Стражът

5.

Сперански седеше в дневната и четеше вестник, когато кодираният телефон иззвъня отново.

– Добри новини – каза гласът от другия край на линията. – Центъра даде съгласие. Екипът продължава с мисията. Вече са установили контакт.

– Отлично – отвърна Сперански. – Къде?

– В един ресторант точно срещу сградата, в която живее Ръдърфорд.

– Могат ли да го отведат? Какъв е планът?

– Не бива да действат вътре в заведението. Налага се да изчакат. Да ги отведат, когато излязат.

– Тях?

– Точно така. Ръдърфорд и Скитника.

Сперански замълча за момент. Да ни би човекът му в полицията да го бе излъгал? Или не се бе справил с един елементарен разпит?

– Появиха се заедно – продължи гласът. – Откъм Съдебната палата. Вероятно са били освободени по едно и също време и са се заприказвали.

Това звучи като предположение, помисли си Сперански. А той не обичаше предположенията. Може би бе време да подложи на проверка лоялността на своя човек в полицията. Или неговата компетентност. А може би и двете. Да. Определено трябваше да го направи. Но всяко нещо е времето си. Първо трябваше да се справи с настоящата ситуация. Провалеше ли се, останалото нямаше да има никакво значение.

– Ще ги пипнем навън, така ли? – попита Сперански.

– В една странична уличка – отвърна гласът. – Тя, доколкото разбрах, се намира точно до ресторанта. Сигурно си я виждал. Ще ги подмамят там. Ще блокират входа ѝ с джипа, за да избегнат евентуални свидетели. И ще ги прострелят с тейзърите.

Сперански не бе виждал въпросната уличка. Но си представи мястото. Реши, че е подходящо. Планът бе прост, но понякога това е за предпочитане. Щеше да бъде чудесно, ако спипат и Ръдърфорд, и Скитника. Защото Сперански не можеше с пръст да пипне Ръдърфорд. Не биваше да оставя рани и белези, не биваше да оставя следи, които да породят подозрение по време на аутопсията. Затова Сперански разчиташе да уплаши Ръдърфорд. Но със Скитника можеше да прави каквото си пожелае. Това несъмнено щеше да развърже езика на Ръдърфорд.

А Сперански щеше да се забавлява.

Трябваше да повика икономката си и да ѝ нареди да подготви помещението с генератора. Или най-малкото, да почисти инструментите. Стените и подът вероятно можеха да почакат.

Ричър погледна мъжа, който стоеше срещу него с издут джоб на якето си, и не каза нищо.

– Влизай там! – посочи към страничната уличка със свободната си ръка мъжът. – По-живо! Отстъпи назад! Веднага! Ще ти кажа кога да се обърнеш!

– Закъде си се разбързал? – попита Ричър. – Това е сериозно решение. Нуждая се от повече информация. Да започнем с отговора на въпроса защо трябва да вляза в тази уличка?

– Защото аз ти казвам.

Ричър поклати глава.

– Това не е основателна причина. Тъкмо обратното. Само преди секунда, точно преди да си отвориш устата, съществуваше вероятност сам да свърна натам. Ей така, по чиста случайност. Макар и неголяма вероятност. Ако случайно покрай нас минаваше някой гениален математик, щеше да изчисли шанса да тръгна натам. Щеше да се окаже, че той е нищожен, но все пак съществуващ. Докато сега ти, дори да измислиш нов дял от математиката, пак няма да получиш достатъчно малка стойност.

Мъжът пристъпи от крак на крак.

– Добре. Какво ще кажеш за тази математическа формула: Върви или ще те застрелям?

– Това също не е основателна причина. Ако искаш да тръгна натам, трябва да посочиш причина, която изключва желанието ти да ме застреляш на улицата. Всъщност, ако искаше да ме застреляш, щеше да си го направил вече. Освен това, за да ме застреляш, ще ти трябва оръжие.

– Имам си – отвърна мъжът и разтвори полите на якето си. – И то сочи право към теб.

– Това в джоба ти оръжие ли е? Така ли? Нямах представа. И какво по-точно?

