Уморените коне ги убиват, нали?

XII

През целия ден Глория беше повече от потисната. Сто пъти я попитах какво има. Все ми отвръщаше: „Нищо“. Сега си давам сметка колко съм бил глупав. Трябваше да се сетя за какво си мисли. Сега, като си спомнят онази вечер, просто не мога да проумея как съм могъл да бъда толкова глупав. Но по онова време наистина си бях наивник… Съдията е седнал там горе и произнася речта, която си е подготвил, но думите му преминават през мене точно както погледът му преминава през очилата му, думи и погледи профучават, за да отворят място на следващите. Не чувам какво казва съдията с ушите и разсъдъка си, както стъклата на очилата му не могат да уловят преминаващите през тях погледи. Чувам го със стъпалата и краката си, с гърдите и ръцете си, но не и с ушите и разсъдъка си. С ушите и разсъдъка си чувам вестникарчето на улицата, което крещи нещо за крал Александър, чувам движението на трамваите по улицата, на автомобилите, предупредителните звънци на уличните семафори, в съдебната зала чувам дишането на хората и тропота на обувките им, чувам как скърца някаква пейка, чувам лекия плисък, когато някой отива до плювалника. Всичко това го чувам в ушите и разсъдъка си, но съдията го чувам единствено в тялото си. Ако някога и вие чуете това, което ми казваше съдията, и вие ще разберете за какво ви говоря.

Този ден Глория нямаше никаква причина да бъде потисната. Тълпите влизаха и излизаха от сутринта, от обяд залата беше вече пълна, а сега точно преди сватбата бяха останали съвсем малко празни места, всъщност повечето от тях бяха запазени. Цялата зала беше украсена със знамена. От толкова червено, бяло и синьо ти се струва, че ей сега ще гръмнат ракети и оркестърът ще засвири националния химн. Имаше много вълнения през този ден: работниците украсиха залата, надойдоха хора, участвахме в репетиция за сватбата, разнесоха се слухове, че жените от Лигата за нравствеността ще дойдат да подпалят сградата и освен това получихме по един кат нови дрехи от бира „Джонатан“.

Поне в този ден Глория нямаше причина да бъде болезнено потисната, но тя беше по-кисела от всякога.

— Ей, синко… — повика ме някакъв човек от ложите. Никога не го бях виждал. Правеше ми знаци да се приближа.

„Няма да останеш дълго на това място — си помислих. — Там сяда мисис Лейдън. Щом дойде, ще трябва да се махнеш.“

— Нали ти си състезателят от двойка номер 22?

— Да, аз съм.

— А къде е партньорката ти?

— Ей я там… — посочих към естрадата, където Глория стоеше с останалите момичета.

— Доведи я. Искам да се запозная с нея.

— Добре — рекох и тръгнах да повикам Глория. Питах се: „Кой ли е този?“…

— Там има един човек, който иска да се запознае с теб.

— Не искам да се запознавам с никого.

— Този не е някой изпаднал тип. Облечен е добре. Изглежда сериозен.

— Не ме интересува как изглежда.

— Може да е продуцент. Може да си му направила впечатление. Може сега да пробиеш.

— Ще пробия, друг път.

— Хайде. Човекът чака.

В крайна сметка тя дойде с мен.

— Мръсна работа е това киното. Трябва да разговаряш с хора, които не щеш и да видиш, да се държиш прилично дори да са ти противни до мозъка на костите. Доволна съм, че приключих с всичко това.

— Ти сега започваш — опитах се да я окуража. Тогава изобщо не обърнах внимание на това изречение, но сега си давам сметка, че никога не е казвала нещо по-важно.

— Ето я… — казах на човека.

— Не знаете кой съм, нали?

— Не, не знаем…

— Казвам се Максуел. Менажер съм по рекламата на бира „Джонатан“.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Максуел — протегнах ръка към него. — Да ви представя моята партньорка, Глория Бийти. Искам да ви благодаря, че ни взехте под свое покровителство.

— Няма защо да благодарите на мен. Благодарете на мисис Лейдън. Тя ме накара да ви обърна внимание. Получихте ли пакетите, които ви изпратихме днес?

— Да, мистър Максуел, дойдоха тъкмо навреме. На тия танцови маратони дрехите бързо стават на парцали… Идвали ли сте тук и друг път?

— Не, а и сега нямаше да дойда, ако не беше настояла мисис Лейдън. Тя ми описа дербито. Тази вечер ще има ли дерби?

— Една сватба е нещо прекалено маловажно, че заради нея да се отложи дербито. Ще бъде веднага след церемонията.

— Ще се видим по-късно… — измърмори Глория и си тръгна.

— Да не съм я обидил с нещо? — попита ме мистър Максуел.

— Не, сър… трябва да се върне, за да им обяснят още нещо. Сватбата ще започне скоро.

Той свъси вежди и ми стана ясно, че е разбрал лъжата, с която се мъчех да прикрия грубото държане на Глория. Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и пак се обърна към мен.

