Стражът

16.

Край барплота в кухнята на Мич стояха двама души освен Ричър. И двамата му бяха ужасно ядосани.

– Не мога да повярвам, че предложи да продадеш сървъра. – Ръдърфорд бе стиснал и двете си ръце в юмруци. – Нямаш право. Той не е твой. Освен това дори не знаем къде е. Само за някакви си десет хилядарки? "Цербер" струва сто пъти повече… Хиляда пъти повече.

– Не мога да повярвам, че обмисляш възможността да отидеш – каза Сандс и хвърли листчето на плота. – Това е капан. Очевидно е, че е капан. Как е възможно да не е?

Ричър отпи голяма глътка кафе.

– Добре. Първо, Ръсти. Не се притеснявай. Нямам никакво намерение да продавам компютъра ти. И, Сара, да. Почти сигурно е капан. Но понякога единственият начин да провериш дали печката е гореща е да я докоснеш.

Сандс впери поглед в него.

– Един умен човек ми го каза веднъж – обясни Ричър.

– Очевидно не си достатъчно умен, щом възнамеряваш да влезеш доброволно в капана.

– Никога не съм твърдял, че съм умен. Упорит може би. Понякога дори инатлив.

– Защо предложи да продадеш сървъра, след като нямаш такова намерение? – попита Ръдърфорд. – Смяташ да излъжем Клостерман? Не можем да го направим. Аз живея в този град. Репутацията ми е достатъчно опетнена…

– Никого няма да лъжем – отвърна Ричър. – Това беше тест, за да проверя колко важни са тези архиви за него. Или чувствителни. Или злепоставящи. Поисках сериозна сума и той се съгласи, без да му мигне окото. Това трябва да ни говори нещо. Ето още една причина. Да предположим, че Клостерман не е този, за когото се представя. Да предположим, че той стои зад убийството на Гарза и опита за отвличането ти. Нима искаш Клостерман да си помисли, че не желаеш да му сътрудничиш? Това ще му даде основания да ни остави живи.

– Ако искаш да останеш жив, защо възнамеряваш, при това напълно съзнателно, да влезеш в капана? – попита Сандс. – Да не си луд?

– Ни най-малко – отвърна Ричър. – И няма да влизам в никакъв капан. Най-добрият начин да се справиш с една засада е да отидеш пръв там. И аз ще направя точно това. Логистиката обаче не е най-важното в случая. Ти насочваш вниманието си в грешна посока. Погледни бележката.

Сандс взе листчето. Препрочете го бавно и го обърна от другата страна.

– Какво? Не виждам нищо.

– Първите две думи. Какво означават те?

– Ромео, Джулиет. Р и Дж. Ричър, Джак. Твоето име.

– Именно. Някой направи случая твърде личен. Аз не съм някакъв анонимен тип, случайно изпречил се на пътя им. Те се опитват да ме превърнат в мишена. Трябва да разберат, че допускат грешка.

Ричър остави колата на Марти на почти километър от фабриката и измина останалата част от пътя пеша. Движеше се бавно. Спираше често, но никога на едни и същи интервали. Не правеше крачка напред, преди да се увери, че никой не го следи. Че никой не го наблюдава. Часовникът в главата му показваше 10:45. Седемдесет и пет минути преди часа на срещата. Ричър би предпочел да разполага с повече време, но от опит съдеше, че седемдесет и пет минути са достатъчни. В девет от десет случая.

Когато изоставената сграда изникна пред погледа му, Ричър осъзна, че никакви истории за призраци не биха го спрели да дойде тук като дете. Както не биха спрели и брат му Джо. Тук имаше толкова много стоманени конструкции, по които да се катерят. Толкова много тайни кътчета и ниши. Толкова много места, на които да водят отчаяни сражения. И толкова много пространство, че да не спорят с други деца чия е тази територия.

Plus ça change… както казваше майка му. Колкото повече се променят нещата…

В мига, в който Ричър се промъкна през отвора, останал на мястото на висока дървена врата, разбра, че седемдесет и петте минути няма да му бъдат достатъчни. Не и този път. Бе попаднал на рядък случай, един от десет. Противникът вече бе тук, просто Ричър не успяваше да го види. Засега. Не успяваше да го чуе. Да го помирише. Но знаеше, че е тук. Някой го наблюдаваше. Ричър го усещаше. По гърба му сякаш запълзяха мравки. Това бе някакъв примитивен сигнален механизъм. Система за предупреждение, създадена и настроена от предците му преди милиони години. С тази разлика, че тогава те са ловували в гори, а не в изоставени фабрики. Но и в двата случая ставаше въпрос за схватки с хищници. И в двата случая усилията бяха насочени към това да не се превърнат в жертва. Да не бъдат изядени. Да оцелеят още един ден.

