Три

22.

Понеделник

Следобед

Този въпрос измъчваше Саманта през цялата нощ. Сценарият прилепваше към нечия невидима ръка като ръкавица; въпросът беше, чия ръка? Кой беше Слейтър?

След като се събуди, разговаря с Дженифър и научи за бележката, която беше оставена под чистачката на Кевин. Трябваше да хване по-ранния полет! Дженифър подозираше, че става въпрос за отвличане, но от седем часа сутринта нямаше никакви доказателства за нечестна игра.

Сам разказа на Дженифър за Салман. Ако пакистанецът наистина се беше срещал със Слейтър в Ню Йорк, то тогава човекът с татуировката, когото беше намерило ФБР, не бе Слейтър, защото той беше заличил своята. Освен това Слейтър не можеше да бъде Гатанката — по време на убийството на Рой той се намираше в Ню Йорк. Дженифър не беше склонна да приеме безрезервно заключенията й, но между двата случая определено имаше несъответствия, които очевидно я притесняваха. Започваше да подозира, че Гатанката и Слейтър имат съвсем различни мотиви.

Колкото до татуировката, до няколко часа щяха да са наясно.

Самолетът на Сам се приземи на летището в Лос Анджелис в 12:35. Тя нае кола и се отправи на юг към Лонг Бийч. Трафикът по магистрала 405 беше типичният за работен ден. Тя се обади на Дженифър. Агентката отговори още след първото позвъняване.

— Здрасти, Дженифър, Сам се обажда. Научи ли нещо?

— Всъщност, да. Татуировката не ни върши работа. Нашият човек работи на нефтена платформа шест месеца в годината. През последните три седмици е бил там.

— Ясно. Нещо ново за отвличането?

Дженифър се поколеба и Сам настръхна.

— Снощи Белинда е била отведена от дома й — каза агентката.

— Белинда Парсън? — Пулсът на Сам се ускори.

— Същата. Никакви контакти, никакви следи, само бележка с почерка на Слейтър, оставена на скрина: „Признай си, дрисльо“. Кевин го прие много навътре.

Сам вече мислеше усилено. Разбира се! Отвличането на Белинда щеше да привлече вниманието на медиите към семейството на Кевин.

— Медиите научиха ли вече?

— Да. Но ги държим встрани от Бейкър стрийт с твърдението, че присъствието им може да провокира Слейтър. Всички са се вкопчили в този случай. През последния един час съм се занимавала с уреждане на въпросите между агенциите. Бюрокрацията направо ме подлудява. Милтън е бесен, БАТО иска всички улики от Куантико — пълна каша. Междувременно тъпчем на едно място.

Гласът на Дженифър звучеше уморено. Сам натисна спирачките и намали зад един пикап, чийто ауспух бълваше черен пушек.

— Как е той?

— Кевин ли? Няма никаква представа. Преди два часа го оставих у тях да спи. Бог ми е свидетел, всички имаме нужда от почивка.

Сам изпревари пикапа.

— Имам някои идеи, Дженифър. Има ли някакъв шанс да се видим по-скоро?

— Какво имаш предвид?

— Аз… Не мога да ти обясня по телефона.

— Ела в управлението. Ще чакам тук, стига нещо да не се обърка.

— Добре. Но първо трябва да свърша нещо.

— Ако разполагаш с информация, която е от решаващо значение за случая, очаквам да я споделиш с мен. Моля те, Сам, имам нужда от всякаква помощ.

— Обещавам, че ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

— Сам, моля те, какво си си наумила?

— Ще ти се обадя — отвърна Сам и затвори.

Без доказателства страховете й щяха да си останат просто параноя, проявявана от близък приятел, отчаяно търсещ отговори. Но ако беше права? Бог да им е на помощ. Бог да е на помощ на Кевин.

Тя шофираше на юг, прехвърляйки фактите в главата си. Слейтър се намираше в Ню Йорк по същото време, когато и тя бе там. Слейтър я познаваше; малка подробност, която беше укрила от КБР. Доколкото познаваше Роланд, той веднага щеше да й отнеме случая.

