Стражът

25.

Ричър затвори телефона и потегли обратно към мотела в добро настроение. Не се съмняваше, че сървърът е там, където трябва да бъде. Руските специалисти щяха да се заловят за работа, след което всичко щеше да си дойде на мястото. Това бе началото на края. Но колкото повече се отдалечаваше от дома на Клостерман, толкова по-неспокоен ставаше. Измъчваше го нещо, скрито дълбоко в съзнанието му. Подсказваше му, че нещо не е наред. Всъщност две неща. Първото Ричър все още не можеше да определи. То би трябвало да е свързано с нещо, което бе видял в дома на Клостерман. Уолуърк бе установил някаква зависимост по време на разговора им. Тя съществуваше, но не бе на фокус. Приличаше на снимка от стар "Полароид". Размазана отначало, но все пак скрила някакво изображение. Ричър нямаше друг избор, освен да чака. Образът щеше да се избистри. Просто мозъкът му се нуждаеше от малко време, за да обработи информацията и да направи нужните връзки.

Второто бе ясно. То напомняше на Ричър за една стара френска легенда, която майка му разказваше. Живял някога магьосник, който улавял думите на хората и ги пръсвал по повърхността на вълшебно езеро. Отначало думите изглеждали едни и същи, носели се по повърхността на езерото, подскачали по вълните. След време верните думи, истините, поемали вода и потъвали на дъното, а отгоре оставали само неверните. И всички виждали само тях, лъжите. В случая лъжите идваха от Клостерман. Той ги бе изрекъл още при първата им среща. Баща ми напуснал Германия и пристигнал в Щатите през трийсетте години на миналия век. Но Уолуърк бе проверил данните на имиграционната служба. Хайнрих Клостерман бе пристигнал в Съединените щати през 1946 г. След края на Втората световна война, а не преди нея. Човек не би могъл да забрави подобен факт. Следователно Клостерман или се бе объркал неволно, или криеше нещо.

Ричър наближаваше бензиностанцията, когато телефонът му звънна. Обаждаше се отново Уолуърк.

– Нещо ново? – попита Ричър.

– Не и от Фишър – отвърна Уолуърк. – Става въпрос за онези автомобилни номера. Клостерман се е срещнал с интересна компания. Мъжът в мерцедеса му е съсед. Собственик е на куп сгради в града, плюс доста парцели. Един от останалите посетители проектира осветителни системи, друг – озвучителна апаратура, за човека с генераторите е ясно с какво се занимава. Клостерман сякаш се кани да организира концерт на открито. Може това да е нов бизнес, с който възнамерявала се захване. Или хоби. А може би еднократна проява, за да ознаменува събитие или годишнина.

– А мотористът?

– Той се оказа доста проблемен тип. Досието му е дебело два пръста. Не мога да си представя какво би могъл да прави на подобна среща. Да регулира движението? Да разлепва плакати?

Ричър се замисли за миг, след което попита:

– Имаш ли адреса му?

– Да, защо?

– Имам чувството, че го изхвърлиха от сбирката. Нищо чудно той да се окаже най-приказлив от всички. И бездруго нямам какво да правя, докато Фишър не се обади. Мисля да си поговоря с него. Да видим какво ще научим за Клостерман, ако подходим под друг ъгъл.

– Може да изскочи нещо. Но не съм те насърчавал да го правиш. И не си научил адреса му от мен.

Ричър благодари на Уолуърк и затвори, след което звънна на Сандс и я уведоми какво възнамерява. Тя не отговори веднага.

– Всичко наред ли е? – попита Ричър.

– Да – отвърна Сандс. – Ръсти не е добре.

– Какво е направил?

– Получи мигрена. Знаех си, че така ще стане. Винаги го заболява глава, когато се преумори. Отказва да си почива, отказва да се храни, отказва да пие. След това – бум! И пада на земята!

– Ще пристигна след пет минути.

– Не, по-добре иди при моториста. В Бюрото се научих да проследявам всяка улика, всяка нишка. И то час по-скоро, ако искам да разкрия случая.

