Стражът

11.

Ричър остави Ръдърфорд в колата, все едно беше малко дете. Или куче.

Това не бе най-доброто решение. Ричър бе наясно с рисковете. Знаеше, че има разпоредби, които забраняват оставянето на деца сами в кола. Не бе сигурен за кучетата. Но рисковете, от които се притесняваше, бяха от съвсем друго естество. Какви бяха шансовете някой като Марти да мине случайно от тук? И да забележи Ръдърфорд. Да извади телефона си. Да повика подкрепление. Или Гудиър да познае колата на своя приятел и да започне да задава въпроси, на които Ричър не бе готов да отговаря. Все още не. Това бе целта на идването му тук. Възможността ползите да надвишат рисковете. Възможността да провери една теория. Да подреди няколко парченца от пъзела. Или да установи, че е сбъркал.

И в двата случая щеше да получи полезна информация.

И в двата случая трябваше да побърза.

Когато Ричър слезе в мазето, завари полицай Рул зад бюрото си. Тя вдигна поглед и Ричър бе готов да се закълне, че в очите ѝ проблесна искра, когато го забеляза. А може би му се искаше в очите ѝ да проблесне искра?

– Господин Ричър – каза тя. – Някакъв напредък с издирването на Ръсти Ръдърфорд?

– Фалшива тревога – отвърна Ричър. – Оказа се, че Ръсти е добре. Но ще ви бъда благодарен, ако ми помогнете за нещо друго.

Рул скръсти ръце на гърдите си.

– Кой е изчезнал този път?

– Никой. Става въпрос за един скорошен случай. Убийство. Журналистка, открита нарязана на парчета. Прочетох за това във вестника. Интересува ме една подробност. Дали частите от тялото ѝ са били открити натъпкани в куфари.

От лицето на Рул изчезна и най-малката следа от добро настроение.

– Случаят е ужасен. Не мога да го обсъждам. Наясно сте с това. Разследването се води от Гудиър. Можете да попитате него, но и той няма да ви каже нищо.

– Тук ли е Гудиър?

– В момента отсъства.

– Имам само един въпрос. Отговорете ми с "да" или "не". Моля ви!

– Знаете, че не мога.

– А щяхте ли да ми кажете, ако имахте право?

– Може би.

– Какво ще кажете да сключим сделка? Аз ще ви направя услуга и вие ще ми направите услуга.

Рул се замисли и попита:

– Какво предлагате?

– В ресторанта срещу дома на Ръдърфорд работи една сервитьорка, Холи. Тя има приятел, който…

– Който е абсолютен лентяй и негодник, а тя толкова се срамува от него, че не признава съществуването му дори пред колежките си. – Рул поклати глава. – Те, разбира се, знаят всичко. Въпреки опитите на Холи да прикрие синините с грим. Ако се опитвате да ме изкушите със случай на домашно насилие, забравете. Обсъждала съм проблема с Холи. Без никакъв резултат. Отказва да сътрудничи.

– Ами ако сложите край на домашното насилие без помощта на Холи? И отбележите голяма червена точка?

– И как да го направя?

– Кога се появи на сцената въпросният приятел?

– Преди две години… най-малко – намръщи се Рул. – Всъщност не знам със сигурност. Но тогава забелязах първите синини и започнах да задавам въпроси.

– Проверихте ли името му в базата данни?

– Разбира се. Беше чист.

– Сигурна ли сте, че това е истинското му име?

Рул сви рамене.

– А проверихте ли отпечатъците му? – попита Ричър.

– Не. Нямах основание да го арестувам. Холи отказа да повдигне обвинения, а не разполагах с други доказателства, че я е удрял.

– Арестуван ли е по друг повод през последните няколко седмици? Откакто компютрите в града не работят.

– Нямам представа. Без компютри трудно можем да следим кой влиза в ареста и кой излиза. Защо?

– Мисля, че трябва да проверите – отвърна Ричър. – Мисля, че ще откриете скорошен арест. И мисля, че има друга причина Холи да крие своя приятел.

– Например?

– Можете ли да проверите дали той ви е дал истинското си име? Дали не е използвал други имена или прякори?

– Може би. Ако имам достатъчно основания.

– Имате ли приятели в други полицейски управления, на които да звъннете? Управления с работещи компютри и достъп до различни бази данни.

– Може би. Ако ми кажете причината.

