Скитница

Глава 1Споменът връхлита

Знаех, че това ще започне с края, а краят ще изглежда като смърт за тези очи. Бях предупредена.

Не тези очи. Моите очи. Сега това бях аз.

Езикът, който установих, че използвам, беше странен, но разбираем. Накъсан, ограничен, равнодушен и обстоятелствен. Невероятно осакатен в сравнение с многото езици, които бях използвала, но въпреки това успяваше да придава изразителност и плавност на изказа, понякога дори красота. Сега това беше моят език.

Моят роден език.

С присъщия за всички ни верен инстинкт се свързах здраво с мисловния център на тялото, вплетох се трайно в неговото дишане и рефлекси до такава степен, че то вече не беше нещо отделно. Станахме едно цяло.

Вече не беше тялото, а моето тяло.

Усетих как упойката престава да действа, измествана от яснота. Приготвих се да посрещна атаката на първия спомен, който всъщност е бил последен, т.е. последните моменти, преживяни от това тяло, споменът за края. Бях подробно предупредена какво ще се случи сега. Тези човешки емоции щяха да бъдат по-силни и по-разтърсващи, отколкото чувствата на всички останали видове, които съм била.

Опитах се да бъда готова за тях.

Споменът нахлу и точно както бях предупредена, беше нещо, за което никой не би могъл да се подготви. Връхлетя ярък и оглушителен. Кожата й беше студена, а крайниците сграбчени от изгаряща болка. В устата си усещаше непоносимо остър метален вкус.

Имаше и едно ново усещане — петото, което никога досега не бях изпитвала. То вземаше частици от въздуха и ги превръщаше в странни послания, наслади и предупреждения за мозъка й — миризми. За мен те бяха отвличащи вниманието и объркващи, но не и за нейната памет. Паметта нямаше време да разпознава новите миризми. Тя извикваше само страх.

Страхът я сграбчи, жесток и подтикващ изтръпналите й, тромави крайници да се движат напред, но същевременно ги спъваше. Да бяга, да се спасява — това беше единственото, което можеше да направи.

Провалих се.

Споменът, който не беше мой, беше така страховито силен и ясен, че прекъсна контрола ми, надделя над безпристрастието и над разбирането, че е само един спомен, че не съм аз. Всмукана в ада на последната минута от живота й, аз и тя станахме едно и побягнахме.

Толкова е тъмно, че не мога да видя пода. Не виждам протегнатите си напред ръце. Бягам слепешката и се опитвам да чуя преследвача, когото усещам зад себе си, но пулсът ми бие така силно в ушите, че заглушава всичко останало.

Студено е. Сега това няма значение, но е болезнено. Толкова ми е студено.

Въздухът в ноздрите й беше неприятен. Лош. Лоша миризма. За миг това неприятно усещане ме извади от спомена. Но беше само за миг и после пак бях въвлечена в него, а очите ми от ужас се напълниха със сълзи.

Загубена съм, загубени сме. Свършено е.

Сега те са точно зад нас, близо са и са шумни. Толкова много стъпки! Сама съм. Провалих се.

Търсачите се развикват. Звукът от гласовете им прерязва стомаха ми. Ще повърна.

— Всичко е наред, всичко е наред — излъгва една от тях, опитвайки се да ме успокои и да ме накара да спра. Гласът й трепери от учестеното дишане.

— Внимавай! — провиква се някой, за да ме предупреди.

— Не се наранявай — моли ме един от тях. Гласът е плътен, много загрижен.

Загрижен!

По вените ми премина гореща вълна и силната омраза почти ме задуши. В никой от всичките ми животи не съм изпитвала подобно чувство. В продължение на още един миг тази рязка промяна ме откъсна от паметта. Остър писък прониза ушите ми и запулсира в главата ми. Звукът остърга дихателните ми пътища. Усетих слаба болка в гърлото. Крещене, обясни тялото ми. Ти крещиш.

Вцепених се от изненада и звукът рязко спря. Това вече не беше спомен. Тялото ми — тя мислеше. Говореше ми! Обаче в този момент споменът беше по-силен от изумлението ми.

— Внимавай! — викат те. — Отпред има опасност!

