Стражът

2.

Ръсти Ръдърфорд не бе от хората, които си губят времето в квартални кафенета. Всеки ден се отбиваше в едно и също. И винаги на път за работа. Интересуваше го единствено кофеинът. Не подхващаше никакви разговори. Не се интересуваше от нови приятели. Правеше едно и също всеки ден. Нареждаше се безмълвно на опашката и докато чакаше реда си, разсъждаваше върху проблемите, които го очакваха в офиса. Даваше поръчката си. Вземаше кафето. И си тръгваше. Интересуваше се единствено от деловата страна на процеса, не от социалната. И макар сега да бе прекарал цяла седмица в апартамента си, трудно можеше да преодолее този навик.

Реакцията на останалите клиенти определено не улесняваше процеса на промяна. Присъствието му обикновено биваше възприемано напълно неутрално. Появата му не носеше удоволствие на хората. Нито пък неудоволствие. Те не проявяваха любопитство. Нито пък враждебност. Въздействието, което оказваше на околните, можеше да бъде сравнено е това на пластмасов манекен на витрината на магазин за дрехи. Този понеделник обаче Ръсти Ръдърфорд се чувстваше като магнит с обърнат поляритет. Струваше му се, че отблъсква всички около себе си. Клиентите стояха на по-голямо разстояние от обичайното. В редките случаи, когато установеше зрителен контакт с друг човек, той извръщаше поглед, преди още Ръсти да е измислил как да го заговори. Така и не успя да размени дори една дума с друго човешко същество, преди да стигне до касата. Ръсти видя как реагира продавачката, когато двамата мъже пред него ѝ дадоха поръчките си. Тя им се усмихна. Попита ги дали желаят кафето си както обикновено. А не се усмихна на Ръсти. Не произнесе нито дума.

– Както обикновено, моля – каза Ръсти.

– И какво е то? – попита продавачката.

Ръсти чу някой да се подхилва зад гърба му. Искаше му се да побегне. Но не, въпросът бе принципен. Трябваше да се бори за правата си. И никоя подигравка нямаше да пречупи решимостта му.

– Вашият специален бленд, средно дълго, без мляко.

– Точно два долара. – Продавачката се обърна, взе пластмасова чашка и я тресна на барплота.

– Не – поклати глава Ръсти. – Ще пия кафето си тук.

Жената го изгледа удивено. Погледът ѝ сякаш казваше: Наистина ли? Предпочитах да отидеш другаде!

– А, да, точно така – каза тя на висок глас. – Забравих. Нали те изгониха от работа. И няма къде да отидеш.

Тя пресипа кафето му в порцеланова чаша, при което разля част от него, и побутна чинийката към Ръсти. И така разля още кафе.

В момента, в който Ръсти Ръдърфорд влизаше в кафенето, един телефон иззвъня. Намираше се в къща на два километра извън града. В стаята имаше двама души. Мъж и жена. Жената позна мелодията в мига, в който тя прозвуча. Знаеше какво означава. Шефът ѝ щеше да проведе този разговор насаме, затова тя се изправи, без да дочака нареждането му да напусне стаята. Затвори бележника си и го прибра в предния джоб на престилката. И тръгна към вратата.

Мъжът погледна дисплея на телефона си, увери се, че иконката, която показва, че връзката е сигурна, свети в зелено, и прие обаждането.

– Сперански.

Това не бе истинското му име, разбира се, но спокойно можеше да мине за такова. Все пак го използваше вече повече от пет десетилетия.

Гласът от другия край на линията произнесе само една дума:

– Контакт.

Сперански затвори очи за миг и прокара пръстите на свободната си ръка през буйната бяла коса. Време беше. Толкова планове бе начертал през годините. Толкова операции бе провел. Толкова кризи бе преодолял. Но сега за пръв път залозите бяха наистина високи.

За него. Лично за него. И за единствения човек в света, за когото го бе грижа.

