Скитница

Глава 17Посетена

Първо ме удари жегата — подобно на стена от пара влажният, сгъстен въздух ме обгърна и полепна по кожата ми. Устата ми инстинктивно се отвори и се опитах да поема глътка от този въздух. Миризмата беше по-силна отколкото преди — същият метален вкус, който полепваше по гърлото ми и който придаваше вкуса на водата тук.

Тихата глъчка от ниски и високи тонове като че ли идваше от всички страни и се отразяваше от стените. Започнах припряно да премигвам сред този въртящ се влажен облак, докато се опитвах да разбера откъде идваха гласовете. Тук беше много светло — таванът беше ослепителен като този в голямата зала, но много по-близко.

Светлината танцуваше върху парата и създаваше искряща завеса, която почти ме заслепи. Очите ми се мъчеха да се нагодят и аз уплашено стиснах ръката на Джеб.

Изненадах се, че странната глъчка не реагира по никакъв начин на появата ни. Може би и те не ни виждаха.

— Тук е малко по-близо — каза, като че ли се извиняваше, Джеб и се опита да отстрани парата от лицето си. Гласът му беше спокоен, разговорен и достатъчно висок, за да ме накара да подскоча. Говореше така, като че ли не бяхме заобиколени от всички страни, а глъчката продължи, без да му обръща внимание. — Не че се оплаквам — продължи той. — Досега щях да съм умрял няколко пъти, ако това място не съществуваше. Разбира се, като изключим първия път, когато се загубих в тези пещери. Сега не бихме могли да се скрием тук без него. Без скривалище всички щяхме да бъдем мъртви, нали така? — Той ме сръга заговорнически с лакът. — Направено е изключително подходящо. Не бих могъл да го направя по-добре, ако сам го бях го моделирал от пластилин.

Смехът му отвори малка пролука в мъглата и видях за пръв път залата. През влажното куполообразно помещение течаха две реки. Тъкмо техният шум изпълваше ушите ми. Водата бълбукаше над и под червено-кафявата вулканична скала. Джеб говореше така, като че ли бяхме сами и наистина беше така.

Всъщност това беше само една река и един малък поток. Той беше по-близо — плитка сребърна лента от светлина до нас, която лъкатушеше между ниските каменни брегове, сякаш всеки миг можеше да прелее през тях. От шума на неговите леки вълнички се носеше високо, подобно на женски гласове ромолене.

Мъжкото, басово гъргорене идваше от реката, както и гъстите облаци пара, които се издигаха от зейналите дупки в земята близо до далечната стена. Реката беше черна, течеше под нивото на пода на пещерата и се виждаше благодарение на широката ерозия по протежение на цялата зала. Дупките изглеждаха големи и заплашителни. Реката едва се виждаше, като течеше стремително в някакво невидимо и неизмеримо направление. Водата като че ли трептеше, както и горещата пара, която предизвикваше. Звукът от нея също приличаше на кипене на вода.

От тавана висяха няколко дълги, тесни сталактита, които като че ли капеха върху сталагмитите под тях. Три от тях се бяха съединили и бяха образували тънки, черни колони между двете корита с течаща вода.

— Тук трябва да се внимава — предупреди Джеб. — Течението в горещия поток е твърде силно. Ако паднеш в него, заминаваш. Вече се е случвало веднъж. — Той наведе глава при спомена и лицето му стана сериозно.

Бързите, черни талази на подземната река внезапно ме изпълниха с ужас. Представих си как попадам в това парещо течение и потръпнах.

Джеб сложи леко ръка на рамото ми.

— Не се тревожи. Просто внимавай къде стъпваш и всичко ще е наред. Сега — рече той и посочи далечния край на пещерата, където плиткият поток се вливаше в тъмна пещера. — Първата пещера там отзад е баня. Издълбахме пода, за да направим хубава, дълбока вана. За къпането има разписание, но обикновено не е проблем никой да не те вижда. Вътре е тъмно като в рог. Помещението е хубаво и топло, защото е много близко до парата, но водата няма да те изгори като тази в горещия поток тук. През една пукнатина се преминава в друга пещера. Разширихме я достатъчно, за да може свободно да се преминава. Това помещение е в най-далечния край на потока. Там той преминава под земята. Затова направихме от него тоалетна. Удобно и хигиенично. — В тона му имаше самодоволство, като че ли заслугата за творенията на природата беше негова. Е, да, той ги беше открил и подобрил, така че според мен имаше известно основание да се гордее. — Не обичаме да хабим батерии и на повечето от нас е позната всяка издатина на пода, но тъй като ти е за пръв път, можеш да намериш пътя с помощта на това.

