Скитница

Глава 38Докосната

— За кое?

— За нашия… разговор отвън — уточни Иън.

Какво мислех наистина? И аз не знаех. По някакъв начин Иън беше успял да види нещата от моята гледна точка, от моята извънземна гледна точка. Считаше, че съм си извоювала правото на живот.

Но той… ревнуваше? От Джаред?

Знаеше какво съм. Знаеше, че съм само едно мъничко създание, вкарано в мозъка на Мелани. Един червей, както беше казал Кайл. Обаче дори и той мислеше, че Иън е „лапнал“ по мен. По мен? Това беше невъзможно.

Дали пък не искаше да узнае какво мисля за Джаред? За чувствата ми след експеримента? Повече подробности за реакциите ми при физически контакт? Потръпнах. Или пък какво мисля за Мелани? Или мислите на Мелани за техния разговор? Дали бях съгласна с Джаред за правата й?

Не знаех какво да мисля за тези неща.

— Наистина не знам — отвърнах.

Той кимна.

— Това е разбираемо.

— Само защото ти проявяваш голямо разбиране.

Той ми се усмихна. Беше странно как очите му можеха да гледат едновременно изпепеляващо и топло. Особено след като цветът им беше по-близък до леда, отколкото до огъня. В момента гледаха доста топло.

— Аз много те харесвам, Скит.

— Едва сега започвам да виждам това. Мисля, че с известно закъснение.

— За мен също е изненада.

И двамата се замислихме върху това. Той сви устни.

— Предполагам… че това е едно от нещата, за които не знаеш какво чувстваш.

— Не, искам да кажа, да. Аз… не знам. Аз… аз…

— Няма нищо. Не си имала много време да мислиш по въпроса. И вероятно ти изглежда странно.

Аз кимнах.

— Да. Повече от странно. Невъзможно.

— Ще те попитам нещо — каза след малко Иън.

— Ако знам отговора.

— Въпросът не е труден.

Не го зададе веднага. Вместо това се протегна през тясното пространство, което ни делеше, и хвана ръката ми. Задържа я за момент в двете си ръце, а после бавно прекара пръстите на лявата си ръка нагоре по ръката ми. От китката към рамото. После също толкова бавно ги прекара обратно. Вглеждаше се в кожата на ръката ми, а не в лицето ми, наблюдаваше настръхването на косъмчетата, докато прекарваше пръстите си по тях.

— Приятно ли ти е или неприятно? — попита той.

Неприятно — настоя Мелани.

Но не изпитвам болка — протестирах аз.

Той не те пита това. Когато казва приятно… О, все едно, че говоря на дете!

Не забравяй, че аз съм само на една година. Навърших ли я вече? Вниманието ми се отклони, докато се опитвах да си спомня датата. Но не и това на Мелани.

За него приятно означава как се чувстваме, когато ни докосва Джаред. Споменът й не беше от пещерите. Беше от онзи приказен каньон, при залез-слънце. Джаред стоеше зад нея и галеше ръцете й от раменете надолу към китките. Потреперих от удоволствие от това обикновено докосване. Ето така.

О!

— Скит?

— Мелани казва неприятно — прошепнах аз.

— А ти какво казваш?

— Аз… не знам.

Когато срещнах очите му, те ме гледаха по-топло, отколкото очаквах.

— Не мога дори да си представя колко объркващо е всичко за теб.

Това, че го разбираше, ми подейства успокоително.

— Да, объркана съм.

Ръката му отново премина нагоре и надолу по моята.

— Искаш ли да престана?

Поколебах се.

— Да — реших аз. — Това… което правиш… ми пречи да мисля. И Мелани… ми се сърди. Това също ми пречи да мисля.

Не ти се сърдя. Кажи му да си върви.

Иън ми е приятел. Не искам да си върви.

Той се отдръпна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че тя няма да ни остави на спокойствие дори за минута.

Аз се засмях.

— Съмнявам се.

Иън наведе глава на една страна и многозначително ме погледна.