— Какви са шансовете ви да спечелите дербито тази вечер?

— Добри. Но всъщност важното е не толкова да спечелиш, колкото да не загубиш. Ако приключиш последен, те дисквалифицират.

— Ако бира „Джонатан“ предложи 25 долара за победителя, мислиш ли, че имате шанс да ги спечелите?

— Ще се постараем с всички сили.

— В такъв случай… Както и да е. — Той ме изгледа от главата до петите — Мисис Лейдън ми каза, че имаш амбиции да пробиеш в киното, а?

— Да, но не като актьор, а като режисьор.

— Не ти ли се ще работа в пивоварната промишленост?

— Май не.

— Бил ли си някога режисьор?

— Не, сър, но не ме е страх да опитам. Знам, че мога да се справя. О, нямам предвид пълнометражен игрален филм като онези на Болеславски, Мамулян или Кинг Видор, а нещо съвсем друго като за начало.

— Какво например?

— Ами нещо кратичко, две-три ролки. Как минава денят на един събирач на смет или за живота на някой обикновен човек, нали разбирате, който печели по трийсет долара на седмица и с тях трябва да гледа децата си, да си купи къща, кола, радио… от тия хора, които винаги дължат пари. Нещо по-различно, камерата да разказва…

— Разбирам…

— Не исках да ви отегчавам, но рядко се намира някой да ме изслушва и така се увличам, че не мога да спра.

— Не ме отегчаваш. Всъщност ми е интересно. Но може би и аз прекалих…

— Добър вечер… — поздрави мисис Лейдън, която тъкмо влизаше в ложата. Мистър Максуел стана. — Седнал си на моето място, Джон — каза му тя. — Премести се на другия стол. — Мистър Максуел се засмя и освободи мястото й. — Ау, ау, колко добре изглеждаме — обърна се мисис Лейдън към мен. Изчервих се.

— За пръв път в живота си нося смокинг. Мистър Доналд е наел смокинги за мъжете и официални рокли за момичетата. Всички ще участваме в процесията.

— Какво ще кажеш за него, Джон? — попита мисис Лейдън. — Добро момче е.

— Винаги вярвам напълно на преценките на Джон — обясни мисис Лейдън. Сега започна да ми става ясно защо мистър Максуел ми бе задавал толкова въпроси.

— Насам, младежи — извика Роки по микрофона, — насам… Дами и господа, предстои ни да присъстваме на откритата сватбена церемония между Вий Лъвъл и Мери Холи — двойка номер 71, но не забравяйте, че забавленията за тази вечер не свършват с приключването на сватбеното тържество. То е само началото, само началото. След сватбата ще се проведе дербито…

Той се наведе, за да може Сокс да му прошепне нещо.

— Дами и господа, имам удоволствието да ви представя свещенослужителя, който ще извърши службата, той ви е добре познат — преподобният Оскар Гилдър. Заповядайте тук, мистър Гилдър.

Свещеникът се появи на дансинга и тръгна към естрадата, а публиката започна да ръкопляска.

— Заемете местата си — подкани ни Сокс. Бяха ни определили къде да застанем и ние веднага се насочихме натам: мъжете от едната страна на естрадата, момичетата — от другата. — Преди да започне процесията, искам да изкажа благодарност на хората, които направиха възможно това събитие. — Той погледна листчето си. — Булчинската рокля е подарък от мистър Самюелс за сметка на магазина „Бон Топ“. Моля, изправете се мистър Самюелс.

Мистър Самюелс се изправи и се поклони, а публиката го аплодира.

— Обувките на булката са подарък от луксозния магазин на главната улица. Моля, станете, мистър Дейвис.

Мистър Дейвис се изправи.

— … чорапите и копринените… подробности са подарък от базара за дамска мода „Поли Дарлинг“. Мистър Лайтфут, тук ли сте?

Мистър Лайтфут се изправи, а публиката вече ревеше.

— … косата й е накъдрена и фризирана от дамския салон „Помпадур“. Тук ли е мис Смит?

Мис Смит се изправи.

— А облеклото на младоженеца от главата до петите е подарено от компанията „Тауър“, която произвежда готово облекло. Мистър Тауър…

Цветята, с които е украсена залата, както и цветята, с които са закичени състезателките, са дар от разсадника „Платанов хребет“. Мистър Дюпре…

Мистър Дюпре се изправи.

— А сега, дами и господа, отстъпвам микрофона на преподобния Оскар Гилдър, който ще извърши церемонията и ще свърже тези двама прекрасни младежи…

Той подаде цялата стойка с микрофона на Роло, който я закрепи на дансинга пред естрадата. Преподобният Гилдър мина зад нея, кимна към оркестъра и той засвири сватбен марш.

Шествието тръгна — мъжете от едната страна, момичетата от другата, стигна до края на залата и зави обратно към свещеника. За пръв път виждах някои от момичетата, облечени в нещо различно от панталони и спортни екипи.

