Стражът

27.

Ричър бе прекарал доста време на места, на които не бе искал да бъде. Най-вече по време на военната си служба. Места, на които бе прекалено горещо. Или прекалено студено. Където всяко животно се опитваше да го ухапе или ужили. Или всеки човек се опитваше да го убие. В онези години обаче Ричър нямаше избор. Той изпълняваше заповеди. Но поне получаваше заплата.

Сега Ричър нямаше никакво желание да се качва в линкълна. Никой нямаше да му плати за това. Но нямаше избор. Специалистът от Москва бе затегнал китките му с кабелни връзки, преди да запали двигателя, но това не бе никакъв проблем. За Ричър щеше да бъде съвсем елементарно да изчака колата да намали скорост в началото на уличката. Да отвори вратата. Да излезе навън. И да си тръгне. Много по-голямо удоволствие щеше да си достави, ако първо удареше руснака с лакът в главата, а после излезеше. Но предвид ролята, която играеше – на неособено умен бодигард, – по-достоверният сценарий би включвал скок в движение и повечко драматизъм в изпълнението. Престорена паника. Тичане на зигзаг по тротоара. Втурване презглава в насрещното движение. Ричър не се съмняваше, че изпълнението му ще бъде достатъчно достоверно. Не това го притесняваше. Той се облегна на седалката. Колата потегли. Още няколко секунди. Още няколко метра и можеше да спечели играта.

Ричър не се притесняваше. Поне до момента, в който Фишър не опря заглушителя на пистолета в основата на черепа му.

– Знам какво си мислиш – каза тя.

Ръката на Фишър като че ли потрепна леко. Но недостатъчно, за да отмести пистолета от главата му. И недостатъчно, за да може жената, седнала от другата страна на Ричър, да забележи каквото и да било. Недостатъчно, за да привлече вниманието на специалиста от Москва. Но достатъчно, за да може Ричър да усети промяната в натиска. Три кратки докосвания, последвани от леко потрепване.

Или буквата S от морзовата азбука.

– Чудиш се дали ще успееш да се измъкнеш – каза Фишър.

Ръката ѝ трепна отново. Последва продължително побутване. Буквата Т.

– Е, не можеш.

Леко побутване. Силно побутване. А.

– Би било голяма грешка от твоя страна – каза тя.

Дълго, късо, дълго, дълго. Y.

– Може да пострадаш – продължи Фишър.

Четири кратки сигнала. Н.

– Освен това няма нужда да бягаш от нас.

Едно кратко побутване. Е.

– Искаме само да проверим дали сървърът е невредим.

Късо. Дълго. Две къси. L.

– Няма да отнеме много време. След това ще си получиш парите.

Късо. Две дълги. Късо. Р.

Ричър събра буквите. STAY HELP. Остани. Помощ.

– Аз ли? – възкликна той. – Никъде няма да ходя. Не и докато не получа парите си.

Специалистът от Москва измина дванайсет-тринайсет километра в западна посока. Шофираше много внимателно – нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Дванайсет минути по-късно линкълнът спря пред крайната стая – онази, разположена най-далече от рецепцията – на мотел, досущ като този, в който бе отседнал Ричър. На фасадата грееше същата неонова реклама със същата митична птица. Дървената облицовка на фасадата бе същата. Автоматите за безалкохолни бяха същите. Дори прозорците и вратите се редуваха по същия начин. Тази сграда обаче бе построена във формата на правоъгълник, а не на буквата П. И имаше два пъти по-малко стаи. Когато руснакът го поведе към осемнайсета стая, Ричър видя, че в нея вече има някой. Жена на възраст между трийсет и пет и четиресет. Тя бе облечена със светла пола до коленете и блуза с прасковен цвят и лого на гърдите. Косата ѝ бе вдигната на стегнат кок. Лицето ѝ бе обикновено, но изражението ѝ бе сериозно, напрегнато. На голямата дървена маса пред нея имаше лаптоп. Дебел син кабел водеше до масивен еднометров шкаф с подсилени ръбове и стоманени колелца, разположен до стола ѝ. Тя е руската версия на Ръсти Ръдърфорд, предположи Ричър. Бяха я повикали, за да оцени състоянието на сървъра. Ричър похвали мислено ефективността на руснаците. Ричър погледна отвъд жената и масата с компютъра и установи, че стаята е много по-просторна от неговата. По-скоро бе апартамент. Имаше две врати, които водеха към две спални. Малка кухня. Дневна с канапе и телевизор. Човекът от Москва побутна Ричър напред. Другата жена от екипа мина покрай тях и изчезна в една от спалните. Фишър влезе последна. Тя остави на масата чантата със сървъра и си придърпа стол. Хвана Ричър за ръката и го настани на него.

