Уморените коне ги убиват, нали?

I

Така е, като се събуждаш в утрото на утрините, което си чакал като че ли цял живот — няма преходно състояние. Изведнъж се разбуждаш напълно, отърсваш се от съня, сякаш си прескочил всички степени на унес, и не изпитваш нищо от усещането, че душата ти се връща в тялото отнякъде, неизвестно откъде — отваряш очи и вече си съвсем буден, все едно че не си заспивал. Ето такова чувство имах. Беше сутринта, когато онова трябваше да стане, а аз лежах, разтреперан от насъбралото се вълнение, и ми се искаше то да стане веднага и да свърши още сега, в този миг, хабях психическа енергия, вместо да я запазя за кулминацията, макар да знаех много добре, че не можеше да стане по-рано от час, час и половина, не и преди пет и половина. Сега едва минаваше четири. Още беше съвсем тъмно, нищо не се виждаше, но от малкото, което можех да подуша, усещах, че едва минава четири. До мястото, където се намирах, не проникваше кой знае колко от утрото, а частичките, които все пак успяваха да стигнат, бяха доста омаломощени и нищо чудно — трябваше да си пробиват път през единствения прозорец срещу плътното като стена зловоние, устремило се в обратната посока. В затворническото помещение спяха седемдесет и двама мръсни мъже, приковани с вериги към наровете си, а когато миризмите на толкова много мръсни мъже се съберат, получава се стълб зловоние, какъвто не можете да си представите — грандиозен, несравним, трансцендентален, от първа величина.

Но това никога не успяваше да сплаши ранното утро. Несломимо, то все се връщаше и до мен все достигаше по малко от него. Винаги се събуждах, за да посрещна частичките му, да вдишам жадно оскъдната свежест, която носеха при всяко свое завръщане, вдишвах ги пестеливо, поемах ги внимателно на скъпоценни глътки, оставях ги да се вдълбаят под сводовете на паметта ми, да разкрият пластовете от ранни утринни звуци в предишния ми живот: сойки, кълвачи и безброй други птици като средновековни рицари кръстосваха дългите остри копия на песните си, кукуригаха петли, треперливо блееха прегладнели овце, проточено мучаха крави „няма сенооо — няма млекооо“, да, така казвали според приказките на дядо ми, а той ги разбираше тия работи. Той знаеше всичко за нещата, които нямат никакво значение. Знаеше имената на всички любовници на папа Адриан и истинската причина, потулвана от историците, поради която Ричард1 предприел Третия кръстоносен поход до Светите места, точно през коя седмица се чифтосват северните елени в Аляска и точния час на приливите в Нова Скуоша; дядо ми знаеше всичко, освен едно — как да се оправя с фермата си. Лежах в страничната спалня, потънал в пухеното легло, в което някога пренощувал Лонгстрийт2, гушех се под юргана, който ме скриваше от стария Джон Браун3 от Осауагоми, умрял и забравен от толкова години, но хората разправяха, че още бродел с тежки стъпки из подножието на Пролома, за да отвлича непослушните деца, вдъхвах мириса на утро и слушах звуците му, душех и слушах, криех се от стария Джон Браун (криех се и от още нещо, въпреки че тогава не знаех какво е то), обзет от страха на малките момчета (който — по-късно щях да разбера — не е така пагубен, както страхът на големите мъже), и чаках да се зазори…

Бавно мракът започна да избледнява зад прозореца и неколцина пробудени мъже взеха да се обръщат, подрънквайки веригите си, но този шум не бе необходим, за да усетиш движението — така и дивото животно го усеща, без да чува шума; стената многопластово зловоние сега започваше да се лющи и от всекиго се отронваше по късче. Чу се кашляне, грухтене, сумтене, крачене, а после Бъдлонг — сбърканият, кльощав гадник, който спеше на съседния нар — се извърна с лице към мен и ми каза с мръснишкия си глас:

— Сладур, тая нощ пак те сънувах.

„Това ще ти е за последен път, мазнико“ — помислих си аз, а на глас го запитах:

— Хубаво ли беше?

— По-хубаво от всякога.

— Готин си ти, направо те обожавам — казах му весело и приповдигнато, защото днес беше денят, когато най-сетне щях да го убия, чаках само да се докопам до ония патлаци и щях да го убия. Дано само Холидей ги е намерила, дано са там, където трябва, дано Кобет не ни изпързаля. Кобет се водеше писар в земеделското стопанство, а в неделя работеше като надзирател в помещението за свиждания; целият му живот беше минал в охраната на затвора и земеделското стопанство, но тая работа вече не му беше по силите, от него нямаше полза, когато ни извеждаха на полето, та го бяха пенсионирали и му даваха синекурни длъжности. Беше хлътнал по Холидей още щом я зърна на първото свиждане и оттогава все по-малко й обръщаше внимание колко се застоява; сега тя го беше хванала да ни помага, за да се измъкнем. Снощи трябваше да се срещне с нея, да вземе пистолетите и да ги скрие. Щяха да бъдат във вътрешна автомобилна гума, добре залепена, а той щеше да ги потопи в напоителния канал в горния край на бостана, където работехме. Трябваше да отбележи мястото с камък колкото човешка глава — да му сложи знак с бяла боя и да го постави на една линия с пистолетите, но от другата страна на канавката, където имаше по-малка вероятност да привлече погледите. От Кобет се искаше само това. Надявах се, че го е свършил. Ако го беше направил, ако пистолетите бяха оставени там, щях да убия тая свиня Бъдлонг, щях да го убия като едното нищо…

Изведнъж вратата се отвори с трясък и Харис, сержантът, се появи в полумрака — не се виждаха ни очи, ни нос, ни уста — просто едра мръвка гнусна плът застана на прага с ръка на уинчестъра и се развика, за да ни събуди. Все така заставаше и все така крещеше, а затворниците в дъното на помещението все така го ругаеха с едни и същи псувни. Аз никога не го псувах. Бях изцяло зает с радостта си, че най-сетне вратата е отворена. Лежах и чаках да дойде, за да свали веригата от крака ми, а свежото утро нахлуваше през вратата, както децата се втурват към елхата сутринта на Коледа.

Когато тръгнахме към столовата, изостанах, да ме настигне Токо. Щяхме да бягаме заедно, затова исках да знам как е изкарал нощта и дали е спал. Сигурно не беше спал. От слабоумието го делеше само толкова, колкото да лежи буден цяла нощ, а имаше въображение само колкото да се притеснява. Беше последният човек, с когото бих тръгнал да бягам — нищо и никакъв хлапак, при това щеше да му е за пръв път и един господ знаеше как ще реагира, ако нещо се закучи. Но не аз го бях избрал. Холидей искаше да го измъкне, а мен ме включи заради сигурността (ако изобщо има такова нещо), която моят опит обещавал; пък какво по-хубаво от това, след като не познавах тукашните места и нямах приятели наоколо, нито пари, за да се снабдя с приятели — от други приятели нямах нужда. Да се бяга с Токо беше рисковано, но така се налагаше, нямах избор и все пак — какво по-хубаво от това? Страшно голяма полза имах тук от интелекта си — затворен в един разсадник на зловония сред сбирщина отрепки, страшно голяма полза имах месец след месец да слушам какво били направили ония тарикати на дребно като Флойд, Карпис, Нелсън и Дилинджър, как си напълнили гушите, задето гръмнали един-два фишека в някоя банка, хитреци на дребно без всякакъв талант, хитреци на дребно, които нямат за две пари акъл. Какво по-хубаво от това, че ми се усмихна този шанс, независимо от риска. Господи, веднъж да изляза навън… Токо беше толкова назад, че не можех да се добера до него, без да изглежда подозрително, а сега не беше време за такива работи. Докато закусвахме, срещнах погледа му веднъж-дваж, усмихнах му се лекичко и му смигнах предпазливо, за да го окуража, да повярва, че няма страшно. Той също ми смигна — дано е разбрал какво искам да му кажа.

Почти се бе развиделило, когато излязохме от столовата. Слънцето още не се бе показало иззад планините, но един-два игриви лъча прогонваха последните оредели останки от нощта и сивкавият мрак бързо просветляваше. Харис изсвири отривисто с потъмнялата си сребърна свирка и затворниците се спуснаха към клозета.

Тринайсет нужника и… който превари, за бързите — блажено облекчаване. Който ще ходи по голяма нужда, трябва да спринтира, защото, каквото и да става, има на разположение само пет минути. Като гледах скупчените мъже да се провират през тясната врата, започвах да вярвам в историите от старите кримки за жестоки кървави разпри, които тръгвали оттука, започвах да вярвам и на някои от смешните им истории, защото в края на краищата пет минути не са кой знае колко време за подобно дело, освен ако отделителната ти система не е в отлична форма.

Запалих цигара, огледах се за Токо и видях, че идва към мен — сигурно си мислеше, че се разкарва непринудено, а по-скоро се влачеше гузно. На лицето му се четеше желание да се прикрие, но цялото му поведение го издаваше. В това утро на утрините, когато трябваше да се държим като всеки друг ден на непосилен труд, той направо демонстрираше, че има нещо особено. А и без това рискът беше голям. Прошепнах му:

— Отпусни се, чуваш ли! Спокойно. Недей да се държиш като че ли всички знаят. Никой не знае, освен мен, теб и Кобет. Запомни го.

— Ами Кобет? Можем ли да разчитаме на него?

— Та сега ли ще се притесняваш за това?

— Трябва да изляза оттук. Трябва — каза той отчаяно.

— Отпусни се. Ще излезеш. Само се отпусни.

— Мислиш ли, че може да стане фал?

— Не, ако патлаците са, където трябва да бъдат.

— Така де, ама ако са там, мислиш ли, че всичко останало ще бъде както трябва?

— От нас зависи.

— Мислиш ли, че ще се стигне до стрелба?

Щеше ми се да го попитам как ще убия Бъдлонг, без да има стрелба, но му казах:

— Спокойно. Отпусни се. Дръж се, сякаш нищо няма да се случи, ако не искаш да ни пипнат. — Той облиза устни, огледа се наоколо и въздухът просвири през ноздрите му. — Щом съм се хванал с тази работа, дявол да го вземе, ще я изкарам докрай. Нали затова Холидей искаше и аз да участвам? Нали?

— Да.

— Тогава се отпусни.

Стори ми се, че се поуспокои. Попита ме:

— Не трябваше ли да си вече в клозета?

— Знам си аз работата. А ти се отпусни. Сега отивам…

Той протегна ръка за цигарата, която пушех, оставих му я и тръгнах за тоалетната. Един от охраната — Байърс — стоеше точно пред вратата. Изпод фланелката му стърчеше голямо шкембе, а предницата на евтината му куртка беше излъскана от търкането на уинчестъра, вечно стиснат в прегръдка. Изгледа ме подигравателно като приближих.

— Пишеш се за много изфинено копеле, а? Трябва да изчакаш, та цялото заведение да ти е на разположение, тъй ли?

— Не ми е добре. Имам разстройство. Изведнъж го получих. — Разбутах другите, които излизаха, и влязох. Вътре имаше още седем-осем души — сумтяха и се кривяха, напъваха се, опитваха се да спечелят време и да изпреварят свирката, която скоро щеше да прозвучи. Отидох в края на редицата до последната непреградена седалка, настаних се и сгърчих лице в подходящ според мен израз на страдание. Един по един другите свършиха, излязоха и аз останах сам. Последният още не беше излязъл от вратата, когато се разнесоха двата кратки сигнала от свирката на Харис.

Байърс показа глава и ми кресна:

— Хайде!

Разперих безпомощно ръце. Той се вмъкна през вратата и се дотътри до мен. Тази част от работата в охраната му допадаше най-много. Знаех какво ще последва, но трябваше да го изтърпя, защото беше част от плана за бягството.

— Не чуваш ли? Излизай оттам!

— Лошо ми е — изпъшках и на лицето ми се изписа болка. — Много ми е лошо, мистър Байърс. Получих разстройство…

Той ме удари силно по лицето с мазолестата си длан.

— Моля ви се, мистър Байърс, лошо ми е.

Пак ме удари с опакото на ръката си, блъсна ме и ме смъкна от седалката.

— Да паднеш вътре дано — изрева над мен.

— Добре, сър, господарю, владетелю мой.

Станах от пода и тръгнах да излизам, като си оправях панталоните пътьом, а той се влачеше подир мен и на всяка крачка ме удряше по задника с пушката.

Да, точно така, си мислех, ще падне стрелба…

В строя застанах точно зад Токо, та когато Харис ни изкомандва да се обърнем надясно и тръгнахме към бостана, се намерихме един до друг. Бяхме петдесет затворници, пазеха ни шестима надзиратели на коне. Пътеката минаваше по пресъхнало речно корито, стигаше до един напоителен канал, пресичаше моста над него и продължаваше към бостана в посока на планините на север. Мястото беше само на половин километър от помещенията — кратък половин километър сутрин и много дълъг късно следобед. Но това нямаше да ми тежи повече — поне така се надявах.

Като минавах, късите клонки на любимото ми евкалиптово дръвче ми помахаха за сбогом. Помислих си: И на мен ми беше приятно, че се виждахме. Е, със здраве и всичко хубаво. Повече няма да се връщам насам — поне така се надявам. И почакай малко, недей да си пускаш децата да играят навън. Не искам да им се случи нещо лошо. Възможно е, просто съществува една такава възможност да започне стрелба.

Изкатерихме се по брега, излязохме от коритото на реката и стигнахме до люцерната, където работехме, щом й дойде сезонът. Лъснало като пиринч, слънцето изгряваше — откровено слънце — не изпращаше към нас множество прекрасни цветове да ни мамят и да си мислим, че денят също ще бъде прекрасен, а висеше безцветно, та всеки, който го погледне, да разбере, че целта му е да пече и да изгаря. Още нямаше пет и половина, но по шосе 67 се движеха много коли. Повечето от тях не се виждаха, а по-скоро се чуваха — чистият утринен въздух играеше ролята на лекарска слушалка, така че се долавяше всеки такт на двигателите им. Хората бързаха да стигнат закъдето са тръгнали, преди слънцето да се издигне — към десет и половина, единайсет долината щеше да стане като пещ.

Харис започна да изостава и разбрах, че сме приближили моста над напоителния канал. Винаги минаваше последен, защото той отговаряше за тази група.

На моста докоснах с лакът Токо и му прошепнах:

— Гледай за камъка…

Не отговори. Погледнах го с крайчеца на окото си. Горната му устна трепереше.

„Боже мой, си помислих, той ще оплеска всичко.“ Прошепнах му:

— Успокой се. Още малко и автобусът ще дойде…

Тази част от плана също беше моя идея. Нямахме часовници, а трябваше да се съобразяваме с времето до секундата и затова бях предложил да използваме като сигнал за бягството клаксона на автобуса от компанията „Грейхаунд“. Опасен завой след опасен завой — такова беше планинското шосе и шофьорът на автобуса в северната посока винаги надуваше клаксона до дупка. Автобусът се появяваше на шосето рано всяка сутрин, към седем и петнайсет, започваше да изкачва стръмнината — дизеловият му двигател виеше като тромпета на Сачмо — стигаше първия остър завой — по-долния от двата, които образуваха извивка във формата на S — и тогава клаксонът ревваше два пъти с такава сила, че разтърсваше всичко живо в долината. След още няколко минути автобусът влизаше в горната част на извивката и отново даваше воля на клаксона. Това изсвирване, третото, беше сигнал за началото. То щеше да означава, че Холидей и Джинкс ни чакат на черния път на половин миля от шосето, до евкалиптовата горичка. До това време двамата с Токо трябваше да сме взели пистолетите и при третото изсвирване да се спуснем към горичката, на стотина метра от бостана. Стигнехме ли дотам, бяхме на сигурно място, защото дърветата растяха така близо едно до друго, че охраната не можеше да се промъкне между тях с конете. Евкалиптите нямаха дебели столове, бяха от малките, със стъбла като пищялки, но толкова нагъсто, че трябваше да се провираш между тях странично.

Когато най-сетне преминахме моста и се изнизахме на север, погледът ми се плъзна по напоителния канал и трескаво затърси нашарения с боя камък, за който се бяхме уговорили с Холидей. Токо беше от лявата ми страна, между мен и канала, но от него нямах никаква полза. Главата му беше обърната напред, погледът също. Между нас нямаше и метър разстояние, но въпреки това той беше прекалено далеч и не можех да му кажа нищо, без да ме чуят другите, не можех и да се опитам да скъся разстоянието, без да привлека вниманието им, което щеше да бъде крайно рисковано — тия копелета те продават за бучка захар и окото им не мигва, пък и аз си отварях очите, за да забележа камъка, и не можех да си губя времето в следене на погледа му. Вече наближавахме мястото, където ни разпределяха по групи за работа, а аз трябваше да открия камъка преди това. Няма ли камък, няма измъкване — всичко трябваше да започне отначало. С цялата си душа се бях подготвил да избягам оттук днес. Господи, не ми се искаше това чакане да се повтаря. Така става, щом си имаш работа с изкуфяло старче като Кобет, така става, щом нямаш пари. Господи, от това зависи всичко — пари. Плащаш си и получаваш това, което си поискал — носна кърпичка или надзирател на затворническо стопанство. Това беше обяснението за успеха на Нелсън и на всички останали тарикати на дребно — пари. Господи, ще имам ли някога пари? Нека да изляза оттук. Господи, и ще намеря пари. Ще направя дарение за църквата.

— Стой! — изкрещя Харис.

Групата спря.

— Първите осем, тръгвайте с Бъртън.

Бъртън беше единият от надзирателите. Преброи осмина от нас и ги поведе през полето.

— Ходом, марш! — изкрещя Харис на останалите.

Тръгнахме отново, погледнах към Токо и видях, че под загара лицето му е бледо, и това още повече ме разтревожи. Господи, толкова ли не можеше да разбере, че ако камъкът го няма, значи го няма и не може да се направи нищо, освен да се започне отначало. Смигнах му няколко пъти, отместих поглед… и тогава го забелязах.

Камъкът.

Беше колкото детска главичка, мацнат с бяла боя. Радост прониза всяко кътче на сърцето ми. Камъкът беше само на пет-шест метра от походната тоалетна на железни колела, придвижвана до различните парцели, на които работехме. Холидей беше сложила пистолетите възможно най-близо до тоалетната. Страшна беше тази Холидей. Страшен беше и този Кобет. Кой знае какво бе направила тя за него, но май щеше да я помни. Погледнах към Токо. Той още не го бе съзрял…

— Стой! — кресна Харис.

Групата спря.

— Следващите десет с Байърс.

Байърс се приближи както беше на коня си и отброи десетина от нас, за да го последваме през парцела.

— Ходом, марш! — кресна Харис на другите и те поеха.

Все още вървяхме редом един до друг с Токо и внимателно избирахме къде да стъпваме, за да не газим по пъпешите и врежовете им. За продукцията от бостана, както и от другите парцели, на които работехме, беше сключен договор с частен предприемач, а той имал големи изисквания към качеството на пъпешите си и към състоянието на самите растения. Не бивало да се нараняват. Това се смяташе за сериозно провинение. Но доколкото ни беше известно, досега той не се бе оплаквал, че надзирателите препускат през парцела му с коне.

— Не го видях… — прошепна Токо.

— Търси ли го?

— Разбира се. Какво ли се е случило?

— Успокой се.

— Трябва да се измъкна, трябва… — заповтаря той възбудено.

— Аз го видях.

— Видя ли го?

— Отпусни се.

— Много се тревожех…

Тревогите ти далеч не са се свършили, помислих си.

II

В момента работехме по средата на разстоянието между напоителния канал и евкалиптовата горичка, където трябваше да се спуснем, щом чуем сигнала. Събирахме пъпешите и ги нареждахме на купчини, така че по-късно да са готови за товарене в камиона на предприемача, а ние се придвижвахме по-нататък — към горичката. Байърс беше завързал коня си за едно младо дъбче недалеч от нас, стоеше под дръвчето на сянка и захапал лулата си от царевичен кочан, наблюдаваше поверените му затворници като падроне. С единствената разлика, че беше прегърнал пушката си.

Ние с Токо работехме близо един до друг, малко встрани от групата, сред която беше и Бъдлонг. Какво по-хубаво от това? Беше добро предзнаменование. Сега нямаше защо да се тревожа дали ще го улуча. Стоеше срещу мен като мишена.

— Май става късно, а? — продума Токо.

— Има още много време. — Вече не бях неспокоен. Бях преизпълнен с увереност. Всичко беше в мои ръце.

— На мен ми изглежда късно…

— По това време на годината слънцето може да те заблуди. Изкачва се много бързо. Още е само седем.

Взех няколко пъпеша, сложих ги на купчината и погледнах нагоре. В седем часа сутринта човек очаква слънцето едва да се е вдигнало над хоризонта, а то се бе изкачило доста нависоко. Върнах се при Токо и го предупредих:

— Отивам. А ти се отпусни най-сетне. Чуваш ли какво ти казвам?

— Отпуснал съм се.

— Така да е — отвърнах и се провикнах към Байърс. — Разрешете да прекъсна работа.

— Напускам втора група — извика Байърс на свой ред, за да предупреди надзирателя, който беше най-близо до нас, че ще отсъства за малко. Дойде при мен и спря. — Пак ли си ти, бе?

— Трябва да ида по нужда.

— Той не трябва да работи. Болен е — обади се Токо.

Байърс се ухили ехидно.

— Да си седи в кухнята, а?

— Има разстройство.

— От храната е — допълних аз.

— Добре, тръгвай… — махна Байърс с уинчестъра.

Тръгнах през бостана към походната тоалетна и внимавах да не стъпвам по врежовете на пъпешите, защото знаех, че Байърс върви на крачка след мен и ме следи.

— Моля да ме извиниш, императоре — промърморих през рамо.

— Знаеш ли какво си мисля? Според мен нямаш разстройство. Друг ти е зорът. Запек имаш, мен ако питат, ще си отрежа главата, ако нямаш запек.

Ритна ме толкова силно по задника, че щях да падна.

— Бих искал да не правиш това, повелителю.

— Това ти е зорът — продължи той. — Ами да, имаш запек. Трябва да се поразкършиш.

Ритна ме отново. Този път се блъснах във фургона.

— Хайде, бързо.

— Добре, сър, добре, мистър Байърс — издумах, преди да отметна брезента на входа и да вляза във фургона.

Събух си панталоните и седнах, а през един процеп наблюдавах Байърс. Беше застанал отстрани на пет-шест метра от фургона — сега му беше времето или никога. Станах, нахлузих си панталоните, легнах на пода и пропълзях до брезента на входа. Огледах се. Всичко беше както трябва. Изпълзях на земята и застинах неподвижно, отпуснал лице надолу, безжизнен, с притисната в пръстта буза; вдишвах силата на глинестата почва и влагата от росата, която, подгонена от слънцето, бягаше към сенчестата страна на браздата, и за миг отново се пренесох в детството, припомних си мириса на земя и на роса от някогашния ми живот, но си възстанових само отделни подробности, не можех да усетя цялото и при това спомените ми вървяха отвън навътре, а не отвътре навън… Запълзях по браздата към канала, изгубил напълно представа за движение. Разбирах, че се премествам само от съприкосновението на корема си със земята. Доближих най-сетне купа пъпешови врежове, които изскубахме с Токо преди три дни — сега безжизнено кафяви, трошливи и сухи. Скриваха ме добре и дори можех да се понадигна и да пълзя на четири крака, вместо да се извивам като змия. Стигнах края на браздата близо до камъка, който ми бе послужил за знак, и се хвърлих към брега на канала — искаше ми се да взема пистолетите колкото е възможно по-скоро. Ровът беше широк, но не много дълбок, някъде към половин метър, колкото да се напояват зеленчуковите градини по-надолу в долината. Потопих ръце във водата, плъзнах ги по дъното, заопипвах, докоснах пистолетите и ги извадих. Бяха в червена вътрешна гума, прегъната на две и после още веднъж, а след това вулканизирана; към нея беше привързано джобно ножче. Отворих ножчето, срязах донякъде гумата и накрая я разцепих. Вътре имаше два заредени пистолета и две кутии с патрони. Бяха тридесет и осемкалиброви револвери — не са любимото ми оръжие, но за момента доста им се зарадвах. Скрих и пистолетите, и кутиите с патрони под куртката си, обърнах се и запълзях обратно.

Не знаех колко време е минало — не беше много, може би две минути, но в никакъв случай повече от три. По тази част от плана нямаше съмнения — знаех, че мога да я изпълня, но отсега нататък с всяка изминала секунда опасността се увеличаваше и нишката на риска се обтягаше все повече и повече. И въпреки това не усещах страх. Всичко беше в мои ръце, владеех се напълно. Това бях чакал. Казвал си бях хиляди пъти, че ако пистолетите са там, където трябва, повече няма да се тревожа за Токо… Пропълзях по браздата, стигнах брезента на фургона и се вмъкнах вътре, свалих си панталоните и отново седнах, за да докажа, че съм бил там през цялото време, като се постарая да произведа необходимите шумове. Погледнах към Байърс през процепа. Стоеше на същото място, но сега бе вперил нетърпеливо поглед във фургона. По вида му не личеше да е неспокоен, просто не му се чакаше. Изсумтях и изпъшках няколко пъти, после откъснах шумно парче вестник, а Байърс вече започваше да нервничи. Не изпускаше фургона от очи. Станах и си поизчистих дрехите, взех още едно парче вестник, избърсах си лактите и смъкнах част от калта по себе си, закрепих добре пистолетите и кутиите с патрони под куртката си, така че да не се виждат, закопчах панталоните си и излязох.

— Вече си мислех, че си паднал вътре — заяде се Байърс.

Помислих си: Пазач на куркащи черва! Няма бъдеще в твоето изкуство.

— От храната на вечеря ми стана. Имам деликатен стомах.

— Ти изобщо си много деликатен, нали?

И спусъка ще натисна деликатно, селяндурино, ми мина през ума.

— Моля да ме извините, милорд.

— Я стига си се лигавил. Тръгвай.

— Моля да ме извините, сър — измърморих, докато тръгвах.

Токо се беше навел над купчината стъбла и когато се върнах, ровеше сред тях. Спря, без да променя положението на тялото си, и ме погледна изпод лакътя си. Вирнах палец, за да разбере, че пистолетите са под куртката ми. Той се изправи, стиснал във всяка ръка по един пъпеш почти колкото диня.

— Ей, какви са хубави! — Направи няколко крачки и ги сложи на купа, после се върна и продължи да рови сред същите врежове. Попита ме колко са.

— Два. — За патроните нищо не казах. Ако нещо се объркаше, ако се случеше да го застрелят, и без това щеше да утежни положението на другите, та оставаше да намерят и кутия с патрони.

Къде по-лесно е да се издири произходът на една кутия с патрони, отколкото на пистолет.

Наведох се и започнах да ровя до него в купчината.

Огледах се наоколо, за да се убедя, че никой не ни следи, и му прехвърлих единия от пистолетите. Той го скри под работното си яке.

— Зареден ли е?

— Да. Ще мирясаш ли най-сетне! Всичко ни е в кърпа вързано.

На север откъм планините долетя ясната резолираща песен на дизелов двигател. Спогледахме се.

— Виждаш ли как вървят нещата, като ги пипне майстор? Натискаш копчето и готово. Сега тръгвай да се изтегляш към евкалиптовата горичка. Колкото е по-малко разстоянието, толкова по-безопасно е за нас.

— Мислиш ли, че ще се стигне до стрелба?

Дали щяло да се стигне до стрелба?

— Това няма значение, ако не се движиш в права линия. Запомни го. Не се движи в права линия.

Той пак започна да пребледнява.

— Още малко остава. Хайде, започвай да се измъкваш. И чакай да ти дам знак.

Той тръгна напред, аз — след него, навеждахме се над стъблата и си давахме вид, че търсим пъпеши. За минута-две се доближихме до групата, в която беше Бъдлонг. Той вдигна глава и ми се ухили:

— Здрасти, сладур. — После се обърна към Токо: — Хей, Токо, да не му направиш нещо на тоя красавец. Да има и за мен — подхвърли после към другите.

Всички се разсмяха.

— Скъпи ми, Бъдлонг! — Аз също влязох в тон: — Скъпи мой Бъдлонг. О, сатир на сатирите. Вярно ли е, че ме сънуваш в самотата на нощта? Не ми го казваш просто така, нали?

Той се подсмихна, но не каза нищо, а Байърс се приближи и спря на няколко метра от нас.

