Три

3.

Петък

Следобед

Едно приятелски настроено ченге на име Стив съпроводи Кевин до задната врата и го откара до агенцията за коли под наем на „Херц“. Двайсет минути по-късно Кевин държеше ключовете на един форд таурус, почти идентичен със сейбъла, който вече не съществуваше.

— Сигурен ли си, че ще можеш да шофираш? — попита Стив.

— Ще мога.

— Добре. Ще карам след теб, докато се прибереш у дома.

— Благодаря.

Домът му представляваше двуетажна къща, която Кевин беше купил пет години по-рано, когато навърши двайсет и три, използвайки парите от попечителския фонд, създаден от родителите му малко преди катастрофата. Един пиян шофьор се беше врязал в колата на Рут и Марк Литъл, когато Кевин беше едва на една годинка — твърдяха, че са загинали на място. Единственият им син беше оставен при бавачката му. Парите от застраховката отидоха у сестрата на Рут, Белинда Парсън, която получи пълно попечителство над Кевин и по-късно го осинови. Само с няколко драсвания с химикала на съдията Кевин престана да бъде Литъл и стана Парсън. Той нямаше никакви спомени за истинските си родители, нямаше братя или сестри, и доколкото знаеше — никаква собственост. Само попечителския фонд, който премина в негови ръце след като навърши осемнайсет години, за голямо раздразнение на леля му Белинда.

Както се оказа по-късно, парите му потрябваха чак когато стана на двайсет и три, а дотогава сумата беше нараснала на триста хиляди долара — малък подарък, който да му помогне да изгради новия си живот веднага щом установи, че има нужда от такъв. Дотогава беше наричал Белинда „майко“. Вече я наричаше своя леля. Тя беше точно това, слава богу. Леля Белинда.

Кевин вкара колата в гаража и слезе от нея. Махна с ръка на полицая, който мина край него и затвори гаражната врата. Светлината бавно отстъпваше място на здрача. Той влезе в пералното помещение, погледна към пълния с мръсно пране кош и си напомни да пусне дрехите да се извъртят преди да си легне. Единственото нещо, което искрено мразеше, беше безпорядъкът. Той бе истинският враг на разбирането, а Кевин бе живял достатъчно дълго без разбиране. Колко ли педантичен и подреден трябва да е един химик, за да разбере ДНК веригата? Колко организирана трябва да е НАСА, за да успее да разбере Луната? Само една грешка и бум!

Купчината мръсни дрехи лъхаше на безпорядък.

Кевин отиде в кухнята и остави ключовете на плота. Някой току-що ти взриви колата, а ти си мислиш за прането. Добре, а какво всъщност трябваше да направи? Да пропълзи в ъгъла и да се скрие? Беше успял да избегне смъртта — би трябвало да вдигне купон. Да вдигнем тост за живота, приятели. Изправихме се лице в лице с врага и оцеляхме след бомбения взрив до „Уол Март“.

Вземи се в ръце, моля те. Ръсиш невероятни глупости. И все пак, в светлината на случилото се преди няколко часа, той се чувстваше щастлив, че е оцелял и беше изпълнен с благодарност. Блажени са вярващите. Да, наистина, божията благодат се изсипа върху нас. Да живее Кевин.

Погледът му мина край кухненския ъгъл с кръглата дъбова маса и се устреми през панорамния прозорец, който гледаше към предния двор. Върху разкопания хълм от другата страна на улицата стърчеше неподвижно една нефтена помпа. Това беше гледката му. В днешно време само това можеше да се купи за двеста хиляди долара.

От друга страна пък все пак имаше хълм. Кевин примигна. Въоръжен с обикновен бинокъл, всеки с малко повече ум в главата си би могъл да се настани в основата на помпата и да наблюдава напълно необезпокояван как Кевин Парсън пере мръсното си бельо.

