Три

10.

Пет минути след експлозията десетина униформени — предимно местни полицаи, но и неколцина от нейните хора и от останалите агенции — изолираха мястото и започнаха да издирват улики. Намериха бързо бомбата. По всичко личеше, че е същата като онази в колата на Кевин, само че по-голяма.

Дженифър настани Кевин в едно кафене на десетина метра от автобуса и му нареди строго да не мърда оттам — щяла да се върне след двайсетина минути.

Параметрите на разследването се бяха променили. Пристигна Бил Галахър от лосанджелиския офис, както и двама младши следователи, Джон Матюс и Брет Майкълс. Те щяха да работят с уликите, а нея щяха да оставят да се съсредоточи изцяло върху психологията на престъплението. Но не беше необходимо да е завършила криминална психология, за да си направи следния извод — когато Слейтър казва никакви ченгета, той има предвид абсолютно никакви. И имаше начини да узнае кога са намесени.

Според Кевин Слейтър я беше споменал по име. Дженифър. Маниакът я въвличаше в нов капан, нали? И съдейки по вида на автобуса той вече работеше в много по-големи мащаби.

Никакви ченгета. Никакво КБР, освен Саманта, която беше свързана от детинство с Кевин и момчето. Никакво БАТО. Нито шерифи или щатска полиция. Само ФБР и по-специално, само Дженифър.

— Още ли горите от нетърпение да го хванете?

Дженифър се обърна към Милтън, който се приближаваше към нея.

— Дали горя от нетърпение ли?

Очите му проблеснаха предизвикателно, но той се отказа да задълбава повече.

— Защо го взриви по-рано?

— Защото каза никакви ченгета. Очевидно е разбрал, че отделът ви е бил информиран…

— Те винаги казват никакви ченгета. Вие не сте ли ченге?

— Според Кевин той е разрешил единствено участието на ФБР.

Милтън се подсмихна подигравателно.

Дженифър се намръщи.

— Никакви ченгета. Очевидно ни вкарва в играта си заради досегашните ни взаимоотношения. Изводът е, че той определи правилата; ние ги нарушихме; той взриви автобуса.

— Ами ако каже никакво ФБР? Пак ли ще отстъпите? Едва ли. Това е моят град. Нямате право да ми отказвате достъп до разследването.

— Не ти отказвам нищо, Милтън. Хората ви са навсякъде.

— Нямам предвид почистването на отпадъците. Той ще се обади отново и градът е наясно с това. Хората имат право да знаят.

— Градът ли? Имате предвид пресата. Не, Милтън. Пресата има право да знае всичко, което би могло да осигури по-голяма безопасност за града. Този път беше автобус; следващия път може да се окаже сграда. Готов ли сте да поемете този риск заради протокола? Сега ме извинете, случаят ме чака.

Погледът му натежа.

— Това е моят град, не вашият. Аз имам личен интерес; вие — не. За съжаление не мога да направя нищо по отношение на юрисдикцията ви, но шефът на бюрото ви ме увери, че ще ми сътрудничите. Стига ми Слейтър да кихне и вие да скриете това от мен, и до пет минути тук ще стои заместникът ви.

Дженифър се изкушаваше да зашлеви наглата му физиономия. Трябваше да се обади на Франк и да му обясни каква е ситуацията. А междувременно трябваше да се примири с присъствието на Милтън.

— И аз не ви харесвам, детектив. Вие се интересувате твърде много от себе си, а това не ми е по вкуса. Ще ви държа в течение чрез Галахър и очаквам вие също да ни сътрудничите по всякакъв начин. Не сме чак толкова глупави, че да отказваме всяка предложена помощ. Но няма да правите нищо без моето позволение. Ако Слейтър заподозре, че участвате, може да причини на „вашия“ град много по-голяма вреда, отколкото сте готов да приемете. Ясно ли е?

Той я погледна изпитателно, след което погледът му омекна. Не очакваше това, нали, Коломбо? Тя осъзна, че няма никакво намерение да го допуска в разследването и тази мисъл я изненада. Дори беше доволна от ограниченията, поставени от Слейтър. Това беше между нея, Слейтър и Кевин, независимо колко лично го приемаше той.

— Искам пълно наблюдение на къщата му — каза Милтън. — Електронно наблюдение, включително подслушване на всички телефони. Наредихте ли вече да го направят?

