Стражът

28.

Сандс спря колата пред портата на Клостерман. Погледна Ричър, кръстоса два пръста за късмет, пресегна се и натисна интеркома.

Никой не ѝ отговори.

Надявай се на най-доброто…

Сандс опита отново.

Нищо не се случи.

Портата бе направена от стомана. И бе висока два метра и половина. Плъзгаше се странично, което означаваше, че няма нито панти в края, нито крила, които да се събират в центъра. С други думи, нямаше слаби места. Невъзможно бе да се разбие или отвори насила. Единственият начин да се влезе бе да се въведе правилният код. Един четирицифрен код означава десет хиляди комбинации. Трябваше да стеснят рамките на търсене, затова Ричър слезе от колата и взе малко мазилка от основата на стената. Стри я на фин прах между пръстите си и по-духна лекичко към клавиатурата. Подухна втори път, за да отстрани излишното количество. И видя, че прахът е полепнал по три от клавишите. Нула. Две. Четири.

Оставаха осемдесет и една комбинации.

Ричър знаеше от собствен опит, че хората използват най-често дати. Защото датите се помнят лесно. Обикновено те имат някакво сантиментално значение. В такъв случай първата цифра бе нула. Втората трябваше да е две или четири. Броят на комбинациите бе сведен до десет. А може би само до една. Ричър се сети за черния мерцедес. За съседа, на чийто парцел трябваше да се проведе нацистко сборище. Самият Клостерман вероятно бе нацист. Затова Ричър въведе 0420. Рожденият ден на Хитлер.

Вратата започна да се отваря.

Ричър скочи обратно в колата, Сандс потегли и се насочи встрани от къщата. Към обраслото с храсти поле. Към бетонните стъпала, които бяха видели на изображението от сателита. Там вече стояха паркирани два автомобила. Черен линкълн, същият, който специалистът от Москва бе шофирал, и още един шевролет, този път червен. Сандс спря до него.

Ричър излезе и се спусна по стъпалата. Те бяха двайсет и шест, излети от бетон, който се бе напукал от годините и атмосферните условия. Стигаха на шест метра под земята и завършваха пред метална врата, боядисана в сиво. Най-обикновена, скучна, но масивна. Ричър я побутна с две ръце, но тя не помръдна. Ричър опря рамо, запъна крака в най-долното стъпало и натисна отново, по-силно. Вратата не помръдна дори на милиметър.

Ричър се върна в колата. Сандс потегли и след минута спря пред къщата. Двамата с Ричър прекосиха верандата и той почука. Никой не отговори. Ричър реши, че едва ли има смисъл да търси скрит ключ, затова изрита здраво вратата точно под дръжката. Тя се отвори и по пода се посипаха трески. Ричър зави надясно покрай стълбите. Сандс го последва. В далечния край имаше врата. Тя водеше към стълбище, което се спускаше към мазето. Ричър откри ключа за лампите. Покрай лявата стена бяха наредени дървени стелажи, отрупани до тавана с куфари, препарати за чистене, всевъзможни кашони и туби. Вдясно имаше пещ и вентилационна система с множество метални тръби с правоъгълна форма, които изчезваха в тавана. Малко по-надолу от стената се подаваха две сиви метални кутии.

Ричър се провря покрай стелажите и застана пред кутиите. Отвори първата. На етикета вътре пишеше КЪЩА. Върху етикета на втората бе отпечатано само ПАНЕЛ 2.

– Къща с тези размери не се нуждае от две електрически табла – каза Ричър. – Второто трябва да е за бункера. Когато генераторът там не е включен. – Той посочи шалтера. – Дай ми три минути, след което го дръпни. Ще останат без ток и ще изпратят някого да провери какво става.

– Ами ако не го направят? – попита Сандс. – Ако генераторът им се включи веднага или разполагат с акумулаторни батерии? Или ако таблото е за нещо съвсем друго?

– Тогава ще изчакаме хората на Уолуърк. Но няма да загубим нищо, ако опитаме. Дръпни шалтера и изчакай съобщението ми. А после изчезвай. Намери си безопасно място, на което да се скриеш.

Ричър излезе навън и тръгна пеша към бункера. Не се спусна под земята, а заобиколи стълбището, като застана точно над вратата така, че който и да излезе от там, да не е в състояние да го види. Извади онзи "Соком" от джоба си. Зави заглушителя и зачака.

Часовникът в главата му подсказваше, че са минали точно три минути. Нищо не се случи. После измина още една минута. И още една. Ричър чу скърцане на метал върху метал и тежки стъпки върху бетона. Появи се нечия глава. Обръсната. С малки щръкнали уши.

Специалистът от Москва. Същият, който се бе опитал да накара Ричър да влезе в багажника на линкълна.

Ричър го изчака да изкачи стъпалата и вдигна пистолета.

– Ей! – подвикна му Ричър.

