Стражът

29.

Това е затишие пред буря, помисли си Ричър. Порталът се затвори зад Сандс и Фишър и имението на Клостерман отново потъна в тишина и спокойствие. Но това нямаше да продължи дълго. Скоро тук щяха да нахлуят екипи на ФБР и да обърнат къщата с главата надолу. Друг екип щеше да се спусне в бункера и да открие телата. Което щеше да породи куп въпроси. На които Ричър не искаше да отговаря. Затова се налагаше да побърза.

Той извади телефона за еднократна употреба на Клостерман. Беше съвсем прост модел, доста стар при това и най-вероятно евтин. Напълно логично, никой не купуваше подобни телефони с намерението да ги ползва дълго време. Това означаваше, че апаратът няма да изисква пръстов отпечатък или лицево разпознаване. А най-обикновен четирицифрен код. Десет хиляди комбинации. Ричър нямаше време да ги изпробва всичките. Затова взе малко пръст от земята. Стри я на прах, а после го посипа върху бутоните. Духна настрани излишния прах. Поднесе телефона към светлината и го наклони настрани. И откри, че прахта не е полепнала по нито един бутон. Опита отново, този път с повечко пръст. Получи същия резултат. Обичайният му метод се оказа безполезен в случая. Но му бе помогнал на портала. Паролата, която Клостерман бе използвал там, бе 0420. Рожденият ден на Адолф Хитлер. Деликатен и ненатрапчив начин да убеди хората, с които общува, че той също е нацист. Което не отговаряше на истината. Какъв код би избрал Клостерман? Ричър опита 0505, рождения ден на Карл Маркс. Телефонът извибрира недоволно и отказа да се отключи. Ричър опита 0422 за Ленин. И отново не успя. Опита 1107 за Троцки. Отново нищо. Ричър се замисли. Клостерман бе роден през 1950 г. и бе израснал в разгара на Студената война. Вуйчовците му бяха съветски агенти. Към коя личност от този исторически период биха могли да изпитват доживотна вярност? Ричър въведе 1218, рождения ден на Сталин.

Телефонът се отключи.

Ричър влезе в менюто и отвори списъка с последните входящи обаждания. Те бяха от четири различни телефонни номера. Три от тях се появяваха само по веднъж, но последният – цели четири пъти. Ричър започна с него. Избра го и натисна бутона за избиране. Отговориха му след третото позвъняване.

– Да? – попита мъжки глас.

Ричър бе сигурен, че знае на кого принадлежи той. Освен това му се стори, че някой затваря врата.

– Един съвет за тези, които имат уши да чуят – каза Ричър. – Хенри Клостерман е мъртъв. Агентите на ФБР са на път към дома му, за да извършат обиск. Ще бъдат там след двайсет минути.

Ричър затвори и тръгна към къщата. Прекоси верандата и влезе вътре. Стъпи върху парчетата дърво, осеяли пода около разбитата врата. Продължи по коридора. Покрай снимките по стените. Стигна чак до края. Ричър знаеше, че последната врата вдясно води към дневната, което означаваше, че това, което търси, се намира зад някоя от останалите три врати. Опита последната врата вдясно. И попадна право в целта. Кабинетът на Клостерман.

Стаята бе квадратна, с прозорци на двете стени. Пред този вдясно бе поставено бюро, обърнато с лице към самото помещение. Беше голямо, масивно, изработено от лакиран махагон, покрито със зелено сукно отгоре. Зад него имаше кресло с тапицерия от зелена кожа, придържана от солидни месингови кабърчета. До вратата стоеше библиотека, а четвъртата стена бе заета от ниски шкафове, които стигаха до кръста на Ричър. Над тях бе окачен маслен портрет в рамка. Сталин, облечен във военната си униформа от Втората световна. Ричър го свали. От обратната страна имаше друг портрет. Адолф Хитлер. Ричър върна картината на стената, но този път с нацисткия фюрер отпред.

Ричър провери шкафовете и чекмеджетата. Всичките бяха заключени. Мина му през ума, че може да ги разбие, но се отказа. Ричър проявяваше интерес към евентуални исторически артефакти, свързани с миналото на Клостерман, но предпочиташе федералните агенти да се заемат с многобройните документи в кабинета. Той надзърна по навик зад книгите, не откри нищо и зае позиция до библиотеката.

Следващите пет минути изминаха в пълна тишина Тогава Ричър чу стъпки в коридора. Човек със средно тегло, помисли си той, но със солидни обувки. Старае се да бъде дискретен, но едновременно с това бърза. Стъпките приближиха. И спряха пред вратата. После дръжката се завъртя и вратата започна да се отваря. Бавно. Ръбът ѝ помръдна с една педя, после спря. В пролуката се появи цев на револвер. Тя принадлежеше на "Смит & Уесън", модел 60, първия револвер в света, изработен изцяло от неръждаема стомана. С цел да се избегне опасността от корозия, когато оръжието се носи близо до тялото. Моделът определено не бе полицейски. След миг се появи и ръката, която държеше револвера. Последвана от китката, която се подаваше изпод ръкава на бяла риза, а върху нея – сив костюм.