— Да не сте се намерили на пазара? Я стига сте се хилили, пръсвайте се…

Бяхме тръгнали да се разпръсваме, когато се разнесоха двете последователни изсвирвания на клаксона, толкова бързо едно след друго, че почти се сляха. Това беше сигнал само да се подготвим, но Байърс беше толкова наблизо, а Токо — така разтреперан, че реших да действам моментално, без да му мисля кой е готов и кой не. Освен това като че ли и Байърс усети нещо. Отстъпи и инстинктивно насочи уинчестъра си напред, но аз веднага го прострелях в стомаха. Той държеше оръжие и аз не можех да поема риск с такъв човек. Можеш да улучиш някого в главата или в сърцето, а той да остане жив колкото да те гръмне, възможно е, но уцелиш ли го в стомаха, точно над токата на колана, парализираш го мигновено. Дори да е в съзнание, не може да направи нищо. Видях как куршумът потъна в островчето бяла риза, което се подаваше между куртката и панталоните. Пушката се изплъзна от ръцете му, той се строполи тежко на земята и остана да лежи като полуразголен снежен човек.

— Бягай! — изкрещях към Токо.

Бъдлонг стоеше като втрещен. Нито едно мускулче по него не трепна.

— А пък ето какво виждах аз, сладур, когато те сънувах… — продължих прекъснатия ни разговор.

Той не помръдна. Когато изпънах ръка напред, само се втренчи в пистолета. Нямаше и половин метър от лицето му. Натиснах спусъка и куршумът прониза лявото му око, бликна струйка слуз и клепачът падна над дупката като транспарант над притъмнял прозорец. Кръв изобщо не потече.

Обърнах се и хукнах през браздите, прескачах неравностите, следвах Токо, криволичех, колкото е възможно по-превит, но без да намалявам скоростта си. Всички надзиратели започнаха да стрелят, чуваха се едновременно изстрелите и ехото от планините, по-слабо и треперливо, но не се уплаших дори за миг, нито мисъл за страх не мина през съзнанието ми. Кой знае откога не бяха стреляли надзирателите…

Краката на Токо се движеха ритмично, видях, че се изравняваме и щом го настигнах, той рязко спря, изправи се и на лицето му се изписа израз, събрал всички кошмари, сънувани откакто свят светува.

— Страх ме е… — прошепна той.

Продължих да тичам още няколко метра, обърнах се, забавих темпото и хвърлих поглед назад. Яхнал коня си, Харис пресичаше по диагонал бостана и приближаваше към мен, но нали теренът беше неравен, конят стъпваше внимателно и залиташе. Токо беше изостанал на три метра и се намираше между мен и Харис. Прицелих се в Харис, но когато натисках спусъка, стрелях по Токо. Куршумът го улучи в слепоочието, на устните му се показа слюнка и той падна на земята.

Побягнах отново. Изстрелите продължаваха, но нито веднъж не чух да изсвисти единичен куршум, носеше се само пукотевицата от пушечна стрелба и затихващият отглас от планините. Ако можеха да те халосат с тояга или да те шибнат с възлест каиш от сурова кожа, тия копелета имаха страхотен мерник, но стигнеше ли се до стрелба…

Стигнах края на бостана, прескочих напоителния канал — този беше по-малък, допълнителен — и потънах в евкалиптовата горичка. Тук, в гъсталака, за пръв път чух отчетливия глас на куршумите. Свистяха, просъскваха в листата и клоните. Изведнъж много наблизо, високо и рязко, светкавично се разнесоха нови звуци; огледах се, стреснат и малко разтревожен, видях автомат. На две педи от цевта му излизаха пламъци като езици; държеше го някакъв мъж, когото изобщо не познавах.

Вцепених се, когато видях мъж вместо Холидей. Имах чувството, че някой ме е прострелял в корема. Мъжът носеше каскет, папийонка и син костюм, стоеше в края на горичката съвсем на открито, облегнал лакът на една толкова недорасла издънка, че тя се тресеше от отката на оръжието и ръсеше с автомата откоси наляво и надясно като човек, който спокойно полива едно ъгълче от морава. Аз се спотаих на земята.

— Мини от другата страна — извика той към мен и едва тогава проумях, че това не е мъж, а Холидей.

Скочих, минах от другата страна и погледнах към бостана. Не се виждаше нито Харис, нито конят му. Някои от затворниците се бяха проснали край напоителния канал, а надзирателите се бяха скупчили на едно място и стреляха, без да се изправят, но нищо не улучваха. Бяха на повече от двеста метра. Холидей запрати по тях още един откос и свали автомата.

— Насам! — викна ми тя и се затича през гъсталака. Надзирателите продължаваха да сипят куршуми по дърветата, но те бяха не по-опасни от пролетен дъжд за керемидите на покрива. Нова, лъскава кола ни чакаше на черния път пред нас. Двигателят работеше, а Джинкс седеше зад волана. Щом приближихме, отвори задната врата и двамата с Холидей се хвърлихме вътре. Вратата се затвори и колата се люшна. Холидей се облегна по-удобно и се зае да слага нов пълнител в автомата.

— Това, дето си го донесла, е страшна работа. Наистина е страшна работа.

— Взех го от един приятел — обясни ми тя. Погледна към мен и продума бавно: — Ченгетата убиха още един от братята ми.

— Не му провървя на Токо. Изправи се точно когато не трябваше. Казах му да не спира…

Тя кимна към две картонени кутии на пода.

— Най-добре се преоблечи. Извинявам се за обувките.

— Не намери ли?

— По-големи са.

— Няма нищо. — Взех едната от кутиите и я отворих. Вътре имаше пълен комплект — риза, чорапи, обувки, костюм. Бяха евтини и долнокачествени, но какво от това.

— Тази беше за Токо. Другата е за теб.

— Пистолетът остана у него. Нямах време да го прибера.

— Не могат да разберат откъде е взет — каза тя, опря автомата на пода и го облегна на вратата надолу с цевта.

— Това е добре.

Почти си бях свалил куртката, когато Джинкс сви, за да излезе от черния път на шосето. Изгубих равновесие от острия завой и паднах на пода в краката на Холидей. Докато сядах обратно, усетих как колата като че ли се снишава и набира скорост.

— Много съм доволен, че Кобет не се отметна — казах аз. — Това беше единственото, което ме притесняваше.

— Бях сигурна, че ще направи каквото трябва.

— Трябва да му пуснем нещо отгоре.

— Взел си е каквото му се полага, че и отгоре, а и на мен ми остана предостатъчно…

Не се и съмнявам, помислих си аз. На теб ти е останало повече, отколкото на която и да било друга жена в света.

Тя се пресегна и взе от предната седалка друга кутия с дрехи. Отвори капака и извади грижливо сгъната рокля. Свали каскета от главата си, пусна го на пода и зарови пръсти в косата си, за да бухне.

— Много добре се справи. Добре си се сетила да облечеш мъжки дрехи…

Тя ми се усмихна, разкопча токата на панталона си, но не и копчетата, просто се изхлузи от крачолите, като се облегна назад и изпъна рамене, за да се привдигне от седалката. Краката й бяха бели и стройни. Видях и най-дребните белези по кожата й, луничките, поричките и безбройните гънчици, които започваха над коляното й и се пресичаха в сложни геометрични форми, красиви като снежни кристали. С крайчеца на окото си видях още нещо, въпреки че се стараех да не гледам натам — не защото не исках, не защото се стеснявах, но след като си чакал толкова дълго като мен да видиш нещо такова, просто ти се ще то да се разкрие пред теб бавно, бавно, sostenuto4. Опитах се да не гледам, но погледнах и видях всичко — Атлантида, пътя към страната Шан, седемте града на Сибола5…

III

Минахме през центъра на града и стигнахме до един автомобилен сервиз в района на складовете за продажба на едро. Над вратата имаше надпис „Сервиз Мейсън“. Беше малък, на един етаж, може да се каже позанемарен, входът му беше по средата на сградата, непосредствено до тротоара. Джинкс обиколи с колата почти целия вътрешен паркинг, зави към очертаното поле между две коли и спря близо до изхода. Щом слязохме, забелязах, че към нас идват двама мъже. Единият подтичваше. Надали беше повече от двайсет и три годишен, гологлав, едър, облечен в съвсем бял работен комбинезон. На капачето над левия му горен джоб беше избродирано с червен конец: НЕЛС. В едната си ръка държеше две табелки с регистрационни номера, а в другата — два малки гаечни ключа, и без да каже дума, се захвана да сваля номерата на лимузината. Вторият още се носеше към нас с полюляваща се походка и вече се убедих, че всъщност накуцва. Беше към четиресетгодишен, носеше омазнен комбинезон, на който не пишеше нищо, и черна платнена шапка с рекламен надпис на някаква смазка. Беше синеок, червендалест и изглеждаше притеснен.

— Значи на Токо не му се размина — беше първото, което чухме от него.

Спогледахме се изненадани с Холидей. Едва бяха изтекли два часа. Докато тя успее да отвори уста, той се завъртя на куция си крак и тръгна да обикаля колата, за да я огледа. Отваряше вратите, пъхаше си главата и проверяваше как е отвътре.

— Трябва да са го чули по радиото — предположи Джинкс.

— Аз не чух да съобщават — каза Холидей.

— Ти имаше друга работа — погледна той към мен.

— Кой е тоя? — попитах Холидей и кимнах по посока на куция, който все още надничаше в колата.

— Мейсън. От него взех всичко.

Мейсън се върна при нас — сякаш беше станал друг човек. Притесненият израз беше изчезнал от лицето му и държането му беше почти приятелско.

— От това, което казаха по радиото, очаквах да видя цялата кола на решето.

— След като се качихме в колата, всичко тръгна добре — обясни Холидей.

Попитах го:

— Какво казаха по радиото?

Той ме заоглежда от главата до петите.

— Запознай се с Ралф Котър — представи ме тя. — А това е Вик Мейсън…

Кимнах му, а той рече:

— Изпозастрелял си, когото ти падне, а?

— Така ли казаха по радиото?

— Да. Той се обърна към Холидей. — Трябваше да се отървеш от кутиите за дрехи и затворническата униформа. Само да ви бяха спрели ченгетата…

— Нали трябваше да върна автомата? Ако ни бяха спрели с това чудо в колата, хубаво щяхме да се подредим…

— Мислят, че сте били шестима или седмина — подхвърли Мейсън и по лицето му сякаш пробяга усмивка.

Попитах:

— Дадоха ли някакви описания?

— Обикновените глупости. Ти си бил по-голям красавец, отколкото те представиха.

— Ако пък ме видиш в дрехи по мярка…

— Ще те видя. Ти на мен ми трябваш.

— Какво иска да каже? — попитах Холидей.

Джинкс разпери ръце, за да покаже, че губи търпение. През цялото време беше стоял вторачен в мен — стоеше и ме гледаше. На моменти имах чувството, че му е интересно да разбере от чисто клинична гледна точка що за човек съм аз, а не знае как да задоволи любопитството си. Такива неща усложняват положението.

— Вижте какво, трябва да се прибера в работилницата — заяви той накрая. — Ще се видим по-късно, нали?

— Първо се обади по телефона — предупреди го Холидей.

— Естествено. Засега чао. — Той тръгна към изхода.

— Работилницата ли? Каква работилница? — попитах.

— За поправка на радиоапарати. С това си изкарва хляба — обясни ми Холидей.

— Като го гледам как кара кола, сбъркал си е занаята. Страшен е, само му дай добра машина.

— Да не мислиш, че давам зефира на всекиго, а? Джинкс е страшен шофьор. Ти го каза, Котър. — Мейсън толкова се зарадва, като видя колата си в добро състояние, че сега разбрах колко много го е изплашило съобщението на полицията по радиото с всичките приказки за престрелка. — Пак ще ти потрябва, нали? — попита той Холидей. — Скоро, а?

— Предполагам…

— Намислила ли си нещо?

— Първо да поговоря с Ралф.

— Няма какво да чакаш…

— Няма. Прибери го при теб за час-два…

— Ще го прибера. Той и без това ми трябва — отвърна й Мейсън.

Не знаех за какво говорят. Приказваха през мен, сякаш ме няма или думите им ще рикошират в раменете ми. Холидей сложи ръка на рамото ми.

— Най-добре е да не ни виждат заедно. Едва ли допускат, че ще се скрием тук, но все пак е най-добре да не ни виждат заедно. Ще ти се обадя колкото е възможно по-скоро.

— Ще се навъртам тук.

Младежът, който сменяше номерата на колата — Нелс, се присъедини към групичката ни, но остана малко встрани. От десния му показалец капеше кръв, той го тръсна и погледна към Мейсън.

— Друго има ли?

— То и това не беше нужно. Било е чиста работа. Ченгетата само се натягат, за да изглежда по-убедително.

— Да ги вземат дяволите. — Нелс лапна кокалчето на ръката си, за да оближе кръвта, и се изплю. — Ченгета! Само си чешат езиците…

Протегна ръка към Мейсън, който извади връзка ключове от джоба си и му ги подаде. Нелсън изчезна в дъното на паркинга зад колите.

Мейсън каза на Холидей:

— Аз ще се погрижа за тези неща в колата. А ти гледай да се погрижиш за Котър.

— Не си показвай рогата, Вик… Не си показвай рогата — предупреди го Холидей и ми повтори: — Ще ти се обадя колкото е възможно по-скоро.

После тръгна напред към блесналата в слънце външна врата и се отдалечи. За пръв път я виждах да върви и докато наблюдавах движението на силуета й, отново се възбудих. Имаше хубави крака, съразмерна фигура и се поклащаше леко на всяка стъпка с онова естествено чувствено полюляване, което малко жени могат да придобият, колкото и упорито да се стараят. Тя си имаше тази дарба — чудесна, голяма дарба, но просто един мъж не й стигаше, това ми беше известно, а знаех също така, че съм чакал много дълго…

— Чувствай се като у дома си… — прекъсна мислите ми Мейсън.

Погледнах го. Кротките му сини очи бяха широко отворени, но на устните му бе замръзнала многозначителна усмивка, от която можех да отгатна, че в главата му нещо се мъти.

— Благодаря. Впрочем ти на два пъти подхвърли нещо, което не успях да разбера. Защо не вземеш да ми обясниш?

— Не. Какво съм казал?

— На два пъти казваш, че съм ти трябвал. Какво точно означава това?

— Не знаеш ли уговорката? — В тона му прозвуча изненада.

— Нищо не знам.

— Холидей ми дължи хиляда долара за тая работа. Всичко е на кредит.

— Не си ли поел голям риск?

— На жена като нея трудно се отказва. И преди съм й правил услуги. Винаги си е плащала…

— По един или друг начин, а?

— Да, по един или друг начин — отвърна той, без да се засяга. — Естествено, сега, когато ти си тук и можеш да й помагаш, всичко ще е много по-лесно.

Помислих си: Така си въобразяваш ти, че съм дошъл тук, за да помагам на нея. Скоро ще разбереш кой на кого ще помага.

— Точно така — казах на глас.

— Влез в някоя кола да дремнеш. Ще те събудя, щом се обади.

— Така и ще направя. Но първо искам малко мляко.

— Мляко ли?

— Мляко. От две години не съм пил мляко.

— И аз обичам мляко.

— Добре — рекох. — Значи все пак имаме нещо общо.

Той ми смигна.

— Имаме нещо общо, но то не е млякото.

— Да, да, но не е млякото — повторих след него и излязох.

По тротоарите имаше много хора, а по платното — много камиони. Улицата беше задънена. На две пресечки по на юг стигаше до зеленчукова борса и там свършваше. На това място шум и движение се сливаха в едно. В обратната посока — на север, откъдето дойдохме, се намираше търговската част с много високи сгради. Градът беше голям и това ме радваше.

Вървях нататък и търсех магазина за хранителни стоки, който бях зърнал от колата. Приятно ми беше да съм отново на свобода сред хора, които не ми обръщат никакво внимание. Шумовете от улицата ми доставяха удоволствие, а ръмженето на камионите ми звучеше като пролетни трели. Излезе, че супермаркетът се намира след първата пряка. Имаше надпис „Хартфордс“. Беше добре поддържан, от едната страна продаваха хляб, от другата — сладолед, по средата грижливо бяха подредени плодове и зеленчуци. Минах през въртящата се емайлирана преграда встрани от касата, покрай кулите от консерви и бутилки, покрай различните видове хляб и бисквити и отидох до хладилника. Беше досущ като в страната на чудесата.

Никога не бях виждал по-голям хладилник. Заемаше цялата задна стена. Вратата му беше колкото човешки ръст, отворих я и студеният влажен въздух се завихри навън, понесъл миризмата на масло. Не видях бутилки мляко. Имаше различни опаковки сирена, каси бира и безалкохолни напитки, купища пъпеши, масло — да напълниш с него цял камион, но мляко не видях. Докато държах вратата отворена, си помислих, че винаги става така, но чух нещо да стърже зад мен, обърнах се и видях някакъв човек в бяла престилка да влачи каса с бутилки мляко. Спря до мен и щом се изправи, забелязах, че е доста стар и носи очила с метални рамки.

Казах му:

— Имам чувството, че съм потъркал вълшебната лампа на Аладин.

— Днес закъснях с млякото. В завода пак им се развалила машината за миене на бутилки.

Усмихнах се съчувствено и взех от касата две бутилки от по един литър. В тоя миг някакъв слабичък спретнат мъж с двуреден костюм спря до пътеката.

— И двамата закъсняхме тази сутрин, а, Джо? — подхвърли той на човека в бялата престилка.

— Добрутро, мистър Хартфорд. Какво да се прави, закъсняхме. Пак им се развалила машината за миене на бутилки.

Мистър Хартфорд му кимна и си тръгна. Държеше сноп банкноти, пристегнати с ластиче, и две влогови книжки. Огледах се, за да разбера откъде се е появил. Видях стълбище, което водеше към някаква канцелария точно над големия хладилник. Ето откъде беше дошъл. Да, да…

— Друг път по кое време разнасяте млякото? — попитах Джо.

— Ами… към девет и половина — отвърна ми той; започна да опразва касата и да слага бутилките на металната полица, точно отпред, като отвориш вратата.

— Вие разнасяте млякото и на другия магазин на същата улица, онзи, който е по към центъра, нали? Оня… как му беше името…

— „Номер едно“ сигурно. Първо там спирам, а после идвам в този.

— Така си и мислех — виждал съм ви в „Номер едно“. Е, със здраве…

— Със здраве.

На излизане взех и пакет бисквити със сушени смокини. Платих на касата за млякото и за бисквитите и тръгнах към сервиза — вървях бавно и продължавах да изпитвам същото усещане, че ми е приятно, зяпах като всеки друг по витрините: електроуреди, лодки, риболовни такъми, употребявани пишещи машини и касови апарати на оказион.

В сервиза, в най-отдалечената част на паркинга, видях един голям автомобил с вдигнат преден капак и изваден двигател, отворих вратата и влязох вътре. Оставих едната бутилка на пода, с рязко движение разклатих другата, за да махна каймака, отворих пакета с бисквити и започнах да пирувам. Не ме беше грижа дали Холидей ще се обади. Чувствах се превъзходно — закътан в уюта на колата, в полумрака, който ми изглеждаше смътно познат, който смътно ми напомняше за нещо, отпих глътка мляко, за да го опитам, защото вкусът на нещо, за което си копнял дълго време, никога не е такъв, какъвто си го представяш, но след четвъртата или петата глътка се уверих, че млякото е истинско — прекалено добро питие за простосмъртните. Хапнах и няколко от бисквитите, но гледах да ми останат и за втората бутилка и наистина успях да си направя добре сметката.

Опънах се на седалката, извадих 38-калибровия револвер от джоба си и го сложих на пода до празните бутилки от мляко, пак се настаних удобно и се замислих за супермаркета, от който бях пазарувал. Мистър Хартфорд държеше в ръката си пачка банкноти и две влогови книжки и аз вече се бях досетил накъде е тръгнал. Подхвърли на млекаря, че и двамата са закъснели тази сутрин, а след като млекарят ми каза, че обикновено идва около девет и половина, значи мистър Хартфорд не тръгваше към банката преди девет и петнадесет. А това в ръцете му съвсем не беше плява. Ами добре, помислих си, утре между девет и пет и девет и десет ще се срещнем с млекаря в „Номер едно“. Все някога трябваше да започна.

Тъкмо се унасях, когато ми замириса на изгоряло. Не беше на плат или нещо друго познато. Изправих се бързо, огледах се и пак усетих миризмата. Все още не можех да я определя, нито пък откъде идва, но беше доста силна. Излязох от колата, огледах наоколо и под нея, но нищо. Наблизо, в един ъгъл, Нелс беше повдигнал зефира с лебедката и го смазваше. Прибрах пистолета от пода, сложих го в джоба на сакото си и отидох при Нелс.

— Откъде мирише?

— Сигурно от тия работи, дето Мейсън ги гори…

— Какви работи?

— Твоите… и нейните. Затворническата униформа.

— Аха — рекох и се огледах. Все още не виждах нищо.

— Къде ги гори?

— Ей там, където зарежда акумулаторите.

Отидох до тежката метална врата отстрани на сградата. Беше открехната. Да, миризмата идваше точно оттук. Струеше през процепа като от пожарникарски маркуч. Отворих и влязох. Попаднах в тъмно стайче с един-единствен малък прозорец към вътрешния паркинг. Отляво под прозорчето имаше дълъг тезгях, върху който бяха поставени няколко акумулатора, токоизправител и разни жици. В дъното се виждаше още един тезгях, по-дебел, а върху него бяха наредени стоманени форми за гуми, тънки тръбички и какво ли не още за вулканизиране и лепене на гуми. Отдясно имаше голяма наковалня и нещо, което приличаше на огнище. Мейсън стоеше там с очила и ръкавици, стиснал запалена ацетиленова горелка, надвесен над огнището. Стоеше с гръб към мен и от съскането на горелката не чу, че съм се приближил. Спрях и хвърлих поглед над рамото му. Занимаваше се със старите ми затворнически обувки и вече се бе образувала доста пепел, която се сипеше под решетката. Той държеше горелката над обувките, а те буквално се стопяваха под пламъка. Стопяваха се. С очите си го видях.

Мейсън се пресегна към бутилката, за да спре притока на газ, видя ме, сепна се и се дръпна назад, все още стиснал горелката, от която излизаше педя и половина оранжево-червен пламък. По лицето му премина сянка, после изключи горелката. Пламъкът угасна, съскането спря, стана невероятно тихо.

— Замириса ми още отвън. Чудех се от какво може да бъде.

Той закачи горелката над бутилката с газта и свали очилата.

— Значи вреш си носа навсякъде, така ли?

— Просто исках да знам откъде мирише.

— Откъде миришеше — кимна той към останките. — Не бива да гледаш към пламък с такава температура без очила. Две хиляди и триста градуса син пламък не е шега работа.

— Ще го запомня. — Обърнах се да си вървя.

— Запомни и още едно нещо. Не обичам хора, дето си завират носа навсякъде.

Малко по-късно усетих, че някой ме дърпа за рамото, събудих се и видях Мейсън.

— Холидей те търси по телефона — каза той.

Измъкнах се от колата. Той затвори вратата след мен и хвърли един поглед вътре през спуснатото стъкло.

— Виждам, че си намерил мляко. Не бива да оставяш бутилките да се търкалят, където завърнеш. Толкова ли си печен, че да не те е еня за отпечатъците?

— Започваш да ми досаждаш. Тия номера с отпечатъците са детска залъгалка. Къде е телефонът?

— В канцеларията.

Влязох в канцеларията и вдигнах слушалката от бюрото. Холидей се обаждаше от квартирата — всичко беше наред. Започна да ми обяснява как да стигна дотам, но й казах да почака, докато намеря лист и молив.

— … С автобуса за Мейуд до Монтийгъл стрийт. Блок „Маракийш“. Апартамент 114. Да, да, разбрах. Записах. Откъде да хвана автобуса?… Пресечката на Втора улица и Крайбрежна ли? Записах си всичко. Да, веднага… А, той ли? Аха, чудесно. Разбираме се чудесно. — Мейсън се появи пред канцеларията и се подпря на касата на вратата. — Не, няма го тук — избъбрих в слушалката и вперих очи право в него. — Някъде отзад е. Можеш да говориш свободно. — Продължих да го гледам и да се подсмивам. — Да, забелязах… Разбира се… е, хайде…

Затворих слушалката.

— Разбрала ти е душицата. Казва, че си бил притеснителен. Ти притеснителен ли си бе, Мейсън?

Това го раздразни. Сега вече влезе в канцеларията.

— Нафуканите копелета като теб са от ден до пладне, пък аз винаги ще съм си тук.

— Ще се видим по-късно. И не забравяй да изтриеш отпечатъците ми от бутилките за мляко. Не забравяй, че ти трябвам.

IV

Купих си обедното издание на един вестник и го зачетох в автобуса. Бяхме на първа страница, въпреки че същата сутрин съобщаваха и за дирижабъла „Акрон“, който вероятно се бе загубил някъде из Атлантическия океан. „ЧЕТИРИМА УБИТИ ПРИ БЯГСТВО ОТ ЗАТВОРНИЧЕСКО СТОПАНСТВО. ДВАМА НАДЗИРАТЕЛИ, ДВАМА ЗАТВОРНИЦИ. Подобна жестокост може да се очаква, се казваше в съобщението, щом закоравели престъпници като Токоуанда — убитият затворник — и Котър — избягалият затворник — биват извеждани за принудителен труд в открито поле и непрекъснато биват изкушавани от близостта на свободата, така че в един момент стават безразсъдни… Хора с такова престъпно минало, продължаваха да философстват в редакционната статия, трябва да се държат зад стените на щатския затвор…“

— Монтийгъл стрийт… — извика шофьорът.

Сгънах вестника и слязох от автобуса. Районът беше жилищен, но нямаше да остане такъв за дълго. Все още имаше доста стари къщи на Монтийгъл стрийт, двуетажни и триетажни, червеникавокафяви ерозирали островчета в стил рококо сред надигащия се океан от административни сгради. Автомобилното движение беше оживено, навсякъде се виждаха бензиностанции и паркинги. По-нататък по улицата, по средата на разстоянието до следващия ъгъл, имаше огромно разкопано място и от равномерно изпразващите се екскаватори долиташе непрекъсната ритмична поредица от звуци, еднакви по дължина, в една и съща гама. Блок „Маракийш“ се намираше на ъгъла, където беше спрял автобусът — двуетажна тухлена сграда, евтина и занемарена на вид, така че човек лесно можеше да се досети какво става вътре.

Влязох. Попаднах в малко фоайе с портиерна и домофон. Тръгнах по коридора, стигнах до апартамент 114 и почуках с показалец. Холидей ми отвори и влязох в квартирата й. Преди да успея да кажа нещо, преди да се огледам, все още с вестника в ръка, тя затвори вратата с ритник, увисна на врата ми, прилепи лице до моето и разтвори устни. Целунах я, но не така силно, както тя мен, и едва тогава забелязах, че е само по една тънка хавлийка, цялата разкопчана. Стори ми се, че гърдите й са малки, стегнати, твърди, но някак не на фокус; отново виждах онова Елдорадо и чувах целия Бах, гръмнал в един-единствен чуден звук. Прегърнах я силно, потреперих, а тя разтвори устни още по-широко, захапа ухото ми, задиша тежко и дъхът й повя като ранния есенен вятър, който някога се спускаше от родните планини Смоуки през пролома Вон към Ноксвил, а той се намира на края на света. Наведох глава, издърпах ухото си от зъбите й, като си повтарях, че сега трябва да спра, да спра, да спра и тази мисъл се бореше със стенанието на слабините ми, но всъщност само отглас от нея стигаше до съзнанието ми и заглъхваше толкова бързо, че аз не можех да направя нищо. Изведнъж усетих, че Холидей ме държи за ръката и ме дърпа към спалнята.

