Стражът

9.

Ричър знаеше, че мобилните телефони могат да извикват на дисплеите си карти. Бе виждал други хора да го правят. Мащабът на тези карти бе напълно достатъчен, за да се ориентира. Ричър бе чувал, че мобилните телефони могат да предават информация за пътната или метеорологичната обстановка в реално време. Това можеше да бъде много полезно, когато човекът пътува някъде с автомобил. Или е на туристически излет. Ричър знаеше, че мобилните телефони могат да показват сателитни образи, стига човек да пожелае да види покривите на сградите или върховете на дърветата. Той обаче винаги предпочиташе старите хартиени карти. Онези, с които бе работил като курсант в "Уест Пойнт". Те бяха достатъчно големи и подробни, за да разкрият топографията на терена, а това бе ключов фактор за всеки войник. Разликата между победата и поражението. Между залагането на капан и попадането в капан.

Ключов фактор за всеки войник. А понякога и за цивилен.

Ричър си представи мястото съвсем ясно. Ресторантът. Жилищната сграда отсреща. Кафенето. Трите образуваха малък триъгълник. Районът, в който се движеше Ръдърфорд, като се изключи кратката му разходка до полицейското управление. А това толкова улесняваше онези, които искаха да го отвлекат. Ако той напуснеше апартамента си, те веднага щяха да го забележат. И този път Ричър нямаше да бъде там, за да го спаси.

Ако Ръдърфорд се бе скрил в дома си, можеше да оцелее. Поне за известно време. Отвличането на човек от улицата е едно. По своята същност това е бърз и динамичен процес. Лесно може да се прикрие. Лесно може да се прекрати. Отвличането на човек от дома му е съвсем друга история. Особено ако трябва да бъде извършено тайно. Не можеш да разбиеш вратата на нечий апартамент. Прекалено шумно е. Все някой ще чуе. Съсед или служител по поддръжката на сградата. Похитителите трябва да прибягнат до хитрост. А това изисква допълнително планиране. По-големи ресурси. Може би костюми и реквизит. Дори похитителите да проникнат в апартамента, остава да решат проблема с извеждането на жертвата на улицата.

Ако Ръдърфорд се бе скрил в апартамента си.

Ричър благодари на Рул, изкачи отново стълбите от мазето към фоайето на Съдебната палата, като вземаше стъпалата по три наведнъж и едва не събори някакъв мъж, който влизаше в сградата. Мъжът бе слаб, с памучен панталон и тениска с яка. И лого.

Самият Ръсти Ръдърфорд. Който не се бе скрил в апартамента си. И не бе отвлечен. Засега.

Ричър сграбчи Ръдърфорд за раменете, завъртя го рязко и го подкара навън.

– Пусни ме! – каза Ръдърфорд и се опита да се освободи. – Какво, по… Какво правиш, Ричър?

– По-добре да стоиш настрана от полицията… поне за известно време – отвърна Ричър и го пусна. – Току-що им казах, че си в опасност. Може би дори изчезнал. Сигурно ще искат да ти зададат няколко въпроса.

– За малко да загазя наистина – каза Ръдърфорд и приглади тениската си.

– Какво се случи?

– Излязох от апартамента тази сутрин. Исках да отида до кафенето. Стигнах до вратата, но един от съседите тъкмо влизаше. Възрастен човек, затова отстъпих, исках да му направя път, и тогава видях познато лице. На отсрещния тротоар. Жената, която шофираше колата, в която онези мръсници се опитаха да ме натикат вчера.

– Какво направи?

– Уплаших се. Изпаднах в паника. Хукнах към портиера и му изкрещях да повика такси до летището. Качих се горе, за да събера малко багаж, но просто не бях в състояние да разсъждавам логично. Не можех да реша какво да взема. Но портфейлът с документите и кредитните карти бе у мен, затова реших да потегля накъдето ми видят очите и да си купя всичко необходимо, когато пристигна… където и да било. Слязох долу и когато таксито се появи най-после, скочих в него. Стори ми се, че съм чакал цяла вечност.

– Защо си тук тогава?

