Стражът

17.

Докато Ричър изминаваше десетината километра от изоставената фабрика до града, в главата му се въртяха дузина думи.

Четиресет и осем часа. И Всеки трябва да знае толкова, колкото е необходимо.

Въпросът с времето изглеждаше по-ясен и праволинеен в концептуално отношение. Ричър разполагаше с период от два дни, в които да действа с минимална външна намеса, тъй като в това време клетката на Фишър щеше да се ограничи единствено с наблюдение. След това обаче ситуацията щеше да се усложни. Противникът щеше да премине в настъпление. Защото щеше да получи подкрепление. Специалист от Москва. С по-висок ранг от този на Фишър. С неизвестни способности. Но в никакъв случай настроен приятелски към Ръдърфорд. Което означаваше, че ще бъде най-добре, ако Ричър и Ръдърфорд открият сървъра и го предадат на ФБР, преди специалистът от Москва да пристигне в града.

Проблемът с поверителността на информацията изглеждаше по-сложен. Той имаше чисто практически аспекти. По времето, когато командваше 110-а специална част, Ричър обикновено бе откровен с подчинените си. Понякога повече от необходимото. Във всеки случай по-откровен, отколкото би се харесало на висшестоящите офицери. Ако истината изобщо стигнеше до тях, разбира се. Но Ричър имаше доверие на екипа си. Лично бе подбирал хората си един по един. Бе работил достатъчно дълго с тях. Можеше да предскаже как ще постъпи всеки в дадена ситуация. Освен това, когато работиш с хора като сержант Франсис Нили, всеки опит да скриеш нещо си е чиста загуба на време. Ричър харесваше Ръдърфорд. И нямаше намерение да го държи в неведение. Не и без необходимост. Но от друга страна, не го познаваше достатъчно добре. Ръдърфорд не криеше нежеланието си да предаде сървъра на властите. Беше се вторачил в парите, които се надяваше да му донесе неговата система "Цербер". Ричър не се съмняваше, че ще успее да промени мнението на Ръдърфорд, стига да му покаже цялостната картина. "Страж". Изборите. Всяването на смут и разногласия. Ричър обаче не можеше да разкрие истината пред Ръдърфорд и да запази в тайна внедряването на американски агент в една от руските клетки. Ако нещо се объркаше и Ръсти попаднеше в ръцете на руснаците, те щяха да го принудят да им разкаже всичко. Или сега, или впоследствие, когато анализират какво може да се е объркало в тяхната операция. А тогава Ричър нямаше да е тук и да се грижи за Ръдърфорд.

Когато се върна в апартамента на Мич, Ричър осъзна, че напразно се е притеснявал дали Ръсти и Сандс ще се заемат веднага с издирването на сървъра. Магията на всемогъщия долар се бе погрижила за това. Сандс бе започнала да рови в интернет веднага след като се бе събудила сутринта, но не бе открила нищо. Ръсти бе поел щафетата от нея. Той се бе заел с файловете от своя лаптоп в мига, в който Ричър бе потеглил към фабриката. И бе открил протоколи от заседание на шефовете на различни отдели в общината, които явно бе пропуснал предишния месец. Една от точките в дневния ред бе посветена на удължаването е още една година на договора с местна компания за сметосъбиране и сметоизвозване. "Уорхърст Уейстауей Експрес". Ръдърфорд откри в интернет адреса и телефоните ѝ, Сандс позвъни в офиса, като се представи за журналистка от "Тенесиън", която пише статия за отговорното управление на отпадъците. Сандс разговаря с четирима служители на "Уорхърст", преди някой да ѝ обърне повече внимание. Но в крайна сметка успя да измъкне информацията, която я интересуваше. Компанията разделяше електронните отпадъци от останалия боклук и ги изпращаше за рециклиране в инсталация, разположена на двайсетина километра западно от града. Сандс и Ръдърфорд тъкмо се канеха да потеглят и да проучат въпросното място, когато Ричър позвъни на вратата.

Ричър не остана очарован от възможността сървърът да се е озовал в завод за рециклиране. Той си представи компютри, разглобени на части. Или разтопени. Или пресовани. Или натрошени. Или превърнати в безполезен отпадък по какъвто и да било друг начин. Усещаше как вероятността да открие сървъра в работно състояние се стопява пред очите му, но това само улесняваше второто му решение. Ричър стигна до извода, че е напълно излишно да споделя наученото от Фишър за съдържанието на сървъра или за желанието на ФБР да го получи. Не и на този етап. Не и докато не се убедят, че сървърът все още е цял и невредим.

