Стражът

19.

Ръдърфорд излезе от банята с кърпа около кръста и бързо се мушна зад дървения параван, който отделяше къта му за спане от останалата част от апартамента. Сандс стана и се прибра зад своя параван. Ричър не помръдна от канапето. Разнесе се шумолене, след което двата сешоара се включиха почти едновременно. Последва нова суетня. Накрая Сандс се появи, облечена със свободен ленен панталон и бледосиня тениска. Използваше слънчевите си очила, за да придържа косата си назад, а през лявото си рамо бе преметнала дамска чанта. Разположена така, че да предостави лесен достъп на дясната ръка, забеляза Ричър. Той не се съмняваше, че пистолетът е поставен най-отгоре в чантата. Може би в специален кобур, за да не се изгуби сред всички дреболии или да не бъде откраднат.

Не след дълго към тях се присъедини и Ръдърфорд. Той бе облякъл чист памучен панталон и блуза с яка. Отново в строги цветове. И дискретно лого. За да покаже, че е настроен делово.

Сандс излезе първа от апартамента, сама, за да не я види никой в компанията на Ричър и Ръдърфорд. Тя се качи в микробуса, запали двигателя и потегли към задната уличка с контейнерите за боклук, където я очакваха двамата. Сандс въведе адреса на компанията за извозване на отпадъците. Според сателитната навигация пътуването до там трябваше да отнеме десет минути. Така и стана. Мястото, което търсеха, се оказа в края на дълго право шосе, от двете страни на което се издигаха ниски отдавна занемарени складове. Парцелът бе заобиколен от масивна ограда със здрава стоманена мрежа. Висока два метра и половина. Единственият вход бе блокиран от бариера на червени и бели ивици. Сандс се приближи към нея и спря до висок метален стълб. Върху него бяха монтирани две клавиатури. По-горната бе предназначена за шофьорите на камиони, а по-долната – за тези на автомобили. Сандс свали прозореца и натисна бутона за интеркома на по-долната клавиатура. Не последва никаква реакция. Натисна го отново. Не се чу нито звук. Нито дори пращене от статично електричество. Сандс се пресегна към по-горната клавиатура, но спря миг преди да натисне съответния бутон, защото забеляза някакво движение отвъд оградата. Приближаваше лъскав черен пикап. Приличаше на най-обикновен форд Ф150. Без светлини на покрива. Без емблема на охранителна фирма отстрани. Сандс извади за всеки случай фалшивата си значка на федерален агент.

Фордът се приближи бавно, с почти пешеходна скорост. Бариерата трепна, събудена сякаш от дълбок сън, вдигна се бавно нагоре и се изправи под прав ъгъл. Пикапът ускори. Шофьорът дори не погледна към микробуса до входа. Бариерата остана вдигната, като се поклащаше от движението си нагоре. Но не се спускаше. Все още. Времето за вдигане и спускане на бариерата явно бе изчислено съобразно камионите. А те бяха дълги, тежки, бавни. Сандс се огледа. Никой не гледаше към тях, затова тя натисна педала на газта и влезе на територията на депото много преди бариерата отново да заеме обичайното си място.

Вътре имаше две сгради, разположени вляво и вдясно от входа. Тази вляво бе по-малката. Офисът, предположи Ричър. Тя бе едноетажна, с грубо иззидани тухлени стени, плосък покрив, шест квадратни прозореца и обикновен бетонен навес над вратата. Отпред имаше трийсет места за паркиране, половината от които бяха заети. Сред автомобилите имаше два сребристи немски седана, спрели встрани от останалите, възможно най-близо до входа на сградата. Останалите бяха американски коли среден клас, в най-различни бледи цветове, разпръснати из целия паркинг. Най-вероятно това бяха колите на служителите.

Не тях търсеше Ричър.