– Стигнах до половината път до Нашвил и си казах: какво правя, по дяволите? Аз не знам как да се крия. Не искам да бягам. Искам да остана тук. Да изчистя името си. И тогава се сетих за теб.

– Какво за мен?

– Ти беше в ареста. За това, че ми помогна. Втори път. Не можех да те оставя зад решетките и реших, че най-малкото, което мога да направя, е дати платя гаранцията.

– Оценявам твоята загриженост, Ръсти, но ти не беше поводът за сбиването пред ресторанта.

– Напротив. Онези типове искаха да ме отвлекат. Холи, сервитьорката, бе категорична. Затова ми помогна да се измъкна през задната врата.

Ричър поклати глава.

– Онези идиоти чакаха мен. Бяха решили, че работя за застрахователя, който води преговорите за откупа и иска компютрите в града да заработят час по-скоро. Холи е устроила всичко. Спомняш ли си какви въпроси ми задаваше? С кого съм пристигнал в града.

– Нищо не разбирам. Да не би да са смятали, че ще накарат застрахователите да ускорят процеса, като ги сплашат?

– Те не искаха да работя по-бързо – отвърна Ричър. – Искаха да зарежа всичко.

– Но това е още по-абсурдно! Всички в града искат нещата да се върнат към нормалното си състояние колкото се може по-скоро.

– И все пак някой не го иска. Не знам каква е причината, но мисля, че е свързана с кашата, в която си се забъркал. Все пак трябва да се уверим в това. Предлагам като за начало да отидем да хапнем.

– И как ще ни помогне това?

– Храни се винаги когато можеш. Така няма да гладуваш, когато няма да си в състояние да се храниш. А и така ще ни се даде възможност да улучим с един куршум два заека. Стига Холи да е там, разбира се. Време е да поговорим с нея.

Ричър заобиколи Съдебната палата и когато двамата с Ръдърфорд излязоха на паркинга, той му подхвърли ключовете от колата на Марти.

– Ти караш – каза Ричър.

Ръдърфорд спря на място.

– Чакай малко… Чия е тази кола? Открадна ли я?

– Принадлежи на човек, с когото се запознах тази сутрин. Той ми я даде назаем. Няма да му трябва известно време.

– Не знам… – Ръдърфорд не помръдна. – И аз имам кола. Защо не използваме моята?

– Тази е тук. Твоята – не.

Ръдърфорд докосна предпазливо дръжката на вратата, сякаш се опасяваше да не го удари ток, след което я отвори и седна зад волана.

– Мислех, че ще отидем да хапнем. – Той натисна един бутон и премести седалката си напред. – Не е далече. Можем да отидем пеша.

Ричър поклати глава.

– Не бива да оставяме колата тук. По-късно може да ни потрябва. Няма да тръгнем направо към ресторанта, ще се поразходим преди това.

– Къде?

– Все едно. Покажи ми училището, в което си учил. Къщата на първото ти гадже.

– Защо?

– Защото се надявам някой да ни последва.

Ръдърфорд излезе от паркинга и зави надясно. Първите няколко минути шофираше неловко, притеснено, като изнервен тийнейджър, който още не е взел книжка. Прекарваше повече време да гледа, отколкото през предното стъкло. На два пъти охлузи джантите в бордюра. Не след дълго обаче се успокои и мина покрай родния си дом, а после и покрай началното си училище. Ръсти показа на Ричър и къщата, в която бе живяла Шован, ирландката, за която искал да се ожени, когато бил на шест години. Тя обаче го зарязала, тъй като Ръсти не искал да се откаже от мечтата си да стане автомобилен състезател. После минаха покрай къщата, в която Ръдърфорд бе живял, когато бил на десет, покрай гимназията му и прочие. Двамата с Ричър обикаляха квартал след квартал, някои спретнати и богати, други западнали и потискащи, всеки от които криеше своя собствена връзка с миналото. Обиколката из града заприлича на енциклопедия от тухли и вар, събрала цялата информация за живота на Ръсти Ръдърфорд. Всеки нов адрес му помагаше да се успокои и да се ободри. Всеки нов адрес засилваше клаустрофобията на Ричър. Представата да прекара целия си живот на едно място придобиваше все по-реални очертания пред очите му.

