Скитница

Глава 26Върната

Без да съм се съгласявала, на практика се превърнах в учителката, която Джеб искаше. Преподавах неофициално. Отговарях на въпроси всяка вечер след вечеря. Установих, че докато имам желание да го правя, през деня Иън, докторът и Джеб не ми досаждаха, за да мога да си гледам ежедневната работа. Събирахме се в кухнята. Обичах да помагам при печеното на хляба, докато говоря. Така имах извинение да спра, преди да отговоря на някой труден въпрос, и да гледам в нещо, когато не исках да срещам погледите на другите. Според мен така беше по-добре. Понякога думите ми ги натъжаваха, но действията ми винаги бяха за тяхно добро. Не исках да призная, че Джейми беше прав. Очевидно хората не ме обичаха. Не биха могли, аз не бях една от тях. Джейми ме харесваше, но това беше просто някаква странна химическа реакция, която нямаше нищо общо с разума. Джеб също ме харесваше, но той беше луд. Останалите нямаха нито едното, нито другото извинение.

Не, те не ме харесваха. Обаче нещата се промениха, когато започнах да говоря. Първият път, когато го забелязах, беше сутринта, след като отговарях на въпросите на доктора по време на вечерята. Бях в тъмната баня и перях дрехи заедно с Труди, Лили и Джейми.

— Би ли ми подала сапуна, Скит? — помоли ме от лявата ми страна Труди.

Когато чух името си, произнесено за пръв път от женски глас, по тялото ми сякаш премина електрически ток. Подадох й вдървено сапуна и изплакнах пареното по ръката си с вода.

— Благодаря ти — добави тя.

— Няма нищо — смотолевих в отговор. Гласът ми секна при произнасянето на последната сричка.

Ден по-късно минах покрай Лили в коридора, за да намеря Джейми преди вечеря.

— Скит — каза тя и ми кимна.

— Лили — отвърнах сковано аз.

Скоро вечер започнаха да задават въпроси не само докторът и Иън. С изненада установих кои бяха най-активните: Уолтър, с неговия будещ безпокойство нездрав цвят на лицето, проявяваше непрекъснат интерес към Прилепите от Пеещия свят. Хийт, който обикновено мълчеше и оставяше Труди и Джефри да му говорят, ставаше извънредно приказлив в такива вечери. Беше много впечатлен от Огнения свят и макар разказите за него да ми бяха най-малко приятни, ме засипваше с въпроси, докато не научеше и най-малките известни ми подробности. Лили пък се интересуваше от технически въпроси. Искаше да научи колкото може повече за космическите кораби, които ни транспортираха от планета на планета, за техните пилоти, за горивото им. Тъкмо на нея обясних какво представляват криоконтейнерите — нещо, което бяха виждали всички, но малцина бяха наясно за какво се използват. Уес, който обикновено седеше близо до Лили, не задаваше толкова въпроси за живота на другите планети, колкото за този тук. Как функционира? Нямаше пари, за извършената работа не се заплащаше, защо обществото на душите не се разпадаше? Опитах се да обясня, че животът в този свят не е много по-различен от този в пещерите. Не работим ли всички тук без пари и не ползваме ли по равно плодовете на труда си?

— Да — прекъсна ме той, клатейки глава. — Обаче тук е различно. За мързеливците Джеб има пушка.

Всички погледнаха към Джеб, който намигна и те се разсмяха. Старият човек присъстваше винаги на тези вечери. Не участваше в разговорите. Просто стоеше замислен в дъното на помещението и от време на време се усмихваше.

Беше прав за фактора забавления. Колкото и да е странно, защото всички имахме крака, ситуацията ми напомняше за Виждащите водорасли. Там забавляващите имаха специални имена, подобни на Утешител, Лечител или Търсач. Аз бях една от Разказвачите, така че превръщането ми в Учител тук на Земята не беше кой знае каква драстична промяна, поне от професионална гледна точка. След като се стъмнеше и миризмата на дим и опечен хляб изпълнеше помещението, обстановката в кухнята ставаше горе-долу същата. Всички стояха на местата си, като че ли се бяха сраснали за тях. Разказите ми бяха нещо ново, нещо, което те кара да се замислиш за неща извън обикновеното ежедневие — еднообразната работа, свързана с обилно потене, същите тридесет и пет лица, същите спомени за други лица, които предизвикваха една и съща скръб, същият страх и същото отчаяние, които отдавна бяха познати спътници на всички присъстващи. Така че по време на тези непринудени уроци кухнята беше винаги пълна с хора. Само Шарън и Маги демонстративно отсъстваха.