Изведнъж тръпките се появиха отново. Кевин бързо отиде до прозореца и спусна щорите. Обърна се и огледа коридора. Освен кухнята и пералното помещение, на етажа имаше още всекидневна, баня и плъзгащи се стъклени врати, които водеха до малък заден двор, обграден от бяла дървена ограда. Спалните бяха на втория етаж. От този ъгъл можеше да види задния двор през всекидневната. Напълно бе възможно Слейтър да го беше наблюдавал в продължение на месеци!

Не. Това бяха глупости. Слейтър знаеше нещо за него, нещо от миналото му — някой ненормален моторист, когото беше вбесил на магистралата. Може би дори…

Не, в никакъв случай. Ами че той тогава беше още хлапе.

Кевин избърса чело с опакото на ръката си и отиде във всекидневната. Големият кожен диван и разтегателният фотьойл гледаха към четирийсет и два инчовия телевизор с плосък екран. Ами ако Слейтър беше влизал тук?

Той огледа стаята. Всичко си беше на мястото, прахът от холната масичка беше забърсан, килимът — изчистен с прахосмукачката, списанията бяха подредени на стойката до фотьойла. Пълен порядък. Учебникът му „Въведение във философията“ лежеше на кухненската маса. По стените бяха закачени пътнически постери с размери половин на един метър. Общо шестнайсет на брой, включително онези на втория етаж. Истанбул, Париж, Рио, Карибите и още десетина други. Някой непознат би решил, че той работи в пътническа агенция, но за Кевин постерите бяха просто врата към истинския свят, места, които щеше да посети някой ден, за да разшири хоризонта си.

Да увеличи познанието си.

Дори Слейтър да беше влизал тук, това нямаше как да се разбере, без да се вземат отпечатъци. Може би Милтън трябваше да изпрати екип.

Спокойно, момче. Това е просто изолиран инцидент, не е някаква мащабна инвазия. Все още няма нужда да обръщаш къщата с главата надолу.

Той отиде до дивана и после се върна обратно. Взе дистанционното и пусна телевизора. Предпочете да прехвърля каналите на големия екран на сонито, вместо да се спре на някоя определена програма. Телевизорът беше поредният прозорец към живота — чудесен монтаж на света в цялата му красота и грозота. Което нямаше никакво значение; той беше реален.

Продължи бързо да прехвърля каналите. Футбол, готварско предаване, жена, облечена в кафява рокля, която показва как се садят мушката, реклама на „Видал Сасун“, Бъгс Бъни. Спря се на Бъгс. К’во става, докторе? Бъгс Бъни му разкриваше много повече истини за света, отколкото хората от екрана. „Ако стоиш твърде дълго в дупката, тя се превръща в твоя гробница.“ Не беше ли наистина така? Това беше проблемът на Белинда — тя все още се криеше в дупката. Премина на друг канал. Новини…

Новините. Загледа се в ефирните образи, очарован от сюрреалистичните кадри на пушещата кола. Неговата кола.

— Леле — промърмори. — Това съм аз. — Той поклати невярващо глава и разроши косата си. — Наистина съм аз. И успях да оцелея.

Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Онзи щеше пак да се обади. Нали се сещаш, че ще има и следващ път?

Кевин спря телевизора. Един психиатър многознайко веднъж му беше казал, че мозъкът му е необичаен. Резултатите от теста му за интелигентност бяха сред най-високите — никакви проблеми там. Всъщност, ако имаше някакъв проблем — а д-р Суонлист, психиатърът многознайко, определено смиташе, че няма такъв — то той беше, че умът му обработваше информацията със скорост, характерна за годните на растеж. Обикновено с възрастта синаптичната активност се забавя, което обяснява защо възрастните могат да бъдат същинска напаст зад волана. Кевин приемаше света през очите на възрастен с невинността на дете. Което, обяснено със засуканите термини от психоаналитика, всъщност нямаше никаква практическа стойност, колкото и развълнуван да беше д-р Суонлист.

Кевин погледна нагоре към втория етаж. Ами ако Слейтър се беше качвал и там?

