Уморените коне ги убиват, нали?

I

Още щом предадоха на Долан да отиде при отговорния редактор, той разбра, че ще го изхвърлят, и докато се качваше по стълбите, съжали, задето във вестниците вече няма хора, на които да не им треперят гащите. Прииска му се да живее в доброто старо време на Дейна19 и Грийли20, когато вестниците са били вестници и са наричали негодниците негодници, пък после всеки се е оправял както може. Сигурно е било чудесно да си репортер в някой от едновремешните вестници. Не като сега — из цялата страна се бяха навъдили разни последователчета на Хърст21 и на Макфадън22, които само едно знаеха: да бият барабана, да развяват байраци по на цяла страница и да разправят, че Мусолини бил същински Цезар (само дето имал самолети и бойни газове), а Хитлер пък бил като Фридрих Велики (само дето имал танкове и сбъркани пиромани), да продават патриотизъм по намалени цени и да не ги интересува нищо друго, освен тиража. (Господа, много съжаляваме, до днес следобед не ще можем да ви преотстъпим нашите камиони за превозването на парите от касата на Общината, тъй като трябва да разнесем последното ни издание. Ще ви ги предоставим с най-голямо удоволствие след шест часа. Или: О, да, сър, да, мистър Деланси, напълно ни е ясно. Двете жени просто са се изпречили пред колата на сина ви. О, да, сър, ха-ха, ха-ха-ха! А миризмата на алкохол, тя идвала от костюма му, защото някой го залял с коктейл.)

„Гащите им треперят“, повтаряше си Долан, като влизаше в кабинета на Томас — отговорния редактор. Имаше предвид шефовете на вестниците.

— Откъде си измъкнал тази история? — попита го Томас, вдигнал два листа изписана на машина хартия.

— Всичко е вярно. В този конкретен случай нищо не могат да опровергаят.

— Не те питам за това. Искам да знам откъде си я измъкнал.

— Имам сведенията от завчера. От заключителната среща. Защо?

— Звучи доста фантастично.

— Не само че звучи фантастично, ами си е направо фантастично. Едно бейзболно дружество, което е дори носител на награда, съвсем преднамерено организира среща в полза на няколко комарджии — ето това е фантастичното. Досещам се, че ще изхвърлиш и този материал, нали?

— Ще го изхвърля… но не те повиках само за това. Сега остави материала. От икономическия отдел…

— Чакай малко. Такова нещо не се оставя току-тъй. Не разбираш ли, в бейзболното дружество има мошеници. На всички, които гледаха мача, им стана ясно, че са се продали. Дори не си дадоха труд да го прикрият. Има и нещо друго — не сме единствените, които знаем това. Останалите вестници също получиха информация и ще я пуснат днес следобед. Трябва да защитим интересите си.

— Хайде, хайде, според мен и те няма да я използват — отвърна Томас. — А може би нещата не са толкова ужасни, колкото ти ги виждаш.

— Не са по-малко ужасни, отколкото скандалът с „Блек Сокс“ навремето. В какво положение щеше да бъде бейзболът днес, ако тогава никой не беше писал, а?

— Пък и Ландис щеше да си остане най-обикновен съдия. Виж какво, Майк — подхвана тежко Томас, — безсмислено е да водим подобни спорове всеки път, когато ти щукне да излееш личната си омраза към някого. Знаеш каква е политиката на нашия вестник…

— Да, да, да. Знам политиката на нашия вестник. Знам политиката на всеки вестник в нашия град. Знам политиката на всеки скапан вестник в страната. Не можеш да намериш и грам смелост във всичките, взети заедно.

— Защо полагаш такова старание да обиждаш хората? Защо непрекъснато се опитваш да създаваш неприятности?

— Нищо не се опитвам да създавам. Материалът, който изхвърляш, е НОВИНА. Ти винаги изхвърляш новините. Миналата седмица изхвърли съобщението за сина на Деланси… Това малко ли ти се струва? Той уби две млади жени. Напил се, минал в другото платно и ги оставил на място в зоната за пешеходци. Да, сър, какво ли не направил, само и само да предотврати станалото. Естествено, ние замазахме цялата история. Това, че получаваме купища пари от баща му за реклами, няма нищо общо с въпроса…

— Ти си същински Дон Кихот — рече Томас.