Бях навлязла в четвъртата си седмица като неофициален учител, когато животът в пещерите отново се промени. В кухнята както обикновено беше пълно с хора. Джеб и докторът бяха единствените отсъстващи освен обичайните две. На плота до мен имаше метална табла с бухнали парчета тъмно тесто, които чакаха реда си за пещта. На всеки две минути Труди проверяваше нещо вътре да не изгори.

Често се опитвах да накарам Джейми да говори вместо мен, когато беше запомнил добре даден разказ. Обичах да наблюдавам озареното му от ентусиазъм лице и начина, по който рисуваше с ръцете си картини във въздуха. Тази вечер Хайди искаше да научи нещо повече за Делфините и затова помолих Джейми да отговори, доколкото може, на въпросите й.

Човеците говореха винаги с тъга, когато питаха за нашата най-нова придобивка. Те виждаха в Делфините огледален образ на това, което се беше случило с тях в първите години на окупацията. Докато задаваше въпросите, черните очи под светлорусата коса на Хайди бяха пълни със съчувствие.

— Приличат по-скоро на огромни водни кончета, отколкото на риби, нали, Скит? — Джейми почти винаги настояваше за потвърждение, макар никога да не изчакваше отговора. — Въпреки че имат кожа по цялото тяло и са с три, четири или пет чифта криле, в зависимост от това колко са възрастни, нали? Като че ли летят през водата, но тя е по-лека, отколкото е водата тук, не е толкова гъста. Имат по пет, седем или девет крака в зависимост от това към кой пол принадлежат, нали, Скит? Имат три различни пола. Имат също много дълги ръце с твърди, силни пръсти, с които могат да правят най-различни неща. Под водата строят градове от едни много твърди растения, които растат там и които приличат на дървета, но всъщност не са. Не са толкова напреднали, колкото нас, нали Скит? Нямат телефони, по които да комуникират, и не са успели да построят космически кораб. Ние, хората, сме по-напреднали.

Труди извади таблата с опечените хлябове и се наведе да пъхне в горещата, димяща дупка следващата табла с бухнало тесто. Това беше свързано с известно бутане и нагласяване, за да стане всичко както трябва.

Докато се потях близо до огъня, чух извън кухнята по коридора да отеква някакво раздвижване, което идваше от друг край на пещерите. Поради странната акустика в това място беше трудно да се определят разстоянията от източниците на различните шумове.

— Ей! — извика зад мен Джейми и когато се обърнах, го видях вече в гръб да тича към вратата. Изправих се инстинктивно и направих крачка напред, за да го последвам.

— Почакай — обади се Иън. — Ще се върне. Разкажи ни нещо повече на Делфините.

Иън седеше до пещта — горещо място, което не бих избрала. Беше достатъчно близо, протегна ръка и ме хвана за китката. Неочакваното докосване ме накара рязко да отдръпна ръката си, но останах на мястото си.

— Какво става навън? — попитах аз. Продължавах да чувам някакво бърборене, сред което ми се стори, че различих развълнувания глас на Джейми. Иън сви рамене.

— Кой знае? Може би Джеб… — Отново сви рамене, като че ли да покаже, че не го интересува много какво става навън. Опитваше се да демонстрира равнодушие, но в очите му забелязах непонятно за мен напрежение.

Бях сигурна, че скоро ще разбера, затова и аз свих рамене и започнах да обяснявам невероятно сложните родствени връзки на Делфините, като през това време помагах на Труди да подрежда топлия хляб в пластмасови кутии.