– Седни – каза Фишър. – И внимавай. Гледай да не го счупиш.

Ричър се подчини и Фишър извади въже от страничния външен джоб на панталона си. Беше синьо на червени точици. И тънко. С диаметър като на връзки за обувки. Ричър обаче знаеше, че габаритите му са измамни. Въжето бе достатъчно здраво, за да издържи теглото на човек в случай на необходимост. Нямаше никакъв шанс да го скъса. Фишър използва въжето, за да завърже десния глезен на Ричър за единия крак на стола. Стегна го здраво. Не остави никакво пространство. После извади още едно въже и завърза левия глезен на Ричър. Хвана малкия пръст на дясната му ръка и го дръпна встрани до краен предел. Измъкна сгъваем нож от джоба си и отвори острието.

– Ще разрежа тази връзка – каза Фишър и плъзна ножа между китките на Ричър и кабелната връзка. – Но направиш ли нещо глупаво, ще ти счупя пръста.

– Вече направих нещо глупаво – отвърна Ричър. – Дойдох тук с теб.

Фишър първо освободи китките му, а после ги завърза за задните крака на стола. Когато приключи, отстъпи крачка встрани. Специалистът от Москва зае мястото ѝ. Провери възлите един по един. Внимателно. Остана доволен от резултата и се обърна към жената на масата. Сървърът вече стоеше на масата и от него излизаха два кабела, които водеха към сървърния шкаф.

– Как ти се струва? – попита той.

– Всичко изглежда наред – кимна жената. – Това е сървърът. Няма съмнение.

– Добре. Уведоми ме, щом откриеш документа. Или щом се убедиш, че не е там. – Руснакът се обърна към Фишър и продължи: – А ти наблюдавай господин Ричър. Внимателно. Двамата с него ще трябва да си поговорим, независимо какво установи проверката на сървъра.

Фишър изчака вратата зад специалиста от Москва да се затвори и седна до жената на масата. Ричър виждаше екрана на лаптопа между главите им. Те правеха същото, което и Сандс бе направила, когато проверяваше съдържанието на оригиналния сървър в мотелската им стая. На екрана се появи поредица от изображения, вероятно документи и протоколи. Някои бяха написани на машина и скрепени с печати, но други приличаха повече на бележки или записки, нахвърляни набързо на ръка. Ричър не успяваше да разчете повечето думи. Те бяха прекалено малки, а почеркът – прекалено завъртян. Освен това той седеше прекалено далече. Съмняваше се, че дори да може да ги прочете, документите ще му се сторят поне малко интересни. Руснаците имаха друга причина да ги четат. Те искаха не просто да се уверят, че това е истинският сървър, но и да установят дали изобличаващият документ е тук. Нямаше ли го, всичко бе наред и мисията им приключваше. Техният шпионин щеше да остане недосегаем за ФБР. Но ако документът бе тук… това променяше нещата. Фишър щеше да получи възможност да спаси "Страж". Руснаците щяха да повдигнат въпроса за копията. В смисъл правил ли е Ричър копия на сървъра. Вероятно това бе причината специалистът от Москва да промени плана. Защо иначе ще води Ричър в мотела? Проверка за копия и желание да демонстрира властта си над екипа. И двата мотива рисуваха нерадостни перспективи от гледна точка на Ричър.

Фишър не млъкваше. Разговаряше с жената зад лаптопа на какви ли не теми – телевизионни предавания, филми, клюки за знаменитости. Опитва се да установи близост с нея, предположи Ричър. Да се сприятели. Да изглежда дружелюбна. Да не излъчва заплаха. Да си изгради образ на човек, който не бива да бъде държан на тъмно. Който не би откраднал жизненоважна информация. Жената не ѝ обръщаше внимание. Тя изглеждаше твърде концентрирана върху екрана и мишката. Сякаш бе изпаднала в някакъв свой монотонен ритъм. Кликване върху екрана. Отваряне на документ. Преглед на документа в рамките на секунда. Затваряне на документа. Ново кликване. Нов документ. Отваряне. Затваряне. Отваряне. Затваряне. И така до безкрайност. Всичко това ужасно отегчи и напрегна Ричър.

На прага на спалнята се появи третата жена. Тя взе бутилка вода от хладилника, отиде до масата, погледа образите на екрана в продължение на минута-две и се върна в стаята си. Компютърната специалистка продължи като робот. Щрак. Отваряне. Взиране. Затваряне. Щрак. Отваряне. Взиране. Затваряне. През следващите десетина минути тя прегледа по този начин сигурно над петстотин документа. Фишър продължаваше да говори. В един момент поведението на жената с лаптопа се промени. Тя задържа едно изображение отворено цели три секунди. После провери още пет, като не отдели повече от секунда за всяко.

