Скитница

Глава 51Подготвена

Намерих Джаред и Джейми в стаята ни. Лицата и на двамата бяха разтревожени. Джаред вероятно беше разговарял с Джеб.

— Добре ли си? — попита ме той, а Джейми скочи и ме прегърна през кръста.

Не бях сигурна как да отговаря на този въпрос. Не знаех отговора.

— Джаред, имам нужда от помощта ти.

Джаред веднага скочи на крака. Джейми се отдръпна назад, за да види лицето ми. Не срещнах погледа му. Точно в този момент не бях сигурна колко ще мога да издържа.

— Какво искаш да направя? — попита Джаред.

— Ще отида на акция. Малко повече… мускули ще са ми от полза.

— Какво ще търсим? — попита нетърпеливо той, очевидно в настроение за акция.

— Ще ти обясня по пътя. Нямаме много време.

— Аз мога ли да дойда? — попита Джейми.

— Не! — отвърнахме едновременно двамата с Джаред.

Джейми се намръщи и ме пусна. После се отпусна върху дюшека и кръстоса крака. Явно обиден, зарови лице в ръцете си. Не смеех да го погледна на излизане от стаята. И без това вече копнеех да седна до него, да го притисна силно до себе си и да забравя за цялата каша.

Поех обратния път през южния тунел, следвана от Джаред.

— Защо оттук? — попита той.

— Аз… — щеше да разбере, ако се опитам да го излъжа или да увъртам.

— Не искам да срещам никого. Особено Джеб, Арън или Бранд.

— Защо?

— Не искам да им давам обяснения. Не още.

Той замълча, търсейки някаква логика в отговорите ми. Смених темата.

— Знаеш ли къде е Лили? Мисля, че не трябва да остава сама. Изглежда ми…

— Иън е при нея.

— Това е добре. Той е толкова мил.

Иън щеше да помогне на Лили… Той беше точно това, от което тя имаше нужда в момента. Кой щеше да помогне на него, когато… Разтърсих глава, за да пропъдя тази мисъл.

— Какво е това нещо, с което трябва да се сдобием толкова бързо? — попита ме Джаред.

Поех дълбоко въздух, преди да му отговоря:

— Криоконтейнери.

В южния тунел беше тъмно. Не виждах лицето му. Продължи да върви редом с мен и няколко минути не каза нищо. Когато заговори отново, вниманието му беше съсредоточено върху акцията. Очевидно беше решил да остави любопитството, докато акцията не бъде изпълнена успешно.

— Откъде ще ги вземем?

— Докато няма нужда от тях, празните криоконтейнери обикновено стоят на склад пред здравните заведения. Тъй като пристигащите души са много повече от заминаващите, сигурно има в излишък. Никой няма да ги пази и никой няма да забележи, ако някои липсват.

— Сигурна ли си? Откъде имаш тази информация?

— Видях ги в Чикаго. Имаше цели купища. Дори малката лечебница, в която бяхме в Тусон, имаше известно количество от тях. Бяха складирани в сандъци край товарната рампа.

— Ако са в сандъци, как можеш да бъдеш сигурна, че…

— Не си ли забелязал страстта ни към етикети?

— Не, че не ти вярвам — каза той. — Просто искам да се уверя, че си обмислила всички подробности.

Усетих скрит намек в думите му.

— Обмислила съм ги.

— Ами тогава да действаме.

Докторът беше излязъл. Сигурно беше вече при Джеб, след като не го срещнахме по пътя. Вероятно беше тръгнал веднага след мен. Запитах се как ли щяха да приемат това, което щеше да им каже. Надявах се, че няма да са толкова глупави да го обсъждат пред Търсачката. Щеше ли да разкъса мозъка на човешкия си домакин, ако разбереше какво имам намерение да направя? Щеше ли да реши, че съм се превърнала изцяло в предател? Че ще дам на хората безрезервно това, от което имат нужда?

Нямаше ли да сторя точно това тази нощ? Щеше ли докторът да спази обещанието си, когато вече нямаше да ме има? Да, той щеше да се опита. Вярвах в това. Трябваше да го вярвам. Но не можеше да го направи сам. А кой щеше да му помогне?