Мъжът спря и се обърна. Ричър тръгна към него и заобиколи стълбите, като не сваляше пистолета от нивото на гърдите му.

– Жената, която наричате Наташа – каза Ричър. – Тук ли я доведохте?

Руснакът не отговори.

– Опиши ми разположението на бункера.

Руснакът впери поглед в Ричър, но не каза нито дума.

– Кой още е там? Колко души сте?

Мъжът продължаваше да мълчи.

– Времето ти изтече – заяви Ричър и кимна към линкълна. – Отваряй багажника.

Устните на руснака се разкривиха в усмивка, разкривайки кривите му потъмнели зъби.

– Надяваш се жилетката да те спаси? – Ричър насочи дулото към носа му. – Помисли си пак. Отваряй багажника!

– Няма да ме застреляш – каза мъжът. Думите му прозвучаха ясно, но със силен руски акцент. – ФБР си има правила.

– Така е – съгласи се Ричър. И свали пистолета. Но само една педя. – Аз обаче не работя за ФБР – допълни той и натисна спусъка.

Куршумът удари специалиста от Москва в центъра на гърдите, разкъса ризата му и се заби в слоевете кевлар отдолу. Той се олюля назад и отстъпи една крачка. Само една крачка. Изстрел от толкова близко разстояние щеше да събори на земята повечето хора. Да им счупи няколко ребра. Да увреди някой вътрешен орган. Мрежата от полимерни влакна е изключително здрава и не позволява на куршумите да преминат през нея, но енергията, която тя поглъща, трябва да бъде преразпределена и да отиде някъде.

Ричър върна пистолета на нивото на очите му.

– Последен шанс.

Руснакът вдигна ръце. Кимна. После бавно извади ключовете от джоба на панталона си. Завъртя ги в ръка, опита се да намери бутона за багажника върху дистанционното, но ключовете му се изплъзнаха и паднаха на земята пред него. Той се наведе да ги вземе и загреба шепа пръст. После замахна и хвърли пръстта в лицето на Ричър.

Ричър отстъпи назад, за да избегне облака прах. Руснакът хвърли още една шепа пръст и се втурна напред. Оказа се изненадващо бърз за човек с неговите размери. И пъргав. Вдигна коляно, изви крак настрани и изрита заглушителя. Пистолетът изхвърча от ръката на Ричър и описа ниска парабола. Ричър чу оръжието си да пада върху бетонните стъпала.

Руснакът погледна дупката в ризата си. И сплескания като палачинка куршум. Усмихна се. А после насочи мощно кроше към главата на Ричър. Ричър отстъпи встрани и се наведе, след което заби лакът в ребрата на своя противник в мига, в който ръката на руснака подмина целта. Ударът бе напълно излишен. Невъзможно бе той да нанесе каквито и да било поражения през бронежилетката. Той бе проява на мускулна памет от страна на Ричър, нищо повече. Руснакът се опита да повтори крошето. Ричър се завъртя и стовари нов удар с лакът. Противникът му отскочи назад и се опита да нанесе един прав в главата на Ричър. Той се наведе и усети полъх покрай косата си, когато огромният юмрук на руснака прелетя над главата му.

Бронежилетката лишаваше Ричър от няколко удобни точки в тялото на врага, затова той насочи вниманието си към лицето му. Носът на руснака бе сплеснат и разкривен, очевидно чупен в миналото. При това неведнъж. Което говореше за слабо място. Ричър се втурна напред и се престори, че ще нанесе кроше с лявата си ръка, а вместо това стовари десен прав в лицето на руснака. Беше красив удар. Мощен. Точен. Главата на противника се изви назад, изкриви врата му, опъна сухожилията му. Подобен удар би запратил друг човек по гръб на земята. Не би му оставил сили да се надигне. Руснакът обаче само разтърси глава. По лицето му нямаше и следа от кръв. Дишането му не изглеждаше нарушено. Затова Ричър го удари още два пъти. Със същия юмрук. На същото място. С всички сили. А после отстъпи назад, за да оцени щетите.

Такива нямаше. Специалистът от Москва подскачаше леко и се хилеше, сякаш никога в живота си не се бе забавлявал толкова добре. После той се хвърли напред с намерението да нанесе удари с двете ръце едновременно. Ричър блокира първия и понечи да контраатакува. Отново мускулна памет. Инстинктивна реакция, след като бе забелязал, че лицето и тялото на противника му остават незащитени. Но после забеляза опасността. Настрои действията си спрямо нея. Опита се да парира втория удар. Но закъсня, макар и с част от секундата. Юмрукът на руснака мина покрай вдигнатата ръка на Ричър и се заби в горната част на гърдите му, близо до лявото му рамо. Силата на удара го завъртя и го събори странично. Ричър падна на коляно и тъкмо се изправи, когато противникът му понечи да го изрита в корема. Ричър се завъртя, избегна ритника и заби десния си юмрук в слепоочието на руснака. Мъжът залитна наляво, но бързо възстанови равновесието си. Отстъпи четири крачки назад, после смени посоката и се втурна към Ричър. Бързо, мощно, с намерението да връхлети и да го събори на земята. Маневра, типична за училищните боеве. Брутално ефективна срещу по-непредпазлив противник. Но не и срещу някого с опита на Ричър.

