Три

11.

Гласът на Дженифър откъсна Кевин от мислите му.

— Хей, каубой, искаш ли превоз?

Той вдигна поглед от масата и примигна.

— Разбира се.

— Да тръгваме.

Тя не го откара в дома му. Детективите продължаваха да претърсват къщата за следи, оставени от Слейтър. Работата щеше да им отнеме няколко часа.

— Нали няма да преровят и чекмеджетата с бельото ми?

Дженифър се засмя.

— Само ако Слейтър е оставил боксерките си вътре.

— Тогава по-добре и мен да ме няма.

— Обичате всичко да ви е подредено, нали?

— Разбира се, искам да е чисто.

— Много добре. Мъжът трябва да може сам да се пере.

— Къде отиваме?

— Носите ли телефона със себе си?

Той инстинктивно бръкна в джоба си. Невероятно колко малки могат да бъдат тия уреди. Извади го и го отвори. Дори така успя да се побере в шепата му.

— Просто проверявам — отвърна тя и зави по улица „Уилоу“.

— Смятате ли, че пак ще се обади? — попита той.

— Да, признаването на греха не е основната му цел.

— Изглежда е така.

— Но той иска признание. Сигурен сте в това, нали?

— Така казва. Когато си призная, щял да се оттегли. Но какво трябва да призная?

— Това е въпрос за милион долара, нали? Какво иска да си признаете? Имате ли някакви подозрения за какво може да става въпрос?

— Току-що си съсипах кариерата и един бог знае какво още, след като разказах на целия свят, че съм се опитал да убия едно момче — повярвайте ми, ако имах някаква представа какво трябва да изповядам, досега да съм го направил.

Тя кимна и се намръщи.

— Изповедта е единствената част от този пъзел, която не отговаря на профила на Гатанката. Изглежда е намерил нещо за вас, което смята за важно.

— Какво, например? Какви са вашите грехове, агент Питърс? Помните ли ги всичките?

— Моля ви, наричайте ме Дженифър. Не, мисля, че не ги помня.

— Тогава кое е важно според Слейтър? Да не би да искате да изляза по телевизията и да призная всеки грях, който си спомням?

— Не.

— Единственото нещо, за което виждам смисъл да призная, е момчето — каза Кевин. — Но тогава признанието би трябвало да предизвика някаква реакция, нали?

— От страна на Слейтър, да. Така смятам. Освен ако, разбира се, той наистина е момчето, но иска да си признаете нещо различно от опита ви да го убиете.

— Не се опитах да го убия. Беше по-скоро самозащита. Иначе той щеше да ме убие!

— Така да бъде. Защо ще иска да ви убива?

Въпросът хвана Кевин неподготвен.

— Той… преследваше Саманта.

— Саманта. Името й непрекъснато изскача, нали?

Дженифър погледна през прозореца и за няколко минути в колата се възцари мълчание.

Кевин беше само на единайсет, когато заключи момчето в мазето и едва не умря от страх. Беше го оставил да умре — колкото и да се опитваше да се убеди в противното, той знаеше, че го е заключил в гробницата му.

Разбира се, не можеше да разкаже за това на Сам. Тя веднага щеше да каже на баща си, който щеше да пусне момчето оттам и може би да го вкара в затвора. А след като излежеше наказанието си, най-вероятно след няколко месеца, то щеше да се върне и да убие Сам. Не можеше да й каже нищо.

Но не можеше и да си замълчи. Тя беше най-добрият му приятел, когото обичаше повече от майка си. Може би.

На третата нощ смяташе да отиде и да претърси склада, просто да надникне вътре; да види дали онова наистина, ама наистина се беше случило. Но след като близо час се мота пред прозореца, той се изкатери обратно в стаята си.

— Днес си по-различен от обичайното — каза му Сам на следващата нощ. — Избягваш да ме гледаш в очите. Непрекъснато отместваш поглед към дърветата. Какво има?