Изкатерихме се нагоре през тесния тъмен проход, който излизаше откъм южната страна на скалистия хълм, на около половината път от върха му. На изток хоризонтът беше започнал да синее и едва забележимо да порозовява на границата между небето и скалите. Гледах внимателно в краката си, когато започнахме да слизаме надолу. Налагаше се, защото нямаше пътека и подвижните камъни бяха доста коварни. Но дори пътят да беше павиран и гладък, съмнявах се, че ще се реша да вдигна очи. Хлътналите ми рамене също издаваха притеснението ми.

Предател. Не скитница, не душа, която не може да си намери мястото. Просто предател. Предавах моите благородни братя и сестри в гневните, жадуващи за мъст ръце на новопридобитото ми човешко семейство.

Моите човеци имаха всички основания да мразят душите. Това беше война и аз им давах оръжие. Начин да убиват безнаказано. Замислих се върху това, докато бягахме през пустинята сред засилващата се светлина на зората. Бягахме, защото сега, когато Търсачите слухтяха наоколо, не трябваше да се показваме навън през деня.

Погледнато от този ъгъл, знаех, че греша, че изборът ми не беше саможертва, а по-скоро въоръжаване на човеците срещу живота на Търсачката. Ако наистина се опитвах да спася само Търсачката, тук беше моментът да променя решението си и да се върна назад. Не заслужаваше да предам другите. Дори тя щеше да се съгласи с това.

А щеше ли наистина? — запитах се внезапно аз. Търсачката изглежда не беше такъв… каква беше думата, използвана от Джаред? Алтруист. Не беше такъв алтруист като останалите от нас. Може би собственият й живот й е по-скъп, отколкото живота на много други.

Обаче беше твърде късно да променям решението си. Бях помислила за много по-важни неща, отколкото само да спася Търсачката. Едното от тях беше, че това пак щеше да се случи. Човеците щяха да продължат да убиват всяка душа, която се изпречеше на пътя им, ако не им дам друг избор. Нещо повече, щях да спася Мелани, а това си струваше саможертвата. Щях да спася също Джаред и Джейми. Нищо, че докато го правех, щях да спася и омразната Търсачка.

Душите бяха допуснали грешка с идването си тук. Моите човеци заслужаваха своя свят. Аз не можех да им го върна обратно, но можех да им дам това. Само исках да съм сигурна, че те няма да бъдат жестоки.

Оставаше ми просто да се доверя на доктора и да се надявам. И може би да изтръгна това обещание и от още няколко от приятелите ми, просто за всеки случай.

Запитах се колко ли човешки живота бих спасила, а и живота на колко души? Единствената, която не бих могла да спася, бях самата аз.

От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка. Въпреки че дишахме тежко, Джаред я чу. С периферното си зрение забелязах, че се обърна и почувствах, че ме изгледа пронизително, но не извърнах глава, за да срещна погледа му. Продължих да гледам в земята.

Стигнахме до скривалището на джипа преди слънцето да се издигне зад върховете на изток, въпреки че небето вече беше станало светлосиньо. Вмъкнахме се в плитката пещера тъкмо в момента, в който слънчевите лъчи позлатиха пясъка на пустинята.

Джаред грабна две бутилки с вода от задната седалка, подхвърли едната на мен и се подпря на стената. Изгълта я до половината, а после избърса устата си с опакото на ръката, а след това каза:

— Виждам, че много бързаше да стигнем дотук, но трябва да почакаме да се стъмни, ако възнамеряваш да извършим кражба с взлом.

Преглътнах глътка вода и отвърнах:

— Добре. Сигурна съм, че сега те ще ни изчакат.

Очите му се впиха в лицето ми.

— Видях Търсачката ти — каза ми той, като следеше реакцията ми. — Тя е… енергична.

Кимнах.

— И много шумна.

Той се усмихна и вдигна нагоре очи.

— Май не одобрява условията, които сме й предложили.

Загледах се в пода.

— Можеше да е по-зле — промълвих тихо. Странната завист, която бях почувствала тогава, отново се прокрадна неканена в тона ми.

— Това е вярно — съгласи се той.

