Три

15.

Младите мъже с вериги не изглеждаха като да носят някакви оръжия. Не че престъпниците имат навика да си носят пистолетите си овесени на врата, за да могат всички да ги видят, но за всеки случай Кевин реши да не се занимава с тях и потегли по „Уестърн“.

Може би е по-добре да търси на не чак толкова очебийни места. По страничните улички. Всеки плужек, облякъл риза без ръкави, с бира в ръка, би могъл да носи оръжие, нали? Или поне може да е скрил патлака си под матрака вкъщи. В действителност Кевин нямаше представа какво трябва да направи и това го изнервяше до крайност.

Той прекоси няколко квартала, преди да събере смелост да паркира на една съмнителна уличка и да продължи пеша. Щеше да е голяма подигравка, ако някой го дебнеше с пистолет в ръка. Защо да си играе игрички със сериен убиец, когато по всяко време на денонощието може да се шмугне в някоя забутана улица и да отнесе куршума? Също като във филмите. Или пък другият вариант повече подхождаше на филм?

Той вървеше и оглеждаше с любопитство къщите. Може би точно сега бе моментът да се помоли. Но от друга страна, като се имаха предвид намеренията му, молитвите въобще не изглеждаха подходящи. На три метра от него по улицата се търкулна топка. Той извърна глава надясно и видя едно момче, което стоеше на около метър от него и го гледаше с големите си кафяви очи. До момчето, пред вратата на къщата, се беше изправил грамаден, гол до кръста мъж, покрит с татуировки, с обръсната глава и черна брада, оформена на катинарче, и го гледаше изпод рунтавите си вежди. Кевин вдигна топката и я хвърли непохватно обратно на моравата.

— Да не си се изгубил? — попита мъжът.

Толкова ли беше очевидно?

— Не — отвърна той и се обърна.

— На мен ми изглеждаш изгубен, момче.

Изведнъж Кевин се почувства твърде уплашен, за да отговори. Той продължи да върви, без да посмее да се обърне назад. Мъжът изсумтя, но не каза нищо друго. Едва когато стигна до следващата пресечка, Кевин се осмели погледне назад. Мъжът се беше прибрал в къщата.

Не мина чак толкова зле. Браво на теб, момче. Кевин играчът.

Кевин глупакът. Ето го и него, скитащ из непознат квартал, преструващ се, че знае какво прави, кроящ безсмислени планове, докато на двайсетина мили на юг една истинска игра чака своя звезден играч. Ами ако Слейтър беше звънял през последните два часа? Ами ако се беше обадил на Дженифър или на полицията с нова заплаха? Ами ако Сам се беше събудила, беше открила, че го няма, беше включила телефона и беше получила ново обаждане?

Кевин се спря. Какво си мислеше, че прави, за бога? Сам. Сам имаше пистолет. Никога не му го беше показвала, но той знаеше, че го носи в чантата си. Защо просто не вземеше нейното оръжие? Какво щеше да му направи тя, да го хвърли в затвора за…

— Хей.

Кевин се обърна. На пет крачки от него стоеше мъжът с татуировките. Беше навлякъл една бяла тениска, която едва успяваше да побере издутите му бицепси.

— Зададох ти въпрос.

Сърцето на Кевин тупкаше силно.

— Аз… Не съм се изгубил.

— Не ти вярвам. Когато видя някой будала от Уолстрийт да се мотае по тротоара, знам, че се е изгубил. Дрога ли си търсиш?

— Дрога ли? Не. Мили боже, не!

— Мили боже? — Мъжът се ухили и повтори думите с наслаждение. — Мили боже, не. Какво тогава правиш тук, толкова далече от дома?

— Ами… просто се разхождам.

— Това да ти прилича на Сентръл парк? Объркал си дори щата, момче.

По гърба на Кевин се стичаше студена пот. Попитай го. Просто го попитай.

Той се огледа.

— Всъщност си търся пистолет.

Мъжът повдигна вежди.

— И според теб пистолетите растат по дърветата, така ли?

— Не.