— Не го отмествам. Просто се наслаждавам на нощта.

— Не се опитвай да ме баламосваш. Да не би да смяташ, че нямам женска интуиция? Да знаеш, че вече съм почти тийнейджърка. Мога да разбера кога едно момче има някакви притеснения.

— Добре де, притесняват ме настоятелните ти приказки, че нещо ме притеснява — каза той.

— Значи наистина нещо те притеснява. Видя ли? Щом ти казах, че си притеснен, значи криеш нещо от мен.

Той изведнъж се ядоса.

— Нищо не крия! — сопна се.

Тя го погледна изпитателно, след което също се обърна към дърветата.

— Нещо те притеснява, но мисля, че не искаш да ми кажеш какво, защото смяташ, че ще ме нараниш. Много мило от твоя страна, затова ще се престоря, че не забелязвам притесненията ти. — Тя го хвана за ръката.

Даваше му възможност да се измъкне. Що за приятел би постъпил така? Сам можеше да го направи, защото беше най-милото момиче на света, без изключения.

Изминаха четири мъчителни месеца, преди Кевин най-после да събере кураж и да отиде до склада, за да разбере каква е съдбата на момчето.

Част от него искаше да намери костите на момчето на гниеща купчинка. Но като цяло въобще не искаше да го намира, не искаше да се уверява, че случилото се бе истина.

Първото предизвикателство беше да намери точния склад. Цял час ги обикаля с фенерче в ръка, промъквайки се от врата на врата. Започна да се пита дали въобще ще намери мястото. Но тогава отвори една стара дървена врата и пред него се появи тъмното стълбище.

Той отскочи назад и едва не хукна уплашено обратно.

Но това беше само едно стълбище. Ами ако момчето вече не беше там? В сенките на долния етаж се виждаше мътно проблясващото резе на стоманената врата. Изглеждаше му безопасно. Трябва да го направиш, Кевин. Ако наистина си рицар, мъж, дори момче, което вече е навършило единайсет, трябва да намериш смелост поне да слезеш долу и да провериш дали е все още там.

Кевин освети стъпалата с фенерчето, насили се да стъпи на първото и после бавно заслиза надолу.

Не се чуваше никакъв звук. Разбира се, че не — бяха минали четири месеца. Резето на стоманената врата не беше помръднало от мястото си, сякаш го беше дръпнал предишния ден. Той се спря пред вратата и се втренчи в нея, изгубил всякакво желание да я отваря. В главата му се въртяха видения за пирати и тъмници, пълни със скелети.

Зад него сияеше бледосивата лунна светлина. Ако някой от скелетите го подгони, винаги можеше да изтича нагоре по стълбите; това беше голяма глупост, разбира се. Какво ли би си помислила Сам за него сега?

— Ехо? — извика той.

Нищо.

Звукът на собствения му глас помогна. Той се приближи до вратата и почука.

— Ехо?

Отново нищо.

Бавно, с разтупкано сърце, което пулсираше в ушите му, с влажни от потта ръце, Кевин дръпна резето. После бутна вратата. Тя се отвори със скърцане.

Мрак. Мухъл. Кевин затаи дъх и я отвори докрай.

Веднага забеляза кървавите петна. Но тяло нямаше.

Побиха го тръпки. Всичко наистина се беше случило. По пода имаше кръв. Изсъхнала и потъмняла, тя се намираше точно на мястото, където очакваше да я види. Това означаваше две възможности. Или момчето беше умряло там и някой го беше намерил, или някой го беше намерил преди да умре.

Започна да премисля вероятностите. Ако момчето беше намерено живо, значи е станало в първите две седмици. Което означаваше, че от три месеца е на свобода и не е казало нищо на полицията. Ако беше намерено мъртво, естествено, че няма да каже нищо. И в двата случая беше изчезнало завинаги. Дори да беше живо, си беше отишло завинаги.