— Мелани Страйдър? — обърна се той директно към нея. И двете се стреснахме при произнасянето на името.

Иън продължи:

— Бих искал да разговарям със Скит насаме, ако нямаш нищо против. Има ли начин това да се уреди?

Гледай ти! Отговори му, че съм казала, че изобщо няма никакъв начин. Не харесвам този мъж.

Аз сбърчих нос.

— Какво казва тя?

— Казва не. — Опитах се да кажа думите колкото е възможно по-внимателно. — И, че не те… харесва.

Иън се засмя.

— Уважавам това. Уважавам и нея. Е, струваше си да се опита. — Той въздъхна. — Нещата не са много приятни, когато има публика.

Какви неща? — изръмжа Мел.

Аз се намръщих. Не ми беше приятно да чувствам гнева й. Беше много по-силен от моя.

Ще трябва да свикнеш.

Иън докосна лицето ми.

— Ще те оставя да помислиш, съгласна ли си? За да можеш да решиш какво чувстваш.

Опитах се да бъда обективна за ръката. Чувствах я мека върху лицето си. Беше ми… хубаво. Не така, както при докосването на Джаред. Но и различно от начина, по който се чувствах, когато ме прегръщаше Джейми. Беше друго.

— Може би ще мине известно време. Във всичко това няма никаква логика — казах му аз.

Той се усмихна.

— Знам.

В този момент си дадох сметка, че искам да ме харесва. Останалото — ръката върху лицето ми, пръстите върху ръката ми — все още изобщо не бях сигурна за тях. Обаче исках той да ме харесва и да си мисли хубави неща за мен. Тъкмо затова беше трудно да му кажа истината.

— Знаеш ли, всъщност ти не изпитваш това към мен, а към тялото й — прошепнах аз. — Тя е хубава, нали?

Той кимна.

— Хубава е. Мелани е много хубаво момиче. Дори красиво. — Протегна ръка, за да докосне ударената ми буза, да погали леко с пръсти заздравяващата рана. — Въпреки това, което сторих на лицето й.

При други обстоятелства моментално щях да го отрека. Щях да му припомня, че той няма вина за раните по лицето ми. Обаче бях толкова объркана, че главата ми се въртеше и не можах да съставя смислено изречение.

Защо трябваше да се притеснявам, че той мисли Мелани за красива?

Тук ме хвана на тясно. За нея мислите ми бяха също толкова непонятни, колкото и за мен.

Той отметна леко с ръка косата от челото ми.

— Но въпреки че е красива, тя ми е чужда. Тя не е тази, която аз… за която ме е грижа.

Това ме накара да се почувствам по-добре. А то беше още по-объркващо.

— Иън, ти не… Никой тук не ни отделя една от друга, както би трябвало. Нито ти, нито Джейми, нито Джеб. — Истината беше изречена по-внезапно и по-разпалено, отколкото бях възнамерявала. — Ти не би могъл да се интересуваш от мен. Ако можеше да ме държиш в ръката си, щеше да се отвратиш. Щеше да ме хвърлиш на земята и да ме стъпчеш с крак.

На бледото му чело се появиха бръчки, когато вдигна нагоре черните си вежди.

— Аз… няма да го направя, ако знам, че си ти.

Засмях се, но не ми беше до смях.

— Откъде знаеш? Ти не можеш да ни различиш една от друга.

Устата му увисна отворена.

— Причината е само тялото — повторих аз.

— Това изобщо не е вярно — отрече той. — Не е лицето, а изражението му. Не е гласът, а това, което ти казваш. Не е начинът, по който ти изглеждаш в това тяло, а какво казваш. Ти си красива.

Той пристъпи напред, докато говореше, коленичи при леглото, на което лежах, и хвана ръката ми с двете си ръце.

— Не познавам такава като теб.

Аз въздъхнах.

— Иън, какво ще кажеш, ако се бях появила тук в тялото на Магнолия?

Той направи гримаса, а после се засмя:

— Е, добре. Това беше добър въпрос. Не знам.