Мъжът го огледа от глава до пети.

— Ченге ли си?

— Да ти приличам на ченге?

— Приличаш ми на глупак. Има ли някаква разлика? Що за идиот ще тръгне да обикаля из непознат квартал и да си търси патлак?

— Съжалявам. Сигурно трябва да си тръгна.

— И аз така мисля.

Мъжът блокираше тротоара, затова Кевин слезе на пътя. Направи три крачки, преди онзи отново да заговори.

— Колко носиш?

Кевин се спря и се обърна към него.

— Четиристотин долара.

— Дай да ги видя.

Ами ако ги откраднеше? Вече беше твърде късно да се отказва. Той измъкна портфейла си и го отвори.

— Ела с мен. — Мъжът се обърна и тръгна към къщата си, без да се обръща.

Кевин тръгна след него. Като кутре. Колко ли любопитни очи се бяха впили в смотаняка от Уолстрийт, който се влачеше след Биф?

Продължи да върви след мъжа до вратата на къщата му.

— Чакай тук. — Той остави Кевин да го чака с ръце в джобовете.

Трийсет секунди по-късно се върна с нещо, увито в стара бяла тениска.

— Дай ми парите.

— Какво е това?

— Трийсет и осми калибър. Почистен и зареден. — Биф огледа улицата. — Струва шест стотака, но днес извади късмет. Трябват ми пари в брой.

Кевин извади портфейла си с трепереща ръка, подаде съдържанието му на мъжа и взе вързопчето. Къде да го сложи? Не можеше просто ей така да тръгне по улицата с пакет, на който с големи букви пише пистолет. Опита се да го напъха в колана си — беше доста обемист.

Мъжът приключи с броенето и забеляза дилемата на Кевин. Ухили се.

— Леле, ама ти си голяма работа. Дай ми тениската.

Кевин разви лъскавия сребрист пистолет с черна дръжка. Хвана го с два пръста и подаде тениската на мъжа.

Той погледна пистолета и се ухили.

— Какво си мислиш, че държиш там? Бисквитка? Я го хвани като мъж!

Кевин стисна здраво пистолета.

— Пъхни го в колана. Спусни ризата си отгоре.

Кевин пъхна студеното стоманено дуло под колана и го покри с ризата. Пак си личеше твърде много.

— За още една стотачка ще ти покажа как да дръпнеш спусъка. — Ново ухилване.

— Не, благодаря.

Той се обърни и тръгни по тротоара. Имаше пистолет. Нямаше никаква представа какво, за бога, щеше да прави с него. Но имаше пистолет. Сега вече можеше и да се помоли.

Господи, помогни ми.

Бейкър стрийт. За втори път през последните два дни Дженифър минаваше с колата си по тясната уличка с брястовете. От нея не можеха да се видят складовете, където бяха намерили кървавите петна — те бяха втората редица сгради. Тя си представи малкото момче, което прекосява тичешком улицата и се устремява към скупчените складове, следвано по петите от побойника. Кевин и момчето.

— Какво има тук, че толкова искаш да го скриеш, Кевин? — измърмори тя. — А? — Отляво изникна бялата къща с безупречен вид и блестящият бежов плимут, паркиран на алеята. — Какво ти е причинила леля Белинда?

Дженифър паркира колата си на улицата и тръгна към портичката. Листата на дърветата зашумоляха от лекия бриз. Зелената морава изглеждаше наскоро окосена. Едва когато стъпи на верандата, тя установи, че червените рози в цветните лехи са имитация. Всъщност всички цветя бяха изкуствени. Изглежда, леля Белинда беше прекалено голяма чистница, за да си цапа ръцете с пръст. Всичко в къщата изглеждаше идеално.

Тя натисна звънеца и отстъпи назад. Пердето на съседния прозорец помръдна и оттам надникна мъж на средна възраст с ниско подстригана коса. Боб. Умствено изостаналия братовчед на Кевин. Той се втренчи в нея, усмихна се и изчезна. Нищо не се случи.