— Защо се държат така любезно с нея? — прошепнах аз. — Тя уби Уес.

— Е, вината за това е твоя.

Изгледах го и с изненада забелязах, че леко е изкривил устни. Опитваше се да ме подразни.

— Моя ли?

Усмивката му стана по-широка:

— Не искаха да се почувстват пак като чудовища. Опитват се да изкупят предишната си грешка, само че малко късно и с неподходяща душа. Не предполагах, че ще се почувстваш засегната. Помислих си, че така повече ще ти хареса.

— Харесва ми. — Не исках да се отнасят зле към никого. — Винаги е по-добре да си любезен. Аз просто… — Поех дълбоко въздух. — Доволна съм, че знам защо са постъпили така.

Те бяха учтиви заради мен, а не заради нея. Раменете ми леко се поизправиха.

— Усещането, че напълно заслужаваш да те нарекат чудовище никак не е приятно. По-добре е да си любезен, отколкото да се чувстваш виновен. — Той отново се усмихна, а после се прозя. Това ме накара и аз да се прозея. — Дълга нощ — рече Джаред. — А предстои и още една такава. Трябва да поспим.

Зарадвах се на предложението му. Знаех, че има много въпроси за това каква точно е целта на акцията ми. Знаех също, че вече е успял да се досети за някои неща и не исках да обсъждам нито едно от тях.

Излегнах се върху гладката ивица пясък край джипа. За моя голяма изненада Джаред дойде да легне непосредствено до мен. Свих се на кълбо.

— Почакай — рече той, пресегна се и пъхна пръстите си под лицето ми. Повдигна главата ми от земята и пъхна ръката си, за да легна върху нея. Остави другата си ръка върху кръста ми.

Минаха няколко секунди преди да мога да отговоря.

— Благодаря.

Той се прозя. Усетих топлия му дъх във врата си.

— Почини си, Скит.

Прегърнал ме по този начин, Джаред бързо заспа. Винаги заспиваше бързо. Опитах се да се отпусна, въпреки че чувствах ръката му върху себе си, но успях след доста време.

Тази прегръдка ме накара да се запитам доколко вече се беше досетил за някои неща. Уморените ми мисли бяха объркани и хаотични. Джаред беше прав. Една много дълга нощ, макар и крайно недостатъчна. Идните ми дни и нощи щяха да отлетят така бързо, като че ли са били само минути.

Следващото нещо, което почувствах, беше, че Джаред ме разтърсваше, за да се събудя. Светлината в малката пещера беше избледняла и станала оранжева. Слънцето залязваше.

Джаред ме изправи и ми подаде блокче с туристическа закуска, каквито държаха за всеки случай в джипа. Ядохме и допихме остатъка от водата в бутилките в мълчание. Лицето на Джаред беше сериозно и съсредоточено.

— Още ли бързаме? — попита той, докато се качвахме в колата. Не, исках времето да се проточи безкрайно.

— Да. — Какъв смисъл имаше да отлагам? Търсачката и тялото й щяха да умрат, ако се забавехме прекалено дълго, а аз щях отново да бъда изправена пред същия избор.

— Тогава да вървим във Финикс. Логично е да не забележат подобна акция. Няма логика хората да се запасяват с вашите контейнери. За какво биха могли да ги използват?

Въпросът изобщо не прозвуча риторично и аз усетих, че той отново се взира в мен. Обаче продължих да гледам напред и не казах нищо.

Междувременно, докато разменим колите и излезем на магистралата, се стъмни. Джаред изчака още няколко минути със загасени светлини и едва след това потегли. Преброих десет коли, които минаха покрай нас. После, когато на магистралата дълго време цареше мрак и не се показаха други фарове, излезе на нея.

Пътуването до Финикс беше много кратко, въпреки че той се стараеше да кара винаги под ограничението за скоростта. Времето направо летеше, като че ли Земята беше започнала да се върти по-бързо.

Включихме се в постоянния поток от коли по околовръстното шосе, което опасваше разпрострелия се в равнината град. Забелязах болницата от пътя. Излязохме, без да бързаме, през отклонението след една друга кола. Джаред зави към главния паркинг.