Той тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Вляво се намираше голямата спалня, вдясно — стаята за гости, която използваше като свой офис, и баня между тях. Кевин се отправи към стаята за гости, щракна копчето за осветлението и надникна вътре. Бюро с компютър, стол, няколко секции, едната с десетина учебника, а другите претъпкани с над двеста романа. Беше открил магията на литературата още в ранните си тийнейджърски години и точно тя му беше помогнала да се освободи. Нямаше по-добър начин да разбереш живота от това да го изживееш — ако не лично ти, то поне чрез живота на другите. Не четеш ли, все едно си обърнал гръб на най-блестящите умове.

Кевин огледа заглавията на книгите. Кунц, Кинг, Шекспир, Кард, Стивънсън, Пауърс — доста еклектична колекция. При скорошното си възраждане ги беше чел с ненаситна страст. Да се каже, че леля Белинда не одобрява романите, беше все едно да се каже, че океанът е мокър. По същия начин се отнасяше и към учебниците му по философия и теология.

Тук постерите по стените бяха от Етиопия, Египет, Южна Африка и Мароко. Кафяво, кафяво, зелено, кафяво. Това беше.

Затвори вратата и отиде в банята. Нищо. Мъжът в огледалото имаше кестенява коса и сини очи. На слабата светлина изглеждаха сивкави. Имаше нещо привлекателно в него, но общо взето средна хубост. Не от хората, които биват преследвани от психопати. Той изсумтя и забърза към спалнята си.

Леглото му беше оправено, вратите на гардероба затворени, щорите вдигнати. Всичко беше наред. Виждаш ли, само ти се привиждат разни работи.

Кевин въздъхна и свали ризата и панталоните си. Трийсет секунди по-късно вече се беше преоблякъл в бледосиня тениска и дънки. Трябваше да възстанови поне донякъде усещането за нормалност. Той хвърли ризата в кошчето за пране, закачи панталоните си в гардероба и тръгна към вратата.

Погледът му беше привлечен от цветно петно на нощното шкафче. Розово. Иззад нощната лампа се подаваше някаква розова панделка.

Сърцето му реагира преди ума му и се разтупка като полудяло. Той се приближи до шкафчето и се втренчи в розовата панделка за коса. Беше я виждал и преди. Можеше да се закълне, че е виждал тази панделка. Преди много години. Някога Саманта му беше подарила точно такава, и тя отдавна се беше изгубила някъде.

Обърна се. Дали Сам беше чула за инцидента и беше пристигнала от Сакраменто? Наскоро му се беше обадила по телефона, но не беше споменала нищо за идване. За последно беше виждал приятелката си от детинство преди десет години, когато тя замина да учи в колеж, след като навърши осемнайсет. Последните няколко години беше прекарала в Ню Йорк, работейки в службите за сигурност и едва наскоро се беше преместила в Сакраменто като служител в Калифорнийското бюро за разследвания.

Но панделката беше нейна!

— Саманта? — Гласът му отекна в стаята.

Тишина. Разбира се, вече беше огледал стаята. Освен ако…

Грабна панделката, хукна към стълбите и бързо слезе долу.

— Саманта!

Точно двайсет секунди му биха достатъчни да претърси къщата и да отхвърли вероятността отдавнашната му приятелка да го е посетила и да си играе на криеница, както когато бяха деца. Освен ако не беше дошла по-рано, не беше оставила панделката и после не си беше тръгнала с намерението да му се обади по-късно. Възможно ли беше това? При други обстоятелства щеше да е чудесна изненада.

Кевин стоеше озадачен в кухнята. Ако беше оставила панделката, щеше да му остави и съобщение, бележка, все нещо.

Но бележка нямаше. Черният му телефон лежеше на кухненския плот. Получени съобщения: едно голямо червено „0“.

Ами ако Слейтър е оставил панделката? Трябваше да се обади на Милтън. Кевин прокара пръсти през косата си. Милтън щеше да научи повече за панделката, което означаваше, че трябва да му разкаже за Саманта, тоест да разкрие миналото си. А той не можеше да го направи, не и след като толкова дълго се беше крил от него.

Тишината го притискаше.