В момента, в който Сперански вдигна телефона, Джак Ричър се качваше в една кола. Тъкмо бе решил онзи проблем, свързан с физиката и биологията, по задоволителен начин – макар той определено да не бе допаднал на съдържателя на бара – и бе тръгнал обратно към автогарата. Ричър възнамеряваше да последва дългогодишния си принцип, който изискваше да вземе първия автобус, независимо накъде потегля. Но тогава чу автомобила, който се приближаваше бавно зад гърба му. Вдигна ръка и, за негова изненада, шофьорът спря. Колата бе нова и лъскава. Вероятно взета под наем на летището. Шофьорът бе елегантен младеж на двайсет и две-три, облечен в тъмносин костюм. Ако се съдеше по учестеното му дишане и бледото му лице, скоро щеше да получи тежък пристъп на паник атака. Бизнесмен, помисли си Ричър. Изпратен самичък в командировка за пръв път. Уплашен да не провали нещо. В резултат на което проваля всичко, до което се докосне.

– Извинете, господине! – Гласът на младежа прозвуча още по-притеснено, отколкото подсказваше видът му. – Знаете ли как да стигна до междущатска магистрала четиресет? Трябва да продължа на запад. – Шофьорът показа екрана, вграден в арматурното табло. – Сателитната навигация явно ме мрази. Непрекъснато ме изпраща на улици, които не съществуват.

– Разбира се – отвърна Ричър. – Но ми е трудно да ви обясня. По-лесно е да ви покажа.

Младежът се поколеба и огледа Ричър от главата до петите, сякаш се опитваше да определи ръста му. Или обиколката на гръдния кош. Забеляза немитата му коса. Небръснатото лице. Паяжината от белези около кокалчетата на огромните му юмруци.

– Или предпочитате да обикаляте безцелно наоколо? – попита Ричър, като се постара гласът му да прозвучи загрижено.

Младежът преглътна и попита:

– Къде отивате?

– Все ми е едно. Магистралата е добър вариант като за начало.

– Добре. Ще ви откарам до магистралата, но няма да стигна кой знае колко далече. Пътувам за място, което едва ли ще ви хареса.

– На какво разстояние от тук?

– Стотина километра може би. Някакво забутано градче близо до Плезънтвил.

– А дали в това градче има кафене?

Младежът сви рамене.

– Най-вероятно. Не мога да бъда сигурен. Никога не съм бил там.

– Предполагам, че ще ми допадне – каза Ричър. – Да вървим.

Ръсти Ръдърфорд взе чашата си и осъзна, че е изправен пред още една дилема, с която се сблъскваше за пръв път. Къде да седне? Обикновено това не бе проблем. Той никога не пиеше кафето си вътре. И не му се налагаше да търпи гневните погледи на десетки клиенти, вперени в него. Ръсти потисна желанието си да се скрие в задната част на кафенето. Местата там бяха твърде неудобни, а и не отговаряха на целите му. В същото време обаче Ръсти не искаше да седне до прозореца – не бе готов да се изложи на показ, – затова избра малка квадратна маса в средата на помещението. Там имаше два стола, тапицирани с червен винил, а всеки сантиметър от плота ѝ бе покрит с драсканици. От предишни клиенти, предположи Ръсти. Имаше текстове на песни. Стихотворения. Вдъхновяващи цитати. Той ги прегледа набързо, не откри нищо, което да му допадне, събра кураж и вдигна глава. Опита се да установи зрителен контакт с хората от съседните маси. Но се провали. Освен с един едва проходил малчуган, чиито родители станаха и си тръгнаха веднага щом осъзнаха какво се случва. Ръсти отпи от кафето си. Целта му бе да остане тук поне един час. Накрая стигна до утайката на дъното на чашата. И въпреки това не бе установил каквато и да било форма на комуникация с никого освен с продавачката, която не пропускаше възможността да му метне някой враждебен поглед. Ръсти си взе ново кафе и седна на друга маса. Но и това не му донесе късмет. Поседя още четиресет минути и накрая жената отиде при него и му нареди или да си поръча храна, или да си тръгне.