— А сега накъде? — попита нетърпеливо той.

— Виж дали този път продължава и зад сградата. Контейнерите трябва да са някъде в района, определен за товарене и разтоварване.

Джаред подкара бавно колата. Тук имаше много души, които влизаха и излизаха от сградата, някои от тях с престилки. Лечители. Никой не ни обърна особено внимание. Пътят продължи покрай тротоара, а после сви към северното крило на болничния комплекс.

— Виж. Товарни камиони. Карай нататък.

Минахме покрай поредица от ниски сгради и един гараж. Няколко камиона, които без съмнение доставяха медицински материали, бяха спрели пред товарните рампи. Забелязах сандъците. Всички бяха с надписи.

— Продължавай да караш… на връщане ще вземем някои от тях. Виж: Лекуващ… Охлаждащ… Неподвижен? Питам се какъв ли ще е този.

Хареса ми, че сандъците имаха етикети и не ги пазеха. Семейството ми нямаше да остане без нещата, които им трябваха, когато си отида. Когато си отида. Сега тази фраза като че ли се беше залепила за всичките ми мисли. Минахме зад още една сграда. Джаред караше малко по-бързо и гледаше напред. Тук четирима мъже разтоварваха камион. Премерените им движения привлякоха вниманието ми. Не се отнасяха безцеремонно към неголемите кутии. Напротив, поставяха ги изключително предпазливо върху високата до кръста бетонна площадка.

Не ми беше нужен етикет за потвърждение, но точно в този момент един от разтоварващите обърна своята кутия така, че можах да видя точно написаните върху нея черни букви.

— Това е мястото, което ни трябва. В момента разтоварват пълни контейнери. Празните няма да са далеч… Аха! Ето ги там, от другата страна. Тази барака е наполовина пълна с тях. Обзалагам се, че всички затворени бараки са пълни с тях.

Джаред продължи да кара предпазливо, завивайки зад ъгъла на сградата. Чух го, че тихо изсумтя.

— Какво? — попитах аз.

— Виж.

Той посочи с брадичка една табела върху стената на сградата. Това беше родилното отделение.

— Аха — казах аз. — Винаги знаеш накъде да погледнеш.

Той бързо обърна очи към мен при тези думи, а после отново се съсредоточи върху пътя.

— Ще трябва да изчакаме малко. Изглежда, че почти привършват.

Джаред отново обиколи болницата, а после паркира колата в дъното на големия паркинг, далеч от лампите. Угаси двигателя и се отпусна в седалката. Пресегна се и взе ръката ми. Разбрах какво щеше да ме попита и се опитах да се подготвя.

— Скит?

— Да?

— Ти се каниш да спасиш Търсачката, нали?

— Да.

— Защото така е правилно да постъпиш ли? — предположи той.

— Това е една от причините.

За момент Джаред запази мълчание.

— Знаеш как да извадиш душата, без да навредиш на тялото, нали?

Сърцето ми подскочи веднъж и се наложи да преглътна преди да отговоря:

— Да. Правила съм го преди. При извънредни обстоятелства. Не тук.

— Къде? — попита той. — Какви бяха те?

Беше дълга история. Никога не им я бях разказвала по очевидни причини. Беше една от най-хубавите. Имаше много действие, на Джейми сигурно много щеше да му хареса. Въздъхнах и започнах тихо да разказвам:

— Беше на Планетата на Мъглите. Бях с моя приятел Лек Хамут и един водач. Не си спомням името на водача. Там ме наричаха Живее в Звездите. Вече имах известна репутация.

Джаред се засмя.

— Тръгнахме на експедиция през четвъртото голямо ледено поле, за да видим един от най-прочутите кристални градове. Предполагаше се, че пътят е безопасен, затова бяхме само трима. Ноктестите зверове обичат да копаят ями и да се заравят в снега. Камуфлаж, нали разбираш? Капан. Известно време нямаше нищо, освен равен, безкраен сняг. Но изведнъж като че ли цялото бяло поле експлодира в небето. Средната възрастна Мечка има маса колкото един бизон, а ноктест звяр в зряла възраст се приближава до масата на син кит. Този беше един от най-големите. Не можех да видя водача. Ноктестият звяр изскочи между нас с лице към мястото, където бяхме двамата с Лек Хамут. Мечките са по-бързи от ноктестите зверове, но този имаше преимуществото на изненадата. Огромните му, твърди като камък щипци прерязаха Лек Хамут на две, преди изобщо да разбера какво става.

