Три

8.

Събота

Сутрин

Дженифър кръстоса крака и впери поглед в Пол Милтън, който седеше от другата страна на конферентната маса. Тя беше пристигнала в Лонг Бийч предишната вечер, посети мястото, където бе взривена колата на Кевин Парсън, проведе десетина телефонни обаждания и се регистрира в един хотел на булевард „Лонг Бийч“.

Цяла нощ се въртя в леглото, преживявайки отново онзи ден три месеца по-рано, когато Рой беше убит от Гатанката. Убиецът никога не казваше името си. Само задаваше гатанки. Беше задушил първите си четири жертви, като нанасяше удар на всеки шест седмици. При Рой използва бомба. Тя намери тялото му на парчета пет минути след като беше разкъсано от експлозията. Нищо не можеше да изтрие тази картина от съзнанието й.

След като все пак успя да поспи последните два часа, Дженифър се отправи към полицейското управление, където цял час чака останалите да се съберат.

След смъртта на Рой пред нея се разкриха кристално ясно основните принципи на живота, но същевременно тя изгуби всичките си стремежи. Беше приемала съществуването му за даденост и когато й го отнеха, тя започна отчаяно да се оглежда за всичко останало, което приемаше за даденост. Сладкият аромат във въздуха. Горещият душ в студените сутрини. Сънят. Докосването на друго човешко същество. Подкрепяха я обикновените неща в живота. Случилото се я научи, че животът не е това, което е, но все още не можеше да разбере какво е всъщност. Работата и повишенията вече й се струваха като нещо изкуствено. Забързаните хора, които изкачваха въображаемите стълбици на успеха, борейки се да бъдат забелязани.

Такива като Милтън. Той беше до мозъка на костите си ходеща медийна презентация в комплект с бежовия тренчкот, който сега висеше на закачалката в ъгъла. Когато тя пристигна в управлението, той тъкмо даваше пресконференция, точно по изгрев-слънце.

Нямаше нищо ново; всички бяха наясно с това. Приказките му, че медиите имат право да знаят, бяха просто димна завеса. Той просто си умираше да стои пред камерата. Не беше точно нейния тип.

Подобно мислене не беше особено професионално и тя бе наясно с това. Милтън беше служител в правоохранителната система и целите му бяха същите като нейните. И двамата бяха замесени в този случай, независимо от личностните им различия. Но след смъртта на Рой на Дженифър вече не й беше толкова лесно да изтиква встрани подобни нелепи усещания. Това бе основната причина Бюрото да не допуска агенти в нейното положение на предната линия, както се беше опитал да постъпи Франк.

Няма значение, тя ще превъзмогне всичко.

От лявата й страна седеше Нанси Стърлинг, най-опитният криминалист в Лонг Бийч. До нея бяха Гари Суонсън от щатската полиция и Майк Боуън от Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Клиф Брансфърд, КБР, допълваше групата. Тя беше работила с Клиф и го намираше за изключително скучен, но достатъчно умен. Той правеше всичко по книга. По-добре да стои по-далеч от него, освен ако той не я потърси.

— Знам, че всички сте заинтригувани от случая по различни причини, но определено юрисдикцията е на ФБР — обвиненията срещу този тип включват и отвличане — каза Дженифър.

Милтън й отвърна, без да му трепне окото:

— Юрисдикцията може да е ваша, но градът е мой…

— Не се тревожете, тук съм, за да работя с вас. Препоръчвам разследването да се води от това управление. Така цялата информация ще минава през ръцете ви. Ще координираме всичко оттук. Не знам какви ще са предпочитанията на КБР и БАТО относно разпределението на екипите им, но лично аз предпочитам да работя от този кабинет. Това достатъчно ли е?

Милтън не отвърна нищо.

— Аз съм доволен — каза Брансфърд. — Ние сме си добре и в нашите кабинети. Що се отнася до мен, този случай си е ваш.

Брансфърд знаеше за Рой и я подкрепяше. Тя леко му кимна.

— Засега ще се въздържим — каза агентът на БАТО. — Но ако отново се появят експлозиви, ще изискаме по-голямо участие.

— Съгласна съм — отвърна Дженифър. Тя погледна Милтън. — Сър?