Джеб измъкна едно фенерче от джоба си и ми го подаде. Видът му ми напомни за момента, когато той ме намери умираща в пустинята, когато ме погледна в очите и разбра каква съм. Не зная защо споменът ме натъжи.

— Избий си от главата всякакви налудничави идеи, че реката би могла да те изведе оттук или нещо подобно. След като веднъж водата премине под земята, тя повече не се появява на повърхността — предупреди ме той.

Като че ли чакаше да потвърдя, че съм разбрала предупреждението, затова кимнах веднъж с глава. Взех фенерчето от ръката му бавно, като внимавах да не правя никакви резки движения, които могат да го стреснат. Той насърчително ми се усмихна.

Тръгнах бързо в посочената ми посока. Звукът от течащата вода не намаляваше безпокойството ми. Почувствах се много странно далеч от погледа му. Ами ако някой се е скрил в тези пещери, предполагайки, че след време ще се наложи да дойда тук? Дали Джеб ще чуе шума от борбата през какофонията на реките?

Осветих с фенера всички стени на банята, за да видя дали има някакви признаци за засада. Странните трептящи сенки, които правеше, не ме успокоиха много, но не открих основания за страховете си. Ваната на Джеб беше повече с размерите на малък плувен басейн и черна като мастило. Под повърхността човек би могъл да остане невидим, докато може да задържа дишането си… Побързах да премина през тясната пукнатина в дъното на пещерата, за да престана да си въобразявам. Далеч от Джеб бях обзета почти напълно от паника. Не можех да дишам нормално, почти не чувах нищо друго освен собствения си пулс в ушите.

По-скоро тичах, отколкото вървях, когато се върнах обратно в помещението с реките. Да заваря Джеб там, все още в същата поза, все още сам, беше като балсам за разстроените ми нерви.

Дишането и ритъмът на сърцето ми се успокоиха. Не можех да разбера защо този шантав човек ми действаше така успокояващо. Предполагам, както беше казала Мелани, че се дължеше на отчаяните времена.

— Не е съвсем мизерно, нали? — попита ме той и гордо се усмихна.

Отново кимнах веднъж и му върнах фенерчето.

— Тези пещери са голяма придобивка — каза той, когато поехме обратно към тъмния коридор. — Без тях не бихме могли да оцелеем в такава голяма група. Магнолия и Шарън се справяха добре, дори изненадващо добре там в Чикаго, но и те разчитаха прекалено много на късмета си, докато се криеха. Много е хубаво да си отново сред общество. Кара ме да се чувствам отново човек.

Отново ме хвана за лакътя и заизкачвахме грубите стъпала.

— Съжалявам за… помещението, в което те държим. То е най-безопасното място, което можах да измисля. Изненадан съм, че онези момчета те откриха толкова бързо — каза с въздишка Джеб. — Е, Кайл наистина има основания, но мисля, че всичко ще е наред. Трябва да свикне с това как ще бъдат нещата в бъдеще. Може пък да намерим нещо по-приемливо за теб. Ще помисля по въпроса… Всъщност поне докато аз съм с теб, не е нужно да се навираш в онази малка дупка. Ако предпочиташ, можеш да стоиш в коридора заедно с мен. Въпреки че с Джаред… — той не се доизказа.

Слушах го с почуда как се извинява. Беше по-любезен и състрадателен, отколкото се бях надявала, че тези същества могат да бъдат към враговете си. Потупах леко и колебливо ръката върху лакътя ми, опитвайки се по този начин да му дам да разбере, че няма да създавам проблеми. Бях сигурна, че Джаред би предпочел много повече да не се мяркам пред очите му.

Джеб очевидно разбра напълно безмълвния ми начин на общуване.

— Добро момиче — рече той. — Ще се опитаме да наредим някак нещата. Докторът може да се съсредоточи само върху лечението на хората. Мисля, че жива си много по-интересна.

Телата ни бяха съвсем близко и той почувства, че потреперих.

— Не се безпокой. Сега докторът няма да те безпокои.

Не можех да спра да треперя. Джеб можеше да ми обещае само, че това нямаше да стане сега. Нищо не гарантираше, че Джаред няма да реши, че моята тайна е по-важна от това да защитава тялото на Мелани. Знаех, че подобна съдба би ме накарала да искам Иън да беше успял предишната нощ. Преглътнах и усетих как следите от душенето преминават през цялата ми шия чак до вътрешните стени на гърлото ми.