– Човекът, който ме докара вчера в града, е застрахователен агент. Пристигна тук, за да поеме преговорите за откупа, който трябва да бъде платен, за да заработят компютрите отново. Холи ме видя да слизам от колата му, а после подслуша разговора ми с Ръдърфорд, докато вечеряхме. И е стигнала до грешния извод. Решила е, че аз работя за застрахователната компания. Затова е повикала онези отрепки, за да ме изплашат и да ме накарат да зарежа случая. Въпросът е защо. Кой има изгода компютрите да не заработят?

Рул се намръщи. После примигна. Накрая усмивката ѝ се завърна, по-лъчезарна от всякога.

– Някой, който е обявен за издирване, но на друго място. Извън нашата юрисдикция.

– Бих отишъл още по-далече – каза Ричър. – Предполагам, че този някой е обявен за издирване във връзка със сериозно престъпление. Но срокът на давност скоро ще изтече.

– Затова се укрива толкова време и експлоатира горката Холи. Измъкнал се е само защото във възможно най-подходящия – за него, разбира се – момент, компютрите ни са излезли от строя. Защо късметът се усмихва все на такива мръсници?

– Мисля, че късметът му се кани да му изневери.

– Много бих се радвала, ако е така. Особено ако тези телефонни разговори дадат резултат. Или ако успея да го открия.

– Имам необикновеното предчувствие, че непременно трябва да надзърнете в задния двор на Холи. В рамките на следващия час и половина.

– Наистина ли?

Ричър кимна.

– Може наистина да надзърна в задния ѝ двор. А вие може да се окажете прав за онези куфари. Но не сте го чули от мен. Разследващите скриха тази информация от пресата от страх да не се появят имитатори. Освен това възнамеряват да я използват, за да проверят доколко достоверни са показанията на някои свидетели.

– Благодаря, полицай Рул. Желая ви успех с телефонните разговори.

– Почакайте! Искам да ви задам един въпрос! Как разбрахте?

– За приятеля на Холи?

– Не. За куфарите.

– Свързано е с нещо, върху което работя. Може би. Все още нареждам парченцата от пъзела.

– Внимавайте къде може да ви отведе това. Става въпрос за текущо разследване. Стойте настрана от него. Научите ли нещо, трябва веднага да ми кажете.

– Не се притеснявайте. Ще ви кажа. Когато съм сигурен.

Когато Ричър се върна при колата, завари Ръдърфорд заспал. Като малко дете. Или куче.

– Намери ли каквото търсеше? – попита Ръсти и разтърка очи, докато Ричър се настаняваше на седалката до него.

– Открих още едно парченце от пъзела – отвърна Ричър. – Евентуално.

– Каква е следващата ни задача?

– Място за нощувка.

– Можеш да отседнеш у дома.

– Благодаря, но трябва да откажа. Ти също не бива да се връщаш там. Вчера си видял онази жена да наблюдава жилището ти. Това означава, че знаят къде живееш. Трябва да намерим друго място. Дискретно. Анонимно. Място, което да не привлича внимание. На близко разстояние. Може би мотел извън града. Или близо до магистралата.

Ръдърфорд, който бе посегнал към бутона за запалване, дръпна ръка и извади телефона си.

– Ще трябва да потърся в интернет. Целия си живот съм прекарал в този град и никога не съм отсядал в хотел тук. – Той въведе няколко команди, плъзна пръст по дисплея и след минута-две свали телефона. – Има още един проблем. Не се обиждай, Ричър, но смяташ ли, че си човек, който може да влиза и излиза от дадено място, без да привлече внимание? Колкото и дискретен или анонимен да е някой мотел.

Ричър не отговори.

– Предлагам алтернативен вариант – продължи Ръдърфорд. – Имам ключ за апартамента на един съсед. Намира се на същия етаж, точно срещу моя. Собственикът замина на круиз с луксозен кораб. Човекът не понася жегите тук и прекарва голяма част от годината по други места. Живее в апартамента само през зимата. Аз се грижа за дома му, поливам цветята и прочие. Можем да отседнем там. Приятелят ми не би имал нищо против, а и никой няма да разбере. Това дори може да ни помогне, защото, ако някой ни види да влизаме в сградата, ще предположи, че се прибираме в моя апартамент, а ние няма да сме там. Ако някой дойде на гости, портиерът ще звънне на мобилния ми телефон. И така ще видим кой идва.

– Мисля, че ще свърши работа. – Ричър се замисли и попита: – Има ли гаражи в сградата?

– Да, има подземен паркинг. Входът е отзад.

– Твоята кола там ли е?