Една кола мина бавно през паркинга. Запазихме мълчание, докато отмине.

— Поколебах се. Трябваше да побягна, но… моят приятел умираше там върху леда. Заради това колебание щях също да умра, ако вниманието на ноктестия звяр не бе отвлечено. По-късно разбрах, че водачът ни — ще ми се да помнех името му! — беше атакувал опашката на звяра, за да ни даде възможност да избягаме. Нападението на ноктестия звяр вдигна толкова много сняг във въздуха, че бяхме като попаднали във виелица. Липсата на видимост можеше да ни помогне да избягаме. Водачът не знаеше, че вече е твърде късно за Лек Хамут да избяга. Ноктестият звяр се обърна към водача и вторият му ляв крак ни изрита. Направо полетях нагоре. Горната част на тялото на Лек Хамут падна до мен. Кръвта му разтопи снега.

Замълчах за момент и потреперих.

— Следващото ми действие беше безсмислено, защо нямах под ръка тяло за Лек Хамут. Бяхме по средата на пътя между два града и разстоянието до всеки от тях беше прекалено голямо, за да бъде изминато с бягане. Вероятно беше и много жестоко от моя страна да го извадя без болкоуспокоителни. Обаче не можех да понеса да го гледам как умира в разрязаното наполовина тяло на своята Мечка домакин. Използвах опакото на ръката си — от тази страна тя беше като ледорезачка. Този нож беше твърде широк… Направи много поразии. Можех само да се надявам, че Лек Хамут е отдавна в безсъзнание и няма да почувства толкова силно болката. Използвах меката вътрешна част на пръстите си и измъкнах Лек Хамут от мозъка на Мечката. Беше още жив. Без да се бавя, за да се уверя напълно в това, го пъхнах в торбата за яйцата, която беше по средата на тялото ми между двете най-горещи сърца. Така нямаше да умре от студ, но без тяло можеше да издържи само няколко минути. А къде можех да намеря тяло домакин в тази пустош? Помислих си да сложа и него в моето тяло домакин, но се съмнявах, че мога да остана в съзнание, докато трае процедурата по внедряването му в главата ми. А и след като нямах лекарство, щях бързо да умра. С толкова много сърца кръвта на Мечките изтичаше много бързо. Ноктестият звяр изрева и аз усетих да трепери под тежките му лапи. Не знаех къде се намира водачът ни и дали изобщо е жив. Не знаех колко време ще трябва на ноктестия звяр да ни намери полузарити в снега. Стоях точно зад разрязаната наполовина Мечка. Ярката кръв щеше да привлече погледа на чудовището. И точно тогава ми дойде наум безумната идея.

Отново прекъснах разказа си и се засмях на себе си.

— Нямах Мечка домакин за Лек Хамут. Не можех да използвам тялото си. Водачът беше мъртъв или беше избягал. Обаче сред леденото поле имаше едно друго тяло. Това беше безумие, но мислех само за Лек Хамут. Дори не бяхме близки приятели, но знаех, че той бавно умира между сърцата ми. Не можех да изтърпя това. Чух сърдития ноктест звяр да реве и се затичах по посока на звука. Скоро видях дебелата му бяла козина. Хвърлих се право към третия му ляв крак и подскочих колкото може по-нагоре по крака. Бях добра в скачането. Използвах всичките си шест ръце откъм острите им като ножове страни, за да се издърпам нагоре по тялото на звяра. Той ревеше и се въртеше, но това не му помогна. Представи си куче, което се опитва да си хване опашката. Ноктестите зверове са с много малки мозъци — ограничена интелигентност.