Не можеш да знаеш колко време имаш на разположение, ми беше казала преди много дни Мелани, когато моят свят все още беше под контрол. Думите й отекнаха в главата ми, когато влязохме отново в голямата зала — главния площад на човешкото общество на Джеб.

Подобно на първата нощ, там беше пълно с хора. Всички гледаха с пламнали от гняв очи Джеб като предател, а когато обръщаха очи към мен, личеше желанието им да ме убият. Продължавах да гледам право в скалистия под. С крайчеца на очите си забелязах, че Джеб отново държеше пушката си готова за стрелба.

Наистина всичко беше само въпрос на време. Чувствах го в атмосферата на омраза и страх. Джеб не можеше дълго да ме защитава. С облекчение се промъкнах през цепнатината и погледнах към лъкатушещия тъмен лабиринт и тясното ми скривалище. Там можех да се надявам да бъда сама.

Зад мен в голямата пещера отекна силно съскане като от гнездо на раздразнени змии. От този звук ми се прииска Джеб да ме преведе по-бързо през лабиринта.

Той тихо се засмя. Колкото по-дълго бях с него, толкова по-странен ми изглеждаше. Чувството му за хумор ми беше необяснимо също толкова, колкото и мотивите му.

— Понякога тук започва да става твърде скучно — прошепна той, като че ли повече на себе си, отколкото на мен. С Джеб това беше трудно да се каже. — Може би когато престанат да се сърдят на мен, ще оценят вълнението, което съм им доставил.

Пътят ни в мрака се извиваше като серпантина. Изглеждаше ми напълно непознат. Вероятно той беше поел по различен път, за да ме заблуди. Като че ли ни отне повече време, отколкото преди, но при следващия завой най-после забелязах слабата синкава светлина на лампата. Запитах се дали Джаред е пак там и се приготвих за всеки случай. Знаех, че ако беше там, щеше да е ядосан. Бях сигурна, че не би одобрил разходката, на която ме изведе Джеб, независимо колко належаща е била.

Веднага, щом като завихме зад ъгъла, видях край лампата да стои подпряна на стената някаква фигура, но очевидно не беше Джаред. Стиснах уплашена ръката на Джеб. После се вгледах по-внимателно във фигурата. Беше по-дребна от мен — така разбрах, че не е Джаред — и по-слаба. Дребна, но същевременно твърде висока и твърде жилава. Дори на слабата светлина на синята лампа забелязах, че кожата му е със силен загар от слънцето и че сега черната му коса се спуска несресана покрай брадичката.

Краката ми се подкосиха. Ръката ми стисна панически тази на Джеб, за да се задържа.

— Дяволите да го вземат! — изруга, явно ядосан Джеб. — Никой ли в това място не може да пази тайна повече от двадесет и четири часа? Това наистина ме вбесява! Банда клюкари… — изсумтя той, но не довърши изречението.

Дори не се опитах да разбера какво казва Джеб. Водех най-ожесточената битка в живота си… Имам предвид всеки живот, който съм живяла.

Чувствах Мелани с всяка клетка на тялото си. Нервните ми окончания гъделичкаха кожата ми, регистрирайки нейното познато присъствие. Мускулите ми се свиха в очакване какво ще направи. Устните ми потрепериха при опита да се отворят. Наведох се напред към момчето в коридора. Опитах се да го достигна с тялото си, защото ръцете ми не се протегнаха.

Мелани беше научила много неща от няколкото пъти, когато бях отстъпвала или бях загубвала способността си да я контролирам, затова сега трябваше да водя истинска битка с нея. Беше толкова ожесточена, че върху веждата ми изби пот. Обаче сега не умирах в пустинята. Нито пък бях толкова слаба, замаяна и неподготвена за появата на някой, когото считах за загубен. Знаех, че този момент може да настъпи. Тялото ми се беше възстановило бързо и беше жилаво. Отново бях силна. Силата на тялото ми позволяваше да държа положението под контрол и укрепваше решителността ми. Прогоних я от крайниците си, отвсякъде, където беше успяла да се закрепи, изблъсках я в най-затънтените кътчета на мозъка си и я оковах там. Капитулацията й беше внезапна и тотална.

— Аах — въздъхна тя. Беше почти като стенание от болка.

