Три

1.

Петък

Пладне

Кабинетът нямаше никакви прозорци, само електрически фенери, които да осветяват стотиците книги, подредени в библиотечни рафтове от черешово дърво. Една-единствена настолна лампа разпръскваше жълтеникавата си светлина върху облицованото с кожа бюро. Стаята миришеше на безир и стари книги, но за доктор Джон Франсис това беше ароматът на познанието.

— Човек не е способен да извърши истинско зло.

— А способен ли е да се опази от капаните на злото? — попита Кевин.

Доктор Джон Франсис, декан по учебната дейност, погледна над очилата си човека, който седеше срещу него и си позволи да се усмихне леко. Тези сини очи криеха дълбока загадка, която му убягваше още от онзи ден преди три месеца, когато Кевин Парсън се приближи до него след лекцията по философия. Между тях се зароди уникално приятелство, което включваше безброй дискусии като тази.

Кевин седеше със събрани нозе, отпуснал ръце на коленете си, с пронизващи, немигащи очи и вечно разрошена коса, въпреки натрапчивия му навик непрекъснато да прокарва пръсти през тези небрежни кестеняви къдрици. Или може би точно заради него. Всъщност косата беше изключение; във всичко друго мъжът беше безупречен. Гладко избръснат, модно облечен, ухаещ приятно — „Олд спайс“, предположи професорът. Рошавата коса на Кевин изразяваше собственото му мнение по един бохемски начин. Останалите си играеха с моливите или барабаняха с пръсти по бюрата, или се въртяха на столовете; Кевин прокарваше пръсти през косата си и потропваше с десния си крак. Не от време на време или в паузите по време на разговора, а непрекъснато, в ритъма на някакъв скрит зад сините му очи барабан. Някои намираха тази му особеност за доста дразнеща, но доктор Франсис откриваше в нея единствено енигматичен ключ за разгадаване на истинската му същност. Истината — която рядко е очебийна и почти винаги изкусно прикрита. В потупването с крак, барабаненето с пръсти и движението на очите.

Доктор Франсис бутна черния си кожен стол назад, изправи се бавно и тръгна към един рафт, пълен с произведенията на древни философи. Човек можеше лесно да го асоциира както с тях, така и със съвременниците му. Веднъж Кевин му беше казал, че е достатъчно да облече древногръцка роба, за да бъде оприличен на брадатия Сократ. Доктор Франсис прокара пръст по едно подвързано копие на Свитъците от Мъртво море.

— Така е — отвърна той. — Способен ли е да се опази от капаните на злото? Според мен не. Не и в този живот.

— Тогава всички хора са обречени да вършат злини — каза Кевин.

Доктор Франсис се обърна към него. Кевин го гледаше без да помръдва, с изключение на потропващия му десен крак. Кръглите му сини очи не мигваха и го гледаха с невинността на дете, изследващи, магнетични, спокойни. Те провокираха уверените да отвръщат с продължителен поглед, а неуверените — да отвръщат очи. Кевин беше на двайсет и осем, но излъчваше странна смесица от гениалност и наивитет, които доктор Франсис не можеше да разбере. Възмъжалият мъж притежаваше жаждата за познание на петгодишно дете. Сигурно беше отраснал в странно обкръжение, но Кевин избягваше да говори за това.

— Да се борят със злото, а не да вършат злини — поясни доктор Франсис.

— А дали човек просто избира злото, или сам го създава? — попита Кевин, разширявайки темата много над първоначалния му въпрос. — Дали злото е сила, която плува в човешката кръв, опитвайки се да намери път към сърцето, или е просто някаква вероятност, която очаква да бъде облечена във форма?

— Бих казал, че човек избира злото, а не го твори. Човешката природа е пропита със зло в резултат от Първородния грях. Всички ние сме зли.

— И всички сме добри — рече Кевин, като не спираше да потропва с крак. — Добрите, лошите и красивите.

Доктор Франсис кимна при цитирането на собствената му фраза, която бе измислил като алюзия на човек, създаден по божие подобие — красив човек, разкъсван между доброто и злото.

— Точно така. Добрият, лошият и красивият. — Той тръгна към вратата. — Ще повървиш ли с мен, Кевин?

Кевин прокара ръце по слепоочията си и се изправи. Доктор Франсис го изведе от кабинета си и двамата тръгнаха по стълбите към горния свят, както обичаше да го нарича Кевин.

— Как върви курсовата ти работа върху човешката природа? — попита доктор Франсис.