Покатерих се по гърба на звяра нагоре по двойния му гръбнак, като забивах в плътта острите си като ножове длани, за да не му позволя да се отърси от мен. Нужни ми бяха само няколко секунди, за да стигна до главата. Обаче там ме очакваше най-голямата трудност. Ледорезачките ми бяха дълги само… колкото може би ръката ти от китката до лакътя, а кожата на ноктестия звяр беше два пъти по-дебела. Замахнах с все сила и срязах първия пласт козина и кожа. Ноктестият звяр изрева и се изправи на най-задните си крака. За малко да падна. Забих четири от ръцете си в кожата му. Той ревеше и се тръшкаше. С другите две, редувайки ту едната, ту другата, започнах да прониквам по-дълбоко в разреза, който бях направила. Кожата беше толкова дебела и твърда, че не знаех дали ще успея да я пробия цялата.

Ноктестият звяр направо пощуря. Започна така силно да се тресе, че единственото нещо, което можех да направя, беше да се задържа още малко. Обаче времето за Лек Хамут изтичаше. Пъхнах ръцете си в дупката и се опитах да я разперя. Тогава ноктестият звяр се хвърли по гръб върху леда. Ако не бяхме точно над леговището му — ямата, която беше изкопал, за да се скрие вътре, — това щеше да ме смачка. А така само главата ми се замая. Всъщност падането помогна. Моите ножове проникнаха във врата на звяра. Когато се ударих в земята, тежестта на звяра заби ножовете ми дълбоко през кожата. По-дълбоко, отколкото имах нужда.

И двамата бяхме замаяни. Бях полузадушена. Знаех, че трябва веднага да направя нещо, но не можех да се сетя какво. Замаян, звярът се опита да се претърколи. Свежият въздух проясни главата ми и аз си спомних за Лек Хамут. Предпазвайки го, доколкото можех от студа в меката част на ръцете си, го извадих от торбата за яйцата и го пъхнах във врата на ноктестия звяр. Той се изправи на крака и отново се опита да ме отхвърли. Този път успя и аз полетях във въздуха. Бях разхлабила хватката си, за да вкарам Лек Хамут, разбираш ли? Ноктестият звяр побесня. Раната в главата му не беше достатъчна, за да го убие. Само го раздразни още повече.

Снегът вече беше слегнал достатъчно, за да се виждам съвсем ясно, още повече, че бях цялата изцапана от кръвта на звяра. Тя е с много ярък цвят, какъвто нямате тук. Той вдигна щипците си и замахна с тях срещу мен. Помислих, че това ще е краят, но се утешавах с мисълта, че ще умра, след като се бях опитала. След това щипците се забиха в снега до мен. Не можах да повярвам, че пропусна! Погледнах огромното, ужасно лице и за малко да… е, не да се засмея, защото Мечките не се смеят. Обаче чувството беше подобно. Защото това грозно лице беше изкривено от объркване, изненада и обида. Никой ноктест звяр не е правил такава физиономия преди.

На Лек Хамут са му били нужни само няколко минути, за да провре пипалата си в ноктестия звяр. Пространството беше толкова голямо, че той доста трябваше да се поразпъне. Обаче след това установи контрол. Беше объркан и бавен. Нямаше много мозък, който да използва, но беше достатъчен, за да знае, че съм му приятел. Трябваше да го заведа до кристалния град, за да му затворят раната на врата, докато успеем да стигнем до някой Лечител. Около случая се вдигна голям шум. Известно време ме наричаха Язди Звяра. Това не ми хареса. Накарах ги да ме наричат със старото ми име.

Докато разказвах тази история, продължих да гледам напред към светлините на болницата и фигурите на душите, които от време на време ги пресичаха. Сега погледнах Джаред за първи път.

Той ме зяпаше с широко отворени очи и увиснала уста. Това наистина беше една от най-добрите ми истории. Трябваше да накарам Мел да ми обещае, че ще я разкаже на Джейми, когато аз…

— Сигурно вече са свършили с разтоварването, как мислиш? — рекох бързо. — Хайде да приключваме с това и да се връщаме у дома.

Той ме изгледа продължително, а после бавно поклати глава:

— Да, хайде да приключваме с това, Скитнице, Живее в Звездите, Язди Звяра. Кражбата на няколко неохранявани сандъка няма да е кой знае какво предизвикателство за теб, нали?