– Няма да си поръчам храна – отвърна Ръсти. – Ще си тръгна. Но ще се върна утре. И вдругиден. Всъщност ще идвам всеки ден оттук нататък, докато всички повярват в моята невинност.

Жената го изгледа с безразличие и се върна зад касата.

Ръсти се изправи.

– Чуйте ме! – заяви той.

Никой не му обърна внимание.

– Чуйте ме! – повиши глас Ръсти. – Случилото се с този град наистина е ужасно. Няма спор. Но вината не е моя. Ни най-малко. Истината е, че аз се опитах да го предотвратя. Бях единственият, който се опита.

Никой не му обърна внимание.

Продавачката се пресегна през плота с пластмасова чаша в ръка.

– Вземете това кафе и си вървете, господин Ръдърфорд. Никой не ви вярва. И никога няма да ви повярва.

В момента, в който Ръсти Ръдърфорд напускаше кафенето, Джак Ричър пристигаше в града. Измъкването от Нашвил не бе никакъв проблем. Ричър се ориентира по усет, като използва и някои архитектурни забележителности, които бе запомнил от пристигането си с автобуса в съботната нощ. Така откри магистралата, без да се изгуби. Щом напуснаха града, Ричър убеди шофьора да настрои радиото на местна станция, която излъчваше предимно блус, след което свали седалката назад и затвори очи. Музиката бе прилична, но младежът до него не млъкваше. Говореше за Ню Йорк, за застрахователната компания, в която работеше, за първата си командировка след повишението… Обясняваше как пристигнал рано сутринта със самолет за някаква среща в местното представителство и за това как се изгубил по пътя към градчето, където трябвало да реши някакъв проблем. Нещо, свързано с компютри. И чужди правителства. И ключове, портали, сървъри и прочие неща, от които Ричър изобщо не се интересуваше. Той не обърна никакво внимание на пороя от думи, с който го заливаше младежът, и се настани в удобна поза за дрямка. Ричър отвори очи само когато усети, че колата намалява скоростта, преди да излязат на щатската магистрала и да поемат на юг. Първият половин километър след детелината бе осеян с ресторанти, закусвални, хотели и автокъщи. След това пейзажът бързо опустя. Появиха се ниви с всевъзможни неправилни форми и горички с високи стари дървета по стръмните склонове. Десетина минути по-късно Ричър и застрахователят отново завиха на запад и продължиха по стръмен път, осеян с безброй завои. Едва след около час навлязоха в покрайнините на някакво градче. Младежът зад волана продължи напред. Излязоха на главната улица и чак тогава спряха.

Ричър излезе от колата и се огледа. Най-обикновено, невзрачно градче, помисли си той. Централни квартали, строени в края на деветнайсети век, последвани от нови постройки, издигнати през петдесетте години, ако съдеше по архитектурния стил. Част от старите сгради явно бяха разрушени, а на мястото им се бяха появили нови, които на свой ред показваха признаци на остаряване. Градската планировка не се бе променила като цяло. Стандартна правоъгълна решетка. Достатъчно компактна, за да наложи монтирането на светофари на едно-единствено кръстовище. Светофарите обаче не работеха, което хвърляше в смут преминаващите шофьори. Но като се изключи това, всичко останало изглеждаше приемливо. Напълно нормална междинна спирка. Ричър прецени, че спокойно може да остане тук половин час. Градчето не бе свързано с никой от предците му. Името му не бе интригуващо. Нямаше военно значение. Нямаше интересни сгради. Не бе родното място на прочут музикант. Ричър не намираше причина да остане. Освен за едно кафе. Въпрос на приоритети.

Ричър се намираше на половин пряка от кръстовището с повредените светофари в западния край на главната улица. На отсрещната ѝ страна имаше кафене. В градчето сигурно имаше и други кафенета, но Ричър не виждаше смисъл да ги търси. Не беше претенциозен. Затова се възползва от уличния хаос и тръгна да пресича улицата.