Следобедът бяхме правили две репетиции за шествието, научиха ни да спираме след всяка крачка и тогава да правим следващата. Когато булката и младоженецът се появиха иззад естрадата, публиката започна да ръкопляска и да ги поздравява.

Мисис Лейдън ми кимна, когато минавахме край нея.

Заехме определените ни места пред естрадата, а Вий с Мери, както и Кид Кам с Джаки Милър — кумовете — продължиха напред, където беше застанал свещеникът. Той даде знак на оркестъра да спре и започна церемонията. През цялото време не свалях очи от Глория. Не успях да й кажа колко грубо се бе държала с мистър Максуел и затова се опитвах да срещна погледа й, за да разбере, че имам да говоря с нея за много неща, когато отново бъдем заедно.

— А сега ви обявявам за съпруг и съпруга… — произнесе доктор Гилдър. Той сведе глава и подхвана един псалм: „Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото ти си с мене; твоят жезъл и твоята палица ме успокояват. Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей, чашата ми е препълнена. Тъй благостта и милостта ти да ме придружават през всички дни на живота ми и аз ще пребъдвам в дома господен много дни“.

Когато свещеникът приключи. Вий целуна плахо Мери по бузата и ние всички се скупчихме около тях. Залата се тресеше от ръкопляскания и викове.

— Един момент… един момент… — крещеше Роки по микрофона. — Един момент, дами и господа…

Шумът затихна и точно в този миг от другия край на залата, откъм Палмовата градина се разнесе ясният отчетлив звън на счупено стъкло.

— Недей… — разнесе се мъжки вик. Последваха го пет изстрела — толкова бързо един след друг, че прозвучаха като един непрекъснат гръм.

Публиката побесня.

— Останете по местата си… останете по местата си… — крещеше Роки.

Състезателите — мъже и жени — се затичаха към Палмовата градина и аз се затичах с тях. Сокс Доналд ме изпревари, вече посегнал към задния си джоб.

Скочих през перилата в една опразнена ложа и влязох в Палмовата градина веднага след Сокс. Вече се бе събрала цяла тълпа, всички стояха в кръг, гледаха надолу и коментираха. Сокс ги разбута, мина напред, а след него и аз.

На земята лежеше убит човек.

— Кой го уби? — попита Сокс.

— Един тип, ей там… — му отговори някой.

Сокс излезе от кръга, а аз пак след него. С изненада забелязах, че Глория е непосредствено зад мен.

Човекът, който беше стрелял, стоеше на бара, подпрян на лакът. По лицето му се стичаше кръв. Сокс отиде при него.

— Той започна пръв, Сокс. Искаше да ме убие с една бирена бутилка…

— Мънк, негоднико… — изрева Сокс и го удари с палката по лицето. Мънк се свлече върху бара, но не падна. Сокс продължи да го млати по лицето — удари го още веднъж, два, три пъти, изпопръска всичко и всички с кръв. Буквално го размаза от бой.

— Хей, Сокс… — извика му някой. На десетина метра по-нататък се бе събрала друга групичка — те също стояха в кръг, гледаха надолу и коментираха. Разблъскахме ги, пробихме си път… и я видяхме.

— По дяволите… — изруга Сокс.

Беше мисис Лейдън, просната на пода с една-единствена рана на челото. Джон Максуел беше коленичил до нея, за да държи главата й, но после внимателно я положи на земята и стана. Главата на мисис Лейдън бавно се извърна на една страна и малкото езерце кръв, което се бе събрало в кратера на едното й око, се стече на пода.

Джон Максуел ни забеляза — мен и Глория.

— Беше тръгнала да заеме съдийското си място за дербито — рече той. — Улучи я случаен куршум…

— Защо не се случи с мен… — тихо каза Глория.

— По дяволите… — повтори Сокс.

Събрахме се всички в дамската съблекалня. Вън в залата бяха останали много малко хора, само от полицията и от пресата.

— Сигурно вече се досещате защо ви повиках тук, младежи — започна Сокс, — и сигурно вече знаете какво ще ви кажа. Никой не е виновен за това, което се случи — просто в живота стават такива неща. Това е удар за вас, младежи, удар е и за мен. Тъкмо маратонът беше потръгнал…

Двамата с Роки обсъдихме въпроса и решихме да разделим наградата от хиляда долара между всички вас, а освен това и аз ще добавя още хиляда долара. При това положение всеки от вас ще получи по петдесет долара. Така честно ли е?

— Да…

— Няма ли някаква възможност да продължим? — попита Кид Кам.

— Никаква — поклати Сокс глава. — Както са ни подгонили от тая Лига за нравственост…

— Младежи — подхвана и Роки, — забавлявахме се чудесно и ми беше много приятно да работя с вас. Дано някой друг път да организираме отново танцов маратон…

— Кога ще си получим парите? — попита Вий Лъвъл.

Отговори Сокс:

— Сутринта. Който от вас иска да пренощува тук, може да остане както досега. Но ако искате да си тръгнете, нищо не ви задържа. Ще разполагам с пари сутринта след десет часа. А засега довиждане — трябва да отида в полицията.