Руснакът тичаше с дясното рамо напред. Ричър отстъпи крачка наляво с намерението да се озове зад гърба му, когато мъжът го подмине. И така да избегне опасността от десен прав или ляво кроше. Само че руснакът не го подмина, а заби десния си крак в земята. Изпъна коляно. Оттласна се назад. Завъртя се по посока, обратна на часовниковата стрелка. И заби левия си лакът в гърдите на Ричър.

Силата на удара вдигна Ричър от земята и го просна по гръб. Главата му се удари в пръстта. Въздухът напусна дробовете му. Руснакът се надвеси над него. И вдигна десния си крак. Задържа го високо, готов да го стовари върху главата на Ричър. Или върху гръкляна. Слабините. Каквато и цел да избереше, това щеше да е краят за Ричър. Или началото на края. Но руснакът се поколеба. Може би объркан от твърде многото възможности. Каквато и да бе причината, тя позволи на Ричър да се претърколи напред. Да се отблъсне с длани, да изправи крака и да стъпи стабилно. След което да скочи напред и да забие глава точно под челюстта на своя противник там, където тя се стесняваше под брадичката.

Сега специалистът от Москва полетя във въздуха и се просна в прахоляка. И Ричър се надвеси над него. А Ричър не се колебаеше. Той знаеше първото правило на уличните боеве. Когато противникът ти се озове на земята, трябва просто да го довършиш. Веднага. На място. Затова Ричър изрита руснака в главата с всички сили. Веднъж, втори път. После седна на гърдите му и го удари в гърлото с цялата си тежест, с цялата си сила.

Ричър се изправи и огледа щетите. Изчака няколко секунди, за да възстанови дишането си. После завлече тялото на руснака до линкълна. Претърси джобовете му за резервни пълнители. Не откри нито един, затова използва дистанционното, за да отвори багажника. Вдигна тялото и го напъха вътре. Отвори шофьорската врата и откърти огледалото от предното стъкло. И изпрати на Сандс съобщение, което съдържаше само една дума: Включвай. Ричър започна да се спуска по стъпалата. Не бе изминал повече от една трета, когато телефонът му иззвъня.

Обаждаше се Уолуърк.

– Имам новини – каза агентът. – От "Оук Ридж". Оказа се прав, че някой от семейството на Клостерман работи там. Но не е син, а дъщеря. Даян. И не използва фамилията Матушак. Омъжила се е и е взела името на съпруга си. Смит. Най-разпространеното фамилно име в Америка. Много полезно нещо за един шпионин, нали? Както и да е, вече я поставихме под наблюдение. Ще я арестуваме при първа възможност. Ще ни бъде от полза по време на преговорите.

Ричър затвори телефона и продължи надолу. Извади пистолета, спря за миг на последното стъпало, блъсна вратата и влезе в бункера.

Озова се в тясно и ниско помещение, подобно на пробна в магазин за дрехи. Проектирано за хора със среден ръст и съответно много тясно за Ричър. Подът и стените бяха бетонни. На тавана имаше масивни стоманени греди. В другия край на помещението имаше втора врата, също сива. С огромно колело в центъра вместо брава. Ричър го дръпна и вратата се отвори. Той се озова в друго помещение, малко по-просторно, но все така некомфортно. Отново с бетонни стени и стоманени греди по тавана. В пода имаше метален люк. Ричър очакваше нещо подобно, което да наподобява вертикална шахта. И ако долу го дебнеше някой с пистолет в ръка, това щеше да е краят на играта. Но Ричър нямаше избор. Трябваше да се спусне, ако искаше да открие Фишър.

Ричър стисна пистолета в дясната си ръка, а с лявата повдигна люка. Отвори го докрай и взе огледалото от линкълна. Надвеси го над отвора и го нагласи под такъв ъгъл, че да огледа помещението долу. Шахтата бе цилиндрична, иззидана от полукръгли бетонни секции, идеално подравнени. Без разминаване, без процепи, без пукнатини. Дълбочината ѝ бе поне шест метра. В стените бяха вкопани стоманени скоби, които играеха ролята на стъпала. Осветлението се осигуряваше от четири слаби крушки, скрити в плафони с метални решетки. Нямаше и следа от човек на дъното на шахтата. Ричър прибра огледалото в джоба си и затъкна пистолета в колана си. Той очакваше пространството там, долу, да е сравнително тясно. С масивни стени. А това правеше рикошетите особено опасни.

