Стражът

13.

Когато Ричър излезе от страничната уличка, видя шевролета да стои на същото място. Той замаха, за да привлече вниманието на шофьора, след което му направи знак да го последва. Шофьорът поклати глава и посочи, че Ричър трябва да отиде при него. Ричър вдигна ръце примирено и закрачи бързо по тротоара. Застана до дясната врата на колата. Шофьорът свали прозореца и Ричър видя, че той държи пистолет. Още една берета. Вероятно също добре поддържана. Вероятно също заредена. Шофьорът я държеше в лявата си ръка малко над скута си, насочена настрани. Това определено не бе идеалната позиция за стрелба. Но този недостатък се компенсираше от големината на мишената, към която бе насочен пистолетът. Гърдите на Ричър.

– Ела бързо! – каза Ричър, без да обръща внимание на оръжието. – В уличката. Приятелят ти има нужда от помощ! Докарай колата!

– Какви ги говориш? – попита шофьорът.

– Чаках ви в кафенето, но когато не се появихте, излязох да ви потърся. Реших да мина напряко, за да спестя време, и открих твоя приятел. Лежеше на земята в тежко състояние. Целият в кръв. На челото му имаше голяма рана. Беше в безсъзнание. Дишаше, но едва-едва. Явно са го нападнали и обрали. Нямаше нито портфейл, нито телефон.

– Обади ли се на 911?

– Нямам телефон. Затова дойдох при теб. Реших, че заради ситуацията с компютрите в града линейката няма да го закара в болница достатъчно бързо.

Шофьорът се замисли и свали пистолета.

– Добре. Покажи ми.

– Карай след мен, завий в уличката и ще го видиш.

Ричър се затича и след секунда чу двигателя на шевролета да оживява зад гърба му. Изсвириха гуми и миг по-късно колата профуча покрай него. Шофьорът ускори и зави рязко, без да даде мигач. Ричър го настигна и се провря покрай дясната страна на шевролета. Шофьорът слезе е пистолет в ръка и застана до Ричър, който вече се намираше пред колата.

– Къде е? – попита шофьорът. – Не го виждам?

– О, забравих! – отвърна Ричър. – Прибрах го в един контейнер за боклук. Онзи, далечния. Реших, че така ще бъде в безопасност. Нямах представа дали ще те заваря на място или колко време ще ми отнеме да те открия.

Шофьорът насочи пистолета към гърдите на Ричър.

– Забравил си?

– Какво? Ти никога ли не забравяш?

– Добре. – Шофьорът насочи пистолета към главата на Ричър. – Отстъпи назад към стената. Дръж ръцете си така, че да ги виждам. – Той изчака Ричър да изпълни нарежданията му и пристъпи към контейнера за боклук. – Не мърдай!

Шофьорът вдигна капака със свободната си ръка и надникна вътре. Ричър изчака човекът да види в какво състояние се намира приятелят му, след което пристъпи напред и измъкна пистолета от колана си. Хвана го за дулото и замахна настрани. Дръжката се стовари върху лакътя на шофьора.

Той изпусна беретата и капака на контейнера и падна на коляно. Ричър прехвърли пистолета в лявата си ръка, постави дясната си длан на слепоочието на шофьора и блъсна главата му в контейнера. Накрая го сграбчи за ризата, повдигна го леко, намести го на земята и го подпря на металната страна на контейнера. Като парцалена кукла. Ричър го изчака да се свести, след което пъхна цевта на пистолета си в устата му.

– Ще ти задам въпрос – каза Ричър. – Ще ти дам пет секунди, за да си помислиш, след което ще извадя пистолета. Дадеш ли ми верен отговор, ще те оставя да измъкнеш приятеля си от боклука и да си тръгнеш с него. Излъжеш ли ме, ще върна пистолета в устата ти и ще ти пръсна черепа. Ясен ли съм?

Шофьорът облещи очи, но се овладя и кимна.

– Какво искате от Ръдърфорд?

Ричър вдигна първо палеца, а после и останалите пръсти на дясната си ръка на интервали от по една секунда, след което издърпа пистолета от устата на шофьора.