Адресът, който Уолуърк бе съобщил на Ричър, се намираше в същия квартал като дома на Холи. След като подмина бензиностанцията, Ричър сви на югозапад, за да избегне минаването през центъра на града, навлезе в матрицата от правоъгълни парцели с правоъгълни къщи и спря пред последната сграда на улицата, която търсеше. Сигурно е била последната, която са построили, предположи Ричър. Вероятно е с година-две по-млада от първата. А това би могло да се окаже предимство, ако междувременно архитектите са отстранили всички недостатъци на предишните къщи. Или обратното, ако ентусиазмът на строителите е секнал и те са изпратили най-добрите си майстори на нов обект. Това обаче нямаше значение, тъй като постройката изглеждаше като пренесена от някое бунище. Част от керемидите бяха изпопадали. Прозорците бяха потъмнели от мръсотия. Боята по фасадата се белеше. Дворът бе осеян с отпадъци, изхвърлени сякаш от химически завод. По средата му обаче стоеше лъскав мотор, който изобщо не се вписваше в обстановката. Машината бе с изрисувани върху резервоара пламъци, удължено кормило с високи дръжки и широки стапенки.

Къщата, досущ като тази на Холи, имаше входна врата без прозорец. Ричър не бе склонен да почука на нея, затова подмина и спря в края на улицата. Тук поне нямаше да се притеснява от съседите. Нито пък щеше да прескача огради. Дори да искаше. Защото оградата бе паднала. Ричър стъпи върху счупените дъски и влезе в двора. Ако някой бе правил опити да посади цветя или да коси трева, времето бе заличило всяка следа от тях. В двора не растеше абсолютно нищо. Почвата бе тъмнокафява. Същинска пустош. Ричър не би се учудил да види учени в костюми за биологична защита да вземат проби от пръстта. Той заобиколи къщата от задната ѝ страна. Там също имаше плъзгаща се стъклена врата. Но с голяма диагонална пукнатина от единия край до другия. Някой се бе опитал да я покрие с прозрачно тиксо, което бе пожълтяло от старост, а по подвитите му нагоре краища бяха полепнали мумифицирани насекоми. Ричър надзърна в кухнята. Вратите на шкафовете бяха разкривени. Едни бяха провиснали, други изобщо не се затваряха. На печката имаше тенджери, от мивката стърчеше огромна купчина мръсни чинии и чаши. Кофата за боклук преливаше от бутилки и кутийки. Пепелникът на малката кръгла маса също бе препълнен. Но от моториста нямаше и следа. Нито от друг човек.

Ричър почука на стъклото. Нещо проскърца над главата му. Като от отваряне на прозорец. Ричър пристъпи по-близо до стената.

– Който и да си, няма ги. – Гласът бе женски, дрезгав от цигарите. – А сега се разкарай от двора ми.

– Трябва да говоря със Зак – отвърна Ричър.

– Казах ти, че не е тук.

– Моторът му е отпред.

– Тогава говори с мотора му. Зак не е тук. Никой от тях не е тук. Ела и провери, ако не ми вярваш. Стига скоро да са ти слагали инжекция против тетанус.

– Къде са?

– В сервиза очевидно. Опитват се да стегнат онази проклета таратайка.

– Ще ми дадете ли адреса на сервиза?

– Ако не го знаеш, това означава, че не познаваш Зак. За какво ти е притрябвал?

– Искам да поговорим за една работа.

– Наистина не познаваш Зак, щом си въобразяваш, че той би искал да работи нещо – изкиска се жената.

– Не би отказал работата, която ще му предложа. Повярвайте ми.

Жената се замисли.

– Да не би да става въпрос за пари? Истински пари, които приемат в магазина?

– За много пари.

– Добре, имаме сделка. Ще ти кажа къде е Зак, а ти ще му обясниш, че трябва да ми даде половината от това, което изкара. Или ще го изритам навън. Отново.

Жената упъти Ричър. Обясненията ѝ го отведоха на запад по шосе, което ту се разширяваше, ту се стесняваше. От двете му страни се простираха ниви, а покрай канавките стърчаха телефонни стълбове. Част от нивите бяха прорязани от отводнителни канали, други бяха покрити с оскъдна растителност. Нищо чудно някога да са били култивирани. А после да са били отчуждени за строителни нужди. Каквито и планове да са имали някога предприемачите, отдавна се бяха отказали от тях и бяха зарязали парцелите на произвола на съдбата.