Онзи отвори уста, но не каза нито дума.

– Пистолет или револвер?

Мъжът не отговори.

– Трийсет и осми или четиресет и пети калибър?

Отново мълчание.

– Извади го. Покажи ми го. Може да научиш нещо.

Мъжът не помръдна.

– Нямаш никакво оръжие. Добре, всичко е наред. Можеш да си признаеш. Разбираш ли обаче, че играта свърши? Ето истинския ти проблем. Вече знаеш, че не можеш да ме накараш да изпълнявам заповедите ти. Затова се преструваш, че имаш оръжие. Само че нямаш. Ето моето решение. Ще отклоня поканата ти. И ще ти дам избор. Кажи ми кой те изпраща и защо искаш да вляза в уличката, и ще те оставя да си тръгнеш. В противен случай… Имаш ли телефон?

Мъжът не отговори.

– Ако имаш телефон и решиш да не отговориш на въпроса ми, съветвам те да го извадиш. И да набереш 911. При това веднага. Защото ще те хвърля през онази витрина, а ти не искаш кръвта ти да изтече на пода.

– Никой няма да набира 911 – прозвуча друг мъжки глас зад гърба на Ричър.

– И ако някой ще бъде хвърлен през онази витрина, това ще бъдеш ти – обади се втори глас.

Ричър се обърна и видя от сенките да излизат двама мъже. И двамата бяха високи над метър и осемдесет, с бръснати глави и големи буйни бради. Бяха облечени в мръсни гащеризони и бяха скръстили масивните си като на горили ръце пред широките си гърди. Ричър си ги представи да мъкнат по цял ден огромни гуми в някой автосервиз.

– Разбираш ли защо не обичам тъмните улички? – попита Ричър. – Те привличат плъхове. Има ли още? Ако има, по-добре да излязат още сега. Не знам какво си мислиш, но тези две торби лой определено няма да свършат работа.

– Ние сме трима – заяви първият мъж, извади ръката си от джоба и я сви в юмрук.

Ричър го сграбчи за ухото, завъртя го рязко и го блъсна към другите двама с такава сила, че мъжът се удари в тях и падна в краката им.

– Не си в нашата категория, затова по-добре да останеш там, където мога да те виждам.

Ричър изчака по-едрите мъже да помогнат на приятеля си да се изправи на крака. Те го вдигнаха от земята и застанаха от двете му страни. Подсъзнателен стремеж да закрилят най-слабия в групата? Или най-обикновена глупост? Ричър не знаеше отговора. Каквато и да бе причината, тримата бяха позиционирани по изключително нелеп начин. Трябваше да се разпръснат. Да оформят триъгълник. Да умножат заплахата. Да разположат по-едрите типове във външните ъгли. Да напреднат едновременно. Да атакуват едновременно. Тогава, дори Ричър да успееше да ги блокира, вниманието му щеше да бъде ангажирано изцяло с тях. И по-дребният нападател щеше да остане свободен. При това в центъра на атаката. Така щеше да получи възможност да стане герой.

– Предполагам, че възнамерявате да ми предадете някакво съобщение – въздъхна Ричър. – Кажете ми какво гласи то.

Двамата по-едри типове се спогледаха и онзи, който първи се бе обадил, пристъпи напред.

– Знаем какво правиш – каза той. – Откажи се. Прибери се у дома. И отведи шефа си със себе си.

– И кой е моят шеф?

– Онзи, с когото дойде.

– Аха. Очевидно имаме сериозен проблем. Знаете ли защо? Ако смятате, че той е шефът ми, това означава, че работя за него. Ако съм тук по работа, би трябвало да получавам пари за нея. Но ако спра да работя и си тръгна, няма да си получа парите. Ще загубя. Вие все едно се опитвате да вземете пари от джоба ми. А знаете ли какво се случва с хората, които се опитват да го направят?

Брадатият тип погледна приятеля си, но не отговори.

– Подробностите се различават, но крайният резултат винаги е един и същ. Продължителен престой в болница. Но днес е щастливият ви ден. Ще ви дам възможност да се измъкнете от обичайното наказание. Кажете ми кой ви изпрати и сме квит.