– Давай! – Мъжът вдигна брадичка. – Застреляй ме! Не си губи времето. Нищо не можеш да кажеш, нищо не можеш да направиш, за да ме принудиш да говоря.

– Предпочиташ да жертваш живота си, вместо да споделиш малко информация? – попита Ричър. – Не съм убеден, че правиш разумен избор.

– Не става въпрос само за моя живот. Имам жена. И брат. Много добре знам какво ще стане с тях. Хайде! –Той отвори уста, наведе се напред и захапа дулото. – Стреляй!

Ричър извади пистолета и удари шофьора по главата с дясната си ръка. Силно, така че да изпадне в безсъзнание. Взе оръжието, което той бе изпуснал, провери го и мушна и двата пистолета в колана си. Следващата му задача бе да провери джобовете на мъжа. Бяха празни, както тези на неговия колега. Нямаше кредитни карти, документи с име или адрес, резервен пълнител. Телефонът бе използван сравнително скоро, но в него също нямаше имена или лична информация. Ричър прибра парите, овърза глезените и китките на шофьора, залепи тиксо на устата му и го натика в другия контейнер за боклук. После насочи вниманието си към шевролета. Провери жабката, сенниците, вратите, погледна под седалките, вдигна стелките на пода. Отвори багажника и огледа пространството около резервната гума, крика и комплекта инструменти. Провери дори под капака на двигателя и под калниците. И не откри нищо. Дори случайно изпусната монета или хартийка от шоколадче. Които и да бяха тези типове, не можеше да им се отрече, че са изключително внимателни и предпазливи. Това беше сигурно.

Ричър затвори багажника, капака на двигателя и всички врати с изключение на шофьорската. Изкушаваше се да седне зад волана. Да се възползва от колата. Защото тя определено щеше да му свърши работа. А и така щеше да лиши противника от ценен актив. От друга страна обаче, бе видял как човек от същия този екип бе поставил проследяващо устройство на фолксвагена на Ръдърфорд. Това означаваше, че има вероятност да следят и собствените си коли. Затова Ричър остави ключа на таблото и заряза шевролета на произвола на съдбата.

Някой бе оставил на рецепцията купчина рекламни листовки на пицария, която предлагаше доставки по домовете. Като се изключи това, фоайето в жилищния блок на Ръдърфорд изглеждаше в абсолютно същото състояние, в което Ричър го бе оставил. И тъй като започваше да огладнява, той пъхна една листовка в задния си джоб и продължи към килера. Но спря за миг, за да обмисли действията си, в случай че портиерът е използвал времето, за да поразсъждава. И да прозре измамата. Едва тогава Ричър отключи вратата.

Завари портиера да седи на пода, притиснал колене към гърдите си. Малките му очички примигнаха на ярката светлина, после той разпозна Ричър и понечи да каже нещо, но заради тиксото на устата му от нея излязоха само нечленоразделни звуци.

– Добри новини – каза Ричър, хвана портиера за ръцете и го изправи на крака, след което извади малкия нож и освободи ръцете му. – Фалшива тревога. Няма никаква заплаха за господин Ръдърфорд. Не и днес. Той е в безопасност. Засега. Само не се чувства много добре. Току-що ми позвъни. Отново отлага пътуването. Ще остане в апартамента няколко дни, докато се почувства по-добре. Не иска никакви посетители, не иска никой да го безпокои. Ще се кача да проверя дали има нужда от нещо, след което ще се върна в Нашвил. Беше ми приятно да се запознаем. Продължавай да работиш все така добре.