— Гарантирам, че ще ви изуми. — Двамата тръгнаха по празния коридор. — Използвам формата на легенда, за да илюстрирам заключенията си. Знам, че това не е обичайният начин, но след като Исус е предпочел да предава божията истина чрез притчи, реших, че бих могъл да взема назаем неговия подход.

— Стига да изразява мисълта ти. С нетърпение очаквам да я прочета.

Кевин вървеше заедно с доктор Джон Франсис по коридора и си мислеше колко харесва този човек. Звукът от потракващите по дървения под токове на обувките им отекваше в старата сграда. По-възрастният мъж вървеше бавно, по устните му играеше усмивка, която разкриваше скритата зад думите му мъдрост. Кевин вдигна поглед към дясната стена, където висяха портретите на основателите на колежа по богословие. Доктор Франсис ги наричаше „дръзките благородни великани“.

— Като говорим за злото, не смятате ли, че всички хора са способни да злословят? — попита Кевин.

— Несъмнено.

— Дори епископът?

— Разбира се.

— Смятате ли, че наистина злослови? Понякога?

Отговорът дойде чак след три стъпала.

— Всички сме хора.

Приближиха до голямата врата, която водеше към централния двор и доктор Франсис я отвори. Въпреки океанския бриз, Лонг Бийч не можеше да избегне периодичните пристъпи на смазваща жега. Кевин излезе под лъчите на яркото следобедно слънце и за миг всичките им философски закачки му се сториха абсолютно тривиални на фона на разкрилия се пред него свят. Десетина семинаристи се разхождаха из поддържания парк, някои навели замислено глави, други — смеейки се. Двайсетина тополи образуваха нещо като алея сред просторната поляна. Над дърветата се извисяваше камбанарията на параклиса. Вдясно бялата сграда на Мемориалната библиотека „Свети Августин“ блестеше на слънцето. Веднага си личеше, че Тихоокеанският Колеж по богословие е далеч по-величествен и по-модерен от Епископалната семинария в Бъркли, на която беше филиал.

Това тук беше истински свят, създаден от нормални хора, здравомислещи, от обикновени семейства, които се подготвяха за една чудесна професия. Той, от друга страна, беше един двайсет и осем годишен новопокръстен, чието място изобщо не беше в семинарията и който въобще нямаше намерение един ден да води стадото. Не защото нямаше почтени намерения, а заради това, което беше. Защото той беше Кевин Парсън, който бе открил духовната си страна едва преди три години. И въпреки че бе прегърнал църквата с цялото си сърце, той не се чувстваше повече или по-малко благочестив от който и да е пияница на улицата. Дори деканът не знаеше цялата му история и Кевин не беше сигурен дали ако му я разкаже, човекът щеше да продължи все така да го подкрепя.

— Имаш блестящ ум, Кевин — каза деканът, зареял поглед в далечината. — Виждал съм мнозина да идват и да си тръгват, но малцина са притежавали твоята упоритост в търсенето на истината. Повярвай ми, обаче, най-същностните въпроси могат да подлудят човек. Проблемът за злото е един от тези въпроси. Би било разумно да подхождаш по-внимателно към него.

Кевин погледна в очите побелелия мъж и известно време никой не проговори. Деканът примигна и Кевин се усмихна леко. Харесваше този мъж толкова много, колкото би харесвал баща си.

— Вие сте проницателен човек, доктор Франсис. Благодаря. Ще се видим на лекции другата седмица.

— Не забравяй есето си.

— В никакъв случай.

Деканът леко наведе глава.

Кевин слезе едно стъпало и отново се обърна към него.

— Само една последна мисъл. Строго погледнато, злословието не е чак толкова различно от убийството, нали?

— В основата си, не.

— Тогава в същността си епископът е способен на убийство, така ли?

Деканът повдигна дясната си вежда.

— Това е малко преувеличено.

Кевин се усмихна.

— Не съвсем. Нали никое от тях не е по-голямо зло от другото.

— Разбрах какво имаш предвид, Кевин. Ще се погрижа да предупредя епископа да се пази от внезапни убийствени импулси.

Кевин се изкиска. После се обърна и тръгна надолу по стълбите. Вратата леко се тракна зад гърба му. Той се обърна. На стъпалата нямаше никой.

Беше сам. Странник в странен свят. Колцина възрастни мъже биха се взирали в стълбището, на което само преди миг е стоял професор по философия, и биха се чувствали безумно самотни? Той се почеса по главата и разроши косата си.