Слейтър беше обсебен от миналото на Кевин; Слейтър беше момчето; Сам никога не беше виждала момчето; всички гатанки бяха свързани с противоположности; заедно с всяка една той искаше изповед. Слейтър се опитваше да накара Кевин да се върне в миналото си. Кой беше Слейтър?

Полазиха я студени тръпки.

Саманта се приближи до къщата на Кевин от запад, паркира на две пресечки от нея и продължи пеша, като внимаваше да оставя високите дворни огради между себе си и черната кола, паркирана на улицата. Трябваше да го направи без да вдига шум, а последното нещо, което искаше, бе да събуди Кевин, ако той спеше.

С приближаването към дома му ужасът в гърдите й нарастваше. Идеята, че Кевин наистина може да е Слейтър, отказваше да напусне измореното й съзнание.

Трябваше да изчака агента, който пазеше пред къщата, да се обърне на другата страна, преди да притича от съседската ограда до задния двор на Кевин. Стигна до плъзгащата се стъклена врата и коленичи, за да може оградата да я прикрие от погледа на агента. Работейки с наведена глава, тя пъхна една тънка фиба в ключалката и я отключи колкото се може по-бързо, предвид неудобното положение, в което се намираше. Избърса капка пот от бузата си, погледна отново към черната кола, леко плъзна стъклената врата встрани и се шмугна зад спуснатите щори. Протегна ръка и затвори вратата.

Ако я бяха видели, досега да бяха изтичали насам. Явно не бяха.

Сам огледа къщата. Един голям плакат с туземка по бански, която върви по бял плаж обявяваше Нова Зеландия за обещания рай. Скъпи Кевин, твърде много искаш. Трябваше още когато бяхме деца да се досетя колко дълбоко си наранен. Защо го криеше от мен? Защо не ми каза?

Тишината в къщата я обгърна. Толкова спокойно, толкова тихо, потънала в сън, докато светът отвън се сгромолясва. Тя отиде до стълбището и започна да се изкачва на пръсти. Спалнята на Кевин се намираше вляво. Отвори лекичко вратата, видя го да лежи в леглото и тихо се приближи до него.

Той лежеше проснат по корем, протегнал ръце над главата си, сякаш се предаваше на някакъв неизвестен враг, скрит зад матрака. Главата му беше обърната настрани, с лице към нея. По лицето му не се четеше поражение, той просто спеше. Дълбок, сладък сън.

Беше облечен с домашни дрехи; бежовите му маратонки „Рийбок“ се подаваха под покривката на леглото.

Сам се запита дали Дженифър е останала с него, докато заспи. Беше ли го виждала такъв? Нейното сладко момче? Този зашеметяващ мъж, който носеше тежестта на стотици светове върху раменете си? Нейният шампион, който беше повалил злото момче от Бейкър стрийт?

Какво виждаше Дженифър, когато го гледаше? Вижда същото като теб, Сам. Вижда Кевин и не може да не го обича така, както го обичаш ти.

Сам протегна ръка, изкушена да го погали по бузата. Не, не както го обичам аз. Никой не може да го обича така. Готова съм да дам живота си за този мъж. Тя отдръпна ръката си. По дясната й буза се стече сълза. О, колко те обичам, скъпи Кевин. Тези три дни с теб ми напомниха колко отчаяно те обичам. Моля те, кажи ми, че ще посечеш този дракон. Ние ще го посечем, Кевин. Заедно ще убием звяра, рицарю мой.

Споменът за ролите от детството им я изпълни с топлина. Тя се извърна и тръгна към гардероба му. Не беше сигурна какво точно търси. Нещо, оставено от Слейтър. Нещо, пропуснато от ФБР, защото не се бяха досетили, че принадлежи на Слейтър.