– Трябва да отида до тоалетната – каза тя, затвори лаптопа, стана и се отправи към втората тоалетна. – Ей сега се връщам.

Фишър положи глава на масата, сякаш всеки момент щеше да заспи от умора. Но щом вратата на тоалетната се затвори, тя се изправи рязко. Отвори лаптопа. На екрана се появи снимка. Църква в ярки цветове и куполи с формата на глави лук. Несъмнено руска. Ричър я позна. Наричаше се "Църквата на нашия Спасител върху пролятата кръв", макар да бе известна и като "Възнесение Господне". Намираше се в Санкт Петербург. Ричър бе посетил града след разпадането на Съветския съюз. Спомняше си я добре, защото това бе първата голяма църква, проектирана още от самия архитект да използва електрическо осветление.

В центъра на екрана се отвори прозорец. В горния ъгъл се появиха букви на кирилица. Ричър предположи, че съобщението изисква въвеждането на парола. Фишър въведе нещо. Ричър нямаше представа какво, защото вместо всяка буква или цифра се появяваше само звездичка. Но когато въведе паролата, на мястото на църквата се появи списък с файлове. Фишър използва мишката, за да отвори един от тях. После извади малък мобилен телефон от джоба си. Направи две снимки на екрана и прибра телефона. Затвори изображението. Затвори компютъра. Стана и пристъпи към Ричър. Пъхна в джоба му първо телефона, после ключ за кола и прошепна в ухото му:

– Намерих го. Имало е трети брат. Трябва да предадеш снимката на Уолуърк. Изчакай компютърната специалистка да се върне. Освободи се. Би трябвало да е лесно, развила съм повечето винтове на стола. После трябва да се справиш и с двете ни. Нокаутирай първо мен, за да имам свидетел. А също и Соня, ако излезе от стаята. Колата е отвън. Бял шевролет малибу.

Фишър стисна Ричър за рамото и се върна бързо на масата. Отново опря глава на нея. Компютърната специалистка излезе от тоалетната. Седна на стола си. Отвори лаптопа. Въведе паролата. И продължи да следва обичайната рутина. Отваряне. Взиране. Затваряне. Отваряне. Взиране. Затваряне. Ричър реши да изчака две минути. Време, достатъчно за стотина документа. После се приведе напред, вдигна краката на стола и се завъртя на пети, след което се отпусна рязко назад. Столът се разпадна под тежестта му. Ричър се озова на пода, заобиколен от парчета дърво, някои счупени, други практически цели. Вертикалните секции на краката оставаха завързани за глезените и китките му. Ричър не им обърна внимание и се втурна към вратата.

На пътя му застана Фишър. С пистолет в ръка. И завинтен към него заглушител.

– Спри! Ръцете на тила! Веднага!

Ричър хвърли поглед към жената зад лаптопа. Тя стоеше вцепенена, в ръцете ѝ нямаше и следа от оръжие. Обърна се към вратата на спалнята, която оставаше затворена. Това улесняваше геометрията. Ричър изрита пистолета от ръката на Фишър, след което направи крачка встрани така, че тялото му да застане между двете жени, за да го види компютърната специалистка как замахва. Как юмрукът му полита напред към Фишър. Но не и да прецени силата на удара. Жената зад лаптопа видя само как Фишър се свлича на земята, удря главата си в пода и остава да лежи неподвижно.

Ричър погледна вратата на спалнята. Тя оставаше затворена. Погледна към компютърната специалистка. Обучението ѝ най-сетне вземаше връх. Тя ровеше в дамската си чанта. Опитваше се да извади пистолета си. "Глок". Ричър се втурна към нея и я удари в слепоочието с лявата си ръка. Не прекалено силно. Достатъчно, за да я прати в несвяст. Но и да предизвика продължителна амнезия.

Ричър вдигна пистолета на Фишър от пода. Хвърли поглед към вратата на спалнята. Топката на бравата се завърташе. Вратата започваше да се отваря. В пролуката се появи цевта на глок. Държаха го две ръце, които напредваха много бавно. Соня несъмнено проявяваше предпазливост. Което бе добре. Това я спаси, когато Ричър изстреля два куршума в рамката на вратата. Жената се скри обратно в стаята и затръшна вратата. Ричър се втурна към изхода. Изстрелите не бяха вдигнали излишен шум благодарение на заглушителя. Бяха прозвучали като удари по масата с навито на руло списание. Но нищо чудно някой в съседната стая да ги бе чул. В нея може би се бяха настанили други членове на руския екип. А може би цивилни. Каквато и да бе истината, Ричър прецени, че и бездруго се е задържал твърде дълго. Той излезе навън, видя колата, качи се в нея, запали двигателя, включи на скорост. И натисна педала чак до ламарината.