Насочи се към паркинга. Усещането за самота го напусна още преди да стигне до колата си, което не беше зле. Все пак се променяше, нали? Все пак надеждата да се промени беше основната причина да избере попрището на свещеник. Беше избягал от демоните на миналото си и бе започнал нов живот като едно ново създание. Беше погребал старото си аз и въпреки натрапчивите спомени беше разцъфнал за нов живот, също като трепетлика напролет.

Толкова голяма промяна за толкова малко време. Ако Бог пожелае, миналото ще си остане погребано.

Изкара своя форд мъркюри-сейбъл от паркинга и се вля в неспирния трафик по булевард Лонг Бийч. Злото. Проблемът със злото… Безкраен, също като трафика.

От друга страна състраданието и любовта не бяха побягнали от страх, нали? Едва ли си беше представял, че ще бъде благодарен за толкова много неща. Като начало за състраданието. За добро училище с отлични учители. За собствения си дом. Може и да нямаше стотици приятели, на които да се обажда винаги когато му хрумнеше, но все пак имаше няколко. Поне един със сигурност. Доктор Джон Франсис го харесваше.

Той изхъмка. Добре де, имаше какво още да се желае що се отнася до социалните контакти. Но пък Саманта му се беше обадила. През последните две седмици бяха говорили два пъти. А Сам не беше някаква си мърла. Ето това беше истински приятел. Може би дори нещо повече…

Мобилният му телефон, който беше оставил в поставката за чаша, иззвъня. Беше си го купил преди една седмица и го беше използвал само веднъж — обади се на стационарния си телефон, за да провери дали работи. Проработи едва след като активира гласовата си поща, за което се наложи да позвъни в магазина, откъдето го беше купил.

Телефонът отново иззвъня и той го взе. Апаратчето беше достатъчно малко, за да го глътне човек, ако умира от глад. Кевин натисна червения бутон и веднага разбра, че е сгрешил. Не обръщайте внимание на надписа „изпрати“ над зеления бутон, му беше казал продавачът. Зеленото е включи, червеното е спри.

Кевин притисна телефона до ухото си, не чу нищо и го хвърли на пасажерската седалка, чувствайки се като пълен глупак. Сигурно се обаждаше продавачът, за да провери дали е доволен от новия си телефон. Но пък защо ли ще си прави труда да проверява нещо, което струва деветнайсет долара?

Телефонът изчурулика отново. Зад колата му се разнесе пронизителен звук на клаксон. Един син мерцедес се блъсна леко в бронята му. Кевин натисна педала за газта и вдигна телефона. Стоповете на всички коли в трите платна на булеварда светнаха в червено. Той намали — мерцедесът ще трябва да се поуспокои малко. Натисна зеления бутон.

— Ало?

— Здравей, Кевин.

Мъжки глас. Нисък и задъхан. Наблягащ на всяка сричка.

— Ало?

— Как я караш, стари ми приятелю? Доста добре, както дочувам. Колко мило.

Светът около Кевин се завъртя. Той натисна почти несъзнателно спирачките и спря колата зад морето от светещи стопове. Вниманието му се съсредоточи върху гласа в телефона.

— Аз… Извинете, но не мисля…

— Няма значение дали ме познаваш. — Пауза. — Аз те познавам. Всъщност ако наистина смяташ, че си създаден за тези попски глупости, значи мога да заявя, че те познавам по-добре от самия теб.

— Не знам за кого се мислите, но нямам представа за какво говорите…

— Стига глупости! — излая гласът в ухото му. Мъжът си пое дълбоко дъх и продължи да говори, вече по-спокойно. — Извинявай, нямах намерение да ти крещя, но ти изобщо не ме слушаш. Време е да сложиш край на преструвките, Кевин. Смяташ, че си успял да заблудиш целия свят, но мен не можеш да ме излъжеш. Време е да разкриеш тайната си. И аз ще ти помогна да го направиш.

Кевин не беше сигурен, че разбира какво му се говори. Това наистина ли се случваше? Сигурно някой си правеше шега с него. Питър? Дали Питър от „Въведение в психологията“ го познаваше достатъчно добре, за да му погоди такъв номер?

— Кой… Кой се обажда?

— Ти харесваш игричките, нали, Кевин?

Питър в никакъв случай не би могъл да прозвучи толкова снизходително.

— Добре — рече Кевин. — Стига толкова. Не знам какво…

— Стига ли? Стига? Не, не мисля така. Играта едва сега започва. Само че тя няма да е като игричките, които ти обичаш да си играеш, Кевин. Тази ще бъде истинска. Може ли истинският Кевин Парсън да се изправи, моля? Мислех си направо да те убия, но реших, че така ще е много по-забавно. — Мъжът замълча, издавайки сподавен звук, който прозвуча като хленч. — Това… това ще те унищожи.