Коридорът, който започваше на дъното на шахтата, се оказа два пъти по-широк от онзи горе. Вдясно в пода беше монтиран друг люк, който вероятно водеше към по-долно ниво. В стената отпред имаше сива метална врата. Ричър я открехна и използва огледалото. Зад нея започваше коридор, пълен със сиви повърхности и прави ъгли. Но не се виждаше жива душа. Ричър отвори вратата и влезе в коридора.

Фишър се бореше да не изгуби съзнание. Имаше чувството, че главата ѝ е пълна с пясък. Изведнъж ѝ стана студено. Мокро. Като че ли бе изправена, но не съвсем… май не се държеше на краката си. Ръцете ѝ бяха вдигнати над главата. Опита се да ги свали, но не успя и тогава осъзна, че виси на тях. Раменете я заболяха, китките също, тъй като в тях се впиваше нещо. Нещо метално. Краката ѝ бяха боси. Само пръстите ѝ допираха пода. Повърхността под тях бе доста груба.

Тя разтърси глава и пред погледа ѝ се появи неясна мъжка фигура. Възрастен мъж. С бяла коса. Буйна бяла коса, гъста и чуплива. Той остави нещо на земята. Кофа. Мъжът посегна настрани към метална масичка. Върху нея бяха наредени най-различни инструменти. Едни наподобяваха остриета, други клещи. Той взе нещо като ножица, но по-голямо. И вероятно по-остро. Вдигна го с дясната си ръка и го поднесе пред лицето на Фишър, а с лявата си ръка дръпна блузата ѝ.

– А сега, скъпа – каза той, – време е да махнем тези мокри дрехи.

Ричър видя друга стоманена врата в края на коридора. Отляво имаше три врати, отдясно две. Той отвори първата отляво. Попадна в спално помещение. Малко. Семпло. Функционално. Метален шкаф на едната стена. Легло е метална рамка. Никакви други мебели. Никакви удобства. Първата врата вдясно водеше до тоалетна. Обща тоалетна с писоари, кабинки и мивки. Всички изработени от неръждаема стомана и бял порцелан. Бели плочки на пода. Зад втората врата вляво се намираше друга спалня, идентична на първата. Метален шкаф. Метално легло. Никакви други мебели. Втората врата вдясно водеше до спално помещение с три двуетажни легла. Всичките бяха с метални рамки и тънки матраци на райета, а до тях бяха строени в редица евтини дървени шкафчета. Третата врата вляво бе на кухнята. В нея имаше хладилници и фризери. Шкафове и плотове. Маси и столове. Две мивки. И картина на едната стена – прозорец с разтворени завеси, отвъд които се виждаше поляна с цветя и дървета зад нея. Последната врата водеше към квадратно помещение с размерите на всички останали стаи, взети заедно. Вдясно имаше нещо като трапезария с маса от светла дървесина и осем стола. Вляво имаше кът за сядане с две канапета и два фотьойла. Покрай стените бяха наредени библиотеки, някои пълни, други празни. Част от рафтовете им бяха отрупани с настолни игри, списания. Но и тук не се виждаше жива душа. От Фишър нямаше и следа. Точно от това се страхуваше Ричър. Защото това означаваше, че трябва да се спусне на долното ниво.

Мъглата, забулила съзнанието на Фишър, започваше да се разсейва. Главоболието ѝ бе все така силно, но тя вече се ориентираше къде се намира. И осъзна, че е само по бельо. Цялото ѝ тяло потрепери. Ръцете ѝ бяха вдигнати над главата ѝ, защото китките ѝ бяха завързани за верига, която минаваше през стоманен пръстен в тавана. Стаята, в която се намираше, бе с размери пет на три метра. Имаше една врата, леко отворена. Стените бяха иззидани от бетонни блокчета, покрити с боя, някога бяла, а сега пожълтяла, като на места се виждаха кафеникави петна. Подът бе бетонен, като тук-таме, сякаш на случаен принцип, от него стърчаха масивни болтове. Фишър предположи, че в това помещение някога е било монтирано тежко оборудване.

В стаята имаше петима души освен нея. Възрастният мъж с бялата коса държеше в ръката си ножицата, с която бе разрязал дрехите ѝ. Останалите трима членове на екипа ѝ. И жена, която не познаваше. Въпросната жена бе изключително слаба, облечена в черна рокля с бяла престилка, досущ като униформа. Русата ѝ коса бе събрана на кок на тила.

Остатъците от дрехите ѝ лежаха на пода до краката ѝ. Там имаше и кофа, която някой бе използвал, за да я облее с вода. Едва сега Фишър видя металната масичка на две нива. Погледът ѝ бе привлечен от някакво устройство на долното ниво. То бе изработено от полирано дърво и имаше циферблат като старомоден радиоприемник. От задната му част излизаше кабел, който бе включен в контакт на стената. Странното устройство имаше още два кабела, навити като бобини. Единият завършваше с метален накрайник, другият имаше изолирана дръжка с месингови челюсти като на клещи.