Спях, разбира се, но дори когато спиш, у теб бодърства някакво предплиопитекско съзнание, което ти помага да разпознаваш и много ясно да усещаш отделни неща. Знаех, че ми е топло, приятно и съм на сигурно място. На няколко пъти това чувство започваше да избледнява и вече разбирах, че скоро ще се събудя, но не можех да направя нищо, за да го предотвратя, защото напрегнех ли волята си, осъзнаването щеше да дойде още по-бързо. Можех само да се опитам да се отпусна, но и това се оказа невъзможно — до мен се промъкваха шумовете от външния свят, изпълваха бавно стаята и когато най-сетне бях в състояние да реша кои от тях са определящи, схванах, че чувам глухото изпразване на екскаваторите в долния край на улицата, отворих очи и се огледах. Транспарантите бяха спуснати, но на едно място слънчевата светлина бе намерила пролука и се бе провряла оттам — тънка златна жичка играеше с пищен блясък и придаваше на цветовете този оттенък, който е присъщ единствено на късния следобед. Значи беше късен следобед. Лежах и се вслушвах да доловя някакво движение, което да ми подскаже къде се намира Холидей, но нищо не се чуваше.

Станах, промъкнах се под игривата слънчева жичка, отворих вратата и надникнах в дневната. Беше празна, вътре имаше само евтини мебели. Отидох до вратата в другия край на дневната — беше открехната — и я бутнах. Кухнята беше малка и също празна. Тъкмо се връщах в спалнята, когато вратата към външния коридор се отвори и Холидей се появи. Беше облечена в сива вълнена пола, бяла шемизета и зелен кариран жакет, а в ръката си държеше хартиена торба с продукти. Видя ме и се усмихна.

— Няма ли да настинеш?

Погледнах се и открих, че съм гол.

— Сега ставам, току-що. Търсех те.

— Ходих да пазарувам. Джинкс се обади по телефона. Ще дойде да вечеряме заедно. — Това беше добре, имах да говоря с него по работа. — Мислиш ли, че мога да готвя, като стоиш пред мене така? Метни си нещо.

— Добре.

Холидей влезе в кухнята, а аз отидох в спалнята, обух едни гащета и се върнах при нея. Вадеше продуктите от торбата, спря, колкото да ме огледа, и каза: „Това вече е друго“ — после продължи да си гледа работата.

— Обичаш ли супа от гъби? — попита ме тя и вдигна една консерва, за да я видя.

— Всичко обичам. Както казваше дядо ми, толкова съм гладен, че бих могъл да изям десния бут на генерал Шърман6 суров.

Тя се засмя, измъкна и други консерви от торбата, а после извади един хляб от книжна кесия. Взех хляба. Беше още топъл. Поглъщах мириса му на бавни дълбоки вдишвания, исках да стигне до всяко кътче на дробовете ми. Боже господи! По какъв ли странен алхимичен път тайната на хляба, който някога печеше баба ми, бе стигнала дотук? Мирисът беше същият. Формата на самуна и цветът бяха различни, но мирисът беше същият. Дребната старица, надвесена над фурната…

— Пише нещо за избягали затворници — заговори Холидей.

Огледах се. Беше разгърнала вестник на скарата за изцеждане на чинии. Оставих хляба и взех вестника. За нас все още пишеха на първа страница, но тук даваха повече информация. „Изясниха се нови факти“, гласеше съобщението. Токо изведнъж се оказа опасен престъпник, развилнял се убиец и излезе, че влизал в числото на десетте най-големи врагове на обществото. Вече нямало никакво съмнение, се твърдеше във вестника, защо се е опитал да избяга от стопанството. Двама полицейски служители, надлежно снабдени с документи за екстрадиране, били на път да го върнат в Илинойс, за да бъде изправен пред съда по обвинение в убийство с цел грабеж на някакъв възрастен собственик на магазин, което почти сигурно означавало екзекуция.

— Токо — убиец, това нищожество — сред десетте най-големи обществени врагове, развилнял се главорез. Да се пукнеш от смях.

— Кой ги знае какво гласят, щом така са го разкрасили — рекох. — Никога не съм чел толкова глупости на едно място.

— Токо не ти ли е казвал?

— Какво да ми е казвал?

— Че го търсят за убийство.

Сега вече наистина се изсмях.

— Кого, по дяволите, е убил?

— Той не ти ли е казвал кого, по дяволите, е убил?

— Хайде, стига. Той беше такова шубе. Свито заешко сърчице. Вдигна ръце и ме изостави. Насред бостана ме заряза. Ако ме беше следвал, както му казах, никога нямаше да го улучат. Шубе си беше. Ето затова му видяха сметката. Развилнял се убиец, виж ми окото…

— А защо тогава ще бяга, след като му оставаха само още десет месеца? Защото идваха да го приберат, разбра ли? Мислиш ли, че щях да го пусна да рискува, ако положението не беше или всичко, или нищо? Толкова загубена ли ти изглеждам?

— Добре де. Убиец беше. Известен убиец.

— Е, хайде, завиждай.

— Да завиждам? На кого? На тоя нещастник? На тоя кокошкар?

Тя пристъпи и се нахвърли срещу мен с извадени нокти. Примижах инстинктивно, дръпнах главата си назад, вдигнах коляно и я ударих в слабините. Тя изохка, но май не беше от болка, а при мисълта къде съм я ударил, стомахът ме присви и пред очите ми се спусна жълта пелена, втурнах се към банята, пуснах водата, напълних шепи и наплисках лицето си, за да отмия вкуса на онова, което бе изпълнило устата ми едновременно със спазъма… и щом се изправих, видях, че Холидей е седнала на ръба на ваната.

— Не се сърди, моля те.

Взех една хавлиена кърпа от стойката на стената, нагънах я много внимателно, намокрих я под течащата вода, изстисках я, обърнах се и ударих с нея Холидей през лицето. Стомахът пак ме присви, но не ми призля както преди малко.

— Не се сърди, моля те — повтори тя.

Хвърлих кърпата във ваната, избърсах ръце в гащетата си и отидох в спалнята.

Холидей влезе уж безцелно и застана до леглото.

— Не се сърди, моля те.

— Прощавам ти — рекох. — Между другото, какво смяташ да правиш с тялото на Токо?

— Какво смятам да нравя с тялото му ли? Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че трябва да предявиш претенции. Ти си най-близката му роднина. Записано е колко пъти си ходила на посещение в стопанството. Ако не успеят да се свържат с теб, ще решат, че си забъркана.

— Ще решат, че съм забъркана ли? Ами че те го знаят. И то отдавна. — Холидей се обърна, излезе от стаята и след миг се върна с един от вестниците. — Най-добре прочети това — каза тя, като ми го подаваше. — Ей тука.

Взех вестника и зачетох въпросното място. „Пощенските власти са задържали Бейкън, раздавача, който обслужвал жилището на сестрата на Токоуанда. Той признал, че й съобщил, когато едно писмо от брат й, изпратено нелегално от затвора, било заловено от полицията“. Погледнах към нея, без да пускам вестника.

Тя ми заобяснява:

— Щом раздавачът ми каза за писмото, хванато от ченгетата, разбрах, че Токо е загубен, ако не действам бързо. Там имах един приятел, който се познаваше с Мейсън. Той му се обади по телефона и щом дойдох тук, всичко се уреди. Единственото, за което се тревожех, беше как Токо да изчезне от стопанството, преди ченгетата да се появят с документите за екстрадиране.

— Добри приятели имаш — отбелязах и хвърлих вестника на земята. — Пощальонът, приятелчето от Чикаго, Мейсън… Да, да. На тоя свят няма да се намери един човек, който да ти мисли злото.

— Пак започваш да ревнуваш.

— Ти не си с всичкия си. Да ревнувам! Не те бях виждал допреди две седмици и след тази вечер вероятно никога повече няма да те видя. Глупости!

Тя поприсви очи, съблече зеления кариран жакет и го метна през рамо с евтин театрален жест. С две ръце смъкна шемизетата си и я запрати в лицето ми. Долових лек мимолетен полъх на жена и когато махнах блузата от очите си, Холидей бе смъкнала ципа на полата си и я остави да падне на земята. Сутиен не носеше. Дръпна копчето на пликчетата си, а после ги ритна и те полетяха над леглото. Приближи се на две стъпки пред мен и застана разкрачена с ръце на хълбоците.

— Я повтори. Кажи пак, че няма да ме видиш повече след тази вечер.

Изправих се бавно и я пернах през лицето. Устата й зяпна, после се затвори, тя се хвърли разхълцана на леглото. Аз потреперих, после всичко стана розово, почти до червено, смъкнах се на леглото и докато се отпусках, си помислих, че тя е права, абсолютно права.

— Виж какво… — Пресегнах се, за да я накарам да се обърне. — Виж.

Тя преглътна онова, което не бе успяла да каже, залепи уста в моята, захапа устната ми и прекара ръце по голите ми рамене. Усетих как кожата ми се събира под ноктите й, а от банята се чуваше как водата тече в мивката.

V

Автобусът беше пълен с хора, които отиваха на работа. Пуснах монета в апарата за билети и се придвижих назад, стиснал обеда си в кафява хартиена кесия, за да се вижда, че и аз съм тръгнал на работа. Забелязах, че все още пишеха за нас на първа страница, но едрите заглавия бяха посветени на нещастието с военновъздушните сили. Дирижабълът „Акрон“ бил свален от буря край брега на Барнегат, Ню Джърси, и седемдесет и трима души загинали, включително и командирът на авиацията, контраадмирал У. А. Мофет. Всички четяха и говореха само за това. Обедът в кафявата кесия изобщо не ми беше необходим.

Слязох на един ъгъл заедно с още седем-осем души и гледах да вървя в средата на групичката им по улицата, която водеше към сервиза, сякаш ходех там от години.

Джинкс беше в канцеларията при Мейсън и двамата ме чакаха.

— Едно ти признавам — подхвана Мейсън. — Не ти трябва много време, за да се наканиш.

— Не ми е приятно Холидей да остава задължена — му отговорих. Обърнах се към Джинкс. — Взел ли си всичко?

— При мен всичко е наред, но изглежда, че Мейсън не е готов.

Погледнах към Мейсън. На лицето му беше изписана многозначителна усмивка и той демонстративно поглеждаше въображаемата си брада.

— Обръснах ги миналата седмица — рече той.

— Не те разбрах.

— Бакенбардите. Ти за кого ме вземаш — да не съм Дядо Коледа? Десет процента и веднага ти намирам кола. Да не си въобразявате, че тия работи падат от небето?

— Така ли ти каза Джинкс — десет процента? — засмях се аз. — Не ме е разбрал…

— Няма какво да не съм те разбрал — обади се Джинкс. — Каза десет процента.

— Казах двайсет и пет процента, Джинкс — смигнах му така, че Мейсън да ме види и да си помисли, че ме е изненадал. — Казах една четвърт за Мейсън за това, че ще използваме колата…

— Това е друго нещо. Я кажи сега какво не му харесваш на цвета на зефира?

— Аз и зефира не харесвам — отговорих и хвърлих пакета с обяда в кошчето за смет. — Много бие на очи. Искам черен форд лимузина с двигател „Мърмори“. Като тези на ченгетата…

— Хайде, хайде, не ти ли стига, че ще се повозиш на зефир!

— И на зефира ще се повозя още веднъж, колкото за тази работа. Но само за тази работа. А ти гледай да намериш черен форд лимузина с двигател „Мърмори“. И осем или девет комплекта регистрационни номера от други щати…

— Боже мой — възкликна той и поклати глава. — Не се гледа на какъв хал е, ами приказва на едро.

Не му обърнах внимание, а попитах Джинкс:

— Какво става с пистолетите?

Той посочи Мейсън:

— У него са.

— Не си искал револвер.

— Вече знаеш какво искам. Дай ги. — Той ме изгледа подозрително, после отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади два автоматични колта, трийсет и осемкалиброви, от синкавосива стомана и слонова кост по дръжките. Взех ги, подържах ги в ръце, огледах ги. Размахах ги нагоре-надолу, за да преценя тежестта им, после оставих единия, освободих пружината на пълнителя на другия, извадих с нокътя на палеца си патроните и ги събрах един по един в шепата си. Исках да проверя колко е стегната пружината. Върнах обратно патроните, сложих пълнителя, после проверих и другия пистолет. Пак ги огледах и двата. Нямаха грешка, точни и безупречни в съвършенството си като окръжност.

— Господи, какъв театър разиграваш? — каза Мейсън с подчертан сарказъм.

Ритнах го с всичка сила по куция крак. Той изсумтя и се преви на две, а когато се изправи, лицето му беше сгърчено от болка.

— Друг път да не ми говориш така — предупредих го аз.

— Господи, Ралф — извика Джинкс, — какво, по дяволите…

— Разбра ли? Друг път да не ми говориш така — повторих на Мейсън.

— Изчезвай — отвърна ми Мейсън. — Изчезвай. Махай се оттук.

Само го изгледах.

— Колко ще ми искаш за тези пистолети?

— Махай се — изпъшка той. — Изчезвай. Оставяй пистолетите и изчезвай.

— Колко? — попитах отново.

Той ме изгледа сърдито. Накрая каза:

— Двеста долара за двата.

— Дадено. — Знаех, че е прекалено много, но не исках да споря с него. — Хайде — обърнах се към Джинкс, — да тръгваме…

— В брой — продължи Мейсън.

— Ще имам пари в брой до един час. Тогава ще се разплатим за всичко. Включително и за форда лимузина с двигател „Мъркюри“. — Направо се усещаше как щракат колелцата в главата му. — Стига си се притеснявал. Ще се върна. Знаеш го…

Той седна на стола, хвана ударения си крак и го прегърна, сякаш държеше бебе. По физиономията му личеше, че още го боли. Кимнах на Джинкс и двамата излязохме от канцеларията му, отидохме отзад на паркинга и се качихме на зефира.

— Господи, Ралф — каза Джинкс, като излизахме с колата към улицата, — не биваше да го правиш. Та той е куц…

— Още една причина да внимава какви ми ги приказва.

Направихме завой към улицата и се включихме в потока на движение.

— Да, но той много ни помага…

— Ако той не ни помагаше, друг щеше да се намери. Единственото, от което имаме нужда, е пари. Боже мой, та погледни Карпис, Дилинджър. Пирпойнт и останалите. Ако събереш акъла на всичките заедно, няма да ти стигне, за да завършиш и началното училище. Как, по дяволите, си мислиш, че се справят? С пари, ето как. Трябва им тип като Мейсън — купуват го. Трябва им ченге или шериф — купуват го. Отговорът е един — пари…

Пътувахме към центъра сред потока от коли.

— И все пак няма защо да се хвърлят пари на вятъра. Ти имаше един трийсет и осемкалибров револвер. Защо ти беше втори пистолет? — попита Джинкс.

— Не ща револвер, казах ти. Не ги обичам. Затова поисках автоматични пистолети. Мейсън откъде ги е взел? Чисто нови са…

— Той всичко може да ти намери, всякакво оръжие. Пистолети, пушки, автомати, газови маски за сълзлив газ…

— Как? Да се занимаваш с такива работи е по-опасно, отколкото да си играеш с динамит.

— Не и в неговия случай. Зет му отговаря за полицейската охрана на стоманолеярния завод. В завода има цели складове, пълни с такива играчки. Както във всички големи заводи наоколо.

— Хич не е лошо.

— Особено пък за нашия дребосък. — Джинкс зави към паркинга зад големия магазин за хранителни стоки „Номер едно“ и попита: — Накъде?

— Накъдето искаш. — Часовникът на арматурното табло на зефира показваше девет и пет. — Ти ли свери часовника?

— Точно в осем и половина — отговори той и спря лимузината на едно от очертаните места за паркиране. От двете ни страни имаше доста други коли. — Трябва да се появи всеки миг, ако си направил сметката правилно.

— Освен ако машината за миене на бутилки не се е развалила отново.

— Какво?

— Шегувам се — отвърнах му аз. — Взе ли лепенки?

— Да. — Той извади от джоба си две ролки и ми ги показа. Беше лейкопласт, бял, широк пет сантиметра. — Ами превръзките?

— Взел съм всичко. Също и маските. — Откопчах сакото си и го разгърнах, за да види маските, захванати с безопасна игла за ризата ми. Бяха смешни маски, каквито носят децата на празника Хелоуин. Откопчах едната и му я подадох. На бузите имаше мацната черна боя, а под носа — дълги щръкнали мустаци. Другата, тази за мен, изобразяваше физиономия на мома — алени бузи, начернени мигли, голяма уста. Джинкс взе своята, без да каже нищо, и я скри под сакото си.

— Холидей ги е купила от някаква сергия — казах аз.

— Май доста е накупила. Страхотна идея, а?

— Ами да…

— Ще побъркаме ченгетата с тия маски. Няколко хубави удара и поемаме на запад.

Той ме смушка и аз се огледах. Фургонът на млекаря се приближаваше към бетонния парапет, който ограждаше задния вход на магазина, встрани от рампата за разтоварване.

— Този ли е? — попита Джинкс.

— Този е.

Джинкс се наведе напред, за да погледне през мен към млекаря. Джо беше, той самият. Вече беше излязъл от фургона и пълнеше дървената каса с бутилки мляко.

— Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш с него сам? — попита Джинкс.

— Сигурен съм.

Някакъв младеж в сива престилка като на общ работник от магазина излезе от задната врата с голям панер и отиде до фургона.

— Здрасти, Джо… — каза той.

— Здрасти, Малкия…

Малкия се покатери на фургона и започна да пълни панера с пакети масло, сирене, картони яйца, като в същото време приказваше с Джо за някакъв отбор по хокей на лед или нещо такова. Не чувах добре какво си приказват. Скоро напълни панера и се прибра в магазина. Джо го последва, повлякъл касата с бутилки мляко, вързана с въже през дръжката.

— Ясно ли е всичко? — попитах Джинкс.

— Цяла нощ съм го преговарял. Следвам те до супермаркета на Хартфорд. Обръщам колата и я паркирам отвън. Влизам и чакам пред хладилника, докато всичко се изясни.

— Точно така. — Отворих вратата и излязох.

— Стискам ти палци — рече той.

— Остави тая работа за друг път.

Той запали двигателя и излезе на заден ход, за да обърне колата към улицата. Тръгнах нехайно към фургона. Някаква дебела повлекана се показа от задната врата на магазина — ядеше бонбони и мъкнеше натъпкана до скъсване торба с продукти. Когато подмина, скочих във фургона и се свих зад предната седалка. Извадих пистолетите от джобовете на сакото си и ги оставих на пода. После свалих шапката и сакото си, свих ги и ги сложих в ъгъла под седалката. Прибрах единия пистолет в левия си заден джоб, а втория задържах в дясната си ръка и тогава видях, че Джо се появява откъм магазина и влачи празната дървена каса. Дойде до фургона, вдигна касата и я метна над предната седалка, тя прелетя над главата ми и падна в задната част. Джо влезе вътре и тъкмо се канеше да се прехвърли над седалката, когато ме забеляза.

— Ела тук — му казах.

Лицето ми беше на половин метър от неговото. Той се уплаши. Отвори уста — бях сигурен, че ще се развика; силно замахнах с пистолета и ударът на цевта попадна точно над ухото му. Чу се звук като от смачкан пъпеш, бликна кръв. Той политна напред, подхванах го с лявата ръка, прехвърлих го през седалката отзад, за да не се вижда, но преди всичко гледах да не изцапам бялата куртка с кръв и да му я съблека по-бързо. В задната част на тясната камионетка се получи голяма бъркотия. Опитах се да му сваля куртката, а от рафтовете изпопадаха бутилки мляко, пакети масло и сирене, вдигна се такъв шум, че всеки миг очаквах някой да надникне, за да разбере какво става. Най-сетне успях да я съблека, ударих го още веднъж по главата, този път отгоре, и имах всички основания да смятам, че още дълго време няма да помръдне. Преоблякох се в неговата куртка, сложих си неговото кепе, което ме стягаше малко, седнах зад волана на фургона и го подкарах към улицата. С крайчеца на окото си видях, че Джинкс минава зад мен.

На ъгъла завих и подкарах към „Хартфордс“, спрях на самия край на алеята за колите, така че между тротоара и фургона да остане място за Джинкс да паркира и зефирът в никакъв случай да не се окаже заклещен от други коли, когато дойде време да изчезваме. Изключих двигателя и останах да наблюдавам Джинкс, който зави към мен и на заден ход вкара колата на мястото, което му бях оставил. После излезе и отиде до служебния вход на супермаркета. Промъкнах се в задната част на фургона и започнах да пълня дървената каса с бутилки мляко. Кръвта на Джо течеше като от заклан шопар. Да не повярваш, че един старец има толкова кръв. Стичаше се по малко улейче в средата на металния под, та взех едно стограмово пакетче масло, за да й препреча пътя. Прехвърлих се над тялото на Джо, после прескочих седалката и влязох в магазина, повлякъл касата след себе си. Никой не ми обърна внимание. Отворих вратата на хладилника и занареждах вътре бутилките, а Джинкс дойде при мен и отвори другата врата, като че ли беше купувач.

— Отпред всичко е наред — каза той.

— Давай тогава.

Затворих вратата на хладилника, избутах празната каса настрани, към рафтовете с тестени закуски, и тръгнах нагоре по стълбата към канцеларията. Хвърлих поглед наляво. В залата имаше десетина клиенти — отвисоко магазинът изглеждаше като цветно рекламно изображение на стандартния американски супермаркет. Най-горе стълбището образуваше тясна площадка, там направих знак на Джинкс, наведохме се и надянахме маските. После отворих вратата на канцеларията, извадих пистолета и влязох вътре. Хартфорд седеше зад бюрото до вратата и редеше купчинки от чекове, монети и банкноти, а зад съседното бюро седеше жена с гръб към мен.

Хартфорд вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря. Понечи да каже нещо, но видя пистолета в ръката ми и Джинкс зад мен, и устата му се затвори.

— Сложи си ръцете на тила — му казах.

Той се поизправи, както беше седнал, и вдигна ръце на тила си. В този момент се обърна жената, като завъртя цялото си тяло, и видях, че на бюрото й има секретарска телефонна уредба.

— Излез оттам и легни на пода — наредих й аз.

Тя се надигна бавно и застана до бюрото си, а на лицето й се изписа колебание. Не изглеждаше ни най-малко уплашена.

— Лягай — повторих и чух зад себе си звука от отвиване на лепенка. Тя също го чу — по лицето й пробягна двоумение, но аз вдигнах пистолета и тя седна на пода. Извадих две дамски превръзки от джоба си и ги подадох на Джинкс.

— Лягай долу — заповяда й той и я бутна на земята. Прегъна на две превръзките, натъпка ги в устата й и здраво я пристегна с лепенките.

Хартфорд обърна глава, за да го погледа как се справя, а после се изви към мен:

— Много си ми хубавичка, моме.

Наредих му:

— Лягай до нея.

Той стана от стола и легна на пода до жената, а Джинкс се зае да го обработва. След като запуши устата му с превръзки и лепенки, Джинкс го хвана за глезените и ги стегна с лепенки за китките.

— Е, сега ти си ми хубавичък — подиграх му се аз, сложих пистолета в джоба си и обрах всичките банкноти и чекове, които се виждаха наоколо, напъхах ги под ризата си, а монетите дори и не погледнах. После двамата с Джинкс излязохме, свалихме маските и тръгнахме по стълбите. В залата търговията си вървеше както обикновено…

Слязохме долу и напуснахме супермаркета. Взех си сгънатото сако и шапката от фургона на млекаря и щом влязох в зефира, Джинкс отпусна съединителя и колата потегли.

— По дяволите, ти си знаел какво приказваш — рече Джинкс тихо. — Сигурно сме свили едно двайсет бона…

— Едва ли. Но като за начало не е зле.

Бяха шест хиляди сто четиресет и два долара и очите на Мейсън щяха да изхвръкнат.

— Боже господи — възкликна той, — обрали сте зеленчуковата борса!

— Какво ти пука? — го попитах.

— Какво ми пука ли? — Той се обърна към Джинкс с помръкнало лице. — Поне ти не биваше да го правиш, глупак неден.

— Няма какво толкова да викаш — отговори му Джинкс тихо. — Не беше зеленчуковата борса.

Мейсън го изгледа сърдито, все още недоумяващ, после изведнъж се пресегна и взе няколко чека, които бях наредил на купчинка до банкнотите. Разгледа ги — бяха само два-три и устните му затрепериха сърдито.

— „Хартфордс“! „Хартфордс“! — извика той. — Все е същото. Дори по-лошо. На същата улица. Защо не ми казахте къде отивате?

— Много съжалявам, драги. Най-искрено. Твоето безпокойство много ме наскърбява. С удоволствие щях да ти кажа какво съм си наумил, само дето и през ум не ми мина, че това може да ти влиза в работата, дяволите да те вземат.

Тънкият вой на сирена откъм улицата стигна до ушите ни и Мейсън подскочи, сякаш му бяха пъхнали нагорещена медна жица в задника.

— Глупак неден! — повтори той на Джинкс. — Да оберете магазин в нашия район.

Звукът на сирената, който ставаше все по-висок и по-пронизителен, изпълни канцеларията с кратката си заплаха, докато полицейската кола профуча край сервиза. През отворената врата видях Нелс да притичва към улицата.

— Няма защо да се косиш, Мейсън. — Взех една шепа банкноти. — Една четвърт от шест хиляди сто четиресет и два долара е хиляда петстотин трийсет и пет долара. Двеста за пистолетите — стават хиляда седемстотин трийсет и пет. С хилядарката, която ти дължи Холидей, стават точно две хиляди седемстотин трийсет и пет.

— Един момент — обади се Джинкс. — Ами моят дял?

— Ще стигнем и дотам.

— Ще стигнеш, ама много късно…

— Господи! — извика Мейсън. — Трябва ли да стоим тук с всичките тези пари на открито и да спорим? Всеки миг може да нахълта някой. Нека да отидем отзад, където зареждам акумулаторите…

— Стига си се косил — му казах. — Ако влезе някой, толкова по-зле за него…

Очите му пламтяха, а устните му бяха побелели.

— Тогава бързо си ги поделете, пръждосвайте се оттук и повече не искам да ви виждам. Ти си побъркан, дяволите да те вземат, побъркан си и не искам да имам нищо общо с теб. Ако знаех с какво се захващам…

— Мен не ме засяга дали Холидей дължи хиляда долара — прекъсна го Джинкс. — Отдели неговите хиляда седемстотин трийсет и пет, а останалото да си разделим. Излиза четири хиляди четиристотин и седем долара. Взимам две хиляди…

Хвърлих парите на бюрото и го изгледах.

— Раздели ги.

— Готово… — рече той, отиде до бюрото и започна да брои банкнотите.

Нелс влезе в канцеларията, но спря стъписан и се вторачи в парите.

— Това ли е станало в „Хартфордс“?

— Това е едно от нещата, които станаха — отговорих му аз. — Може би по-важно е, че ще намерят труп във фургона на млекаря зад супермаркета. Трупът е на шофьора на фургона. Наложи се да го ударя няколко пъти. Беше стар човек. Сигурно съм го убил.

Мейсън не каза нищо — от притеснение вече не можеше да реагира, само хапеше горната си устна. Но Нелс също се обезпокои и погледна към зефира през вратата на канцеларията.

— Няма защо да се стряскаш — му казах. — Всичко е наред.

— Значи сега имаме и убийство — промълви бавно Мейсън.

— Много е вероятно — потвърдих предположението му.

Джинкс се обърна с по един куп банкноти във всяка ръка.

— Ето, оправяй старите си дългове.

Отброих хиляда долара и ги подадох на Мейсън, но той не прояви желание да ги поеме. Казах му:

— Хайде, твои са.

— След час тук ще почернее от ченгета — продума той, съвсем излязъл от релси, направо да го съжалиш. — Ще обърнат всичко с главата надолу.

Вдигнах парите почти до брадичката му.

— Останалите са на бюрото ти. Взимай ги…

Най-сетне ги взе.

— Има още две незначителни подробности, за които трябва да се погрижиш. Върху задната седалка на зефира ще намериш куртката на млекаря, шапката му и две маски. Най-добре е да ги изгориш. Ако бях на твое място, щях да се отърва и от тия чекове…

— Боже господи — простена той.

Кимнах на Джинкс и двамата с него излязохме, поспряхме се за миг на тротоара и хвърлихме поглед към растящото безредие пред „Хартфордс“. От всички посоки се стичаха хора, иззад ъгъла се разнесе воят на още една сирена, която все още беше на няколко пресечки оттук, но скоро стигна до нас — оказа се линейка.

— Наистина ли мислиш, че си убил оня човек? — попита ме Джинкс.

— Сигурно — отвърнах. — Черепът на един дядка не е кой знае колко здрав.