Погледна към панделката, която стискаше с трепереща ръка и бавно се отпусна върху кухненския ъгъл. Миналото. Преди толкова много време.

Той затвори очи.

Кевин беше на десет години, когато за пръв път видя красивото момиче, което живееше надолу по улицата. Това се случи година преди да се срещнат с момчето, което искаше да ги убие.

Срещата със Сам два дни след рождения му ден беше страхотен подарък. Най-хубавият. Брат му Боб, който всъщност му беше братовчед, му беше подарил йо-йо, което много му хареса, но не толкова, колкото запознанството със Саманта. Естествено, никога нямаше да го признае пред Боб. Всъщност не беше сигурен дали изобщо иска да му каже за Саманта. Това беше неговата тайна. Боб можеше да е с осем години по-голям от Кевин, но беше малко бавен в главата — и никога нямаше да се оправи.

Онази нощ имаше пълнолуние и Кевин си беше легнал в седем часа. Винаги си лягаше рано. Някой път дори преди вечеря. Но тази нощ се въртя почти цял час под завивките, без да може да заспи. Реши, че може би е твърде светло заради ярката лунна светлина, която се процеждаше през белите щори. Обичаше да му е тъмно, когато спи. Пълен мрак, за да не може да вижда дори ръката си, когато я приближи на сантиметър от носа си.

Може би ако сложи малко вестници или одеялото си върху прозореца, ще стане достатъчно тъмно.

Той се измъкна от леглото, издърпа сивото вълнено одеяло и го закачи на куките над корниза. Леле, навън беше наистина светло. Погледна към вратата на спалнята си. Майка вече си беше легнала.

Ролетната щора висеше от една монтирана кутия; зацапаното платно покриваше малкия прозорец през по-голямата част от времето. И без това през него се виждаше само задният двор. Кевин спусна одеялото и надигна единия край на щората.

Мътна светлина осветяваше праха в задния двор. Вляво се виждаше кучешката колиба — ясно, сякаш беше ден. Можеше дори да различи всяка отделна дъска от оградата около къщата. Кевин вдигна поглед към небето. Ярката луна, която светеше като крушка, му се усмихна и той й се усмихна в отговор. Леле!

Тъкмо се накани да пусне щората, когато нещо привлече погледа му. На една от дъските на оградата имаше някаква грапавина. Примигна и се взря в нея. Не, не беше грапавина! А…

Кевин пусна рязко щората. Там имаше някой, който го гледаше!

Той изпълзя от леглото си и се притисна до стената. Кой би могъл да го гледа посред нощ? Кой въобще ще иска да го гледа? Беше някакво дете, нали? Някое от съседските момчета или момичета.

Може пък да му се беше сторило, че вижда някого. Изчака няколко минути, достатъчно време, за да може човекът да си тръгне, и после събра смелост да надникне отново.

Този път надигна щората едва-едва. Още беше там! Кевин си мислеше, че сърцето му ще се пръсне от страх, но продължи да гледа. Вече не можеше да го види; щората беше спусната твърде ниско. Определено беше момиче; поне това можеше да разбере. Момиче, може би на неговата възраст, с дълга руса коса и лице, което може би беше красиво, доколкото можеше да прецени, въпреки че не го виждаше в подробности.

Изведнъж тя се скри от погледа му и изчезна.

Кевин не можа да заспи. Следващата нощ не можа да устои и да не погледне отново, но момичето го нямаше. Беше изчезнало завинаги.

Поне така си мислеше.

Три дни по-късно отново лежеше в леглото си и този път беше сигурен, че поне от един час се опитва неуспешно да заспи. Майка го беше накарала да спи много дълго следобед и сега просто не чувстваше умора. Луната вече не светеше толкова ярко, но така или иначе той беше покрил прозореца с одеялото си. След известно време реши, че може да е по-добре, ако пропусне малко светлина. Току-виж успял да прилъже съзнанието си да реши, че вече е настъпило утрото и той е много изморен, защото не е могъл да спи цяла нощ.

Кевин стана, откачи вълненото одеяло и дръпна ръчката за автоматично навиване на щората.