Сградата вдясно беше построена от бетонни блокчета и като че ли отговаряше на описанието "депо", както я бе нарекъл онзи мъж с пушката. Тя имаше най-обикновена правоъгълна форма, бяла фасада, ламаринен покрив и четири големи ролетни врати. Всичките бяха достатъчно високи, за да може през тях да мине боклукчийски камион. И достатъчно широки. Но всичките бяха затворени. Вляво от тях, до вратата за персонала, имаше една-единствена редица от места за паркиране. Четири от тях бяха заети. От пикапи. Три форда и един додж. Не нови, но чисти и добре поддържани. Явно принадлежат на монтьори или механици, предположи Ричър.

Не тях търсеше той.

Вдясно от сградата имаше празно пространство, което се простираше чак до оградата. Там нощуваха камионите. Имаше място за поне половин дузина. А там, където оградата извиваше към входа и пространството се стесняваше, се виждаше още една редица от автомобили. Общо седем. Стар джип с гюрук и олющена боя. Черен крайслер с алуминиеви джанти и затъмнени прозорци. Тъмносиньо порше, което блестеше на следобедното слънце. Кадилак от осемдесетте, излязъл от завода в бургундско червено, което отдавна бе избледняло на петна. Волво комби с цвят на горчица. Миниатюрен небесносин фиат. И бял хюндай.

Може би това бяха колите, които Ричър търсеше.

Табела, окачена на оградата, предупреждаваше: Паркирането на външни лица е забранено. Автомобилите на нарушителите ще бъдат вдигнати за сметка на собствениците. Сандс зави, мина покрай знака и спря до хюндая. Тя остави двигателя да работи и усили климатика. Навън, над напуканите бетонни плочи на паркинга, потрепваше мараня. Равните прави повърхности в далечината сякаш танцуваха в облак горещ въздух. Сандс разкопча предпазния колан и се облегна на седалката, привидно отпусната, но всъщност нащрек. Ръдърфорд, който седеше до нея, не криеше безпокойството си и непрекъснато се въртеше. Ричър се бе излегнал зад тях. Беше толкова тих и спокоен, че сякаш бе заспал.

Изминаха трийсет минути. Не се появи нито един камион. Изминаха още петнайсет минути. Отново без резултат. След още пет минути тримата в микробуса чуха боботенето на двигател. Голям дизел, насочил се право към тях. Сандс и Ричър се изправиха рязко. В другия край на пътя се появи боклукчийски камион. От най-големите. Следователно не бе на Томасино. Сандс и Ричър го проследиха с поглед как пъпли бавно по асфалта, намалява още повече пред бариерата, прекосява паркинга и спира с протяжно съскане на въздушните спирачки. От кабината скочиха двама мъже, облечени в сини гащеризони като пазача на депото за отпадъци. Те се насочиха към паркираните автомобили. Единият се качи в джипа, другият – в крайслера. Потеглиха заедно и караха един до друг, докато стигнаха портала, където джипът мина отпред. Двете коли се промушиха под бариерата, ускориха рязко и скоро изчезнаха.

Седем минути по-късно се появи друг камион. Отново от големите. Следователно не бе на Томасино. Той повтори маршрута на предишния. Мъжете в него взеха кадилака и волвото. Останаха три коли. Хюндаят. Фиатът. И поршето.

Следващият камион бе по-малък. Ричър и Сандс го изчакаха да мине покрай тях, за да прочетат регистрационния му номер отзад. Той съвпадаше с онзи от дневника, който пазачът на депото за отпадъци бе записал срещу името на Томасино. Камионът спря до двата по-големи, но така, че те го скриха от погледа на Ричър и Сандс. Трийсетина секунди по-късно от него слезе мъж. Висок около метър и осемдесет. С късо подстригана руса коса. Огледални слънчеви очила като на пилот. Лъскави черни ботуши. И същият тъмносин гащеризон, но по-тъмен, по-нов и по-добре изгладен, сякаш човекът, който го носеше, си въобразяваше, че е пилот на изтребител. Мъжът мина покрай микробуса. Насочи се към поршето. Сандс посегна към дръжката на вратата, но спря. Мъжът застана от дясната страна на поршето. Наведе се, присви длани, за да заслони очите си от слънцето, и надникна през прозореца. Остана така десетина секунди, след което се изправи, поклати глава и продължи. Подмина фиата и се озова между хюндая и микробуса. Сандс скочи и протегна черния калъф със значката.