Ричър предположи, че ако съседът на Ръдърфорд прекарва половин година по круизи, би трябвало да е по-възрастен. Пенсионер. С достатъчно свободно време. Който години наред бе трупал какви ли не вещи… боклуци. Ричър си представи апартамента му пълен с евтини безвкусни мебели. Завеси на цветя. Снимки на деца. Вероятно и на внуци. Но когато Ръдърфорд отвори вратата и отстъпи крачка назад, Ричър видя просторно, почти празно помещение. Всички преградни стени бяха премахнати, останалите бяха боядисани в бяло. Подът бе покрит с лъскав бледосив цимент, който бе в същия цвят като кухненските плотове. Алуминиеви щори, нагласени под такъв ъгъл, че да пропускат следобедното слънце, покриваха прозорците. Масичката за кафе имаше стъклен плот с овална форма, кацнал върху извита дървена опора вместо върху класически крака. Останалите мебели бяха изцяло от хром и черна кожа. Ричър бе виждал снимки на подобни жилища в интериорно списание, посветено на дизайнерите от средата на миналия век. Шкафове от масивна орехова дървесина отделяха една трета от помещението. Върху триножник от черно дърво бе поставен предмет, който приличаше на огромно метално яйце. Имаше и рафтове от светла дървесина, чиято дължина изглеждаше напълно случайна на пръв поглед, но Ричър не се съмняваше, че е изчислена с точност до милиметър, за да създаде някакъв ефект. Те сякаш се рееха във въздуха в непосредствена близост до стената, тъй като не се виждаха никакви скоби, подпори и прочие. Върху тях бе наредена необичайна колекция от най-различни предмети. Нищо чудно хората, които ги продават, да ги наричаха предмееети.

– Какво мислиш? – попита Ръдърфорд.

– Не знам – отвърна Ричър. – Това дом ли е или шоурум?

– Дом. Мич живее тук от години. Макар да има още две жилища. Апартаментът невинаги е изглеждал така. Той направи мащабен ремонт миналата година. Купи някои доста интересни неща. Виждаш ли това? – Ръдърфорд посочи яйцето. – Идва от фабрика за електрически крушки в Германия. Използвали са го, за да тестват качеството на вакуума. Сега Мич го използва, за да си държи уискито. – Ръдърфорд отиде до яйцето и отвори страничната вратичка в предната му част. Вътре имаше четири кристални гарафи, пълни със златиста течност, и осем масивни чаши. – Помисли си хубаво, преди да си налееш. Най-евтиното уиски тук струва двайсет бона бутилката.

– Предпочитам кафе – отвърна Ричър. – Стига твоят приятел да има нещо толкова банално.

– Аз също бих изпил една чаша – присъедини се Ръдърфорд, който отиде до кухненския бокс и отвори стенен шкаф с голяма лъскава машина за кафе с множество копчета, кранове и лостове. – Стига да разбера как работи това чудо.

Ричър пристъпи към центъра на помещението.

– Не спомена ли, че разполагаш с ключове, за да поливаш цветята на твоя приятел?

– Точно така – кимна Ръдърфорд.

– Какво е станало? Да не би да си забравил да го правиш? И те са умрели.

– Не, разбира се, че не. Мич ще ме убие. Те са ей там, на полицата.

Ръдърфорд посочи три миниатюрни саксии вляво от прозореца на дневната. Във всяка от тях имаше сбръчкано стъбълце, наподобяващо умалено умиращо дърво.

– Тези неща живи ли са? – възкликна Ричър.

– Двете отстрани са на повече от сто години. Онова по средата е по-младо. Мисля, че Мич спомена шейсет години. Тези растения идват от една гора в подножието на планината Фуджи в Япония. Това е единственото място в света, където растат. Едно и също семейство се грижи за тях от много поколения.

– Приятелят ти има интересен вкус. С какво се занимава?

– С компютри, като мен. – Ръдърфорд се замисли и на лицето му се изписа искрена тъга. – Но неговата идея за един милион долара проработи. За разлика от онзи боклук, на който възлагах всичките си надежди.

Ричър се настани на едно канапе и зачака Ръдърфорд да разгадае как работи машината за кафе.

– Ръсти, трябва да поговорим за нещо сериозно. Хората, които те преследват, налапаха въдицата за пътуването ти до летището и не пропуснаха да се появят в подземния паркинг. Но не се възползваха от възможността да ти устроят засада там. Постъпиха правилно предвид обстоятелствата. Вместо това поставиха проследяващо устройство на колата ти.

– Но аз нямам намерение да ходя до летището – отвърна Ръдърфорд, постави чашите на масичката за кафе и седна на другото канапе. – Какво ще правят, ако колата ми не помръдне от мястото си?