Кевин бързо излезе навън, затръшна вратата зад гърба си, дръпна резето и побягна в нощта с твърдото намерение повече никога, ама никога да не се сеща за момчето. Беше спасил Сам, нали? Да, да! И не го бяха арестували или пратили в газовата камера, нито го бяха обвинили в извършването на нещо нередно. Защото той беше постъпил правилно!

Ободрен и изпълнен с облекчение, той хукна към къщата на Сам, макар времето за лягане отдавна да беше минало. Отне му петнайсет минути да я разбуди и да я убеди да се измъкне навън.

— Какво има? Баща ми ще ни убие, ако ни открие тук, да знаеш!

Той я сграбчи за ръката и я повлече към оградата.

— Кевин Парсън, аз съм по пижама! За какво е всичко това?

Да, за какво е, Кевин? Държиш се като някой маниак!

Но той не можеше да се сдържи. Никога през живота си не се беше чувствал тъй прекрасно. Толкова много обичаше Сам!

Мина през оградата и тя го последва.

— Кевин, това е…

Той протегна ръце и я прегърна толкова силно, че дъхът й секна.

— Обичам те, Сам! Толкова много те обичам!

Тя стоеше притихнала в ръцете му и не помръдваше. Това нямаше никакво значение; той преливаше от радост.

— Ти си най-добрият приятел, който бих могъл да имам — каза й.

Най-накрая тя го прегърна и го потупа по рамото. От постъпката й лъхаше на любезност, но на Кевин не му пукаше. Отдръпна се назад и отметка русите кичури от лицето й.

— Никога няма да позволя някой да те нарани. Никога. Само ако умра пръв. Знаеш го, нали?

Тя се засмя, изненадана от силната му проява на привързаност.

— Какво ти става? Разбира се, че знам.

Той отмести поглед, очаквайки също толкова ентусиазиран отговор. Но това нямаше значение; той вече беше мъж.

Ръката й докосна брадичката му и обърна лицето му към нейното.

— Чуй ме — каза Сам. — Обичам те повече от всичко, което бих могла да си представя. Ти наистина си моят рицар в блестящи доспехи. — Тя се усмихна. — И мисля, че беше изключително мило от твоя страна да ме домъкнеш чак дотук по пижама, за да ме попиташ дали знам колко много ме обичаш.

Устните му се разтегнаха в широка, глуповата усмивка, но това нямаше значение. Със Сам нямаше нужда да се преструва.

Те отново се прегърнаха силно, по-силно от всеки друг път.

— Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш — каза Кевин.

— Обещавам — отвърна Сам. — И когато имаш нужда от мен, трябва просто да почукаш по прозореца ми и аз ще излетя навън по пижама.

Кевин се засмя. После Сам също се засмя и Кевин се разсмя при звука на смеха й. Това беше най-хубавата нощ в живота му.

— Саманта?

Кевин се обърна към Дженифър.

— Моля?

Тя го погледна.

— Защо момчето преследваше Саманта?

— Защото беше побъркан откачалник, който намираше удоволствие в измъчването на животни и тероризирането на квартала. Нямах нито време, нито настроение да му правя психологически профил. Бях изплашен до смърт!

Дженифър се засмя.

— Туше. Но е зле за мен. Двайсет години след онази нощ съм изправена пред нелеката задача сама да се оправям с това. Независимо дали ви харесва или не, вие сте единственият ми шанс да го разгадая. Ако предположим, че Слейтър и момчето са един и същи човек, само вие сте имали близък контакт с него и преди, и сега.

Макар че при мисълта за миналото му се догади, Кевин знаеше, че Дженифър е права. Той въздъхна.

— Ще направя каквото мога. — Той погледна през страничния прозорец. — Трябваше още тогава да се уверя, че е мъртъв.

— Щяхте да направите услуга на обществото. При самозащита, разбира се.

— Ами ако някой ден Слейтър цъфне пред вратата ми? Имам ли право да го убия?