— Така ли мислиш? — Долан стисна тънките си устни. — А какво ще кажеш за ку-клукс-клан, предал съм материала преди две седмици?

— Ку-клукс-клан вече не съществува. Онова не е било тяхна работа.

— Добре, добре, нека да са кръстоносци или както там се наричат сега. Не само розата продължава да си мирише по един и същи начин, независимо как ще я наречеш. Покриват се с чаршафи, носят качулки, събират се тайно.

— И друг път съм се опитвал да ти обясня, че никой вестник в нашия град не може да споменава такива неща за кръстоносците. Все едно да си играеш с динамит. И колкото по-бързо се освободиш от тези реформаторски идеи, толкова по-добре за теб.

— Стига си ме наричал реформатор — разсърди се Долан. — Всеки може да прави каквото си иска насред улицата, мен това не ме интересува. Не е важно. Но има нещо друго и то е важно — да се пусне някоя и друга новина за терористите в политиката и за крадците на едро… защото и самият губернатор на щата е мошеник и ти го знаеш много добре. Какво стана с онзи материал от миналата година — информацията от пияния конгресмен заедно с писмената му клетвена декларация? Изхвърли ги. Както и да е, това да върви по дяволите. Но сега съм ти дал материал за едно бейзболно дружество, което се е продало, и настоявам да го пуснеш, а ти ми припомняш разни стари спорове и ме наричаш реформатор. А какво ще кажеш за стотиците хлапета, които всеки ден се тълпят в парка, за да боготворят тези мошеници и гледат на тях като на герои? Какво ще кажеш за тях?

— Това твоето е донкихотщина. Седни и се успокой.

— Няма да се успокоя. Това не с вестник. Това е един зависим парцал.

— Е, добре — започна мрачно Томас, — оставих те да се зъбиш, защото смятах, че ще ми помогнеш да взема решение за твоето бъдеще, ако ти дам шанс. Досега имах някакви надежди за теб. Понасях буйствата и ругатните ти, защото смятах, че рано или късно главата ти ще уври и ще проумееш как стоят нещата. И аз се борих не по-малко упорито от теб, но за друго — да разубедя икономическия отдел, който настоява за уволнението ти. Поне десет пъти са искали от мен да те разкарам. Не ти се вярва, нали? Я погледни това:

— Той извади един лист от класьора за кореспонденцията си. — Прочети го…

— От икономическия отдел непрекъснато получавам записки за това, че дължиш суми на наши клиенти.

— В това има известна ирония — каза Долан и остави листа в класьора. — Икономическият директор иска от мен да си платя дълговете, но очевидно никога не му е минавало през ума, че и този вестник има някакъв дълг. Дълг към обществеността…

— Повече няма да се разправям с теб за едно и също — заяви Томас и в гласа му прозвуча категоричност. — Може би ние двамата с теб просто се разминаваме в мненията си. Кой знае дали няма да ти направя услуга, ако те уволня…

— Не можеш да ме уволниш. Аз вече не работя тук…

Той си разчистваше бюрото, когато вратата се отвори и влезе Еди Бишъп. Бишъп се занимаваше с новините от полицейските участъци, имаше петнайсетгодишен стаж. Щеше да напомня на Пат О’Брайън, ако Пат О’Брайън беше репортер. Водеше със себе си някаква жена.

— Какво става, какво става? — попита Бишъп. — Чувам, че си напуснал.

— Напуснах — отвърна му Долан, но гледаше жената, застанала до него (кабинетът му беше толкова малък, че трима души го изпълваха до краен предел), и мислено си отбеляза, че устните й са много силно начервени — по-червени устни не бе виждал досега.

— Запознай се с Майра Барновски — подкани го Бишъп. — Сигурно знаеш кой е Майк — лукаво смигна той към нея.

