Стражът

20.

И така, очевидно не ставаше въпрос за мързел. А за алчност. Но не от страна на Томасино. Той бе най-обикновена пешка. Вероятно е могъл да прояви повече твърдост и да не се поддава на заплахите, помисли си Ричър. В такъв случай сървърите вече щяха да са в ръцете им. Ричър не можеше да обвини Томасино, че си затваря очите, докато някой ровичка в камиона му. Не и след като става въпрос за живота на жена му. Не и след като става въпрос за купчина боклук, която хората и бездруго са изхвърлили. Ричър щеше да бъде по-щастлив, ако сървърите вече бяха на сигурно място в микробуса. Но поне вече разполагаха е нова следа, което бе по-добре от нищо.

Навигацията на микробуса изчисли, че ще им трябват двайсет и две минути, докато стигнат до "Дебелия Фреди". Ричър помоли Сандс да се отбият до бензиностанцията, в резултат на което пристигнаха на мястото след четиресет и шест минути. Ричър искаше да купи още две неща. Големи клещи за рязане на болтове. Най-големите в магазина. И катинар. Най-здравия, който успя да намери. Сандс се възползва от възможността да напълни резервоара, докато Ричър обикаляше щандовете вътре. Тя го изчака отвън е работещ двигател. Когато той се върна, на екрана на сателитната навигация се появи следващият етап от маршрута. Сандс шофираше по-бързо отпреди. Въодушевена е от перспективата да си върнем сървърите, предположи Ричър. Тя натискаше педала на газта и микробусът им се накланяше по завоите, докато най-накрая механичният – почти като на робот – глас от навигацията обяви, че крайната им цел е от лявата страна. Мястото, на което се бяха озовали, се намираше северно от града. Полята наоколо бяха осеяни с по някоя къща или горичка, но първите градски квартали започваха поне след километър и половина, два. От двете страни на отбивката бе паркиран по един стар, довоенен камион, досущ като ръждясал автомобилен еквивалент на статуите, които Ричър бе виждал да украсяват входовете на аристократичните имения. Самият ресторант се намираше в дъното. Сградата се отличаваше със зелен ламаринен покрив, обширна тераса, която се простираше по цялата дължина на фасадата, и голяма неонова реклама отпред. Върху нея с ярки червени букви бе изписано Дебелия Фреди, а отдолу бе изрисуван анимационен каубой, който поднасяше огромен чийзбургер към устата си.

Паркингът бе разположен отпред. И бе пълен. Вечерният час пик бе в разгара си. Сандс провря микробуса сред колите и камионите, паркирани покрай бордюра (и дори върху него), и мина зад сградата. Там също имаше паркинг с табела Само за служители, в който нямаше свободно място. В другия му край се намираше малката сграда, която Томасино бе описал: ниска и квадратна, иззидана от светли тухли, с плосък покрив и заградено с телена ограда пространство, в което стояха контейнерите за боклук. Сандс спря отстрани, точно до входа. Ричър слезе пръв, като държеше резачката за болтове ниско долу, плътно до крака си. Огледа се, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Вдигна резачката. Челюстите ѝ захапаха катинара. После стисна здраво. Клещите срязаха метала. Ричър махна останките от катинара и прибра парчетата в джоба си. Сандс скочи от кабината и се присъедини към него. Ръдърфорд заобиколи от другата страна на микробуса.

– Готови ли сте? – попита Ричър.

Сандс и Ръдърфорд се спогледаха и кимнаха.

Ричър отвори вратата. Пантите ѝ изскърцаха. Дневната светлина стигна чак до отсрещната стена. Подът вътре бе отрупан с всевъзможни електронни уреди. Гледката напомняше онази в депото за отпадъци с тази разлика, че тук вещите бяха сортирани по категории. На едно място бяха компютрите, до тях мониторите. Следваха клавиатурите, мишките и принтерите. На друго място бяха телевизорите и дивиди плейърите. Вероятно всички бяха в добро работно състояние, предположи Ричър, макар да нямаше представа как може да го провери. Но всичко изглеждаше спретнато и подредено. Открояваше се една-единствена вещ, която не попадаше в категорията електроника. Шкаф. Висок над метър и осемдесет, оставен в задната част на склада, полускрит в сенките. Шкафът бе обърнат към тях с дясната си страна, а счупената стъклена врата зееше отворена.