– Имаш прах по обувките си – отбеляза Сандс, когато Ричър се присъедини към нея и Ръдърфорд в асансьора. – И по крачолите. Сигурно си ходил в онази фабрика. Но още не е обед. Явно си подранил на срещата. Какво се случи? Какво те накара да промениш мнението си?

– Нищо не се случи – отвърна Ричър. – Отидох рано, както възнамерявах. Противникът се появи, както очаквах. Но този път дойде само един човек. И тя не остана много дълго.

– Защо само един човек? – попита Сандс. – И защо тя не е изчакала? Поне до уречения час, за да види дали ще налапаш въдицата. Не ми се струва никак логично.

– Може да е получила съобщение да се оттегли – предположи Ръдърфорд. – Като вчера. Може портиерът да е решил, че заминавам, и да ги е подвел неволно с някое съобщение.

– Звучи възможно – отвърна Ричър. – Но кой знае каква е причината за едно или друго събитие?

Икономисвай. Използвай отново. Рециклирай. Това бе мантра, която Ричър добре познаваше. Особено първите ѝ две части. Благодарение на майка си. Детството ѝ бе преминало в окупирана Франция по време на Втората световна война. Тогава не достигала не само храната, но и всички основни стоки. Дрехи. Обувки. Гориво. Ако нещо се скъсало, износело, счупело, изгубело или бъдело откраднато, нямало с какво да бъде заменено. Рециклирането бе съвсем друга история. То не играеше почти никаква роля във военните бази по света, в които бе израснал Ричър. Поне доколкото той самият знаеше. Възможно бе да му се бе отразило по някакъв невидим начин по време на четирите години в "Уест Пойнт", макар Ричър да не го бе забелязал. По онова време умът му бе зает със съвсем други неща. Затова представата му за процеса на рециклиране бе плод на собственото му въображение. Смяташе, че то се извършва в модерни заводи е високотехнологично оборудване, а процесът е автоматизиран. Може би дори роботизиран.

Реалността се оказа съвсем различна. Поне в депото за събиране на отпадъци, което градът използваше. То бе заобиколено от триметрова метална ограда, увенчана с бодлива тел. Доста традиционно решение. Операциите, извършвани зад нея, бяха по-скоро примитивни, отколкото модерни. Асфалтовият път описваше широк полукръг, леко издигнат в единия край и наклонен в другия, след което продължаваше към изхода. В центъра на този полукръг бяха разположени шест огромни контейнера за отпадъци без капаци. Те се срещаха в средата, но фигурата, която описваха, наподобяваше спици на колело. Във всеки контейнер се изхвърляха изделия от определен материал. Огромни надписи уточняваха вида. Първо бяха хартията и картонът. После стъклото. Черните метали. Цветните метали. Пластмасата. И накрая, всички останали отпадъци, попаднали тук по погрешка. Ричър предположи, че боклукчийските камиони пристигат, застават пред съответния контейнер и изсипват товара си. Височината, ширината, наклонът и радиусът на завоя най-вероятно бяха изчислени специално. Но Ричър откри един недостатък. Нямаше контейнер, предназначен за електроника.

Сандс спря микробуса между третия и четвъртия контейнер и Ричър слезе, за да огледа мястото. Не обърна внимание на контейнерите с хартия и стъкло и тъкмо се чудеше дали компютрите попадат в категория "Пластмаса" заради кутиите или "Метал" заради вътрешните части, когато чу глас. Мъжки. Който викаше по него.

– Ей! Какво, по дяволите, правиш тук? Нямаш право! Къде ти е разрешителното?

Мъжът бе изскочил от фургона до входа, скрит от погледите зад голяма купчина пръст. Фургонът явно служеше като офис или място, където човек да се крие от слънцето. Мъжът изглеждаше прехвърлил шейсетте, а лицето му бе загоряло и сбръчкано като орех. Ръцете му бяха съсухрени, вените и сухожилията им изпъкваха като въжета под кожата му. Посребрената му коса бе оредяла, но сплъстена на кичури, които стигаха до раменете му. Беше облечен в избелял син гащеризон с някакво лого на гърдите, но тялото му изглеждаше толкова мършаво, а платът на дрехите му – толкова корав, че сякаш гащеризонът го бе погълнал целия.