Когато се върнах в квартирата, Холидей още не беше станала. Лежеше, но не спеше. Просната бе по гръб, с ръце под главата, и щом приближих вратата на спалнята, се понадигна, изви се и отметна чаршафа, за да се видят гърдите й, а когато отидох още по-близо, забелязах, че току-що се е гримирала. Усмихваше се, мълчеше и ме подмамваше с премрежения си поглед.

— Браво, точно така — трябва да изглеждаш съблазнителна — рекох. — Току-що платих хиляда долара за теб.

— Значи нямам нищо за връщане, а?

— На някои хора. — Разкопчах ризата си и извадих банкнотите, които бях скрил от Джинкс и Мейсън. Бяха към двайсет долара, не повече.

— Само това ли ти остана?

— Ти подиграваш ли се? — Извадих останалите пари от джоба си и й ги показах. — Аз се трепя като вол с едничката мисъл, че когато един мъж се върне капнал от умора, вкъщи ще го чака поне нещо топло.

Тя се засмя, изрита чаршафа и извърна голото си тяло към мен.

— Ето ти нещо топло.

Надявам се, че един ден ще мога да гледам подобна картина, без да чувам прекрасна музика, това си помислих, докато тъпчех парите обратно в джобовете на панталона си.

— Причуло ти се е — отвърнах й аз, свалих сакото си и се мушнах в леглото с дрехите. — Не съм казвал, че съм капнал от умора.

VI

Стоях в кухнята, сърбах топло кафе, вслушвах се в шума на хидравличното устройство на екскаватора в долния край на улицата и разправях на Холидей какъв паникьор и страхливец е Мейсън — направо се чудех как може такъв нервен и мекушав човек да се захване с работа извън закона — когато на входната врата се почука — рязко и нетърпеливо. Холидей ме погледна стреснато, а и моето сърце прескочи един-два удара.

— Остани тук — казах на Холидей и влязох от кухнята във всекидневната. Чукането се повтори — силно, кошмарно силно. Направих още няколко стъпки към вратата и извадих пистолета от задния си джоб. Попитах:

— Кой е?

— Аз съм, Ралф… Мейсън. Отвори ми да вляза.

Беше гласът на Мейсън, без съмнение неговият глас. Озадачих се какво може да търси той тук, но прибрах пистолета в задния си джоб, отключих вратата, отворих я и в същия миг като на кино двама мъже се спуснаха към мен. Опитах се да затворя и да извадя пистолета си, но преди да направя каквото и да било, те ме блъснаха с рамене, събориха ме на земята, избутаха ме в стаята и се намъкнаха след мен. Бяха яки типове, средни на ръст, единият малко по-едър от другия, но и двамата с пистолети. От километър личеше, че са ченгета.

— Горе ръцете — ми изкомандва по-ниският.

Изправих се и вдигнах ръце. Второто ченге, по-едрият тип, мина зад мен, дръпна пистолета от задния ми джоб и едва тогава Мейсън, който очевидно беше наблюдавал всичко от коридора, влезе в стаята, но остана в дъното и се облегна на тапицираната каса на вратата.

Наругах го:

— Мръсен предател…

— Млъквай — ми заповяда по-ниският и се обърна към Мейсън: — След като си влязъл, затвори вратата. — Рийс, намери мадамата — нареди той после.

— Тук няма никаква мадама — побързах да го излъжа.

— Ти ще ми кажеш… — Той махна на Рийс да се заеме с работата си. — Знаем какви сте ги свършили. Пипнахме и оня, другия нехранимайко.

— Мръсен предател — повторих на Мейсън.

— Абе ние здравата го натиснахме. — По-ниският се опита да ме заблуди, но аз веднага го усетих.

— Знам аз кой кого е натискал.

— Млъквай — повтори ми той.

— Двуличен мръсен предател — продължих да ругая Мейсън.

— Затваряй си устата! — изкрещя ченгето.

От кухнята се чу шум като от боричкане, Холидей се разписка, изкрещя нещо неразбираемо, а после Рийс я довлече в стаята, като я държеше за рамото. Още беше боса, само по кимоно, с разярена физиономия.

— Тая е същинска дива котка — каза Рийс.

Неочаквано Холидей се отскубна от него, хвърли се срещу Мейсън и замахна към лицето му, свила пръсти както граблива птица ноктите.

— Казах аз, тая е същинска дива котка.

— Я стига… — изръмжа по-ниският към Холидей. — Дръж се прилично.

— Душичката й ще извадя — заплаши Мейсън.

Холидей отново замахна към него и този път одра бузата му — появиха се три къси червени ивици. Мейсън измъкна нож, пружината му щракна, острието блесна зловещо, той замахна, но по-ниското ченге го цапна по брадичката с цевта на пистолета си — бърз, рязък удар отдолу, нанесен не със злоба, а просто от раздразнение. Мейсън примигна и прокара ръка по лицето си, за да провери дали е потекла кръв.

— Накарай я да седне — посъветва Рийс по-ниското ченге.

— Казах аз, че тая е същинска дива котка.

А аз си мислех колко хубаво би било да завра оная ацетиленова горелка в гърлото на Мейсън и да прогоря в главата му такава дупка, че като го ритна, стъпалото ми да потъне в нея.

— Прибирай ножа и изчезвай. — По-ниският реши да се отърве от Мейсън. — Хайде, изпарявай се.

Мейсън прибра острието на ножа, избърса лице с ръкава на сакото си, обърна се, отвори вратата и излезе. По-ниският се пресегна и блъсна вратата още веднъж, за да е сигурен, че се е затворила, и после се върна при мен.

— И аз не го обичам много-много, но едно му признавам — широка душа е. Знаеш ли какво е направил, преди да дойде тук? Взел е всичките две хиляди и седемстотин долара, които си му дал, и ги е прибавил към събраното…

— Май че той не знае за старицата — каза Рийс.

— Не знаеш ли? Не си ли разбрал за старицата? — попита ме по-ниският. — Болна е от туберкулоза.

— Каква старица?

— Тази, чийто мъж си претрепал във фургона, който разнася мляко — каза той е кротък тон. — Болна е от туберкулоза. Ще я изпратим в Аризона…

— Искаш да кажеш, че Мейсън ще я изпрати — обади се Рийс.

— Е, той не поема сам всичките разноски — каза другото ченге. — И ние ще добавим по нещичко. За колко време ще стигнат неговите две хиляди и седемстотин долара? Тя ще има нужда от лекари, от медицински сестри вероятно в продължение на години, а къде ще живее и какво ще яде? Необходими са не по-малко от шест-седем бона.

Мъглата, обхванала повърхността на съзнанието ми, се разкъса и въпросите за това откъде може да са научили подробностите и защо вече събират подписка за старата жена — вдовица едва от един час, намериха отговор: беше изнудване — сръчно и изпипано, работа на професионалисти. Стомахът ми се сгърчи в кървав спазъм, защото ченге, което те изнудва, веднага ще ти тегли куршума, след като веднъж докопа парите. Убит при опит да бъде задържан, така пише в докладите им — номерът е винаги един и същ и не се променя, защото е абсолютно съвършен, няма грешка.

— Май трябва да тръгваме към управлението — каза по-ниското ченге. — Трябва ли да им сложим белезници според теб, а, Рийс?

— Мен ако питаш, не се налага. Той е чист…

— И аз съм чиста — заяви Холидей, изправи се рязко и разтвори с две ръце кимоното, за да покаже, че отдолу няма нищо. Седемте града на Сибола му подействаха като удар в лицето, той изсумтя тихичко, почти като дете, прикова поглед, застана като хипнотизиран и съвсем се забрави…

— Вече можеш да си свалиш ръцете. — Благоволи да ми разреши по-ниското ченге и прибра пистолета в кобура отзад на хълбока си, като разигра цяла церемония — подържа го в дланта си, погледна го, после погледна мен, сви устни, сякаш преценяваше риска, и накрая го пъхна в кобура.

Отпуснах ръце.

Рийс най-сетне се съвзе и каза на Холидей:

— Щом ще тръгваме към управлението, да ти помогна да се облечеш, а?

— Щом трябва. — Тя пусна краищата на кимоното, но го остави разтворено, с незавързан, увиснал колан, мина покрай мен и ми смигна лукаво, а тъпият шопар се изниза подир нея.

— И аз трябва да се облека — подхвърлих на другото ченге. Не че ревнувах, ами просто исках да си взема сакото. Беше метнато в единия край на леглото. Всичките пари бяха в джобовете му. Това ми трябваше — парите. Не исках да ги намери този питекантропус еректус. Не че ревнувах.

— … Един по един, един по един — дочух, че ми отговаря по-ниското ченге.

— Съжалявам за старицата — произнесох гласно, а си мислех: Щом види сакото, ще го опипа, за да провери дали няма пистолет; ще намери парите и това съвсем ще ги улесни; ще си ги вземат, нас ще ни приберат, а после мога да ги обвинявам до посиняване, кой ще ми повярва…

— Болна е от туберкулоза.

— Разбрах! Трябва да отиде в Аризона. — Мъчех се да си спомня дали Холидей беше изритала чаршафите така, че да покрие сакото.

— … страхотно място е това Аризона. Особено ако не си болен от туберкулоза. И на мен ми се ходи там някой ден. Но засега никакво пътуване. Оттук всеки ден-два или три автобуса тръгват за Аризона.

— Знам — отговорих. Рийс може и да не забележи сакото, ако поне част от него е скрита под чаршафа. Някакво си сако е последното нещо на света, което би трябвало да го интересува в такъв момент. Но аз трябва да избързам, трябва да взема сакото пръв. Намери ли той парите, приберат ли ни след това, загубени сме, нищо не може да спаси вратовете ни от въжето. Ако успея да взема сакото пръв и им платя да ни оставят, те пак може да ни убият, но все има някакъв шанс тези приказки за автобуси към Аризона да не са измама, а пък дори да не е така, много повече неща могат да се случат в тази стая, където само две ченгета имат пистолети, отколкото в предварителен затвор със стоманени решетки, или в специален затвор за осъдени на смърт, но пак със стоманени решетки, където сто ченгета ще държат сто пистолета…

— Имате ли нещо против и аз да внеса известна сума за старицата?

— Не е нужно. Ще минем и без теб…

— Но аз имам желание. Знам какво е да боледуваш от туберкулоза. И майка ми страдаше навремето. Така или иначе, ще трябва да предам парите. По-добре да ги вземе старата жена, вместо да ги връщам на супермаркета. Тя има много по-голяма нужда…

— За това спор няма. Ами добре, да речем, че ще стане. Колко имаш предвид?

— Мога да събера хиляда и четиристотин…

Това го изненада. Той вдигна глава — дясната страна на устата му беше увиснала надолу.

— Нахалството ти си го бива! Взел си шест бона, нали? Хиляда и четиристотин долара…

— Толкова останаха. Мейсън взе две хиляди и седемстотин, другият също получи два бона. Ето ги четири и отгоре дотук. Останаха хиляда и четиристотин. Това е първата работа, с която се захванахме тука; минавахме само на път за Аризона. Боже мой, та ще се стискам ли аз за неколкостотин долара? Разбирам какъв шанс ни давате и съм ви признателен. Но това е всичко, което имаме — хиляда и четиристотин долара.

— Добре де, добре. Къде са парите?

— В другата стая, в джоба на сакото ми.

— А къде ти е сакото?

— На края на леглото. Може да е скрито под чаршафа. Ще го донеса.

Той направи няколко стъпки към вратата на спалнята и през цялото време не откъсваше поглед от мен.

— Хей, Рийс, Рийс… — Намери сакото на нашия човек. На края на леглото е…

Очите му не ме изпускаха, изразът на лицето му беше празен; след малко сакото ми полетя през вратата, приземи се в краката му и пистолетът издрънча на пода. Той погледна сърдито към спалнята, взе сакото, извади пистолета и го сложи в собствения си джоб. После намери парите, хвърли сакото ми на пода и го срита към кушетката.

Обадих се:

— Ще ни потрябва една стотачка, та да стигнем до Аризона.

Все едно че нищо не бях казал. Сложи парите в другия си джоб и пак погледна през вратата на спалнята.

— Хей, Рийс, доведи мадамата тука…

Това ме изплаши. Кървавият спазъм отново сви стомаха ми. Ако имаха намерение да ни оставят на мира, защо трябваше да водят Холидей тук? Щеше да ни арестува, мръсникът, ето това щеше да направи. Е, добре, жалък негоднико, обещах си наум, ще проглуша света за тези пари, пък ако ще никой да не ме слуша, пък ако ще да ме обработваш…

Рийс и Холидей излязоха от спалнята. Тя беше облечена в жакет и пола от туид, а в ръка носеше шапка и едната си обувка.

— Имате ли нещо против да се дооблека?

— Защо ти е да се обличаш? — попита по-ниското ченге. — Никъде няма да ходите…

— Няма ли да ги отведем в управлението? — попита Рийс.

— Така е по-добре…

— Ами тогава да й помогна да се съблече…

По-ниският го изгледа нравоучително и каза на Холидей:

— Застани ей там, до него.

Холидей се поколеба и Рийс й направи знак с пистолета, който все още държеше в ръка:

— Нали чу какво ти говорят. Застани там…

Помислих си: Това е — в крайна сметка няма да ни арестуват, ще ни убият тук. Холидей дойде до мен и аз се отдръпнах съвсем мъничко назад, така че тя да остане между мен и пистолета, очите ми не се откъсваха от ръката на Рийс. Фокусирах погледа си в показалеца му, извит около спусъка, извърнах се на една страна, наклоних глава в обратната посока, така че целта му да стане колкото е възможно по-малка, и се приготвих щом изстреля първия куршум, да се хвърля към по-ниския…

— Слушайте ме сега — казваше в този миг по-ниският, — напускате града с различни автобуси. Повтарям: с различни автобуси. И да не сте се върнали…

— Не се тревожете. С различни автобуси — обади се Холидей като ехо. — Не се тревожете. Няма да се върнем…

— Хайде… — рече ниският на Рийс и тръгна да излиза.

Не можех да повярвам, но беше така — Рийс последва по-ниското ченге към вратата на коридора.

— Моля ви, господине — чух гласа си, — може ли да ми върнете пистолетите?

Спряха се и двамата, по-ниското ченге погледна Рийс, а той сви рамене. По-ниският извади моя пистолет от джоба си, издърпа пълнителя и изхвърли патрона от цевта. После метна пистолета върху кушетката, Рийс му подаде другия и той повтори процедурата. После двамата излязоха, без да кажат нищо, и затвориха вратата след себе си.

Още не можех да повярвам; бяха си отишли, но усещането за страх още витаеше из стаята като бетонен облак. Сякаш в лош сън си избягал от великан с десет ръце — свил си се зад някой ъгъл и си се отървал, но знаеш, че всеки миг той ще се пресегне над някоя от къщите и ще те сграбчи. Стоях така и изведнъж чух собственото си дишане, вдигнах глава към Холидей и видях, че ме наблюдава. Седнах, но нямах сили да прибера краката си и цялата им тежест се събираше в петите. Казах:

— И за един милион долара не бих искал това да се повтори, та дори за десет милиона.

— Можеше да бъде и по-зле.

— Не можеше.

— Не беше чак толкова зле…

— Да, не беше, но само за такива, които нямат ум в главата си. Теб, ако питат, не беше толкова зле. За теб беше много приятно да се показваш пред онази свиня. Щом можеш да се покажеш пред някого, ти си прекарваш много приятно…

— Ревнуваш, това е всичко…

— Глупости.

— За нищо друго ли не можеш да мислиш? За теб няма ли значение, че се отървахме така невероятно, няма ли значение, че ще се измъкнем от този град спокойно и безнаказано — изглежда, теб такива неща не те интересуват. Единственото, което те занимава, е, че съм се показала пред онова ченге. Защо не признаеш, че имахме голям късмет и всичко ни се размина?

— Аз мисля за всичко. — Най-сетне успях да прегъна краката си. Изправих се, взех сакото си от пода и пистолетите от кушетката и влязох в спалнята. Облякох сакото, изпод купа дамско бельо в чекмеджето на скрина извадих два пълнителя от запасите, сложих по един във всеки пистолет и вкарах по един патрон във всяка цев, за да са готови за стрелба. Пуснах ги в джобовете си, сложих шапката си и тръгнах да излизам. Холидей стоеше на вратата и ме гледаше.

— Къде отиваш?

— Ще се върна до един час.

— Забрави това, дето си го намислил! — каза тя твърдо и ми препречи пътя. — Ако се захванеш сега с Мейсън, спукана ни е работата. Не се занимавай с него…

— Изобщо не съм си помислял за него.

— А за какво мислеше? Виж какво — бързо подхвана тя, — Джинкс разполага с пари. Ако са го хванали, да се оправя сам.

— И за Джинкс не съм мислил. Нямаме пукната пара. Трябват ни пари, за да се махнем.

— Не. Много е рисковано. Все пак ми останаха малко пари, достатъчно са. Достатъчно, за да напуснем града.

— Колко имаш?

— Към двайсетина долара.

— Докъде ще стигнем с тях?

— Стигат…

— Махни се от пътя ми.

Тя ме хвана с две ръце и ме разтърси.

— Ти луд ли си? Трябва да се махнем оттук. Всеки миг могат да ни обвинят в убийство. Не бива непрекъснато да разчитаме на късмета си…

— Стига си ме дърпала…

Тя спря да ме дърпа, но продължи да ме стиска за раменете.

— Ще се справят с нас за една минута… — каза тя тихо с пресипнало гърло и в крайчеца на устата й се показа слюнка.

Казах й:

— Ти не си онази мадама с автомата, която видях вчера. Трябва да е била някоя друга. Била е друга мадама…

— Някой трябва да те вразуми, аматьор такъв, хапльо.

Фраснах й един в стомаха, тя се удари в касата на вратата. Политна, падна и заблъска по пода с юмруци, разхълца се, разциври се.

Наведох се над нея и казах:

— Млъкни и си отваряй ушите. Млъкни, чуваш ли! Слушай какво ти говоря.

След малко спря да блъска по пода и вече щеше да вдигне глава, но преди да ме погледне, на вратата се потропа. Така се стреснах, че за миг останах като парализиран. Холидей се бе понадигнала, бе подвила крака под себе си и от нея се разнасяше дъх на страх, остър и възбуждащ като мириса на канела. Изправих се внимателно и отидох до вратата, като извадих единия пистолет от джоба си. Отново се почука и едва сега осъзнах, че всъщност беше леко барабанене с пръсти, нетърпеливо, но не властно и това наистина малко ме поуспокои; съобразих, че онези негодници не биха се върнали така кротко, не биха потропвали по вратата с един пръст, а звукът беше точно такъв… и отворих, като се прикрих веднага, за да не рискувам — този път да не се проявя като хапльо; пистолетът ми беше готов, пръстът ми бе обхванал спусъка с такова напрежение, че от цевта можеше да изригне огън дори от силата на пулса ми.

Беше Джинкс. Блъснах вратата с рамо. Забелязах, че е кисел, а очите му святкаха сърдито.

— Мейсън ни е натопил, мръсникът му с мръсник, Мейсън беше.

— Да те вземат дяволите, Джинкс, знаем кой ни е натопил — каза Холидей с разтреперан глас и тръгна към него. — Ако имаш да си разчистваш сметки с Мейсън, оправяй си ги сам и не се опитвай да въвличаш и Ралф в тази работа. Едвам се отървахме и няма да ти позволя да провалиш всичко.

— Кой се опитва да проваля нещо? — кипна той. — За бога, дошъл съм тука, за да ви направя услуга, а ти още от вратата си готова да ме изядеш с парцалите. Дошъл съм, за да ви предупредя за ченгетата, а ти се нахвърляш върху мен.

— Изпаднала е в истерия — осведомих го аз и се обърнах към нея: — Остави го на мира.

— Някой ден отново ще поема подобен риск, за да ти направя друг вид услуга — каза й той, а на мен обясни: — Бях от другата страна на улицата, където са старите коли за продан. Видях го да излиза. Сбъркан, сакат мръсник. Ако имах пистолет, щях да го застрелям, както седеше в полицейската кола…

— Ако искаш да се разправяш с Мейсън, сам си разчиствай сметките. — Холидей се намеси отново. — Не се опитвай да въвличаш и Ралф. Ние трябва да се махнем оттук, трябва бързо да се махнем. И то без теб. Ти няма да дойдеш с нас. Заминавай в друга посока, чуваш ли…

Джинкс я изгледа за миг, после намръщен се обърна към мен. Попита ме:

— Какво й става?

— Нали ти казах. Изпаднала е в истерия.

— Трябва да се махнем от града — пак се обади тя. — Казаха ни да се махнем от града.

— Джинкс, можеш ли да повярваш, че това е същата мадама, която познавахме вчера…

— Няма начин…

— Гледаш ли? — обърнах се към Холидей. — Успокой се за малко, ако обичаш. Не се притеснявай. Поемам нещата в свои ръце. Остави ме да се справя.

— Ти добре се справи дотук. Хапльо такъв.

— Моля ти се…

— Тоя сбъркан сакат мръсник изобщо не ме предупреди, че идват тайните ченгета. Най-спокойно ги остави да дойдат и да ме спипат. Вдигам глава и ето ги — пред мене.

— Много добре знам какво ти е. И нас ни оскубаха.

— Мен не са ме оскубали. Тогава не знаех, че са дошли да ме изнудват. Ония две ченгета не ги познавам и мислех, че са дошли да ме окошарят. Не знаех, че е изнудване. Нямаше да се ядосам толкова заради едно изнудване. То…

Прекъснах го.

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш… не те били оскубали? Значи ли, че не си им платил?

— Не разбрах, че е изнудване. Мислех, че ще ме арестуват.

Холидей вдигна поглед към мен, а аз сведох очи към нея. И двамата си мислехме за едно и също — щом не е платил на ченгетата, значи парите са още у него.

Попитах го:

— Ами тогава как се отърва?

— Те изобщо не ме хванаха. Работя си в магазина, те идват откъм служебния вход и питат къде е Джинкс Рейнър. Казвам им, че е отпред, те отиват към предната страна, а аз свивам в задната уличка. Мислех, че ще ме арестуват. Не разбрах, че е изнудване, докато не видях Рийс и инспекторът да излизат оттук без вас. Тогава загрях.

— Инспектор ли? Тоя, по-ниският, инспектор ли е?

— Да. Инспектор Уебър.

Тъй, тъй — си помислих. Приготви си голямата кошница, инспекторе. Приготви си най-голямата кошница.

— Значи парите са все още у теб? — попита Холидей.

— Естествено. У мен са. Два бона. Ей ги. — Той потупа десния джоб на панталона си.

— Това е чудесно — възкликна Холидей и аз разбрах, че според нея сега можем да напуснем града и че няма да е необходимо да предприемаме друг обир.

— Това е чудесно — казах аз, като си мислех за нещо съвсем различно.

— По-скоро бих дал половината пари на тия типове, за да остана тук, отколкото да задържа всичките и да се махна. Тъкмо ми беше потръгнало в този град.

Ти изобщо не знаеш колко ти е потръгнало в този град, това ми се прииска да му кажа.

— Защо да не ти потръгне и на друго място — обади се Холидей. — Можем да се срещнем някъде. Денвър. Далас. Канзас Сити.

— Виж я ти нея — иска да се среща с тебе. Отново си й станал симпатичен.

— Млъкни най-сетне, хапльо такъв, аматьор.

— Може и да не съм такъв хапльо и аматьор, какъвто ме смяташ. Току-виж, съм те изненадал — отвърнах на Холидей. — Може да не се наложи да напускаш града — подхвърлих на Джинкс. — Има възможност да те уредя.

— Гледай кой е седнал да говори за уреждане.

— Моля те.

— Много си бил важен. Маестро. Той знаел всичко по въпроса как да се оправяш с ченгетата. Да. Само да го беше видял как се оправя с тях. — Истеричната криза бе започнала да преминава. От друга страна, Холидей започваше да се настървява наново. Беше уверена, че ще успее да се облажи с част от двете хилядарки на Джинкс, и вече се чувстваше по-добре. — Има вероятност не той, а аз да те уредя. Накарай го да ти разкаже как успя да уреди себе си. Големият специалист. Охо, ами че той така се изплаши…

— Добре, изплаших се. Признавам. Много се изплаших. Но сега не ме е страх… Уверявам те, не ме е страх.

— Да беше го видял преди пет минути.

— Много неща могат да се случат за пет минути. И много се случиха. Сега имам идея, добра идея.

— Чувал ли си някога толкова много глупости? — попита тя Джинкс.

— Естествено е, че не можеш да ме разбереш. Това е голямата трагедия на висшия интелект — неспособността да преведе мислите си на достатъчно ниско равнище, за да го разбират слабоумните.

— Защо, за бога, не престанеш да важничиш? Защо не приемеш истината за себе си? Ти си просто един хапльо…

— Да, хапльо, но с известни различия — казах ясно, бавно и спокойно, — които включват членство в почетното общество „Фи Бета Капа“, университетска диплома и колекция от психози, за които доктор Ломброзо би дал лявата си ръка, както и снобска страст към светски дреболии като вратовръзки „Шарве“, ризи „Брукс Брадърс“ и обувки „Пийл“… — Помислих си: Глупаци, вие сте само машини за преработване на храната, но аз няма да се занимавам с вас още дълго, няма да се занимавам с вас по-дълго, отколкото е абсолютно необходимо, и в този миг внезапно като взрив, който разпиля мислите ми на морави късове, се появи образът на Холидей, гола в леглото, във ваната, под душа, на земята, в колата, навън, и от него пулсираше сласт, дошла направо от пещерите, пъпът ми потръпна, сякаш ми се подиграваше, и ми стана ясно, че си мисля за глупости, истински глупости, защото за това поне тя винаги щеше да е абсолютно необходима…

— Стига си се обяснявал, хайде да се махаме оттук — говореше тя в този момент и вече тръгваше към спалнята.

Джинкс ме наблюдаваше намръщен. Казах му:

— Ако я слушаш нея, аз не мога сам и обувките да си завържа. Сигурен ли си, че тоя е инспектор?

— Да, сигурен съм.

— Рискува много с такова едно изнудване. Инспектор е, може би е възможно да се спогодим за работа. Има вероятност да те уредя. Не е зле да поостанем тук известно време. Може и да ни се размине. Такъв вариант устройва ли те?

— Разбира се. Много ще е хубаво…

— Добре, какво губим?

Холидей излезе от спалнята с шапка на главата, преметнала манто през ръката си и с голяма дамска чанта.

— Сега остава да решим накъде потегляме, за да изпратя куфарите си — каза тя.

— Остави аз да й кажа — предложих на Джинкс и веднага й отговорих: — Ние вече решихме накъде потегляме.

— Накъде?

— Наникъде.

Тя погледна към Джинкс, сякаш си мислеше, че се шегувам, но когато отново обърна очи към мен, се увери, че няма шега. Подадох единия пистолет на Джинкс.

— Оставаме тук — заявих. — И този път не искам никакви спорове.

— Аз няма да споря… — рече Холидей натъртено. — Повече няма да се разправям с теб. Ти си побъркан и ще гледам да се намеря колкото е възможно по-далеч от теб. — Тя погледна към Джинкс. — Ще ми дадеш ли сто долара?

— Разбира се. — Той пристъпи към мен. — Виж какво, Ралф, не можем ли да останем заедно? Защо трябва да се делим?

— Тя се дели, не аз, а тя се дели. Дай й сто долара и нека да се дели. Дай й ги и нека да се изнася оттук. Да се върне в Чикаго. Там ще й е добре. В Чикаго тя има много влиятелни приятели. В Чикаго тя няма никакви врагове…

— О, господи… — изпъшка тя.

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да послушаш какво имам да ти кажа. Най-малкото.

— О, господи… — повтори тя и остави мантото и чантата си.

Рано същия следобед работниците от една фирма за музикални инструменти и апаратура ни доставиха портативна уредба за запис, малък фонограф, десетина трийсетсантиметрови ацетатни плочи, няколко допълнителни игли за запис и микрофон с петнайсет метра кабел. Джинкс им плати и освен това купи от единия комплект употребявани инструменти. Едва след като си тръгнаха, Холидей излезе от спалнята, защото я бях накарал да постои там и да не им се мярка пред очите.

— Това е страхотен риск. Страхотен — заяви тя.

— Не разбирам как можеш да кажеш подобно нещо. Имаш нагледен пример отпреди малко за поведението на едно ченге, когато открие лесни пари. След като нищо не се е променило за четири или пет поколения, какво те кара да смяташ, че ще се промени за четири-пет часа?