Едно малко, кръгло личице беше залепило нос към стъклото. Той отскочи назад и се претърколи ужасен от леглото. Изправи се на крака. Тя беше там! Тук! До прозореца му! Момичето от онази нощ беше точно тук и го шпионираше!

Кевин едва не изкрещя. Момичето се усмихваше. Вдигна ръка и му махна, сякаш го беше познала и просто беше спряла да го поздрави.

Той погледна към вратата. Надяваше се, че Майка не беше чула нищо. После се обърна отново към момичето до прозореца. Тя му говореше нещо, подтикваше го да направи нещо.

Той можеше само да стои и да я зяпа вцепенен.

Непознатата му даваше знак да отвори прозореца! В никакъв случай! И без това не можеше да го направи; прозорецът беше здраво залостен.

Всъщност тя въобще не изглеждаше страшна. Дори беше доста привлекателна. Лицето й беше красиво, косата й — дълга. Защо толкова се плашеше от нея? Може би не трябваше. Лицето й изглеждаше толкова… мило.

Кевин отново погледна към вратата и после се плъзна обратно към леглото си. Тя отново му махна и този път той й махна в отговор. Тя отново посочи към прозореца, правейки някакви знаци. Той се загледа в ръцете й и изведнъж разбра. Казваше му да отлости прозореца! Погледна към единствения винт, който го придържаше към рамката и за пръв път осъзна, че би могъл да го развие. Трябваше само да намери подходящия инструмент. Една монета, може би. Намираха му се няколко.

Внезапно изпълнен с енергия от идеята, Кевин грабна една от монетките, които държеше в стара тенекиена кутия на пода и я втъкна в цепката на винта. Той се размърда. Кевин продължи да върти, докато не го измъкна навън.

Момичето подскачаше нетърпеливо и му показваше с жестове да повдигне прозореца. Кевин погледна отново към вратата и натисна рамката. Прозорецът се повдигна безшумно. Кевин коленичи на леглото си, лице в лице с момичето.

— Здрасти — прошепна тя, ухилена до уши.

— З… здрасти — отвърна той.

— Искаш ли да излезеш да си поиграем?

Да играят? Вълнението му беше заменено от страх. В къщата цареше тишина.

— Не мога да изляза.

— Разбира се, че можеш. Просто трябва да се измъкнеш през прозореца. Лесно е.

— Не ми е позволено. Аз…

— Спокойно, майка ти няма да разбере. После ще се изкатериш обратно и пак ще завиеш болта. Пък и те всички спят, нали?

— Познаваш ли майка ми?

— Всички имат майки.

Значи не я познаваше. Просто искаше да каже, че всички майки не обичат децата им да се измъкват посред нощ навън. Все едно останалите майки бяха като неговата.

— Нали? — попита тя.

— Да.

Ами ако наистина излезеше? Какво щеше да му се случи? Майка никога не му беше забранявала изрично да излиза нощем през прозореца, поне не му го беше казвала точно с тези думи.

— Не знам. Не, наистина не мога.

— Разбира се, че можеш. Аз съм момиче, ти си момче. Момичетата и момчетата играят заедно. Не знаеш ли?

Не знаеше какво да каже. Досега никога не беше играл с момиче.

— Просто скачай долу.

— Ти… сигурна ли си, че е безопасно?

Тя му протегна ръка.

— Хвани се, ще ти помогна.

Той не беше сигурен какво го подтикна да го направи; ръката му като че ли от само себе си се протегна към нейната. Пръстите му докоснаха нейните и те се оказаха топли. Досега никога не беше докосвал момичешка ръка. Странното усещане го изпълни с топло чувство, каквото не беше изпитвал досега. Пеперудки.

Десет секунди по-късно Кевин стоеше под прозореца и трепереше под ярката лунна светлина, застанал до момиче с приблизително неговия ръст.

— Ела с мен — каза момичето. Тя тръгна към оградата, повдигна една разхлабена дъска, промъкна се през процепа и му махна да я последва. Той хвърли един неспокоен поглед към прозореца и я последва.

