Скитница

Глава 35Съд

Изохках. Виеше ми се свят и ми се повдигаше.

— Най-после — каза някой с облекчение. Иън. Разбира се. — Гладна ли си?

Замислих се върху въпроса, а след това неволно издадох такъв звук, сякаш се канех да повърна.

— Извинявай. Трябваше да го направим. Хората много се изплашиха, когато те изкарахме навън.

— Няма нищо — казах с въздишка аз.

— Искаш ли вода?

— Не.

Отворих очи и се опитах да ги нагодя към тъмнината. През пукнатините отгоре виждах две звезди. Все още беше нощ. Или отново беше нощ, знае ли човек?

— Къде съм? — попитах аз. Очертанията на пукнатините ми бяха непознати. Можех да се закълна, че не съм била под този таван преди.

— В твоята стая — отвърна Иън.

Потърсих лицето му в тъмнината, но различих само очертанията на главата му. С пръсти опипах повърхността, върху която лежах. Беше истински дюшек. Под главата ми имаше възглавница.

Ръката ми докосна неговата и той хвана пръстите ми, преди да успея да ги отдръпна.

— Чия е тази стая всъщност?

— Твоята.

— Иън…

— Беше нашата — на Кайл и на мен. Кайл го държат в болничното крило, докато нещата бъдат решени. Аз мога да се преместя при Уес.

— Не искам да ви взимам стаята. И какво искаш да кажеш с това „докато нещата бъдат решени“?

— Казах ти, че ще има съд.

— Кога?

— Защо искаш да знаеш?

— Защото, ако наистина го свикате, искам да бъда там. Да обясня.

— Да излъжеш.

— Кога? — попитах отново аз.

— Призори. Няма да те заведа.

— Тогава ще отида сама. Знам, че ще мога да вървя, когато главата престане да ми се върти.

— Наистина ли ще отидеш?

— Да. Няма да е честно, ако не ми позволите да говоря.

Иън въздъхна. Пусна ръката ми и бавно се изправи на крака. Чух как ставите му изпукаха. Колко време беше стоял в тъмното и ме беше чакал да се събудя?

— Скоро ще се върна. Ти може да не си гладна, но аз умирам от глад.

— Изкарал си дълга нощ.

— Да.

— Ако стане светло, няма да остана тук да те чакам.

Той се засмя, но беше ясно, че не му е до смях.

— Сигурен съм, че ще го направиш, затова ще се върна преди това и ще ти помогна да отидеш там, където искаш.

Той наведе едната врата пред входа на пещерата му, заобиколи я и после пак я постави на мястото й. Аз се намръщих. Щеше да ми е трудно да направя това на един крак. Надявах се, че Иън наистина ще се върне.

Докато го чаках, гледах двете звезди и се молех главата ми да се проясни. Човешките опиати наистина не ми понасяха. Ух. Тялото ме болеше, но чувствах главата си още по-зле.

Времето минаваше бавно, но не заспах. Бях спала през по-голямата част от последните двадесет и четири часа. Вероятно бях и гладна, но трябваше да почакам стомахът ми да се успокои, за да разбера това.

Иън се върна преди да се съмне, точно както беше обещал.

— По-добре ли си? — попита той, след като заобиколи вратата.

— Така ми се струва. Още не съм се опитвала да си движа главата.

— Как мислиш, това твоята реакция на морфина ли е, или на тялото на Мелани?

— На Мел е. Тя реагира зле на болкоуспокояващите. Установила го е, когато преди десет години си счупила китката.

За момент той се замисли върху това.

— Странно… Да си имаш работа с двама души едновременно.

— Странно наистина — съгласих се аз.

— Огладня ли вече?

Аз се усмихнах.

— Мисля, че усетих миризмата на хляб. Да, мисля, че стомахът ми вече не е толкова зле.

— Надявах се да го кажеш.

Видях сянката му над мен. Потърси ръката ми, разтвори пръстите ми и постави познатото кръгло парче.

— Ще ми помогнеш ли да се изправя? — попитах аз.

Той обгърна внимателно с ръка раменете ми и ми помогна да седна, без да усетя особено силно болката в ребрата си. Почувствах някакво чуждо тяло върху кожата си. Беше твърдо и грапаво.

— Благодаря — казах, едва поемайки си дъх. Главата ми бавно се въртеше. Докоснах гръдния си кош със свободната си ръка. Под тениската върху кожата ми беше закрепено нещо. — Имам ли счупени ребра?