Ричър измина двайсет и пет-шест километра. Оставаше му още съвсем малко. Жената бе казала трийсет, след което трябва да види кръстовище, но повечето хора са склонни да закръгляват. Появи се и кръстовището, а от другата му страна, вдясно, се издигаше самотна постройка. Сервизът. Разположен така, че да привлече шофьорите, които пътуват на изток или запад. Избор, който може да бе направен съвсем случайно, а може и да беше резултат от задълбочено проучване на трафика и демографията. Но нито едното, нито другото не му бе осигурило добро бъдеще в дългосрочен план.

Самата постройка беше съвсем обикновена. Колони по ъглите и в средата на всяка стена. Стоманени, най-вероятно, поставени върху бетонни основи. Страничните стени, а също и задната изглеждаха масивни. Покривът бе плосък. Отпред имаше две широки ролетни врати, и двете вдигнати. Навремето бяха водили към два подемника. Единият още се ползваше, тъй като бе заобиколен от инструменти, компресори и всичко необходимо. На този подемник бе качен автомобил, а гумите му се издигаха на височината на главата на Ричър. Купе с две врати и издължена предница, вероятно от края на шейсетте или началото на седемдесетте. Ярко-оранжево на цвят. Под него стоеше млад мъж и ровичкаше нещо. Отстрани се бяха наредили четирима души и му даваха съвети. Другото работно място бе превърнато в нещо като клуб. Три кожени канапета, и трите съвсем различни. Хладилник. Маса от автомобилни гуми, покрити с кръгло стъкло. И плакати по стените. Някои на коли, някои на жени, някои на коли и жени.

Отвън бяха паркирани пет пикала, все американски марки. Всичките бяха черни, с алуминиеви джанти и големи гуми. И всичките бяха с оранжеви пламъци отстрани. Ричър спря в края на редицата. Излезе от колата и огледа мъжете в сервиза. Възрастта им варираше от двайсет и няколко до четиресет, прецени той. Двама бяха облечени с черни кожени панталони и елеци. Други двама – с джинси и тениски. Последният – мъжът под колата – бе с черен работен гащеризон. Всичките бяха бели. И руси. Широкоплещести и мускулести. Ричър предположи, че тренират заедно в някой фитнес. А може би със самоделни уреди. Или пък бяха тренирали в двора на някой затвор. Където бяха попадали повече от веднъж.

Другото общо между тях бе, че никой не приличаше на Зак.

– Проблем с колата ли имаш, приятел? – Монтьорът с гащеризона пристъпи крачка напред. – Не мога да ти помогна. Съжалявам. Това е частен клуб, а не традиционен сервиз.

– Търся Зак – отвърна Ричър.

Монтьорът погледна приятелите си.

– Не познавам никакъв Зак. Съжалявам.

В този момент в задната част на помещението се отвори врата. Може би на склад, може би на тоалетна. Появи се Зак, който не бе свалил очилата и кърпата от главата си.

– Така ли? – възкликна Ричър. – Ето го там. Искаш ли да те запозная с него?

– На забавен ли се правиш? – попита Зак и прекрачи прага. – Какво искаш?

– Да поговорим.

– За какво?

– За Хенри Клостерман.

– Не познаваме никакъв Хенри Клостерман, нали, момчета?

Останалите поклатиха глави и изсумтяха.

– Разбира се, че го познавате. Той имаше работа за теб, но се получи известно недоразумение. Ти си остана с празни ръце. Но господин Клостерман не обича хората, които вдигат бялото знаме при първия неуспех. Смятам, че трябва да опиташ отново. Добрата новина е, че мога да ти помогна. Стига ти да ми помогнеш преди това.

– Глупости! – отвърна Зак.

– Не. Това е самата истина. Но предполагам, че ако не искаш да работиш с господин Клостерман…

– След като познаваш господин Клостерман, би трябвало да членуваш в Братството. Защо ли не съм те виждал на нито една сбирка?

Ричър вдигна рамене.

– Прекарвам твърде много време на път. Не е нужно да доказвам каквото и да било. Аз съм делови партньор на господин Клостерман. Дори днес сключихме сделка, между другото. В дома му, където съм бил неведнъж. Именно там те видях и дочух какво се е случило. Искам само да потвърдиш някои подробности и ще се върнеш отново в играта.