Той я изгледа от горе до долу и тя веднага разбра, че мнението й за него никога няма да се промени. Макар да беше предположил, че случаят е свързан с Гатанката, което беше много вероятно, предвид профила на убийствата в Сакраменто, Дженифър не вярваше, че той е наясно с личната й ангажираност със случая. Самоличността на Рой не беше официално обявена. Във всички случаи арогантността му въобще не я притесняваше.

— Каква е специалността ви, агент? — попита Милтън.

— Криминална психология, детектив.

— Профайлър.

— Психологически профили, базирани върху методи и технологии от съдебната медицина — поправи го тя. Без малко да изкаже на глас и завършека на мисълта си: А думите съдебна медицина са сложени тук точно заради такива като теб, които са израсли в някое затънтено селце.

— Добре, съгласен съм. Но не искам да разговаряте с медиите.

— Нямам никакво намерение да ви отнемам от ефирното време, сър.

— Мисля, че се разбрахме.

— Чудесно. Преди около час прегледах вашия файл. — Тя погледна към Нанси. — Бързо работите.

— Опитваме се — отвърна Нанси. — Може би ще трябва отново да го прегледате. Намерихме таймера.

— Предварително настроен?

— Не. Включва се посредством предавател, но доколкото успях да разбера, след това няма изключване.

Дженифър погледна към Милтън.

— Значи онзи, който е заложил бомбата, е нямал никакво намерение да спре детонацията, независимо от заплахите и обещанията му.

— Така изглежда.

— Нещо друго?

Милтън се изправи и се обърна към щорите на прозореца зад стола му. Повдигна ги и надникна към улицата.

— И така, агент Питърс, какво ви казва вашата кристална топка за този случай?

— Рано е още да се каже.

— Хайде де, направете ми това удоволствие.

Те очевидно смятаха, че това е Гатанката, но тя започна с традиционния анализ.

— Най-доброто ми предположение е, че става въпрос за бял мъж, изключително разгневен, но не достатъчно, за да пренебрегне прецизността в методите си. Умен. И го знае. Знае каква бомба да направи, къде да я постави, как да я детонира, без да бъде засечен. Всъщност дори знае, че господин Парсън ще се измъкне без наранявания, както и че гатанката му няма да бъде разгадана. Затова не си е правил труда да поставя и прекъсвач.

— Случайна жертва? — попита Нанси.

— Нищо при този човек не е случайно. Ако не познава жертвата от преди, значи я е избрал по определени причини. Заради професията му, навиците, начина, по който си реши косата.

— И точно по тази причина не се връзват твърденията на Парсън, че не познава никой, който да му има зъб — рече Милтън.

— Не е задължително. Вие сте полицай, който може да изброи стотина души, готови да му видят сметката, стига да им се удаде възможност. Обикновеният гражданин няма такива врагове. Имаме си работа с тип, който най-вероятно е ненормален — достатъчно е да ви зърне от влака, за да се превърнете в следващата му мишена. — Тя замълча. — Това е всичко, което бих могла да ви кажа, използвайки информацията, която ми предоставихте. Но се оказва, че мога да добавя и още нещо.

— Гатанката — каза Нанси.

Дженифър я погледна и се запита дали жената знае за Рой.

— Да. Същият модус операнди. Последното убийство, което приписахме на този човек, беше извършено преди три месеца в Сакраменто, но съдейки по всичко, тук си имаме работа със същия мъж.

— Той използва гатанки, но някога оставял ли е жертвата си жива? — попита Милтън.

— Прав сте; този е различен. Предишните му пет жертви са били убити, след като им е казал гатанките и те не са успели да ги разгадаят. Което означава, че не е приключил с Кевин Парсън. Взривил е колата му, без да нарани никого, просто за да се позабавлява. Скучно му е. Иска ново предизвикателство. Навързването на няколко гатанки е логическа прогресия, но освен това отнема и много време. Ще му се наложи да проучи много добре мишената си, за да успее да поддържа непрекъсната верига. Което означава продължително интензивно наблюдение. Организирането на един номер е лесна работа. Този тип възнамерява да го направи отново. Подобно планиране отнема време. Това би могло да обясни защо Гатанката не се обади през последните три месеца.

— Той си има име — каза Брансфърд. — Слейтър. Гатанката си остана безименен.

