Уморените коне ги убиват, нали?

V

В съблекалнята Роки Грейво ни представи Винсънт (или Сокс) Доналд — един от организаторите.

— Чуйте сега, младежи — рече Сокс, — не се отчайвайте, че хората не идват да гледат танцовия маратон. Хубавите неща не стават бързо, затова решихме да въведем една новост, която гарантира, че публиката ще започне да се стича на тълпи. И така, ето какво ще направим. Всяка вечер ще имаме дерби. На дансинга ще се очертае една пътека — нещо като елипса — и всяка вечер по петнайсет минути всички ще се надпреварват по тази пътека, а последната двойка ще се дисквалифицира. Гарантирам ви, че така публиката ще започне да идва на тълпи.

— Ще започне да идва и погребалният агент.

— От вътрешната страна на пътеката, по средата на елипсата ще поставим легла — каза организаторът, — там ще стоят лекарят и медицинските лица, за да са винаги налице по време на дербито. Когато някой от състезателите прекъсне временно обиколките, трябва да влезе в елипсата, а партньорът му ще прави по две обиколки за компенсация. Това ще се хареса и на вас, младежи, тъй като ще имате повече публика. Ами да, когато една след друга започнат да идват компании от Холивуд, ще ги накараме да стават на крака… Е, как е храната? Някакви оплаквания? Чудесно, младежи, всичко е идеално. Вие се трудите за нас, ние се трудим за вас.

Излязохме на дансинга. Никой от състезателите нямаше какво да каже по въпроса за дербитата. Всичко им изглеждаше добре, само да се напълни залата. Роло дойде при мен до парапета, където бях седнал. Имах още две минути почивка преди следващите два изтощителни часа.

— Не ме разбирай криво — подхвана той — за онова, което ти казах преди малко. Не ставаше въпрос за теб, а за Глория.

— Знам. Тя е добро момиче. Сърдита е на света, това е.

— Гледай да я усмиряваш.

— Това не е лесна работа, но ще направя каквото мога.

След миг погледнах към входа на дамската съблекалня и останах изненадан, като видях, че Глория и Руби излизат на дансинга заедно. Отидох да пресрещна Глория.

— Какво ще кажеш за дербитата?

— Чудесен начин да ни уморят — отвърна Глория.

Свирката даде сигнал за започване.

— Надали има и сто души тази вечер — заговорих аз. Ние с Глория не танцувахме. Бях я прегърнал през раменете, тя бе сложила ръка на кръста ми и вървяхме. Това беше разрешено. През първата седмица трябваше да се танцува, но след това не беше задължително. Видях, че Джеймс и Руби са се запътили към нас и по израза на лицата им разбрах, че нещо не е наред. Щеше ми се да се измъкна, но нямаше къде.

— Аз не те ли предупредих да не закачаш жена ми? — започна Джеймс.

— Върви по дяволите, маймуна такава — отвърна му Глория.

— Чакайте, чакайте — намесих се и аз. — Какво има?

— Тя продължава да преследва Руби. Обърна ли си гърба, и тя започва да й говори.

— Остави тази работа, Джим — опита се Руби да го успокои.

— Не, няма да я оставя. Не ти ли казах да си затваряш устата? — продължи той да говори на Глория.

— Върви на…

Глория не успя да си довърши думите, защото той й зашлеви такава плесница, че главата й се удари в рамото ми. Здравата я удари. Не можех да стоя така. Забих му един в зъбите. Той ме цапна в челюстта с лявата си ръка и за малко щях да падна, но като политнах назад, се блъснах в някого от състезателите. Той се нахвърли върху мен, а аз се заизвивах, за да го препъна или да го ударя с коляно между краката, защото инак изобщо не можех да го надвия. В ушите ми гръмна свирка, някой ни сграбчи и двамата. Беше Роло Питърс. Той ни разблъска и ни раздели.

— Я стига. Какво става тук?

— Нищо — отговорих.

— Нищо — каза и Руби.

Роло вдигна ръка и даде знак на Роки, който стоеше на естрадата.

— Давайте — извика той и оркестърът засвири.