Дженифър отново позвъни. Какво правеха вътре? Боб я беше видял…

Вратата се открехна и зад нея се подаде старо, силно гримирано, съсухрено лице.

— Какво искате?

Дженифър показа значката си.

— Агент Питърс, ФБР. Питах се дали мога да вляза и да ви задам няколко въпроса?

— Определено не.

— Само няколко…

— Имате ли заповед за обиск?

— Не. Не мислех, че ще ми е нужна.

— Всички правим грешки, скъпа. Върни се със заповед за обиск. — Жената тръгна да затваря вратата.

— Предполагам, че вие сте Белинда?

Тя се спря.

— Да. И какво от това?

— Ще се върна, Белинда, и ще водя полицията с мен. Ще преобърнем къщата с краката нагоре. Това ли искаш?

Белинда се поколеба. Миглите й трепнаха няколко пъти. Яркото червило на устните й проблесна. Тя миришеше твърде силно на пудра.

— Какво искаш? — попита отново Белинда.

— Казах ти вече. Само няколко въпроса.

— Питай тогава. — Тя не понечи да отвори вратата.

Жената просто си плачеше за един добър урок.

— Мисля, че не ме разбра. Когато се върна след час, с мен ще има десетина униформени полицаи. Ще носим пистолети и микрофони. Ако трябва, ще те претърсим на голо.

Белинда просто я гледаше.

— Другият вариант е да ме пуснеш вътре, само мен. Наясно ли си, че синът ти Кевин е в беда?

— Не съм изненадана. Казах му, че ако се махне оттук, ще я загази здраво.

— По всичко личи, че предупреждението ти е било правилно.

Жената не помръдна от мястото си.

Дженифър кимна и отстъпи назад.

— Добре. Ще се върна.

— И няма да пипаш нищо?

— Нищичко. — Тя вдигна ръце.

— Добре. Не обичам хората да ни безпокоят, нали разбираш?

— Разбирам.

Белинда влезе навътре и Дженифър бутна вратата. Достатъчно й бе да хвърли само един поглед вътре, за да се изпари всичкото й разбиране.

Попадна в нещо като коридор, образуван от купчини вестници, които стигаха до тавана, оставяйки проход, през който можеше да мине само някой слаб мъж. От края на импровизирания коридор надничаха двама души — Боб и още един мъж — протегнали вратове, за да я видят по-добре.

Дженифър влезе вътре и затвори вратата зад гърба си. Белинда бързо прошепна нещо на двамата мъже и те се изпокриха като мишки. Посивелият килим беше толкова протрит, че се виждаха дъските на дюшемето. До купчината от дясната страна на Дженифър се подаваше някакъв вестник и тя успя да прочете заглавието му. Лондон Хералд. 24 юни, 1972. На повече от трийсет години.

— Задавай въпросите си — сопна й се Белинда от края на коридора.

Дженифър тръгна към нея със замаяна глава. Защо трупаха всички тези вестници на такива спретнати купчинки? Картината, която се беше разкрила пред погледа й, придаваше съвсем ново значение на думата ексцентричност. Що за жена би направила нещо такова?

Леля Белинда беше облечена с бяла рокля, обувки на високи токчета и носеше толкова много бижута, че щяха да стигнат за потопяването на един боен кораб. Зад нея, осветен от прозореца, който гледаше към задния двор, стоеше Юджийн, обут с жокейски ботуши и облечен в нещо, наподобяващо жокейска униформа. Боб носеше къси карирани голф панталони, под които се подаваха краищата на високи до коленете чорапи. Тениската му с якичка подчертаваше слабото му тяло.

От коридора се стигаше до нещо, което очевидно бе всекидневната, но тя също бе задръстена от купчини хартия, високи до тавана. Вестниците се смесваха с книги и списания, тук-таме по някоя картонена кутия. Между две от купчините имаше отвор от около метър, през който проникваше светлина — там някога бе имало прозорец. Въпреки неразборията, в стаята цареше някакъв странен ред, като в птиче гнездо. Купчините хартия бяха подредени на няколко реда, като оставаше достатъчно място за старите викториански мебели, сбутани в средата на стаята между по-малки купчини хартия, които явно се намираха в процес на сортиране.