— И пак ще повторя, според мен се развива. — Дженифър извади една дебела папка от куфарчето си и я остави на бюрото. На етикета й бяха написани две големи печатни букви: Р. К.

— Не позволявайте на размерите й да ви заблудят; не знаем чак толкова, колкото сигурно си мислите. Тук просто има страшно много данни за психологическия профил. Когато стане въпрос за улики, този тип е абсолютно чист. С никое от телата не е било злоупотребено по какъвто и да било начин. Първите четирима са били удушени; последният е убит чрез бомбен взрив. Убиецът сам съобщи на полицията за четирите удушени жертви, които беше оставил на пейки в парка. По телата не бяха открити абсолютно никакви улики. Този убиец получава удовлетворение от играча, а не от самите убийства. Те са само реквизит, нещо, което просто вдига залозите така, че да направи играта по-интересна.

Тя отпусна ръце върху папката. Зелените й ръбове бяха изтрити от употреба. Дженифър можеше да цитира съдържанието й по памет, всичките 234 страници. Половината от написаното вътре беше нейно дело.

— В момента подготвяме копия от това за всеки един от вас. Щом го прегледате, с удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси. Осъществяван ли е допълнителен контакт с жертвата?

— Не и днес — отвърна Милтън. — Изпратихме екип, който да огледа къщата му. Самият той е открил няколко бръмбара. Ако трябва да бъда по-точен, някаква негова приятелка е открила шест устройства, поставени на различни места вътре. Някаква си Саманта Шиър ни се обади тази сутрин. Работи за министъра на правосъдието. Снощи била с него и решила да ни направи услуга. Знаете ли кое пада, но никога не се пуква? И кое се пуква, но никога не пада?

— Не.

Той се ухили коварно.

— Зората и нощта.

— Тя ли ви го каза?

Той кимна.

— Доста е умна. Но от друга страна в тая делва вече бъркат твърде много хора, а по случая се работи по-малко от ден.

— По този случай се работи от една година — рече Дженифър. — Тя е отишла при него без да разберете? Не наблюдавате ли къщата?

Той се поколеба.

— Все още не. Както вече казах…

— Оставили сте го сам през нощта? — Дженифър усети как лицето й пламва от гняв. Спокойно, момиче.

Милтън леко присви очи.

— Да не би да си мислите, че си имаме работа с някой бой скаут? Знаете ли дори дали Парсън е още жив?

— Няма доказателства, че се намира под непосредствена заплаха — каза Милтън. — Нито че става въпрос за Гатанката. Кевин настоя, че е…

— Жертвата не е в състояние да решава кое е най-добро за нея. — Дженифър изпъна крака и се изправи. — Нанси, ако нямате нищо против, бих искала да прегледам всички събрани улики веднага щом се върна.

— Разбира се.

— Къде отивате? — попита Милтън.

— Да видя Парсън. Доколкото ни е известно, той е единствената жива жертва на Гатанката. Основната ни задача е да го опазим жив. Бих искала да прекарам няколко минути с него преди вашите хора да преобърнат къщата с главата надолу. Скоро тук ще пристигне един от моите колеги, Бил Галахър. Ще ви бъда благодарна, ако и с него се държите също толкова любезно.

Дженифър напусна управлението и се отправи към къщата на Кевин Парсън, осъзнавайки, че се е измъкнала, балансирайки по ръба. Или може би се чувстваше притеснена заради онова, което й беше казал шефът на Бюрото. С изключение на грешката, че беше оставил жертвата неохранявана, дотук Милтън се беше справил много добре. Но допуснеха ли още някоя грешка, можеха да се окажат с още един труп в ръце. Тя не можеше да приеме това. Не и този път.

Не и след като беше отвела Гатанката при Рой.

Защо се притесняваш толкова, Джен? Кевин Парсън е жертва, заслужава живот, свобода и щастие както всяка друга потенциална жертва, но нищо повече. Това беше обективният поглед към настоящата ситуация.

Но независимо от всичко, шефът й я беше преценил добре. Наистина беше изгубила обективността си, нали? Кевин Парсън беше специален. За Дженифър той имаше много по-голямо значение от който и да било друг в този случай, с изключение на брат й. Можеше да е някой пълен глупак, който обича да тича гол по магистралата, но това нямаше да промени нищо.