– Дейвид Томасино? – попита тя.

– Аз съм – отвърна мъжът. – Кой се интересува?

– Федерални агенти. Трябва да поговорим.

– За какво?

– Качете се в микробуса за минута. Ще ви обясня всичко.

Ръдърфорд се извърна и натисна един бутон, в резултат на което страничната врата се отвори и Томасино видя Ричър, който седеше вътре като горила в клетка.

– Не мисля – отвърна Томасино и отстъпи крачка назад. – Няма да се кача в една кола с него. Ще разговарям с вас, но в полицейското управление. Аз ще карам, вие ще ме следвате.

– Предлагам да го направим по друг начин.

Ричър се пресегна, сграбчи предната част на гащеризона му и го дръпна вътре. Сандс се качи и посочи на Томасино да седне на седалката отзад. После докосна някакво лостче, в резултат на което седалката ѝ в средната редица се завъртя и тя се озова лице в лице с шофьора. Накрая тя натисна бутона и вратата на микробуса се затвори. Ричър завъртя своята седалка, а Ръдърфорд остана отпред.

– Преди да започнем, трябва да разбереш нещо много важно – каза Сандс. – Не сме дошли тук заради теб. Нямаме намерение нито да те арестуваме, нито да ти създаваме каквито и да било неприятности. Ти изобщо не ни интересуваш. Трябва ни само информация. Дай ни я и ще продължиш да се занимаваш с твоите си работи. Никога няма да ни видиш отново. И никой няма да разбере, че си ни помогнал. Ясна ли съм?

Томасино преглътна с усилие, после кимна. Беше готов да сътрудничи.

– Добре – продължи Сандс. – Работата ти е да събираш изхвърлени електронни устройства и да ги отнасяш до депото за отпадъци край града, нали?

– Там отпадъците само се сортират. Истинското рециклиране се извършва на друго място.

– Но ти отнасяш електронните отпадъци именно там?

– Точно така.

– Този месец на два пъти си вземал бракувана електроника от отдела за компютърна поддръжка на общината.

– Щом казвате.

– Документите го казват.

– В такъв случай е точно така.

– Единия път си взел осем мрежови сървъра.

– Нямам представа какво е това.

– Най-обикновени, да не кажем, скучни на вид черни кутии – обади се Ръдърфорд. – Те обаче бяха монтирани в един шкаф. Оставен по средата на помещението. Със счупена стъклена врата.

– Имате ли представа колко неща събирам всяка седмица? – попита Томасино. – Не мога да ги запомня всичките.

– Виждам, че носиш брачна халка, Дейв – отбеляза Ричър. – Имате ли деца? Или сте само двамата с жена ти?

– Имаме едно дете… всъщност още е на път – отвърна Томасино. – Защо?

– Момче или момиче?

– Момиче. Защо?

– Защото си представям следната сцена – обясни Ричър. – Първият му ден в детската градина. Жена ти отива да го вземе, а момиченцето я пита: "Мамо, защо всички деца имат татковци, само аз нямам?". А жена ти отговаря: "И ти имаш татко, милинка. Само че той е във федерален затвор. Защото постъпи твърде глупаво, когато получи шанс да оправи нещата".

– Добре. – Томасино затвори очи за миг. – Взех ги, да. При второто ми посещение. Бяха там първия път, но се престорих, че не ги виждам. Бяха толкова тежки и неудобни, че ги оставих с надеждата обикновените боклукчии да ги приберат.

– Какво направи с тях? – попита Сандс.

– Качих ги в камиона. По-късно през деня изсипах всичко в депото за сортиране.