Ричър изрита вратата. Тя се затвори с трясък и премаза китката. Мъжът изпищя. Изпусна револвера, освободи ръката си и отскочи назад. Ричър отвори вратата докрай. И видя полицай Гудиър да се присвива от болка до отсрещната стена и да притиска ръката си. Ричър излезе в коридора и сграбчи ченгето за реверите. Завлече го в кабинета. И заби главата му в стената под прозореца. После седна на бюрото и зачака Гудиър да се посъвземе, да се завърти настрани и да се надигне в полуседнала позиция.

– Предполагам, че вече ми отговори на един въпрос – започна Ричър. – Онзи, който ти зададох пред Съдебната палата по време на първата ни среща. Защо толкова искаш да потулиш неуспешния опит за отвличане на Ръдърфорд.

Гудиър не отговори.

– Това означава, че остава да отговориш на още един въпрос – продължи Ричър. – Защо помагаш на Клостерман? Пари? Шантаж? Какво?

– Заради принципи – озъби се Гудиър. – Господин Клостерман се опитваше да спаси нашата страна. Нашата раса. Гордеех се, че му помагам.

– Стани.

Гудиър не помръдна.

Ричър стана от бюрото.

Гудиър се изправи сам.

– Свали си сакото – нареди Ричър.

Гудиър измъкна с усилие ръце от ръкавите и сакото му се свлече на земята.

– Разкопчай си ризата.

Ченгето започна да разкопчава копчетата си едно по едно, като започна от най-горното и стигна до кръста.

– До долу – каза Ричър.

Гудиър разтвори бавно ризата си. Ричър погледна лявата страна на гърдите му. Там имаше татуировка на орел. Със свастика.

– Сигурно си чул, че вчера се срещнах с някои от така наречените ти братя – каза Ричър. – Всички те напуснаха малката ви шайка. И получиха нареждане да уведомят останалите, че не направят ли същото, къщите им ще изгорят. Докато те са вътре.

– Не, не го прави! – възкликна Гудиър. – Моля те! И аз ще подам оставка.

– Разбира се, че ще го направиш, но още е рано за това. Твоите приятелчета споделиха, че Клостерман възнамерявал да възкреси Хитлеровата Катедрала от светлина, но се оказаха прекалено глупави – нямаха представа какво означава това. Надявам се ти да си по-добре запознат с историята.

– Разбира се. Аз помагах на господин Клостерман на всеки етап от планирането.

– Следователно си наясно, че ще пристигнат гости от всички щати?

– Точно така.

– И поддържаш контакти с подобни групи откачалки от други градове?

– Спри дотук! Предпочитам да отида в затвора, отколкото да предам братята си.

– Не продължиш ли да говориш, затворът ще се окаже най-малкият ти проблеми. Позволи ми да ти задам един въпрос относно вашата… кауза. Ти изповядваш същите възгледи като Клостерман, нали?

– Точно така.

– И го смяташ за свой брат?

Гудиър кимна.

– Той не беше твой брат. Клостерман беше руски шпионин. Той ви въртеше на малкия си пръст. Използваше ви. Сигурно се е присмивал на глупостта ви всяка вечер, преди да си легне.

– Добър опит, Ричър, но никога няма да го повярвам!

– Тази картина… – Ричър посочи стената над шкафовете в кабинета. – Винаги ли е била там, когато идваше при Клостерман?

Гудиър се изправи и изпъна рязко ръка в нацистки поздрав, но мигом трепна от болка.

– Винаги.

– Свали я, виж какво има от обратната страна.

Гудиър не помръдна.

– Да я докосвам е светотатство.

– Тогава аз ще го направя. – Ричър пристъпи напред, но Гудиър препречи пътя му.

– Не – каза ченгето. – Ако някой трябва да го направи, нека бъда аз.

Гудиър спря за миг пред картината, сякаш изричаше безмълвна молитва, а после се пресегна и я взе. Използва двете си ръце. Свали я долу. Застина за миг. И я обърна.

– Знаеш кой е това, нали? – попита Ричър. – Истинският идол на Клостерман. Хенри Клостерман е посветил целия си живот на унищожаването на всичко, в което ти вярваш. На всичко отгоре те е подлъгал да му помагаш. Спомняш ли си Тони Гарза? Убитата журналистка? Клостерман я е ликвидирал, за да не го разобличи. Само че ти си провалил разследването. Защото той ти е наредил. Помогнал си му да се измъкне.

Гудиър поклати глава.

– Не ти вярвам.

– Няма значение дали ми вярваш, или не – отвърна Ричър. – ФБР ще ти обясни всичко. Не те излъгах, когато ти казах, че федералните агенти пътуват насам. Можеш да останеш и да им помогнеш да разбият останалите групи. В такъв случай ще направиш услуга на твоите братя. Ще попречиш на някой с двуцифрен коефициент на интелигентност да ги експлоатира. Ако това не ти харесва, ще те посетим в дома ти. – Ричър извади запалка от джоба си и добави: – Няма да забравим да купим бензин по пътя.