— Гледала съм ви в постановки на любителския театър — проговори Майра и протегна ръка. — Не играете лошо.

— Благодаря — отговори Долан учтиво. Когато докосна ръката й, целият изтръпна и мускулите на раменете му неволно се свиха. Явно се смути, но тя като че ли не забеляза това…

— За какво се счепкахте? — попита го Бишъп.

— Оо… вечната история. По повод на поредния материал, който отказа да публикува.

— Аз пък ти завиждам за смелостта да напуснеш. Страхотно ти завиждам. Да не бяха жената и децата, още преди години щях да кажа на Томас къде да си завре шубелийския вестник…

— Не се съобразявайте с нас — обади се Майра. — Гледайте си работата.

— Кажи-речи, свърших. Само разчиствах някои боклуци…

— А сега какво ще правиш? — попита Бишъп.

— Не знам. Най-напред трябва да реша дали съм доволен, че стана така, или съжалявам.

— Внимавайте — Майра вдигна пръст пред тези свои червени, червени устни, — внимавайте да не се предадете…

— Доволен си, как да не си доволен — намеси се Бишъп, — слушай какво ти казвам. Поне си възвърна самоуважението.

— Ако ми е останало нещо от него. — Долан го погледна и се опита да се усмихне. Бишъп му беше симпатичен. И не отсега. Бишъп му беше приятел. Беше от тези приятели, при които можеш да отидеш и да попиташ как се пишат трудни имена като Ницше и Бетховен, без той да ти се присмива зад гърба. На Долан изведнъж му се прииска Бишъп да бе дошъл сам, без Майра Барновски (дори се зачуди коя ли е тя, откъде се е взела и защо той се чувства така особено в нейно присъствие), така че да седнат двамата по мъжки и той да си признае, че усмивката и безразличието му са престорени, че се чувства несигурен и безпомощен и тъй като не познава друга професия, може би ще е най-добре да се върне при Томас, да се извини и после да обещае вече да слуша и да си държи езика зад зъбите. Но Бишъп не бе дошъл сам, бе довел Майра Барновски. — Да, ако ми е останало нещо от него…

— Всичко ще се оправи. Ще се видим на обяд — каза му Бишъп и тръгна да излиза.

— Според мен не бива да го оставяме — обади се Майра. — Той е на път да отиде при шефа си, да се извини и да му се примоли да го върне на работа. По-добре да го вземем с нас, за да сме сигурни, че няма да го направи…

Долан се извърна и я изгледа изненадан.

— Не се учудвайте — заобяснява му Майра. — Не беше трудно да се досети човек. Изписано е на лицето ви. Колко странно се подреждат нещата — обърна се тя към Бишъп. — Ако бях станала една минута по-късно тази сутрин, ако се бях забавила една минута повече в тоалетната, ако бях изпуснала трамвая, с който дойдох, ако бях отишла да изпия едно кафе както обикновено… а всъщност защо не отидох — странно е, защото от години не се е случвало да не пия кафе сутринта… — ако се бях забавила само една секунда, докато правех някое от тези неща, ако бях отишла да пия кафе, нямаше да те срещна. А ако не се бях случила тук, Долан несъмнено щеше да се върне и да се примоли да го оставят на работа. И щяха да го оставят. А сега това няма да стане. Той приключва с тази история. Не мислите ли, че е странно? — попита тя Долан.

— Така изглежда… — Долан отново потрепери, докато я наблюдаваше с очите на мъж, който знае, че просто трябва да си поиска от жената насреща, знае, че когато я види просната на леглото без дрехи, тялото й ще бъде красиво и ще копнее за любов, разбра също или усети (което е едно и също според философията на сексуализма), че от самия акт няма да изпита по-голямо удоволствие, отколкото ако си вземе за любовница красив труп.

Това го сепна и сега разбра защо бе потреперил, когато докосна ръката й, изведнъж проумя какво се бе опитала да каже тази жена с обърканите си обяснения как е попаднала тук. И тя самата бе объркана и се бе изразила зле, но сега, само за частица от секундата, той разбра. И тя бе изпитала същото усещане. Да допуснем, че бе отишла да пие кафе…

Майра Барновски го спря на вратата.