– Можеш да си вземеш сделката и да си я напъхаш отзад. Братството! Член ли си? Да или не? Защото всички ние сме. Покажете му, момчета.

Мъжете с тениски ги вдигнаха нагоре. Двамата с елеците ги разтвориха. А онзи с гащеризона започна да го разкопчава. Всички имаха една и съща татуировка. В лявата половина на гърдите. Белоглав орел, стиснал стрели в ноктите на двата си крака, не само на единия. А в самия център на орела, на мястото на американското знаме, имаше кръгъл щит с черна свастика на червен фон.

Неясният образ, който се въртеше в съзнанието на Ричър след разговора с Клостерман, се избистри. Дойде на фокус. Белите цветя в дневната на Клостерман. Те бяха еделвайси. Любимите цветя на Адолф Хитлер. Което разкри на Ричър онова, което Клостерман криеше. Баща му бе пристигнал от Германия през 1946 г. И бе донесъл поне една ценна картина, благодарение на която да започне нов живот. Старият Клостерман бе военнопрестъпник. Нацист. И Хенри продължаваше семейния бизнес, така да се каже.

– Е, това опростява нещата – каза Ричър. – Мислех си, че има два начина да го направим, а сега виждам, че остава само един.

– Вдигни си ризата – подкани го Зак. – Покажи ни твоята татуировка.

Ричър не помръдна.

Зак закопча елека си и се обърна към приятелите си:

– Този тип сигурно е от "Антифа". Господин Клостерман предупреди, че са тръгнали по петите ни. Затова се нуждае от помощта ни.

– И с какво можете да му помогнете? – попита Ричър. –Да му вържете обувките? Предполагам, че ако се заемете всички заедно, може и да се справите. Стига да разполагате с два дни. След което ще се отдадете на заслужена почивка в някой публичен дом. За гейове.

Шестимата пристъпиха напред като един, разгневени от обидата.

– Спокойно, момчета – продължи Ричър. – Защо не използвате ресурсите, с които разполагате? Огледайте се! Пълно е с гаечни ключове. Чукове. Кръстачки за гуми. Всякакви остри или тежки инструменти.

Мъжете се спогледаха. Изглеждаха объркани. Врагът им помагаше, но защо ли? Гневът обаче надделя. След като Ричър им бе предложил да използват инструментите като оръжия, никога нямаше да го послушат. Защото така щяха да се изложат.

Ричър ги огледа. Шестимата бяха застанали в една редица, кипнали от агресия. Обладани от идеологически гняв. Глутницата срещу неверника. Ричър беше неверникът. Освен това бе научил онова, което го интересуваше. Или поне най-важното. Имаше кола. Можеше да потегли. Така щеше да постъпи разумно. Но все пак ставаше въпрос за нацисти. Ричър си спомни за майка си. Която била дете по време на Втората световна. В окупирана Франция. Семейството ѝ често гладувало. Студувало. Излагало се на опасности. Не, Ричър нямаше да отстъпи.

Шестимата продължаваха да стоят в една редица на две педи един от друг. Намираха се на около три метра от Ричър и напредваха бавно. Проблемът бе очевиден. Целта на Ричър бе да намали броя им възможно най-бързо. Обичайната му тактика срещу многоброен противник залагаше на предизвикателството. Трябваше да подразни врага, да го провокира и да го накара да нападне пръв. Щеше да изчака шестимата да се озоват на метър и половина от него, след което щеше да се втурне в центъра на редицата им и да удари с лакът мъжа, който се намираше вдясно от него. Така щеше да намали силите на противника. Щеше да го принуди да се обърне. Буквално. Защото Ричър щеше да се намира зад гърба му. И противникът нямаше да го вижда. След секунда или колкото им бе необходимо, за да преодолеят изненадата, враговете му щяха да се обърнат. Но Ричър щеше да ги очаква с лице към тях. И щеше да ги атакува по същия начин. С вдигнат лакът. Щеше да го завърти и да удари мъжа, който допреди малко се бе намирал от лявата му страна, а сега се падаше от дясната. И ако Ричър уцелеше подходящия момент, онзи щеше да се блъсне челно в лакътя му като пиян шофьор в насрещното. Подбирането на подходящия момент идва с опита. А Ричър разполагаше с достатъчно опит. В случая обаче той имаше един проблем. В центъра на редицата стоеше Зак. А Ричър не искаше Зак да изгуби съзнание пръв. Искаше да го остави за накрая.