Кевин гледаше смаяно напред.

— Можеш да ме наричаш Ричард Слейтър. Говори ли ти нещо това? Всъщност предпочитам само Слейтър. И това е играта, която Слейтър иска да играе. Давам ти точно три минути да се обадиш в пресата и да признаеш греха си или ще взривя този глупав сейбъл, който наричаш „кола“.

— Грях ли? За какво говорите?

— Това е въпросът, нали? Знаех си, че си забравил, глупак такъв. — Нова пауза. — Харесваш ли гатанките? Ето ти една, да ти ангажира мисълта: Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада?

— Какво? Какво е…

— Три минути, Кевин. Начало… сега. Нека играта започне.

Телефонът млъкна.

Кевин продължи да се взира безцелно напред още около минута, притиснал телефона към ухото си.

Клаксонът изсвири.

Колите отпред се раздвижиха. Мерцедесът отново проявяваше нетърпение. Кевин натисна педала за газта и фордът потегли напред. Той остави телефона на пасажерското място и преглътна с пресъхнала уста. Погледна към часовника. 12:03.

Добре, мисли. Запази спокойствие и мисли! Това наистина ли се случва? Разбира се, че се случи! Някакъв побъркан тип, който се нарича Слейтър, току-що се обади по мобилния ми телефон и заплаши да взриви колата ми.

Кевин грабна телефона и погледна към дисплея му: Скрит номер, 00:39.

Истинска ли беше заплахата? Кой би взривил кола насред оживена улица заради някаква гатанка? Някой се опитваше да му изкара акъла от страх по някакви си свои маниакални причини. Или пък някакъв ненормалник го беше избрал случайно за следващата си жертва, някой, който вместо проститутките мразеше студентите от семинарията и наистина възнамеряваше да го убие.

Мислите му препускаха лудо. Какъв грях? И той имаше грехове, разбира се, но никой от тях не изпъкваше пред останалите.

Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада?

Пулсът му отекваше в ушите. Може би трябваше да слезе от пътя. Естествено, че трябваше да слезе! Ако имаше и най-малка вероятност Слейтър наистина да изпълни заплахата си…

За пръв път Кевин си представи как колата му избухва. Стомахът му се сви от страх. Трябваше да се махне оттук! Трябваше да се обади на полицията!

Но не веднага. Първо трябваше да излезе от колата! Навън!

Той махна крака си от педала за газта и натисна спирачката. Гумите на форда изсвистяха. Изсвири клаксон. Мерцедесът.

Кевин се извърна и погледна през задното стъкло. Прекалено много коли. Трябваше да намери някое по-празно място, където летящите парчета щяха да нанесат най-малко щети. Даде газ и се стрелна напред. 12:05. Но колко секунди? Трябваше да приеме, че трите минути изтичат в 12:06.

В главата му се тълпяха безброй мисли: за внезапната експлозия, за гласа по телефона, за това как реагират околните коли на резките движения на форда по пътя. Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада?

Огледа се трескаво. Трябваше да изостави колата някъде, където нямаше да взриви квартала. Та тя дори няма да се взриви, Кевин. Успокой се и помисли. Той не спираше да прокарва нервно пръсти през косата си.

Премина в дясното платно, пренебрегвайки гневните клаксони. Приближаваше бензиностанция „Тексако“ — лош избор. Зад нея се зададе китайски ресторант от веригата „Доктор Уонг“ — не по-добър. В тази част от пътя не се виждаха никакви паркинги; жителите на квартала паркираха покрай тротоарите. Отпред обедните тълпи се бяха устремили към Макдоналдс и Тако Бел. Часовникът все още показваше 12:05. От доста време не беше помръднал.

Мислите му се объркаха напълно от пристъпа на истинска паника. Ами ако наистина избухне? Ще се взриви, нали? Боже, помогни ми! Трябва да се махна оттук! Той сграбчи токата на предпазния колан с трепереща ръка. Отпусна леко ремъка. Отново се вкопчи с две ръце във волана.

На около стотина метра вляво от булеварда се виждаше един супермаркет „Уол Март“. Огромният му паркинг беше зает едва наполовина. От градината в центъра му тръгваше широка пешеходна пътека, която като естествена канавка заобикаляше асфалтирания терен отвсякъде. Той реши: „Уол Март“ или нищо.