— И все пак…

— Ако обичаш, махни се от главата ми с това ужасно съмнение, което се стича от тебе и капе по килима. Идеята ми харесва. В нея няма нищо сложно или претенциозно. Отличава се с простотата на мисленето на аматьорите и хапльовците. Иди, моля те, да си легнеш. Дремни си, почини си.

— Как си го представяш, че ще ги върнеш тук, за да направиш записа? Трябва да дойдат тук, за да направиш записа, нали? Как ще ги накараш?

— Останалите хиляда и осемстотин долара на Джинкс ще прошумолят много, много тихичко. — Тя се нацупи от недоумение. Запитах се: Такава ли ще бъде винаги съдбата ми — вечно да ги надвишавам с една глава, вечно да обяснявам дума по дума какво искам да кажа? — Звукът, който хиляда и осемстотин долара издават, щом потъркаш банкнотите една в друга, е много тих. Почти не се чува до другия край на стаята… но едно ченге може да го долови от километри разстояние. Този звук се разпространява с такава дължина на вълната, към която са настроени само ушите на ченгетата.

Тя поклати глава с недоверие, премести поглед от мен към Джинкс, който вече беше изкарал фонографа от кашона и разопаковаше лостовете за запис и възпроизвеждане, без да ни обръща внимание. Повторих й:

— Иди, моля те, да си легнеш. Дремни си, почини си. — После попитах Джинкс: — Такъв фонограф ли искаше?

— Да. Тези са най-добрите. — Отвори задния капак и извади микрофона. — Трябва да му намеря място. — Седна на кушетката, взе в скута си малкото радио от страничната масичка и го заразглежда. Обърна микрофона настрани и го прилепи към гърба на радиото, съпоставяйки размерите им. — Тук ще го монтирам. Ще извадя говорителя и ще сложа микрофона на неговото място. — Той проследи с поглед кабела на радиото и се надвеси над облегалката на кушетката, за да види къде е контактът. — Мисля, че така въпросът може да се реши.

— И аз мислех за същото. Точно зад тази стена има вграден шкаф за дрехи. Можеш да скриеш апарата в дрешника. Можеш да направиш дупка в первазчето на пода зад кушетката. Няма да се вижда. Ще остане зад кушетката. Съвсем ще се скрие.

— Виж какво… — подхвана Джинкс, — не се опитвай да мислиш вместо мен. Мисли вместо нея, но не се опитвай да мислиш вместо мен.

Веднъж да свършим с тази история, веднъж да се подсигурим, ще ти покажа аз кой ще мисли — това ми мина през ума, но изрекох:

— Само исках да ти помогна.

— Е, това е единственото нещо, за което нямам нужда от помощ. Иди да полегнеш. Дремни си някъде.

Той се изправи, отиде в спалнята, запали лампата и се вмъкна в дрешника. Върна се след минута.

— Добре е. Върши работа.

Погледнах към Холидей.

— Нали го чу какво казва. Я гледай по-весело…

VII

Слязох от автобуса на ъгъла и ми беше приятно и малко странно, че мога да го направя естествено и привично като човек, който от години слиза от един и същ автобус на един и същ ъгъл — като ветеран; защото най-малко от всички се набива в очи майсторът — дори на най-дребното, дори на слизането от автобус. Обикновеният посетител от друг град, който отива някъде с автобус едва за втори път, дори няма да се опита да действа като майстор, вероятно изобщо няма да му дойде наум; ако не знае къде точно да слезе и от коя врата, той ще тръгне да пита, да, така би се държал обикновеният посетител от друг град, който прави всичко нормално. Но аз не правех нещата нормално. Полагах толкова усилия за тези подробности, изпълнявах ги направо съвършено и самото изпълнение, което никога не биваше отразено в огледалото на средния човек, ме убеждаваше, че съдбата ме покровителства. Вървях по улицата, която водеше към центъра — към зеленчуковата борса и сервиза на Мейсън, и следвах приливите и отливите на обедната тълпа; момичета и жени с пламнали като кръв устни, оцветени в толкова оттенъци на червеното, колкото са пръстите на ръцете и на краката, устни, между които от време на време се показваха и зъби; мъже в ленени сака, в раирани сака, без сака — и те също фетишисти, налапали цигари, пури, лули, клечки за зъби, но в крайна сметка единствено фетишите им за уста се виждаха, а един господ знае колко още бяха скритите и най-порочен сред тях навярно беше посредствеността; долнопробни, прости, отвратителни човеци, тези, които за щастие биват унищожавани от войните. Какво ще ви донесе съдбата в близко бъдеще, дребни хорица, които още подсмърчате и се държите за полите на майките си? Ще ви дадат два долара повишение на заплатите? Колкото за сандвич плюс нахокване?

Пред „Хартфордс“ вече нямаше суматоха. Момчето от сергията със зеленчуци миеше връзка цикория, някакъв прислужник метеше тротоара с метла с дълга дръжка. Огромният разлом, пробит в тихото всекидневие на супермаркета, беше запълнен от тежестта на повторението.

Така изглеждаше и гаражът на Мейсън, но аз знаех, че е само привидно и точно затова бях дошъл. Полицаите бяха изпуснали Джинкс, значи досега трябваше вече да са поставили засади, а едната от тях следваше да бъде при сервиза, в случай че по една или друга причина Джинкс реши да се добере до Мейсън. Вероятно щеше да има цивилен агент до телефона в канцеларията и друг, който да се навърта край задната врата — така и беше. Действията на полицията са строго определени като в геометрична задача, а отговорът е винаги в края на учебника.

Спрях пред входа на канцеларията и агентът, застанал до телефона на бюрото, ме изгледа тъпо. Беше към петдесетгодишен, дори по-възрастен, и имаше дълъг стаж като ченге, защото на лицето му беше изписана завършена проклетия, каквато може да избуи и да върже само от дълги години нисше полицействане.

— Да? — посрещна ме той.

— Мейсън тук ли е?

— За какво го търсиш?

— За една кола.

— Така ли? Каква кола?

— Каквато и да е — стига да върви.

— Къде искаш да отидеш?

Проницателността и предпазливостта стояха пред мен в спретнат външен вид, с голямо шкембе и петдесет и втори номер обувки. Тръгнеш ли по дирите на дивеча в полето, трябва да се движиш срещу вятъра, а в гъсто залесените места бъди много внимателен, не стъпвай по клонките, не разклащай шумките и храсталаците. Не забравяй, че съществуването на животните зависи от зрението, обонянието и слуха им и ти като ловец не можеш да си сигурен до каква степен са развити инстинктите им, така че трябва да бъдеш непрекъснато нащрек, за да не подплашиш плячката. „Мейсън тук ли е?“ — „За какво го търсиш?“ — „За една кола.“ — „Така ли? Каква кола?“ — „Каквато и да е — стига да върви.“ — „Къде искаш да отидеш?“ Господин Саскуоч7 вървеше из гората срещу вятъра и се справяше великолепно.

— Никъде не искам да ходя. Съвсем честно, не ща. Мислех да си остана тук, но Мейсън и инспектор Уебър се намесиха. Инспекторът иска да се махна от града. Май е най-добре да извикате Мейсън…

Той ме зяпна глупашки, намръщи се и намръщеното му лице започна да се криви като от някакъв тик, предизвикан от вибрациите на сложния механизъм, който бавно се превърташе в обемистия му череп. Ни най-малко не изглеждаше изненадан, че познах какъв е. Един факт напираше да премине през съзнанието му и напредъкът му можеше да се проследи по страданието, обезобразяващо лицето му. Най-сетне проумя. Кривенето спря и кожата встрани от месестата част на ухото му се изду като козината на настръхнало куче.

— Значи инспекторът ви е открил… — продума той бавно.

— Да.

Влезе другият агент — този, който се навърташе около задната врата. Беше към трийсет годишен, прекалено млад, оня израз още не беше вързал плод на лицето му, но цветната пъпка вече се разтваряше. Попита:

— Какво става, Рей?

— Същото, дето става от години. Ние още патки пасем. Инспектор Уебър иска тоя тип да се махне от града. — Той прекоси стаята и дойде при мен до вратата. Провикна се навътре към самата работилница: — Мейсън!

През цялото време другото ченге не откъсваше поглед от мен. Но и двамата изглеждаха разочаровани и без настроение.

— Къде е Джинкс Рейнър?

— Не знам — отговорих.

Рей се върна при нас и подхвърли:

— Тоя сигурно иска пак да услужи на инспектора, на него ще каже.

— Ако знаех къде е Рейнър, щях да ви съобщя. Да не мислите, че искам инспекторът да се покаже толкова алчен.

— Какво искаш? — обади се Мейсън иззад гърба ми.

— Кола искам.

— При това черен форд лимузина с двигател „Мъркюри“, нали?

Извърнах се и го изгледах. По лицето му се четеше наглост и насмешка. Присъствието на двете ченгета му вдъхваше учудваща храброст.

— Боя се, че проявих прекалени амбиции — демонстрирах разкаяние. — Черният форд лимузина с двигател „Мъркюри“ ще трябва да почака. Сега каквато и да е кола ще ми свърши работа. Надявам се ти или Нелс да ни закарате с Холидей извън града.

— Да бяхте го чули тази сутрин — каза той на ченгетата. — Друга песен пее сега. — После продължи към мен: — Ужасно много съжалявам, Ралф, стари приятелю, ужасно съжалявам, но само за това съм си мечтал, да те закарам с мадамата ти някъде и един от двама ви да ми тегли куршума в гърба.

— Не си ме разбрал правилно. Не ти се сърдя. Нямам ти зъб…

— Не ме търси за нищо…

— Към кого да се обърна? Нямам време за такива работи. Трябва да се махна от града. Виж — казах и извадих хубаво надиплените хиляда и осемстотин долара, — мога да си платя. Хиляда и осемстотин долара. — Всички се изненадаха. — Да не си мислите, че ще оставя инспектора да ме изнуди?

— Все ми е едно дали имаш хиляда и осемстотин долара — заяви Мейсън. — Все ми е едно дали имаш осемнайсет милиона долара. Изчезвай оттука…

Рей се обърна другарски към по-младия си колега, а в същото време душеше наоколо, за да разбере откъде духа вятърът. Хипопотамът се канеше да тръгне отново из дивите гъсталаци.

— Бен, ще трябва да проверим онзи сигнал за Джинкс Рейнър. Вярно е, че онова място по главен път номер четири е на края на света, почти до границата на щата, но пък ще можем и да закараме човека дотам…

— Не — отряза Бен.

— Е, хайде, хайде, чакай малко — подхвана го Рей търпеливо. — Трябва да се оказва съдействие. Инспекторът иска тоя човек да си обере крушите. Защо да не му помогнем? Ние ще услужим на инспектора, той ще услужи на нас…

— Не — отказа пак Бен. — Има нещо гнило в тая работа. — Щеше ми се да му кажа: Можеш да бъдеш сигурен, че наистина има нещо гнило; бръкни и ти в кацата с меда, Бен. Не е толкова голяма, че да стигне за цялата ви служба, но бръкни, докато има. — Не искам да се забърквам с инспектора…

— Тоя инспектор, дявол да го вземе… — измърмори Рей.

— Махай се оттука! — Бен реши да се отърве от мен.

Махнах се. На входа откъм улицата се поизвърнах и хвърлих поглед назад през рамо. Мейсън отиваше към дъното на работилницата и накуцваше с болния си крак. Знаех накъде се е запътил. Отиваше на другия телефон. Отиваше да се обади на инспектора, дявол да го вземе.

Инспекторът, дявол да го вземе. Той е толкова високопоставен, че може да му се размине. Е, добре. Lex talionis8. Голямата риба поглъща по-малката, по-малката поглъща новоизлюпените рибенца, новоизлюпените рибенца поглъщат молюските и така нататък, да почиват в мир. Ало, майко, аз съм. Тържеството по случай встъпването ми в длъжност свърши, обаждам ти се от Белия дом. Ало, инспекторе, довечера ще ми трябват двама-трима цивилни агенти, за да направя един удар.

Ако.

Но не бива да има никакви „ако“. От мен зависи да няма никакви „ако“.

Забарабаних с пръсти по вратата на квартирата, но никой не ми отвори. Допуснах, че може да съм почукал много леко, и повторих, този път по-силно. Пак никой не се обади, не се усещаше никакво движение отвътре, никакъв звук. Да. Щом си обърна гърба… Почуках два-три пъти с кокалчетата на ръката си и веднага след това вратата бавно се отвори. Изненадах се. Не бях чул приближаващи се стъпки. Джинкс се показа иззад вратата и я затвори. Нищо чудно, че не бях чул стъпки. Беше бос. Казах му:

— Виждам, че се числиш към така наречената цивилизована школа.

— Какво? — попита той смутено.

— Не можеш да го правиш, без да си свалиш обувките и чорапите. Разочароваш ме. Мислех, че си привърженик на схватките без регламент.

— Ами… — неспокойно се запъна той. — Канех се да си мия краката.

— Стига приказки — рекох, но не много ядосано, защото става ли въпрос за Холидей, не можеш да се сърдиш много на мъжа.

В този момент тя излезе от спалнята — по дрехите й нямаше нито гънчица, на главата й — нито едно разрошено косъмче, на лицето й грееше любезна усмивка — ще речеш, съпругата на викарий, влязла да поднесе чай на гостите. Можех да й прережа гърлото, но възхищението ми към нея омота това мое желание в здравите си върви, стегна го силно отвсякъде и накрая го задуши. Съвестта й беше бронирана. Холидей знаеше, че аз знам, че тя току-що е станала от леглото с това нещастно глупаво копеле, но у нея нямаше и сянка от неудобство, стеснение или вина. Влезе в стаята с някакво некрофилско достойнство — съпругата на викария, дошла да поднесе чай — как да не признаеш, че е страхотна, наистина страхотия, и пъпът ми отново потръпна…

— Не се забави много — приветливо ме посрещна тя.

— Един майстор никога не се тутка — отвърнах и това беше намек, отправен и към Джинкс, а в същото време наум си повтарях, че не бива да й се възхищавам повече колко е страхотна и да се захвана с работа; всеки миг тоя инспектор, дявол да го вземе, щеше да цъфне, а после щеше да има предостатъчно време да й се възхищавам, предостатъчно време пъпът ми да тръпне, тогава щях да бъда в състояние да изпитвам удоволствие, тогава щях да го оставя да изскочи над токата на колана ми, ако…

Ако.

Но не бива да има никакви „ако“. Боже мой, просто не бива да има никакво „ако“.

Казах на Джинкс:

— Влизай там и нагласяй машината.

— Нагласена е и е изпробвана.

— Както и да е, влизай вътре.

— Откъде знаеш, че ще дойде? — попита той.

— По дяволите, всичко е намислено така, че да дойде. Направил съм така, че да дойде. Къде е другият пистолет?

— Там вътре… върху уредбата за запис.

— Вземи и тоя — подадох му и моя пистолет. — Нека да са у теб. Надявам се, че ще се престрашиш и ще стреляш, ако нещо се обърка.

— Как може нещо да се обърка? Нали си майстор…

— Захващай се с машинката, ако обичаш.

— Добре — съгласи се той, без да спори повече. — Само не забравяй през цялото време да го държиш пред микрофона.

— Няма да забравя. Влизай вътре…

— Мислиш ли, че имам време да си обуя обувките?

— Имаш време да спреш с приказките…

Той се ухили на Холидей и влезе в спалнята. Тя го наблюдаваше с безразличие. Казах й:

— Извини ме, моля ти се.

— За какво?

— За това, че те обезпокоих в такъв момент на екстаз. Но се опитай да прецениш положението. Стоях отвън в коридора и не можех да накарам никого да се размърда, а очаквах инспекторът да се появи всеки миг. Това щеше да провали всичко. Така че, разбираш, трябваше да вляза, просто трябваше да вляза. Аз съм последният човек на тоя свят, който би поискал да ти попречи на удоволствието, но този път просто нямах друга възможност. Надявам се, че разбираш…

— Разбирам… — каза ми тя мило.

— Ти си страхотна. Страхотна в истинския смисъл на думата.

— Не ме иронизирай.

— Не те иронизирам. Опитвам се да бъда искрен. Ти си страхотна.

— Моля те, не се сърди.

— По дяволите, тогава стискай си краката. — Свалих сакото си и отидох до кушетката. Тя се размърда, обърна се и ме изгледа, докато минавах. Хвърлих сакото си на кушетката и също я изгледах. При теб няма скрито-покрито, само едно не искам от теб, и в крайна сметка точно то ще ми се случи, ако не престанеш да лягаш с всеки, с когото си на „здрасти“, това исках да й кажа, но не го направих, мислех си, че Джинкс може да чуе от микрофона. Не исках да стигаме до разрив… засега. Имах нужда от него и от неговите хиляда и осемстотин долара, които бяха в джоба ми.

— Какво стана в сервиза на Мейсън? — попита тя.

— Това, което ви казах, че ще стане. — Не може да се каже, че отговорих със задушевен тон. — Фрашкано с ченгета… и Мейсън беше там. Дадох му да зърне хиляда и осемстотинте долара и той се спусна право към телефона.

— Това е добре — каза тя и малко се поуспокои. — Притеснявах се за теб.

— Отсега нататък, когато се тревожиш за мен, не се утешавай със секс.

Очите й блеснаха. Гласеше се да ми отговори, но думите не успяха да се оформят. На вратата се почука. И двамата онемяхме.

— Не забравяй какво съм ви казал. Просто следвайте моя план — казах с възможно най-тихия глас, при който думите все пак заглушаваха туптенето на сърцето ми. Аутодафе. Спокойно, сърце, по-бавно, по-бавно, започнах да си повтарям, няма нищо страшно, все едно че съм в топло пухено легло, в противен случай той нямаше да дойде, по-бавно, сърце… Минах покрай Холидей, отново ме лъхна острият мирис на канела, отидох до вратата и отворих. Инспекторът и Рийс стояха отвън, но този път видът им беше едва ли не извинителен, като че ли бяха тръгнали от къща на къща да събират абонаменти.

— Ще ни поканиш ли да влезем? — попита инспекторът.

Влязоха и аз затворих вратата след тях.

— Малко се изненадвам, че ви намирам тук — започна инспекторът. — Мислехме, че вече сте на път за Аризона…

— Опитахме се да заминем, сър, как да не се опитахме. Ходих да търся кола.

— Всеки ден за Аризона тръгват два или три автобуса, моето момче. Казах ти го и преди…

— Да, сър, знам. — По-бавно, сърце, по-бавно. Заради теб гласът ми се променя, задъхвам се. Няма защо да се вълнувам: хванали сме го, хванали сме го здравата. Само трябва да намеря начин да го заведа до микрофона, да го накарам да застане пред него… Заговорих отново: — Не искам да си мислите, че съм някакво самонадеяно копеле, сър. Не съм от тия твърдоглави глупаци, които правят напук. — И бавно заотстъпвах назад към кушетката. — Ще направя каквото ми казахте. Ще се махна от града. Нали ще се махнем от града? — обърнах се към Холидей.

— Вярвайте ми — веднага се включи и тя, но всъщност заговори на Рийс — другото ченге; усмихваше му се, той й връщаше усмивката и си мислеше все за онова… онова, което тя искаше да го накара да си мисли, дяволите да я вземат.

Най-сетне усетих с прасците си, че съм стигнал до кушетката, и седнах. Радиото, в което беше скрит микрофонът, стоеше на съседната масичка, близо до мен.

— Кога? — Инспекторът направи три-четири крачки към мен, бащински смръщил чело. — Не можеш ли да оцениш, когато някой се отнася добре с теб? Дадох ти шанс. Може би поначало сбърках…

Добре, добре, ченге такова, почакай малко и ще видиш дали си сбъркал, или не си. Това е най-голямата грешка, която някога си правил, подкупен негоднико. Туптенето на сърцето ми вече не беше така буйно и вълнението ми спадаше, започнах да овладявам положението.

— Оценявам го, как да не го оценявам, сър — отговорих му веднага. — Готов бях да се кача на автобуса за Аризона, както ми казахте. Нали така беше? — обърнах се към Холидей. — Нали искахме да се качим на автобуса за Аризона, както ни каза инспектор Уебър? — Трябваше да го назова по име, за да не може после да се измъкне, след като го чуе на записа.

— Да, искахме — отвърна тя. — Но нямахме пари.

Тя се приближи до другия край на кушетката и седна, но не според правилата на изисканите дами, а разтвори колене и полата й се опъна, та Рийс наклони глава до рамото си, защото съвсем явно се опитваше да погледне колкото може по-нагоре. Нали разбирате? Не беше крив човекът…

— В това беше бедата — заобяснявах на инспектора. — Нямахме пари. Взехте ни всичко до шушка. Останаха ни само един-два долара. Трябваше да намеря човека, дето ми помогна в оная работа със супермаркета. Неговият дял беше два бона.

— Тоя, дето го чакат Прат и Дауни — каза Рийс на инспектора.

— Намери ли го? — попита инспекторът.

— Да, сър. Той ми подхвърли някоя и друга стотачка.

— Някоя и друга, а? — подметна той иронично. — Осемнайсет стотачки, нали?

Престорих се на изненадан от осведомеността му.

— Е, вече разбрах, сър, че ако искам да имам тайни от вас, трябва да стоя настрана от сервиза на Мейсън. Разбрах го… но не знаех откъде другаде мога да взема кола. Това е причината, дето… Извадих банкнотите от джоба си, разгънах ги на коляното си и ги пригладих. — Ето ги, хиляда и осемстотин в брой. Колко мога да задържа?

— Е, да, но този път трябва да се вземат предвид и други хора — рече той бавно.

— Кои? — попита Рийс.

— Прат и Дауни…

— А защо? — отново попита Рийс.

— Не ставай глупак — грубо го сряза инспекторът. — Те са съвсем наясно. Защо си мислиш, че са оставили тоя тип да влиза и да излиза там, където са направили засада, и не са го прибрали? В отдела и без туй има достатъчно завистници… — Той се протегна, измъкна хиляда и осемстотинте долара изпод пръстите ми и ги разпери. Подаде ми две двайсетачки и една десетачка.

— Взимай…

— Боже мой, инспекторе. За нас само петдесет долара ли?

— Ти си виновен, кой ти е крив, нали ти се навря в тоя загубен сервиз и издаде всичко. Казах ти да се махнеш от града. Според тебе как се чувстват тези момчета? Навремето и за мен все не идваше ред. И аз пасях патки като тях. На кого според тебе ги е яд повече — на тебе или на мене?

Взех петдесетте долара.

— Не се сетих за това. Вижте какво, инспекторе, тоя човек, дето ми помогна за супермаркета на Хартфорд, той ми е приятел. Оттук е. Живее в града. Каза ми, че било детска игра да се приберат едни пари, когато ги пренасят за заплати. За Аризона, то се знае, ще заминем, но се чудех… Ако вземем да останем тук, в тази квартира, докато дойде време да направим удара, да го направим и после веднага да се чупим, какво лошо може да има в това? Тук сме в пълна безопасност, на първата работа носехме маски, никой не може да ни познае… а сумата си я бива, инспекторе…

— Нямам ти доверие — прекъсна ме той.

— Естествено — отговорих. — Но все ще се намерят хора, на които имате доверие. Ще ни трябват поне двама души. Вие ще ги изберете. Струва си, двайсет хиляди долара са това. Вие ще изберете двама души, на които имате доверие, и ще ги пратите с нас. Можете да дойдете и вие двамата с Рийс — ще ни измъкнете с колата или там каквото трябва. Ако се получи фал, ще излезете със стария номер, че сте получили сигнал и сте дошли да ни заловите на местопрестъплението. Едип инспектор винаги може да се измъкне…

Досега само ми бе минавало през ум да използвам ченгета при обир, но никога не бях го обмислял специално, също както левият защитник в отбора по бейзбол на Далас си разсъждава за евентуално участие в световното първенство; досега това бе останало само една смътна амбиция, хрумване, което се бе породило в съзнанието ми за миг и бе отминало. Но сега имах чувството, че е изпълнимо, без да се налагат дългогодишни тренировки с отборите на горските пущинаци. Лицето на инспектора оставаше непроменено, равнодушно, но очите му едва видимо се разшириха, той хвърли бърз поглед към Рийс, сякаш искаше да долови мислите му по телепатия, а после отново се обърна към мен. Подхвърлих му:

— Какво толкова, по дяволите, нека и ние да намажем нещо като хората.

Той поглади възела на евтината си копринена вратовръзка, като не сваляше очи от мен, вторачен напрегнато, сякаш по лицето ми можеше да предвиди успеха или провала на операцията. След минута отново погледна към Рийс и кимна по посока на спалнята. Чудесно! — помислих си веднага: — Идете, господа, в съвещателната зала и обсъдете въпроса. — Но изведнъж се сетих, че Джинкс е там, в шкафа, и инспекторът сигурно водеше Рийс вътре не за да обсъждат предложението ми, а навярно имаше подозрения и щеше да претърси стаята, навярно беше надушил нещо нечист, и защо да не се досети, та коя скитаща се отрепка като мен е в състояние да направи подобно нагло предложение на полицейски инспектор. Рекох си, боже мой, този път не си разигра картите както трябва; това не ти беше необходимо, в ръцете ти беше заради изнудването, но не, ти, с твоя талант, ти, с твоя гений, ти, с твоя садизъм трябваше да объркаш всичко, недорасъл хапльо такъв; усетих познатата тръпка да се надига в стомаха ми и — прас! — блъсна ме отведнъж, светлочервена жар обхвана червата ми и ги заусуква, както се навива ластикът на детско аеропланче. От другия край на кушетката Холидей ахна и от гласа й сякаш също се стичаше страх. Дадох си сметка, че се отваря вратата на спалнята, и в целия си смут проумях — трябва да предупредя Джинкс, че не Холидей или аз отваряме вратата, а инспекторът и Рийс.

— Инспекторе, инспекторе! — Както бях седнал, само се извъртях към него. Той спря. — Ще трябва да ни извините, че спалнята е в такъв вид — изтърсих и се изсмях. — Прислужницата още не е дошла. — Те влязоха и затвориха вратата.

— Джинкс! — Холидей се сепна разтревожено и скочи на крака. Трепереше цялата. Най-енергично започнах да й правя знаци да седне и си помислих: Господи, дано този глупав кучи син да ме е разбрал, дано да е затворил вратата на дрешника, както го предупредих, дано да седи тихо и неподвижно, като че ли играе на „замръзване“. Сега не можех да направя нищо, абсолютно нищо. Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред, отчаяно правех знаци на Холидей, за да я накарам да седне, а в това време си мислех, че ако чуя гласове, каквито и да са гласове, ще се спусна към входната врата. Джинкс имаше два пистолета точно за такива непредвидени случаи и се надявах, че ще се осмели да ги използва. Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред, продължих да правя знаци на Холидей да седне, дявол да го вземе, и да чака. Все още разтреперана, тя бе вторачила безумен поглед във вратата на спалнята и аз отново си зададох въпроса как е възможно човек, който стреля на месо с автомат, да се плаши така. Няма да се намери една жена на цял милион, която би могла да излезе от спалнята, след като си я сварил в подобно положение, и да се държи с такова достойнство и savoir faire9, каквото тя бе показала. Наистина беше страхотна, но не когато трябва и не където трябва. Сега беше времето и мястото да бъде страхотна, а тя изпадна в паника. И аз бях изпаднал в паника, но не чак дотам. Все още имах чувството, че червата ми се усукват, но, пази боже, не бях целият разтреперан. Дразнех се, че ми минават такива разсейващи мисли, и ми се щеше да не ме бяха спохождали: исках да се съсредоточа в страха си. Не исках нищо да ми пречи, докато се вслушвам дали няма да се разнесе шум от спалнята; не исках разсейващи мисли да ми попречат да се хвърля към вратата, когато дойде време да се спусна навън. Наведох се напред, повдигнах пети, напрегнах мускулите на краката си, готов да се понеса, и продължих да й правя знаци, че всичко е наред, всичко е наред, но тя знаеше, че аз само се надявам…

— О, господи, знаех си, че няма да стане, знаех си — простена тя.