Вдясно от Дженифър имаше малка кухненска маса, върху която бяха натрупани чинии, някои чисти, но повечето мръсни. Единият от столовете беше затрупан от празни кутии за полуготова храна. Те бяха нарязани на парчета с ножица, която лежеше отгоре им.

— Ще ми задаваш ли въпросите си?

— Аз… съжалявам, но просто не очаквах да видя това. Какво правите тук?

— Тук живеем. Какво си мислиш, че правим?

— Харесвате вестници. — Тя забеляза, че всъщност това не бяха цели броеве, а части и изрезки от вестници, категоризирани според темата на плаката, закачен върху купчината. Хора. Свят. Храна. Игри. Религия.

Боб се появи от ъгълчето в кухнята, където се беше притаил.

— Ти обичаш ли да играеш? — В ръката си държеше стар „Гейм бой“, черно-бял първобитен модел. — Това е моят компютър.

— Тихо, Боби, миличък — каза Белинда. — Върви си в стаята да си четеш книжките.

— Това е истински компютър.

— Сигурна съм, че дамата не се интересува от него. Тя не е от нашия свят. Върви си в стаята.

— Красива е, мамо.

— Тя е куче! Обичаш ли кучешките косми, Боби? Ако си играеш с нея, целият ще се олепиш с кучешки косми. Това ли искаш?

Очите на Боб се разшириха.

— Кучето си отиде.

— Да, тя ще си отиде. Сега си върви в стаята да поспиш.

Момчето се обърна и си тръгна.

— Какво трябва да кажеш? — попита Юджийн.

Боб се обърна и леко се поклони на Белинда.

— Благодаря, принцесо. — Той се ухили, излезе бързо от кухнята и се затътри по другия коридор, задръстен с книги.

— Извинявай, но нали знаеш какви са децата — каза Белинда. — Главите им са пълни с глупости. Разбират само определени неща.

— Имаш ли нещо против да седнем?

— Юджийн, донеси стол на гостенката ни.

— Да, принцесо. — Той грабна два стола от масата, остави единия до Дженифър, а другия поднесе на Белинда, задържайки го, докато тя сяда. След това леко наведе глава с уважение, като някой иконом от осемнайсети век. Дженифър ги наблюдаваше. Те си бяха създали свой свят от вестниците и останалите джунджурии, който беше оформен така, че да подхожда на живота им.

— Благодаря ти.

— Моля, мадам — каза Юджийн и отново наведе глава.

И друг път беше чувала за възрастни хора, които създаваха свой свят и го пазеха — повечето хора се вкопчваха в някаква илюзия, която откриваха или в развлеченията, или в религията, или просто в някакъв измислен от тях начин на живот. У всеки човек линията между реалността и фантазията в определен момент започваше да се размива — и това беше типичен случай.

Дженифър реши да се спусне в техния свят. Когато си в Рим…

— Тук сте си създали свой собствен свят, нали? Много изобретателно. — Тя се огледа със страхопочитание. В другия край на всекидневната се виждаше още една врата, която може би водеше до главната спалня. Нагоре се изкачваха стълби с парапет. Върху холната масичка беше разгънат същият брой на вестник „Сънди таймс“, който Дженифър беше прегледала по-рано. Статията на първа страница, която беше за Джордж У. Буш, беше грижливо изрязана. Снимката на Буш се намираше на дъното на кутията за отпадъци. До „Таймс“ имаше недокосната половинметрова купчина, увенчана с един брой на „Маями Хералд“. По колко ли вестника получаваха всеки ден?

— Изрязвате което не ви харесва и запазвате останалото — каза Дженифър. — Какво правите с изрезките? — Тя се обърна към Белинда.

Старата жена не знаеше какво да мисли за внезапната промяна у посетителката й.

— Кои изрезки?

— Онези, които не харесвате.

Достатъчно й беше да погледне към Юджийн, за да разбере, че е права. Мъжът погледна нервно своята принцеса.