– Ето го!

Ръдърфорд се втурна покрай Ричър и извади телефона си в движение. Включи фенерчето и коленичи пред шкафа. Надзърна вътре. После се отпусна рязко на земята, при което удари дясното си рамо в стената.

– Какво има? – попита Сандс.

Ръдърфорд не успя да каже нито дума, само посочи вяло с лявата си ръка.

Сандс прекоси помещението, погледна в шкафа и се обърна към Ричър. Той разбра какво ще каже тя, преди да си е отворила устата.

– Шкафът е празен. Сървърите са изчезнали.

Ричър си представи как сървърите се отдалечават, отдалечават и накрая изчезват на хоризонта. А онзи агент от Москва лети в обратната посока. Със самолет. И приближава ли, приближава.

– Някакъв шанс да са в тези купчини? – попита Ричър.

Ръдърфорд се изправи с усилие и поклати глава.

– Не. Тук има само един вид компютри, всичките са настолни. Сървърите не са тук. Закъснели сме.

– Грешиш – възрази Ричър. – Не сме закъснели. Приближили сме се с още една стъпка към целта. Сега знаем със сигурност, че сървърите са били тук, което означава, че сме на прав път.

– Така е – подкрепи го Сандс. Тя хвана Ръсти за ръката и го поведе към вратата. – Хайде, няма да се предаваме.

– Но какво можем да направим? – попита Ръдърфорд. – Това е задънена улица!

– Не, не е – отвърна Сандс. – Сървърите са били тук. Някой знае какво се е случило с тях.

– Сигурно. Но кой?

– Вече разбрахме кой – каза Сандс. – Бил Бъдник. Същият, който е заплашил Томасино. Собственикът на ресторанта. Ще говорим с него. Може да ни каже на кого ги е продал.

– Смяташ, че е тук ли? – попита Ръдърфорд. – Ами ако не работи вечер?

– Ще влезем вътре – обясни Сандс. – Лесно ще разберем дали е тук. Ако не е, все някой ще знае как да се свържем с него.

– Не е необходимо да го търсим – обади се Ричър. – Ще изчакаме пет минути, а може и по-малко. Той сам ще дойде при нас.

Ричър прибра клещите за рязане на болтове под своята седалка на микробуса и затвори вратата на малкия склад.

– Точно така – съгласи се Сандс. – Престоят от половин час, нали?

– Нищо не разбирам – призна Ръдърфорд.

– Томасино каза, че може да идва тук по всяко време, стига ресторантът да работи – обясни Ричър, докато поставяше новия катинар. – Не е нужно да се обажда предварително. Трябва само да остави камиона тук и да прекара половин час в заведението.

– Което пък означава, че човекът, който претърсва камиона му, винаги е тук – добави Сандс и продължи: – Той просто се нуждае от време да прерови отпадъците. Да открие по-ценните, да ги пренесе в склада и да изчезне, преди Томасино да се е върнал. Трийсет минути са малко време. Всичко останало – например да разчитат на друг човек, който да им звънне при пристигането на Томасино, за да изпратят някого да претърси камиона му – би отнело твърде много време.

– Възможно е – съгласи се Ръдърфорд, – но това не означава, че Бъдник върши всичко сам.

– Така е – отвърна Ричър и се облегна на стената. – Професионалните престъпници обикновено целят две неща. Първо, да извлекат колкото е възможно по-голяма печалба. И второ, да поемат колкото е възможно по-малък риск. Ако Бъдник не рови сам в камионите, това би означавало да наеме някой, който да го прави вместо него. Поне един човек. Може би дори двама, за да покрият всички смени през седмицата. Бъдник ще трябва да плаща на тези хора и така ще намали печалбата си. На всичкото отгоре тези двамата ще трябва често да се отлъчват от работа – независимо дали са в кухнята, миялното, или са другаде, – а това ще породи подозрения. Ще увеличи риска. – Ричър посочи аварийния изход в задната част на основната сграда. – Залагам десет към едно, че следващият, който ще се появи от там, ще бъде самият Бъдник. А междувременно, Ръсти, най-добре се качи в микробуса. Дръж си главата наведена. Ти все пак си местен, писали са за теб във вестника. Бъдник може да те познае.

