Три

13.

Складът се намираше на около стотина метра от старата къща на Кевин, във втората редица от пътя; представляваше стара дървена барака за съхранение на стоки, която някога е била бяла, преди боята да се олющи и да разкрие сивата основа. От страничния му изход не се виждаше нито една от къщите на Бейкър стрийт.

— Това ли е?

— Изоставен е. Изглежда, от доста време — каза Милтън.

— Покажи ми.

До вратата стояха двама униформени и я наблюдаваха. Единият от тях й подаде фенерче.

— Ще ви свърши работа.

Тя го взе и го включи.

Складът миришеше на натрупван от десетилетия прах. Зад страничната врата имаше стълбище, което се спускаше надолу в мрака. Мъждивата светлина, която проникваше през десетките пукнатини в стената, осветяваше празно помещение, с площ около триста квадратни метра.

— Тези остарели сгради не ги ли събарят? — попита тя.

— Преди флотът да се премести на юг, тук са съхранявали всякакви стоки. После правителството купило земята и все още не е решило какво да прави с нея. Сигурен съм, че все някой ден ще стигнат и дотук.

Един самотен полицай стоеше в подножието на стълбата и осветяваше прага с фенерче.

— Вратата беше залостена отвън — трябваше да приложим доста сила, за да я отворим.

Дженифър слезе по стълбите. Стоманената врата водеше към стая с размери десет на десет метра, бетонна, празна. Тя освети с фенерчето си изровените стени. Няколко напречни греди поддържаха тавана. Поне част от него. Една малка част вече беше изгнила.

— Кръвта е ей тук — каза Милтън.

Дженифър освети мястото, където стоеше той и видя двете големи тъмни петна на пода. Присви очи и ги огледа.

— Установихме, че е кръв. — Размерът на петната също отговаряше на разказаното от Кевин, че и двамата с момчето са кървели. — След толкова години сигурно няма да можем да извлечем надеждни ДНК проби, но поне можем да потвърдим източниците. Още първия път, когато разговарях с Кевин, усетих, че крие нещо.

Тя погледна Милтън, изненадана от тона му.

— И това не е всичко. Гарантирам ви, че крие много неща — каза той.

Милтън беше първокласно прасе. Тя се изправи и отиде до една малка, едва забележима дупка на тавана.

— Оттук ли се е измъкнало момчето?

— Възможно е.

— В такъв случай, ако това се приеме за факт, какъв е изводът? Че Кевин не е убил момчето? Че са се сбили, Кевин е заключил вратата отвън, но момчето е успяло да се измъкне през изгнилия таван? И кой знае защо чак сега се е върнало, за да тероризира Кевин.

А можеше да означава, че момчето е умряло тук, а трупът му е бил открит от някой, който се е отървал от него. Едва ли. Разследването щеше да разкрие това, освен ако скитникът или който е бил там, е имал причина да скрие тялото. Вече беше пуснала искане за съответните доклади, но не беше открила нищо.

— Добре, трябва ни анализ на кръвта. Искам да знам какво се е случило тук долу. Ако наистина е кръв, лежал ли е някой в нея? Има ли кръв по стените или по тавана? Ако е възможно, искам да знам кръвните групи. Веднага изпратете проби в лабораторията на ФБР. И пресата не трябва да научава за това.

Милтън не каза нищо. Погледна към ъгъла и се намръщи. По лицето му премина сянка.

През главата й мина мисълта, че може би наистина ненавижда този мъж.

— Не си правете никакви планове, детектив. Всичко минава през мен.

Той я изгледа продължително и тръгна към вратата.

— Естествено.

Кевин се движеше по пътя към Палос Вердес. Телефонът на Слейтър лежеше изключен на таблото.

Сам гледаше напред и очите й блестяха.

— Ако Слейтър не може да осъществи контакт, как ще играе играта си? Ако целта му са гатанките, но ние неутрализираме възможността да общува посредством тях, то тогава няма да има гатанки, нали? Поне ще се наложи да преосмисли стратегията си.

— Или да взриви друга бомба — допусна Кевин.

— Технически погледнато, ние не нарушаваме правилата му. Ако взриви нова бомба, той ще наруши споразумението. Според мен няма да го направи.

Кевин се замисли за плана на Сам. От една страна беше хубаво, че прави нещо — каквото и да е — вместо само да чака. В това имаше смисъл. От друга страна, не вярваше, че Слейтър ще спазва собствените си правила. Може би Сам го познаваше по-добре, но тук ставаше въпрос за собствения му живот.

— Защо просто не изключихме телефона и не си останахме вкъщи?

— Той щеше да намери начин да се свърже с теб.

— Пак може да намери.

— Вероятно. Но по този начин успяхме и да те измъкнем оттам. Единственото нещо, от което се нуждаем сега, е време. През последните двайсет и четири часа изскочиха толкова много нови улики, но ни трябва време.