Кевин беше подредил спретнато дрехите си. Панталони и ризи висяха в редичка, дънките бяха сгънати и подредени на купчинки, обувките подредени на стойка. Университетските дрехи вдясно, ежедневните дрехи вляво. Тя се усмихна и поглади панталоните. Подуши ризите. Миризмата му изпълни ноздрите й. Невероятно как след толкова много години още я помнеше. Той все още беше момче. Мъж, Сам. Мъж.

Тя претърси гардероба, след това бавно огледа останалата част от стаята, заобикаляйки го тихо, внимавайки да не издава звуци. С изключение на лекото повдигане и спускане на гърба му, Кевин не помръдваше. Сам не откри нищо.

В банята също нямаше нищо и тя почувства облекчение. Не искаше да намира нищо.

Кабинетът му. Сам затвори вратата и седна пред бюрото. Прокара пръсти по книгите му: Въведение във философията; Социология на религията. Херменевтика — общ преглед. Десетина други. Той беше първи семестър в колежа по богословие, но си беше купил учебници поне за две години.

На пода до бюрото забеляза малка купчина листи и я вдигна. Есе, което беше озаглавил „Истинската същност на човека“. Той беше истински човек.

Моля те, Сам, стига с тия романтични отклонения. Свърши си работата, заради която си дошла.

Шумът вече не я притесняваше. Две врати я деляха от спалнята на Кевин. Тя претърси чекмеджетата и прегледа книгите една по една. Точно там Слейтър би оставил следи. Това беше стаята, където се упражняваше умът. Той беше обсебен от числа и ребуси. Умът. Някъде, някъде.

Малка пачка визитки с нейния телефонен номер най-отгоре лежеше до калкулатора, който изглеждаше чисто нов, сигурно все още неизползван. Първата визитна картичка беше на Джон Франсис, доктор по философия, декан по учебната част в Тихоокеанския Колеж по богословие. Кевин често споменаваше този мъж. Дженифър сигурно вече беше разговаряла с него.

Ами ако не беше? В последните четири дни не бяха имали време за стандартните процедури или подробни разследвания. Тя взе телефона и се обади на номера от визитката. Секретарка с носов глас я попита дали иска да остави съобщение. Не, благодаря. Тя затвори, обърна визитката от другата страна и видя, че Кевин беше надраскал там друг номер със същите инициали. Тя го набра.

— Здравейте, Джон на телефона.

— Ало, с доктор Джон Франсис ли говоря?

— Същият.

— Обажда се Саманта Шиър от Калифорнийското бюро за разследване. Работя заедно с агент Дженифър Питърс по случая на Кевин Парсън. Запознати ли сте с него?

— Разбира се. Агент Питърс беше при мен вчера сутринта.

— Кевин има много високо мнение за вас — каза Сам. — Имате докторат по психология, нали?

— Точно така.

— Каква е преценката ви за Кевин?

— Това е малко като да питате кои животни живеят в морето. Кевин е чудесен човек. Малцина са хората, чийто ум би могъл да предизвика интереса ми. Невероятен… естествен.

— Естествен. Да, той е естествен. Почти прозрачен. Точно затова е толкова странно, че не може да си спомни греха, който Слейтър иска от него да изповяда, не мислите ли? Чудя се с какво ли е бил ангажиран през последните няколко седмици? Някакви повтарящи се теми, проекти, дисертации?

— Всъщност да. Той силно се интересуваше от човешката същност. Може да се каже, че беше погълнат от този проблем.

Сам вдигна черновата на доклада.

— Истинската същност на човека — каза тя. — И каква е човешката същност? Всъщност каква е според Кевин?

— Ами, точно това е загадката, нали? Не съм съвсем сигурен какво би казал Кевин. Той ми се обади, че имал нов модел, но искаше да ми го представи изцяло в доклада си.

— Хм. И кога трябва да ви го предаде?

— Идната сряда.

— По кой предмет?

— Въведение в етиката.

— Само още един въпрос, докторе. Вие сте религиозен човек, със степен по психология; според вас човешката същност духовна ли е в основата си, или е психологическа?