— Докторът не може да каже със сигурност. Прави каквото може.

— Полага големи усилия.

— Така е.

— Неприятно ми е… че по едно време не го харесвах — признах аз.

Иън се засмя.

— Това е съвсем естествено. На мен пък ми е чудно, че харесваш някои от нас.

— Вие ме накарахте да се променя — отвърнах и забих зъби в хляба. Задъвках механично, преглътнах и зачаках да видя как ще го понесе стомахът ми.

— Знам, че не е най-апетитното нещо — рече Иън.

Свих рамене.

— Просто проверявам, за да видя дали гаденето е преминало.

— Може би нещо по-приятно…

Погледнах го с любопитство, но не можах да видя лицето му. Чух силно шумолене и звук от разкъсана хартия… после усетих миризмата и разбрах.

— Чийтос! — извиках аз. — Наистина ли са за мен?

Нещо докосна устната ми и аз схрусках предложеното лакомство.

— Сънувала съм ги — рекох с въздишка и продължих да дъвча.

Това го накара да се засмее. Сложи плика в ръцете ми. Бързо изгълтах съдържанието му, а после довърших и хляба. Преглътнах го по-леко благодарение на вкуса на сирене, който все още чувствах в устата си. Иън ми подаде бутилка с вода, преди да успея да я поискам.

— Благодаря ти. Не само за снакса, а за всичко, което правиш за мен.

— За мен е повече от удоволствие, Скит.

Загледах се в тъмносините му очи, опитвайки се да разчета всичко, което казваше с това изречение. Стори ми се, че в думите му има нещо повече от чиста любезност. В този миг осъзнах, че виждам цвета на очите на Иън. Погледнах бързо пукнатините над мен. Звездите ги нямаше и небето беше станало бледо сиво. Зазоряваше се.

— Сигурна ли си, че трябва да го правиш? — попита Иън, вече протягайки ръце, за да ме вдигне.

Аз кимнах.

— Не е нужно да ме носиш. Кракът ми е по-добре.

— Ще видим.

Помогна ми да се изправя, хвана ме през кръста и преметна едната ми ръка върху врата си.

— Сега внимателно. Как е?

Направих тромаво една крачка. Заболя ме, но можех да се справя.

— Страхотно. Хайде да вървим.

Мисля, че Иън много те харесва.

Много ли! — Изненадах се да чуя това от Мелани, и то така категорично.

Напоследък говореше така, само когато Джаред беше наблизо.

Аз също съм тук. Мислиш ли, че това го интересува?

Разбира се. Освен Джейми и Джеб той е от хората, които ни вярват най-много.

Нямам предвид това.

А какво?

Обаче нея вече я нямаше.

Отне ни доста време. Изненадах се колко дълго трябваше да вървим. Мислех, че ще отидем до голямата пещера или до кухнята — обичайните места, в които ставаха събиранията. Обаче минахме през източната нива и продължихме, докато накрая стигнахме голямата, дълбока и тъмна пещера, която Джеб беше нарекъл „стаята за забавления“. Не бях идвала тук от първата ми обиколка.

Посрещна ни острата миризма на серния поток. За разлика от повечето пещери тук стаята за забавления беше много по-широка, отколкото висока. Забелязах това сега, защото слабите сини лампи бяха окачени на тавана, а не бяха на пода. Таванът беше само на няколко стъпки над главата ми и беше висок колкото нормален таван на къща. Обаче дори не можех да видя стените. Бяха далеч от светлините. Не виждах и миризливия поток, който очевидно беше в някакъв далечен ъгъл, но чувах клокоченето му.

Кайл седеше на най-осветеното място. Беше обгърнал краката с дългите си ръце. Лицето му беше като застинала маска. Не вдигна глава, когато Иън ми помогна да вляза, накуцвайки в пещерата.

От двете му страни бяха Джаред и докторът. Стояха прави с отпуснати до бедрата ръце, готови да действат. Приличаха на… пазачи. Джеб стоеше до Джаред с преметната през рамо пушка. Изглеждаше спокоен, но аз знаех колко бързо може да се промени това. Джейми го държеше за свободната ръка… Не, Джеб беше сложил ръката си върху китката на Джейми и това, като че ли не се харесваше на момчето. Но като ме видя да влизам, се усмихна и ми махна с ръка. Пое дълбоко въздух и погледна многозначително Джеб. Той свали ръка от китката му. Шарън стоеше до доктора, а до нея беше леля Маги.