— Шест от деветимата… така наречени дядовци и баби по традиция остават с ларвите през първия етап от развитието, докато трима родители работят с тези шестима баби и дядовци по строежа на ново крило на фамилното жилище, което да бъде обитавано от младите, когато започнат да се движат. — Докато обяснявах всичко това, както обикновено гледах не толкова към аудиторията, колкото към хляба пред мен. Тогава чух, че някой от дъното на кухнята ахна от изненада. Машинално продължих мисълта си, като същевременно огледах присъстващите, за да видя кой беше реагирал така на думите ми. — Останалите трима баби и дядовци обикновено участват в…

Никой не беше реагирал на думите ми. Всички бяха обърнали глави в посоката, в която гледах и аз. Погледът ми се плъзна над тях към тъмния изход.

Първото нещо, което видях, беше слабата фигура на Джейми, вкопчил се здраво в нечия ръка. Беше някой толкова потънал в мръсотия от главата до петите, че направо се сливаше със стената на пещерата. Освен това беше прекалено висок да е Джеб, а и самият той надничаше непосредствено зад рамото на Джейми. Дори от това разстояние можах да забележа, че Джеб беше присвил очи и сбърчил нос от безпокойство — нещо много неприсъщо за него, докато на лицето на Джейми беше изписана истинска радост.

— Започва се — каза едва чуто до мен Иън, тъй като гласът му беше заглушен от пращенето на огъня.

Мръсният мъж, когото Джейми все още държеше за ръката, пристъпи крачка напред. Вдигна бавно едната си ръка и инстинктивно я сви в юмрук. От мръсната фигура се разнесе гласът на Джаред — спокоен, лишен от всякаква емоция:

— Какво означава това, Джеб?

Почувствах стягане в гърлото. Опитах се да преглътна, но не можах. Опитах се да дишам, но също без успех. Сърцето ми започна да бие на пресекулки.

Джаред! — Гласът на Мелани бе силен, макар и безмълвен.

Приличаше по-скоро на писък от възбуда. Тя изведнъж като че ли оживя в главата ми.

Джаред се върна!

— Скит ни разказва всичко за вселената — заговори с нетърпение Джейми, без да забележи гнева на Джаред. Може би беше прекалено възбуден, за да му обърне внимание.

— Скит ли? — повтори с тих, подобен на ръмжене глас Джаред.

В коридора зад него имаше още мръсни фигури. Забелязах ги, едва когато започнаха да мърморят недоволно след него. От замръзналите по местата си слушатели се надигна една руса глава. Пейдж скочи на крака.

— Анди! — извика тя и се запромъква между хората, насядали около нея. Един от мръсните мъже заобиколи Джаред и я подхвана, когато тя за малко щеше да падне, спъвайки се в Уес. — О, Анди! — извика разплакана Пейдж. Тонът й много ми напомни този на Мелани.

Нейните възгласи моментално промениха атмосферата. Сред смълчаната тълпа се чу тихо мърморене, повечето хора се изправиха на крака и отидоха да приветстват с добре дошли завърналите се. Опитах се да разгадая странните изражения на лицата им, докато те пресилено се усмихваха и хвърляха плахи погледи обратно към мен. След една дълга секунда, в която останах като замръзнала на мястото си, си дадох сметка, че непонятното за мен изражение беше усещането за вина.

— Всичко ще се оправи, Скит — прошепна ми Иън.

Погледнах го отчаяно в очакване да открия същата вина и върху неговото лице. Не я забелязах. Видях само как леко присви очи, докато гледаше към новопристигналите.

— Какви, по дяволите, ги вършите, бе, хора — прогърмя нов глас. Кайл, който въпреки мръсотията можеше да бъде разпознат лесно заради ръста, си проби път покрай Джаред и се насочи към… мен.

— Оставяте го да ви разправя лъжите си? Да не сте се объркали или то е довело тук Търсачите? Сега всички ли сте паразити?

Много хора сведоха засрамени глави. Само неколцина останаха с предизвикателно вдигнати брадички и изпънат рамене: Лили, Труди, Хийт, Уес… и болнавият Уолтър.

— Спокойно, Кайл — каза с немощния си глас Уолтър.

Кайл не му обърна внимание. Отправи се с решителни стъпки към мен. Очите му, които имаха същия кобалтовосин цвят като на брат му, гневно святкаха. Аз обаче не можех да продължавам да го гледам, защото непрекъснато обръщах очи към тъмната фигура на Джаред и се опитвах да разтълкувам израза на покритото му с мръсотия лице.