– Виждам, че се възхищаваш на моя апарат – усмихна се възрастният мъж. – Донесох го от Москва. Той е много стар. Принадлежеше на майка ми. Тя беше голям специалист, ползваше се с уважението на всички. Може да го използваме днес. Бившите ти колеги не са виждали подобно устройство в действие. Високо напрежение, слаб ток. Това е тайната. Така поражда повече болка. За по-дълго време. Стоманеният накрайник влиза в… е, предполагам, че сама можеш да се сетиш. А клещите мога да закача където си поискам.

Ричър се върна през вратата, която водеше към фоайето. Вдигна люка на пода и огледа шахтата долу с помощта на огледалото. И тя като предишната се спускаше на шест метра. Това не му хареса. Ричър и бездруго се бе озовал твърде дълбоко под земята. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Далечните му предци неслучайно бяха разказвали истории за тролове, които се крият под мостове, или за дракони, които живеят в пещери. Това бяха все тъмни и влажни места, неестествени. В тях не би трябвало да влизат хора.

На долното ниво имаше пет помещения. Две отляво, три отдясно и едно в дъното на коридора. На вратите имаше табели. Вентилация и Пречистване на въздух вляво. Електрическо табло и Генератор вдясно. Пречистване на вода в дъното. На Ричър не му се наложи да претърсва помещенията едно по едно. Вратите на четири от тях бяха затворени. Но една беше отворена. На генераторното помещение. Всъщност открехната. Едва-едва. Но достатъчно Ричър да чуе глас. Който мигом разпозна.

Клостерман плъзгаше ножиците между гърдите на Фишър. Остриетата застинаха върху тънката ивица плат на сутиена. Точно върху малката декоративна панделка. Той започна да натиска ножиците.

– Това е най-вече за мое развлечение, тъй като знам всичко за теб, Наташа. Или да те наричам Маргарет? – попита Клостерман. – Все пак имам един въпрос. Скитника. Как да го открия?

– Ами обърни се – предложи Ричър, който стоеше на прага.

Петима души се обърнаха. Двама отстъпиха към далечната стена. Клостерман и икономката му. Трима извадиха пистолети. Руските агенти. Те стояха вдясно от Ричър, застанали в права линия. Двамата мъже в двата края, жената по средата. Ричър пристъпи към тях. Те се прицелиха в него. Ричър вдигна ръце бавно, докато дланите му се озоваха на нивото на лицето, обърнати към тях с разперени пръсти.

– Ето как виждам нещата – каза Ричър. – Всички вие сте професионалисти. Дошли сте да си свършите работата. Нищо лично. Затова най-добре оставете пистолетите, легнете на пода с лице към земята, сложете ръце на тила. Няма да ви убия, а ще ви предам на властите. Те ще ви зададат куп глупави въпроси. Ще ви хранят с помия няколко месеца. След което ще ви разменят за някой американец, заловен в родината ви. Ще се приберете у дома до края на годината. Какво ще кажете?

Никой от руснаците не отговори.

– Предложението ми е с ограничена валидност – продължи Ричър. – То изтича след три секунди. Готови ли сте? Три. Две…

Ричър изстреля двете си ръце напред, сви пръсти в юмруци още в движение и удари двамата мъже в гръкляните. Те пуснаха пистолетите, полетяха назад и се хванаха за гърлата в отчаян опит да поемат въздух през смазаните си ларинкси. После Ричър заби дясното си коляно в корема на жената. Тя се преви надве, останала без дъх, а той стовари десния си лакът върху врата, точно на мястото, където гръбначният ѝ стълб се съединяваше с черепа. Тя се свлече в безсъзнание в краката му.

Не е зле, помисли си Ричър. Бързо. Ефективно. Макар и неособено красиво.

Икономката се втурна напред. Ричър почти не видя движението на крака ѝ, но го усети, когато стъпалото ѝ се стовари върху лицето му. Той посегна да я хване, но тя се дръпна бързо назад, в ъгъла, като непрекъснато подскачаше и се извърташе. Беше прекалено пъргава, за да я сграбчи. Ричър пристъпи към нея с намерение да я притисне в ъгъла, където от бързината ѝ нямаше да има особена полза. Тя се извърна настрани, като едновременно с това извади нещо от косата си. Игла за кок. Или по-скоро острие. Дълго дванайсет-тринайсет сантиметра. Тънко. Остро като бръснач. Икономката замахна към Ричър. Сряза ризата му. И кожата на гърдите му. Не твърде дълбоко, но достатъчно, за да потече кръв. Замахна в другата посока. Пропусна и се втурна към вратата. Ричър я последва. Излезе в коридора и видя, че тя вече е преполовила разстоянието до вратата в дъното. Той извади пистолета, прицели се и стреля три пъти. Целеше се в центъра на масата ѝ. Но куршумите се забиха в стената, високо и вляво от целта. Заглушителят явно се бе изкривил, когато пистолетът бе паднал по бетонните стъпала. Инстинктът му изкрещя: Хвани я! Но разумът му възрази: Прекалено бърза е. Остави я.