— Махайте се! — нареди Роло на останалите състезатели и те започнаха да се разпръсват. — По-живо, по-живо — поведе ги той по дансинга.

— Следващия път ще ти откъсна главата — закани се Джеймс на Глория.

— Що не си… — отвърна му тя.

— Недей така — опитах се да я успокоя.

Отдалечихме се в едно ъгълче и там съвсем забавихме темпото, едва-едва се поклащахме.

— Какво ти е станало? Защо не оставиш Руби на мира?

— Не се притеснявай, повече няма да си хабя думите за нея. Щом иска да роди недъгаво дете, няма да й преча.

— Здравей, Глория — дочу се непознат глас.

Огледахме се. Беше я заговорила една възрастна жена от ложите зад парапета. Не й знаех името, но беше голям образ. Идваше всяка вечер, носеше си одеяло и сандвич. Веднъж се уви в одеялото и остана цялата нощ. Беше към шейсет и пет годишна.

— Здрасти — отвърна Глория.

— Какво става с вас?

— Нищо. Караме се.

— Как се чувствате?

— Нормално.

— Казвам се мисис Лейдън — представи се възрастната жена. — Вие сте любимата ми двойка.

— Ами благодарим — рекох.

— И аз исках да участвам, но не ме допуснаха. Била съм много възрастна, пък съм само на шейсет.

— Е, нищо — измърморих, колкото да поддържам разговора.

С Глория бяхме спрели на едно място и пристъпвахме от крак на крак полупрегърнати. Трябваше да се движим непрекъснато. Двама мъже влязоха в ложата и седнаха зад жената. И двамата дъвчеха незапалени пури.

— Тия са ченгета — ми пошушна Глория.

— Харесва ли ви състезанието? — попитах мисис Лейдън.

— Доставя ми голямо удоволствие. Много ми харесва, има такива хубави млади хора…

— Движение, младежи — ни подкани Роло, докато минаваше край нас.

Кимнах на мисис Лейдън и се отдалечихме малко по-енергично.

— Това умът ми не го побира. Та тя би трябвало да си стои вкъщи и да подменя пеленките на внучето си. Боже мой, дано никога да не доживея до тия години.

— Откъде знаеш, че тия типове са ченгета?

— Имам шесто чувство. Господи, можеш ли да я проумееш тази жена. Изкукуригала е на тема танцови маратони. Трябва да й поискат наем като за квартира. — Глория поклати глава и повтори: — Дано да не доживея до тия години.

Срещата с възрастната жена й подейства много потискащо. Каза ми, че покрай нея се сетила за жените от онова градче в Западен Тексас, където бе живяла.

— Току-що влезе Алис Фей — обяви едно от момичетата. — Виждате ли я? Седнала е ей там.

Наистина беше Алис Фей с двама мъже, но тях не ги познавах.

— Видя ли я? — попитах Глория.

— Не ща да я гледам.

— Дами и господа — заговори Роки по микрофона, — тази вечер имаме честта да ни гостува красивата и пленителна кинозвезда мис Алис Фей. Бурни аплодисменти за мис Фей, дами и господа.

Всички заръкопляскаха, а мис Фей закима усмихната. Сокс Доналд седеше в ложата до оркестъра и също се усмихваше. Бяха започнали да идват компаниите от Холивуд.

— Давай, ръкопляскай — подхвърлих на Глория.

— Защо да й ръкопляскам? Какво повече има тя от мен…

— Завиждаш й.

— Нямаш представа колко си прав. Аз пропадам във всичко, затова завиждам на тези, които имат успех. А ти не завиждаш ли?

— Не, не завиждам.

— Глупак.

Двете ченгета бяха излезли от ложата, където седеше мисис Лейдън, и се бяха преместили при Сокс Доналд. Свели глави един към друг, разглеждаха някакъв лист, който единият от тях държеше.

— Браво, младежи — заговори отново Роки по микрофона. — Сега един малък спринт преди почивката… Давайте — обърна се той към оркестъра и започна да пляска с ръце и да тактува с крак по естрадата. След миг публиката също започна да пляска и да тропа с крака.