— Никакво подслушване. Слейтър не използва стационарен телефон. Честотата на мобилния телефон, който е дал на Кевин, се следи през последните четирийсет минути — това беше първото нещо, което наредих, след като излязох от къщата му сутринта. Слейтър се обади на Кевин преди трийсет минути, точно преди да взриви бомбата. Компютърните ни специалисти не са засекли нищо. Не е чак толкова тъп, че да говори без заглушител. Тук стандартното оборудване не помага. Получих разрешение да монтираме записващо устройство АР301 на телефона му, но не успяхме да го направим преди това обаждане.

Милтън я погледна.

— Ще оставя човек в къщата.

— Не. Никакви ченгета, тази част не ви ли стана ясна?

— За бога, жено! Преди по-малко от три часа ме сдъвка и изплю заради това, че не съм оставил човек при него за през нощта!

— Ще оставя от моите хора в къщата. Вие стойте настрана. Ако решите да работите паралелно, ще пусна информацията в пресата. — Тя се поколеба. — Намерихте ли нещо за полицая, за който ви питах?

Милтън отмести поглед и отвърна с неохота:

— Полицай Рик Шиър. Преди десетина години се върнал в Сан Франциско. Починал от рак преди пет години. Няма никакви доклади във връзка с момчето, което споменахте. Но това не ме изненадва. Полицаите непрекъснато си имат неофициално контакти със съседи. Споменахте, че е заплашил бащата на момчето — инцидентът очевидно е бил покрит. Няма официални оплаквания, нито арест.

Стомахът й се сви. Оставаше Кевин. И Саманта. Дано някой от тях си спомнеше нещо, което да им помогне да разкрият самоличността на момчето. Засега разполагаха единствено с описанието, дадено им от Кевин, което практически беше безполезно.

— Ще ги помолите ли да потърсят отново? Примерно някой личен дневник или…

— Нямаме такива неща.

— Сътрудничество, забравихте ли? Накарайте ги отново да се поразровят.

Той кимна леко.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря. Предполагам, че се познавате с агент Галахър. Отсега нататък ще контактувате предимно с него.

— А вие?

— Аз ще се занимавам с онова, за което съм учила; ще се опитам да открия кой е Слейтър. Извинете ме, детектив.

Тя заобиколи автобуса и намери Галахър.

— Какво открихте?

— Същия тип, който е взривил и колата. — Бил Галахър беше червенокос, а лицето му бе обсипано с безброй лунички. Той погледна Нанси, която бе коленичила до отломките изкорубен метал. — Добра е.

Дженифър кимна.

— Прегледайте заедно уликите в лабораторията й и после ги изпратете в Куантико за допълнителен анализ. Информирайте Милтън за това и моля ви, направете всичко възможно да го държите по-далеч от мен.

— Дадено. Ами уликите, които намерят в къщата?

Двайсет минути по-рано екипът им беше отишъл в дома на Кевин и претърсваше къщата за някакви следи, които Слейтър би могъл да остави. Тя се съмняваше, че ще открият нещо. В домовете на жертвите от Сакраменто нямаше нищо. Слейтър нямаше никакви скрупули, но за сметка на това имаше желязна дисциплина.

— Също. Ако намерите нещо, искам да знам. След два часа ще бъда в офиса.

Той кимна.

— Смятате ли, че е същият?

— Има някои разлики. Може да е имитатор.

— Възможно е. Но според мен не е.

— Предполагам, че Кевин отговаря на профила на жертвите?

Дженифър се опита да улови погледа на Галахър. Бил беше един от малкото агенти, които познаваха достатъчно добре Рой, за да го наричат свой приятел.

— Той би могъл да бъде Рой в един друг живот — каза тя. След това се обърна и тръгна към кафенето.

Покрай полицейските ленти се бяха събрали неколкостотин зяпачи. Новинарските екипи бяха пристигнали и предаваха на живо из цялата страна. Със сигурност Фокс нюз и CNN излъчваха нонстоп. Колко пъти американската публика беше виждала снимки на изкорубени взривени автобуси от Израел? Но това беше Калифорния. Инциденти като този през последните десет години се брояха на пръстите на едната й ръка.

Милтън осигуряваше на хиените нова информация. Браво на него.