— Правоохранителните органи не са създадени току-така. — Тя замълча. — Но от друга страна аз бих могла.

— Какво?

— Да го отстраня. Ако знам със сигурност, че това е Слейтър.

— На какво зло е способен човек? — рече Кевин с отсъстващо изражение.

— Какво?

— Нищо. — Но всъщност не беше така. За пръв път му хрумна, че не само е способен да убие Слейтър, но и желае да го направи, при самозащита или не. Какво би казал д-р Джон Франсис за това?

— И така. Момчето е било по-високо от вас, около тринайсетгодишно, русокосо и грозно — каза Дженифър. — Нещо друго?

Кевин не можеше да се отърве от усещането, че има още нещо, но не можеше да си го спомни.

— Не се сещам за нищо друго.

Те подминаха един магазин, който беше познат на Кевин.

— Къде отиваме?

Внезапно се досети. Кракът му започна да потупва по пода. Движеха се покрай един изоставен парк с брястове.

— Мислех да ви заведа до къщата на леля ви. Да видим дали няма да пробуди някакви спомени. Визуалните асоциации са способни на чудеса…

Не чу останалото. Главата му забуча и той изведнъж получи пристъп на клаустрофобия в колата й.

Дженифър го погледна, но не каза нищо. Той се потеше; тя виждаше капчиците по челото му. Зави по Бейкър стрийт и подкара покрай брястовете към дома от детството му. Дали пък не чуваше и туптенето на сърцето му?

— Значи тук се е случило всичко — произнесе разсеяно тя.

— Аз… не искам да ходя в къщата — каза той.

Тя отново го погледна.

— Няма да ходим в къщата. Просто ще минем по улицата, става ли?

Не можеше да й откаже — със същия успех можеше да развее червено знаме пред нея.

— Да. Съжалявам. Не съм в особено добри отношения с леля ми. Майка ми умря, докато бях още малък и леля ме отгледа. Имахме някои различия. Най-вече заради колежа.

— Добре. И други са се сблъсквали с подобни проблеми.

Но тя май бе усетила, че тук има и нещо друго. И какво от това? Защо толкова усърдно се опитваше да скрие подробностите от живота при леля си? Той беше странен, но не и ненормален. Саманта имаше друго мнение по въпроса, но тя беше пристрастна. Все пак той не беше жертва на физически тормоз или нещо също толкова ужасно.

Кевин си пое дълбоко дъх и се опита да се отпусне.

— Според вас момчето ви е гонило до някой от онези стари складове покрай линията, така ли?

Той погледна вдясно. Споменът за онази нощ го връхлетя с поразяваща яснота.

— Да, но аз се бях побъркал от страх, освен това беше тъмно. Не помня точно кой от тях.

— Някога проверявали ли сте ги? За да видите кой от тях има мазе?

Кевин се опита да надвие надигащата се паника. Не можеше да я допусне в миналото си. Той поклати глава.

— Не.

— Защо не?

— Случи се преди толкова много време.

Тя кимна.

— Има няколко възможности. Да се надяваме, че нищо не се е променило. Знаете, че ще трябва да ги претърсим.

Той кимна.

— Ами ако го намерите?

— Тогава ще бъде ясно, че не той е Слейтър.

— Ами аз?

— Ще знаем, че сте го убил. При самозащита.

Те минаха покрай бялата къща.

— Тук ли живее леля ви?

— Да.

— А това е някогашната къща на семейство Шиър?

— Да.

— Като ги гледате, спомняте ли си някакви подробности?

— Не.

Тя млъкна, стигна до края на улицата, направи завой и подкара обратно.

Кевин имаше чувството, че светът му се руши. И без това му беше трудно да дойде тук сам, но идването заедно с Дженифър му се струваше като богохулство. Искаше да й разкаже истината за направеното от Белинда. Имаше нужда тя да го утеши, него, малкото момче, което беше израсло в този изпълнен с лудост свят. Връхлетяха го вълни от тъга. Очите му се замъглиха.