Скочих, сграбчих я, стиснах я силно и долепих устни до ухото й. „По дяволите, седни!“ — прошепнах. Пуснах я, бутнах я лекичко към кушетката и седнах точно там, където бях седял преди, наклоних глава и наострих уши. Нищо. Единствените шумове в стаята бяха далечните вибрации от изпразването на екскаваторите, с които правеха изкопи на същата улица. Холидей още не беше седнала, очите й бяха вперени във вратата на спалнята, а аз продължавах да й правя знаци, че сега не се намираме в опасност, и да я моля с устни и с ръце да седне. Аз самият не вярвах в това, но секундите минаваха, от спалнята не се чуваше нищо и постепенно започнах да осъзнавам, че може би наистина е така. Ако трябваше да се случи нещо там вътре, то щеше да е станало вече. Ако претърсваха стаята, досега положително щяха да са открили Джинкс. Просто не беше възможно да са го открили и да не вдигнат никакъв шум. Просто не беше възможно. Червата ми започнаха да се отпускат и с всеки удар на сърцето си се чувствах все по-добре и по-добре. Усмихнах се и разперих ръце към Холидей: Виждаш ли? Сега моля те, седни.

Тя тъкмо сядаше, когато вратата се отвори и инспекторът и Рийс се върнаха във всекидневната.

— Къде ще се носят тия пари за заплати? — попита инспекторът.

Вгледах се внимателно в лицето му. Не ме питаше от подозрителност, а от жив интерес. Червата ми се разплетоха напълно, отпуснаха се блажено.

— Не знам, сър. Приятелят ми знае…

— Къде е сега твоят приятел?

— И това не знам, сър. Но мога да се свържа с него…

Рийс мина пред мен. Не беше поглеждал към Холидей, откакто излязоха от спалнята. Мозъкът му за първи път се бе съсредоточил по-горе от колана на панталоните. Попита:

— Кога се каните да го направите?

— Не сме обсъждали чак дотам — отговорих, — не аз, моят приятел беше открил тая работа. Само ми каза, че ще е като детска игра. Не се е впускал в подробности.

Рийс погледна инспектора, а инспекторът погледна мен.

— Слушай какво ще направиш. Ще извикаш тоя твой приятел тук в девет часа, време е да се впуснем в подробности.

— Ще се постарая, сър. Наистина ще се постарая.

— Какво значи това „ще се постарая“? Нали уж си можел да се свържеш с него?

— Да, сър, но дали ще мога да го намеря тази вечер преди девет и дали той ще успее да дойде, това не знам. Покрил се е някъде. Ще трябва да му предам чрез други хора. Вие елате в девет, но недейте да ми се сърдите, ако го няма.

Той се почеса по ухото с кутрето на лявата си ръка, пъхна го навътре, задълба, загримасничи, а после огледа нокътя, видя какво е извадил и се избърса в панталоните си.

— Повече няма да идвам тук за тоя, дето духа. Мислиш ли, че ще можеш да го откриеш до утре?

— Сигурен съм…

— Обади ми се в управлението. Ако ме няма, кажи, че се обажда мистър Бейкър. Аз ще знам какво значи това. Мистър Бейкър.

— Да, сър, мистър Бейкър… Инспекторе, ами тия двамата агенти от сервиза, Прат и Дауни, какво ще правим с тях? Ако Мейсън вземе да ги доведе тук? Ами ако дойдат сами?

— Ти имаш грижата за едно — да накараш твоя приятел да излезе от скривалището си.

Той се обърна и тръгна да си отива, но спря, вперил недоволен поглед в Рийс. Рийс вече не следеше какво се говори. Стоеше с гръб към инспектора и гледаше Холидей: протегнал брадичка напред, красноречиво потракваше със зъби. Дори не беше разбрал, че разговорът е свършил. Приличаше на кръгъл глупак, застанал с вирнатата си брадичка и потраквайки зъби, за да й покаже какво иска да направи с нея.

— Ако нямаш повече работа, Джордж… — тихо го подкани инспекторът…

Рийс се обърна стреснат, с виновен вид.

— Да, да, разбира се. Повече нямам, нямам…

Инспекторът кимна и тръгна към входната врата, следван от Рийс. Отидоха си, без да се обръщат. Станах и излязох на пръсти в коридора. Уверих се, че езичето на бравата е щракнало, после легнах на пода, залепих ухо до пролуката между вратата и земята и се ослушах. Чух стъпките им да се отдалечават по коридора. Когато шумът стихна, станах и отидох в спалнята, като направих знак на Холидей да ме последва.

Отидох право при дрешника.

— Джинкс! Джинкс! — прошепнах.

Джинкс отвори вратата.

— Успя ли да направиш запис? Успя ли?

— Направих го, само гледай втори път да не стигаме дотам. На косъм ни се размина. Ако не ми беше дал да разбера, че идват тука…

— Нали ме познаваш — рекох весело. — За всичко мисля.

— Да… вечно мислиш. Ами каква е тая работа със задигането на пари за заплати. Не съм ти казвал такова нещо. Дори не знам къде може да се направи ударът. А още по-малко за толкова пари…

— Това беше само за да задържа интереса им към нас. Само за да ги накарам да се върнат тук. Хайде сега — искам да чуя записа.

— Не! — Холидей се намеси внезапно. — Може да се върнат.

— Спокойно — й рекох.

Тя дойде при нас. Лицето й отново беше угрижено. Устните й трепереха.

— Не мога да разбера що за жена си ти. В един миг няма по-смела от теб на тоя свят, в следващия вече умираш от страх. В един миг стреляш с автомат на месо, в следващия трепериш като лист. Ту в едната крайност, ту в другата, ту в едната, ту в другата… Нервната система на човека е крехка. Не можеш да злоупотребяваш с нея по този начин. Няма да издържи дълго на такова напрежение. Ще получиш нервно разстройство. Успокой се.

— Боже господи… — простена тя.

— Моля ти се, Холидей — търпеливо я заувещавах. — Искам да чуя какво сме записали. Можем да влезем в шкафа и да го прослушаме. Джинкс ще го пусне тихо. Давай, моля те — подканих Джинкс.

Най-сетне тя сви рамене и тримата се вмъкнахме в тесния дрешник. Джинкс взе плочата, изтърси стружките, постави я върху диска на фонографа и включи моторчето, но не можах да чуя нищо. Казах му:

— Пусни го малко по-високо.

Той усили звука. Гласът на инспектора казваше: „… че ви намирам тук. Мислехме, че вече сте на път за Аризона“. — „Наистина се опитвам да се махна, сър — го уверяваше моят глас. — Ходих да търся кола“.

— Боже мой, това не звучи като моя глас.

— Ти си, ти си — обади се Джинкс.

— Та ние бяхме доста далеч, чак до вратата. Мислех, че трябва да си съвсем близо до микрофона…

— И аз съм изненадан — каза Джинкс.

— Върни го отначало.

Джинкс вдигна вилката и сложи иглата в началото. (Две почуквания на входната врата.) АЗ: Не забравяй какво съм ви казал. Просто следвайте моя план. (Помислих си: Това ще трябва да се заличи.) (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест. Отваря се врата.) ИНСПЕКТОРЪТ: Ще ни поканиш ли да влезем? АЗ: Заповядайте… разбира се, заповядайте. (Затваря се врата.) ИНСПЕКТОРЪТ: Малко се изненадвам, че ви намирам тука. Мислехме, че вече сте на път за Аризона. АЗ: Опитахме се да заминем, сър, как да не се опитахме. Ходих да търся кола. ИНСПЕКТОРЪТ: Всеки ден за Аризона тръгват два или три автобуса, моето момче. Казах ти го и преди. АЗ: Да, сър, знам. (ПАУЗА: Едно, две, три.) Не искам да си мислите, че съм някакво самонадеяно копеле, сър. Не съм от тия твърдоглави глупаци, които правят напук. Ще направя каквото ми казахте. Ще се махна от града. Нали ще се махнем от града? ХОЛИДЕЙ: Вярвайте ми. ИНСПЕКТОРЪТ: Кога? (ПАУЗА: Едно, две.) Не можеш ли да оцениш, когато някой се отнася добре с теб. Дадох ти шанс. Може би поначало сбърках. (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест.) АЗ: Оценявам го, как да не го оценявам, сър. Готов бях да се кача на автобуса за Аризона, както ми казахте. Нали така беше? Нали искахме да се качим на автобуса за Аризона, както ни каза инспектор Уебър? ХОЛИДЕЙ: Да, искахме. Но нямахме пари… АЗ: В това беше бедата. Нямахме пари. (Преизпълнен с гордост си помислих: Боже мой, това е великолепно. Чуй само как хубаво го подхващам.) Взехте ни всичко до шушка. Останаха ни само един-два долара. Трябваше да намеря човека, дето ми помогна в оная работа със супермаркета. Неговият дял беше два бона. РИЙС: Тоя, дето го чакат Прат и Дауни. ИНСПЕКТОРЪТ: Намери ли го? АЗ: Да, сър, той ми подхвърли някоя и друга стотачка. ИНСПЕКТОРЪТ: Някоя и друга, а? Осемнайсет стотачки, нали? АЗ: Е, вече разбрах, сър, че ако искам да имам тайни от вас, трябва да стоя настрана от сервиза на Мейсън. Разбрах го… но не знаех откъде другаде мога да взема кола. Това е причината, дето… (Тук му показах кацата с меда, тук извадих парите, оттук започна да се хваща на въдицата.) Ето ги, хиляда и осемстотин в брой. Колко мога да задържа? ИНСПЕКТОРЪТ: Е, да, но този път трябва да се вземат предвид и други хора. РИЙС: Кои? ИНСПЕКТОРЪТ: Прат и Дауни. РИЙС: А защо? ИНСПЕКТОРЪТ: Не ставай глупак. Те са съвсем наясно. Защо си мислиш, че са оставили гоя тип да влиза и да излиза там, където са направили засада, и не са го прибрали? В отдела и без туй има достатъчно завистници.

(ПАУЗА: Едно, две, три. Тук той се пресегна и взе парите от мен.) Взимай… АЗ: Боже мой, инспекторе. За нас само петдесет долара ли? ИНСПЕКТОРЪТ: Ти си виновен, кой ти е крив, нали ти се навря в оня загубен сервиз и издаде всичко. Казах ти да се махнеш от града. Според тебе как се чувстват тези момчета? Навремето и за мен все не идваше ред. И аз пасях патки като тях. На кого според тебе ги е яд повече — на тебе или на мене? АЗ: Не се сетих за това. Вижте какво, инспекторе, тоя човек, дето ми помогна за супермаркета на Хартфорд, той ми е приятел. Оттук е. Живее в града. Каза ми, че било детска игра да се приберат едни пари, когато ги пренасят за заплати. За Аризона, то се знае, ще заминем, но се чудех… Ако вземем да останем тук, в тази квартира, докато дойде време да направим удара, да го направим и после веднага да се чупим, какво лошо може да има в това? Тук сме в пълна безопасност, на първата работа носехме маски, никой не може да ни познае… а сумата си я бива, инспекторе. ИНСПЕКТОРЪТ: Нямам ти доверие. АЗ: Естествено. Но все ще се намерят хора, на които имате доверие. Ще ни трябват поне двама души. Вие ще ги изберете. Струва си, двайсет хиляди долара са това. Вие ще изберете двама души, на които имате доверие, и ще ги пратите с нас. Можете да дойдете и вие двамата с Рийс — ще ни измъкнете с колата или там каквото трябва. Ако се получи фал, ще излезете със стария номер, че сте получили сигнал и сте дошли да ни заловите на местопрестъплението. Един инспектор винаги може да се измъкне… (Това беше. Audaces fortuna juvat10.) (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет. Лек шум, предизвикан от стъпки: те влизат в спалнята.) Застанал там в мрака на шкафа със съзнанието, че всичко е станало както трябва, усетих как в стомаха ми се връщат страхът и болката, изпитани в мига, когато тръгнаха към спалнята усещането беше както при докосването на скоро зараснала рана. Доволен си, щастлив си, че е заздравяла, но мястото си остава чувствително. (Шум от отваряща се врата.)

Джинкс вдигна иглата на фонографа.

— На това място влязоха. Нямах време да изключа моторчето, страх ме беше, че ще чуят щракването на ключа, затова го оставих да работи…

Моторчето работеше и сега и бръмчеше доста високо.

— Боже мой, че то се чува съвсем ясно — забелязах аз.

— Успях да метна мантото на Холидей отгоре. Ей така — показа той, като вдигна дрехата и покри апарата. Сега бръмченето от работещото моторче не беше така силно, стана по-приглушено. — И моят занаят си има тънкости — подхвърли той, от което се подразбираше: Виждаш ли, Холидей, той не е единственият, който умее бързо да съобразява.

Казах му:

— Продължавай. Пусни и останалото. Когато се върнаха.

Той сложи иглата върху плочата.

АЗ: Не знам, сър. Приятелят ми знае…

— Не е така — обадих се аз. — Нещо е изпуснато. Той ме попита къде ще се носят тия пари за заплати.

— Е, това не съм го записал — обясни Джинкс. — Докато махна мантото на Холидей, той вече по беше изрекъл.

— Пусни го отначало — казах аз.

Той го пусна отначало.

АЗ: Не знам, сър. Приятелят ми знае… ИНСПЕКТОРЪТ: Къде е сега твоят приятел? АЗ: И това не знам, сър. Но мога да се свържа с него. РИЙС: Кога се каните да го направите? АЗ: Не сме обсъждали чак дотам. Не аз, моят приятел беше открил тази работа. Само ми каза, че ще е като детска игра. Не се е впускал в подробности. ИНСПЕКТОРЪТ: Слушай какво ще направиш. Ще извикаш тоя твой приятел тук в девет часа, време е да се впуснем в подробности. АЗ: Ще се постарая, сър. Наистина ще се постарая. ИНСПЕКТОРЪТ: Какво значи това „ще се постараеш“? Нали уж си можел да се свържеш с него. АЗ: Да, сър, но дали ще мога да го намеря тази вечер преди девет и той да успее да дойде, това не знам. Покрил се е някъде. Ще трябва да му предам чрез други хора. Вие елате в девет, но недейте да ми се сърдите, ако го няма. (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест.) ИНСПЕКТОРЪТ: Повече няма да идвам тук за тоя, дето духа. Мислиш ли, че ще можеш да го откриеш до утре? АЗ: Сигурен съм. ИНСПЕКТОРЪТ: Обади ми се в управлението. Ако ме няма, кажи, че се обажда мистър Бейкър. Аз ще знам какво значи това. Мистър Бейкър. АЗ: Да, сър, мистър Бейкър… Инспекторе, ами тия двамата агенти от сервиза, Прат и Дауни, какво ще правим с тях? Ако Мейсън вземе да ги доведе тук? Ами ако дойдат сами? ИНСПЕКТОРЪТ: Ти имаш грижата за едно — да накараш твоя приятел да излезе от скривалището си. АЗ: Да, сър. (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Тук двамата с инспектора гледаме как Рийс се излага, като си точи зъбите за Холидей.) ИНСПЕКТОРЪТ: Ако нямаш повече работа, Джордж. РИЙС: Да, да, разбира се. Повече нямам, нямам… (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет. Външната врата се отваря и затваря.)

Джинкс вдигна иглата и изключи грамофона. Казах му:

— Идеално. Всичко е записано — сричка по сричка, една от друга по-хубави.

— Само дето ми убегна оная част, когато пита къде ще се носят парите…

— Чакай да видиш какво ще стане, като чуе записа — изсмях се аз. — Това няма как да му убегне.

Холидей се измъкна от дрешника, понесла със себе си песимистичното траурно настроение, което бе останало ненакърнено по време на прослушването. Аз също излязох и се спрях при нея в спалнята, предложих й цигара. Докато я палех, тя не вдигна очи, погледът й беше вперен в клечката.

Казах й:

— Надявах се, че записът ще ти се отрази добре. — Тя не ми отвърна. — Очевидно не ти направи особено впечатление.

— Не.

— По дяволите… Постигнахме такъв успех… Какво искаш, за да си доволна?

— Остави я тя да командва — обади се зад гърба ми Джинкс. — Това иска, за да е доволна…

Тя само го стрелна с поглед.

— Завиждаш, че идеята беше моя, това ли е?

— Не ставай глупак.

— Добре. Отсега нататък идеята е твоя. Вземи я. Чу ли, Джинкс? Отсега нататък идеята е нейна…

— Не е ли все едно? — попита Джинкс. — Нали сме се хванали заедно. Чули ли сте ме да мрънкам кое чия идея било, а при това съм вложил хиляда и осемстотин долара.

— Е, не може да се очаква една мадама да разбира от спортсменство. — Виж какво — обърнах се към Холидей, — никак не е спортсменско от твоя страна да се сърдиш за това, че идеята била моя, за това, че се случи идеята да бъде моя.

— Голям си специалист, маестро.

— Така доникъде няма да стигнем — обади се Джинкс.

— Тя не ме харесва като човек. Никога не ме е харесвала още от деня, когато ме видя за първи път. Включи ме в плана за бягството само защото нямаше никой друг подръка…

Джинкс застана между нас, поклащайки глава.

— Така доникъде няма да стигнем — повтори той.

— Как така няма да стигнем доникъде — заобиколи го тя. — Ще стигнем право в моргата, при това много бързо.

Не можах да се въздържа:

— Кой се уплаши сега? Кой намокри гащите? И при това ти си човекът, който претендира да бъде мозъкът на всички ни. Жена с такава нестабилна психика като теб да бъде мозъкът на всички ни. Ти изпадаш ту в едната крайност, ту в другата, ту в едната, ту в другата — нестихващи приливи и отливи на страх и паника… Ами да, ако искаме да се намерим в моргата, достатъчно е да те оставим ти да мислиш вместо нас…

— Нямаше нищо против моя начин на мислене, когато ставаше въпрос да те измъкна от онази смрадлива затворническа ферма — тросна ми се тя, вече доста ядосана.

— Първо на първо, не мен искаше да измъкнеш, а брат си. Заради теб го убиха. Защото беше много добре обмислено.

Тя се приближи на една ръка разстояние. Очите й горяха, по лицето й се четеше гняв.

— Я, слушайте… — намеси се Джинкс и сложи длан на рамото й.

Тя се дръпна рязко и се освободи от ръката му.

— Ти слушай. Този кучи син е побъркан. С всичкия ви висш интелект. С членството си във „Фи Бета Капа“. С университетската си диплома. С всичко това може да има основание да ни гледа отвисоко, но нищо не му дава правото да рискува живота на всички ни с маниакалните си идеи. И ако ги възприемем, по дяволите, пада ни се да ни убият…

— Маниакални идеи ли? За какво говориш? За записа ли?

— Да, точно за него говоря…

— В това няма нищо маниакално. Има ли нещо маниакално в тази работа? — попитах Джинкс.

— Вложил съм хиляда и осемстотин долара, нали?

— В това няма нищо маниакално — повторих на Холидей. — Дори не е оригинално. Дори не е изкусно. Не може и да се говори за блестяща интелигентност. Не си подбираш думите. Първо трябва да бъде оригинално, после да бъде изкусно, после да бъде много интелигентно и едва тогава може би ще се доближи до най-елементарните прояви на една мания. Тук няма нито един от тези белези. Всъщност то е евтино, конвенционално и мелодраматично.

— И тази твоя фалшива скромност. Кого си мислиш, че заблуждаваш?

— Нали не си мислиш наистина, че се гордея с тази идея?

— Глупости.

— Не само че не изпитвам гордост — процедих тихо и положих усилие да проличи в гласа ми колко съм ядосан, — срамувам се от нея. Това не е големият удар — а може би класическият термин звучи претенциозно по отношение на нашия случай — който би ми доставил удоволствие. За да задоволи моето колосално его, един триумф трябва да се отличава с пищна, завършена и удовлетворителна нюансировка, която да съдържа както интелектуални, така и физически компоненти. Това беше просто въпрос на целесъобразност: пикливо материално постиженийце. Чувствам се истински унизен, че имам нещо общо с него. Но е много лесно и удобно и не биваше да го изпускаме.

— Големи приказки, но рискът си остава риск — каза тя. — Номерът ти може да мине пред някое зелено ченге, но ти се опитваш да преметнеш инспектор.

— Инспектор, началник, кмет — в какво, по дяволите, се състои разликата? Всички те си имат цената. Кобет се разгонва два пъти в годината, други ги купуваш с пари. Все още нямаме достатъчно пари, следователно трябва да имаме друго, с което да ги заменим. Ето го. Как, по дяволите, си мислиш, че хитреци на дребно като Карпис, Флойд и Дилинджър са стигнали до върховете? С много акъл ли?

Щеше ми се никога да не бях лягал с нея. Щеше ми се да бях издържал всичко на професионална основа. Щеше ми се никога да не бях виждал седемте града на Сибола и Елдорадо. Тогава можех да й кажа да си вдигне платната и да се върне в Чикаго, където ченгетата я очакват. Или още по-добре, самият аз щях да вдигна платна. Ако не бях. Но го бях направил.

— Боже господи. Не можеш ли да схванеш, че тъкмо защото е инспектор, идеята става приложима. Каква полза имаме да държим в ръцете си някое зелено ченге? Как можеш да изнудваш човек, ако няма какво да губи? Не разбираш ли — трябва да е висш административен служител, инспектор, трябва да е нещо.

— А ти не можеш ли да проумееш, че точно поради това е толкова рисковано?

— Защо, за бога?

— Направи записа специално, за да го чуе той, нали? Той трябва да го чуе, нали така?

— Да.

— Какво според теб ще направи тогава?

— Ще следва нарежданията ни.

— Какво ще му попречи да ни убие и да вземе плочата? Инспектор е. Ще успее да се оправдае.

От почуда вперих поглед в нея. „Такава ли ще е вечно съдбата ми?“ — зададох си пак същия въпрос.

— Обясни й го ти — обърнах се към Джинкс. — За бога, обясни й.

— Плочата, която ще чуе, ще бъде копие. Ще направим два презаписа.

— Мислех, че си разбрала — можем да постъпим по един-единствен начин. С каква цел купихме фонографа? Да си пускаме фугите на Бах ли? Ще вземем плочата, която току-що прослуша, ще я поставим на фонографа, ще го включим, после ще сложим микрофона наблизо и ще я презапишем, а после ще повторим процедурата още веднъж…

— Хайде, спри вече да й натякваш… — прекъсна ме Джинкс.

— Досега трябваше да е научила тези неща. Това е школа за напреднали, а не детска градина.

Холидей ме прониза с поглед — в очите й гореше жлъч. После бавно и целенасочено постави цигарата си върху възглавничката на десния си палец и сви показалец зад нея, повдигна ръка на равнището на лицето ми, изпъна сухожилия и се приготви да перне угарката. Нито един мускул по мен не трепна, само я гледах. Мислех си: Ако метнеш тази цигара, ще те убия, кълна се, ще те убия, бавно ще те убивам с цялото Елдорадо, Сибола, Кохинор, с всичко…

— Свари ни по едно кафе, Холидей — кротко я помоли Джинкс.

Тя се поколеба за миг, сложи цигарата в устата си и излезе. Джинкс ме попита:

— Не е ли време да започнем с презаписите?

— Май е време.

Джинкс се пъхна в дрешника, взе уредбата за запис от стола и я нагласи върху скрина в спалнята.

— Не биваше да й натякваш толкова — упрекна ме той.

— Тя не биваше да се държи като глупачка.

Той грабна фонографа, пренесе го в дрешника, остави го на стола и излезе.

— Не можем всички да членуваме във „Фи Бета Капа“.

— Нямах предвид теб. Не си ме разбрал правилно.

— Аз пък имам предвид себе си. Мога ли да задам един въпрос, без да излезе, че се държа като глупак?

— Недей да говориш дивотии, Джинкс…

— Защо каза на Уебър, че не знаеш кога ще можеш да се свържеш с мен?

— Трябваше да спечеля време, за да изпратя копия от записа на подходящи хора, ето затова. Не ми се иска да блъфирам, когато кучият му син ще го е прослушал, и му кажа, че някои подходящи хора съхраняват копие от него, така че да не се опитва да играе нечестно с мен. Искам да го заявя с убедителност. И той да повярва в това, което му казвам.

— Как ще откриеш тези подходящи хора?

— Затова шикалкавих. Трябва да ги намерим. Мислех, че ти ще можеш да помогнеш. Имаш връзки в този град. Все трябва да познаваш някого. Не си ли имал работа с адвокат? Това ни трябва — адвокат. Много добър адвокат.

— Нямам такива познати, Мейсън може да има.

— Да, но него не можем да го попитаме, не е за неговите уши. Ти не ми ли каза, че веднъж си карал с колата Нелсън Хлапака, за да му зашият веждата?

— Не съм го карал при адвокат. Водих го на лекар. При доктор Грийн. Той не е адвокат.

— А къде живее?

— На другия край на града.

— Какъв му е адресът?

— Не го знам.

— А къщата помниш ли?

— Мисля, че я помня. Защо?

— Отиваме там.

— Той не е адвокат. Лекар е.

— И все пак имам идея.

Лицето му помръкна, той повдигна леко глава и носът му се набръчка. Не започна да души като куче, но беше готов да го направи.

— Какво има? — попитах. — Трябва ли да започна да се притеснявам, че сега ти ще изпаднеш в паника?

— Доктор Грийн ще те издаде на минутата. И познатите му ще са като него, ще те издадат на минутата. Той е побъркан.

— Но не е издал Нелсън Хлапака. Хлапака не го е смятал за толкова побъркан. Хлапакът му е имал доверие.

— То беше по-различно.

— Кое му беше по-различното?

— Ами…

— Не го увъртай, дявол да те вземе, казвай. Страхувал се е да издаде Хлапака, това ли имаш предвид? Хлапакът беше едра риба, това ли ми намекваш?

— Искам да кажа, че Хлапака имаше много пари — каза той, увъртайки. — Това искам да кажа. Имаше много пари.

— В скоро време и ние ще имаме много пари.

— Не искам да споря с теб, но едно ще ти повторя — рече той с категоричен тон. — Доктор Грийн е побъркан. Смахнат. Нямам му доверие, нямам доверие и на неговите познати. И няма да ти позволя да му се довериш.

— Моля те, Джинкс. Достатъчно обиди бяха отправени към моята интелигентност за един ден. Мислиш ли, че ще проявя такава глупост и ще се опитам да разиграя картите, които са ни се паднали, ако не мога да извадя асо накрая. На доктор Грийн няма да се доверя прекалено много. Има само едно човешко същество, на което имам истинско доверие, единственият честен човек на лицето на земята — брат ми. Ще му изпратя един презапис в Ню Йорк и ще го предупредя, че не бива да го отваря, докато не му кажа. Това е застраховката, от която имам нужда. Но в същото време ни трябва някой тук в този град, който да познава положението, пък ако ще да е смахнат.

— Местният ти брат знае ли с какво се занимаваш?

— За това се погрижих много отдавна. Ралф Котър не е истинското ми име.

— Как е истинското ти име?

Изсмях се.

— Направо ще умреш, като научиш.

VIII

От двете страни на пътя имаше стълбове за уличното осветление, но лампите не бяха запалени и в лъчистото сияние на месечината преди пълнолуние всички спретнати къщурки между двете пресечки, нашарени от ослепителното жълто на квадратите и правоъгълниците на прозорците, бяха подредени като в кукленско градче, а по дължината на улицата бяха паркирани коли като уголемени детски автомобилиста. Къщата, която търсехме, беше по средата между двете пресечки — едноетажна, като вила. Не беше трудно да я намерим; просто нямаше начин да я пропуснем. Двете предни стаи, между които оставаше входната врата, бяха осветени, но на прозорците имаше транспаранти, а на поддържаната морава близо до тротоара се издигаше дървена табела с извита над нея лампа.

— Нали ти казах, че е побъркан? — обади се Джинкс.

— Сигурен ли си, че къщата е точно тази?

— Абсолютно. Тази е. Името му е изписано. Доктор Грийн. Но предния път нямаше никаква табела. Това е ново.

По извитата, покрита с тухли алея стигнахме до стълбището, а оттам до сводестия вход. Едва тогава през дискретно насложените ребра на дългите щори видяхме пълна с хора стая. Имаше и мъже, и жени, но нищо повече не можеше да се различи, седяха скупчени с гръб към нас и едва сега долових монотонен глас, който бълваше поток от непонятни думи.

Джинкс погледна към мен.

— Тук е пълно с хора — прошепна той.

— В това няма нищо лошо.

— Не ми харесва…

— Нямаме избор — рекох. — Трябва да се видим с този човек. Хайде…

— Защо да не изчакаме, докато се разотидат?