– Не можем.

– Искате да ме ядосате ли? – възкликна Ричър. – Много се дразня, когато някой се изразява неправилно. Разбира се, че можете да ми кажете. Просто не искате. Но въпреки това ще ми кажете. След като ви насърча по съответния начин.

Ричър се пресегна рязко, сграбчи по-дребния мъж и го дръпна напред. Така промени разположението им и ограничи възможностите им за действие.

– Да опитаме отново – каза Ричър. – Кой ви изпрати?

Никой от тримата не отговори.

Ричър изви на сто и осемдесет градуса ръката на по-дребния мъж и го стисна здраво за китката.

– Знаеш ли какво означава фрактура с ъглова деформация? Костите на децата са по-меки и еластични и понякога не се чупят докрай. Просто се огъват. Защото младите хора имат по-гъвкава костна структура. Но с възрастта тя става по-крехка и чуплива. Костите вече не се огъват, а се чупят. Вашият приятел тук не е дете, но не е и стар. Питам се колко ли ще издържат костите му, преди да се счупят?

Ричър започна да натиска. Мъжът закрещя. Повече от страх, отколкото от болка, каза си Ричър предвид ограничената сила, която прилагаше. Нито за миг не изпускаше от поглед двамата си противници. Времето им изтичаше. Най-добрата възможност щяха да получат, когато дребосъкът паднеше на земята. Тогава те можеха да се хвърлят едновременно срещу Ричър и да го притиснат към стената, да приковат ръцете му към нея и – ако извадят късмет – да подкосят краката му.

Те обаче не помръднаха.

Ричър продължи да огъва ръката. Дребосъкът закрещя по-силно и се повдигна на пръсти. Приятелите му трябваше да атакуват, дори той да не паднеше на земята. Телата на четиримата щяха да се сплетат на кълбо и приятелят им можеше да пострада, но все пак това бе най-добрият им шанс.

Те обаче не помръднаха.

Ричър продължи да огъва ръката. Дребният тип закрещя още по-силно и се повдигна на върха на пръстите си. Брадатият тип вдясно от Ричър пристъпи напред. Бавно. И сам. Ричър вдигна дясната си ръка, за да стисне кльощавия за врата и да завърти главата му така, че да следи движенията на по-едрия. Изчака главите на двамата да се озоват на няколко сантиметра една от друга. После заби левия си юмрук в слепоочието на кльощавия и използва главата му като топка за боулинг, за да събори по-едрия. Пусна дребосъка и двамата му противници се свлякоха на земята. Ричър отскочи назад, вдигнал лакът, в случай че последният нападател реши да се намеси. Той обаче не помръдна. Стоеше като вцепенен с отворена уста и протегнати безпомощно масивни ръце.

– Останахме само двамата – каза Ричър. – За какво искаш да си говорим?

Мъжът не отговори.

– Какво ще кажеш да отговориш на въпроса ми кой те изпрати, след което да отведеш приятелите си в болница? В противен случай ще се присъединиш към тях. Изборът е твой.

Мъжът отстъпи назад, сякаш се оттегляше от бойното поле, но всъщност опря здраво задния си крак в земята и скочи напред с широко разтворени ръце в опит да сграбчи Ричър в мечешка прегръдка. Ходът му щеше да бъде далеч по-ефективен, ако го бе прикрил по-умело. Ричър първо заби длани от двете страни на врата му, а после го сграбчи за предницата на гащеризона, завъртя го и го блъсна в стената. Сблъсъкът остави мъжа без въздух и с подбелени очи. Ричър заби юмрук в слънчевия му сплит, но леко. Не искаше противникът му да изгуби съзнание. Не и докато не разкрие кой го е изпратил. Мъжът се приведе напред, подгъна крака и седна на земята. И тъкмо преди да заговори, прозвуча полицейска сирена. Миг по-късно червени и сини светлини озариха улицата.

– Не мърдай! Да ти виждам ръцете! – Гласът бе променен от високоговорителя, но въпреки това Ричър го позна. – И този път ще легнеш по очи на тротоара!