Опасността е отзад! — крещя им мислено в отговор аз. Обаче виждам какво имат предвид. Слаб лъч светлина, идващ незнайно откъде, свети в края на коридора. Не е плоска стена или заключена врата, а смъртоносният край, от който се страхувах и който очаквах. Това е черна дупка.

Една асансьорна шахта. Изоставена, празна и обречена като тази сграда. Някога скривалище, а сега гробница. Докато тичам напред, чувствам, че ме обзема облекчение. Има път. Не към оцеляване, но може би път да победя.

Не, не, не! Тази мисъл си беше само моя и аз се помъчих да се отдръпна от нея, но бяхме заедно и продължихме да тичаме към ръба на смъртта.

— Внимавай! — Виковете им са по-отчаяни.

Иска ми се да се изсмея, когато разбирам, че съм достатъчно бърза. Представям си ръцете им, опитващи се да се вкопчат в мен само на сантиметри от гърба ми. Обаче съм толкова бърза, колкото е нужно да бъда. Дори не спирам в края на пода. Дупката се издига, за да ме посрещне, когато протягам крак над бездната.

Тя ме поглъща. Размахвам безпомощно крака. Ръцете ми се опитват да сграбчат въздуха, да се вкопчат в него, да потърсят нещо твърдо. Край мен фучи студен въздух като вятър на торнадо.

Чувам тупването преди да го почувствам. Вятърът го няма.

После болката е навсякъде… Болката е всичко.

Накарай я да спре.

Не е достатъчно високо, прошепвам си аз през болката.

Кога ще спре? Кога…?

Мракът погълна агонията, а аз бях твърде слаба да благодаря, че паметта бе стигнала до това най-окончателно заключение. Мракът обгърна всичко и аз бях свободна. Поех въздух, за да се успокоя, какъвто навик имаше това тяло. Моето тяло. Обаче когато цветовете се върнаха отново, паметта се втурна към мен и отново ме погълна.

Не! Паникьосах се, уплашена от студа, болката и от самия страх. Но това не беше същият спомен. Беше спомен в спомена, като последна глътка въздух, въпреки това по-силен от първия. Мракът обгърна всичко освен това: едно лице.

То ми беше също толкова чуждо, колкото чужди щяха да бъдат за това ново тяло безличните, спираловидни пипала на предишното тяло, в което бях намерила подслон. Бях виждала такова лице сред образите, които ми бяха показани, за да се подготвя за този свят. Беше трудно да се разграничат, да се отделят малките различия в цветовете и формите, които бяха единствените отличителни белези на индивида. Всички бяха толкова еднакви. Носове по средата на сферата, очи отгоре и уста отдолу, уши отстрани. Сбор от сетива, всичките съсредоточени на едно място. Върху костите кожа, върху темето растяща коса, а над очите козина на странни гъсти черти. Някои имат още козина долу върху челюстта, те винаги са от мъжки пол. Цветовете варират в рамките на кафявото, от бледокремаво до наситено кафяво, почти черно. Освен по това как е възможно да бъдат различавани един от друг?

Бих разпознала това лице сред милиони.

То беше подчертано правилно, а формата на костите се очертаваше ясно под кожата. Беше оцветено в бледокафяво. Косата само малко по-тъмна от кожата, с изключение на прилепналите плътно по-светли кичури. Тя покриваше само главата и онези странни черти над очите. Кръглите ириси в белите очни ябълки бяха по-тъмни от косата, но като нея изпъстрени с по-светло. Около очите имаше малки бръчици и паметта й ми каза, че се дължат на усмивки и премигване на слънчева светлина.

Не знаех нищо за това кое минава за красиво сред тези непознати същества и все пак разбирах, че това лице е красиво. Искаше ми се да продължавам да го гледам. Веднага щом осъзнах това, то изчезна.

Мое, заговори чуждата мисъл, която не би трябвало да съществува.

Отново се вцепених от изумление. Тук не би трябвало да има никой друг освен мен. Въпреки това тази мисъл беше така силна и осезаема!

Невъзможно. Как стана така, че тя все още беше тук? Сега това бях аз.

Не твое, а мое, смъмрих я аз и с това исках да покажа, че силата и авторитетът ми принадлежат. Всичко е мое.

Тогава защо й отговарям? — запитах се аз, но в този миг гласовете прекъснаха мислите ми.