Веднага, след като победих, се почувствах странно виновна. Вече бях разбрала, че за мен тя е нещо повече от съпротивляващ се домакин, който правеше живота ненужно труден. През последните ни седмици заедно, откакто Търсачката ни беше съюзила срещу един общ враг, се бяхме сближили и дори се доверявахме една на друга. В пустинята, когато ножът на Кайл беше надвиснал над главата ми, бях доволна, че ако трябваше да умра, няма да бъда тази, която е убила Мелани. Дори тогава тя беше нещо повече от тяло за мен, ала сега беше нещо повече. Съжалих, че съм й причинила болка.

Обаче се налагаше, а изглежда, че тя не го разбираше. Всяка наша погрешна дума, всяко наше зле изтълкувано действие означаваха бърза екзекуция. Реакциите й бяха прекалено невъздържани и емоционални. Щеше да ни навлече неприятности.

Сега трябва да ми имаш доверие — казах й аз. — Просто се опитвам да останем живи. Знам, че не искаш да повярваш, че твоите хора могат да ни наранят…

Но това е Джейми — прошепна тя. Копнееше за момчето така силно, че отново почувствах слабост в коленете.

Опитах се да погледна безпристрастно този намръщен юноша, подпрял се на стената на тунела със скръстени на гърдите ръце. Опитах се да гледам на него като на непознат и да планирам реакцията си или съответно липсата на такава. Опитах се, но не успях.

Той беше Джейми, беше красив и ръцете ми — моите, а не на Мелани — копнееха да го прегърнат. Очите ми се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето ми. Можех само да се надявам, че те не се виждат на слабата светлина.

— Джеб — поздрави сдържано Джейми. Хвърли ми бърз поглед и отмести очи.

Гласът му беше толкова плътен! Толкова ли беше пораснал?

Почувствах се двойно по-виновна, че бях пропуснала четиринадесетия му рожден ден. Мелани ми посочи деня и видях, че е същият като първия ми сън с Джейми. През цялото време тя се беше борила с всички сили да запази болката си в себе си, да скрие спомените си, за да предпази момчето, да го прогони от съня си, а аз бях изпратила имейл на Търсачката.

Сега потреперих, не вярвайки, че съм могла да бъда толкова безчувствена.

— Какво правиш тук, момче? — попита Джеб.

— Защо не ми каза? — попита вместо отговор Джейми.

Джеб не отговори.

— Това идея на Джаред ли беше? — настоя момчето.

Джеб въздъхна.

— Е, добре, сега знаеш. Почувства ли се по-добре от това, а? Искахме само да…

— Да ме предпазите ли? — прекъсна го намръщен Джейми.

Кога беше успял да стане така ожесточен? Моя ли беше вината? Разбира се, че беше моя.

Мелани започна да хлипа в главата ми. Това отвличаше вниманието ми, беше силно… караше ме да чувам гласовете на Джеб и Джейми някак отдалеч.

— Е добре, Джейми. Значи нямаш нужда от закрила. Какво искаш?

Тази бърза капитулация изглежда завари Джейми неподготвен. Погледът му се местеше ту върху лицето на Джеб, ту върху моето, докато се мъчеше да каже какво иска.

— Аз… аз исках да поговоря с нея… с него — рече накрая той. Когато не беше уверен в себе си, гласът му изтъняваше.

— Тя не говори много — каза му Джеб — но можеш да опиташ, момче.

Джеб отмести пръстите ми от ръката си. Когато се освободи, се обърна с гръб към най-близката стена, подпря се на нея и се отпусна на пода. Седна там и продължи да мърда, докато се намести по-удобно. Пушката остана в скута му. Джеб опря назад главата си в стената и притвори очи. След секунди изглеждаше като заспал.

Аз стоях там, където ме беше оставил, като се мъчех да не гледам лицето на Джейми, но не можех.

Джейми отново се изненада колко лесно беше отстъпил Джеб. Наблюдаваше излегналия се на пода стар човек с широко отворени очи и от това изглеждаше по-малък. След няколко минути, през които Джеб не се помръдна, Джейми отново ме погледна и присви очи.

Начинът, по който ме изгледа — ядосан, опитваш се отчаяно да бъде смел и пораснал, накараха Мелани да се разреве още по-силно и коленете ми да се разтреперят. Вместо да рискувам отново да припадна, пристъпих бавно към стената на тунела, прекрачих Джеб и се свлякох на пода. Обгърнах коленете си с ръце и останах така свита, като се мъчех да изглеждам колкото е възможно по-малка.