После застана от другата страна на оградата, треперейки — но не толкова от страх, колкото от вълнение.

— Казвам се Саманта, но можеш да ме наричаш Сам. А ти?

— Кевин.

Тя протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Кевин.

Той пое ръката й и я разтърси. Но тя не го пусна. Вместо това го поведе по-далеч от къщата.

— Преместихме се тук преди около месец от Сан Франциско. Не знаех, че в тази къща живеят деца, но преди седмица чух нашите да разговарят. Родителите ти са доста потайни, а?

— Като че ли да.

— Нашите ми дават да се разхождам до парка в края на улицата, където се събират много деца. Там има осветление. Искаш ли да отидем?

— Сега ли?

— Ами да, защо не? Няма нищо страшно. Баща ми е полицай — ако не беше безопасно, той щеше да знае, повярвай ми.

— Не. Аз… Не мога. Наистина нямам желание.

Тя сви рамене.

— Както искаш. Онази нощ се бях запътила натам, когато погледнах през оградата ви и те видях. Май те шпионирах. Имаш ли нещо против?

— Не.

— Добре, защото мисля, че си сладък.

Кевин не знаеше какво да отговори.

— Смяташ ли, че съм красива? — Тя отстъпи встрани от него и се завъртя като балерина. Беше облечена в розова рокля и косата й беше вързана с розова панделка.

— Да, мисля, че си красива — отвърна той.

Тя спря да се върти и го погледна за миг, след което се изкиска.

— Вече мога да ти кажа, че ще бъдем страхотни приятели. Искаш ли?

— Да.

Тя пристъпи към него, хвана го за ръката и се затича, дърпайки го след себе си. Кевин се засмя. Наистина я харесваше. И то много. Повече от всеки друг, който си спомняше да е харесвал някога.

— Къде отиваме?

— Не се притеснявай, никой няма да разбере. Никой няма да ни види дори. Обещавам.

През следващия един час Сам му разказваше за семейството си и дома им, който се намираше през три къщи от тяхната. Ходела на нещо, което наричаше частно училище и се прибирала вкъщи чак след шест вечерта. Баща й не можел да си го позволи със своите доходи, но баба й била оставила попечителски фонд за нея и единственият начин да използват парите от него било да я изпратят в частно училище. Децата там не били точно нейният тип. Както и повечето съседски хлапета. Когато пораснела, щяла да стане ченге, също като баща си. Може би точно затова обичала да души наоколо, защото точно така полицаите залавят лошите типове. Тя зададе няколко въпроса на Кевин, но после се отказа, защото видя, че е доста стеснителен.

Сам го харесваше — той го разбра веднага. За пръв път Кевин усещаше такова приятелско отношение от някого.

Към осем часа Саманта му каза, че трябва да се прибере у дома, защото родителите й ще се притесняват. Двамата се промушиха през процепа на оградата и тя му помогна да се изкатери обратно през прозореца.

— Това ще бъде нашата тайна, нали? Никой няма да знае. Ако ме чуеш да почуквам по прозореца около седем вечерта, значи съм свободна за игра, ако искаш. Става ли?

— Тоест искаш да го направим отново?

— Защо не? Стига да не те хванат, нали?

— Да ме хванат? — Кевин погледна към прозореца си и изведнъж изпита желание да повърне. Не знаеше защо му се гади; знаеше само, че ако Майка разбере, никак нямаше да е доволна. Всичко се объркваше, когато Майка не беше доволна. Как изобщо се съгласи на това? Той никога не правеше нищо, без първо да иска разрешение. Никога.

Сам постави ръка на рамото му.

— Не се страхувай, Кевин. Никой няма да разбере. Харесвам те и искам да сме приятели. А ти искаш ли?

— Да.

Сам се изкиска и ясните й сини очи проблеснаха.

— Искам да ти дам нещо. — Тя дръпна едната розова панделка от косата си и му я подаде. — Скрий я от майка си.

— За мен ли е?