Отново ние.

— Не мислиш ли, че поне на Дженифър можехме да кажем?

— Приеми го като един вид тест. Прекъсваме всички контакти, а след това постепенно започваме да ги възобновяваме. Слейтър ще се изгуби, стига да не е вече по петите ни. Противниците му ще изчезнат. Може да злобее и да озверее, но няма да играе играта без теб. Ще добавим и други хора към кръга и така ще видим дали Слейтър не знае повече, отколкото трябва. Разбираш ли ме?

— Ами ако е сложил бръмбари в колата?

— Значи го е направил днес, под носа на ФБР. Нали тази сутрин я претърсиха, забрави ли?

Кевин кимна. Идеята започваше да му харесва.

— И ние изведнъж изчезваме, а?

Тя се ухили.

— Да, изведнъж.

— Както когато се измъквахме навън през нощта.

След около половин час стигнаха до един старомоден хотел — стара викторианска сграда, която беше преобразувана и разширена до четирийсет стаи. Когато спряха на паркинга, часът беше шест и десет. От Тихия океан се носеше хладен, солен бриз. Сам се усмихна и измъкна сака си.

— Имат ли свободни стаи? — попита Кевин.

— Имаме резервации. Апартамент с две спални.

Той погледна към хотела, а после към океана. На стотина метра северно от тях се виждаше бензиностанция „Коноко“ с ресторант „Тако Бел“. На петдесетина метра на юг имаше занемарен грил ресторант. Край тях минаха две коли, лексус и мерцедес. Хаосът на Лонг Бийч му се струваше толкова далеч.

— Хайде — рече Сам. — Да се настаняваме и да си намерим нещо за хапване.

Половин час по-късно те седяха един срещу друг в уютното кафене на хотела, зареяли погледи към замъгления хоризонт. Бяха оставили изключените си мобилни телефони в стаята. Тя все пак носеше със себе си служебния пейджър, но Слейтър не можеше по никакъв начин да се свърже с тях. Като че ли простичкият план на Сам не беше чак толкова лоша идея.

— Какво ще стане, ако аз просто изчезна? — попита Кевин, разрязвайки дебелата си телешка пържола.

Тя бодна малко парченце пилешко в разтопено сирене, лапна го и попи устните си със салфетка.

— Просто да изчезнеш, докато го намерим?

— Защо не?

— Защо не. Да го оставим на сухо. — Тя отпи от студения си чай и си бодна още едно парченце. — Би могъл да се преместиш в Сан Франциско.

— И без това животът ми тук е съсипан. Не виждам как ще продължа образованието си в семинарията.

— Съмнява ме ти да си първият им студент, който е разкрил греховете си.

— Типичната изповед не включва и признаване на убийство.

— При самозащита. А и доколкото ни е известно, той е оцелял.

— Изповедта ми прозвуча доста зловещо. Мисля, че с мен е свършено.

— И с какво убийството е по-различно от клюката? Не беше ли това основната ти позиция в спора с декана? Ти не си по-способен на зло от епископа, забрави ли? Убийство, клюкарстване — каква е разликата? Злото си е зло.

— Злото си е зло, докато е в класната стая. Щом излезем в реалния свят, клюките дори не се приемат за зло.

— Точно по тази причина всеки добър детектив се е научил да вярва на фактите, а не на чувствата. — Тя продължи да си похапва. — Но и в двата случая не мисля, че можеш да избягаш. Той ще те проследи. Така стават тези неща. Ако вдигнеш залога, е много вероятно той да го вдигне двойно.

Кевин погледна през прозореца. С изключение на хоризонта, всичко останало беше потънало в мрак. Спомни си думите на Дженифър. Изкарай го на светло, беше казала тя.

— Като животно на лов — каза той.

— Само че ти не си животно. Имаш същите качества като него.

— Дженифър ми каза, че при първа възможност трябва да му видя сметката. — В гърдите му бушуваше гняв. Беше стигнал чак дотук, беше работил толкова усърдно, беше успял да се измъкне от най-дълбокото отчаяние, само за да бъде похитен от някакъв призрак от миналото.

Той удари с юмрук по масата и чиниите издрънчаха.

Вдигна глава и срещна погледите на възрастната двойка от съседната маса.

— Съжалявам, Кевин — каза Саманта. — Знам, че е трудно.

— Какво може да ме спре аз да бъда ловецът? — попита той. — Слейтър иска игра! Защо не му отговоря с предизвикателство и не го накарам той да отговаря? Ти би ли постъпила така?

— Да отговоря на терора с терор?

— Точно така!

— Не — отвърна тя.

— Как така не? Може би единственият начин да го притиснем в ъгъла е да играем играта по неговите правила.

