Сътворението

Когато има любов

Лежал Адам насред цветя уханни, в тревата. Под сянка на дърво подремвал, вяла мисълта била. И внезапно спомен с неведома вълна от топлина обгърнал го, и всички мисли със сила някаква топлината ускорила: «Съвсем неотдавна пред мен творение застана ново. С мен сходство имаше, но беше и различно. Но с какво? И къде ли е сега то? О, как бих искал пак да видя творението ново! Пак да го видя,но защо?»

Адам бързо се вдигнал от тревата, погледнал околовръст. Мисъл избухнала: «Какво се случи изведнъж? Все същото небе и птици, тревите, храстите, дърветата. Всичко е същото и все пак разлика има, различно всичко виждам. Още по-прекрасни са тварите земни, въздухът, уханията и светлината!»

И слово се родило у Адама, и към всичко той възкликнал: «Аз обичам!»

Веднага нова вълна от топлина откъм реката заляла цялото му тяло. Той се обърнал към реката, а творението ново там сияло. Мислите логика напуснала, цялата душа се насладила на видението, когато изведнъж видял Адам: там на брега, край заливче стояла тихо девата, но не водата чиста, а него гледала, отметнала къдрици златни. С усмивката си галела го, сякаш него цяла вечност чакала била.

Той се приближил. Когато се погледнали, Адам помислил: «Никой няма очи така прекрасни като нея». — а на глас й казал:

— Седиш ти водата. Тя е приятна, а искаш ли да се изкъпем в реката?

— Искам.

— А искаш ли, след туй на теб творенията да покажа.

— Искам

— На всички тях съм дал предназначение. Ще служат и на теб. Ако поискаш, ново ще създам творение?

— Да, искам.

В реката къпали се и по ливади тичали. О, как звънливо смеела се девата, когато покачен на слон, някакъв танц за нея изтанцувал развеселеният Адам, и Ева назовал девицата!

Към залеза денят вече превалял, сред великолепието земно стояли двамата човеци, на звуците се наслаждавали, на аромати и на цветове. Кротко Ева гледала притихнала как свечерявало се. В пъпчици се свивали цветята. От погледа в тъмата си отивали прекрасните видения на деня.

— Ти не тъжи, — уверен вече в себе си казал Адам, — сега ще настъпи тъмата на нощта. Тя нужна е, да се отдъхне, но колкото и да настъпва нощ, денят се връща винаги.

— Денят все този ли ще е или ще бъде нов? — питала Ева.

— Ще се върне ден какъвто го поискаш.

— Подвластен на кого е всеки ден?

— На мен.

— А ти, кому си ти подвластен?

— Никому.

— Откъде си ти?

— Аз от мечтата съм.

— А всичко околно, взорът ласкаещо?

— Също от мечтата се яви, за мене сътворено.

— А къде е тоз, чиято така прекрасна е мечтата?

— Той често редом е, но поглед обичаен не вижда го. И все пак с него е добре. Нарича Бог той себе си, отец е мой и приятел. Не омръзва никога, всичко за мене дава. И аз искам нещо да му дам, но какво все още не зная.

— Значи, и аз тогава съм негово творение. И аз, както и ти, да му благодаря искам. Да го наричам приятел, Бог и мой отец. И може с тебе заедно ще можем да решим какви деяния от нас очаква Отецът ни?

— Аз чух как той говореше, че радост може да донесем на всичко.

— На всичко? Значи и на него?

— Да, значи и на Него.

— Разкажи на мен, какво желае Той?

— Творение съвместно и радост от съзерцанието му.

— Какво на всички може да достави радост?

— Рождението.

— Рождение? Всичко прекрасно вече е родено.

— Аз често мисля преди сън за необикновено и прекрасно сътворение. Но сутринта отива си съня, и виждам, че не съм измислил още. Прекрасно всичко има и се вижда в светлината на деня.

— Тогава нека заедно помислим.

— Аз същото поисках, да бъда редом с тебе преди сън, и твоят дъх да слушам, да усещам топлината, за сътворението заедно да мислим.

Преди съня в мечти за сътворение прекрасно, на нежни чувства в порив прегръщали се мислите им, в стремление единно се сливали. Телата материални на двамата помисленото отразявали.