Задната врата се отвори три минути по-късно и оттам излезе мъж, облечен със светлосив костюм, бяла риза и вратовръзка на цветя. Косата му бе грижливо разделена по средата. Мъжът бе огромен. Близо метър и деветдесет и поне сто и осемдесет килограма. Рисковете на професията, когато си заобиколен с безплатна храна по цял ден, помисли си Ричър. Мъжът спря за миг и наклони леко глава на една страна. Явно оценяваше ситуацията.

След секунди непознатият взе решение и се запъти към склада. Стъпваше леко, движеше се бързо. Ричър коригира първоначалната си оценка. Човекът не беше просто торба сланина. Вероятно бе бивш състезател по борба или американски футбол. Не че това имаше някакво значение. Стига да не получеше инфаркт, преди да отговори на всички въпроси на Ричър.

– Съжалявам, но не можете да паркирате тук – каза мъжът. – Налага се да ви помоля да се преместите.

– Не сте прав… господин Бъдник, нали? – отвърна Ричър. – Можем да паркираме тук. И то е очевидно, защото вече сме го направили. И не се налага да ни молите да се преместим. Просто искате да се преместим.

– Кой си ти, по дяволите? – възкликна Бъдник. – И откъде знаеш името ми?

– Знам много за вас. Знам, че притежавате този ресторант. И че доходите от него ви се струват недостатъчни, затова сте завъртели малък страничен бизнес. Ще ви направя предложение, съвсем просто предложение. Така и двамата ще получим каквото искаме. И всеки ще продължи по пътя си. Как ви звучи?

– Първо, нямам представа за какво говориш. Аз се занимавам само с ресторанта. И с нищо друго. Точка. Второ, дори да имах страничен бизнес, едва ли би могъл да ми предложиш нещо, което да ме заинтригува.

– Нищо не предлагам. Аз не продавам, а купувам. Или по-точно, искам да сключа бартер, защото нямам намерение да ви давам пари. Вие ще ми дадете това, което ми трябва, а аз ще направя нещо за вас.

– Много си самоуверен.

Ричър не отговори.

– Добре – каза Бъдник. – Да допуснем, че съм заинтригуван. Какво искаш?

– Малко информация.

– Каква?

– Някой е докарал тук компютърно оборудване, което е изчезнало. Проблемът е, че то ни принадлежи и ние си го искаме обратно. Затова ще ни кажете на кого сте го продали.

Бъдник не каза нищо.

– А в замяна няма да ви счупя краката – продължи Ричър.

– Майната ти! – Бъдник отстъпи крачка назад, извади мобилен телефон от джоба на сакото си и започна да набира някакъв номер.

Ричър му го взе и го подхвърли на Сандс.

– Очевидно не набирахте 911, тъй като говорим за крадени вещи – каза Ричър. – Което означава, че се обаждате на онези типове, на които плащате за закрила. За да направят какво? Да изпратят три-четири горили? При други обстоятелства бих се зарадвал на подобен развой. Прекарах целия ден в този микробус, седях, чаках, разговарях… Не бих имал нищо против да се пораздвижа. Но, уви, времето ме притиска. Което означава, че или ще ми кажете това, което ме интересува, или ще ви използвам за отдушник.

– Така ли? – Бъдник повдигна брадичка. – Хайде! Опитай! Да видим дали ще се получи!

Борец, помисли си Ричър. Или футболен защитник. Което означава, че най-вероятно ще се опита да ме сграбчи и да ми приложи някоя хватка. Или да се втурне напред с надеждата да ме събори. Да, сигурно ще опита нещо подобно.

Шансът Бъдник да нанесе удар или ритник бе нищожен. Ричър бе убеден в това. Като за начало Бъдник бе по-нисък поне със седем-осем сантиметра. Освен това Ричър имаше необичайно дълги ръце. Най-лесното за него бе да изчака Бъдник да атакува и да го удари в лицето, щом влезе в обхвата му. Но не прекалено силно. Ричър не искаше бившият спортист да изпадне в безсъзнание. Не и преди да му каже името.

Бъдник пристъпи встрани по посока на часовниковата стрелка и се озова по-близо до склада. Така застана на една линия с мястото за паркиране, на което бе спрял микробусът. Което означаваше, че ще атакува, ще връхлети Ричър, вместо да се опита да го сграбчи и да му приложи някоя хватка. Бъдник беше много едър. Определено разполагаше и с много енергия, за да придвижва огромното си туловище насам-натам. Ричър промени плана си. Нуждаеше се от свободно пространство вляво и вдясно. Така с лекота можеше да избегне атаката на противника. Да го накара да се повърти в кръг. Да го изтощи. Да го накара сам да изгуби схватката.