Любовта на Мелани се разливаше в мен като езеро, пробило язовирна стена, и отвличаше вниманието ми дори и в момента, в който побеснелият грубиян бързо скъсяваше разстоянието.

Иън закри гледката ми, заставайки пред мен, но аз проточих врат, за да мога да продължа да виждам ясно Джаред.

— Докато те нямаше, нещата се промениха, братко.

Кайл спря в недоумение.

— Търсачите ли дойдоха?

— Тя не представлява опасност за нас.

Кайл стисна зъби и аз забелязах с крайчеца на окото, че посяга към нещо в джоба си.

Това най-после привлече вниманието ми и се свих, очаквайки, че той ще извади оръжие. Думите се отрониха едва чуто от устата ми:

— Не заставай на пътя му, Иън.

Той не реагира на молбата ми. Изненадах се от вълнението, което предизвика у мен това и от силното ми желание Иън да не пострада. Това не беше инстинктивното, спонтанно желание да го защитя, каквото изпитвах към Джейми и Джаред. Просто считах, че Иън не трябва да пострада, опитвайки се да ме защити.

Ръката на Кайл се вдигна и от нея блесна светлина. Насочи я към лицето на Иън и я задържа за момент. Иън не се отдръпна.

— Е, добре, какво тогава? — попита Кайл и прибра фенерчето в джоба си. — Ти не си паразит. Как е успяло да те подмами?

— Успокой се и всичко ще ти обясним.

— Не.

Възражението не дойде от Кайл, а от някой зад него. Видях Джаред да се отправя бавно към нас през смълчаните наблюдатели. Когато се приближи заедно с Джейми, който продължаваше да стиска ръката му и да гледа с недоумение, можах да видя по-добре лицето му под маската от мръсотия. Дори Мелани, изпаднала в опиянение от това, че се беше завърнал жив и здрав, забеляза изписаната на него силна омраза.

Джеб беше пропилял напразно усилията си за тези, които не е трябвало. Нямаше значение дали Труди и Лили разговаряха с мен, че Иън беше застанал между мен и брат му, че Шарън и Маги не предприеха никакви враждебни действия срещу мен. Единственият, когото би трябвало да убеди, сега окончателно беше взел решението.

— Не мисля, че някой трябва да се успокоява — процеди през зъби той. — Джеб — продължи Джаред, без да погледне стареца, който го беше последвал, — дай ми пушката.

Тишината, която настъпи след думите му, беше толкова напрегната, че почувствах натиска й в ушите си. В момента, в който видях ясно лицето му, разбрах, че всичко ще приключи. Знаех какво трябва да направя сега: Мелани беше съгласна. Колкото е възможно по-безшумно направих крачка встрани и малко назад, за да се отдалеча от Иън. После затворих очи.

— Не е у мен — каза бавно Джеб.

Погледнах през полуотворените си очи, когато Джаред рязко се обърна, за да се убеди, че Джеб не лъже. Изпусна ядосан въздуха през ноздрите си.

— Добре — каза той и пристъпи още една крачка към мен. — Макар че така ще стане по-бавно. Щеше да е по-хуманно, ако беше намерил бързо пушката.

— Моля те, Джаред, нека поговорим — каза Иън, изправяйки се твърдо на крака, защото вече знаеше отговора.

— Мисля, че говорихме достатъчно — изръмжа Джаред. — Джеб остави тази работа на мен и аз взех решение.

Джеб шумно се прокашля. Джаред отново се извърна, за да го погледне.

— Какво? — попита той. — Ти реши какво да е правилото, Джеб.

— Е, да, вярно е.

Джаред отново се обърна към мен.

— Иън, махни се от пътя ми.

— Почакай малко — продължи Джеб. — Ако си спомняш, правилото беше, че решението трябва да бъде взето от този, на когото принадлежи тялото.

Една вена на челото на Джаред видимо пулсираше.

— Е и?

— Струва ми се, че тук има някой с претенции също толкова силни, колкото и твоите. Може би по-силни.

Джаред се загледа право пред себе си, опитвайки се да вникне напълно в думите на стареца. След малко сбърчи с разбиране вежди. Погледна към момчето, което все още държеше ръката му. Всичката радост беше изчезнала от лицето на Джейми и сега то беше бледо и ужасено.