Plus ça change…

Ричър продължи напред. Със същата скорост. В същата посока. Не искаше който и да го дебнеше да усети, че е доловил присъствието му. Не и докато той самият не разбере къде се е спотаил противникът. Колко души са? Ричър напрегна слух. Не чу нищо. Огледа руините и бурените, покрили земята. Огледа дългата редица от счупени прозорци. Дупките, зейнали в покрива. Потърси движение. Сянка. Форма. Отблясък.

Не видя нищо.

Ричър направи още една крачка напред. Чу звук зад гърба си. Стържене на метал в камък. Което не означаваше, че някой се опитва да го застреля. Ако го искаше, вече щеше да го е направил. Примамка? Ричър огледа пространството отпред. Отзад. Встрани. А после увеличи радиуса. Търсеше признаци, че нещо не е наред. Място, което да послужи като скривалище. Откъдето някой да изскочи, когато вниманието му е насочено другаде. Откъдето някой да го издебне, да се прокрадне, да нападне бързо и да неутрализира предимствата на Ричър по отношение на физическа сила.

Не видя нищо.

– Само двамата сме, майоре – прозвуча женски глас. Зад гърба му. Спокоен и уверен. – Не се притеснявайте. Не правете нищо, за което и двамата да съжаляваме впоследствие. Искам само да поговорим.

Ричър се обърна. Жената, която бе видял зад волана на тойотата, стоеше до лист ръждясала ламарина, подпрян на стената. Явно се бе крила зад него. Бе облечена изцяло в черно, носеше малка тактическа раница, преметната на едното ѝ рамо, а косата ѝ бе събрана на опашка. В ръката си държеше пистолет. "Глок 19". Ричър одобри избора ѝ. Оръжието бе компактно, лесно за криене и много надеждно. Вероятността да засече бе нищожна. Ръката на жената изглеждаше стабилна. Ричър бе доста обемиста мишена. Разстоянието между тях не надхвърляше пет метра. Втурнеше ли се към нея, тя щеше да има петнайсет възможности да го простреля, стига пълнителят да бе зареден докрай. Шестнайсет патрона, ако имаше един и в цевта. Това определено не устройваше Ричър.

– Никога не съм си падал по приказките – отвърна той.

– Тогава само слушай. Знам много за теб. Достатъчно, за да реша, че мога да ти имам доверие. Трябва да изравня шансовете. И трябва да го направя бързо. Затова ще ти разкажа една история от моето минало. Баща ми е завършил Станфорд. Искаше да последвам примера му, но аз бях решила друго. Исках да уча в Англия, затова кандидатствах в колеж там. Един от най-старите… няма значение кой. Но тъй като бях чужденка, трябваше да се явя на още няколко изпита. Единият бе свързан с писането на есе. Нямаше ограничение нито за броя на думите, нито за времето. Нямаше и възможност за избор между няколко теми. Заглавието, което ми дадоха, гласеше: Какво е риск? Знаеш ли какво написах?

Ричър не отговори.

– Три думи. Това е риск. Проработи. Приеха ме. Аз бях напълно искрена. Онова наистина беше риск. Най-големият, който бях поемала до момента. А сега ще поема още по-голям риск. Най-големия.

Жената свали раницата от рамото и я хвърли към Ричър. Тя падна в краката му и вдигна облаче прах, което покри обувките му.

– Вземи я – каза жената. – Отвори я.

Раницата бе изработена от черна изкуствена материя. Определено не изглеждаше нова. Една от презрамките бе започнала да се протрива, ъгълчетата на дъното изглеждаха прокъсани. Част от екипировка, която бе служила дълго и вярно. Най-добрата екипировка. Отдясно имаше малък джоб. Отляво – също. И двата бяха празни. Отпред имаше плетка от здраво найлоново въже, към която отново не бе прикрепено нищо. Но раницата имаше и вътрешно отделение. Ричър дръпна ципа и погледна в него. Видя три резервни пълнителя. Ключове за кола. За тойотата, предположи той. Четка за коса с два ластика, увити около дръжката. И книга.