Ричър се отдалечи на километър и спря отстрани на пътя. Пъхна пистолета под седалката и извади телефона, който Фишър му бе дала. Трябваше да отвори снимките, които тя бе направила, и да ги изпрати на Уолуърк. Ричър натисна МЕНЮ. После затвори телефона. Нещо го притесняваше. Нещо в цялата ситуация не беше наред. Ричър прибра телефона, върна се на пътя и продължи максимално бързо към мотела, в който бе оставил Сандс и Ръдърфорд.

В момента, в който Ричър приближаваше мотела, кодираният телефон на Сперански започна да звъни.

– Налапаха стръвта – каза гласът от другия край на линията.

Сперански се усмихна.

– Кога ще я доведат?

– Казах само, че налапаха стръвта. Но не са я глътнали, така да се каже. Тя даде телефона на Скитника. Той обаче не изпрати съобщението.

– Защо?

– Не знам. Може да се надява да измъкне повече пари. Да не може да си служи с телефон. Може да се е уплашил. Ще разберем. Ще следим телефона денонощно. В мига, в който изпрати съобщението, ще те уведомим.

Ричър паркира шевролета пред осемнайсета стая и влезе вътре. Завари Сандс. Тя стоеше до второто легло. С широко отворени очи. Леко разкрачена. С протегнати напред ръце. И колт в дланите. Класическа стойка за стрелба. Известна като равнобедрен триъгълник. Заради геометричната фигура, образувана от гърба и двете ръце. Стойка, която осигурява добра точност. А това можеше да е проблем за Ричър, тъй като Сандс се бе прицелила право в гърдите му.

– Ричър! – възкликна тя, свали оръжието и тръгна бързо към него. – Къде беше? Притесних се ужасно. Звънях ти няколко пъти, но ти не вдигна.

– Дълга история – отвърна Ричър. – Случи се нещо важно. Ще ти обясня по-късно, но сега се нуждая от помощта ти. – Той извади телефона на Фишър от джоба си и продължи: – Тук има снимка на документ. Взета е от сървъра, който дадох на руснаците. Фишър смята, че въпросният документ ще разкрие самоличността на шпионина, и иска да го изпратя на Уолуърк.

– Лесна работа. Дай ми телефона. Ей сега ще го направя.

– Не. Подозирам, че нещо не е наред. Опасявам се, че са изиграли Фишър и тя е паднала в капана.

– Защо?

– Поради няколко причини. Да започнем с цветята. Еделвайсите на Клостерман. Нямаше ги, когато двамата с Ръсти отидохме в дома му. Но бяха там на другия ден. Когато Клостерман имаше среща с онези нацисти. Едва ли е съвпадение.

– Но може и да е. За липсата на свежи цветя всеки ден сигурно има безброй обяснения.

– После идва ред на парите. Защо му е на Клостерман да плаща петнайсет хиляди долара за сървъра, след като може да изчака застрахователната компания или градската управа да платят откупа и дигиталният архив да заработи отново? Така би постъпил всеки нормален човек. Защо да плаща на Тони Гарза, която започва да търси сървъра приблизително по времето, когато е извършена кибератаката? Подозирам, че Клостерман знае, че архивът няма да бъде отключен.

– И наистина няма да бъде отключен, поне според агент Фишър.

– Точно това имам предвид. Как е възможно Клостерман да знае? Само руснаците са наясно, защото те стоят зад атаката.

– Но Клостерман е част от неонацистка групировка. Ти се срещна с тях. Видя татуировките им. Те организират голямо сборище по случай рождения ден на Хитлер. Такива са фактите.

– Групировката е реална. Нацисткото сборище също. Но това не се отнася за Клостерман. Нацистите го смятат за свой човек, което не означава нищо. Тези типове никога не са се отличавали с особен интелект. Клостерман може да работи за руснаците. Разделяй и владей. Такава е същината на тяхната стратегия. Насъскват враждебни групи една срещу друга. Сеят омраза и насилие.

– Но ако Клостерман е руснак, защо екипът на Фишър не бе изтеглен, след като той получи сървъра?

– Ето логичното обяснение. Клостерман не ми е повярвал, когато му казах, че не сме копирали сървъра. Затова е изчакал да види дали няма да се появят негови копия. За да сложат ръка и върху тях.

– Възможно е. А какво е нелогичното обяснение?