— За да не ме забравяш.

Това нямаше как да стане. В никакъв случай.

Сам протегна ръка.

— До следващия път, партньоре. Дай пет.

Той я погледна объркан.

— Татко ми го казва често. Това е уличен израз. Ето така. — Тя вдигна ръката му и плесна с дланта си неговата. — До скоро. Не забравяй да завиеш винта на прозореца.

След това Сам изчезна.

Върна се след две нощи. Кевин се измъкна през прозореца със свит от страх стомах и предупредителни звънчета в главата.

Майка щеше да разбере. Сам го хвана за ръката и той усети как го залива вълна от топлина, но Майка щеше да разбере. Звънтенето в главата му не спираше.

Кевин се откъсна от спомените. Отнякъде се носеше пронизителен звън. Той се обърна в посока на звука. Трябваше му около минута, за да се върне в настоящето.

Беше черният телефон на плота. Модерният уред звънеше като старомоден телефон. Кевин го погледна, изпълнен с несигурност дали да отговори. Рядко получаваше телефонни обаждания; малцина бяха хората, които имаха повод да му звънят. Повечето бяха амбулантни търговци.

Телефонният му секретар се включваше след шестото позвъняване. Ами ако беше Саманта? Или детектив Милтън?

Телефонът иззвъня отново. Вдигни, Кевин. Разбира се. Вдигни.

Той се спря до плота и грабна слушалката от гнездото й.

— Ало?

— Здравей, Кевин. Намери ли малкия ми подарък?

Кевин замръзна. Слейтър.

— Ще приема мълчанието ти за „да“. Какъв забележителен ден, нали? Първо едно кратко телефонно обаждане, после едно малко бум, а сега и един малък подарък. И всичко това само за четири часа. Чакането си заслужаваше, не мислиш ли?

— Кой си ти? — попита настоятелно Кевин. — Откъде ме познаваш?

— Кой съм аз? Аз съм най-лошият ти кошмар. Гарантирам ти, че скоро ще се съгласиш с мен. Откъде те познавам? Тц, тц, тц. Дори самият факт, че ми задаваш този въпрос, оправдава всичко, което съм си наумил.

Сигурно е момчето! Господи, спаси ме! Коленете му се подгънаха и той бавно се отпусна на пода. Не може да бъде.

— О, боже…

— Не Бог, Кевин. Определено не съм Бог. Сега искам да ме слушаш внимателно, защото ще те засипя с тонове информация за кратко време. Всяка частица от нея е важна, ако искаш да оцелееш в тази игра. Разбираш ли ме?

Умът на Кевин препускаше през годините в търсене на някой, който би звучал като този мъж, някой, който би могъл да има причина да му говори по такъв начин. Някой друг, освен момчето.

— Отговори ми, смотаняк! — рече Слейтър.

— Да.

— Да какво?

— Да, разбирам те.

— Да, разбираш какво?

— Че трябва да слушам внимателно — отвърна Кевин.

— Добре. От сега нататък ще ми отговаряш винаги, когато ти задавам въпрос и ще говориш, само когато ти разреша. Разбра ли ме?

— Да.

— Хубаво. Нашата игра има само три правила. Запомни ги добре. Първо, няма да казваш нищо на ченгетата за моите гатанки или за телефонните обаждания, докато не мине известно време. След това можеш да им кажеш каквото поискаш. Това е лично — няма нужда целият град да се тревожи заради някаква си малка бомба, която може да избухне. Ясно ли е?

— Да.

— Второ, правиш точно каквото ти кажа или ще те накарам да си платиш. Ясен ли съм?

— Защо правиш…

— Отговаряй!

— Да!

— Трето, гатанките ще продължат, докато не си признаеш. Щом го направиш, ще се махна. Това е. Първо, второ, трето. Набий си го в дебелата глава и всичко ще бъде наред. Разбра ли ме?

— Моля те, поне ми кажи какво трябва да призная и ще го направя. Защо трябва да използваш гатанки? Не мога ли да призная, без да се налага да ги разгадавам?