Натисна клаксона и сви рязко в средното платно, хвърляйки бегъл поглед в огледалото за обратно виждане. Металическо изскърцване го накара да се свие — беше одраскал една кола. Сега вече нямаше измъкване.

— Махнете се от пътя ми! Дайте път!

Той махаше трескаво с лявата си ръка, но успя само да си удари кокалчетата в стъклото. Простена и сви рязко в крайното ляво платно. С гръмотевичен трясък премина през високия петнайсет сантиметра разделителен бордюр и навлезе в насрещното движение. Хрумна му, че челният сблъсък няма да е по-добър вариант от взривяването, но вече се движеше срещу десетината приближаващи коли.

Засвистяха гуми, засвириха клаксони. Успя да се размине само с един удар в бронята. От задницата се беше откачило нещо, което стържеше по асфалта. Той отряза пътя на един пикап, който се опитваше да излезе от паркинга.

— Внимавай! Махни се от пътя ми!

Кевин влетя с рев в паркинга на „Уол Март“ и погледна часовника си. Някъде по пътя той беше прескочил на 12:06.

Трафикът по булевард „Лонг Бийч“ беше замрял. Не се случваше всеки ден някоя кола да се вреже като топка за боулинг в насрещното движение.

Кевин профуча покрай няколко купувачи със зяпнали уста и заора в зелената пътека. Едва тогава забеляза бордюра. При удара фордът спука гума; този път Кевин удари главата си в тавана. Тъпа болка се спусна от врата му надолу.

Вън, вън, вън!

Колата пропадна в канавката и Кевин скочи върху спирачката. За миг си помисли, че може да се преобърне. Но колата се плъзна и рязко спря, опряла нос в отсрещния наклон.

Той сграбчи дръжката на вратата, отвори я рязко и скочи, претъркулвайки се при падането върху пръстта. Изправи се със залитане, изкатери се по стената на канавката и хукна към паркинга. Към него се бяха запътили поне десетина зяпачи.

— Назад! Връщайте се назад! — Кевин трескаво ръкомахаше. — В колата има бомба! Назад!

Те спряха и се втренчиха в него с ужас в очите. След това всички, освен трима, се обърнаха и побягнаха, надавайки предупредителни крясъци.

Кевин размаха бясно ръце към останалите.

— Връщайте се, идиоти такива! В колата има бомба!

Хората побягнаха. Силен звук на сирена разцепи въздуха. Някой беше успял да се обади на полицията.

Кевин се отдалечи на около петдесетина крачки от алеята, когато му хрумна, че колата още не е избухнала. Ами ако все пак нямаше никаква бомба? Той спря и се обърна, задъхан и треперещ. Със сигурност трите минути отдавна бяха изминали.

Нищо.

Дали все пак не беше просто шега? Който и да му се беше обадил, беше успял да нанесе достатъчно щети и без да взривява бомба.

Кевин се огледа. Зяпачите се бяха събрали на безопасно разстояние на пътя. Движението беше спряло съвсем и задръстването продължаваше докъдето му стигаше погледът. Над една синя хонда със свистене се издигаше пара — сигурно нея беше ударил със задната броня. Поне стотина души гледаха ненормалника, който беше вкарал колата си в канавката. Освен приближаващия се вой на сирени, наоколо цареше зловещо мълчание. Той направи крачка обратно към колата си.

Добре поне че нямаше бомба. Няколко ядосани шофьори и малко очукани брони, голяма работа. Беше постъпил по единствения правилен начин. Пък и не беше сигурно, че няма бомба. Щеше да остави това на полицията, след като им разкаже всичко. Те щяха да му повярват. Кевин се спря. Колата се беше забила в калта и лявата й задна гума стърчеше във въздуха. Оттук всичко изглеждаше доста глупаво.

— Бомба ли каза? — извика някой.

Кевин погледна към възрастния мъж с побеляла коса и бейзболна шапка на „Кардиналите“. Мъжът го гледаше втренчено.

— Нали каза, че има бомба?

Кевин погледна отново към колата, чувствайки се като пълен глупак.

— Мислех, че има…

Оглушителна експлозия разтърси земята. Кевин се сви инстинктивно и вдигна ръце, за да защити лицето си.

Огнено кълбо обви колата; към небето се издигна стълб от черен дим. Яркият пламък се сви с тихо изпукване и от овъгления скелет на някогашния му форд на талази се понесе пушек.

Кевин се отпусна на едно коляно и зяпна слисано, с широко отворени очи.