Ричър се върна в стаята и завари Клостерман до вратата. Срита го между краката и Клостерман се сви надве, след което запълзя на четири крака, като ту стенеше, ту се опитваше да си поеме въздух, ту повръщаше. Ричър отиде при Фишър, пресегна се и я освободи от белезниците. Тя се олюля за миг и опря длан на гърдите му. А после обви ръце около собственото си тяло.

– Студено ми е – каза Фишър. – Вие ми се свят.

Ричър отиде до тялото на мъртвата руска агентка, изправи го в седнало положение и свали тениската ѝ през главата. Подаде я на Фишър, след което свали още ботите, чорапите и панталона. Изчака Фишър да се облече, отиде до Клостерман и го подпря до стената.

– Искам да ми кажеш две неща – заяви Ричър. – Видях те как измъкваш информация от хората. Трябва ли да направя същото с теб? Трябва ли да използвам твоите методи? Да те провеся от тавана? Да включа електрическата ти играчка?

– Не – прошепна едва доловимо Клостерман.

– Добре. Има някои неща, които и бездруго знам, но предпочитам да ги чуя от теб. Първо, Тони Гарза. Журналистката. Ти ли я уби?

– Да.

– А преди това я измъчва, нали?

Клостерман кимна.

– А Марти? Онзи, който ме качи в колата си?

– Мъртъв е.

– И него ли уби?

– Не. Аз им наредих, те го убиха. – Клостерман кимна към телата на руснаците.

– Добре, благодаря ти за откровеността. И тъй като сме започнали да си споделяме разни неща, бих искал и аз да ти кажа нещо. Като за начало планът ти да използваш Фишър, за да пробуташ на ФБР фалшива информация, се провали.

– Нямам представа за какво говориш.

– Федералните разкриха истинския агент.

Клостерман се напрегна.

– Ще я арестуват съвсем скоро.

– Не ти вярвам.

– Истина е. В противен случай откъде бих могъл да знам името ѝ? Даян Смит. Или Даян Клостерман, преди да се омъжи.

Клостерман не реагира. Стоеше напълно неподвижен. В продължение на цели десет секунди. Петнайсет. После посегна рязко към глезена си. Обви пръсти около малък, двайсет и два калибров пистолет със седефена дръжка. Но така и не успя да го измъкне от кобура. Защото Ричър сграбчи буйната му бяла коса. Дръпна главата му напред. А после я блъсна назад в стената.

Само веднъж.

Но това бе достатъчно.

Ричър намери два телефона в джобовете на Клостерман. Най-обикновен модел за еднократна употреба с цвят на ванилия и друг, по-скъп, с всевъзможни допълнителни бутони и иконки. Ричър предположи, че някой във ФБР ще прояви интерес към него, затова го подаде на Фишър, след което двамата излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и преминаха през вратата, която водеше към антрето. Фишър направи крачка към стълбата, после седна на пода и се сви.

– Не се чувствам добре – каза тя. – Не знам какъв наркотик използваха, но още ме държи. Няма да мога да се кача.

– Аз пък няма да те оставя долу – отвърна Ричър. – Каквото ще да става. – Той метна Фишър на рамо, изкачи се до следващото ниво и се промъкна през люка. –Видя ли, няма проблем. Още едни стълби и сме навън.

Ричър изкачи следващите пет стъпала. И спря. Нещо не беше наред в горната част на шахтата. Беше прекалено тъмно. Той обаче продължи. Стигна до върха, свали внимателно Фишър и я положи до стената. Затвори очи. Натисна вратата.

А тя не помръдна дори милиметър.

Ричър се озова в капан. Под земята. В тясно пространство. Единственият му кошмар от детството, който продължаваше да го преследва до ден-днешен. Най-големият му страх. Единственият, с който не успяваше да се справи.

– Нищо не разбирам – каза Фишър. – Защо няма дръжка?

– От другата страна е – обясни ѝ Ричър, който полагаше усилия да диша все така спокойно и равномерно. –Това е нещо като въздушен шлюз с две врати. Те никога не се отварят едновременно. Затова дръжките са от една и съща страна. Така един човек може да контролира и двете.

– Тоест някой ни е заключил отвън? Защо?

– Обзалагам се, че го е направила икономката на Клостерман.

Ричър се облегна на вратата и се плъзна надолу. Седна на земята. Кожата на гърба му настръхна. Той започна да се поти.

– Онази кльощавата? Която избяга? Но ти стреля по нея. Чух те. Не. Чакай… – Фишър поклати глава в опит да прогони мъглата, която заплашваше да я обгърне. – Не видяхме тяло в коридора. Избягала ли е?

Ричър сви рамене.

– Начинът, по който се биеше – каза Фишър. – Начинът, по който ѝ позволяваха да участва в мъченията. Тя не е обикновена икономка. А е една от тях. И ще докладва какво се е случило. Руснаците ще изтеглят агента си. Трябва да предупредим Уолуърк.