Слейтър не отговори веднага.

— Отговорът на гатанките и признанието са едно и също. Това е първата и последната подсказка. Следващия път, когато се опиташ да измъкнеш нещо от мен, ще дойда там и ще ти отрежа едното ухо или нещо също тъй интересно. Какво ти става, Кевин? Ти си блестящ семинарист. Ти си умен малък философ. Нима тези малки гатанки те плашат?

Гатанките и признанието са едно и също. Значи може би не беше момчето.

— Не е честно…

— Разреших ли ти да говориш?

— Зададе ми въпрос.

— Който изисква отговор, а не лекция. За което ще си платиш. Реших да извърша убийство, за да ти помогна да разбереш по-добре.

Кевин се втрещи.

— Ти… току-що реши…

— Може би две убийства.

— Не, извинявай. Няма да говоря повече.

— Така е по-добре. И нека сме наясно, ти най-малко можеш да говориш за това какво е честно и какво — не. Може да си успял да заблудиш онзи стар глупак от семинарията, може всички старици в църквата да те смятат за мил младеж, но аз те познавам, момче. Знам как работи мозъкът ти и знам на какво си способен. И знаеш ли какво? Смятам да пусна змията от клетката й. Когато приключим с всичко, светът ще е научил цялата грозна истина, момче. Отвори чекмеджето пред теб.

Чекмеджето? Кевин се изправи и погледна чекмеджето под плота.

— Това чекмедже?

— Отвори го и извади мобилния телефон.

Кевин дръпна чекмеджето. Вътре лежеше малък сребрист телефон. Той го взе.

— Отсега нататък винаги ще носиш този телефон със себе си. Сложил съм го на вибрация — няма нужда да будим съседите всеки път, когато се обаждам. За съжаление няма да мога да ти звъня на домашния телефон, след като ченгетата му сложат подслушвателно устройство. Ясен ли съм?

— Да.

Вече не се съмняваше, че Слейтър е бил в къщата му. Какво още знаеше?

— Преди да продължим, трябва да се погрижим за още едно нещо. Имам добри новини за теб, Кевин. — Гласът на Слейтър натежа и дишането му се учести. — Няма да си сам в тази история. Възнамерявам да въвлека още някого. Името й е Саманта. — Пауза. — Нали си спомняш Саманта? Би трябвало; тя ти се обади наскоро.

— Да.

— Харесваш я, нали, Кевин?

— Тя ми е приятелка.

— А ти нямаш много приятели.

— Не.

— Приеми Саманта като моя застраховка. Ако ме издъниш, тя умира.

— Не можеш да направиш това!

— Млъкни! Млъкни, лъжливо копеле такова! Слушай ме внимателно. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко. Това е обещаната малка бонус гатанка. Имаш точно трийсет минути да я разгадаеш, иначе най-добрият ти приятел ще хвръкне във въздуха.

— Какъв приятел? Мислех, че става въпрос за мен! Как въобще ще разбереш, ако успея да отгатна гатанката?

— Обади се на Саманта. Помоли я за помощ. Когато двамата съберете тъпите си глави заедно, ще успеете да я разгадаете.

— Дори не съм сигурен, че ще успея да се свържа със Саманта. Откъде ще разбереш какво ще й кажа?

От слушалката се разнесе плътният кикот на Слейтър.

— Не можеш да правиш онова, което правя аз, без да си научил триковете на занаята, момче. Имам уши и очи навсякъде. Знаеш ли, че с подходящите играчки можеш да чуваш мъж в къща от над хиляда метра? А гледането е още по-лесно. Часовникът цъка. Остават ти двайсет и девет минути и трийсет и две секунди. Предлагам ти да побързаш.

Връзката прекъсна.

— Слейтър?

Нищо. Кевин остави слушалката в гнездото й и погледна часовника си. 4:15. След трийсет минути щеше да има още една експлозия, която щеше да засегне и най-добрия му приятел, в което нямаше никакъв смисъл, защото той нямаше най-добри приятели. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко. Никакви ченгета.