— Злото не се преборва със зло; това просто ще доведе до анархия. За разлика от Слейтър ние имаме правила, имаме скрупули. Какво смяташ да направиш, да заплашиш, че ще взривиш някой конгресен център, ако той не се предаде на полицията? Не знам защо си мисля, че той просто ще ти се изсмее. Освен това не знаем как да се свържем с него.

Метрдотелът се приближи до Кевин.

— Извинете, сър, всичко ли е наред?

Някой се беше оплакал.

— Да. Извинете ме, ще се постарая да се контролирам по-добре. — Кевин му се усмихна смутено. Мъжът леко наклони глава и се оттегли.

Кевин си пое дълбоко дъх и взе вилицата си, но апетитът му изведнъж беше изчезнал. Вярно че когато се замислеше за всичко, което му бе причинил Слейтър, той преливаше от желание да го убие. Да унищожи унищожителя.

— Знам, че това може да ти прозвучи превзето, но Слейтър не ме плаши — каза Сам със срамежлива усмивка, взирайки се в мрака отвън. — Ще видиш, Кевин. Дните му са преброени.

— Както може би и моите.

— В никакъв случай. Няма да го позволя.

Той нямаше нейната увереност, но не можеше да устои на заразителната й усмивка. Това беше неговата Саманта. Неговата редник Джейн.

— Значи така е казала Дженифър, а? — попита Сам. — Да му видиш сметката.

— Всъщност мисля, че каза да го премахна. В това има смисъл.

— Може би. — Тя го погледна над свещта. — Харесваш я, нали?

— Кой, Дженифър ли? — Той сви рамене. — Изглежда ми добър човек.

— Нямам предвид това.

— Стига, Сам. Та аз едва я познавам. От години не съм излизал на среща. — Той се усмихна смутено. — Мили боже, последното момиче, което целунах, беше ти.

— Наистина ли? Когато бяхме на единайсет?

— Как си могла да забравиш?

— Не съм. Но ти наистина я харесваш. Виждам го в очите ти, когато произнасяш името й.

Кевин усети, че се изчервява.

— Тя е агент на ФБР, който се опитва да ме спаси. Защо да не я харесвам? — Той изви глава настрани и отново улови погледите на възрастната двойка. Те отместиха очи. — И ми напомня за теб.

— Наистина ли? Как?

— Мила е. Не търпи глупости. Красива…

— Както вече казах, харесваш я.

— Моля те…

— Всичко е наред, Кевин — каза нежно тя. — Искам да я харесваш.

— Така ли?

— Да. Одобрявам. — Тя се ухили и лапна последното късче пилешко. Дори начинът, по който дъвчеше храната си, беше впечатляващ, помисли си той. Брадичката и бузите й изглеждаха толкова гладки в движение.

— А какво ще стане… — Той млъкна смутено.

— Какво ще стане с нас? Много мило, рицарю мой, но не съм сигурна, че между нас може да има романтична връзка. Не ме разбирай погрешно. Обичам те много. Но не съм сигурна дали искаме да пожертваме онова, което имаме, заради някаква си любовна история.

— Големите постижения винаги са резултат от големи рискове — каза той.

Тя го погледна с опияняващите си очи, хваната неподготвена от директното му изявление.

— Не е ли така? — попита той.

— Да.

— Тогава никога не казвай, че между нас не може да има романтична връзка. Целунах те веднъж и ти ме прати в Рая. Нищо ли не почувства?

— Когато ме целуна ли?

— Да.

— Цяла седмица се носих в облаците.

— Никога не си ми го казвала.

Сам се ухили и той установи, че тя е леко притеснена.

— Може пък да съм искала ти да направиш следващата стъпка. Нали така постъпва рицарят с неговата изпаднала в беда дама?

— Предполагам, че от мен не става добър рицар.

— Оказа се доста енергичен — рече Сам и очите й проблеснаха. — Мисля, че тя те харесва.

— Дженифър? Тя ли ти го каза?

— Женска интуиция. Забрави ли?

Сам остави салфетката си на масата и се изправи.

— Искаш ли да танцуваме?

Той се огледа. Не се виждаха други танцуващи двойки, но дансингът беше осветен от цветомузика. От тонколоните се носеше дрезгавият глас на Майкъл Болтън.

— Аз… не съм сигурен, че знам как…

— Разбира се, че знаеш. Също както когато бяхме малки. На лунна светлина. Не ми казвай, че оттогава не си танцувал.

— Не, не съм.

Тя го погледна нежно.

— Тогава определено трябва да го направим. Нали?

Той се усмихна и наведе глава.

— За мен ще бъде удоволствие.

Те се прегърнаха нежно и потанцуваха няколко минути. Танцът не беше чувствен, нито дори романтичен. Просто беше напълно нормално нещо, което да направят след десет години раздяла.

През нощта Слейтър не се обади.