– Виждаш ли Библията? – попита жената. – Извади я.

Ричър остави раницата на земята и взе Библията в ръце. Беше издание с твърди корици, версията на крал Джеймс. С тъмно-червена картонена корица отпред и тъмночервена картонена корица отзад. Със златни букви отпред и отстрани по гръбчето. Ъгълчетата бяха протрити, сякаш жената я бе носила навсякъде със себе си. Страниците бяха пожълтели и потъмнели на места, сякаш някой бе разсипвал течност върху тях. Плодов сок например. Да, определено нещо лепкаво, тъй като някои страници не можеха да се отделят една от друга.

– Давай – подкани го жената. – Забий нокти в нея. Дръпни здраво. Ще се отвори.

– Не е необходимо – отвърна Ричър и прибра Библията в раницата. – Виждал съм такива библии. От ФБР ли си?

– Специален агент Фишър. Маргарет. Можеш да ме наричаш Магс, ако предпочиташ.

– От каква помощ се нуждаеш? От такава, каквато Тони Гарза ти предостави? На нея също ли се довери? А тя отвърна ли ти с доверие?

– Коя е Тони Гарза?

Ричър не отговори.

– Това е самата истина – каза Фишър. – Нямам представа коя е Тони Гарза. Имам си съвсем други проблеми.

– Тони Гарза беше журналистка. А сега е мъртва. Убита от хората, за които работиш. При това по изключително гаден начин.

– Вярвам ти – отвърна Фишър след секунда. – Защото наистина работя за изключително гадни хора. Но аз не съм я убила. Моята клетка не я е убила. Не знам нищо за Тони Гарза. Но знам друго… Не ми ли помогнеш, много хора като нея ще пострадат. Може дори да загинат, и то по изключително гаден начин.

Ричър не отговори.

– Клетката, в която съм проникнала, е изпратена тук със задачата да отвлече човек на име Ръсти Ръдърфорд. Но предполагам, че вече знаеш това, тъй като ти се намеси в операцията ни и я провали тотално.

– Няма да ти позволя да пипнеш Ръдърфорд, дори да ме убедиш, че казваш истината за Гарза.

Фишър вдигна ръка.

– Не искам от теб да ми предадеш Ръдърфорд. Трябва ми само информация. Трябва да пипна Ръдърфорд, защото у него има нещо, до което една чужда държава отчаяно се опитва да се добере. Това нещо или е у него, или той знае къде се намира. Взема ли го първа, преди отново да са погнали Ръдърфорд, това ще го избави от нови опасности.

– За коя чужда държава става въпрос?

– Не мога да кажа.

– Искаш ли да получиш помощ от мен, ще трябва да свалиш картите на масата.

Фишър въздъхна.

– Русия.

– Добре. Какво искат руснаците?

– Не знам. Или поне не знам точно. Клетката ни знае, че това е някакъв предмет. Той съдържа данни или записи, следователно може да е папка с документи или фотография. Аз обаче подозирам, че е нещо, свързано с компютри. Нали с това се е занимавал Ръдърфорд, преди да го уволнят.

– Какви данни или записи?

– Не знам точно. Но става въпрос за нещо, което може да разкрие име или самоличност. Или да ни помогне да го разкрием.

– На агент?

Фишър кимна.

– Наш или техен?

– Техен.

– Активен агент?

– Изключително активен. Трябва да сложим край.

– Какво ще търси действащ агент в такова задрямало градче като това?

Фишър поклати глава.

– Тук се намира информацията, а не агентът. Той е на друго място. Или тя.

– Къде?

– Повториш ли дори една дума пред някого, ще те убия. След което най-вероятно ще трябва да се самоубия. Чувал ли си за националната лаборатория "Оук Ридж"?

– Намира се близо до Ноксвил. Там разработват суперкомпютри.

– Там разработват много неща. Суперкомпютрите са едно от тях. Една от задачите, върху които работят, е сигурността в киберпространството. Съединените щати са изправени пред многобройни заплахи. Разработваме множество програми, свързани с отбраната. А руснаците имат агент на ключова позиция, който се опитва да открадне копие от най-важната програма. Официалното название на проекта е C02WW06BHH21.

– Ама че тъпо име!

– Само програмистите го наричат така. За всички останали програмата е известна като "Страж".