– Компютрите? – попита Ричър. – В кой контейнер ги изхвърлят?

– Връщай се в колата! – отвърна мъжът. – Напусни това място! Веднага! Или ще звънна на 911!

– Няма смисъл да звъниш в полицията. Телефоните в управлението не работят. Не си ли чул? А и няма нужда да го правиш. С удоволствие ще си тръгнем. Но след като вземем нещо, озовало се тук по погрешка. Нещо, което ни принадлежи.

– Щом е тук, вече е наше. Пише го в договора е градската управа. Вземете ли нещо, това е равносилно на кражба. Нямате право да пипате каквото и да било. – Мъжът се върна във фургона само за да се появи след секунди с пушка в ръце. Беше "Бенели М1 ". Добро оръжие. Внесено чак от Италия. С шест патрона в пълнителя. Изглеждаше чисто нова. – Ето защо шефовете ни дават това. И ни учат как да го използваме.

Ричър не бе убеден, че една компания за рециклиране на отпадъци ще раздаде на служителите си армейско оръжие. И бе категоричен, че точно този служител не е преминал през каквото и да било обучение. Не и през последните трийсет години. Предвид физическата кондиция, в която се намираше мъжът срещу Ричър, откатът от един-единствен изстрел най-вероятно щеше да го събори на земята. Или да счупи ключицата му. Може би дори всички кости в рамото му. От друга страна обаче, ако дръпнеше спусъка от подобно разстояние, травмите, които сам щеше да си нанесе, щяха да бъдат последната грижа на Ричър. Той обаче не забравяше беретата на кръста си. Движенията на стареца бяха твърде бавни, поне до момента. Ричър с лекота би могъл да го извади от строя, преди да се опита да използва пушката в ръцете си. Подобно действие обаче би било твърде преждевременно на този етап.

Ричър започна да се отдалечава от микробуса. Много бавно. В случай че преговорите завършеха с неуспех.

– Стой! – извика пазачът и вдигна пушката към рамото си. – Казах ти да се качиш в колата! Не да се отдалечиш от нея!

Шофьорската врата се отвори. Сандс излезе с черен кожен калъф в ръка. Вдигна го пред себе си на височината на рамото, досущ като миниатюрен щит.

– Федерален агент! – каза тя. – Свали оръжието!

Дипломация, помисли си Ричър. Или лъжа. Понякога е трудно да се различи едното от другото.

Старецът само свали пушката, без да я изпуска от ръце.

– Как се казвате? – попита Сандс.

Мъжът се поколеба за момент, но отговори:

– Наричайте ме Полк.

– Добре – отвърна Сандс, – ето какво ще направим. Първо, ще отговориш на следния въпрос. Интересува ни компютърното оборудване, което идва тук от града. Какво се случва с него?

– Складираме го заедно с електронните отпадъци от другите клиенти. После се извозва.

– От кого?

Мъжът сви рамене.

– От който го купи, предполагам. Една година е една, на следващата – друга фирма. Не ги избирам аз.

– Кога извозват отпадъците? Колко често?

– Веднъж месечно. Обикновено идват първия понеделник на месеца, но понякога закъсняват.

– Следователно всички отпадъци, пристигнали през последните три седмици, са все още тук?

– Разбира се. Че къде другаде да бъдат?

– И къде точно се намират?

Полк посочи през рамо към фургона.

– Ей там. Заключени.

– Покажи ми – каза Сандс и тръгна към него.

– Чакайте! – отвърна Полк. – Имате ли заповед за обиск? Не може да идвате тук и да искате каквото и да било, ако нямате заповед за обиск! Знам си правата. Минаваме през специално обучение.

Сандс продължи и застана точно пред него. Ричър я последва и зае позиция на два метра вдясно.

– Падаш си по бюрокрацията, а? – Сандс наклони глава настрани. – Трябва да призная, че съм изненадана. Не ми приличаш на човек, който си пада по нея. Но това не е проблем. Не и за мен. Имаш ли факс? Мога да ти осигуря заповеди за обиск, призовки, полицейски регистрации, досиета… Каквото ми хрумне. Стига сам да пожелаеш да тръгнем в тази посока.

Полк не отговори.

– Ще открия ли в системата нещо, за което шефовете ти не знаят? – попита Сандс. – За което все още не знаят?

– Мръсници!