– Накратко казано, след като отидох в ресторанта, се озовах в мотела на руснаците. Те бяха довели компютърен специалист. Жена. Тя попадна на този файл почти веднага. Въпреки че хората на Бюрото не успяха да го открият за… колко? Близо четиресет и осем часа.

– Тя е знаела какво търси за разлика от федералните.

– Може би. Но тази жена на практика се издаде пред Фишър, че е открила файла. Направо ѝ даде сигнал. А после излезе от стаята и направи така, че Фишър да го копира с лекота. Що се отнася до моето бягство, аз просто станах и излязох през вратата. Това ме тревожи. Не са изтеглили екипа на Фишър само за да може тя да види документа.

– Устроили са всичко? С каква цел?

– За да пратят ФБР по грешна следа. За да защитят агента си, като разкрият самоличността на друг, не толкова ценен шпионин.

– Знаеш ли какво означава това? Руснаците са наясно, че Фишър е предател. Те си играят с нея. Ричър, Бюрото трябва да я изтегли незабавно!

– Да, но само ако съм прав. Трябва да се уверим. Можем ли да проверим дали документът, който Фишър откри, се намира и в нашия сървър? Намерим ли го, можем да сравним двата.

– Възможно е на теория. Но на сървъра има хиляди документи. Може да ни отнеме седмици да намерим това, което търсим. Трябва да стесним търсенето.

– Как?

– Ако разполагаме с името на файла например.

– И откъде можем да го получим?

– Обикновено е отбелязано в горната част на екрана. Нещо като заглавие. Ето тук. Дай ми телефона. – Сандс погледна дисплея и поклати глава. – Изображението е прекалено малко. А телефонът ти е прекалено евтин модел, за да поддържа електронна поща. Ще трябва да препратя съобщението на моя телефон, а от там ще го прехвърля на компютър.

Сандс натисна няколко клавиша върху телефона на Фишър, още няколко върху своя и накрая отвори междинната врата и влезе в съседната стая. Двамата с Ричър завариха Ръдърфорд прав до леглото. Ръсти изглеждаше ужасно блед, косата му бе разрошена, но все пак стоеше сам на краката си. Което в случая бе обнадеждаващо.

– Какво става? – попита той.

Ричър му разказа набързо какво се е случило. Сандс седна пред лаптопа и отвори имейла, който сама си бе изпратила. Появи се изображение, заснето от друг екран. То бе леко размазано, но по всичко изглеждаше, че става въпрос за лист хартия, който е бил бледозелен. С голям воден знак в средата. И рамка с гръцки мотиви по краищата. Формуляр, в който всички необходими заглавия, полета, инструкции и прочие бяха отпечатани с черно мастило. Също черен бе и печатът КОПИЕ. През 1949 г. някой бе попълнил съответните полета на ръка, с плавен изящен ръкописен почерк, с тъмносиньо мастило. Формулярът съдържаше адрес, който изглеждаше познат. А също и имената на трима собственици. Артур Клих и Камил Клих, братята шпиони. А също и Кристиян Клих, който вероятно бе третият брат. Чиято самоличност бе останала тайна. И когото Фишър подозираше, че е връзката с шпионина в "Оук Ридж".

– Виж! – възкликна Сандс и посочи белия текст в средата на синьото поле в горната част на изображението. Scan00001968.jpg. – Точно това ни трябва.

Тя затрака по клавиатурата и въведе името на файла в появилото се прозорче.

Натисна съответния клавиш и секунда по-късно на екрана се появи далеч по-ясно изображение на същия формуляр.

– Чакай – каза Сандс. Вниманието й бе привлечено от полето, в което бяха отбелязани собствениците на името. Почеркът изглеждаше същият. Както и цветът на мастилото. Имената също бяха три. Артур Клих. Камил Клих. И Наталия Матушак. – Имената не съвпадат. Коя е Наталия Матушак?

– Наталия Матушак е майката на Хенри Клостерман. Хайнрих Клостерман е вторият ѝ съпруг. Обзалагам се, че моминското ѝ име е Клих. Третият агент не е брат на онези двамата. Тя е шпионинът. Сестрата на Артур и Камил – отговори Ричър.

– Този документ е копие – отбеляза Сандс. – Унищожили са го, за да запазят в тайна съществуването на Наталия. Или поне така са смятали. Това обаче е оригиналът. Онзи, който Фишър е видяла, е фалшифициран.

– Но как са го направили? – попита Ръдърфорд. – Ти не си изпускал сървъра от очи. Освен докато е бил в багажника.