— Каква гениална идея! — каза Дженифър. — Създавате си свой свят, като събирате само онези материали, които отговарят на идилията, а останалото изхвърляте.

Белинда не знаеше какво да каже.

— Кой е президент, Юджийн?

— Айзенхауер — отвърна мъжът, без да се поколебае.

— Разбира се. Айзенхауер. Никой друг не заслужава да бъде президент. Всички новини за Рейгън или двамата Буш, или Клинтън биват изрязани.

— Стига глупости — каза Белинда. — Всички знаят, че Айзенхауер е нашият президент. Претендентите не ни интересуват.

— Кой спечели Световните серии тази година, Юджийн?

— Бейзбол не се играе вече.

— Разбира се, че не. Това беше подвеждащ въпрос. Какво правите с всички бейзболни материали?

— Бейзбол не се играе…

— Млъквай, Юджийн! — сопна му се Белинда. — Недей да повтаряш едно и също като глупак в присъствието на дамата! Върви да изрежеш нещо.

Той отдаде чест и застана мирно.

— Да, сър!

— Сър? Какво ти става? Да не си си изгубил ума, защото имаме гостенка? Да ти приличам на генерал?

Той свали ръката си.

— Прости ми, принцесо. Може би трябва да се погрижа да спестим някой цент, като изрежа малко купони. Веднага щом приключа, с удоволствие ще откарам каретата на пазар.

Тя го погледна. Той изкриви лице и тръгна към купчината нови вестници.

— Не му обръщай внимание — каза Белинда. — Когато се развълнува, започва да се държи странно.

Дженифър погледна към прозореца. От казана в задния двор се виеше тънък дим. Дворът беше черен…

Те ги изгаряха! Онова, което не отговаряше на спретнатия им свят, биваше поглъщано от пламъците. Статии във вестниците, книги, дори картини от кутии с полуготова храна. Тя се огледа, търсейки телевизор. Във всекидневната имаше един потънал в прах черно-бял апарат.

Дженифър стана и тръгна към него.

— Признавам ти го, Белинда, направо ме изумяваш.

— В собствения си дом можем да правим каквото намерим за добре — отвърна жената.

— Разбира се. Имате това право. Честно казано, за поддържането на света, който сте създали за себе си, са нужни огромна сила и решителност.

— Благодаря. Посветили сме му живота си. Човек трябва да намери мястото си в този хаотичен свят.

— Разбирам. — Тя излезе от дневната и надникна през перилата. Стълбището беше затрупано от купчини стари вестници. — Накъде води това?

— Към мазето. Вече не го използваме. Всъщност от доста време.

— Колко?

— Трийсет години. Може и повече. Плашеше Боб, затова заковахме вратата му.

Дженифър погледна към коридора, по който беше изчезнал Боб. Стаята на Кевин беше някъде там, скрита зад купчините списания и книги — най-вероятно изкормени. Тя тръгна по коридора.

Белинда стана и я последва.

— Чакай малко. Къде…

— Просто искам да видя, Белинда. Просто искам да видя как се справяш.

— Каза, че ще зададеш въпроси. А сега вървиш, а не говориш.

— Нищичко няма да пипам. Нали обещах.

Тя мина покрай банята вдясно, която беше задръстена и мръсна. На края на коридора имаше две врати. Дясната беше затворена — най-вероятно водеше към стаята на Боб. Лявата беше открехната съвсем малко. Тя я бутна. В единия ъгъл имаше малко креватче, покрито с изрезки от детски книжки. До едната стена бяха струпани стотици книги — половината с откъснати корици, променени или приспособени към изискванията на Белинда. Към задния двор гледаше малък прозорец със спусната наполовина щора.

— Старата стая на Кевин? — попита тя.

— Докато не ни изостави. Казах му, че накрая ще загази здравата. Опитах се да го предупредя.

— Интересува ли ви въобще в каква беда е попаднал?

Белинда се извърна.