Затова Ричър чакаше и наблюдаваше. Мъжът най-вляво се промъкваше встрани. По диагонал. Опитваше се да заобиколи Ричър и да го нападне в гръб, докато той бе зает с останалите. А това подсказа на Ричър една идея. Престори се, че гледа надясно, за да насърчи противника да продължи наляво. Изчака, докато редицата се озове на седем крачки от него. Шест. После пристъпи леко вдясно. Половин крачка. Не повече. Стъпи стабилно с единия крак, завъртя се наляво и се прицели в тясното разстояние между двамата мъже в края. Докато Ричър се завърташе, вдигна и двата си лакътя. И ги насочи рязко напред. Удари единия под брадичката, а другия право в лицето. И двамата паднаха като подкосени. Ричър се завъртя по посока на часовниковата стрелка с десния лакът напред. Ударът пропусна следващия в редицата, но въртеливото движение придаде повече сила на крошето, което Ричър нанесе с лявата си ръка. Юмрукът му попадна в слепоочието на мъжа. Минус трима.

Половината му противници бяха извън играта. Останалите трима не направиха опит да го заобиколят и да се възползват от по-големия си брой. Не, останаха строени в една редица, сякаш умоляваха Ричър да ги нокаутира един по един. Силен удар в лицето на първия противник можеше да се окаже достатъчен. И да откаже останалите двама от намерението им да се нахвърлят срещу Ричър. Но отново имаше проблем. Следващият в редицата бе Зак, а това изискваше различен подход. Ричър се престори, че посяга към лицето на Зак, и когато той вдигна ръце да се предпази, го изрита в коляното. Зак падна и Ричър го изрита отново, този път в слънчевия сплит, при което му изкара въздуха и го остави превит на земята да отваря и затваря безмълвно уста като риба на сухо.

Последните двама отстъпиха назад и се раздалечиха. Ричър усещаше как колелцата в главите им се завъртат отначало бавно, а после все по-бързо. Какво стана? Какво да правим? Да бягаме? Да се бием? Но как? Ричър използва объркването им, за да стъпи върху ръцете на Зак, в случай че младежът крие пистолет или нож, след което се обърна към двамата оцелели противници.

– Колкото и да ми е неприятно, трябва да ви кажа следното. Боят приключи, момчета. Вие изгубихте, би трябвало да си вървите и да си спестите болката.

Двамата се спогледаха безмълвно. После се раздалечиха и образуваха триъгълник с Ричър на върха. А междувременно Ричър пресмяташе ъглите. Анализираше ситуацията от гледна точка на геометрията. И стигна до извода, че следващата геометрична фигура ще бъде права линия. С него по средата. Тогава двамата щяха да го нападнат едновременно. Ричър щеше да се изправи срещу две мишени. Две заплахи. Което щеше да затрудни отбраната му. Допуснеше ли да му се нахвърлят заедно, най-вероятно щеше да получи удар или два. Но Ричър не обичаше да получава удари. Причината не бе нито суета, нито непоносимост към болка. Не, ударите намаляваха ефективността. Нормалната му реакция в подобни случаи бе да остави двамата нападатели да се приближат, да наберат скорост. След което да скочи наляво. Единият щеше да се сепне и да отстъпи назад, но другият щеше да се втурне напред като ловец, преследващ плячка. Тогава Ричър щеше да смени посоката. И още веднъж, за да изненада първо единия, после другия нападател. Този път обаче тактиката му нямаше да сработи, защото двамата се движеха прекалено бавно. Буквално пълзяха напред. От предпазливост. А планът на Ричър изискваше скорост. Инерция. Затова той го промени. Скочи встрани и хвана по-едрия тип за дясната му ръка, продължи въртенето, като повлече противника си със себе си, и описа пълен кръг от триста и шейсет градуса. После Ричър използва единия си крак за опора, а теглото си като дискохвъргач и още преди да се бе завъртял докрай, краката на противника му вече бяха във въздуха. А когато се завъртя напълно, краката бяха на нивото на кръста на Ричър и изритаха другия нападател, който се просна на земята, нокаутиран от двойния удар. Ричър пусна своя противник. Изчака за миг, колкото да се увери, че е стъпил здраво, и изрита мъжа в лицето с всичка сила. Бе силен, мощен удар, досущ като с пневматичен чук, който премаза кости и сухожилия и изби зъби. Последният оцелял опонент се опитваше да пропълзи настрани, но Ричър го настигна и го изрита в главата. В подобна ситуация – когато врагът му вече бе на земята – Ричър обикновено използваше левия си крак. По-слабия. Но този тип бе нацист. Затова Ричър използва десния си крак. Без да пести сили.