– Нямам представа. Зависи от търпението им. И от това колко спешен е проблемът, който се опитват да решат. Предполагам, че няма да се забавят и ще дойдат да те потърсят. Можем да го избегнем, ако разберем какво искат. Насочи цялото си внимание към отговора на този въпрос.

Ръдърфорд поклати глава.

– Вече ти казах. Не притежавам нищо, което някой би могъл да пожелае.

– Възможните сценарии са два – продължи Ричър. – Притежаваш нещо, но не го осъзнаваш. Или те смятат, че е у теб, а то не е. С първия случай можем да се справим. Вторият ни изправя пред по-сериозно предизвикателство. Затова чуй какво искам да направиш. Изпий си кафето. А после легни на канапето. Затвори очи. Избери си един ден. Да речем, понеделника от седмицата, преди да започне онази история с блокираните компютри и искането за откуп. Разкажи ми всичко, което си направил от мига, когато си отворил очи сутринта. Не пропускай нито една подробност, колкото и банална да ти се струва. Човек никога не знае откъде ще изскочи заекът.

– Добре – отвърна Ръдърфорд, допи си кафето, събу обувките си и вдигна крака върху една от възглавниците на канапето. – Ще се опитам, но не съм сигурен дали ще помогне.

– Трябва да се фокусираш – каза Ричър. – Не бива да се разсейваш, затова изключи телефона.

В този момент телефонът на Ръдърфорд иззвъня.

– Не му обръщай внимание – посъветва го Ричър.

Ръдърфорд обаче вече изваждаше апарата от джоба си. Погледна дисплея и го показа на Ричър. На него пишеше: Портиер.

– Казах му да не те безпокои – отвърна Ричър. – Не вдигай.

– Не мога. Ами ако идва някой от онези типове? Ти сам каза, че ще дойдат рано или късно. Ами ако се опитва да ме предупреди? Трябва да вдигна.

Ръдърфорд включи високоговорителя и постави телефона на масата.

– Господин Ръдърфорд? Извинявам се за безпокойството. Знам, че не се чувствате добре. Но съм длъжен да ви предупредя. Търси ви една жена. Опитах се да я спра, но тя просто ме подмина и сега се качва. Много се ядоса, когато ѝ казах, че не може да ви види…

Ръдърфорд затвори телефона, отиде до вратата и долепи око до шпионката.

– Няма никой… Все още. Сигурно е някоя от жените, които видяхме вчера. Може би онази, която наблюдаваше сградата. Сигурно е разбрала в кой апартамент живея. Идва за мен. Какво ще правим?

– Не е нужно да правим каквото и да било – отвърна Ричър. – Никой не знае, че сме тук.

– Така е. – Ръдърфорд си пое дълбоко дъх. – Ще си стоим тихичко и ще я изчакаме да си тръгне.

– Ще избегнем конфронтация в ограничено обществено пространство. Ще внесем дезинформация в процеса им на вземане на решения. Две ползи без никакви усилия от наша страна.

– Добре, да го направим. – Ръдърфорд обърна гръб на вратата, но миг по-късно на лицето му се изписа тревога. – Чакай малко! Ами ако влезе вътре? Може да използва шперц и да отключи.

– И това ни устройва. Ще се присъединим към нея, ще ѝ зададем някои въпроси. Освен това ще разполагаме с идеалното прикритие. Слязъл си да изхвърлиш някакъв боклук и си заварил крадец в апартамента си. Всъщност крадла. Опитала се да избяга, подхлъзнала се, ударила си главата… Истинска трагедия, но се случват и такива неща, особено с хората, тръгнали по лош път.

– Не можем… Шшшт! Някой идва. – Ръдърфорд долепи око до шпионката. – Но това е… О, боже!

Той отвори вратата и излезе навън по чорапи. Ричър видя непозната жена в другия край на коридора. Тя беше с гръб към тях и посягаше към звънеца на Ръдърфорд. Косата ѝ имаше същия цвят като на жената от тойотата. И същата дължина. Двете не се отличаваха и на ръст. Но дрехите им бяха различни. Непознатата носеше светлосив костюм. Освен това Ричър бе сигурен, че никога не е виждал лицето ѝ.