Джейми ме наблюдаваше с любопитство, а после направи четири бавни крачки напред и се надвеси над мен. Хвърли бърз поглед на Джеб, който продължаваше да стои неподвижно със затворени очи, и застана на колене до мен. Лицето му изведнъж стана напрегнато и от това изглеждаше по-възрастен отколкото преди. Сърцето ми започна да бие ускорено, когато видях един тъжен мъж в лицето на малкото момче.

— Ти не си Мелани — рече с глух глас той. Беше трудно да не му говоря, защото тъкмо аз бях тази, която го искаше. Вместо това, след кратко колебание поклатих глава. — Въпреки, че си в нейното тяло.

Нова пауза и аз кимнах.

— Какво стана с твоето… с нейното лице?

Свих рамене. Не знаех как изглежда лицето ми, но можех да си представя.

— Кой ти направи това? — настоя той. Почти докосна колебливо с пръст врата ми отстрани. Стоях без да мърдам и не изпитвах нужда да се отдръпна от тази ръка.

— Леля Маги, Джаред и Иън — изреди имената им с отегчен глас Джеб. И двамата подскочихме, когато го чухме. Джеб не се беше помръднал и очите му продължаваха да са затворени. Седеше притихнал, като че ли беше отговорил на въпроса на Джейми в съня си.

Момчето изчака за момент, а после отново се обърна към мен със същото напрегнато изражение.

— Ти не си Мелани, но знаеш всичките й спомени, нали така?

Отново кимнах.

— Знаеш ли кой съм?

Опитах се да преглътна думите, но те се изплъзнаха през устните ми.

— Ти си Джейми — отвърнах аз, изговаряйки името му нежно като милувка.

Той премигна стреснат, че бях нарушила тишината. После кимна.

— Точно така — прошепна в отговор Джейми.

И двамата погледнахме към Джеб, който продължаваше да седи неподвижен, а после погледите ни отново се срещнаха.

— В такъв случай помниш какво е станало с нея, нали? — попита той.

Премигнах и после бавно кимнах с глава.

— Искам да знам — прошепна той.

Поклатих глава.

— Искам да знам — повтори Джейми. Устните му потрепериха. — Вече не съм дете. Кажи ми.

— Не е… приятно — отвърнах едва чуто аз, неспособна да се спра. Беше много трудно да откажеш на момчето това, което искаше. Правите му, черни вежди се свъсиха и се повдигнаха над широко отворените му очи.

— Моля те — рече тихо той.

Погледнах към Джеб. Подозирах, че сега гледа през спуснатите си клепачи, но не бях сигурна. Гласът ми беше тих като дихание.

— Някой я е видял да влиза в едно забранено място. Разбрали са, че нещо не е наред. Извикали са Търсачите.

Той се сви при споменаването им.

— Търсачите се опитаха да я накарат да се предаде. Тя побягна от тях. Когато я настигнаха, скочи в откритата асансьорна шахта.

Споменът от болката ме накара да се свия, а лицето на Джейми пребледня под тъмния загар.

— Не е ли умряла? — прошепна той.

— Не. Имаме много опитни Лечители. Бързо я оправиха. После ме поставиха в нея. Надяваха се, че ще мога да им кажа как е успяла да оцелее толкова дълго. — Не възнамерявах да кажа толкова много. Рязко затворих уста. Джейми изглежда не забеляза, но очите на Джеб бавно се отвориха и се вгледаха в лицето ми. Никаква друга част от него не се помръдна и Джейми не забеляза промяната.

— Защо не я оставихте да умре? — попита той. Наложи се силно да преглътне, за да не се разплаче. Беше по-мъчително да се чуе това, защото не беше звук, който издава едно дете, уплашено от неизвестното, а напълно разбираема агония на възрастен. Беше ми изключително трудно да не протегна ръка и да не докосна бузата му. Искаше ми се да го прегърна и да го помоля да не се натъжава. Свих ръцете си в юмруци и се опитах да се съсредоточа върху въпроса му. Джеб бързо погледна ръцете ми, а после отново лицето ми.

— Не съм участвала в решението — прошепнах аз. — Бях още в контейнера за хибернация дълбоко в космоса, когато се е случило.

Джейми отново премигна от изненада. Отговорът ми беше напълно неочакван за него и забелязах, че се бори с някакви нови обзели го чувства. Погледнах Джеб. Очите му блестяха от любопитство. Същото любопитство, но по-предпазливо изразено, се виждаше и на лицето на Джейми.