– Предполагам, че са направили копие на документа от сървъра, който продадохме на Клостерман. Така биха разполагали с достатъчно време, за да го фалшифицират. Техен човек го е качил на сървъра, докато Фишър ме връзваше. А после онази компютърна специалистка направи всичко възможно Фишър да го види, защото е знаела, че ще предаде информацията на ФБР. Федералните агенти няма да открият връзката с Клостерман и ще стигнат до грешен извод относно самоличността на шпионина в "Оук Ридж".

– Как ще им помогне това? Ако третият брат не съществува, тази улика няма да отведе Бюрото доникъде.

– О, напротив. Руснаците са се погрижили за това. Подхвърлили са не една, а няколко улики, достатъчно объркани, за да породят съмнение. Но не толкова объркани, че да заблудят един средностатистически федерален агент. И те ще го отведат до целта. До някой, който в този момент работи в Ноксвил. И вероятно е скрил някъде копие на "Страж". Този човек се готви да избяга. Да бъде заловен. Да направи самопризнания.

– Защо някой ще постъпи така?

– Сигурно го възприема като благородна саможертва в името на достойна кауза. Или семейството му ще получи някакви облаги. Кой знае?

– Но ако уликите са фалшиви, как Бюрото ще открие самоличността на шпионина? – попита Ръдърфорд. – Агентите ни ще се върнат в изходна позиция.

– Не, няма – възрази Ричър. – Могат да започнат с Клостерман. Той спомена, че има син. Може да има дори внуци. Никой не е проверил тази следа, защото никой не е подозирал, че майка му е шпионка.

– Звучи логично – съгласи се Сандс. – Бюрото искаше сървъра, защото руснаците знаят, че той може да разкрие самоличността на техния шпионин. Този документ води към Клостерман. Следователно Клостерман трябва да е свързан с шпионина.

– Но без да използват името Клостерман – отбеляза Ричър. – В противен случай някой щеше да забележи. Опитват се да скрият името Матушак.

– Добре, разбирам – каза Ръдърфорд. – Но да се върнем назад във времето. Онази журналистка е открила документа в архивите. Той показва съществуването на още един клон в родословното дърво на братята шпиони. Руснаците не са искали никой да разбере за него, защото е щял да отведе разследващите до Клостерман. И до сина му. Може би до внуците му. Затова унищожават хартиения архив. Блокират дигиталния. И вземат сървъра. Защо не спрат дотук? Прикрили са следите си. Защо пробутват на агент Фишър тази фалшива информация?

– Защото ФБР знае, че руснаците имат шпионин в "Оук Ридж" – отвърна Ричър. – Ако руснаците унищожат данните, Бюрото ще продължи да рови и може да открие друга улика. Ако планът на руснаците проработи, ФБР ще реши, че е заловило техния шпионин. И ще спре да рови. Няма смисъл да издирваш чужд агент, след като вече си го заловил.

Сперански крачеше нервно от единия край на стаята до другия, когато кодираният му телефон иззвъня.

– Нагълтаха стръвта – каза гласът от другия край на линията. – Изпратиха съобщението. Но не до Бюрото, а до бивша негова служителка, която в момента е експерт по въпросите на киберсигурността. Американците са приели всичко за чиста монета.

– Какво ще правим с Наташа тогава?

– Вече е излишна. Центъра е на мнение, че можеш да правиш с нея каквото пожелаеш.

Ричър остави Сандс и Ръдърфорд да се ровят из останалите документи в сървъра и отиде в съседната стая, за да звънне на Уолуърк. И да го уведоми, че Фишър е разкрита. А също и да му каже за двете нишки, които водят към "Оук Ридж". Едната най-вероятно фалшива, другата най-вероятно истинска. Уолуърк не се интересуваше от разликите между тях.

– Ще открием и двамата агенти – заяви той. – Дори единият да е само за примамка. Ще ги тикнем зад решетките. И ще измъкнем Фишър. Ще направим всичко възможно, за да осигурим безопасността ѝ.

– Не, Уолуърк – възрази Ричър. – Трябва да я изтеглите още сега.

– Не можем да го направим. Ако Фишър изчезне веднага след като е видяла документите на сървъра, руснаците ще заподозрат, че нещо не е наред. И ще изтеглят агента си от "Оук Ридж". Никога няма да разберем дали "Страж" е компрометиран. Налага се да координираме изтеглянето ѝ едновременно с арестите, които ще извършим.