– Сара! – възкликна Ръдърфорд и разпери ръце. – Толкова се радвам да те видя! Какво правиш тук?

– Тревожех се за теб. – Жената притисна Ръдърфорд в толкова здрава прегръдка, сякаш се канеше да счупи гръбнака му. – Спря да ми звъниш. Не отговаряш на обажданията ми. Оставих ти куп съобщения. После разбрах какво се е случило с работата ти.

– Не съм получил никакви съобщения. Сигурно си звъняла на служебния ми телефон. Онези задници ми го прибраха, когато ме уволниха. Съжалявам. Трябваше да ти кажа. Трябваше да ти звънна.

– Добре ли си?

– Да. Бях леко оклюмал, но сега съм много по-добре.

– Радвам се. Трябва да обсъдим нещо. Може да се окаже много важно. – Огромната чанта на жената се плъзна от рамото ѝ и когато тя я намести, извърна глава и забеляза Ричър на прага на отсрещния апартамент. – О, здравейте! Вие сигурно сте Мич. Много съм слушала за вас.

– Всъщност не – поправи я Ръдърфорд. – Мич замина. Това е Джак Ричър. Ричър, това е приятелката ми Сара Сандс. Онази, за която ти говорих. Двамата със Сара работехме заедно по "Цербер".

Ръдърфорд приготви още една кана кафе, докато Сара работеше на лаптопа си и слушаше сбития разказ на Ричър за събитията, последвали пристигането му в града.

– Това не ми харесва – заяви Сандс, сграбчи ръката на Ръдърфорд, когато той остави чаша кафе пред нея, и го погледна в очите. – Никак не ми харесва. Някой се е опитал да те отвлече. Трябва да уведомим Бюрото и да се погрижим за твоята безопасност.

– Същото каза и Ричър на ченгетата, но те не му обърнаха никакво внимание. – Ръдърфорд седна до Сандс и продължи: – Все още съм персона нон грата в града.

– А ти, Сара? – попита Ричър. – Поддържаш ли контакти с бившите колеги от Бюрото? С някой, който може да хвърли повече светлина върху случващото се?

– Може би – отвърна Сандс. – Познавам някои хора. Мога да им звънна. Да накарам някои служби да се по-размърдат. Имате ли представа какво искат тези хора от Ръсти? Кои са те?

– Все още се опитваме да разберем.

– Може би ще ви помогна. Обзалагам се, че искам същото като тях. Затова съм тук. Системата, която създадохме. Или по-точно, част от нея.

– На кого му е притрябвал този боклук? – възкликна Ръдърфорд и се облегна назад. – Той така и не проработи!

– Не проработи по начина, по който се надявахме. Това е така. Но не означава, че разработката ни е пълен провал. По време на първата атака ти спомена нещо, Ръсти, което не разбрах на момента, но продължих да разсъждавам върху него. Разиграх куп симулации и мисля, че открих нещо.

– Открила си, че всичко е било огромна загуба на време ли? – възкликна Ръдърфорд. – Открила си, че щяхме да постъпим по-умно, ако бяхме написали програма за решаване на кръстословици за хора, които учат суахили?

– Не мога да повярвам, че не си се досетил сам – отвърна Сандс. – В твоето резервно копие има толкова важна улика… направо гигантска.

– Не. В резервното копие няма нищо. Никаква информация не се бе записала върху онази, която вече съществуваше, върху онези скапани сървъри втора ръка, които свързахме.

– Именно.

– О, боже! – Ръдърфорд стана и се плесна по челото с длан. – Обичам те, Сара!

– Системата ви все пак е проработила, така ли? – попита Ричър и отпи глътка кафе. – Нали каза, че се е провалила?

– Не, не проработи! – отвърна Ръдърфорд.

– Защо тогава някой ще я иска? – учуди се Ричър.