Маршрутът, който следваха, обслужваше идеално целите му. Бе прекалено сложен, за да може някой да ги проследи, без да се издаде. Прекалено случаен, за да може някой да предвиди посоката и да ги изпревари. Ричър остана разочарован, че никой не тръгна след тях. Той не беше нетърпелив човек. Не му бе омръзнала компанията на Ръдърфорд, не се дразнеше от коментарите му. Но не искаше да се задържа твърде дълго в града, затова нареди на Ръсти да прекрати обиколката из носталгичното си минало и да се насочи към ресторанта.

– Отсреща ли живееш? – попита Ричър, когато слязоха от колата.

Ръдърфорд кимна.

– Жената, която си видял вчера. Онази, която те е наблюдавала. Къде беше застанала?

– Сега се чувствам глупаво – поколеба се Ръдърфорд. – Може просто да ми се е сторило… Да съм реагирал прекалено емоционално. Снощи не спах добре и…

– Не – обърна се към него Ричър. – Когато инстинктите ти подскажат, че нещо не е наред, това означава, че то наистина не е наред. Вслушвай се винаги в шестото си чувство. То ще те спаси, ще ти помогне да не се окажеш в багажника на някоя кола.

– Жената се преструваше, че разглежда витрината на магазина отсреща… точно по диагонал срещу входа на моята сграда. Това е най-обикновена аптека, но продава какви ли не лъскави дреболии, за да се нарече дрогерия. Пълна е със свещи, плюшени играчки и предмети за декорация. Всяка седмица идва аранжор и сменя изложеното на витрината. Сега е джунгла, миналата седмица беше плаж, по-миналата – нещо с жирафи…

Ричър надзърна зад ъгъла и видя магазина, който Ръдърфорд описваше. Наблизо нямаше жива душа. Ричър огледа тротоара в двете посоки. Не видя никого от онези, които го чакаха на бензиностанцията.

– Няма я – обяви Ричър. – Не виждам хората, с които се сблъскахме вчера. А сега погледни ти. Забелязваш ли някого, когото не си виждал досега? Човек, който е проявил интерес към теб. В кафенето. В бакалията. По улицата. Дори да не си напълно сигурен. Дори да е само предчувствие.

Ръдърфорд надзърна зад ъгъла, тялото му остана назад, но той протегна врат като костенурка, която се подава от корубата си. Накрая се дръпна и поклати глава.

– Не.

Ричър пристъпи към входа на ресторанта и в същия миг телефонът на Ръдърфорд иззвъня с някаква рок мелодия.

– Трябва да се обадя – каза той, след като видя номера на екрана. – Адвокатът е.

Ръдърфорд се отдръпна на два-три метра и проведе разговор, който продължи по-малко от минута.

– Мръсници! – изохка той, когато се върна при Ричър. – Спомняш ли си, когато ти казах, че изпратих призовка, с която изисквам да ми предоставят служебния ми лаптоп? Шефът ми очевидно е наясно, че се е издънил, и не иска компютърът да попадне в ръцете ми. Затова кметството заявява, че може да си го получа, никакъв проблем. Но едва след осем седмици. Освен това настояват да им платя четиринайсет хиляди долара, за да редактират поверителната информация, която се съдържа в него, тъй като, след като вече не съм общински служител, нямам достъп до нея.

– Могат ли да го направят? – попита Ричър.

– Да, според адвоката ми. Нямам избор.

– Няма ли друг начин да си получиш лаптопа? Някакъв хитър юридически трик?

– Ако имаш предвид проникване с взлом и кражба, не.

– Какво ще правиш тогава?

– Предполагам, че ще се съглася. Разполагам с парите, а компютърът ми трябва. Мога да почакам. Казват, че отмъщението е най-сладко, когато се сервира студено, нали?