Иън ме отведе до границата, където мракът обгръщаше осветеното място. Там не бяхме сами. Видях фигурите на много хора, но не можех да различа лицата им.

Стори ми се странно: докато вървяхме през пещерите, Иън беше поемал с лекота по-голямата част от тежестта ми, но сега като че ли се беше уморил. Ръката му не ме държеше така здраво за кръста. Закуцуках напред, колкото ми позволяваха силите, докато избере мястото, което искаше. Помогна ми да се настаня на пода и седна до мен.

— Ух — чух как изпъшка тихо някой. Обърнах се и видях Труди. Тя седна близо до нас, а Джефри и Хийт я последваха. — Изглеждаш скапана — каза ми тя. — Лошо ли си се ударила?

Свих рамене.

— Добре съм.

Започнах да се питам дали Иън ме остави нарочно да се мъча, докато се придвижвам, за да им покаже раните ми — да ме накара да свидетелствам безмълвно срещу Кайл. Погледнах намръщена невинното изражение на лицето му.

В този момент пристигнаха Уес и Лили и седнаха при малката група мои съюзници. Бранд влезе няколко секунди по-късно, следван от Хайди, а след това влязоха Анди и Пейдж и накрая Арън.

— Това сме всички — рече той. — Лусина остана при децата. Не иска да са тук, каза да процедираме без нея.

Той седна до Анди и за кратко настъпи мълчание.

— Добре тогава — заяви Джеб достатъчно силно, за да могат всички да го чуят. — Ето как ще процедираме. Ще гласуваме с просто мнозинство. Както обикновено, аз сам ще взема решение, ако имам проблем с мнозинството, защото това…

— … е моята къща — прекъснаха го в хор няколко гласа.

Някой се засмя, но бързо млъкна. Не беше смешно. Един човек беше изправен пред съда за това, че се бе опитал да убие извънземна. За всички това сигурно беше ужасен ден.

— Кой ще говори срещу Кайл? — попита Джеб.

До мен Иън започна да се изправя.

— Не! — прошепнах аз и го дръпнах за лакътя.

Той дръпна ръката си и се изправи.

— Всичко е много просто — каза Иън. Искаше ми се да скоча и да му запуша устата с ръка, но нямаше да мога да се изправя без негова помощ. — Брат ми беше предупреден. Беше напълно наясно какво е разпоредил Джеб. Скит е една от нашето общество — за нея важат същите правила и защита, както за всеки от нас. Джеб беше дал на Кайл съвършено ясно да разбере, че ако той не може да живее тук с нея, трябва да напусне. Кайл реши да остане. Следователно е бил наясно какво е наказанието тук за убийство.

— То е още живо — рече сърдито Кайл.

— Тъкмо затова не настоявам за смъртта ти — отвърна рязко Иън. — Обаче ти не можеш да продължиш да живееш тук. Не и ако си убиец.

Иън изгледа за момент брат си, а после отново седна на земята до мен.

— Но той може да бъде хванат и няма да можем да разберем това — протестира Бранд, като се изправи на крака. — Ще ги доведе обратно тук и никой няма да ни предупреди.

В пещерата се чу глухо мърморене. Кайл изгледа гневно Бранд.

— Те никога няма да ме хванат жив.

— Това означава, че в крайна сметка трябва да има смъртна присъда — обади се тихо някой в същия момент, когато Анди каза:

— Не можеш да си сигурен в това.

— Говорете един по един — предупреди Джеб.

— Оцелявал съм навън и преди — рече ядосан Кайл.

От тъмното се обади друг глас:

— Рисковано е.

Не можех да различа гласовете. Повечето говореха шепнешком.

— Какво лошо е направил Кайл?

— Нищо — обади се друг.

Джеб сърдито пристъпи към гласа:

— Нарушил е правилата ми.

— Тя не е една от нас — възрази някой.

Иън понечи отново да се изправи.

— Хей! — избухна Джаред. Гласът му беше толкова силен, че всички подскочиха. — Тук не съдим Скит! Има ли някой конкретни обвинения срещу нея самата? Ако има, искайте друг съдебен процес. Всички знаем, че тук тя не е навредила на никого. Всъщност му спаси живота. — Посочи с пръст към гърба на Кайл и той се сви така, като че ли го беше ръгнал в гърба. — Само секунди, след като той се е опитал да я хвърли в реката, Скит е рискувала живота си, за да го спаси от същата мъчителна смърт. Не може да не е знаела, че ако го беше оставила да падне, за нея тук щеше да е по-безопасно. Въпреки това го е спасила. Би ли направил някой от вас същото — да спаси врага си? Опитал се е да я убие, тя дори не се изказа против него.