— Не можеш, Джаред — каза, заеквайки, той. — Не би го направил. Скит е добра. Тя ми е приятел! Мел също! Какво ще стане с Мел? Не можеш да я убиеш! Моля те! Ти трябва да… — той не довърши и лицето му се сгърчи от болка.

Отново затворих очи, за да не гледам мъката, изписана върху лицето на момчето. Вече ми беше почти невъзможно да не отида при него. Напрегнах всичките си мускули, за да остана на мястото си и си казах, че ако сега се приближа, това няма да му помогне.

— И така — рече Джеб с много по-непринуден тон, отколкото го изискваше момента, — можеш сам да се убедиш, че Джейми не е съгласен. Мисля, че той има не по-малко право от теб да каже мнението си.

Дълго време не последва отговор и трябваше отново да отворя очи. Джаред се вглеждаше не по-малко ужасен в измъченото, уплашено лице на Джейми.

— Как можа да позволиш да се случи това, Джеб? — прошепна той.

— Нужно е да поговорим — отвърна старецът. — Защо първо не си поемеш малко дъх, а? Може би ще имаш повече желание за разговор след една баня.

Джаред изгледа с укор стария човек. Очите му бяха пълни с изненада и болка, че е бил предаден. Имах само човешки сравнения за подобен поглед. Този на Цезар към Брут и на Исус към Юда. Непоносимото напрежение продължи още цяла минута, а после Джаред освободи ръката си от пръстите на Джейми.

— Кайл — почти излая той, обърна се и излезе от помещението.

Кайл хвърли на брат си последен, изпълнен с презрение поглед и го последва. Другите мръсни членове на експедицията мълчаливо тръгнаха след тях, а също и Пейдж, хванала здраво Анди под ръка. Повечето от другите, всички, които бяха свели глави от срам за това, че ме бяха допуснали в обществото си, ги последваха. Останахме само Джейми, Джеб, Иън до мен. Труди, Джефри, Хийт, Лили, Уес и Уолтър. Никой не проговори, докато ехото от стъпките им не заглъхна и настъпи тишина.

— Уф! — въздъхна Иън. — Бяхме на косъм. Добре го измисли, Джеб.

— Вдъхнови ме отчаянието. Но опасността още не е отминала — отвърна старецът.

— На мен ли го казваш! Нали не си оставил пушката на някое видно място?

— Не. Предположих, че скоро може да се стигне до този момент.

— Е, това също е нещо.

Джейми трепереше, останал сам на мястото, което останалите бяха напуснали. Заобиколена от тези, които можех да смятам за свои приятели, вече бях в състояние да застана до него. Той обви с ръце кръста ми и аз го потупах по гърба с разтреперани ръце.

— Всичко е наред — излъгах шепнешком. — Всичко е наред. — Давах си сметка, че дори и един глупак можеше да различи фалшивите нотки в гласа ми, а Джейми не беше такъв.

— Той няма да те нарани — рече момчето, като се мъчеше да надвие сълзите, напълнили очите му. — Няма да му позволя.

— Ш-ш-шт — прошепнах аз.

Бях ужасена… Чувствах ужаса, изписан на лицето ми. Джаред беше прав — как Джеб беше позволил да стане това? Ако ме бяха убили още в първия ден от пристигането ми тук, преди Джейми изобщо да ме беше видял… Или през първата седмица, докато Джаред ме държеше изолирана от всички, преди Джейми и аз да станем приятели… Или пък, ако просто си държах устата затворена за Мелани… Сега вече беше твърде късно. Притиснах по-силно детето към себе си.

Мелани беше също ужасена.

Горкото момче.

Предупредих те, че идеята да му кажа не беше добра — припомних й аз.

Как ли ще го понесе, когато умрем?

Ще бъде ужасно. Ще бъде травмиран, наранен и опустошен…

Достатъчно, знам, знам — прекъсна ме Мелани. — Но какво можем да направим?

Предполагам, да не умираме.

Двете се замислихме върху вероятността да оцелеем и направо се отчаяхме.

Иън тупна Джейми по гърба. Почувствах как това се усети от телата и на двама ни.

— Не се измъчвай, момче — насърчи го той. — Не си сам.