— Знам, че Фройд би се обърнал в гроба, но според мен няма съмнение, че човекът в същността си е духовно същество.

— И Кевин би се съгласил с това?

— Да, сигурен съм.

— Благодаря ви за отделеното време, докторе. Оставяте впечатлението за много благоразумен мъж.

Той се засмя.

— Плащат ми да бъда такъв; така че се опитвам. Ако има още нещо, не се колебайте да ми се обадите.

Сам затвори телефона. Етика. Тя прегледа есето и установи, че в него само са изложени няколко теории за човешката природа. На края му имаше ново заглавие: „Истинска същност“. Тя остави листите на пода. Къде ли би държал Кевин записките си върху човешката природа?

Тя се приближи до секцията и взе една дебела книга, озаглавена „Преосмисляне на нравствеността“. Книгата беше използвана, оръфана по ъглите, с пожълтели страници. Отвори я и видя, че е от библиотеката. Издадена през 1953 година.

Прехвърли страниците, но не откри никакви бележки. Тъкмо се накани да я остави на рафта, когато задната корица се разтвори и оттам изпаднаха няколко листа. На единия с почерка на Кевин беше написано: Истинската същност на човека. Есе.

Саманта събра страниците и седна на бюрото. Това бяха само записки. Три страници със записки. Тя ги прегледа — кратко схематично изложение с отделни глави, което отговаряше на темата. Конспект. Докато живеем, се учим и живеем според наученото, но не толкова добре. Как може природата да е мъртва и въпреки това да живее? Той е мъртъв в светлината, но процъфтява в мрака. Ако Доброто и Злото могат да разговарят един с друг, какво биха си казали? Всички онези, които живеят в светлината, но се крият в мрака.

Колко проникновено. Но тук няма нищо, което Слейтър би могъл…

В този момент замръзна. На дъното на четвъртата страница имаше три кратки думи.

Веднага разпозна почерка. Слейтър.

— Аз съм аз. Мили боже!

Тя подреди листите на бюрото с трепереща ръка. Обзе я паника.

Не. Спри. Какво всъщност означава „Аз съм аз“, Сам? Означава, че Слейтър е Слейтър. Слейтър се е промъкнал тук и го е написал. Това не доказва нищо, освен че си вре носа навсякъде в живота на Кевин.

Ако Доброто и Злото могат да разговарят един с друг, какво биха си казали?

Как тогава Кевин и Слейтър разговаряха един с друг? ФБР имаше запис. Как, как? Освен ако…

Втори мобилен телефон. Той използваше втори мобилен телефон!

Сам хукна към стаята на Кевин. Мили боже, нека да греша! Той не беше помръднал. Тя се промъкна до него. Къде ли държи телефоните? Онзи, който Слейтър му беше дал, стоеше винаги в десния му джоб.

Имаше само един начин да го направи. Бързо, преди да го е събудила. Сам бръкна в десния му джоб. Той носеше свободни панталони, но тежестта му притисна ръката й към матрака. Тя докосна телефона, напипа устройството за запис на гърба му. Този беше на Слейтър.

Отиде от другата страна на леглото, приближи се и пъхна ръка в левия му джоб. Кевин изсумтя и се претърколи настрани, с лице към нея. Тя застана неподвижно, докато дишането му не възстанови спокойния си, бавен ритъм, и отново пъхна ръка в левия му джоб.

Пръстите й напипаха пластмаса. Сам знаеше, че е права, но въпреки това го измъкна. Мобилен телефон, еднакъв с онзи, който Слейтър беше оставил на Кевин, само че не сребрист, а черен. Тя го отвори и прегледа списъка на обажданията. Те бяха… единствено до другия мобилен телефон. Едно обаждане до телефона в хотелската стая. И две до домашния телефон на Кевин.

Това бе телефонът, който Слейтър беше използвал. Да говори, да детонира бомбите. Главата й пулсираше. В това нямаше никакво съмнение.

Щяха да го разпънат на кръст.