— Откъде идвахте? — попита той.

Не можах да се сдържа да не се усмихна на неволния му интерес.

— Отдалече. От друга планета.

— Какво беше… — започна отново той, но беше прекъснат от друг въпрос.

— Какво, по дяволите? — извика ни Джаред с побесняло от ярост лице, когато се появи иззад завоя на тунела. — Мамка му, Джеб! Споразумяхме се да не…

Джейми се изправи.

— Джеб не ме е довел тук. Но ти трябваше да го сториш.

Джеб въздъхна и бавно се изправи на крака. Докато се изправяше, пушката се изтърколи от скута му и падна на пода само на няколко сантиметра от мен. Аз рязко се отдръпнах, почувствала се неловко.

Джаред реагира по друг начин. Хвърли се към мен и с няколко скока измина делящото ни разстояние. Уплашено се дръпнах към стената и закрих лицето си с ръце. Погледнах предпазливо между пръстите си и видях как той грабва пушката от пода.

— Опитваш се да ни избиеш ли? — почти изкрещя той на Джеб и блъсна в гърдите стария човек с пушката.

— Успокой се, Джаред — рече с уморен глас Джеб и взе пушката в ръка. — Тя не би докоснала това нещо, дори и ако го бях оставил при нея през цялата нощ. Не можеш ли да разбереш това? Тази не е Търсач.

— Млъкни Джеб, просто млъкни!

— Остави го на мира — извика Джейми. — Не е сторил нищо лошо.

— Ти! — изкрещя Джаред, обръщайки се към стройното ядосано момче. — Веднага се махни оттук!

Джейми сви ръцете си в юмруци и не отстъпи. Джаред също пристъпи напред със стаената юмруци.

От изумление стоях като закована на мястото си. Как можеха да си крещят така един на друг? Та те бяха семейство и връзките между тях бяха по-здрави от всяка друга кръвна връзка. Джаред нямаше да удари Джейми — не би могъл! Исках да направя нещо, но не знаех какво. Всичко, което привлечеше вниманието им към мен, щеше да ги ядоса още повече.

За пръв път Мелани беше по-спокойна от мен. Той не може да нарани Джейми — помисли си уверено тя. — Не е възможно.

Гледах ги изправени един срещу друг като врагове и се паникьосах още повече.

Не е трябвало да идваме тук. Виж колко нещастни ги направихме — простенах наум аз.

— Ти не трябваше да се опитваш да държиш в тайна това от мен — процеди през зъби Джейми. — И не трябваше да я нараняваш. — Той разтвори едната си ръка и посочи лицето ми.

Джаред плю върху пода.

— Това не е Мелани. Тя никога няма да се върне, Джейми.

— Това е нейното лице — настоя момчето. — И нейният врат, охлузванията по него не те ли притесняват?

Джаред отпусна ръце. Затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Джейми, или ще се махнеш веднага и ще ме оставиш на спокойствие, или ще те принудя да си тръгнеш. Не блъфирам. Точно сега не мога да направя нещо повече. Търпението ми се изчерпи напълно. Затова нека оставим този разговор за по-късно. — Когато отвори отново очи, те бяха пълни с мъка.

Джейми го погледна и гневът му бавно изчезна от лицето.

— Съжалявам — рече след малко той. — Ще вървя… но не обещавам, че няма да се върна пак.

— Не мога да мисля за това сега. Върви. Моля те.

Джейми сви рамене. Хвърли още един изпитателен поглед към мен и се отдалечи. Бързите му широки крачки отново ме накараха да изпитам болка заради времето, което бях пропуснала.

Джаред погледна към Джеб.

— Ти също — рече рязко той. Джеб учудено го погледна.

— Честно казано, не мисля, че си си починал достатъчно. Ще продължа да я наглеждам…

— Върви.

Джеб свъси замислен вежди.

— Е добре, съгласен съм — заяви той и тръгна по коридора.

— Джеб? — извика след него Джаред.

— Да?

— Ако те помоля да го застреляш веднага, ще го направиш ли?

Джеб продължи бавно да върви, без да ни поглежда, но думите му прозвучаха ясно.

— Ще трябва да го сторя. Следвам собствените си правила, така че не ме карай, освен ако наистина го искаш.

После изчезна в мрака.

Джаред продължи да гледа след него. Преди да насочи гневния си поглед към мен, аз се промъкнах в неудобното си убежище и се свих в един ъгъл.