Когато Ричър и Ръдърфорд влязоха в ресторанта, възрастната двойка вече си бе тръгнала. Всъщност заведението пустееше. Двамата се настаниха в сепарето с фотографията на тюркоазения шевролет, от което Ричър можеше да държи под око и двете врати. Минута по-късно от кухнята излезе сервитьорка с две чаши и кана кафе в ръце. Бе същата, която бе помогнала на Ричър с телефонния указател в интернет.

– Открили сте го, значи? – каза тя и кимна към Ръдърфорд, докато наливаше кафе на Ричър.

– Да – отвърна той. – А сега търся друг човек.

– Кого?

– Холи. Колежката ви. Днес на смяна ли е?

– Всъщност това е нейната смяна – намръщи се сервитьорката. – Или поне би трябвало да бъде. Но тя не дойде. Обади се да каже, че е болна. За пореден път. Затова работя вместо нея. Вместо да заведа дъщеря ми на пазар в Нашвил, както ѝ обещах.

– Холи често ли боледува?

– Често отсъства от работа. И все казва, че е болна.

– Но вие не ѝ вярвате?

– Не казвам това. Отговорът, предполагам, зависи от представата ви за "болен". Не се съмнявам, че Холи често пъти не е в състояние да работи. Нещастно момиче. Или глупаво момиче. Зависи от гледната точка.

– Подозирате, че причината е друга? Може би си пада по чашката?

– Не става въпрос за алкохол, а за юмруци.

– Съпругът ѝ ли я бие? Или приятелят ѝ?

– Не и според нея. Твърди, че живее сама… Не наричам Холи лъжкиня, но онзи грим около очите? Има дни, когато все едно го е мазала с шпакла. Или онези блузи с дълъг ръкав, които облича, когато навън е четиресет градуса? Определено не съответстват на думите ѝ. Не, в никакъв случай. Холи или живее с някой мръсник, или е най-непохватният човек на планетата. Какво да ви донеса?

Ричър си поръча двойна порция палачинки с бекон и две парчета ябълков пай, докато Ръдърфорд се зачуди какво да избере между гофрети и палачинки. Накрая се спря на гофретите и сервитьорката си записа поръчката. Ричър се поинтересува дали в ресторанта няма някакви вестници. Забеляза, че Ръдърфорд се подсмихва, и когато сервитьорката се отдалечи, го попита:

– Какво? Не следиш ли новините?

– Обичам новините – отвърна Ръдърфорд и извади телефона си. – Там е работата, обичам днешните новини, а не вчерашните. Те са минало.

Сервитьорката се върна с купчина местни и национални вестници, които остави на масата.

– Би трябвало да ги даде за рециклиране – отбеляза Ръдърфорд. – В тях няма да откриеш нищо, което да не съм прочел тук – каза той и вдигна телефона си. – И то в далеч по-големи подробности. О! Чакай малко! – Ръсти взе от купчината местен вестник и каза: – Това съм го пропуснал. Странно.

– Какво има?

– Новини около убийството на една журналистка. Видях заглавията в интернет, но не обърнах внимание на името. Виж! – Ръдърфорд остави вестника пред Ричър и посочи заглавието на статията. – Стори ми се познато. Тя ми звъня два-три пъти. Странно е, когато жертвата се оказва човек, когото познаваш. Дори всъщност да не е така. – Той зачете статията и пребледня. – Божичко! Това е ужасно! Тук пише, че са я отвлекли и оставили жива в продължение на няколко дни. Но са я изтезавали, след което са я убили и нарязали тялото на части, които изхвърлили на три различни места.

– Дай да видя! – каза Ричър, взе вестника и зачете статията.

Ръдърфорд грабна телефона си, въведе няколко команди и плъзна пръст по екрана.

– Не откривам повече информация. Намерих само нейна снимка отпреди изчезването.

– Каза, че се е свързала с теб. По какъв повод? – попита Ричър и остави вестника.

Ръдърфорд сви рамене.

– Първия път беше преди няколко седмици. Изпрати ми имейл. Правела проучване за някаква статия… нещо, свързано с недвижими имоти, мисля. Беше по времето, когато изгоря складът, в който се съхраняваше градският архив. Всички документи от Гражданската война насам бяха унищожени. Жената се интересуваше дали не разполагаме със записи на дигитален носител. Предполагам, че се свърза с мен, защото отговарях за поддръжката на компютърната система.