– Какво прави тя?

– Защитава софтуера на избирателните комисии в четиресет и осем щата. Това е единствената програма, която може да ги опази от кибератаки.

– Защо не във всичките петдесет щата?

– Политика. Нямам време да навлизам в подробности.

– И руснаците се опитват да откраднат нейно копие? Какво толкова? Дори да успеят, какво ще направят? Ще променят резултатите от изборите? Нима това е възможно? Нима комисиите не съхраняват хартиените бюлетини и протоколи?

– На някои места. Но целта им не е да променят резултатите. Това би било прекалено директно… Все пак говорим за руснаци. Трябва да разбереш, че тези хора са в играта много, много отдавна. Философията гласи, че ако удариш човек с маркуч, той ще падне, но ще се изправи отново. Но ако събереш достатъчно дъждовни капки, ще издълбаеш Гранд Каньон. Те се опитват да разядат нашето общество и да издълбаят толкова големи пропасти, че да не можем да прокараме мостове между тях. Всичко това е част от далеч по-мащабна кампания. Те сеят раздори и създават разделение. Правят го от години. В социалните медии например. Разните там конспиративни теории. Опитват се да подкопаят и традиционните медии.

– Фалшиви новини? Чувал съм за това.

– В момента се опитват да разрушат вярата ни в избирателната система. Намеренията им са сериозни. Вече направиха суха тренировка преди четири години в Кентъки. В деня на изборите разпратиха фишинг имейл. Знаеш ли какво е това?

– Нямам представа – отвърна Ричър.

– Имейл, който изглежда напълно легитимен, все едно е изпратен от официална институция, на която всички имат доверие. Например банка или застрахователна компания.

– Нима някой има доверие на банкери и застрахователи?

– Да, някои хора. Както и да е… Съобщението изглеждаше напълно автентично, а и темата му привличаше внимание. Създаваше усещане за спешност и неотложност. Като оферта за автомобилна застраховка на половин цена, която е валидна само през следващите дванайсет часа.

– С други думи, някои по-лековерни хора са отворили съобщенията и се е случило нещо лошо. Нещо с ефекта на някогашното писмо-бомба.

– Именно. Отварянето на подобно съобщение, следването на линк или свалянето на прикачен файл заразява компютъра по един или друг начин. В него прониква зловредна програма и осигурява достъп до твоите файлове и пароли, а ако компютърът ти е свързан в мрежа, отваря вратите към цялата мрежа. В случая с Кентъки руснаците разпратиха имейл до членовете на избирателните комисии. Подателят уж беше вицепрезидентът на компанията, доставила софтуера за изборите. Темата на съобщението бе свързана с важно допълнение към инструкциите за работа с програмата.

– Разбирам защо някои хора са се хванали на тази уловка.

– А не би трябвало. Те са специално обучени да не го правят. Имейлът бе изпратен до двеста души. Обучени или не, шестима от тях го отвориха.

– И руснаците получиха достъп до системата? Какво направиха?

– Нищо. Този път. Само пробваха схемата. Полагаха основите. Подготвяха се за широкомащабна атака, която да извършат тази година. Представи си какво ще се случи в деня на изборите, ако всеки регистриран гласоподавател се яви в избирателната секция само за да научи, че е регистриран – при това без негово знание – в секция на другия край на града. Или че регистрацията му е анулирана. Или когато обявят резултатите, се окаже, че са гласували за Мики Маус или Дъфи Дък. Или че някои хора са регистрирани в по няколко избирателни секции.

– Ще настъпи хаос.

– Пълен хаос. И само "Страж" може да го предотврати.

– Но той не е спрял първия опит.

– По това време програмата още не съществуваше. Именно затова бе създадена.

– Сигурна ли си, че работи? Все пак става въпрос за руснаци. Може те вече да са проникнали в някои местни избирателни комисии и само да се преструват, че искат да откраднат "Страж", за да създадат впечатлението, че се страхуват от него.

Фишър поклати глава.

– Не. Знаем със сигурност, че "Страж" работи. Той вече предотврати дванайсет хакерски атаки в шест различни щата. Освен това разполагаме с източник, който потвърди, че руснаците смятат, че не са в състояние да пробият защитата му. Това обаче не ги притеснява, тъй като имат агент и разчитат той да открадне програмата. Но после настъпи паника и сега руснаците се опасяват, че определена информация тук може да доведе до разобличаването на агента им.