Гудиър се свлече на пода.

– Не, ще остана.

– Извади си белезниците – нареди му Ричър.

Гудиър ги измъкна от кожения калъф, закачен на колана му.

– Закопчай се за дръжката на онзи шкаф.

Гудиър се подчини.

– Добре – каза Ричър. – Още две неща, преди да си тръгна.

Той взе картината и я стовари върху главата на Гудиър, при което тя се подаде над разкъсаното платно и рамката увисна около врата му като колие. А после удари полицая в лицето. При други обстоятелства Ричър би използвал лявата си ръка. Може би дори би сдържал силата си. Но в случая му се стори уместно да направи изключение.

Ричър остави на бюрото телефона за еднократна употреба, който Клостерман ползваше. Онзи само с четири номера в списъка с входящите обаждания. Единият принадлежеше на Гудиър. Вторият – на Марти, но тук разследването щеше да се озове в задънена улица. Останалите може би принадлежаха на други две корумпирани ченгета. Или на други двама превозвачи на куфари. ФБР щеше да ги провери. На когото и да принадлежаха другите два телефонни номера, тези хора трябваше да бъдат спрени.

Ричър провери дали Гудиър диша. После напусна къщата и се качи в червения шевролет. Реши да отиде до онази бензиностанция. Да остави колата на паркинга за автомобили. Да отиде там, където спираха шофьорите на камиони. И да се качи при първия, който се съгласи да го вземе, независимо накъде пътува.

Ричър спря пред портата. Изчака тя да се плъзне встрани. Премина през нея. И спря. Пътят му бе препречен от друг автомобил. Появил се сякаш изневиделица. Определено не бе дошъл по алеята пред имението. Шофьорът му най-вероятно бе изчаквал, отбил върху тревата, долепен плътно до стената.

Ричър почака колата да се премести. Беше малка хонда, сравнително нов модел. Зад волана седеше жена. Облечена в цивилни дрехи. Именно затова Ричър не я позна веднага. Беше полицай Рул.

Тя позна Ричър в същия момент. Излезе от колата си, заобиколи и застана до вратата на Ричър. Той свали прозореца.

– Ричър! – възкликна Рул. – Какво правиш тук?

– Тъкмо си тръгвах. Всъщност никога не съм бил тук. А ти?

Тя помълча, сякаш се опитваше да вземе решение дали да му отговори или не.

– Проследих някого.

– Гудиър?

Рул кимна.

– Защо? – попита Ричър.

– Стори ми се, че става нещо странно. Нещо нередно.

– Така си беше. Но ти как разбра?

– Наречи го полицейски инстинкт, ако искаш – сви рамене Рул. – Видях Гудиър да разговаря по мобилен телефон, след което да бърза към кабинета си. Само че това не бе неговият телефон. Всички сме принудени да използваме личните си телефони, откакто тези в управлението не работят, и знам, че Гудиър има айфон последен модел. Но го видях на няколко пъти да използва другия. А той е стар модел. Освен това Гудиър като че ли се криеше от колегите. Преди не обръщах внимание на странното му поведение, но в един момент си казах, че трябва да разбера какво става.

– Гудиър е разговарял по телефона в Съдебната палата, нали?

– Точно така.

– Защо тогава не си в униформа? И защо използваш личния си автомобил?

– Отидох в управлението, за да връча оставката си. Напускам. Писна ми от това място. Помисли само… Ти си външен човек, който просто минаваше през града, но въпреки това прояви по-голямо желание да се бориш с престъпността от нашия разследващ полицай. Ти ми помогна повече, отколкото който и да било колега в управлението. Писна ми! Време е за ново начало някъде другаде!

– Оставката ти. Някой прочете ли я вече?

– Съмнявам се. Защо?

– Мисля, че ще ти се прииска да я оттеглиш.

– И защо да го правя?

– Току-що се освободи място за разследващ полицай.

– Но по щат то е само едно. И е заето.

– Вече не. Гудиър току-що подаде оставка.

– Сериозно ли говориш? Защо?

– Наречи го личностна криза. Някой ще трябва да заеме мястото. Разбира се, могат да назначат външен човек, но местен винаги е за предпочитане. Човек, който обича града. Човек, който е извършил няколко успешни ареста през последните дни. Познаваш ли такъв?

Рул се замисли за миг.

– Трябва да се върна в управлението. И да скъсам онази оставка. – Тя тръгна към колата си, но спря и се обърна към Ричър. – Ами ти? Къде отиваш?

– Нямам нищо конкретно предвид.

– Какво ще кажеш за моя дом? Знаеш къде живея. Петък вечер е. Ще си поръчаме храна за вкъщи. Имам бира в хладилника. Вино.

– Ами съседите? Нищо чудно да ме видят.

– Майната им! Какво ще направят? Едва ли ще се заядат с новия разследващ полицай в града.