Беше се насочил право към кафенето, което Ръдърфорд тъкмо напускаше. Отначало Ричър не му обърна никакво внимание. Най-обикновен минувач, дребен и невзрачен, с пластмасова чашка в ръка, запътил се към своя офис. Където и да се намира той. Но само миг по-късно Ричър усети как косъмчетата по гърба му настръхват. Мозъкът му получи сигнал, подаден от някаква примитивна сигнална система, зародила се в зората на еволюцията. А може би реакцията му бе инстинктивна. Защото бе забелязал определен модел на поведение. На хищници, които кръжат около плячката си. Двама мъже и една жена. Които бяха заели добре обмислени позиции. Които координираха действията си. И бяха готови да се нахвърлят върху жертвата.

Трима срещу един. Подобно съотношение не притесняваше Ричър. Но не той бе мишената. Това бе очевидно.

Мъжете бяха заели позиции в двата края на пресечката. Единият се преструваше, че разглежда витрината на магазин в западния ѝ край, точно преди кръстовището с повредените светофари. Другият бе застанал в източния край, където започваше тясна странична уличка, и се преструваше, че търси нещо в телефона си. Така образуваха примка с диаметър трийсет и пет, четиресет метра. Жената стоеше от другата страна на уличката, на три-четири метра по-нататък от своя колега. Северната страна на улицата бе заета от масивни постройки. Южната – от магазини, в които човек да се шмугне в случай на необходимост. Или пък спокойно да прекоси улицата, когато няма автомобили.

Ръдърфорд вървеше на изток. Не крачеше нито бързо, нито бавно. Следваше свой собствен ритъм. Определено не върви безцелно, помисли си Ричър. По-скоро угрижено. Следвайки познат маршрут. Без да обръща внимание на околните сгради, на входовете на магазините, на уличния трафик.

Мъжът, заел позиция в западния край, бе висок почти метър и осемдесет. Облеклото му се състоеше от черна блуза и панталон с външни джобове. Косата му бе късо подстригана, в ухото му бе пъхната безжична слушалка, каквато Ричър бе виждал бизнесмените да ползват. Вторият мъж, застанал в източния край на пряката, имаше сходни габарити. Бе облечен в същите дрехи, косата му бе подстригана по същия начин и носеше същата слушалка. Жената също бе облечена в черно, но дрехите ѝ изглеждаха по-подходящи за фигурата ѝ, а косата ѝ не бе късо подстригана, а дълга и червена, вързана на конска опашка.

Мъжът, заел позиция в западния край, обърна гръб на витрината и тръгна на изток. Вървеше на четири-пет метра зад Ръдърфорд. Движеше се леко, отпуснато. Явно бе принуден да скъси крачката си, за да не настигне мишената. Някаква жена пред тях бе спряла, за да помогне на едва проходило хлапе. Зад нея стояха двама души и разговаряха. Мъж и жена, облечени като за фитнес. Случайни минувачи, които нямаха нищо общо със засадата. Нямаха представа какво се случва.

Примката се сви до трийсет метра.

Мъжът, заел позиция на изток, докосна слушалката. Миг по-късно се появи автомобил. Изскочи от тъмните сенки в дъното. Най-обикновен седан като хиляди други. Тойота. Тъмносиня. Ричър я видя, а не я чу. Това означаваше, че колата е хибрид и в момента използва електродвигателя. Умен избор. Жалко, че навремето неговата 110-а специална част не разполагаше с подобни автомобили.

Примката се сви до двайсет и пет метра. Ричър се качи на тротоара.

Ръдърфорд приближаваше жената с малкото дете. Тя се изправи тъкмо когато той се изравни с нея. Хлапето ѝ хвърли плюшеното си мече на земята. Ръдърфорд се наведе и го взе. Може би все пак бе забелязал какво става. Това бе идеалният начин да огледа тротоара зад себе си. Нищо чудно да бе открил, че го следят. В този момент обаче оптимизмът на Ричър се изпари. Ръдърфорд не откъсваше поглед от детето. Подаде му играчката. Жената я грабна гневно от ръката му. Ръдърфорд отмина.