— Защо да не изчакаме, докато се разотидат ли? Допускаш ли, че тези хора ще ни обърнат някакво внимание? Само трябва да отворим вратата и да влезем — посочих му друга табелка, много по-малка, закрепена зад едно от страничните стъкла на входната врата: МОЛЯ НЕ ЗВЪНЕТЕ ПО ВРЕМЕ НА ЛЕКЦИИТЕ. ВЛИЗАЙТЕ НАПРАВО. ВСИЧКИ СА ДОБРЕ ДОШЛИ.

— Хайде — повторих.

Пристъпих до вратата, отворих я и влязохме. Попаднахме в преддверие като кутия, без всякаква украса или мебели — имаше само втора, летяща врата към вътрешността, пред която беше поставена нова табелка, изписана със същия технически шрифт: МОЛЯ, ВЛИЗАЙТЕ ТИХО. Монотонното бъбрене, което се чуваше още отвън, започна да се възприема като човешка реч, когато от време на време някои по-слаботелесни думички, достатъчно тънки, за да преминат през процепа на вратата, се промъкваха до нас: „Истината… не е… нас… а със…“. Бутнах вратата, за да се отвори, и се изненадах колко леко и безшумно се разделиха крилата й, влязох, задържах я, докато мине Джинкс, и после я затворих толкова внимателно, че си прищипах пръста, но не много силно, не ме заболя кой знае колко. Към двайсет и пет, трийсет души седяха във всекидневна, мебелирана само със столове, а пред масата в свързаната с нея трапезария стоеше прав слаб възрастен мъж, който можеше да бъде единствено доктор Грийн. Имаше изпито лице с дълбоки бръчки като на Линкълн, носеше тясна черна копринена вратовръзка и ленено сако и четеше доста бързичко от някакъв лист в ръката си.

— … съзнанието следователно е единствената основа за убеденост. Разумът се потвърждава сам по себе си. Разсъдъкът открива в себе си онова, което стои над него и е негов източник, но в същото време разкрива и онова, което стои под него и същевременно се явява негова част. Различните нива на съществуването са своего рода излъчване, еманация от…

Усетих, че някой ме докосва по лакътя, и се обърнах — пред мен стоеше най-привлекателната кукла, която някога съм виждал, куклата от безброй сънища — свила устни, вдигнала строго пръст пред тях, за да ни предупреди да не вдигаме никакъв шум, ни подкани да я последваме. Думите, които произнасяше възрастният мъж, сега се превърнаха просто в някакъв шум, в жужене и до мен вече не стигаше нищо понятно. Куклата ни преведе през стаята, където седяха другите, и ни посочи няколко празни места на последния ред до прозорците. Прилепи се към стената, за да ни позволи да минем, както се прави в тесен коридор, и изведнъж аз и тя се намерихме лице срещу лице, тяло срещу тяло, докоснахме се съвсем леко и долових лек полъх от парфюма й, просто полъх от полъх на полъх, който ми беше познат отнякъде, а после забелязах, че не носи никакъв грим и точно поради това лицето й изглежда невероятно бяло. Забелязах, че косата й е черна, синьо-черна. Господи, никога не сте виждали толкова черна коса; всъщност тогава вече разбрах, че не от липсата на грим лицето й изглежда така бяло, а от натрапчивото изобилие на тази черна коса. Останахме така тяло до тяло, загледани един в друг за миг, за частица от мига, но достатъчно дълго, за да се преизпълни моят свят с едно бяло лице и черна коса, о, да, достатъчно дълго. После тя се отмести, аз седнах при Джинкс и когато се огледах отново, куклата беше изчезнала. Беше излязла някъде отляво, през летящата врата, но не я видях, защото стената я закриваше. Явно беше разпоредителка, но се чудех коя ли е, мъчех се да си припомня откъде ми е познат нейният парфюм, за какво ми напомня, питах се коя ли е, какво общо има с тази сбирка и през цялото време се оглеждах да видя дали няма да се върне.

— … но не бива да се разгръща множественото, като се пренебрегва единното, а трябва да се понесе нагоре към божествения източник на битието, чийто поток извира от него. Вие питате: Как да познаем необозримото? Отговарям: Не чрез разума. Задачата на разума е да различава и да определя. Следователно определеното не може да бъде негов обект. Можеш да доловиш безкрайното само чрез по-висша от разсъдъка способност, чрез навлизането в такова състояние, при което преставаш да бъдеш своето определено аз и ти се разкрива божествената същност. Това е екстаз. Това е освобождаването на ума от ограниченията на съзнанието. Схождат си само подобни неща, затова, щом изгубиш собствената си определеност, ставаш едно с безкрайното. Душата ти стига до своето най-просто аз, до божествената си същност и тогава разбираш това единение… тази тъждественост.

Но това блаженство не е трайно. Много рядко можем да се радваме на извисяването над телесните и мирски ограничения. Самият аз съм го изживявал само три пъти досега, а Порфирий11 нито веднъж.

Всичко, що избистря и възвисява ума, ще ти помогне да го постигнеш, ще улесни приближаването и възвръщането на щастливите мигновения. Следователно има различни пътеки, по които може да се тръгне към целта. Любовта към прекрасното, която въодушевява поста, отдаването на единното и възходът към науката, които съставляват ламтежа на философа, любовта и молитвите, чрез които в нравствената си чистота ревностните и непорочни души се стремят към съвършенството — това са широките друми към висините над реалното и частното, където заставаме в непосредствена близост с безкрайното и то блясва в дълбините на душата.

Той изчете листа и го остави на масата.

— Така се говори в едно от писмата на Плотин до Флакус — бавно продума той. — Държах да чуете специално това послание, защото то съвпада, както ви е известно, с моята теория за познанието, основана върху идеята за разширяването на възприемчивостта. Нека да се съсредоточим върху тези въпроси за една-две минути.

Той сведе глава, а след него и всички останали. Джинкс ме стрелна с крайчеца на окото си, леко извърнат на една страна. Намръщих се, смигнах му и склоних поглед, за да му покажа, че и ние трябва да се държим като другите. Той се подчини. Сега вече аз повдигнах очи, за да се огледам наоколо и да се опитам да открия момичето с бялото лице и черната коса. Доктор Грийн изправи глава в очакване последователите му да направят същото и те го сториха с изненадващо единодействие, като едва сега за пръв път се чу шум от движение, движение в границите на почтителността. Лекцията беше свършила.

— А сега, приятели мои — рече възрастният човек, — на излизане ще получите от мис Добсън някои нови материали. Разучете ги и медитирайте върху тях. И още нещо, бих искал да не настоявате повече и да не оставяте средства на мис Добсън. Както неведнъж съм ви казвал, ние не събираме волни пожертвования. Ако някога дойде време да имаме нужда от пари, няма да се поколебая и ще ви поискам. Единственото, което желая от вас, е да сте искрени и всеотдайни. Приятели мои, сега съм уморен. Трябва да ме извините. Лека нощ, благодаря ви, че дойдохте…

Той се отдалечи от масата и излезе през страничната врата към задната част на къщата. Хората станаха и започнаха да се придвижват към изхода, някои поединично, други по двама, по трима, хора на средна възраст, но видях и две момиченца, които надали бяха повече от дванайсет-тринайсетгодишни. Все още шумът беше незначителен и никой не говореше. В стаята се чувстваше атмосфера на смиреност и уважение, дори на страхопочитание. Станах, дръпнах Джинкс да ме последва, присъединихме се към множеството и тръгнахме към преддверието. Летящата врата беше разтворена и застопорена, а куклата с бялото лице и черните коси стоеше до нея с куп брошури, които раздаваше една по една. Все още шумът беше незначителен, чуваше се само тътрене на крака и приглушени пожелания за лека нощ. Ние с Джинкс се забавихме, така че да попаднем в края на човешкия поток и да останем последни, но все пак се придвижвахме към вратата, за да не правим впечатление. Досега никой не ни бе обърнал внимание. Най-сетне стигнахме до вратата — последни.

— Лека нощ — ми пожела куклата и ми подаде една брошура. — Лека нощ — повтори тя и подаде на Джинкс още една брошура.

— Лека нощ — отвърнах и се позабавих, докато мъжът и жената пред нас излязат. Когато външната врата се затвори и тримата останахме сами, казах на куклата: — Мога ли да поговоря за малко с доктор Грийн?

— След лекция Учителя не приема никого за разговор по лични въпроси — отговори ми тя учтиво. — Винаги е много уморен.

— Естествено, разбирам. Но е много важно.

— Такива са нарежданията му. За консултация или изобщо за среща винаги можете да го намерите сутрин между десет и дванайсет.

— За съжаление нашият въпрос не търпи отлагане. Жизненоважен е, в противен случай не бих се осмелил да го безпокоя. — Бялото лице и черната коса нямаше да ме спрат, твърдо бях решил да се срещна с него. — Бихте ли го попитали?

— Той ме познава — безцеремонно се обади Джинкс. — Само му кажете, че…

— Убеден съм, няма да ви се разсърди — намесих се бързо и хвърлих предупредителен поглед към Джинкс.

Тя се поколеба, но попита:

— Бихте ли ми казали имената си?

— Казвам се Пол Мърфи — заявих аз, — а това е Джоузеф Стоктън. Но имената ни надали нещо ще му подскажат…

— Ще съобщя на Учителя — рече тя и се отдалечи, а аз отново долових парфюма й, един цял микрокосмос; това не беше дори полъх, а пет пъти полъх от полъх, но все още се усещаше и този път можеше да се разпознае. Този парфюм ме бе лъхвал някога някъде… Тя беше привлекателна и в гръб: носеше мокасини от необработена кожа, дългите й крака бяха боси, задникът й беше малък, но закръглен, колкото да изпълни приятно шепите ти. В походката на тази кукла липсваше чувственото полюшване на Холидей, но пък тя нямаше нужда от такова нещо.

— … това е нещо ново — казваше Джинкс. — Предния път не беше така.

Смигнах му да мълчи, а той поклати неуверено глава и ми подаде брошурата, свивайки рамене, за да ми покаже колко му е непонятно. Беше малко книжле, напечатано на циклостил, а на корицата, пак на циклостил, с главни букви беше написано следното:

— Нали ти казах — прошепна Джинкс.

Направих му знак да мълчи, оставих брошурите на един стол и в същия миг дочух звук, огледах се — куклата водеше Учителя. Той беше свалил сакото и вратовръзката си, яката му беше разкопчана. Хвърли бърз поглед към нас, но по лицето му не пролича някога да е виждал Джинкс.

— Учителю — обърна се момичето, — това са Пол Мърфи и Джоузеф Стоктън.

— Приятно ми е — протегнах към него ръка. Той не направи никакво движение да я поеме. Не беше жест на неучтивост, а по-скоро сякаш никога не бе чувал за такъв обичай.

— Не бих желал да изглеждам нелюбезен, господа — рече той с отпаднал тон, — но съм много изморен. Въпросът ви неотложен ли е?

— Повярвайте ми, сър, ако можеше да се отложи, нямаше да ви безпокоим. Вие не ме познавате, но мисля, че сте се виждали с моя приятел…

Той погледна към Джинкс, но с нищо не издаде, че го познава.

— Не си спомням — отговори съвсем спокойно. — Е, господа, за какво става въпрос?

Попитах:

— Можем ли да се срещнем с вас насаме, сър?

— Можете да говорите спокойно. Нямам тайни от мис Добсън.

— Въпросът не е свързан с космическото съзнание, сър.

В очите му блеснаха искри, мускулите на челюстта му се свиха.

— По други въпроси не желая да давам консултации.

Куклата го погледна с неудобство и каза:

— Извинете ме, Учителю. Ще си тръгвам.

— Нямам тайни от вас, мис Добсън.

— Да, разбира се, Учителю — каза тя тихо. — Просто и аз съм изморена. Ще ме извините ли?

— Щом настоявате — официално рече той.

Тя кимна хладно към мен и към Джинкс, поклони се към Учителя и излезе, гологлава и без връхна дреха. Не погледна назад. Бях разочарован. Не можех да се надявам, че съм възбудил у нея същото чувство, което тя бе възбудила у мен, не можех да се надявам дори да предизвикам интереса й към един временен последовател. Реших, че преди да приключа взаимоотношенията си с нея, ще я накарам да се заинтересува… Учителя направи две дълги крачки към летящата врата и изрита подпорката, която я държеше отворена. Крилата й се люшнаха и се затвориха. Когато се обърна отново към нас, умората бе изчезнала от лицето и от тялото му, очите му бяха разширени и горяха гневно.

— Как смеете да идвате тук? Как смеете?

Така беше по-добре. Така беше по-естествено.

— Почакайте малко, докторе… — започнах аз.

— Не желая да имам нищо общо с подобни въпроси. За мен този живот е приключен. Приключен, и край. Всички го знаят… всички. Повече няма да лекувам плътта, ще лекувам само духа…

— Я стига си викал, какво се дереш толкова — прекъсна го Джинкс.

— Млък! — срязах го аз. — Виж какво, докторе, няма кого да лекуваш. Само искам да ми дадеш съвет — съвет, за който съм готов да си платя. Много ни трябва адвокат. Не знаем при кого да отидем.

— Как смеете да смущавате медитациите ми с такива детинщини? В телефонния указател на раздела „Адвокати“ е пълно с имена, хиляди имена…

— По дяволите! — викна раздразнено Джинкс.

— Ще млъкнеш ли, ако обичаш! — побързах да поема нещата в свои ръце. — Виж какво, докторе, това не е начин да избереш адвокат.

— Не зная какъв адвокат ви трябва…

— Моля те, докторе, нека поговорим като разумни хора. Не си вчерашен, имал си вземане-даване с кого ли не, как да не познаваш някого…

— Това беше преди години.

— Преди две — обади се Джинкс. — Само преди две…

— Чуй сега, докторе… — подхванах отново аз. — Нищо не ти струва. Така се случи, че ни трябва адвокат, при това незабавно. Разбирам опасенията ти при мисълта, че можеш да се забъркаш отново с тия хора, и не само ги разбирам, но и ти съчувствам. Няма да те забъркваме с нищо. Повече няма да идваме тук. — Запитах се: „Как мога да видя куклата, без да дойда тук?“ — Все трябва да си чул за някого. Не искаш да се занимаваш повече с нас, нали?

— Не.

— Тогава измисли някого.

Той се вторачи в мен, прехапал устни, после се вторачи в Джинкс. Лицето на Джинкс беше мрачно. Беше раздразнен, готов да зареже приказките и да пристъпи към нещо друго. Съвсем явно беше.

— Опитайте с Кийт Мандън — рече най-сетне докторът. — Чероки Мандън.

— Къде да го намеря?

— Има кантора в центъра на града.

— Къде в центъра?

— Не знам къде. В някоя от административните сгради.

— Дай указателя.

Той ме изгледа накриво, но прекоси преддверието и взе указателя от една масичка.

— Мандън… — произнесох и поех справочника. — Мандън, така ли е?

— Да.

Намерих буквата М — Манди, Мандлър, Мандън.

Мандън, Кийт — адвокат. Брод 424. 9491

Мандън, Кийт — дом. Айрис 608. ВА 1–9055

— Погледни — посочих му с пръст, — за този ли става въпрос?

— Да.

— Благодаря. — Върнах му указателя.

— Можете да ми изкажете благодарността си по един-единствен начин: никога повече да не стъпвате тук.

Няма, но само до утре вечер, това си помислих. Няма, ако куклата се появи отново. Обърнах се и излязох. Джинкс тръгна след мен. Когато минавахме под свода на външната врата, угасна осветлението във всекидневната, където бяха наредени столовете, още преди да стигнем улицата, угаснаха лампите и в срещуположната стая, а когато наближихме тротоара, изгасна и светлината над табелата в двора. Свихме към центъра.

— Голям си кибритлия — казах на Джинкс. — Трябва да се научиш да общуваш с хората.

— Той е побъркан. Сега можеш да разбереш защо са го оставили на мира.

— Може да не е толкова побъркан, колкото си мислиш.

— Нямам му доверие. Нито пък ще имам доверие на този Мандън.

— Нямаме време да се назлъндисваме. Ще трябва да се задоволим с това, което имаме…

— Какво ще правим сега?

— Ще се опитаме да намерим Мандън, това ще правим.

Изведнъж той ме смушка предупредително, обърнах глава да видя какво има и посегнах към пистолета си в десния заден джоб. Един спортен автомобил, голям, мощен, с изгасени фарове, беше изникнал незабележимо отзад, движеше се бавно близо до бордюра, на метър и половина от нас, и поддържаше нашата скорост. Гюрукът беше свален. Шофираше куклата с бялото лице и черните коси. Усмихнах се вътрешно и оставих пистолета на мира. В крайна сметка не бях сбъркал по отношение на тази бамбина…

— Да ви откарам ли донякъде?

— Чудесно — отговорих и казах на Джинкс: — Хайде.

Тя спря колата, наведе се да отвори вратата и аз влязох. Джинкс се вмъкна до мен, седна и тръшна вратата. Попитах го:

— Удобно ли ти е? Имаш ли достатъчно място?

— Добре съм — отвърна той.

Куклата веднага се усети какво да каже:

— И без туй задната седалка е пълна с боклуци. — Натисна газта и включи фаровете, при което ми се усмихна гузно, защото си даде сметка, че току-що се е издала.

— Много мило от ваша страна — казах аз.

— Нищо не ми струва. Къде да ви оставя?

— При дрогерията, ако нямате нищо против, ще вземем такси… — отговорих, като не свалях поглед от нея, но не се бях вторачил право в лицето й, а към извивката на брадичката й. Тя гледаше напред през стъклото, но знаеше, че я наблюдавам. Все още беше без шапка и без връхна дреха.

— Колата ви е страшна — казах.

— Харесвам си я…

— Много бърза, обзалагам се.

— Сигурно. Не съм правила експерименти.

— Колко сте вдигали най-много с нея?

— Ами сто и двайсет… и трийсет километра.

— Ще вдигне и повече. Какво ще кажеш, а, Джоузеф?

— И на мен така ми се струва.

— Разбира се, че ще вдигне — казах аз. — Никога ли не носите манто? — попитах момичето.

— Понякога нося. Когато вали. — Засмя се: — Не съм използвала гюрука от месеци.

Погледнах към Джинкс. Той се взираше мрачно в мен. Ако питаха него, и тя беше побъркана.

— Какво ще кажете за лекцията на Учителя? — попита тя.

— Каква лекция?

— Тази, която прочете…

— Аха. Не знам — отвърнах. — За съжаление не съм много наясно с космическото съзнание.

— Лекцията не беше за космическото съзнание. Беше за психологията на познанието.

— Все едно…

— О, не. Съвсем не е така.

— Исках да кажа, че е еднакво трудно да се проумеят. За неподготвения…

— Да, сигурно наистина е необходима известна подготовка. Доволен ли сте от консултацията ви с Учителя?

— Много. Благодарение на вас…

Тя намали пред дрогерията и сви в крайното платно.

— Далече ли отивате?

— До другия край на града — отговорих аз.

— И аз съм нататък. Защо да не ви повозя, докато видим някое такси? Засега нищо не ми се мярка. А и сигурно няма да намерим в този район.

— Не искаме да ви притесняваме — рече Джинкс и посегна към дръжката. Колата още не беше спряла, той вече бързаше да отвори вратата.

— Не ме притеснявате.

— Е, тогава много ви благодаря — обадих се аз. — Затвори вратата — смушках Джинкс. — Той я затръшна с всичка сила. Помислих си: „Киселяк с киселяк. Копеле такова“. Куклата даде газ, излязохме отново по средата на платното и продължихме напред. Градът се простираше пред нас. От другата страна на центъра се намираха жилищният блок „Маракийш“ и Холидей.

Холидей беше страхотна. Елдорадо. Страхотна. Но се запитах: дали не мисля така, защото тя е първата след повече от две години. Не е ли дошла като че ли направо от джунглите? Ами че дори сега, в този миг, откъде знаеш дали не е с домоуправителя, пък дори и с някой хлапак от пазара за стари коли. А тази кукла до теб, тя би ли се навила? Знаеш, че няма. Тя е изискана. Тя е от каймака. Не може да я свали всеки, на когото е казала здрасти. И няма защо да се тревожиш какво можеш да пипнеш от нея. Попитах я:

— Откога се интересувате от космическото съзнание?

— Отдавна. Вече три-четири години.

— Не искам да изглеждам като глупак, но все пак кажете ми какво е това. Религия ли е или нещо друго?

— Не. Философия е. Навлиза в четвъртото измерение. Или по-скоро навлиза в математическото понятие за четвъртото измерение.

— Това вече наистина ме обърква.

Тя се засмя.

— И все пак е много интересно. Надявам се да ви видя на някоя от медитациите на Учителя.

— Присъствието ми ще се отрази зле. Излъчването ми ще окаже лошо влияние.

— Може и да не се отрази.

— Сигурен съм, че ще бъде вредно. Не зная нищо за космическото съзнание… но зная нещичко за измеренията. И не поддържам теорията, че четвъртото измерение е философско или математическо понятие. Мисля, че е чисто интуитивно.

Тя ме погледна изненадано.

— Не се опитвам да ви го доказвам и не искам да прозвучи претенциозно. Но аз вярвам в това.

— Никога не съм чувала за такова нещо — замислено рече тя.

— Тия дни трябва да се занимаем с този въпрос… и с още някои неща — казах аз и от погледа й към мен разбрах, че е усетила за какви други неща говоря.

Джинкс се надигна и се наведе напред:

— Ето едно такси.

— Ще има и други — обади се момичето.

— Не искаме да злоупотребяваме с добрината ви — смигнах й лукаво, така че Джинкс да не забележи, и се опитах да й внуша, че следващия път, когато щяхме да се видим с нея, ще се постарая Джинкс да го няма.

Тя също ми смигна в отговор и спря колата до тротоара.

Джинкс отвори вратата и излезе. Бях се поизправил, за да сляза, когато отново долових онзи парфюм и сега вече го разпознах. Казваше се Huele de noche12.

— Имате добър вкус за парфюми.

— Моля?

— Парфюмът ви. Чудесен е.

— Парфюмът ли?

— Huele de noche. Сега вече го разпознавам. И преди ми се струваше познат, но не можех да се сетя откъде. Сега се сетих.

— Аз не употребявам парфюм — поусмихна се тя едва-едва.

— Долових го. Няколко пъти тази вечер го усещам.

— Така ви се струва. Никога през живота си не съм употребявала парфюм.

— Хайде — подкани ме Джинкс.

Свих рамене, излязох от колата и затворих вратата. На мен никак не ми пречеше, ако тя искаше да отрича, че употребява парфюм, сякаш това щеше да й свали цената.

— Довиждане — обади се тя.

— Довиждане.

— Хайде — отново ме подкани Джинкс.

Кимнах й, последвах Джинкс към таксито, което чакаше до бордюра, и ето — тя изчезна — две червени светлини се стопиха в далечината. Джинкс се пресегна през мен и затвори вратата, поклащайки глава.

— Никога през живота си не бях чувал толкова дивотии. Главата ти е пълна с глупости, това знаеш ли го?

— Млъкни. В момента си припомням нещо.

В момента си припомнях нещо, скоро щях да си го възстановя — нещо, за което смътно знаех, че не искам да си спомням, но не го бях забравил; дъхът на този парфюм ставаше все по-силен и по-силен, и по-силен, а после всеки нерв и всяка жилка по тялото ми започнаха да потръпват под звуците на музика от едновремешна латерна, удари гръм, ослепителна светлина проряза главата ми; усещах студения вятър, който нахлуваше през тунела на много, много години, и когато затихна, на фокус остана само едно бяло-бяло лице с черна-черна коса и това беше баба ми, опъната неподвижно в ковчега си насред гостната в старата ни къща в Пролома — виждаше се само главата й и по една голяма запалена свещ в двата края на ковчега, а стаята беше изпълнена с аромата на големите храсти Huele de noche, избуяли около къщата…

О, боже всевишни! — опитах се да си поема дъх, след като разбрах на какво ми бе замирисало. Не беше парфюмът на онази кукла — тя беше права — така ми се струваше. Лицето й беше бяло като на баба ми и косата й беше черна като нейната, имаше прилика и в израза на лицето, в това беше причината, в тази прилика, в тази кошмарна близка прилика…

Не можех да се освободя от този спомен, не исках той да се връща, цял живот се мъчех да го забравя, но не можех да се освободя от него.

IX

Когато вратата се отвори и видях Кийт Мандън, Чероки Мандън, застанал зад нея (защото това сигурно беше той), си помислих: Не, не може да бъде, тази гротеска е символ на оня детински свят, който току-що напуснах, той принадлежи на оня похотлив свят на детско безсрамие, от който току-що излязох. Точно това си помислих: Не, невъзможно е да има такова нещо. Беше дребно човече, най-много метър и половина на ръст, в никакъв случай повече от метър и половина, със сплескан нос и гъсти вежди, които стърчаха като наченки на пипалца, толкова бяха дебели и гъсти, че трябваше дълго да се вглеждаш, за да се увериш, че има очи. Носеше плътен памучен халат, който стигаше почти до земята, и някакви налъми, каквито се носят в училищните съблекални.

— Какво искате? — попита той с дрезгав, заповеднически тон.

— Бих желал да поговоря с вас, мистър Мандън…

— Кантората ми не се намира тук, това е жилището ми. Елате на работното ми място.

— Моля ви, мистър Мандън. Може да стане много късно…

Той изръмжа от раздразнение и щеше да затвори вратата, но аз пристъпих напред и повторих:

— Моля ви, мистър Мандън, много е спешно и много важно. Важно е и за вас…

— Е, и за какво става въпрос? — попита бавно той.

— Не бих могъл да говоря тук. Няма ли да ме поканите да вляза?

Той повдигна вежди два-три пъти и средата на челото му хлътна под тежестта им.

— Влизайте, влизайте — покани ме той с нежелание. Отстъпи назад, отвори вратата и аз влязох.

Стаята изведнъж се завъртя пред очите ми и първата ми мисъл беше, че съм все още в плен на старата халюцинация, а после предположих, че халюцинацията вероятно се е разминала и това е сън, но накрая си казах: Не, не може да бъде сън, защото е прекалено абсурдно и налудничаво, в сънищата има повече логика, в тях нещата не са така произволни. Започнах да разсъждавам. Току-що бях говорил с тоя човек в коридора (а може би съм си въобразявал), обърнах се назад, за да се уверя, че е тук, да, ето — тук беше, с гръб към вратата, вперил безизразен поглед в мен, погледнах отново към стаята и сега вече нещата започнаха да стават по-определени. Запълваха я тежки, масивни мебели, пръснати безразборно; седем или осем килимчета бяха разхвърляни върху големия килим, по стените висяха живописни платна, графики и фотографии. До една от стените, където всъщност нямаше комин, беше залепена огромна мраморна камина, а на полицата й четири различни по размери и вид часовници цъкаха един срещу друг в различни тоналности. Пред всичко това се намираше дълго канапе, тапицирано с червен плюш, толкова голямо и толкова грозно, сякаш предназначено единствено за някой скъп извънградски клуб, а пред канапето стоеше сгъваема масичка за карти, но със скъсени крака, за да се използва с холова гарнитура, макар че в случая бе поела тежестта на пълен комплект ударни инструменти: барабани — голям и малък, тимпани, чинели, триъгълник, при това върху пожълтялата кожа на големия барабан бяха изписани нечии инициали, но не на домакина. Единствената светлина в стаята идваше от висок лампион с жълт копринен абажур. Беше поставен до нещо като дървен детски стол за хранене, но на него беше закрепена дъска с формата на бъбрек, проста нерендосана дъска, която да му служи за писалище, и сега този плот с няколко юридически книги отгоре, написани на машина документи и полусгъната хавлиена кърпа, беше отместен встрани. В тази стая не можеше да се върви направо, човек трябваше да си избира откъде да мине. Точно това би се случило в една стая, пълна с мебели, ако след дълги години на пълно подчинение всеки предмет получи правото на едно желание. Не, не сънувах, всичко беше прекалено налудничаво, за да бъде въпрос на случайност.

Докато се провирах през боклуците, за да намеря къде да седна, си казах: Тоя тип е наредил всичко това съвсем съзнателно. Опитва се да бъде ексцентричен.

Той изчака да стигна до едно меко кресло с висока облегалка, преди да затвори.

— Е, та за какво става въпрос?

Седнах в креслото. Вместо каренце с бяла бродерия на облегалката имаше брокатна олтарна покривка.

— Имам нужда от помощ, мистър Мандън — рекох.

— Обикновено всички, които идват при мен, имат нужда от помощ, а не от желание за светски контакти. Каква помощ по-точно?