Ръдърфорд кимна.

– Всеки апартамент разполага с едно паркомясто. Можеш да наемеш друго срещу допълнително заплащане. Има и места за посетители.

– Тази кола може да остане и на улицата – каза Ричър. – Имаш ли тиксо у вас?

– Че защо ми е тиксо?

– А остър нож?

– Имам няколко кухненски ножа, но не са кой знае колко остри. Не си падам по готвенето.

– Къде е най-близката железария?

– Не съм сигурен, но близо до магистралата има голям комплекс, който обслужва предимно шофьори на камиони. Там продават такива неща.

Комплексът не бе най-големият, който Ричър бе виждал, но бе наистина внушителен. Приличаше повече на малко селище, отколкото на бензиностанция. Имаше пицария и закусвалня, в която предлагаха бургери и пържени пилета. Два мотела. Кафене. Дори магазин за сувенири. Бензиностанцията заемаше площ почти колкото футболно игрище, но като че ли бе построена след мотелите и заведенията. Колонките бяха разделени на две групи – четири редици обикновени колонки за коли и джипове и шест по-големи, разположени по-далече една от друга, за камионите.

Ричър и Ръдърфорд оставиха колата до една от малките колонки и се запътиха към основната сграда. Ръсти се замисли за миг, после поведе Ричър към щанда с ножове. Ричър си избра два – по-голям и по-малък. Първият не му допадна, защото имаше тъпо острие, изработено от евтина стомана, но въпреки това го взе заради заплашителния му вид, който можеше да бъде от полза. По-малкият бе далеч по-качествен. Сгъваше се и лесно се побираше в джоб. Острието бе добре наточено и се отваряше с едно движение на китката. Ричър плати ножовете в брой, после сложи в кошницата две ролки тиксо и лютив спрей за Ръдърфорд. Тъкмо се насочваше към касата, когато забеляза щанда за дрехи. Порови из него и откри чифт панталони в цвят каки и светлозелена тениска. Добави към тях и риза от джинсов плат, която можеше да му послужи и като тънко яке. После отиде на касата и плати покупките и бензина. Ричър връчи на Ръсти найлоновия плик, в който бе сложил всичко освен дрехите, и се запъти към тоалетната, за да се преоблече. Прехвърли четката за зъби, паспорта, картата и парите в джобовете на новите си дрехи и изхвърли старите в кошчето за боклук. Когато се върна в бензиностанцията, Ричър завари Ръсти пред машина за хотдог, на която се въртяха наденички.

– Взех ти това – каза Ръдърфорд и му подаде друга торбичка.

Ричър я взе и надникна вътре. Видя две картонени кутии в ярки цветове. В едната имаше мобилен телефон, в другата – безжична слушалка. Той върна торбичката на Ръсти с думите:

– Благодаря ти. Оценявам жеста, но не обичам мобилните телефони.

– Моля те, вземи я – настоя Ръсти. – Направи го заради мен. Не можеш да ме пазиш двайсет и четири часа в денонощието, а аз ще се чувствам по-спокоен, ако знам, че мога да ти се обадя при нужда. Дори чакането тук ме изнерви ужасно и едва се сдържах да не те последвам в тоалетната. Освен това виж! – Ръсти бръкна в плика и извади телефона. – Взел съм ти най-стария модел, който успях да открия. Беше последният. Няма връзка с интернет. Можеш само да провеждаш разговори и да пишеш съобщения. Нищо повече. Ще го настроя вместо теб, ще заредя батерията. А когато всичко свърши, можеш да ми го върнеш, ако не го искаш. Някой музей ще го приеме с радост.

Ричър замълча, но взе плика с телефона и слушалката.

В момента, в който Ричър се преобличаше, телефонът на Сперански звънна. Онзи за еднократна употреба. Той го вдигна веднага. Разговорът бе кратък. Обаждането дойде от мъж, който се намираше съвсем наблизо. И докладва последните събития. Първо съобщи фактите, после изказа мнение. Кратко и ясно. Разговорът донесе на Сперански известно облекчение. Той отпи глътка студен чай и набра един номер на кодирания си телефон.

– Можеш да отзовеш екипа – каза Сперански. – Ръдърфорд и Скитника са в града.

– Видя ли ги? – попита гласът по телефона.

– Не. Моят човек в полицейското управление ми съобщи новината.

– Не ги ли е арестувал?

– Не е установил контакт с тях. Служителка в полицията е споменала информацията мимоходом, без да осъзнава важността ѝ.