Защото всъщност Кевин Парсън можеше да й предложи изкупление. Щом Рой бе умрял заради нея, то може би Кевин щеше да живее заради нея.

Заради нея. Тя лично трябваше да го спаси, нали? Око за око. Живот за живот.

— Господи, дано се окаже свестен човек — промърмори тя.

Дженифър въздъхна, прогони мисълта от главата си и сви по улицата му. Часът беше малко след осем. Покрай нея се нижеха стари къщи, повечето двуетажни, скромни, прилични домове. Тя погледна към папката, която й беше дал Милтън. Кевин Парсън живееше в синята къща малко по-нататък. Тя сви в алеята пред нея, угаси двигателя и се огледа. Тих квартал.

— Добре, Кевин, да видим що за човек е избрал този път.

Остави папката на седалката и тръгна към входната врата. На верандата лежеше сутрешният вестник; на първа страница отразяваха бомбата в колата. Тя го вдигна и натисна звънеца.

Мъжът, който й отвори, беше висок, с рошава кестенява коса и дълбоки сини очи, които издържаха на погледа й без да трепнат. Носеше бяла тениска с надпис „Ямайка“ над джобчето. Избелели сини дънки. Миришеше на афтършейв, макар очевидно да не се беше бръснал днес. Небрежният вид му отиваше. Не приличаше на човек, който би тичал гол по магистралата, а по-скоро на мъж, когото би очаквала да види на страниците на „Космополитън“. Особено с тези очи. Опа.

— Кевин Парсън? — Тя отвори със замах портфейла си, за да му покаже значката. — Агент Питърс от ФБР. Мога ли да поговоря с вас?

— Разбира се. Заповядайте. — Той прокара пръсти през косата си. — Сам каза, че сигурно ще дойдете тази сутрин.

Тя му подаде вестника и влезе.

— Като че ли навсякъде сте на първа страница. Сам? Това да не е вашата приятелка от Министерството на правосъдието?

Стените бяха покрити с туристически постери. Странно.

— Всъщност мисля, че тя работи в Калифорнийското бюро за разследване. Но тъкмо се премести там. Познавате ли я? — Той изхвърли вестника обратно на верандата и затвори вратата.

— Обадила се е в полицията сутринта и е докладвала за бръмбарите. Мога ли да ги видя?

— Разбира се. Насам. — Той я поведе към кухнята. На плота стояха две кутийки кола — предишната вечер беше пил от тях, най-вероятно заедно със Сам. Във всяко друго отношение кухнята беше безупречна.

— Ето ги. — Той посочи към умивалника и изхвърли кутийките в малко кошче за отпадъци. Във водата бяха накиснати четири малки уредчета, които напомняха батерии за електронен часовник, един предавател за големи разстояния, който очевидно беше намерила в телефона и уред, който напомняше обикновен електрически разклонител.

— Когато ги прибираше, Сам носеше ли ръкавици?

— Да.

— Добро момиче. Не че ще открием нещо по тях. Съмнявам се, че нашият приятел ще прояви такава глупост, че да остави отпечатъци по играчките си. — Тя се обърна към него. — Нещо необичайно да се е случило през последните дванайсет часа? Някакви обаждания, странни неща?

Очите му потрепнаха едва забележимо. Много си припряна, Дженифър. Горкият човечец е още в шок, а ти веднага го подлагаш на разпит. Нуждаеш се от него толкова, колкото и той от теб.

Тя вдигна успокояващо ръка и се усмихна.

— Извинявайте. Чуйте ме само, нахлувам вътре и веднага започвам да ви разпитвам. Да започнем отначало. Можете да ме наричате Дженифър. — Тя протегна ръка.

Той потърси очите й и хвана ръката й. Също като дете, което се чуди дали да се довери на непознатия. За миг се почувства привлечена от погледа му, напълно разголена. Той задържа ръката й достатъчно дълго, за да я накара да се почувства неудобно. В него има някаква невинност, помисли си тя. Дори нещо повече. Наивност.

— Всъщност има още нещо.

Тя пусна ръката му.

— Така ли? За което не сте споменали пред полицията?

— Той ми се обади отново.

— Но вие не се обадихте в полицията?

— Не можех. Кача ми, че ако се обадя, ще направи нещо. Ще изпълни следващата си заплаха по-рано от предвиденото. — Той се огледа нервно, отмествайки за пръв път очи. — Съжалявам, малко съм изнервен. Не можах да спя много добре. Искате ли да седнете?