После отиде до Зак, който продължаваше да се търкаля по земята и да хленчи. Сграбчи го за косата, завлече го до най-близкия пикап и го подпря на една от джантите.

– Човече, счупи ми крака! – Гласът на Зак звучеше поне с една октава по-високо от обичайното. – Счупи ми ръцете!

– Възможно е – призна Ричър. – Но само някои от по-дребните костици. Остават ти достатъчно здрави кости. Въпросът е искаш ли да счупя и тях. Или си готов да споделиш малко информация.

– Ще ти кажа всичко, което знам.

– Онова събитие, което Клостерман организира. Какво ще бъде то?

– Митинг или нещо подобно. Голяма глупост, мен ако питаш. Радвам се, че няма да участвам. Той дори няма да го организира като хората, няма да наеме зала или нещо подобно. Хрумнала му е някаква шантава идея да използва прожектори, за да създаде илюзия за стени. Ама че тъпотия!

– Не съм сигурен. Един дребничък австриец също е организирал подобни сбирки. Чувал съм, че са дали резултат.

– А?

– Не го мисли. Къде ще се проведе митингът?

– На някаква поляна. Един негов приятел притежава куп празни парцели. Не знам кой точно ще използват.

– Кога?

– Чак догодина. На двайсети април. Има толкова време дотогава. Но Клостерман е категоричен за датата. Нямам представа защо.

– Ти май наистина си много тъп, Зак.

– А?

– Как мога да се включа в тази сбирка?

– Тя е само за поканени. По двама души от всеки щат, плюс няколко местни.

– Клостерман как решава кого да покани и кого не?

– Не знам. Но чух, че всяка година сбирката ще става все по-грандиозна. Първия път ще поканят по двама души от всеки щат. Втория – по четири, третия – по осем, и т.н.

– Добре. Каква трябваше да бъде твоята роля?

– Охрана. Щях да събера екип и да пазя мястото денонощно, в случай че хората от "Антифа" разберат и се опитат да осуетят срещата.

– Знаеш ли какво, Зак? Сборището ви бездруго ще бъде осуетено. Можеш да разчиташ на това. Но не от "Антифа". Познавам хора, които ще го направят с голямо удоволствие. И те работят за Чичо Сам.

Ричър остави Зак. После помъкна навън изпадналите в безсъзнание негови приятелчета и ги струпа един върху друг край пътя. Накрая взе Зак и го сложи най-отгоре, въпреки че той се въртеше и пищеше. Ричър провери пикалите. Ключът на всеки бе на таблото, затова Ричър ги вкара един по един в сградата и паркира максимално близо до стените. И се върна да продължи разговора си със Зак.

– Имаш ли телефон?

– Да.

– Записва ли видеоклипове?

– Да. Защо? Какво ще правиш?

Ричър разкъса тениската на един от нападателите и я смъкна от безчувственото му тяло.

– Добре, действай – каза той. – Започвай да снимаш. Защото ти най-официално напускаш вашето… Братство. И ако случайно ти мине през ум да се присъединиш отново към него, изгледай този клип. И не забравяй, че следващия път това ще бъде домът ти. С теб вътре. Кажи същото и на приятелчетата си, когато дойдат на себе си. Същото се отнася и за тях. И за всички, които познават.

Ричър влезе в сервиза. Напъха накъсаната на парцали тениска във фунията на резервоара на оранжевия пикап. Изчака платът да се напои с бензин. Запали го. И си тръгна.