– Защо са се върнали?

– Нямам представа. Може Ръдърфорд да се е отказал от идеята си да се качи на самолет. Може Скитника да се е свързал с него и да го е повикал. Ще разберем.

– Някаква представа къде отиват?

– Нищо конкретно.

– Добре. Ще поставим под наблюдение дома на Ръдърфорд, кафенето и ресторанта. Той обикновено се движи в този район.

– Добре. Още нещо. Нареди на екип да мине покрай мястото на засадата, преди да се прибере в града. Или прати там поне двама души. Моят човек трябваше да докара Скитника. Явно му се е случило нещо.

– Ще им кажа да проверят. Можем да разчистим мястото, ако е необходимо. Какво да правим, ако не е необходимо?

– Необходимо е. Той се е провалил. Или ни е предал. И в двата случая е безполезен.

Ричър излезе навън, наля бензин и каза на Ръдърфорд да кара към дома си, като спре на двайсетина метра преди входа на подземния паркинг.

– Има ли камера отвън? – попита Ричър, когато наближиха.

– Да – отвърна Ръдърфорд и посочи. – Ей там, над вратата. Понякога, ако е късно и вали, а на смяна е някой по-любезен портиер, можеш да присветнеш с фаровете и да ти отвори дистанционно. Това ти спестява излизането от колата.

– А как отваряте вратата обикновено?

– С дистанционно. Насочваш го към сензора и готово. Има и клавиатура за всеки случай.

– Често ли сменят кода?

– Не. – Ръдърфорд подбели театрално очи. – Кодът е 1234, откакто се нанесох в апартамента.

– Какво е разположението на подземния паркинг?

– Спускаш се по рампа, която завива наляво. Няма добра видимост и би трябвало да натиснеш клаксона, но никой не го прави. Самият паркинг е най-обикновен правоъгълник. Между колоните се побират три автомобила. Покрай стените има място за една редица от автомобили и за две в средата на паркинга.

– Камери?

Ръдърфорд се замисли за миг.

– Да. На тавана са монтирани от онези плафони. Не знам точно колко…

– Има ли пешеходен достъп?

– Да. Има врата в далечния край. Тя води към стълбище, което излиза във фоайето. Отваря се със същото дистанционно или с друга клавиатура.

– Добре. Ще рискуваме. Ще минем покрай входа, след което ще заобиколиш сградата и ще спреш на място, от което да наблюдаваме главния вход.

Ръдърфорд подкара бавно покрай входа на паркинга, след което зави в страничната уличка, едва провря колата между два контейнера за боклук и спря до бордюра диагонално срещу входа на ресторанта. Ръсти не изключи двигателя и бе готов да потегли всеки момент. Ричър огледа улицата пред тях. Работеше систематично, наслагваше въображаема координатна мрежа върху тротоарите и витрините на магазините. Не видя никой да се шляе безцелно или да чака в паркирана наблизо кола. Нито един автомобил или пешеходец не мина два пъти покрай тях. Ръдърфорд извади от кутията новия мобилен телефон. Ричър продължи да оглежда района, като този път насочи вниманието си към улицата зад тях. Ръдърфорд извади парче пластмаса с размерите на кредитна карта и отчупи от него малък златист чип, който постави в телефона. Върна батерията на място и включи телефона. Ричър продължи да оглежда улицата. Този път отпред. Отново не видя никого. Дисплеят на телефона светна, засвири тиха електронна мелодия. Ричър продължи да оглежда улицата. Отзад. Не видя никого.

– Има малък заряд в батерията – каза Ръдърфорд и подаде телефона на Ричър. – Тук ли ще останем? Мога да го заредя докрай.

– Не – отвърна Ричър. – Хоризонтът е чист. Време е да потеглим. Ето какво искам да направиш. Иди в сградата и кажи на портиера, че си се върнал от летището, защото си забравил нещо. Кажи му, че си презаверил билета и ще летиш днес следобед. Посъветвай се с него кога трябва да тръгнеш, за да пристигнеш там в четири и петнайсет. Благодари му каквото и да ти отговори, кажи му, че ще се видите след две седмици, и се качи горе. Но не влизай в твоя апартамент, иди в този на съседа. Изчакай ме там. Разбра ли ме?

– Добре. – Ръдърфорд подаде на Ричър ключа за колата и отвори вратата. – Ще ти изпратя съобщение, когато се кача. Вече имаш телефон. Можеш да го използваш от време на време.