– Свързано е с начина, по който работят програмите тип рансъмуер – обясни Сандс. – Атаката срещу една компютърна мрежа не се случва изведнъж. Представи си компютъра като вражеска крепост. Ако искаш да я превземеш, не е достатъчно да хвърлиш граната през стената и да се надяваш тя да избие всички войници вътре. Като за начало изпращаш най-добрия си съгледвач. Задачата му е да премине покрай отбраната и да разузнае какво има вътре. Да разучи местността, да начертае карти, които основните ти сили да използват, да открие къде са скрити ценностите, да провери за капани… В нашия случай можем да заменим "капан" с "резервно копие" или "бекъп". Защото бекъпът играе ролята на криптонит за всеки рансъмуер. Няма смисъл да заключваш нечия база данни, ако набелязаната жертва разполага с чисто резервно копие, което не е заразено с никакъв вирус. Човекът просто ще ти се изсмее в лицето. Това е голям проблем, защото някои от тези групи разработват рансъмуер не само за пари, но и за престиж. Затова открият ли бекъп – а резервното копие се свързва със системата съвсем за кратко, колкото да запише последните промени, след което бива съхранявано в компютър или харддиск без достъп до интернет, понякога дори в друга сграда, – хакерите пускат специална програма. Много коварна и незабележима. Наричаме я тризъбец, защото върши три неща едновременно. Първо, тя унищожава всички данни, съхранени на резервното копие. Второ, предотвратява записа на нов бекъп. И трето, изпраща лъжлив сигнал на компютърните специалисти по поддръжката, че всичко е наред. По този начин програмата тризъбец не позволява да научиш какво се случва с компютрите и това само засилва неприятния ефект, когато системата блокира и получиш искане за откуп.

– Но в твоя случай резервните файлове не са били изтрити – каза Ричър. – Върху тях не са записани нови данни… порнофилми, да речем? Нали?

– Точно така – отвърна Ръдърфорд. – Нещо е попречило това да се случи. Но и не е съхранена никаква нова информация. Аз обаче получих невярна информация, че всичко е наред. Затова бях сигурен, че ще се справим с една кибератака. И бях толкова изненадан, когато не успяхме.

– Намесил се е "Цербер" – обясни Сандс. – Той е счупил едното острие на тризъбеца. Няма друго обяснение. Направих симулации, като използвах копия на най-новите програми тип рансъмуер, на които сме се натъквали през последните месеци, и открих нещо интересно, свързано с хората, които преследват Ръсти. При осем от девет теста съществуващите данни не само са останали незасегнати, но резервната система е блокирала зловредния софтуер. "Цербер" го е засякъл и е предотвратил изтриването на диска.

– Това достатъчно ли е, за да пуснете компютърната система на града? – попита Ричър.

– Не – отговори Сандс. – Не става така. Затова пък можем да разберем кой стои зад всичко това. Представи си, че си имаме работа с банков обирджия, който е скрил лицето си с маска, но охранителните камери са заснели татуировките му.

– Това обяснява защо тези типове искат да се доберат до "Цербер" – каза Ръдърфорд. – Сигурно са анализирали системните карти, които рансъмуерът им е изпратил. Видели са нещо ново, нещо непознато – "Цербер" – и са разбрали какво прави то. Може би са прочели информацията в пресата, че са оцелели единствено старите бази данни. Сигурно са видели заглавията. "Некадърната компютърна защита на Ръдърфорд" ми е любимото. Но ние искаме да спасим тази програма. Имаме си причина. Може би милиони причини. Нали, Сара?

– Затова съм тук – отвърна Сандс. – В нашето куче пазач има доста хляб. Не е програмата, която се надявахме да създадем. "Цербер" очевидно не спира хакерските атаки с цел откуп, но защитава резервните копия на системата, а това е почти толкова добро. Много организации с радост ще платят купища пари, за да притежават подобна програма. Трябват ни само сървърите, които си използвал. Симулациите са хубаво нещо, но трябва да се уверим, че програмата ни наистина защитава старите данни, а не става въпрос за случаен дефект. Трябва да вземем сървърите.

– Не можем – отвърна Ръдърфорд и се отпусна унило на канапето. – Когато реших, че програмата ни не става за нищо, изхвърлих всичко на боклука.