– Той пътува насам – отвърна Ричър. – Или поне би трябвало. Казах му, че си тук.

– Не можем да чакаме. Трябва да го предупредим още сега.

Ричър извади телефона си. Нямаше сигнал. Намираха се близо до повърхността, но над тях все още имаше прекалено много бетон. Прекалено много стомана. Все материали, които възпрепятстваха разпространението на радиовълните. Ричър опита телефоните на Клостерман. И те нямаха връзка.

– Добре – каза Фишър. – Трябва да открием начин да я спрем.

– Как? – възкликна Ричър. – Единственият изход навън минава през тази врата. Невъзможно е да я отворим.

– Трябва да има друг изход. Откъде минават водата или въздухът? Трябва да има тръба или шахта.

Ричър поклати глава.

– Подобни бомбоубежища залагат на затворени системи. Водата се обработва и рециркулира. Въздухът също.

– Ами електрозахранването? Генераторът? Сега го няма, но навремето със сигурност са монтирали генератор. Кога е построено това място? През 50-те?

Ричър кимна.

– Какви генератори са използвали тогава? – попита Фишър.

– Вероятно дизелови – отвърна Ричър.

– А дизеловите машини се нуждаят от въздух, който би трябвало да идва отвън. Ела! – каза Фишър и се изправи с усилие. – Да се върнем в генераторното. Ще започнем да търсим от там.

Ричър погледна отвора на шахтата. Това бе последното място на Земята, през което би искал да се провре. Но от друга страна, бе попаднал в капан, затворен зад масивна врата, и това бе последното място на Земята, на което би искал да бъде. Не биваше да забравя и за руската агентка. Дъщерята на Клостерман. Може би тя вече бе откраднала "Страж". Може би вече бе изчезнала от "Оук Ридж". Ричър знаеше, че Сандс ще вдигне тревога, ако не се свърже скоро с нея. Уолуърк също пътуваше насам. Но след колко време щеше да пристигне помощта?

– Ще отида – каза Ричър и връчи пистолета на Фишър. – Може да дойде някой от тях. Може да отвори вратата. В такъв случай погрижи се да не я затвори.

Ричър се спусна по първата стълба. Бавно и спокойно. Стъпало по стъпало. После и по втората. Накрая прекоси коридора, който водеше до генераторното помещение. Влезе вътре. Погледна за миг телата на пода. После насочи вниманието си към тавана и огледа всеки сантиметър от него. Не видя нищо, което да прилича на вентилационна шахта или отвор. Ричър продължи със стените. Забеляза две окръжности, отдавна зазидани и замазани. Вероятно някога тук бе имало тръби. Но с диаметър двайсетина сантиметра. Което означаваше, че Ричър и Фишър са обречени. Накрая Ричър застана пред двата квадратни панела на отсрещната стена. Почука върху единия. Звучеше плътно, солидно. Почука по другия.

Прокънтя на кухо.

Ричър се опита да го отскубне от стената, но не успя да го хване. Замазката и боята не оставяха никакви пролуки между панела и стената, дори нокът не можеше да мине между тях. Ричър отиде до металната масичка. Огледа зловещите инструменти върху нея. Откри чук и длето. Опита се да не мисли за какво ли ги е използвал Клостерман. Върна се при панела и започна от горния ляв ъгъл. Вкара длетото между бетонната стена и дървената плоскост и започна да удря с чука. Продължи още малко по края, след което вкара длетото по-навътре. Пет-шест сантиметра. Десет. По едно време усети панелът да помръдва. Ричър разшири дупката и накрая успя да го откърти. Зад него се показа квадратен отвор в стената е размери деветдесет на деветдесет сантиметра. Дълбочината на отвора бе също деветдесет сантиметра. Подът му бе солиден, стените също, но не и горната част. От там се издигаше кръгла шахта е диаметър отново деветдесет сантиметра. Ричър се опита да надзърне, но вътре бе тъмно като в рог.

Той се промъкна вътре, вдигна ръце над главата си, присви леко рамене и се изправи. Нищо не възпрепятстваше движенията му. Ричър опипа стените на шахтата. Бяха гладки и студени. Неръждаема стомана, помисли си той. Прокара длани надолу и попадна на вдлъбнатина, дълбока не повече от два-три сантиметра, разположена точно между две стоманени секции. Не беше кой знае какво, но все пак… Ричър се пресегна и откри още една вдлъбнатина на около метър над първата. Двете вече образуваха нещо като стъпала, вкопани в стените на шахтата. Стъпала, които водеха неизвестно къде в това тясно и мрачно пространство. Може би към повърхността. Към спасение. А може би към смърт и забвение.

Имаше само един начин да разбере.