– Да опитаме отначало…

– Защо? Това е самата истина!

– Вярвам, че си ги качил в камиона. Но сървърите така и не са стигнали до депото за сортиране. Какво се случи с тях?

– Не съм ги откраднал, ако това имате предвид – заяви Томасино. – Не съм ги продал. Не съм ги изхвърлил по пътя. Разтоварих в депото всичко, което беше в камиона.

– Но те не са там – отвърна Сандс. – Вече проверихме. Какво се случи с тях?

– Нямам представа. Претърсете дома ми, ако не ми вярвате. Говорете с жена ми. С приятелите ми. Проверете банковата ми сметка. Готов съм да се подложа на детектор на лъжата. Но не съм ги откраднал. Не съм ги продал. И нямам никаква представа къде са.

Ричър погледна Сандс. Тя му отвърна, като сви рамене едва забележимо. Не бяха получили отговора, на който се надяваха. Томасино не успя да им помогне. Ричър бе склонен да му повярва. Все пак бе разпитвал множество заподозрени през годините и бе развил добър усет, който му позволяваше да разбере, когато някой го лъже. Томасино обаче изглеждаше напълно искрен.

– Добре тогава. – Сандс извади лист и химикалка от чантата си и каза: – Ще ти запиша един номер и ако…

– Имам един въпрос – обади се Ръдърфорд. – Сара, нищо ли не ти се стори странно в депото за отпадъци?

– Не. Просто купища боклук.

– Именно. А онзи странен старец? Когато го попитахме дали прави описи, той отвърна, че няма смисъл. Компютърна мишка, бежова, не работи.

– Е, и?

– Какви са шансовете всички електронни устройства, изхвърляни от жителите на това градче, да са повредени или счупени? Със сигурност има и такива, които работят, нищо че са стари и бавни. Като сървърите например. Те си бяха наред. Имам чувството, че в депото не видяхме устройства, в които да има още живот.

Томасино сведе поглед. Първият му издайнически жест.

– Дейв? – попита го Ричър. – Имаш ли да добавиш нещо?

Томасино не отговори.

– Чудя се дали дъщеря ти ще се омъжи някога, Дейв. Обзалагам се, че ще го направи. В края на краищата повечето хора го правят. Въпросът е кой ще я заведе до олтара. Кой ще бъде до нея, когато роди първото си дете.

Томасино се наведе напред и стисна глава с ръце.

– Всичко започна още на втората седмица след като постъпих на работа. Шефът ме покани на обяд. Каза, че трябва да обсъдим някои неща. Отидох на срещата. Беше в "Дебелия Фреди"…

– Знам го – намеси се Ръдърфорд. – Ако се вярва на рекламите, там правят най-добрите млечни шейкове в града.

– Пристигнах пръв – продължи Томасино. – Седнах и зачаках. Получих съобщение от шефа. Пишеше, че щял да закъснее, но аз да не се притеснявам, а да си поръчам. Така и направих, а след като храната ми дойде, получих ново съобщение. Шефът се извиняваше, че няма да успее. Когато приключих, поисках сметката, а сервитьорката отвърна, че всичко било от заведението. Попитах защо, а тя ми каза да изчакам минутка. Някой щял да дойде и да ми обясни. Появи се един едър дебел тип и седна срещу мен. Заяви, че винаги мога да се храня безплатно в ресторанта. В замяна на това обаче трябва да направя нещо за него. Винаги да се отбивам в заведението на път за депото за отпадъци. И да оставям камиона отключен.

– А ти какво направи? – попита Сандс.

– Опитах се да се измъкна. Оправдах се, че маршрутите ми варират, че не е удобно, понеже понякога закъснявам… такива неща.

– Но той не прие "не" за отговор.

– Показа ми снимка. На жена ми. Направена през предното стъкло на автомобил. Тя пресичаше улицата на път за работа. Колата бе ужасно близо до нея. Едва ли имаше повече от метър. Жена ми се бе обърнала към нея. Никога няма да забравя изражението ѝ. А то бе на неподправен ужас. Сякаш бе сигурна, че колата ще я прегази.