– Чух, че градският архив е изгорял.

– Така е. Руснаците го подпалиха. Те стоят и зад атаката с рансъмуер, която струваше работата на Ръдърфорд. Очевидно полагат усилия да не допуснат новият дигитален архив да се появи онлайн.

– Градът ще плати откуп и компютрите ще заработят. Общинската управа е сключила застраховка. Защо не изчакат архивът да се появи в интернет и да намерят в него каквото им трябва?

– Градът може и да плати, но архивът няма да се появи. Мога да ти гарантирам. Не и целият. Не и онази част, която ни трябва.

– Ръдърфорд предполага, че някаква програма, която е написал, може да разкрие самоличността на хората, които стоят зад атаката с рансъмуер. Убеден е, че някой се опитва да открие тъкмо тази програма.

– Не е възможно. Знаем, че зад това стоят руснаците. И те знаят, че ние знаем. Честно казано, те сами поискаха да разберем… С всяка успешна атака все едно ни показват среден пръст.

– Вчера разговарях с един човек в Съдебната палата. Представи се като служител на Министерството на вътрешната сигурност. Отдел за инфраструктурна защита. Той подозираше, че Ръдърфорд е в сговор с хакерите.

– Агент Уолуърк. Той е мой партньор. Съжалявам, че те е излъгал. Надявахме се Ръдърфорд да е разбрал какво представлява онова, което руснаците търсят. Или къде се намира. Но не. Противникът е в паника. Опасява се, че ще загуби агента си. Това е сигурно.

– В такъв случай какво знаете за човек на име Хенри Клостерман?

– Който живее в така наречената Къща на шпионите? През ум да не ти минава да ходиш там. Съвпадението е толкова очевидно, че го проверихме. Онези шпиони от петдесетте години не са били никакви агенти на КГБ, а просто объркани хора, издали тайни пред познати, които са смятали за приятели. Навредили са сериозно на лабораторията в Лос Аламос, но не и докато са работили там. Напуснали са къщата две години след като са се нанесли, малко след като са усетили, че примката се затяга. И двамата са мъртви. Никога не са се женили. Нямат законни наследници. Нямат братовчеди или каквито и да било роднини. Не са били членове на група или организация, която да продължи работата им след смъртта им.

– Следователно единствената връзка с Клостерман е адресът?

– Да. Защо?

– Срещнах се с него тази сутрин. Мисля, че той търси същото нещо като вас.

– Знаеш ли какво е то?

– Възможно е. Нещо компютърно… сървъри или сървър. На него се съхранява копие от градския архив.

– Господи! Защо не каза по-рано?

– Защото по-рано не знаех нито за агента, нито за "Страж". Клостерман заяви, че иска сървъра поради съвсем друга причина.

– Каква?

– Някакъв проект, свързан със създаването на родословно дърво… или поне така твърди. Не ми се стори достоверно. Мисля, че Клостерман се опитва да скрие нещо.

– Какво знае той за сървъра?

– Заяви, че е наел Тони Гарза, журналистката, която бе убита, за да открие някакви данни за имотни сделки от времето, когато баща му имигрирал в страната. Тя установила, че градът започнал да прехвърля архива на компютър, свързан с въпросния сървър. Наличната памет се оказала твърде малка и те решили да използват по-голям. Ръдърфорд, като компютърен специалист, го прибрал на склад за евентуална бъдеща употреба.

– Кога Гарза е започнала да работи за Клостерман?

– Не знам точно.

– Но преди архивът да изгори?

– Да. Тя започнала да проучва хартиените архиви, след което решила да използва дигиталния архив. И се свързала с Ръдърфорд с надеждата, че сървърът още е у него.

– Вече започвам да виждам логика… Явно Гарза е открила нещо във въпросните архиви. Осъзнала е значението му и се е опитала да съобщи за него. Или просто го е споменала пред когото не трябва, без дори да осъзнава важността му.

– Или пък руснаците са имали сигнален механизъм, който се е задействал по някакъв начин. Някой или нещо ги е предупредило, че онова, което предпочитат да остане скрито, може да излезе наяве. Те определено не са глупави. Наясно са, че един документ, който стои незабелязан сред купища от колко – хиляди или милиони? – документи в потънал в прах стар архив, ще привлече по-малко внимание от един пожар.

– И в двата случая Ръдърфорд трябва да предаде онзи сървър. И то спешно.