Ричър започна да се катери. Хвана се за горното стъпало, набра се на ръце и намери опипом с крака долното стъпало. Опря гръб в металната повърхност зад себе си. Пое си дъх. Набра се до следващото стъпало. Отново си пое дъх. Започваше да се поти. Кожата му настръхна. После шахтата се стесни. Стените ѝ го притиснаха. Щеше да заседне всеки момент. Ричър имаше чувството, че е попаднал в някоя от онези черни дупки в Космоса, за които бе чел някъде. Които поглъщали материята и никога не я пускали.

Не. Това не бе истина. Съзнанието му въртеше номера. Ричър събра сили и продължи нагоре. Стигна до осемнайсетото стъпало. Деветнайсетото. Протегна ръце нагоре и пръстите му напипаха нещо. Плътна неравна повърхност. Дърво, предположи Ричър. Беше стигнал до върха, но нещо блокираше отвора.

Ричър натисна силно с длани. Наведе глава към гърдите и изкачи още едно стъпало. Надигна се, докато вратът и раменете му опрат в дървото, и започна да натиска. Тогава левият му крак се подхлъзна. Ричър залитна настрани и удари главата си в металната стена на шахтата. Разпери ръце встрани, възстанови равновесието си, събра сили, затаи дъх. И опита отново. Натисна с рамене и врат. Бавно увеличи натиска. И почувства, че дървото над главата му помръдва. Много бавно, но помръдва. Натисна по-силно. Дървото поддаде още малко. Ричър се завъртя и успя да го избута постепенно настрани, докато освободи достатъчно място, за да мине. Набра се, излезе от шахтата и се свлече на тревата, целият облян в пот. После легна по гръб и впери поглед в небето.

След минутка той седна и извади телефона от джоба си. Устройството извибрира в ръката му и на дисплея се появиха две думи: Ново съобщение. Ричър натисна съответния бутон и поднесе телефона до ухото си. Съобщението беше от Уолуърк. С новини от "Оук Ридж". Гласът на федералния агент звучеше напрегнато, както обикновено. Дъщерята на Клостерман се опитала да избяга. Хората на Бюрото я задържали, но тя отказвала да говори. Засега.

Ричър прибра телефона и се изправи. Хвърли бърз поглед към отвора на шахтата. Около него бе изградена хубава квадратна бетонна яка. От стените ѝ стърчаха масивни болтове, затова той предположи, че някога тя е била покрита със солидна решетка или преграда, която да предпази обитателите на бункера от евентуални ядрени отпадъци. Въпросната решетка вероятно е била махната по времето, когато е бил демонтиран и генераторът. Нищо чудно работниците да бяха извадили частите от генератора именно през шахтата, вместо да ги мъкнат по стълбите. И когато бяха приключили, бяха заковали отвора на шахтата с дървен капак. С течение на годините върху него се бе натрупала пръст, върху пръстта бе поникнала трева. Това обясняваше защо Ричър и Сандс не бяха видели шахтата на сателитните снимки.

Ричър се спусна по бетонните стъпала. Слезе чак до долу и забеляза някого зад първата врата – превита фигура, долепила ухо до втората врата. Икономката на Клостерман. Явно първо бе вдигнала тревога, а после се бе върнала, притеснена за съдбата на своите колеги.

– Губиш си времето – каза Ричър и пристъпи през прага. – Всички са мъртви. Агентът ви е заловен. Време е да постъпиш разумно. Предай се.

Икономката се обърна. Зяпна изумено. Облещи очи. Отдръпна се назад и едновременно с това измъкна иглата от косата си. Ричър пристъпи към нея, а тя го нападна, обезумяла от ярост. Ричър блъсна ръката ѝ встрани и изби иглата от пръстите ѝ. А после хвана икономката за врата с лявата си ръка, завъртя колелото с дясната и отвори вратата. Изчака Фишър да излезе, след което запрати икономката надолу.

Може тя да бе паднала в шахтата. А може и да не бе паднала. Ричър не се интересуваше какво се е случило с нея. Той просто затвори вратата и завъртя колелото.

Ричър и Фишър седяха на капака на червения шевролет и очакваха появата на Сандс. Тя пристигна след три минути и паркира на същото място, на което бе спряла и по-рано. Излезе от колата, прегърна Фишър и ѝ помогна да седне отпред. А после се върна да поговори е Ричър.

– Ще заведа агент Фишър в болница – каза Сандс. – Идваш ли с нас?

– Не – отвърна Ричър. – Трябва да свърша още нещо.

– А след това? Ще се видим ли?

Той не отговори.

– Ако пътищата ни не се пресекат, желая ти късмет, Ричър.

– И на теб. Надявам се "Цербер" да ви се отплати и да си купиш яхта.

– Благодаря. Надявам се да намериш това, от което се нуждаеш, каквото и да е то.

Сандс пристъпи към него, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. После се обърна и тръгна към колата си.

– Сара? – извика Ричър, извади телефона от джоба си и ѝ го подхвърли. – Ще го дадеш ли на Ръсти? Не ми трябва повече.