— Или в това на Уес?

— Но ти си жена — ти самата си такава.

— Винаги настоявам, че съм такава, независимо какво е съответствието ми на дадена планета. Струва ми се, че така е по-правилно. Но аз мога да бъда поставена в мъж и пак ще се чувствам добре.

— Но ти не си в мъжко тяло.

— Виждаш ли? Точно това искам да ти кажа. Тялото и душата. В моя случай те са две различни неща.

— Не бих пожелал тялото без теб.

— Ти не би ме искал без него.

Той отново докосна бузата ми и ръката му остана върху нея, но постави палеца си под брадичката ми.

— Но това тяло също е част от теб. То е част от това, което си. И ако не се промениш и не предадеш всички ни, ти винаги ще бъдеш това, което си.

— Да, това ще бъде краят. Да, аз ще умра в това тяло. Това ще бъде окончателната ми смърт.

И аз никога повече няма да живея в него — прошепна Мелани.

Не така си представяхме бъдещето ни, нали?

Не. Никоя от нас не си е представяла, че няма да имаме бъдеще.

— Предполагам, че пак водите вътрешен разговор — рече Иън.

— Разсъждаваме за смъртта ни.

— Ако ни напуснеш, ти би могла да живееш вечно.

— Да, бих могла. Знаеш ли, че от местата, в които съм била, животът на хората е с най-кратката продължителност, като изключим паяците. Имате толкова малко време.

— В такъв случай не мислиш ли, че… — Той замълча и се наведе по-близо до мен. Така не виждах цялото му лице, само бялата като сняг кожа и тъмносините му очи. — Може би ще трябва да използваш максимално времето, което ти остава? Ще трябва наистина да живееш, докато си жива?

Не очаквах да стане така, както се беше случило с Джаред. Иън не ми беше толкова познат. Мелани разбра преди мен какво щеше да се случи само секунда преди устните му да докоснат моите.

Не!

Усещането не беше същото като онова, когато се целувах с Джаред. С него нямаше никаква мисъл, само желание. Нямаше контрол. Беше като искра, попаднала в бензин. С Иън дори не знаех какво чувствам. Всичко ми беше като в мъгла, беше объркано.

Устните му бяха меки и топли. Притисна ги само леко в моите.

— Приятно или неприятно? — прошепна той, без да ги отдръпна.

Неприятно! Неприятно! Неприятно!

— Аз… не мога да мисля. — Когато раздвижих устата си да заговоря, и той раздвижи своята.

— Като че ли е… приятно.

Сега устните му се притиснаха по-силно в моите. Хвана долната ми устна между своите и леко я подръпна.

Мелани искаше да го удари… много по-силно, отколкото бе поискала да удари Джаред. Искаше да го отблъсне от себе си и да го ритне в лицето. Картината беше ужасна. Беше в пълно противоречие с усещането от целувката на Иън.

— Моля те — прошепнах аз.

— Да?

— Моля те, престани. Не мога да мисля. Моля те.

Той веднага седна на мястото си и стисна ръцете си.

— Добре — каза предпазливо Иън.

Притиснах лицето си с ръце, за да потисна гнева на Мелани.

— Е, добре че поне никой не ме удари — вметна Иън и се усмихна.

— Тя искаше да направи нещо повече. Уф. Не ми харесва, когато побеснее. Главата ме заболява. Гневът е толкова… грозно нещо.

— И защо не го направи?

— Защото не я изпуснах от контрол. Успява да се освободи, само когато съм… сломена.

Той ме наблюдаваше как разтривам челото си.

Успокой се — замолих я аз. — Вече не ме докосва.

Той забрави ли, че съм тук? Не го ли интересува? Това съм аз, аз!

Опитах се да обясня това.

Ами ти? Забрави ли Джаред?

Тя запрати спомените си към мен така, както го правеше в началото, само че този път приличаха на удари. Хиляди плесници с усмивката, с очите, с устните му върху моите, с ръцете му върху кожата ми…

Разбира се, че не. А ти забрави ли, че не искаш да го обичам?