— Просто са шокирани, това е всичко. — Разпознах гласа на Труди зад себе си. — След като получим възможност да обясним, ще се вразумят.

— Ще се вразумят ли? Особено пък Кайл? — прошепна едва чуто някой.

— Знаехме, че ще се стигне до този момент — промърмори Джеб. — Просто трябва да отлагаме. Бурите отминават.

— По-добре е да намериш пушката — предложи спокойно Лили. — Нощта може да се окаже дълга. Скит ще остане при мен и Хайди…

— Мисля, че ще е по-добре да я държим някъде другаде — не се съгласи Иън. — Може би в южните тунели? Мога да я наблюдавам, Джеб.

— Няма да я потърсят при мен — предложи шепнешком Уолтър.

Уес заговори веднага след Уолтър:

— Ще дойда с теб, Иън. Те са шестима.

— Не — успях най-после да се обадя аз. — Не. Не е правилно. Не трябва да се биете помежду си. Тук всички сте едно. Принадлежите си едни на други. Не трябва да се биете заради мен.

Махнах ръцете на Джейми от кръста си и го хванах за китките, когато той се опита да ме спре.

— Имам нужда да остана за малко сама — казах му аз, без да обръщам внимание на погледите, впити в лицето ми. — Трябва да остана сама. — Обърнах се, за да потърся Джеб. — Вие също трябва да имате възможност да обсъдите всичко, без аз да ви чувам. Не е честно да обсъждате стратегия в присъствието на врага.

— Я недей да говориш така — намеси се Джеб.

— Остави ме малко да помисля — обърнах се аз към стареца.

Пуснах ръцете на Джейми и се отдръпнах от него. В този миг усетих нечия ръка върху рамото си и изтръпнах. Беше Иън.

— Идеята да се скиташ сама наоколо не е добра — рече той.

Наведох се към него и се опитах да сниша глас така, че Джейми да не ме чуе:

— Защо да протакаме неизбежното? Ще направи ли това нещата за него по-лесни?

Мисля, че знаех отговора на последния ми въпрос. Промуших се под ръката на Иън и побягнах с всички сили към изхода.

— Скит! — извика след мен Джейми.

Някой бързо го накара да млъкне. Не чух стъпки зад себе си. Може би бяха решили, че ще е по-благоразумно да не ме последват. Коридорът беше тъмен и пуст. Ако имах късмет, щях да успея да завия зад ъгъла на голямата зала в тъмното, без на някой да му дойде друго нещо наум.

През целия ми престой тук единственото нещо, което не можах да намеря, беше пътят за навън. Струваше ми се, че бях минала многократно през всички тунели и бях проучила всички разширения в търсене на едно или на друго нещо. Замислих се върху всичко това, докато се движех през най-тъмните ъгли на голямата пещера. Къде можеше да е изходът? После се запитах още нещо: ако успеех да разреша тази загадка, щях ли да бъда в състояние да се измъкна оттук?

Не можех да се сетя за нищо, заради което да си заслужаваше да напусна — със сигурност не и пустинята, която ме чакаше отвън, нито пък Търсачката, Лечителят, моята Утешителка или животът ми преди, който не беше оставил никакъв траен отпечатък върху мен. Всичко, което наистина имаше значение, беше тук с мен, Джейми, а и Джаред, въпреки че той щеше да ме убие. Не можех да си представя, че ще бъда в състояние да се отдалеча от когото и да било от двамата.

А също Джеб, Иън. Сега имах приятели. Докторът, Труди, Лили, Уес, Уолтър, Хийт. Странни човеци, които можеха да пренебрегнат това, което бях, и да видят в мен нещо, което да не им позволява да ме убият. Може би беше просто любопитство, но независимо от всичко бяха готови да застанат редом с мен срещу останалите от така сплотеното семейство оцелели. Поклатих глава от учудване, докато опипвах грубата скала.

Чувах, че има и други в срещуположния край на пещерата. Не спрях. Те не можеха да ме видят тук, а тъкмо бях намерила пукнатината, която търсех. В края на краищата имаше само едно място, където можех да отида. Дори и ако по някакъв начин бях открила пътя за бягство, пак трябваше да мина по този път. Продължих да се движа бързо, като се стараех да се държа в най-тъмната част на коридора.