— Юридическа. Съвет…

— Съвет за нещо, което вече се е случило, или за нещо, което тепърва ще се случи?

— И двете.

— С какви пари разполагате?

— Въпросът не е с какви пари разполагам, мистър Мандън. Въпросът е колко ще имам в бъдеще.

— Аз не се занимавам с пари в бъдещето.

— Но тези пари в бъдещето не са зависими от случая. Искам да кажа, не зависят от случая така, както парите на Нелсън Хлапака едно време…

Той наклони глава на една страна, постоя вторачен в мен няколко секунди, после взе хавлиената кърпа от бюрото и шумно си издуха носа. Остави я върху грубото си бюро, взе кръгла картонена кутия от горния плот на двуетажна масичка и ми я поднесе. Видях, че вътре има дълги тънки пури и поклатих глава. Той си избра една, върна кутийката на масичката и тогава забеляза нещо, което много го раздразни. Не можах да разбера какво е то, но той направи кисела физиономия, извади от джоба си малка сребърна свирка или нещо подобно, защото видях, че бузите му се издуват и спадат, но не се чу никакъв звук. Не разбирах какво точно става, но се понаместих, така че дясната страна на тялото ми да остане по-далеч от дръжката на креслото и нищо да не ми пречи да извадя пистолета си; чух тракането на дървени халки по корниза на завесата, извърнах се и видях сред гънките й един негър в бели памучни панталони и сиво-черно горнище на анцуг — младо и красиво черно момче, метър и осемдесет, че дори и повече.

— Изчисти тия пепелници, дявол да го вземе — нареди Мандън и младежът се пресегна зад завесата, взе една кафява хартиена кесия и дойде да изпразни пълния с изподъвкани, олигавени угарки пепелник.

— Нещо за пиене? — покани ме Мандън.

— Не, благодаря.

— Направи кафе, Хайнес — нареди той на негъра.

Негърът не пророни нито дума. Не погледна нито към Мандън, нито към мен и понесъл кесията, напусна стаята през завесата. Мандън отново наклони глава на една страна, за да ме изгледа, а после запали пурата си от пламъка на толкова голяма запалка, че трябваше да я крепи с две ръце. Седна на детския стол, завъртя плота с формата на бъбрек, така че да дойде пред него и да се затвори, после остави запалката на масата.

— Та как да го разбирам това, че твоите пари в бъдещето не били като онези на Нелсън Хлапака? — попита ме той.

— Искам да кажа, че тези пари в бъдещето не са на някой глупак. Нелсън Хлапакът беше един глупак.

— Всеки, който нарушава законите, е глупак.

— Полицията влиза ли в това число?

— Всеки полицай, който нарушава закона, е два пъти по-голям глупак от другите.

— Значи има много глупаци…

— Можеш ли да посочиш поне един?

— Знам няколко.

— Можеш ли да го докажеш?

— В ръцете ми са.

— В такъв случай трябва да ги предадеш на властите — посъветва ме той много сериозно.

— За мен е много по-важно да не ги предавам на властите. Имам доказателства и възнамерявам да ги използвам по свое усмотрение. Но това е много опасно. Искам да ги предам на човек, от когото те се страхуват, на човек, за когото знаят, че ще ги извади на бял свят, ако започнат да шикалкавят.

— Какви доказателства? Под каква форма?

— Под формата на фонографен запис как двама агенти получават от мен пари, хиляда и осемстотин долара, остатъка от обир на един магазин, при който убих човек. А в същото време се съгласяват да участват заедно с мен в друг обир, който все още не е станал.

Той запафка пурата си и се намръщи. Дебелите му вежди щръкнаха като стрехи на къща.

— Вие допускате, че аз съм лицето, на което могат да се поверят споменатите доказателства, така ли?

— Да.

— Какво имате предвид, като казвате, че ще използвате тези доказателства по ваше усмотрение? Като гаранция, че няма да ви арестуват след извършването на други престъпления, така ли?

— Нещо такова. Все още не съм решил. Нямах време. Всичко се разигра преди малко.

— С други думи, искате да ви бъда съучастник в углавни престъпления.

— Струва си — казах. — Няма да има никаква опасност. Вижте, мистър Мандън, когато тия типове ме изнудиха, бях готов да забравя какво се е случило — две смотани ченгета, докопали някоя и друга дребна парица, и толкоз. Нямах намерение да оставам тук. Щях да организирам набързо един обир, колкото да се опарича, и да напусна града. Точно това смятах да направя. Но когато разбрах, че единият от тях е инспектор, всичко се промени. Дадох си сметка, че той е достатъчно високопоставен, за да ми бъде от полза, ако го хвана натясно…

— И значи си го хванал? — иронично ме попита той.

— Да…

— Хвана го ей така, без никакви проблеми? Все едно си натиснал копчето и си запалил лампата. Много лесно, много просто. Заекът пипнал вълка. И без съмнение си научил името му, нали?

— Уебър — отговорих и започнах да си повтарям, че сега трябва да съм спокоен, да съм спокоен, да не се ядосвам. — Инспектор Уебър.

— Чарли Уебър от отдел „Убийства“, така ли?

— Знам само, че се казва Уебър. Нисък, набит. Към четиресетте.

Той се изсмя и щеше да каже нещо, но спря, защото видя негъра — Хайнес — да влиза с кафето. Младежът крепеше подноса върху дланта на лявата си ръка, докато наливаше несръчно с дясната и после подаде по една чаша и на двама ни. Остави подноса на земята до детския стол и тръгна да излиза.

— Хайнес… — повика го Мандън. Негърът се спря и погледна назад, извъртял само главата си. — Не си лягай още. Чакай да те повикам… — Младежът не реагира, както и преди. После излезе.

Мандън изсърба две-три глътки кафе и ту гледаше към чашата си, ту към мен. Оставих чашата си върху подноса, без дори да опитам кафето.

— Да, да, само това липсваше, за да се допълни картината — каза той. — Чарли Уебър да дели пари с някакъв бандит, който се скита от място на място…

— Точно това направи. Сериозно ви говоря.

— Сега вече започна да преиграваш. Трябваше повечко да порепетираш.

— Моля?

— Чудя им се. Обикновено подготвят свидетелите си много по-добре…

— Какви свидетели? За какво говорите?

— Говоря за адвокатите, които са те изпратили.

— Какви адвокати? Никой не ме е изпращал.

Той взе чашата си, отпи и пак я остави.

— Е, добре, млади човече, няма да накарам моя негър да те хване за ухото и да те изхвърли оттук, защото не е твоя вината. Но се върни там, откъдето си дошъл, и предай, че съм много разочарован. Очаквах нещо повече. Много повече…

— Не ви разбирам. На кого да предам?

— На адвокатите, които са те изпратили. Ако искат да ме изключат от колегията, защо не изпратят писмено оплакване до адвокатската асоциация? Кажи им да постъпят така, синко…

— Честна дума, не разбирам за какво говорите. Наистина не разбирам.

— Стига, моето момче. Не ме карай да променям решението си и да наредя да те изхвърлят навън. Капаните, които ми поставят, стават все по-мелодраматични, а правдоподобността им намалява обратнопропорционално. Чарли Уебър. Боже мой, Чарли Уебър! За какъв ме мислят… за глупак ли, дявол да го вземе?

— Не съм казал, че името му е Чарли. Казах, че фамилията му е Уебър.

— Има само един Уебър и той не е от тези, които имат вземане-даване с разни крадци и провокатори. Защо не избраха някое ченге, за което бих могъл да повярвам, че наистина те е изнудило? Боже мой, Чарли Уебър — та от него няма по-високопоставен полицай в този град…

— По дяволите, инспектор Уебър беше, и това е.

Той се изсмя високо, ръката му потъна в джоба и докато се усетя какво прави, вече беше надул свирката, която не издаваше звук.

— Промених решението си — съобщи ми той с хладен тон. — Все пак ще накарам да те изхвърлят навън…

В този миг високият красив негър вече влизаше плавно в стаята. Станах, измъкнах пистолета и го насочих малко над подгъва на сиво-черния му анцуг в средата на стомаха му. Това го възпря.

— Прибери пистолета — каза Мандън.

— Кажи му на тоя да излезе оттук, по дяволите, кажи му да излезе оттук. — Негърът, дявол да го вземе, стоеше настръхнал като тигър, но сега очите му бяха приковани в Мандън и само чакаше сигнал, за да скочи. Страх ме беше от него. Много добре знаех, че винаги мога да го поваля на земята с един куршум, пределно ясно ми беше какво става, когато те прониже куршум в стомаха, и все пак ме плашеше. — Повторих още веднъж: — Кажи му да излезе оттук.

— Излез, Хайнес… — реши се Мандън.

Лицето на негъра остана безизразно. Той дори не ме погледна. Не се отпусна, само изправи глава и напусна стаята.

— Прибери пистолета — настоя Мандън.

Поизвърнах се, така че да ми е на прицел, да ми е удобно да стрелям и към него, и към дъното на стаята, откъдето беше изчезнал негърът. Почувствах се по-добре, след като той се махна.

— Я слушай, кучи сине — продължих да се занимавам с Мандън. — Я слушай и не се опитвай да ме иронизираш. Това, което ти казах, е истина. Избягах от стопанството на затвора едва оня ден, дойдох в този град само защото колата, с която се измъкнахме, е взета оттук и трябваше да я върнем. Използвах същата кола за обира на магазина, понеже имахме нужда от пари, за да се разкараме. Но преди да успеем да се махнем, собственикът на колата домъкна ченгетата в квартирата ми, лично ги доведе. Изнудиха ни. Тогава не знаех, че единият от тях е инспектор. Когато разбрах, реших да го хвана натясно. И го хванах. Но от това няма да има полза, ако не ми помогнеш. — Държах пистолета насочен право в стомаха му, точно над чашката с кафето. — Свирни на негъра. Кажи му да ти донесе дрехите. Ще дойдеш да чуеш записа, който направих.

— Може ли да си допия кафето?

— Давай.

Той допи кафето си и остави чашката в чинийката.

— След като не си оттук, откъде си чувал за мен?

— Доктор Грийн ми каза.

— Кой доктор Грийн?

— Много добре знаеш кой доктор Грийн имам предвид. Приятелят на Нелсън Хлапака.

— Как се казва собственикът на колата, с която сте избягали?

— Вик Мейсън. Куц е. Хомо.

— Няма ли забъркана някаква жена?

— Казва се Холидей Токоуанда.

— Прибери пистолета.

Сложих пистолета в задния си джоб.

Той извади свирката от джоба си, наду я и негърът изскочи иззад завесата.

— Хайнес — нареди му Мандън, — приготви ми дрехите…

Джинкс нагласи апарата в дрешника и му пусна записа. Той се облегна на вратата и го изслуша, без да помръдне — и едно мускулче не трепна по лицето му. Когато записът свърши, отстъпи към спалнята, свали крещящото си зелено сако, върна се и отново застана до вратата на дрешника. Разхлаби възела на кафявата си вратовръзка и нави ръкавите на зелената си риза.

— Искам да го чуя още веднъж — каза той.

Джинкс пусна записа още един път, Мандън се облегна на вратата и се заслуша, но този път интересът му имаше повече клинически признаци — той вдигаше и отпускаше дебелите си вежди, кимаше, свиваше устни, прехапваше езика си и от време на време поглеждаше към Холидей, която лежеше по гръб на леглото, боса, така старателно загърната в халата си, че всички възвишения и падини на тялото й се очертаваха ясно, каквато беше целта й. Но и да гледаше към нея, Мандън всъщност не я виждаше. За него на света не съществуваше нищо друго, освен тихото престъргване на иглата и гласовете от записа, които се надигаха от мрака на дрешника. Най-сетне замлъкнаха, Мандън се отдалечи от вратата на дрешника и се върна в стаята. Тръгнах след него, а Джинкс тръгна след мен.

— Същият Уебър ли е, за когото говореше? — попитах Мандън.

— Да. Същият. Чарли Уебър.

— Сега убеди ли се?

— Убедих се, но още съм като зашеметен. Ти си външен човек тук. Не можеш да осъзнаеш колко невероятно е това.

— Но се случи…

— И все пак е невероятно. Чарли Уебър. Не мога да ти го обясня.

— Необходимо ли е да си правиш труда и да се опитваш да ми го обясняваш? Има значение само това, че съм го хванал натясно. Просто той е поредното продажно ченге, което е попаднало в капана… Няма да споря с теб. Записът е доказателство. Оставям той да те убеди…

— Такива неща стават само в книгите и във филмите — каза той. — Не се случват в живота…

— Случват се единствено в живота — отговорих.

Холидей спусна краката си на пода и седна.

— Нали не си го извикал, за да спориш с него — войнствено подхвана тя. Знаех защо е войнствена — никой не бе отдал дължимото на прелестите й. Беше изложила на показ издатините и вдлъбнатините на тялото си и никой не й бе обърнал никакво внимание, а най-малко Мандън. Ето защо беше в такова настроение.

— Добре де, добре — обърнах се към Мандън. — Опитай се да забравиш колко си изненадан от един хапльо, аматьор, дребен закононарушител, провокатор, външен човек, който случайно е открил петата на местния Ахил, и да поговорим по работа. Забрави кой е той, забрави кой съм аз и ми отговори на един въпрос. В ръцете ни ли е?

— Да.

— По дяволите, в такъв случай единственото, което искам от теб, е да кажеш „да“ или „не“. Искаш или не искаш да се включиш?

Дебелите му вежди се смъкнаха надолу и той сведе нос.

— Опитвам се само да те убедя, че не можеш да се хвърлиш с гръм и трясък в тази история. Той е голям човек. И най-дребната грешка ще ни излезе през носа…

— Глупости. Отговори на въпроса. Влизаш ли в играта, или не?

С израз на обиден той се обърна към Джинкс и към Холидей.

— Преди молеше, а сега започна да настоява…

— Криво сте го разбрали, мистър Мандън — заоправдава ме Джинкс.

— Не съм го разбрал криво — отвърна Мандън. — Той е единственото, което ми е ясно.

Не знаех какво иска да каже с това, а и не ме интересуваше. Какво, по дяволите, му ставаше на този човек? Страх ли го беше да се захване с Уебър?

— За нищо не настоявам — казах. — Но ти само се изненадваш и разправяш каква клечка бил той. Боже мой, толкова по-добре. Чу записа. В ръцете ми е…

— В ръцете ни е — поправи ме Джинкс.

— Много си важен, Маестро. Все твоето аз — заяде ме и Холидей.

— Я стига, много добре знаете кой измисли всичко. Трябваше да ви обяснявам, да ви убеждавам. Да ви го наливам в главите.

— По-спокойно. По-спокойно — намеси се Мандън. — Никой няма нищо против да ти признае заслугата, че си се сетил. Но сега идеята принадлежи на всички ни. На нея, на него, на мен. Не е ли така?

— Да. Разбира се.

— Наистина ли нямаш нищо против, че включвам и себе си?

— Що за въпрос е това? Ами нали точно това те карам да направиш.

— Ами успокой се де. Не се засягай толкова…

Сега няма да се засягам, мина ми през ума, но по-късно, след като се задвижат нещата и науча едно друго, когато ще мога да си избера какъвто искам адвокат, тогава ще започна да се засягам. Сега съм готов да се хвана и за сламка, не мога да си позволя да се засягам, но по-нататък ще стана докачлив, да, проклети измамнико, страхливецо адвокат…

— Да отидем оттатък, да поседнем и да се запознаем — започна той. — Трябва да разбера много неща за вас, преди инспекторът да дойде утре…

X

Първо дойде Рийс. Носеше същия костюм, същата риза и вратовръзка, същите евтини обувки и бях готов да се обзаложа, че носи и същите чорапи. Единственото по-различно от вчера беше, че сега дъвчеше клечка за зъби. Влезе в стаята и погледна към Холидей, която седеше скромно на кушетката. Помислих си: Какъв смисъл има да се правиш на скромна, дяволите да го вземат, след всичко, което показа вчера на тази свиня? Рийс изчака да затворя вратата и дори да се върна до средата на стаята и едва тогава проговори.

— Шефът ще дойде след минута — съобщи ни той.

— Много добре — рекох. — Искате ли да отидете в банята и да използвате моята макаричка с конци за почистване на зъби?

— Какво?

— Конци за почистване на зъби. Нали знаете, като се опъне конецът… — изиграх пантомимата как употребявам макаричката. — Много добре почиства ония места навътре, които трудно се достигат по друг начин. В банята е. Влезте и я вземете. Това ще ви спести неудобството да употребявате клечка за зъби пред хората.

— А, на мен не ми е неудобно. Ядох шунка за закуска…

— И аз обичам шунка — продължих аз. — По нашия край правят много шунка. Опушена на дървени въглища, с нашенски подправки. Не можеш да намериш такава шунка в никой от магазините тука… Заповядай, седни… — Холидей ми хвърли убийствен поглед и аз й отвърнах със същото. И тази разгонена мръсница ми беше на главата. — Наистина ли не искаш конец за почистване на зъби?

— Благодаря ти, много си услужлив. Откри ли го твоя приятел?

— Открих го.

Той се ухили и се обърна към Холидей, прехвърляйки ловко клечката в другия край на устата си.

— Ами ти как си тази сутрин?

— Добре съм, много добре — отвърна тя и му се усмихна топло.

Той издърпа един стол, завъртя го и седна срещу нея. Повтори:

— Инспекторът ще дойде след минута.

— Не се стеснявай — му рекох. — Чувствай се като у дома си. — Минах зад него и отидох до вратата на спалнята. Отворих я, направих знак на Джинкс да влезе при нас и казах: — Това е Джинкс Рейнър, мистър Рийс.

— Лейтенант Рийс… — поправи ме той.

— Моля да ме извините. Лейтенант Рийс.

Джинкс отиде до него и едва-едва му стисна ръката.

Въпреки бойките приказки, които му бях издумал предварително, беше доста неспокоен. За него това бе съвсем ново преживяване — да се срещне по светски с пазителите на закона, когато над главата му тегне извършено престъпление.

— Хубави неща съм чувал за теб, Джинкс — рече Рийс дружелюбно.

— Наистина ли, сър? — Джинкс все още беше неспокоен.

На вратата се почука, всички се спогледаха, Рийс стана от стола си.

— Аз ще отида — казах. Излязох в коридора и отворих. Беше инспектор Уебър — сюзеренът, набабът, махараджата, императорът, колосът — лично. „Не го подценявай — ме беше предупредил Мандън, — не прави тази грешка“ и, естествено, той беше прав, затова сега го погледнах с жив интерес и с искрена надежда се помъчих да усетя нещо от страхопочитанието, което Мандън изпитваше. Но… страхопочитание нямаше. За мен той беше просто поредното продажно ченге, макар и да беше с чиста риза. Е, добре, Чарли, тичай, за да не изпуснеш авантата. Ела да бръкнеш в кацата с меда. Ела и добре ще се подредиш. Ела и се опитай да вземеш от мен, каквото си наумил, чакам те…

— Съжалявам, че закъснях — рече той на влизане. — Минах през задния вход.

— Извинен си — отговорих и затворих вратата. — Джинкс, да ти представя инспектор Уебър…

Инспекторът отиде до Джинкс и го загледа, напълно пренебрегнал Холидей. Джинкс несигурно му подаде ръка, но бързо я прибра, след като инспекторът не показа с нищо, че е готов да я поеме — изобщо имаше много гузен вид.

— Той наясно ли е? — попита ме инспекторът.

— Питай го. Той разбира английски. Няма нужда от преводач.

— Знаел си как могат да се приберат някакви пари за заплати, така ли?

— Да, сър. Точно така…

— Каква сума?

— Доста голяма…

— Добре де, колко голяма?

— Доста голяма… — повтори Джинкс и погледна към мен за помощ. Беше по-неспокоен от всякога. Рийс му бе вдъхнал страхопочитание, та можете да си представите какво страхопочитание изпитваше пред инспектора. Щях да го оставя да се помъчи малко. Може би това изживяване щеше да го кали. Той имаше голяма нужда от каляване.

— Хайде, стига толкова — каза инспекторът заплашително. — Къде ще ги носят тия пари? На кое място?

— Ами… — заекна Джинкс.

Инспекторът се обърна към мен:

— Ти за тоя ли ми беше казал?

— Да, сър. За него…

— Каза ми, че той бил набелязал някакви заплати. — Той отново се обърна към Джинкс. — Разбрах, че си набелязал някакви заплати, така ли е?

— Кажи му — отчаяно ме помоли Джинкс. — Кажи му.

— Какво да ми каже? И какво, по дяволите, е това? — грубо попита инспекторът.

Горкият Джинкс. На лицето му беше изписано страдание и ми стана ясно, че ако го оставя още да се мъчи, ще изтърси нещо, дето не трябва, и може да провали всичко.

— Тук е един твой приятел, инспекторе — реших вече да се намеся. — Може би е най-добре да го оставя той да ти обясни какво е това…

— Добро утро, инспекторе… — чу се гласът на Мандън. Инспекторът и Рийс бързо се извърнаха. Мандън стоеше на прага на спалнята и се усмихваше, дебелите му вежди се бяха вдигнали нависоко, челото му се бе набърчило. Изглеждаше добре. Нямаше вид на обзет от прекалено страхопочитание. — Прибери пистолета, лейтенант — каза той тихо.

Погледнах към Рийс и видях, че наистина държи пистолет в ръката си, но много повече се изненадах, че клечката за зъби беше изчезнала.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Чероки? — попита инспекторът. — Какво, по дяволите, е това?

— Досега беше консултация с моите клиенти, но ти я прекъсна…

— Клиенти ли?

— Клиенти — отвърна Мандън. — Но след като ти си тук, нека да поставим нещата на приятелска основа. Кажи на лейтенанта да махне пистолета… — Инспекторът кимна на Рийс, който с нежелание прибра оръжието в джоба си. Думите на Мандън прозвучаха добре. Никак не изглеждаше обзет от страхопочитание. — Понякога, инспекторе, се случва да имам консултация с клиентите си и без да посещавам затвора — продължи той и влезе в стаята. — Колкото и да е изненадващо…

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа инспекторът.

Я недей да ми ръмжиш отсега, крадливо копеле такова — това ми се прииска да му кажа. Още не сме те настъпили. Още не сме те започнали. Само почакай…

— Ще си спестим много търкания и време, ако седнеш и послушаш — каза Мандън.

— Мога да слушам и така — рече инспекторът. — Какво, по дяволите, е това? — повтори той и разкрачи нозе. — Хайде, почвай да говориш!

— По-късно… — ухили се Мандън. — Аз ще говоря по-късно. Първо искам да освежа паметта ти, та когато наистина дойде време за приказки, всички да говорим за едно и също…

Той отиде до масичката, където бяхме сложили фонографа, вдигна капака и завъртя копчето. Моторът зажужа, дискът се завъртя и понесе със себе си плочата, която беше поставена предварително.

— Ела по-наблизо — каза Мандън и вдигна иглата, но изчака лампите на говорителя да загреят. — Няма защо да го пускаме много високо… — Казах си: На тоя човек ще взема да му изпратя букет е бележка за извинение. Той е страхотен спец. Истински професионалист: леденоспокоен, реже като бръснач. — Няма защо да стигаме дотам, че съседите да викат полиция…

Инспекторът и Рийс се спогледаха. По лицето на Рийс се четеше неразбиране, но инспекторът беше мрачен и изпълнен с решителност. Сега вече знаеше какво, по дяволите, е това. Не точно, не в подробности, но знаеше. Стрелна ме отмъстително, но този път ми беше почти приятно, този път не ме беше страх. В стомаха ми нищо червено не се усукваше и дори ми беше трудно да повярвам, че някога съм изпитвал това усещане. Опитах се да си припомня какво бях почувствал тогава, за да го сравня със сега, но не можех; така се напъваш да си припомниш усещането от миналогодишния зъбобол и не само че не можеш да си припомниш болката, но дори зъба си забравил вече.

— А сега внимавайте — казваше Мандън в този момент. Той пусна вилката върху плочата, разнесе се пращенето на два празни оборота и после гласовете се чуха, но бяха малко променени и той направи знак на Джинкс да се погрижи за настройката. Джинкс отиде бързо до фонографа, оправи копчетата и гласовете започнаха да излизат от говорителя ясно и естествено, само малко по-тихо от обикновено. Инспекторът погледна към Мандън, който се усмихваше кротко, после към Рийс, който беше ококорил очи от изненада, и накрая към мен. Забелязах как лицето му стана сурово и клепачите му трепкаха от насъбралата се под тях злоба. Искаше ми се да му кажа: Изслушай внимателно записа. Чуй каква реклама ми направи за Аризона. Чуй как ти броих парите, корумпиран негоднико. Чуй скриптенето, инспекторе. Знаеш от какво е, нали? Разбира се, че знаеш. Твоите кокали пращят. Тебе сме притиснали, тебе сме хванали натясно…

Изведнъж ръката му се стрелна под сакото и той измъкна служебния си револвер.

— Горе ръцете! — изръмжа той. Вдигнахме ръце. Рийс отново извади пистолета си и тръгна заднешком да ни заобиколи, та да сме му на прицел. Инспекторът се хвърли към фонографа и сграбчи вилката с лявата си ръка, за да я изтръгне, но пръстите му се плъзнаха до иглата и единствено ръката му пострада. Без да иска, той изсумтя от болка и погледна към дланта си — иглата го бе порязала като бръснач и шепата му беше пълна с кръв. С разкървавената си ръка той грабна плочата от оста и я тресна във фонографа, за да я счупи, но после проумя, че е нечуплива, стисна я до себе си и я закрепи под колана си.

— Мръсни негодници! Рийс, претърси ги!

Рийс започна да ме претърсва. Казах му:

— Нямаме пистолети.

— Чисти са — потвърди Рийс.

— Къде са пистолетите? — попита инспекторът.

— В спалнята — отговорих. — Вече нямаме нужда от пистолети…

— Аз имам — рече той и нареди на Рийс: — Донеси ги.

Рийс ме попита:

— Къде в спалнята?

— Намери ги сам.

Той замахна към главата ми с цевта на пистолета си, но аз вдигнах ръка и поех удара с лакътя си. Болката ме прониза до петите, но въпреки това не ме беше страх, само бях побеснял от ярост.

— Остави го — обади се инспекторът. — Да не искаш при аутопсията да открият по тях следи от побой.

Рийс влезе в спалнята.

— Отивайте до стената — изкомандва инспекторът.

— Смахнат кучи син… — проплака Холидей към мен.

— Хайде! — каза инспекторът. — Още от началото трябваше да го направя.

Това вече беше прекалено. Погледнах към Мандън.

— На твое място, Чарли, не бих постъпил така — рече той. — Записът, който взе, е само един от няколкото, поверени в ръцете на сигурни хора. Ако не им се обадим до един час, за да се убедят, че всичко е наред, дали сме им указания да пуснат плочите, за да бъдат изслушани от известни кръгове в града, на места, където ти надали ще успееш да проникнеш — в Крайбрежния клуб, Ротарианския клуб, Клуба Киуанис13, на Лъвовете, та дори и в църквите. — Долната челюст на инспектора увисна. — Виж какво, Чарли — продължи Мандън убедително, — безсмислено е да търсиш вината у нас. Карали сте си я чудесно от толкова време и нищо няма да се промени, ако проявиш здрав разум. Ние искаме само малко съдействие.

— Искаме и още нещо дребно — намесих се и аз. — Хиляда и четиристотин долара и хиляда и осемстотин правят три хиляди и двеста — така казах на инспектора. — Взел си три хиляди и двеста долара мои пари. Искам си ги.

— Боже мой, сега ли трябваше да подхванеш този въпрос? — Мандън не искаше да го прекъсвам.

— Става дума за мои пари, дявол да го вземе. Искам си ги…

Той се хвърли към мен и ме разтърси за раменете. Изрева:

— Млъкни най-сетне! Това остава за по-късно, за по-късно.

Рийс влезе, донесе двата ми автоматични пистолета и рече:

— Ето ги.

Инспекторът не го забеляза. Гледаше ръката си. Кръвта капеше по пода.

— Ще трябва да направя нещо за ръката си — обади се той. Вече не крещеше. И насъбраната в очите му злоба вече не беше толкова много. Колос, а? Но какво се получава, когато колосът се кастрира?

— Иди в банята и му донеси една хавлиена кърпа — казах на Рийс. — Както изглежда, най-напред ще се наложи да купя нов килим тук…