– Грешиш. Продължаваш да разглеждаш мисията от първоначалната позиция – че руснаците не са наясно с истинската самоличност на Фишър. Но те знаят за нея. Използват я, за да ви пробутват дезинформация. И няма да я оставят жива, няма да чакат да арестувате техния човек. В момента Фишър е убедена, че информацията, която ви е изпратила, е напълно достоверна. Търсила е тези данни месеци наред и когато файлът се е появил пред очите ѝ, тя мигом е налапала стръвта. Наречи го рефлекс или инстинкт. А какво ще стане после, когато се успокои и анализира ситуацията? Когато обърне внимание на всички необичайни съвпадения. Не, руснаците няма да поемат този риск. Ще я убият веднага щом се уверят, че сте получили дезинформацията. С други думи, сега. Затова трябва да действате. Незабавно!

Уолуърк не отговори веднага. Ричър го чуваше как драска с химикалка по лист хартия. Представи си го да подрежда замислено парченцата от пъзела. И да получава картина, която определено не му харесва.

– Добре – заяви Уолуърк след цяла минута. – Вероятно си прав. Разполагаме с малък интервал от време. Но ми се струва, че сме извадили късмет с това, че ти е дала телефона.

– Какво имаш предвид? – попита Ричър.

– Мисля, че си прав и наистина ще убият Фишър в мига, в който разберат, че ни е изпратила информацията. Но как ще го направят? Като следят телефона ѝ.

– Фишър никога не би използвала телефон, който ѝ е даден от руснаците.

– Разбира се. Тя е използвала чист телефон, с който се е сдобила специално за целта. Руснаците са го клонирали. Това бих направил аз на тяхно място. Много е лесно. Така ще разберат кога телефонът изпраща съобщение. Или провежда разговор. Но ние нямаме този проблем. Ти не ми изпрати снимката от нейния телефон, а ми позвъни от твоя.

– Току-що изпратихме съобщение от нейния телефон.

– Защо? На кого?

– Трябваше ни името на файла, за да проследим оригиналния документ. И да го сравним с другия. Изображението на екрана на телефона беше прекалено малко, не успяхме да прочетем името. Трябваше да го препратим на компютър.

Настъпи продължително мълчание. Ричър чуваше как Уолуърк върти химикалката в ръката си. После прозвуча пукот като от счупено стъкло.

– Поздравления, Ричър – каза Уолуърк. – Току-що уби Маргарет Фишър.

Сандс откара Ричър до мотела на руснаците, въпреки че Уолуърк го бе предупредил да не ходи там. Федералният агент обеща лично да изпрати кавалерията. Но после спомена задължителните бюрократични процедури. Нивата на достъп до информацията. Процедурите за съгласуване. Ричър знаеше какво означават тези термини. Забавяне. Затова той реши, че макар шансът да е минимален, трябва да провери дали Фишър е още в мотела и ако е жива, да предприеме съответните действия. Такива, които не изискват заповеди за обиск. Подписи. Каквито и да било разрешения.

От колите, паркирани в далечния край на сградата, нямаше и следа. Когато Ричър и Сандс спряха пред осемнайсета стая, видяха, че завесите на прозореца са дръпнати. Вътре нямаше никого. Сандс продължи и паркира шевролета пред рецепцията, след което двамата с Ричър влязоха вътре и се насочиха право към служителя зад гишето. А той се оказа трийсетинагодишен, с бейзболна шапка и сива тениска с избродирано на гърдите име Чък.

Сандс извади протрития портфейл от черна кожа.

– Федерални агенти – обяви тя. – Издирваме хората, отседнали в осемнайсета стая. Тук ли са?

– Бяха тук – отвърна Чък. – Наеха не само осемнайсета, но и петнайсета, шестнайсета и седемнайсета. Последните четири стаи в онова крило. Но си тръгнаха. Освободиха стаите преди броени минути.

– Споменаха ли къде отиват?

– Не, госпожо. Един от тях май не изглеждаше добре. Всъщност една от жените. Мисля, че беше болна или пияна.

Фишър, помисли си Ричър. Упоили са я, за да не им създава проблеми по пътя.

– Добре – каза Сандс. – Няма значение. Ще трябва да огледаме стаите.

– Няма проблем. – Чък взе четири ключа от таблото на стената и ги остави на плота пред себе си. – Само ги върнете, когато приключите.

Сандс и Ричър започнаха от осемнайсета, тъй като това бе стаята на Фишър. После се заеха с останалите. Всичките стаи се оказаха идеално чисти. Ричър провери на места, които не би трябвало да са толкова чисти. Но руснаците бяха замазали дори дупките от куршуми в рамката на една от вратите. Нямаше никакъв боклук. Нищо. Нито нещо забравено случайно, нищо нещо, скрито от Фишър. Ричър погледна под матраците, между сгънатите кърпи, в шкафовете, чекмеджетата, гардеробите. Провери на всяко място, за което бе чувал по време на службата си във Военната полиция. Дори пусна гореща вода в баните, в случай че Фишър е оставила съобщение върху някое огледало. Не откри абсолютно нищо.