— С удоволствие.

Кевин издърпа един стол и я настани. Простосърдечно и кавалерски. Студент първа година в семинарията, който се е дипломирал в колежа с почести. Съвсем не от типа хора, които се събуждат на сутринта с мисълта да си създадат нови врагове. Той седна от другата страна на масата и небрежно прокара пръсти през косата си.

— Кога ви се обади?

— След като се прибрах снощи. Знае кога съм тук; знае кога излизам. Може да чуе всичко, което казвам. Най-вероятно ни подслушва.

— Нищо чудно. До час тук ще пристигне наш екип. Дотогава няма какво да направим във връзка с наблюдението му. Можем само да се опитаме да надникнем в главата му. Това ми е работата, Кевин; изкарвам си хляба като разгадавам хората. Но за да го направя, вие трябва да ми предадете всичко, което ви е казал. Вие сте моята връзка с него. Докато не го заловим, двамата с вас трябва да работим заедно. Без никакви тайни. Не ме интересува какво ви е забранил — искам да чуя всичко.

— Каза, че не трябва да казвам нищо на полицията. Освен това ме предупреди, че ФБР ще се намеси, но като че ли това не го притесняваше. Просто не иска градът да се побърква всеки път, когато ми се обади.

При тези думи тя без малко да изгуби самообладание. Убиецът беше очаквал ФБР. А дали очакваше Дженифър? Историята се повтаряше, нали? Той знаеше, че тя отново ще тръгне след него — дори го очакваше с нетърпение! Усети в устата си слаб вкус на желязо. Преглътна.

Кевин тупна с крак и я погледна, без да отмества очи. Погледът му не беше пронизващ или смущаващ. Обезоръжаващ, може би, но не по начин, който да я накара да се чувства неудобно — очите му излъчваха нещо, което не можеше да определи със сигурност. Може би невинност. Широко отворена, синя, изморена невинност.

Не се различаваше особено от Рой. Имаше ли някаква връзка?

И ти го зяпаш, Дженифър. Тя внезапно се почувства неудобно. Усещаше странна връзка с него. Как беше възможно нормален човек да заплашва някой, който е толкова невинен? Отговор: никой нормален човек.

Аз ще запазя живота ти, Кевин Парсън. Няма да му позволя да те нарани.

— Едно по едно — каза Дженифър. — Искам да започнете с телефонното обаждане, след като сте се прибрал вкъщи и искам да ми предадете точните му думи.

Той добросъвестно й предаде разговора, като тя му задаваше въпроси и си водеше бележки. Отрази всички възможни ъгли — изборът на думи, последователността на събитията, тонът, с който е разговарял Слейтър, почти неограничените му начини да проникне в живота му.

— Значи според вас е влизал в дома ви не един път. При едно от посещенията си е намерил номера на Саманта. Смята, че двамата имате романтична връзка, но не е така.

— Точно така.

— А някога имали ли сте?

— Всъщност не. — Кевин се размърда на стола си. — Макар да се чудя дали това не е било грешка от моя страна.

Очевидно Слейтър беше решил, че Кевин и Саманта са повече от приятели. Кой грешеше, Слейтър или Кевин? Тя погледна мъжа, който седеше срещу нея. Колко наивен беше той?

— Трябва да поговорите с нея — каза Кевин. — Може да ви помогне по някакъв начин. Тя не е ченге.

— Разбира се. — Дженифър изхвърли тази вероятност още докато говореше. Нямаше никакво намерение да се съветва с някаква новобранка. Най-малко от това имаше нужда. — От колко време се познавате?

— Израснахме заедно в Лонг Бийч.

Тя си го отбеляза и промени темата.

— Значи всъщност Слейтър ви е звънял три пъти вчера. Веднъж по мобилния, един път на домашния телефон тук и веднъж по мобилния, който ти е дал? Третият е бил само за да провери дали телефонът работи.

— Така предполагам. Да, три пъти.

— Имаме три минути, три обаждания, три правила, гатанка в три части, три месеца. Смяташ ли, че му харесват тройките?

— Три месеца ли?

Трябваше да му каже.

— Чували ли сте за убиеца Гатанката?

— Онзи от Сакраменто?