Всички се въртяхме в центъра на дансинга и само гледахме стрелката на часовника, когато изведнъж Кид Кам от двойка номер 18 започна да удря плесници на партньорката си. Крепеше я изправена с лявата си ръка, а с дясната я пляскаше и тя залиташе ту напред, ту назад, без да реагира на ударите. За нея светът не съществуваше. Изхъхри един-два пъти и се свлече на земята в безсъзнание. Съдията на дансинга изсвири и цялата публика възбудено скочи на крака. Публиката на танцови маратони няма нужда предварително да се настройва за вълнението, което ще изпита. Щом се случи нещо, веднага се възбужда. В това отношение танцовият маратон прилича на борбата с бикове.

Съдията на дансинга и двете медицински сестри вдигнаха момичето и го понесоха към дамската съблекалня така, че пръстите на краката му се влачеха по земята.

— Мати Барнс от двойка номер 18 изгуби съзнание — съобщи Роки на публиката. — Пренесена е в съблекалнята, където ще получи квалифицирана медицинска помощ. Няма нищо страшно, дами и господа, нищо страшно. Това е само още едно потвърждение, че на танцовия маратон за световния шампионат винаги става нещо.

— Преди последната почивка тя си призна, че не й е добре…

— Какво й е?

— Неразположена е. И трябва да ти кажа, че няма да може да се върне на дансинга. Такива като нея трябва да лежат по три-четири дни, когато им дойде.

— Ама как пък си ги избирам! — оплака се Кид Кам и поклати глава с отвращение. — Абе аз съм урочасан. Участвал съм в девет маратона и не съм завършил нито един. Винаги партньорката ми сдава багажа.

— Ще се оправи, не се бой — опитах се да го окуража.

— Няма начин, дотука беше. Сега вече може да се върне във фермата.

Свирката даде сигнал, че поредният тур е завършил. Всички се втурнаха към съблекалните. Изсулих обувките си и се строполих на леглото. Усетих как океанът се надига, но това беше само веднъж. После заспах.

Събудих се — носът ми беше пълен с амоняк. Един от треньорите размахваше шишенце с амоняк над брадичката ми, така че миризмата ме удари право в носа. (Това бил най-добрият начин да ни будят, когато сме заспали дълбоко, ми обясни докторчето после. „Ако се бяха опитали да те събудят с разтърсване, никога нямаше да успеят“.)

— Добре де, събудих се — казах на треньора.

Седнах на леглото, за да се обуя. Едва тогава видях, че двете ченгета и Сокс Доналд са застанали над леглото на Марио. Чакаха другият треньор да го събуди. Най-сетне Марио се обърна и ги видя.

— Здрасти, мой човек — поде едното ченге. — Знаеш ли кой е този? — И му подаде лист хартия. Бях достатъчно близо и надникнах. Беше страница със снимки от някакво тяхно детективско списание.

Марио я погледна, после върна листа.

— Да, знам — рече той и седна.

— Не си се променил много — подхвърли другото ченге.

— Абе, макаронаджия такъв — сви юмруци Сокс, — ти какъв номер щеше да ми погодиш!

— Кротко, Сокс — спря го първото ченге. После заговори на Марио: — Хайде, Джузепе, събирай си багажа.

Марио започна да си връзва обувките.

— Нямам нищо, само едно сако и четката ми за зъби. Но искам да се сбогувам с партньорката ми.

— Мръсен макаронаджия — развика се Сокс. — Заради теб хубаво ще ни издокарат във вестниците.

— Забрави за партньорката си, Джузепе — обади се второто ченге. — Хей, момче — обърна се той към мен, — ти кажи сбогом на партньорката на Джузепе от негово име. Хайде, Джузепе.

— Изведете този макаронаджия през задния вход, момчета — предупреди Сокс Доналд.

— Всички на дансинга! — изрева съдията. — Всички на дансинга.

— До скоро, Марио — пожелах му аз.

Той не отвърна. Всичко мина много тихо, много делово. Ченгетата действаха така, сякаш подобни неща се случват всеки ден…