Възрастният мъж влезе във фургона, остави пушката и поведе Сандс и Ричър към другия край на фургона. Завъртя ключа, натисна дръжката на бравата (за което се наложи да натисне с всички сили) и отвори двойната врата. Наклони се напред, протегна ръка и натисна ключа за осветлението, в резултат на което грейнаха четири двойки флуоресцентни лампи. Полк отстъпи встрани и каза:

– Убедете се сами. Всичко е тук.

Складът заемаше половината фургон. Вътре имаше сиви метални стелажи, високи от пода до тавана, подредени покрай три от стените. Рафтовете близо до входа бяха отрупани с по-дребни електронни уреди. Ричър видя телефони, фотоапарати, видео-плейъри и два лаптопа. Най-много отпадъци обаче бяха струпани на пода в средата на помещението. Там имаше десетки компютри, монитори, клавиатури, принтери, широкоекранни телевизори и най-различни устройства, за чието предназначение Ричър можеше само да гадае. Всичките събрани на една купчина. Всичките впримчени в хаотична плетеница от кабели като огромен електронен паяк, разположил се в центъра на своята паяжина.

– Кои са нашите? – попита Ричър и направи място на Сандс, за да може тя да огледа купчината по-добре. – Можеш ли да ги познаеш?

– Нямам представа – отвърна Сандс. – Не виждам и следа от сървърния шкаф. Но вратата му е била счупена. Нищо чудно да са взели сървърите и да са изхвърлили останалото в някой контейнер отвън. Най-добре да повикам Ръсти. Ще ми трябва помощ, за да ги открия сред целия този боклук.

– Тук съм – каза Ръдърфорд и се появи иззад ъгъла на фургона. Огледа помещението и кимна. – Добре, сигурно са някъде отдолу. Да се захващаме за работа. Трябва да открием и осемте, за всеки случай.

Ръдърфорд се покатери по купчината и мина от другата ѝ страна. Насочи вниманието си към основата ѝ, тъй като очевидно всяка нова доставка просто бе изсипвана върху предишната и сървърите можеше да са пристигнали тук преди две седмици. Сандс подаде дамската си чанта на Ричър и се присъедини към Ръсти. Вътре бе ужасно горещо. Покривът бе метален, стените – също. Имаше климатик, но той охлаждаше единствено малкия офис, не и складовото помещение. Ричър имаше чувството, че това, което търсят, е скрито в пещ, затова остана отвън. Не че ярките слънчеви лъчи предлагаха прохлада, но той предпочиташе да държи под око мъжа с посребрената коса. Ричър знаеше, че човекът, дърпал конците на Марти, е наредил всички да следят за Ръдърфорд. Все пак ставаше въпрос за мафиотски бос с куфари и триони. Ричър нямаше основания да подозира, че белокосият пазач е замесен. Или че появата им в депото за отпадъци ще задейства клетката на Фишър. Но първоначалните планове често се променят. Понякога съдбата ти поднася наготово някой изгоден случай. И той е прекалено примамлив, за да му устои човек. Освен това се намираха на твърде отдалечено и усамотено място. Двама от тях бяха вътре, в затворено пространство. А пазачът имаше пушка.

Ръдърфорд и Сандс продължиха да ровят в купчината бракувана електроника. Пазачът се подпря на едната стена и впери поглед в тях. Не посегна към телефона си. Към паник бутон. Към аларма. Слънцето продължаваше да напича. Ричър не откъсваше поглед и от тримата. Накрая Ръдърфорд и Сандс излязоха навън. Примигваха на ярката светлина. Потните им дрехи бяха прилепнали към телата им. Кожата им бе покрита с прах. Ръцете им бяха празни.

Сандс взе чантата си.

Ръдърфорд отиде при възрастния пазач и попита:

– Къде е останалото?

Полк се изправи.

– Няма друго. Това е всичко.

– Не е възможно. Някои неща липсват. Поне осем предмета, донесени от компютърния отдел на общината.

Полк сви рамене.

– Къде може да са? – настоя Ръдърфорд.

– Обвиняваш ли ме в нещо?

– Какво? Не. Имам предвид има ли друго място, на което изхвърляте електронни отпадъци?

– Не. Всичко идва тук.

– Кой друг работи на това място? – попита Ричър.

– Никой. Само аз.

– Ами когато си болен? Или си вземеш отпуск?

– Шефът изпраща някой да ме замести.