— Да. Имаме причини да вярваме, че това е той. Последната му жертва е отпреди три месеца.

— Чух по новините. — Кевин затвори очи. — Наистина ли смятате, че е той?

— Да, така смятам. Но доколкото знаем, досега не е оставял никой жив. Не се опитвам да ви плаша — просто няма друг начин да го направя. Сега получаваме шанс, отличен шанс да го спрем, преди да продължи.

Той разшири очи.

— Как?

— Иска да играе. Не го привлича убийството, а играта. И ние ще играем.

— Ще играем? — Той я погледна отчаяно и наведе глава. Прииска й се да го прегърне през рамо, да го утеши, да хване здраво тази бедна душа и да й каже, че всичко ще бъде наред. Но това нямаше да е нито вярно, нито професионално.

— Някога играли ли сте шах?

— Един-два пъти.

— Мислете за това като за партия шах. Той е с черните, вие — с белите. Той е направил първия си ход и вие сте направили вашия. Изгубили сте една пешка. Докато играта му е интересна, той ще играе. Задачата ви е да го задържите в играта достатъчно дълго, за да можем да го намерим. Това е единственият начин да го победим.

Кевин прокара ръце през косата си.

— Ами ако в този момент ни слуша?

— Винаги трябва да предполагаме, че ни слуша. Несъмнено разполага с технология, за да чуе каквото иска. Но онова, което току-що ви казах, е като музика за неговите уши. Сега се е скрил в дупката си и потрива ръце в очакване на играта. Колкото по-дълго продължи, толкова по-добре. Може да е ненормален, но е адски умен. Може би е гений. Никога няма да се откаже и да побегне само защото някакъв си агент от ФБР е по петите му.

Надявам се, че ме слушаш, змия такава. Тя стисна зъби.

Кевин й се усмихна едва-едва. Очевидно разбираше, но не беше в състояние да хареса каквото и да било, свързано с играта на Слейтър.

— Тройките може да са просто съвпадение — каза той.

— При този тип няма съвпадения. Умът му работи по съвсем различен начин от останалите. Може ли да видя телефона, който ви е дал?

Той го измъкна от джоба си и й го подаде. Тя го включи и прегледа записите. Едно обаждане в 4:50 предишния ден следобед.

— Добре, дръжте го у вас. Не го давайте на полицията и не им казвайте, че съм ви посъветвала да не им го давате.

Това й спечели едно ухилване и тя не се сдържа да му се усмихне в отговор. Можеха да се опитат да проследят номера на Слейтър и да засекат местоположението му, но тя въобще не гледаше оптимистично на това. Имаше твърде много начини да излъжеш системата.

— Ще сложим бръмбар в телефона…

— Той каза никакви ченгета.

— Имам предвид ние, ФБР. Ще използваме местна техника, която ще монтираме в телефона. Съмнява ме, че конвенционалните подслушвателни уреди ще свършат работа — заглушават се твърде лесно и имат ограничен обхват. Записващият уред ще се вижда ясно, една малка кутия, която ще монтираме тук. — Тя посочи с пръст гърба на сребристия телефон. — Съдържа малък чип, който по-късно ще приберем за анализ. Не е като наблюдението в реално време, но може би е всичко, което можем да получим.

Той си взе обратно телефона.

— Значи да правя каквото ми казва? Да му играя играта?

Тя кимна.

— Според мен нямаме друг избор. Ще му вървим по петите. Той ви се обажда; щом затвори, вие звъните на мен. Най-вероятно той ще разбере и сигурно тогава ще узнаем какво е имал предвид под „никакви ченгета“.

Кевин се изправи и започна да се разхожда из кухнята.

— Детектив Милтън ми каза, че без мотив нямате нищо. Разбирам защо. Мисля, че имам една идея.

— Кажи я.

— Омраза.

— Омраза. Доста широко понятие.

— Слейтър ме мрази. Усещам го в гласа му. Силна ненавист. По мои наблюдения на този свят са останали малко неща, които са истински чисти. Омразата в гласа на този човек е едно от тях.

Тя го погледна.

— Много сте наблюдателен. Въпросът е защо. Защо ви мрази Слейтър.