– Успя ли да ѝ помогнеш?

– Тогава си казах, че е извадила голям късмет. Градската управа тъкмо бе приключила огромен проект по прехвърлянето на целия архив на дигитален носител и качването му в интернет. Много скоро щеше да стане обществено достъпен. Дадох ѝ адреса на ръководителя на проекта, в случай че ѝ позволят да се запознае предварително с базата данни. Няколко дни след атаката с рансъмуер въпросната журналистка ми остави съобщение на гласовата поща. Интересуваше се има ли друг начин да прегледа архива, тъй като компютърната система е блокирала. Очевидно нямаше друг вариант, а и аз си имах достатъчно проблеми, затова не знам какво е станало след това.

Сервитьорката донесе поръчката, но Ричър не посегна към храната. Разсъждаваше. Жена, свързала се с Ръдърфорд, бе отвлечена и убита. После някакви хора се опитаха да отвлекат Ръдърфорд. Хора, които явно имаха опит в изтезанията, убийствата, разчленяването на телата на жертвите и изхвърлянето им в куфари, ако можеше да се вярва на Марти. Случаят изглеждаше все по-неприятен.

– Ръсти, оценявам факта, че се върна сутринта, за да платиш гаранцията ми – каза Ричър, когато и двамата приключиха да се хранят. – Въпреки че вече бях излязъл от ареста. Канех се да напусна града, когато някакви типове ми заложиха капан. С четирима от тях се срещнахме вчера. Подозирам, че това са същите хора, които са убили журналистката. Трябва да се отнесеш сериозно към това, което се случва. Много сериозно, ако не искаш следващата статия в този вестник да бъде посветена на теб и на частите от твоето тяло, открити на различни места. Трябва да напуснеш града. Веднага. Дори не се връщай в апартамента си.

– Да напусна града? И къде да отида? Кога да се върна? Какво да правя дотогава? – Ръдърфорд изтри лицето си със салфетката. – Ако наистина ме преследват хората, убили журналистката, те са доста опасен противник за ченгетата в малък град като нашия. Вероятно са дошли отнякъде. И ако могат да ме проследят до тук, могат да ме открият навсякъде. Ами ако замина на място, където им е по-лесно да ме заловят? Не. Ще остана. Ще се боря.

– Знаеш ли как? – попита Ричър.

– Не. Но ти знаеш. Справяш се отлично засега.

– Ръсти, с удоволствие бих ти помогнал. Но няма да съм тук завинаги.

– Просто не си тръгвай. Моля те. Остани известно време. Ще ти платя, имам спестявания.

– Не ми трябват пари. И бездруго не бих приел да изхарчиш спестяванията си за мен.

– Добре. Забрави за парите. Ще ти платя, като те науча да работиш с компютър. Ще ти помогна да влезеш в двайсет и първи век. Или поне в двайсети. Ще те науча най-малкото да използваш мобилен телефон.

Ръдърфорд беше прав, че бягството нямаше да гарантира сигурността му. Но и оставането в града нямаше да му осигури безопасност. Не и след като федералните агенти нямаха намерение да спазят обещанието си и да му осигурят закрила. Не и след като на свобода се разхождаха достатъчно хора като Марти, които не изпускаха от поглед Ръдърфорд.

– Ами ако наистина остана? – попита Ричър. – За ден или два? Но в замяна на това няма да ме учиш да работя на компютър.

– Имаме сделка – отвърна Ръсти и протегна ръка. – Какво ще правим сега? Ще се скрием ли някъде? Надявам се, че няма да се опитат отново да ме отвлекат.

– Не. Ще преминем в настъпление. По кое време приключва смяната на портиера в твоята сграда?

– Той спомена, че е поел двойна смяна. Ще остане на работа до десет вечерта.

– Добре. Трябва да направим някои приготовления. Но преди това ще се отбием на едно място. Вземи си телефона. Влез в указателя. Трябва да откриеш един адрес.