– Искането е логично. Но невъзможно за изпълнение.

– Защо?

– Ръдърфорд не знае къде е сървърът.

Фишър се обърна и удари с длан по стената.

– По дяволите! Сигурен ли си?

Ричър кимна.

– Ръдърфорд вече се опита да си го върне.

– Как Клостерман обясни връзката между неговия проект и смъртта на журналистката?

– Твърди, че тя не е работила само за него, а е била ангажирана в още куп проекти. Обвинява за смъртта ѝ някакви гангстери от Нашвил, около които тя ровила.

– Но ти не му вярваш?

– Не твърдя, че Клостерман е убил Гарза. Не твърдя, че той работи за руснаците. Но съм наясно кога някой крие нещо.

– Ще накарам хората ни да го проверят отново. Организацията, с която си имаме работа, е разделена на толкова малки клетки, че може да си женен за местния руски резидент и никога да не разбереш.

– Ясно.

– А Ръдърфорд? Твърди, че не знае къде е сървърът. Сигурен ли си, че казва истината?

– Да. Той го е използвал за друг проект и…

– Кажи ми, че не е изтрил всичко!

– Не, не е. Не се притеснявай. Още преди хакерската атака Ръдърфорд е настоявал градската управа да закупи резервна система за архивиране на данните от всички компютри. Шефовете не са отпуснали парите и той се е опитал да сглоби сървър от ненужни части. Компютърната програма, която Ръдърфорд съставил, не се справила със задачата и той решил, че се е провалил. В яда си изхвърлил всичко на боклука.

– Ръдърфорд трябва да си върне сървъра.

– Опитва се.

– С каква цел? Да го даде на Клостерман?

– Не. Ръдърфорд е убеден, че сървърът може да му помогне да реализира друг проект, върху който работи. Той издирва сървъра за собствени цели.

– Можеш ли да му помогнеш да го намери?

– А ти не можеш ли? С всичките ресурси на Бюрото зад гърба ти?

– Не. – Фишър поклати глава. – Разберат ли руснаците, че в града са се изсипали цял куп федерални агенти, за да преровят общинското бунище, ще разберат къде да търсят. Трябва да запазим това в тайна. Поне още два дни. Моля те.

– Какво значение имат два дни? Изборите са след седмици. Ръдърфорд може да открие сървъра сам и да измисли начин да ви направи копие. Достатъчно умен е.

– Не е толкова просто. Като за начало изборите… Да, има много време дотогава. Но трийсет дни преди тях системата бива замразена, както се изразяват специалистите. В нея не могат да бъдат внесени никакви корекции. По аналогичен начин процедират компаниите за кредитни карти и онлайн търговците преди Черния петък или Коледа. Вземат мерки никой да не качи нов софтуер, който може да даде грешка и да прецака нещата в най-важния за тях период от годината. Не успеем ли да потвърдим, че "Страж" не е бил компрометиран преди това, ще имаме сериозен проблем. И ако… когато получим сървъра на Ръдърфорд, няма да знаем какво да търсим. В него ще има хиляди и хиляди документи. Съмнявам се, че ще открием файл, кръстен Руски шпионин: самоличност. Ще се сблъскаме с огромно количество информация, която ще трябва да анализираме. А това е почти равносилно на гадаене по чаени листа или пилешки кости. С две думи, сървърът ни трябва спешно.

– Ще кажа на Ръдърфорд да ускори издирването му. И бездруго колко депа за отпадъци може да има в толкова малък град?

– Намирането на сървъра не е единственият проблем. Нали каза, че се грижиш и за безопасността на Ръдърфорд.

– Е, и?

– Първоначалният план бе да отвлечем Ръдърфорд. Той трябваше да ни даде онова, което търсим – вече знам, че става въпрос за сървър, – или поне да разкрие местоположението му, след което да се самоубие, съсипан от срам и разочарование, от вината, че е проспал хакерската атака. Аз съм старши оперативен агент и на мен бе възложена задачата. Щях да се погрижа Ръдърфорд да оцелее. Но тогава се появи ти и прати половината екип в болнични. Останалите се заехме само с наблюдение. Трябва да пристигне нов човек, който да довърши започнатото. Специалист, изпратен от Москва. С много по-висок ранг от моя. Затова, ако ти си тръгнеш и той спипа Ръдърфорд, няма да мога да направя нищо.