— Съжалявам, Кевин — рече меко Дженифър. — Не знам какво се е случило тук, но виждам, че е оставило белега си върху вас. Повярвайте ми, ако не ни притискаха сроковете, нямаше да ви водя тук в сегашното ви състояние.

Тя май се притесняваше за него, а? Наистина. От окото му се отрони сълза и потече по бузата. Вече не можеше да сдържа чувствата си. Започна да плаче, но веднага се опита да преглътне сълзите, което още повече влоши състоянието му. Скри лице в сгъвката на лявата си ръка и се разхълца, изпълнен с ужас от глупавата си постъпка.

Тя излезе от квартала и спря колата. Той погледна със замъглените си очи и видя, че се намират до парка. Дженифър седеше и го гледаше съчувствено.

— Аз… съжалявам — едва успя да произнесе той със свито гърло. — Просто… животът ми се разпада…

— Ш-ш-т, ш-ш-т. Всичко е наред. — Ръката й се отпусна върху рамото му. — Наистина, всичко е наред. Последните два дни преживяхте истински ад. Нямах право да ви подлагам на това.

Кевин скри лице в шепите си и дълбоко въздъхна.

— Боже. Ненормална работа. Няма нищо по-ужасно от това човек да се прави на глупак.

Ръката й отново потърка рамото му.

— Защо говорите така? Мислите ли, че не съм виждала голям мъж да плаче? Доста неща мога да ви разкажа. Нищо не може да се сравни с тристакилограмова горила, татуиран до ушите, който в продължение на цял час плаче като бебе. Не мога да си представя, че някой нормален човек би преживял същото като вас, без да се разплаче.

Той се усмихна притеснено.

— Наистина ли?

— Наистина.

Усмивката на Дженифър омекна и тя сведе поглед.

— Последната жертва на Гатанката беше брат ми. Казваше се Рой. Случи се преди три месеца. Беше избран, защото дишах във врата на убиеца.

Кевин не знаеше какво да каже.

— Брат ви?

— Знаете ли, напомняте ми много за него. — Тя го погледна. — Няма да позволя на този маниак да ви убие, Кевин. Не съм сигурна, че ще го преживея.

— Съжалявам. Нямах представа.

— Сега вече имате. Искате ли да се поразходим? Мисля, че малко чист въздух ще ни се отрази добре.

— Съгласен съм.

Те тръгнаха заедно по смарагдовозелената поляна, минаха покрай езерцето с патици и две големи гъски. Тя се засмя и му разказа за някаква гъска, която я подгонила заради сандвича в ръката й. След всичкия ужас, който го беше изпълвал допреди пет минути, Кевин се почувства необичайно спокоен, сякаш вървеше заедно със своя ангел пазител. Чудеше се какви ли са истинските намерения на Дженифър. Тя беше професионалист, вършеше си работата. Всички агенти от ФБР разговаряха и се смееха така — това беше техният начин да накарат някой като него да се отпусне достатъчно, за да се съгласи да работи с тях.

Тази мисъл изведнъж го накара да се почувства неудобно. Неловко. Като тристакилограмова горила. Но пък от друга страна тя беше изгубила брат си.

Той се спря.

Тя докосна ръката му.

— Какво има, Кевин?

— Като тристакилограмова горила, татуиран до ушите.

— Точно така…

— Момчето имаше татуировка — избъбри Кевин.

— Момчето, което сте заключили в мазето? Къде?

— На челото. Татуировка на нож.

— Сигурен ли сте?

— Да! Онази нощ беше превързал главата си с шарена кърпа, но аз я видях първата нощ.

Двамата се спогледаха.

— Колко мъже имат татуировки на челата си? Не са много. — Устните й се разтеглиха в усмивка. — Това е добре — каза тя. — Много добре.