Бъдник пристъпи десетина сантиметра напред и се накани да се втурне към Ричър. И тогава се намеси Сандс. Тя заби пета в коляното му и Бъдник се строполи като прекършено дърво, изпищя, превъртя се по гръб и хвана пострадалия си крак.

– Какво? – обърна се Сандс към Ричър. – Защо трябва само мъжете да се забавляват?

Бъдник се надигна с усилие и седна на асфалта. Кракът му бе извит под необичаен ъгъл.

– Изритах те – започна Сандс и застана пред него – с половината си сила. Следващия път ще го направя с всичката. И няма да се прицеля в краката ти, а между тях. Да знаеш, че никога не пропускам.

Бъдник изскимтя и се опита да запълзи назад.

– Освен ако не ни кажеш името – продължи Сандс. – Името на човека, на когото продаваш електрониката. И то веднага.

– Не мога – отвърна Бъдник. – Нищо не съм продавал…

– Давай – обади се Ричър. – Изритай го!

– Не! – възкликна Бъдник. – Вие не разбирате. Аз не продавам нищо… не аз ръководя тази операция. Аз само давам под наем мястото, където складират нещата.

– И на кого го даваш под наем? – попита Ричър.

– На човека, на когото плащам за закрила.

– Добре. Как се казва? Къде да го открием?

– Не! Моля ви! Не мога. Вижте, този човек дори не ми плаща. Той го приема като услуга… проява на любезност.

Ричър и Сандс се спогледаха.

– Това е самата истина! – вдигна ръце Бъдник. – Кълна се! Вижте, аз въртя ресторантьорски бизнес. От самото начало си знаех, че трябва да плащам за закрила. Дори включих сумата в бюджета, под фалшиво перо, разбира се. Бях заделил парите, всичко беше готово. Онзи тип се появи вечерта, когато отворих. Точен като часовник. Каза ми сумата, която трябва да плащам. Стори ми се висока, но какво можех да направя? Приех. А после той ми разказа, че върти и друг бизнес, със стара електроника. Нещо повече, прави го от години. Човекът, от когото купих ресторанта, явно бе пропуснал да ми спомене тази подробност. Мръсник! Както и да е… Онзи тип каза, че споразумението с предишния собственик го устройва и се надява да го поднови и с мен. Откажа ли, това ще се отрази на доброто ми здраве. Какво можех да му кажа? Не съм глупав!

– Може наистина да си глупав – отвърна Ричър, – а може и да не си. Не ме интересува кой какво ти е казал или кога. Не ме интересува колко изкарваш и колко плащаш. От теб искам да чуя само две неща. Името на този човек. И къде да го открия.

– Не мога… той ще ме убие.

– Ако не ми го кажеш, моята приятелка ще те изрита с всичка сила. Не мисля, че ще ти стане приятно. Затова ти предлагам да си помислиш добре. Да подредиш приоритетите си. Да съпоставиш това, което несъмнено ще се случи в настоящето, с онова, което евентуално може да се случи в бъдещето. И ще трябва да го направиш бързо, защото започвам да губя търпение.

Бъдник помълча известно време, след което се изправи с усилие.

– Спомена за приоритети… Какви са твоите? Да си получиш нещата обратно или да спипаш онзи, който ги е взел? Защото, за да се озоват нещата ви тук, някой трябва да ги е изхвърлил на боклука. Може да е било погрешка, може да е било нарочно. Но който и да го е направил, моят човек не е виновен. Какво ще кажете да ви помогна да си върнете нещата, но без да го замесвате?

Ричър се замисли. Рекет срещу закрила? Това предполагаше наличието на организирана престъпност. Организираната престъпност предполагаше съществуването на проституция, хазарт, наркотици, лихварство. Все неща, за които Ричър нямаше никакво време. В някой идеален свят той щеше да разбие на пух и прах подобна мрежа, но Ричър не живееше в идеален свят. А в реален. И нямаше работа с вероятности и възможности, проблемите му бяха съвсем осезаеми. Самоличността на шпионина, който се опитваше да открадне копие от "Страж" например. Или безопасността на Ръдърфорд.