– Онзи тип каза ли нещо друго?

– Не се налагаше. Посланието му бе достатъчно ясно.

– И оттогава насам винаги спираш там на път за депото – довърши Ричър. – Без предупреждение ли се появяваш, или звъниш предварително?

– Просто се появявам. И оставам поне трийсет минути. Винаги паркирам камиона на определено място.

– Къде? ‘

– Отзад, точно до служебния паркинг, има малка тухлена сграда. Прилича на барака, склад или тоалетна. Там има контейнери за боклук, варели за използваната мазнина… На асфалта с жълти линии е очертано паркомясто. Трябва да оставя камиона на него.

– Колко врати има сградата?

– Само една. Точно там, където паркирам.

– Прозорци?

– Нито един.

– Вратата заключена ли е?

Томасино се замисли.

– Предполагам. Има катинар, и то голям.

– С други думи, докато ти се храниш безплатно в ресторанта, някой рови из камиона, взема всичко ценно и го заключва в онази барака?

Томасино сви рамене.

– Какво? – попита Ричър. – Още нещо ли има?

– Честно казано, не знам. Оказах се в ужасно положение. Нима ще изложа на опасност живота на жена ми заради купчина бракувана електроника? Заради неща, които хората са изхвърлили на боклука? Забъркан ли съм в рекет, в който участва и шефът ми? Не, не съм. Аз съм ни чул, ни видял. Влизам в ресторанта, хапвам и си тръгвам. Разтоварвам камиона в депото. Ако някой е откраднал нещо, докато камионът е бил навън, това е станало без мое знание.

– Ясно – каза Ръдърфорд. – Така можеш да отричаш с чиста съвест.

– С почти чиста – уточни Сандс.

– Чиста или не, отби ли се в ресторанта в деня, в който взе сървърите? – попита Ричър.

Томасино кимна.

– И когато разтовари в депото, тях вече ги нямаше, така ли?

– Предполагам – отвърна Томасино. – Все пак не правим описи, но си спомням онзи шкаф. Едва успях да го кача в камиона, но не си спомням да съм го свалял от там.

– Добре – каза Ричър. – Още един въпрос. Онзи тип от ресторанта. Собственикът. Който е имал снимка на жена ти. Как се казва?

– Чувал съм някои да го наричат Бъд – отвърна Томасино. – Но мисля, че истинското му име е Бъдник. Бил Бъдник. Преди време прочетох една статия във вестника, посветена на "Дебелия Фреди", и там споменаваха името му. Беше преди година, веднага след като купи ресторанта.

– Добре. Този Бъдник разговарял ли е с някога с теб относно това, което трябва да направиш, ако се появи някой и започне да ти задава въпроси за него?

– Не, нищо подобно. Разговарях с него само тогава.

– С други думи, ако се отбием в "Дебелия Фреди", за да опитаме млечните им шейкове например, Бъдник няма да ни очаква?

– Питате ме дали няма да го предупредя? Вижте, този мръсник заплаши жена ми. Не бих се изпикал на главата му, дори косата му да гори. Много ще се радвам, ако му отидете на гости. А още повече ще се радвам, ако го тикнете зад решетките. Само ви моля да не споменавате името ми.

– Как можем да споменем името ти, след като никога не сме те срещали? – отвърна Ричър.

Сандс отвори вратата, слезе от микробуса и направи знак на Томасино да я последва. Той се надигна от мястото си, но след секунда седна отново.

– Още нещо – каза Томасино. – Искам да го знаете. Става въпрос за храната, която си поръчвам в "Дебелия Фреди". Винаги си я плащам. Освен първия път, когато ме изненадаха. Правя… каквото правя… заради жена ми. За да е в безопасност, а не за да спечеля каквото и да било. Може да крадат разни неща от камиона ми, може и да не ги крадат. Аз обаче не съм един от тях.