— Тя ти говори.

— Крещи ми — поправих го аз.

— Сега съм сигурен в това. Виждам, че си съсредоточена в разговора. Едва днес го забелязах.

— Невинаги е толкова приказлива.

— Съжалявам, Мелани — каза той. — Знам, че това ти е крайно неприятно.

Тя отново си представи как стоварва крак върху правилния му нос и го изкривява като на Кайл. Кажи му, че не се нуждая от извиненията му.

Аз премигнах.

Иън направи нещо средно между усмивка и гримаса.

— Не ги приема, нали?

Поклатих глава.

— Значи може да се освобождава, ако успее да сломи съпротивата ти?

Свих рамене.

— Случва се понякога, когато ме изненада и съм твърде… развълнувала. Вълнението ми пречи да се съсредоточа. Но напоследък й е по-трудно. Като че ли вратата между нас е заключена. Не знам защо. Опитах се да я изкарам навън, когато Кайл… — млъкнах изведнъж и стиснах зъби.

— Когато Кайл се опита да те убие — довърши той мисълта ми. — Искаше да я освободиш, така ли? Защо?

Аз само го изгледах.

— За да се бие с него ли? — предположи той. Не отговорих.

Той въздъхна.

— Добре. Не ми казвай. Защо мислиш, че… вратата е заключена?

Аз се намръщих.

— Не знам. Може би времето изтича… Това ни безпокои.

— Но преди тя е успяла да се измъкне, за да удари Джаред.

— Да — Потреперих, когато си спомних как стоварих юмрука си в челюстта му.

— Защото съпротивата ти беше сломена и беше развълнувана?

— Да.

— Той какво направи? Просто те целуна, така ли?

Аз кимнах.

Иън трепна. Очите му потъмняха.

— Какво? — попитах аз. — Какво не е наред?

— Когато Джаред те целува, ти се вълнуваш.

Аз го изгледах, обезпокоена от изражението на лицето му. На Мелани това много й хареса. Точно така!

Той въздъхна.

— А когато аз те целувам… не си сигурна дали ти харесва. Не си… развълнувана.

— Ох — Иън ревнуваше. Колко странен беше този свят. — Съжалявам.

— Не е нужно. Казах ти, че ти давам време и нямам нищо против да почакам да обмислиш внимателно нещата. Наистина нямам нищо против.

— А какво имаш против? — Защото имаше нещо много против.

Той пое дълбоко въздух и бавно го изпусна:

— Видях как обичаш Джейми. Това винаги е било съвсем очевидно. Предполагам, че би трябвало да видя, че обичаш и Джаред. Може би просто не съм искал да го видя. В това има логика. Ти си дошла тук заради двамата. Обичаш и двамата по същия начин, както ги обича Мелани. Джейми като брат, а Джаред…

Той се загледа в стената над мен. Аз също трябваше да извърна очи. Загледах се в слънчевия лъч там, където докосваше червената врата.

— До каква степен това е Мелани? — поиска да узнае Иън.

— Не знам. Има ли значение?

Отговори толкова тихо, че едва го чух:

— Да. За мен има. — Без да ме погледне или може би без да забележи какво прави, Иън взе отново ръката ми.

В продължение на минута настъпи пълна тишина. Дори Мелани беше затаила дъх. Беше хубаво. После като че ли по команда Иън отново се върна към нормалното си състояние. Засмя се.

— Времето е на моя страна — каза с усмивка той. — Ще прекараме тук остатъка от живота си. Един ден ще се чудиш какво толкова си видяла в Джаред.

Мечтай си.

Аз се засмях заедно с него, доволна, че отново се шегува.

— Скит? Скит, мога ли да вляза?

Гласът на Джейми се чу още докато тичаше по коридора и спря точно отвън пред вратата.

— Разбира се, Джейми.