— Какво става извън стените на тази къща не е моя грижа. Казах му, че не трябва да се занимава със змията. С-с-с, с-с-с, с-с-с. Навън има лъжи, лъжи и само лъжи. Казват, че сме произлезли от маймуните. Всички сте такива глупаци.

— Права си, светът е пълен с глупаци. Но мога да те уверя, че Кевин не е един от тях.

Очите на Белинда проблеснаха.

— Не е, така ли? Винаги, е бил твърде умен за нас! Боб беше глупакът, а Кевин беше самият Господ, дошъл да просвети нас, бедните идиоти! — Тя гневно си пое дъх през носа.

Дженифър беше напипала болното място на старата вещица. Осиновеният племенник не беше бавноразвиващ се като собствения й син и Белинда се беше обидила от това.

Дженифър преглътна и се приближи до прозореца. Той беше застопорен с помощта на един болт. Що за майка би отгледала сина си в подобна среда? Погледна със съвсем различни очи на Кевин, който се разплака предишния ден, когато бяха дошли дотук. Скъпи Кевин, какво ти е направила тази жена? Кое е малкото момче, което е живяло в тази стая? Болтът беше разхлабен.

— Той изпълзяваше навън през прозореца. Не знаеше, че съм наясно. Тук нищо не става без моето знание.

Дженифър се обърна и профуча покрай Белинда. Повдигаше й се. По някакъв свой извратен начин Белинда беше мислила доброто на Кевин. Беше го защитавала от ужасния свят, изпълнен със злини и смърт. Но на каква цена?

Успокой се, Дженифър. Не знаеш какво се е случило тук. Дори не знаеш дали това не е идеалната среда за отглеждане на дете.

Тя влезе във всекидневната и се успокои.

— Знаех, че се измъква навън — каза Белинда. — Но не можех да го спра. Не и без да го набия. Никога не съм вярвала в този начин на налагане на дисциплината. Може и да съм грешала. Виж докъде го доведе това. Може би трябваше да го набия.

Дженифър въздъхна тежко.

— А по какъв начин си налагала дисциплина?

— Когато в дома ти цари ред, няма нужда от това. Животът е достатъчно дисциплиниран. Всичко останало е признаване на слабостта ти. — Тя произнесе тези думи изпъчена, с гордост. — Изолирай ги известно време заедно с истината и те ще грейнат като звезди.

Разкритието подейства като прохладен балсам. Тя се огледа. Значи миналото на Кевин може да е било странно и изопачено, но не и ужасно.

— Един мъж заплашва Кевин — каза тя. — Смятаме, че е някой, който синът ти…

— Той ми е племенник.

— Извинявай. Племенник. Някой, който Кевин е познавал като дете. Момче, което го е заплашило. Той се е сбил с това момче. Може би ще си спомниш нещо, което да ни помогне да го идентифицираме.

— Сигурно е онзи път, когато се прибра целият окървавен. Спомням си го. Да, на сутринта го намерихме в леглото с разбит нос. Не искаше да говори за това, но знаех, че е излизал навън. Знам всичко.

— Какви приятели имаше Кевин на тази възраст?

Белинда се поколеба.

— Неговото семейство бяха неговите приятели. Боб му беше приятел.

— Не може да е нямал други приятели в квартала. Какво ще кажете за Саманта?

— Онова глупаво момиче? Те се криеха наоколо. Не мисли, че не знам. Той се изпусна на няколко пъти. Може би точно тя постави началото на провала му! Не, ние не одобрявахме да има приятели извън къщата. Светът е зъл. Не можеш да оставиш децата си да играят с всички!

— Не сте познавали никого от приятелите му?

Белинда впери поглед в нея, след което тръгна към вратата.

— Започна да повтаряш въпросите си. Мисля, че повече няма с какво да ти помогна. — Тя отвори вратата.

Дженифър се огледа за последен път. Изпълни я съжаление към горкото момче, израснало в тази изкривена реалност. То щеше да навлезе в истинския свят… изпълнено с наивност.

Също като Кевин.

Но Белинда може би беше права. Нямаше какво друго да научи тук.