— Може би не точно мен, а хората като мен — каза Кевин. — Човек съди за останалите по групови признаци, а не по детайлите, нали? Той е свещеник, значи го мразя. Тя е красива, харесва ми. Един месец по-късно се събуждаш в леглото и установяваш, че нямаш нищо общо с тази жена.

— От личен опит ли говорите, или просто си правите изводи от някой социологически материал?

Кевин примигна изненадано. Ако не я лъжеше интуицията, той имаше много малък опит с жените.

— Ами… — Той прекара пръсти през косата си. — Предполагам, че и двете.

— Това може и да ви прозвучи странно, Кевин, но има мъже, които не си правят изводи за жените само по външния вид. — Не беше сигурна защо се почувства длъжна да му го каже; думите му не бяха прозвучали обидно.

Той дори не трепна.

— Разбира се. Виждам ви и сте красива, но ме привличате заради загрижеността си. Ясно ми е, че се тревожите за мен. — Той отново отмести поглед. — Не исках да прозвучи така. Имам предвид случая ви, а не себе си като мъж…

— Разбирам. Благодаря ви. Много мило.

Кевин отново седна и известно време никой от двамата не проговори.

— Но забележката ви е правилна — каза най-накрая тя. — Повечето серийни престъпници избират жертвите си заради онова, което представляват, а не заради някакви лични качества. Но точно педантичността, която Слейтър влага в този случай, ме кара да се чудя дали си нямаме работа с някакъв личен мотив. Замислям се дали не става въпрос за някоя идея фикс. Той е изключително заинтригуван от вас.

Кевин погледна встрани.

— Може би е просто педантична личност. — Изглежда ужасно му се искаше да отхвърли личностния мотив. — Вие сте профайлър — какъв е моят профил? — попита Кевин. — Въз основа на онова, което знаете, какво в мен би могло да изкара някой извън нерви?

— Нямам големи наблюдения…

— Не, само въз основа на онова, което знаете.

— Първи впечатления? Добре. Студент сте в семинарията. Приемате живота на сериозно и сте по-интелигентен от останалите. Грижовен, мил и внимателен. Живеете сам и имате съвсем малко приятели. Привлекателен сте и се държите самоуверено, въпреки няколкото нервни тика. — Докато изброяваше качествата му, през главата й мина мисълта, че Кевин е необичайно добър човек, не само невинен. — Но онова, което изпъква, е искрената ви невинност. Ако Слейтър няма някакъв личен мотив, то той ви мрази заради вашата невинност.

В Кевин имаше много повече, отколкото можеше да се види на пръв поглед. Как би могъл някой да не харесва, камо ли да мрази Кевин Парсън?

— Напомняте ми за брат ми — рече тя и веднага й се прииска да не го беше казвала.

Ами ако Гатанката искаше Дженифър да види приликите между Рой и Кевин? Ами ако беше избрал Кевин защото възнамеряваше отново да прекара Дженифър през онзи ад?

Чиста хипотеза.

Дженифър се изправи.

— Трябва да се връщам в лабораторията. Полицията ще пристигне скоро. Ако имате нужда от нещо или се сетите за нещо друго, обадете ми се. Ще оставя един от хората ми да наблюдава къщата. Обещайте ми, че никъде няма да ходите сам. Този човек обича да пуска малките си бомби, когато най-малко го очакват.

— Разбира се.

Той я погледна отчаяно.

— Не се тревожете, Кевин. Ще се справим.

— Надявам се да оцелеем. — Той се ухили нервно.

Тя постави ръката си върху неговата.

— Ще оцелеем, повярвайте ми. — Някога беше казала същото на Рой, за да го успокои. Дженифър отмести ръката си.

Двамата се гледаха известно време. Кажи нещо, Дженифър.

— Не забравяйте, че той иска игра. И ние ще му я осигурим.

— Добре.

Тя го остави да стои до входната врата без капчица самоувереност в позата. Повярвай ми. Замисли се дали да не остане, докато дойдат техниците, но трябваше да се върне, за да прегледа уликите. Веднъж вече беше приклещила Гатанката в ъгъла, преди той да тръгне след Рой, и го беше постигнала чрез внимателен анализ на уликите. Най-добре си вършеше работата, когато ровеше из ума на престъпниците, а не като държеше ръцете на жертвите.

Но от друга страна Кевин не беше обикновена жертва.

Кой си ти, Кевин? Какъвто и да беше, харесваше й.