– Кога са те замествали за последен път?

Пазачът прехапа долната си устна и се замисли.

– Чакай малко… За последен път се разболях през осемдесет и шеста… през лятото. Изрязаха ми апендикса. Във "Вандербилт". Хубава болница. А за отпуска… Беше преди двайсет години. Отидох в Канада да се видя с брат ми. Ходех му на гости за всяка Нова година. Но той почина отдавна.

– Не разбирам – каза Ръдърфорд. – Какво може да се е случило с нещата, които търсим? Те не могат да изчезнат току-така.

Пазачът отново сви рамене.

– Ако не са тук, това означава, че никога не са идвали. Или че вече са ги отнесли.

– Къде е дневникът на доставките? – попита Сандс и застана до Ръдърфорд. – Сигурно си записваш какво влиза и какво излиза от депото?

– Разбира се – отвърна пазачът. – Какво докарват, какво откарват.

– Покажи ми.

Полк въздъхна и ги поведе към офиса. Накара ги да останат отвън и изчезна зад вратата, но миг по-късно се появи с по една папка във всяка ръка. Подаде първата на Сандс, а Ричър застана така, че да надзърта през рамото ѝ. Това бе дневникът на експедираните отпадъци. В него имаше осем записа за текущия месец. Но само един от тях се отнасяше за електроника. Вторият. Датата бе преди хакерската атака. Преди Ръдърфорд да изхвърли сървърите. Следователно преди доставката в депото за отпадъци.

Сандс и пазачът размениха папките си. Втората бе за доставките. Те бяха трийсет и две за месеца. Най-често ставаше въпрос за стъкло и цветни метали. Бутилки и кутийки от местни барове и ресторанти, предположи Ричър. После идваше ред на хартията. Обемът ѝ сигурно се бе увеличил, след като компютрите на общинските служби не работеха. Електрониката бе на дъното на класацията само с две доставки. И двете бяха дошли от компютърния отдел на общината. И двете бяха дошли, след като Ръдърфорд бе установил, че резервното копие не работи.

– Две доставки на електроника… тук и тук – посочи Сандс. – Покажи ми подробните описи.

Пазачът я изгледа смаяно.

– Какви описи? Изобщо не описваме онова, което идва. А и как да го правим? Отпадъците са толкова много. Да не говорим, че няма смисъл. Компютърна мишка, бежова, не работи. Компютърна мишка, бежова, не работи. Компютърна мишка, бежова, не работи. Как е възможно човек да различи една мишка от друга?

– Добре – каза Сандс и посочи друг запис в дневника непосредствено до колонката с регистрационния номер на камиона, докарал отпадъците. – Виж самоличността на шофьора. И двата пъти е една и съща. Отбелязан е с номер осемдесет и три. Кой е това?

Пазачът погледна записа.

– Дейв. Дейв Томасино.

– Къде можем да го открием? – попита Сандс.

– Откъде да знам? Той е доставчик. Влиза, изсипва си боклуците и си заминава. Нито сме приятели, нито нищо…

– Какъв е маршрутът му днес?

– Нямам представа. Не съм му шеф.

– Кога ще извърши следващата доставка?

– Нямам представа. Шофьорите идват чак когато камионите им се напълнят и трябва да разтоварят.

– Къде живее Томасино?

– Нямам представа. Казах ви, че не сме приятели.

– А камионът му? – попита Ричър. – Прибира ли се у дома с него?

– Не. – Полк поклати глава. – Нямат право. Шофьорите са длъжни да оставят камионите в депото, след което се прибират с личните си автомобили.

– Сами ли работят? – продължи Ричър. – Или по двойки? В екипи?

– Онези, които събират по-едрите отпадъци, работят по двама – обясни пазачът. – Камионът на Томасино е от по-малките и той работи сам. Не са нужни двама души, за да приберат някой айфон или нещо подобно.

– Къде е депото? – попита Сандс.

– Точно до офиса.

– А къде е офисът? И не ми казвай: до депото, защото ще имаш проблем.

– Ще ви запиша адреса.

– Запиши и телефонния номер на Томасино.

– Не мога. Не го знам.

– Добре – отвърна Сандс. – Наистина се надявам да не го знаеш. Защото, ако Томасино не се яви на работа поради каквато и да било причина, аз ще се върна и ще се погрижа да прекараш времето, което ти е останало на тази земя, във федерален затвор.