Да, наистина, въпрос на приоритети.

– Добре – съгласи се Ричър. – Да допуснем, че забравя за твоя човек. И че се интересувам единствено от това да си върна нещата. Как може да стане?

– Знам къде държи хубавата стока – каза Бъдник. – Предполагам, че вашата е хубава. Нали?

Ричър кимна.

– Един от хората му се изтърва веднъж, когато вземаше стоката. Явно не се усети. Както си говореше, и се изпусна. Беше преди месеци. Едва ли си спомня вече. А това означава, че можете да отидете там. Ще го представите като обикновен обир и никой няма да го свърже с мен. Така всички ще останем доволни. С изключение на онзи тип, рекетьора, но… майната му!

Ричър погледна Сандс. Тя кимна.

– Добре. Къде се намира това място? – попита Ричър.

– Складове под наем "Норм". Неговата клетка е Е4. Можете да откриете адреса в интернет. Ще ви кажа кода за външната врата. Знам го, защото всеки път, когато правя ремонт, наемам склад там. Кодът е номерът на клетката – моята е А6, – плюс последните седем цифри от мобилния ми телефон. – Бъдник продиктува поредица от числа.

– Добре – каза Ричър. – Но преди да хукнем към другия край на града, най-добре е да се уверим, че нещата ни не са тук. Вратата е заключена и не можахме да разгледаме добре през процепа. Можеш ли да отвориш?

– Не сте влизали вътре, така ли?

– Че как да влезем?

Бъдник сви рамене и извади ключодържател от джоба си. На него бе окачен един-единствен ключ. Той го подаде на Ричър с думите:

– Звучи логично, предполагам. Ето, отвори.

Ричър пристъпи в пространството между склада и микробуса. И размени ключовете, докато бе с гръб към Бъдник. Отключи новия катинар и отвори вратата.

– Как не се сетихме по-рано? – възкликна Ричър и дори се плесна с длан по челото. – Всичко е тук. Бъдник, ела да ми помогнеш.

Бъдник закуцука към него.

– Кои неща са ваши?

– Виждаш ли високия шкаф със счупената врата? Ей там, отзад? Това ни трябва.

– Не може да бъде – поклати глава Бъдник. – Спомням си, че едва го вкарах вътре, тежеше цял тон. Вижте, вземайте го, ако искате, но го изнасяйте сами.

– Окей – отвърна Ричър. – Както искаш.

Той се подпря на микробуса, оттласна се и удари Бъдник в гърба, точно между лопатките.

Бъдник влетя през вратата, размахал ръце като гигантска птица, която не умее да лети. Преплете крака, но успя да заобиколи първата купчина електронни отпадъци, втората, но накрая стъпи в струпаните на пода компютърни мишки, заплете се в кабелите им, залитна и се строполи до телевизорите.

Ричър хвърли ключодържателя в склада.

– Не се притеснявай. Все някой ще дойде и ще те пусне. Освен ако не си ме излъгал за онзи склад. И не си ми заложил капан. В такъв случай прецаканият ще си ти.

Сандс даде знак на Ричър да изчака, след което заобиколи микробуса от другата страна. Тя се върна след секунди с две бутилки вода от стека, който бяха купили по-рано. Остави ги на прага, изчака Ричър да затвори вратата и да сложи катинара, след което го хвана за ръката и попита:

– Нали ще се върнеш и ще пуснеш Бъдник?

– Само ако трябва да си поговорим отново – отвърна Ричър.

– Ами ако не трябва? Ако вземем сървърите? Не можем да го оставим заключен вътре.

– Няма да го оставим. Не и за дълго. Ще звънна на Рул. Ще ѝ кажа къде да го открие. Така Рул ще получи още една червена точка.

– Не си ли прекалено жесток с Бъдник? Той не ръководи тази схема. Не печели от нея. Той е като Томасино, когото пуснахме. Не трябва ли да насочим полицията към онзи рекетьор? Човека, който е замесил Бъдник в тази история.

– Рекетьорът също ще си получи заслуженото, не бива да се съмняваш в това. Той просто е накарал Бъдник да му отстъпи склада. Но тъкмо Бъдник е заплашил семейството на Томасино. Той сам е предприел тази стъпка. А това е граница, която не е трябвало да прекрачва.