Усетих как всички погледи в тъмното се насочиха към мен, когато Джаред посочи с ръка към мен.

— Ще говориш ли против него, Скит?

Вгледах се в него с широко отворени очи, изумена, че разговаря с мен и че използва името ми. Мелани също изпадна в шок, разкъсвана от раздвоение. Зарадва се, когато видя благото изражение на лицето му, когато ни гледаше и онази кротост в очите му, която беше отсъствала там толкова дълго. Обаче той беше споменал моето име…

Минаха няколко секунди преди да мога да кажа каквото и да било.

— Това е просто недоразумение — прошепнах аз. — И двамата паднахме, когато подът поддаде. Нищо друго не се е случило. — Надявах се, че като шептях, по-трудно ще усетят лъжата в гласа ми, но веднага, щом свърших, Иън се изсмя. Аз го сръгах в лакътя, но и това не го спря.

Джаред също ми се усмихна.

— Виждате ли. Тя дори се опитва да лъже в негова защита.

— Опитва се е точната дума — добави Иън.

— Кой казва, че лъже? Кой може да го докаже? — попита рязко Маги и излезе напред в празното пространство до Кайл. — Кой може да докаже, че това не е самата истина, въпреки че звучи така лъжовно от устата му?

— Маг — започна Джеб.

— Млъкни, Джебедая… аз говоря. Нямаше причина да се събираме тук. Не е нападнат човек. Коварната натрапница не се е оплакала. Това е напразно губене на времето.

— Подкрепям това — добави с ясен глас Шарън.

Докторът я погледна обиден. Труди скочи на крака:

— Не можем да приютяваме един убиец и просто да чакаме той да успее!

— Убийството е условно понятие — изсъска Маги. — За мен убийство е само когато е убит човек.

Усетих ръката на Иън на рамото си. Не си бях дала сметка, че треперя, докато не усетих неподвижното му тяло до себе си.

— Човек е същото условно понятие, Магнолия — обади се Джеб и гневно я изгледа. — Мисля, че то включва също състрадание или поне малко съчувствие.

— Хайде да гласуваме — каза Шарън, преди майка й да успее да му отговори. — Вдигай си ръката, ако смяташ, че на Кайл трябва да бъде позволено да остане тук, без да бъде наказан за това… недоразумение. — Тя изгледа пронизително не мен, а застаналия до мен Иън, когато повтори използваната от мен дума.

Ръцете започнаха да се вдигат. Наблюдавах как лицето на Джаред се намръщи.

Помъчих се да вдигна ръка, но Иън ме стисна здраво и ядосан изсумтя. Не можах да вдигна ръката си достатъчно високо. В крайна сметка моят глас не се оказа необходим.

Джеб започна да брои на глас.

— Десет… петнадесет… двадесет, двадесет и три. Добре. Категорично мнозинство.

Не се огледах да видя кой как гласува. Беше достатъчно, че в моя малък ъгъл всички бяха кръстосали ръце на гърдите си и всички очи гледаха с очакване Джеб. Джейми се отдалечи от него и дойде да седне между Труди и мен. Пъхна ръка под тази на Иън и също ме прегърна.

— Може би твоите души са прави за нас — рече той достатъчно високо, за да могат повечето от присъстващите да чуят резкия му глас. — Мнозинството не са по-добри от…

— Шшт! — спрях го аз.

— Добре — каза Джеб. Всички млъкнаха. Той погледна Кайл, после мен и след това Джаред. — В този случай съм склонен да се присъединя към мнозинството.

— Джеб! — извикаха Джаред и Иън едновременно.

— Къщата е моя и правилата също — припомни им той. — Никога не го забравяйте. Затова чуй какво ще ти кажа, Кайл. Ще е добре и ти да ме чуеш, Магнолия. Всеки, който се опита отново да нарани Скит, няма да бъде изправен пред съд, а ще получи погребение. — Той потупа приклада на пушката си за по-голям ефект.

Аз се свих. Магнолия изгледа злобно брат си. Кайл кима, показвайки, че приема условието. Джеб огледа присъстващите, взирайки се в лицето на всеки поотделно, с изключение на малката група до мен.

— Съдът приключи — обяви Джеб. — Кой иска да поиграем?