Примката се сви до двайсет метра. Ричър промени посоката си. Зави на изток. Оставаха осемнайсет-деветнайсет метра до мъжа в западния край.

Мъжът и жената в екипи за фитнес, подпрели се на стената, изведнъж се оттласнаха от нея. Езикът на тялото им се бе променил, бе станал по-рязък. Явно разговорът им бе приел неблагоприятна насока. Мъжът тръгна по улицата с рамото напред. Блъсна се в Ръдърфорд и разля кафето му. Жената го настигна. Хвана го за ръка и го дръпна, като клатеше глава и се мръщеше.

– Ей! – извика Ръдърфорд.

Никой не му отговори.

Обърни се, помисли си Ричър. Не се занимавай с фитнес маниаците. Виж човека, който те преследва.

Ръдърфорд не се обърна, а продължи нататък.

Примката се сви до десет метра. Други пет-шест метра деляха Ричър и мъжа в западния ѝ край.

Беше очевидно какво ще последва. Ричър го виждаше съвсем ясно, сякаш някой го бе изписал с огромни букви в небето. Колата щеше да завие по улицата, докато задната ѝ врата се изравни с тротоара. Мъжът в източния край на примката щеше да я отвори. Мъжът в западния край щеше да блъсне Ръдърфорд вътре и да го последва. Жената щеше да седне от другата страна. Мъжът в източния край на примката щеше да седне на предната седалка. И колата щеше да потегли. Цялата операция едва ли щеше да отнеме повече от пет секунди, ако направеха всичко както трябва. Без шум, без суматоха. Никой нямаше да види нищо.

Примката се сви до пет метра. Три метра деляха Ричър и мъжа в западния ѝ край. Беше време да вземе решение.

Съотношението в момента бе четирима срещу един. А може би петима или шестима срещу един, ако похитителите разполагаха с мобилно подкрепление. Подобно съотношение не притесняваше Ричър. Но не той бе целта им.

Колата потегли точно навреме. Ръдърфорд спря, без да ѝ обърне никакво внимание. Поредният нетърпелив шофьор, решил да мине напряко. Ръдърфорд отпи от кафето си и изчака колата да отмине. Тя обаче не помръдна. Мъжът в източния край на примката отвори задната врата и я задържа. Другият ускори крачка. Протегна ръка. Постави лявата си длан върху тила на Ръдърфорд. С дясната сграбчи лакътя му. Завъртя го към задната седалка. Но се оказа прекалено бавен. В един момент откри, че не държи никого.

Примката се бе свила до нула метра. Ричър се изравни е мъжа в западния край. Застана от лявата му страна и опря дясната си ръка в гърдите му. Ефектът бе като от стоманена бариера. После Ричър се завъртя на десния си крак и бутна Ръдърфорд назад и встрани, по-далече от останалите.

– Нека подходим цивилизовано – каза Ричър. – Покажете ми документи за самоличност или се качвайте в колата и изчезвайте.

– Пусни го – каза мъжът в западния край на примката.

– Ако имате законно основание да го задържите, ще разполагате с официални документи, служебни карти например. В такъв случай покажете ми ги. Не го ли направите, най-добре е да се качите в колата и да си тръгнете. Това е последният ви шанс.

– Кой си ти, по дяволите?

– Предвид ситуацията предлагам да насочиш вниманието си към решаването на по-належащи въпроси.

– Кой си ти?

– Дадох ти две възможности. Задаването на глупави въпроси не бе сред тях.

– Пусни го!

Мъжът се опита да заобиколи Ричър и протегна ръка, за да хване Ръдърфорд. Ричър го удари в слепоочието, мъжът се блъсна в стената и се свлече на земята като марионетка, на която някой е прерязал конците.

Ричър се обърна към другия мъж.

– Последен шанс. Събирай си боклука и изчезвай. Не го ли направиш, само ще увеличиш купчината. Изборът е твой. Все ми е тая какво ще предпочетеш.