Протегнах ръце към него още докато отместваше вратата. Напоследък не го виждах достатъчно. Бях в безсъзнание, не можех да вървя и не бях в състояние да го потърся сама.

— Здравей, Скит! Здравей, Иън! — поздрави ухилен до уши Джейми. Рошавата му коса подскачаше в такт с крачките. Насочи се към протегнатите ми ръце, но Иън беше застанал на пътя му, затова седна на края на дюшека и постави ръка върху крака ми.

— Как се чувстваш?

— По-добре.

— Огладня ли вече? Има сандвичи със студено телешко. Мога да ти донеса.

— Засега няма нужда. Как си? Не те виждам много напоследък.

Джейми направи кисела физиономия.

— Шарън ме задържа след часовете за наказание.

Аз се усмихнах.

— Какво си направил?

— Нищо. Обвиненията бяха напълно неоснователни. — Той си придаде прекалено невинен вид и побърза да смени темата: — Знаеш ли какво? По време на обяда Джаред каза, че според него не е справедливо, че са те преместили от стаята, в която беше. Каза, че не сме били добри домакини и че трябва да се върнеш обратно при мен! Не е ли страхотно? Попитах го дали мога да ти го кажа веднага и той рече, че идеята е добра. Каза, че ще те намеря тук.

— Не се и съмнявам, че го е казал — промърмори Иън.

— И така, какво мислиш, Скит? Пак ще станем съквартиранти!

— Но, Джейми, къде ще отиде Джаред?

— Почакай, нека да отгатна — прекъсна ме Иън. — Обзалагам се, че е казал, че стаята е достатъчно голяма за трима. Прав ли съм?

— Да. Откъде знаеш?

— Просто предположих.

— Това е добре, нали Скит? Ще бъде също както преди да дойдем тук!

Сякаш прекараха бръснач между ребрата ми, когато го каза. Болката беше съвсем ясна и локализирана и не можеше да се сравни с удар или счупване. Джейми се стресна от измъченото ми изражение.

— О, не! Искам да кажа, че и ти ще дойдеш. Ще бъде хубаво да сме заедно и четиримата, нали?

Опитах се да се усмихна въпреки болката. Не ме болеше повече, отколкото без да се усмихвам.

Иън стисна ръката ми.

— И четиримата — промълвих аз. — Хубаво.

Джейми се промуши под ръката на Иън и изпълзя върху дюшека, за да ме прегърне през врата.

— Извинявай. Не се натъжавай.

— Не бери грижа за това.

— Знаеш, че и аз те обичам.

Емоциите на тази планета бяха така силни, така пронизващи. Преди Джейми никога не ми го беше казвал. Усетих как температурата на тялото ми се повиши с няколко градуса.

Толкова са пронизващи — съгласи се Мелани, премигвайки от собствената си болка.

— Ще се върнеш ли? — замоли ме Джейми, опрял глава на рамото ми. Не можех да му отговоря веднага.

— Мел какво иска? — попита той.

— Иска да живее с теб — прошепнах аз. Не беше нужно да проверявам, за да го кажа.

— А ти какво искаш?

— Искаш ли да живея с вас?

— Знаеш, че искам, Скит. Моля те.

Аз се поколебах.

— Моля те.

— Щом ти го искаш, Джейми, добре.

— Уха! — извика той в ухото ми. — Страхотно! Ще отида да кажа на Джаред! И ще ти донеса храна, става ли? — Скочи на крака и така блъсна дюшека, че ребрата ме заболяха.

— Добре.

— Ти искаш ли нещо, Иън?

— Разбира се, момче. Искам да кажеш на Джаред, че е безсрамник.

— А?

— Няма значение. Иди да донесеш нещо за обяд на Скит.

— Разбира се. И ще помоля Уес за излишното му легло. Кайл ще се върне тук и всичко ще бъде както трябва!

— Чудесно — рече Иън и макар да не виждах лицето му, можех да си представя физиономията му.

— Чудесно — прошепнах аз и отново усетих как бръсначът ме прорязва.