– Nada! Нищо! – обяви Сандс, когато приключиха с петнайсета стая. – Какво ще правим?

– Ще звъннем на Уолуърк – отвърна Ричър. – Ще проверим дали той не е научил нещо ново.

Двамата се върнаха на рецепцията, за да оставят ключовете, и тъкмо се канеха да тръгнат към колата, когато Чък им направи знак да се приближат.

– Сетих се нещо, госпожо – каза той. – Не знам къде са отишли онези хора, но знам какво ще правят. Това ще ви помогне ли?

– Възможно е – отвърна Сандс. – Какво ще правят?

– Ще играят голф.

Сандс кръстоса ръце на гърдите.

– Голф? Сигурен ли сте?

– Съвсем. Чух двама от тях да разговарят. Говореха на руски. Разбирам малко, защото баба ми и дядо ми са от Петербург. Както и да е, единият спомена думата бункернъш. Това означава нещо, свързано с бункери. А къде има бункери? На игрищата за голф. Нали така голфърите наричат дупките в земята, напълнени с пясък. Наблизо има няколко игрища. Другият подхвърли, че бункерът бил там открай време, затова си мисля, че става въпрос за някое от по-старите игрища.

– Голф? – възкликна Ричър, когато се качиха в колата. – Ама че идиот!

– Да, Чък определено не беше прав за голфа – съгласи се Сандс. – Няма спор. Но си мисля, че това ни подсказва къде са отвели Фишър.

– Така ли? Къде?

– Докато ти разговаряше с Уолуърк, ние с Ръсти се поровихме в старите архиви. Попаднахме на информация за част от парцелите до Къщата на шпионите. Братя Клих са ги купили почти по същото време, когато са купили и земята за къщата. Попълнили са куп формуляри, с които са искали разрешение за строителство. В архивите се пазят и оплаквания от съседите заради силния шум от багери, бетоновози и прочие. На Ръсти това му се стори странно, защото около Къщата на шпионите не се виждат други постройки. Не и над земята. Затова си задавам въпроса: за какво са му притрябвали на някого багери и толкова бетон?

– За бункер – отвърна Ричър.

– Именно – съгласи се Сандс. – Като онези, които хората са строили по време на Студената война. А не бункери, пълни с пясък и топки за голф.

– Фишър допускаше, че братята шпиони не са правили нищо, докато са живели тук, в Тенеси – отбеляза Ричър. – Сгрешила е. Надзиравали са строителството.

– И когато са заминали, сестра им е поела нещата в свои ръце – продължи Сандс. – Майката на Клостерман. Заличили са името ѝ от архивите, за да не открие някой връзката. Омъжила се е за Хайнрих Клостерман и къщата е била записана на негово име. Така се процедира при пране на пари, но в случая не става въпрос за финансови средства, а за недвижим имот.

– И когато са починали, синът им Хенри е продължил мисията.

– Това обяснява защо живее тук. Човек не може да продаде къща, в която има бункер от Студената война, без това да предизвика въпроси. Не че в наши дни има кой знае каква полза от подобни съоръжения.

– Явно се използва. Да отидем там и да огледаме мястото.

– Можем да започнем още сега.

Сандс взе телефона си и извика на дисплея сателитно изображение на Къщата на шпионите и терена около нея. Увеличи го максимално, но не видя почти нищо, само редица от дървета, зад които се простира пуста равна поляна. Нещо като пасище, на което да вържеш магарето си. Стига да имаш магаре, което не обичаш особено. Сандс обаче откри нещо любопитно. Бетонни стъпала, разположени в края на черен път, които сякаш се спускаха под земята.

– Очаквах да видя люкове, вентилационни шахти, резервоари за вода. Нещо, през което да се промъкнем.

Ричър поклати глава.

– Бункерът е построен от хора, които са искали да оцелеят при евентуална ядрена война. Той трябва да задоволява собствените си нужди, затова въздухът и водата циркулират в затворени системи, пречистват се и се използват отново. За целта са нужни инсталации, разположени дълбоко под земята. Възможно е бункерът да е свързан с къщата, за да ползва електричество, а може би и вода. Особено в мирно време. Или за профилактика. Но едва ли поддържа други връзки с външния свят.

– Трябва да уведомим Уолуърк. Ще му трябват експлозиви. Пробивни и земекопни машини…

– Така е, но само ако мястото е заключено. Ще му звъннем по пътя. Първо искам сам да видя бункера. Все пак имаме едно предимство.

– Какво?

– Никой не знае, че идваме.