Ричър засече движение с периферното си зрение. Десният прозорец на тойотата се спускаше надолу. Жената зад волана вдигаше ръка. И гледаше право към Ричър. Пистолет ли държеше? Ричър не изчака отговора, пусна Ръдърфорд и завъртя мъжа от източния край на примката с лице към колата. Хвана го здраво за яката на блузата и колана на панталона. А после го запрати с главата напред към отворения прозорец на колата. Мъжът се заклещи в него, ръцете му бяха притиснати плътно към тялото, а краката му ритаха безпомощно.

Ричър отстъпи назад, за да избегне някой случаен ритник. Не чу, а по-скоро долови бързото приближаване на масивен обект. Сграбчи Ръдърфорд и го бутна назад. Секунда по-късно на тротоара връхлетя черен шевролет събърбън и спря на мястото, на което Ричър бе стоял допреди миг. Шофьорската врата се отвори и от джипа изскочи непознат мъж. Беше по-нисък и по-жилав от първите двама. Дясната врата също се отвори, от там слезе друг мъж. Двамата застанаха един до друг в някаква странна поза, от бойно изкуство най-вероятно, след което се отпуснаха. И пристъпиха напред.

Излъчваха увереност. Явно го бяха правили много пъти.

– Отдръпнете се, господине – каза шофьорът. – Проблемът не е ваш. Този човек идва с нас.

Ричър поклати глава.

– Няма да го отведете никъде. Това е повече от ясно. Той ще си тръгне от тук, когато пожелае. Въпросът е дали вие ще го направите. Или изгаряте от нетърпение да последвате приятелчетата си в болницата?

Шофьорът не отговори. Ричър долови някаква суматоха от другата страна на шевролета. Онзи, когото бе запратил през прозореца на тойотата, бе успял да се освободи най-сетне и с помощта на жената се опитваше да качи на задната седалка изпадналия в безсъзнание свой колега. На тротоара започваха да се трупат зяпачи. Това напомни на Ричър за тълпите, които се бяха събирали в двора на всяко ново училище, в което бе учил. Той и брат му Джо. Гръб в гръб. Срещу всички останали. Ричър погледна Ръдърфорд. Той не се опитваше да избяга, което говореше добре за него. Но Ричър знаеше, че от Ръдърфорд няма да има никаква полза, ако тълпата се настрои против тях.

Двамата мъже от шевролета се спогледаха. Явно обмисляха следващия си ход. Не бяха успели да изненадат противника, затова изборът им се свеждаше до фронтална атака или тактическо отстъпление.

И двата варианта не изглеждаха особено привлекателни. В този момент прозвуча сирена. Пешеходците се разпръснаха. Тойотата потегли с рев на двигателя, тъй като шофьорът натисна рязко газта. Двамата новодошли скочиха в шевролета, шофьорът включи на задна и закачи предния калник на патрулката, пристигнала първа на мястото. После изчезна в далечината. Ръдърфорд не помръдна от мястото си – стоеше неподвижен, с облещени очи и отворена уста.

До тротоара спряха две полицейски коли. Ченгетата изключиха сирените и угасиха сигналните лампи. От патрулките излязоха четирима полицаи. Единият огледа щетите по автомобила. Всичките бяха с извадени пистолети, но не насочиха оръжията си към никого. Явно очакват числеността да им осигури достатъчно предимство, помисли си Ричър, но въпреки това не желаят да поемат рискове. Което му се стори разумен подход.

– На земята! – извика първото ченге. – Легнете по очи!

– Арестувате ли ни? – попита Ричър.

– Какво очакваш? Бонбонче? Лягай на земята!

Ричър не помръдна.

Полицаят пристъпи към него.

– На земята! Веднага!

Ченгетата по цял свят си приличат в едно отношение. Издадат ли заповед на обществено място, пред погледите на многолюдна тълпа, никога не отстъпват. Опитите да бъдат разубедени са чиста загуба на време. Ричър го знаеше от личен опит. И все пак човек си имаше принципи.

– Добре – каза той, – ще ви оставим да ни арестувате. Въпреки че ще излезем след пет минути. Но няма да легнем на земята.