— Хубаво се огледайте. Никога вече няма да се върнете тук…

II

Тримата обядваха в едно заведение, подобно на немска бирария, а по-късно следобеда Долан отиде до печатница „Пенсилвания“, за да се срещне с Джордж Лорънс. Тук се печатаха рекламни издания за застраховки, железария, инструменти, автомобили…

— Ето за какво исках да се срещна с вас, мистър Лорънс — подхвана Долан. — Вие имате голяма печатница, аз пък имам голяма идея, поне така си мисля. Искам да основа списание.

— Какво не му харесвате на вестника?

— Нищо. Напуснах го. Там нямах никаква перспектива.

— Що за списание имате предвид?

— Ами нещо малко, като „Ню Йоркър“… но може би не толкова претенциозно. За момента идеята още не се е избистрила в главата ми, но ще отделям повечко място на светския живот, на културните прояви и от време на време ще помествам някоя злободневна статия, в която ще се казва истината.

— Истината за какво?

— За каквото изникне. Политика, спорт. Списанието ще следи различните събития, ще бди за интересите на хората.

— Това не е ли повече работа на вестниците?

— На теория, да. Но никой от тях не го прави. Страх ги е. Оправдават се, че било проява на дипломатичност.

— Дипломатичността не е лошо качество. В какъв тираж ще го искате? На каква хартия?

— Чакайте малко. Вие май не сте ме разбрали. Аз не искам да ви плащам, а вие да издавате списанието. Искам вие да го печатате, а аз да го редактирам и да го списвам.

— Значи наистина не сме се разбрали. — Лорънс се намръщи. — Не ми се поема отговорността за цяло списание. Това е голямо главоболие.

— Вие няма да поемате никаква отговорност. Аз ще се занимавам с това.

— Ами нали аз ще плащам. Вие това как го наричате?

— Хартията ще е от вас и вие ще го печатате, а с всичко останало ще се занимавам аз. Разпространение, реклама, авторско…

— Съжалявам, Долан, но къде ми е сметката?

— Мистър Лорънс, вие сте единственият човек в града, който разполага с машини за подобна работа. Няма да ви струва много — имате си и хартията, и машините, а списание от подобен род носи страхотно много пари. Разбира се, има и още нещо — за четиристотин хиляди души в този град ще има справедливост, но за това няма да ви говоря, защото вие сте бизнесмен и сега говорим за бизнес. Ако подкрепите моето списание, аз ще ви гарантирам тираж две хиляди за първия брой. Това е голям тираж, нали?

— И още как — призна Лорънс.

— И повече ще нарасне. Ще го разпердушиня аз този град. Не ми разправяйте, че хората няма да го четат.

— Струва ми се, че се каните да отхапете голям залък, дано не ви преседне.

— Е, все някой трябва да го отхапе — мрачно каза Долан.

— Ще си навлечете много влиятелни неприятели…

— Естествено, в реда на нещата е. Вижте, мистър Лорънс, давате ли си сметка, че има голяма вероятност подобно списание да се съхрани за поколенията в Смитсъновия институт23. Ами да, в цялата страна няма нито един вестник, нито едно периодично издание, което да се отнася почтено към читателите си! Всичките се субсидират чрез договори за реклама или политически ангажименти. Не разбирате ли, та това е най-добрата възможност, която някога ще ви се предложи! Естествено, ще си спечелим врагове. Всички крадци и мошеници ще се вдигнат срещу нас. Но свестните хора ще бъдат на наша страна.

— Свестните хора не държат властта.

— Ние пък ще им я дадем. — Като видя, че Лорънс се постресна, Долан побърза да добави малко разтревожено: — Не си мислете, че искам списанието да се занимава единствено със скандални истории. В общи линии това ще бъде светско издание по вкуса на читателската публика от Уестън Парк. Но от време на време ще запретваме ръкави и ще стигаме до дъното на нещата.

— Долан, изцяло споделям амбициите ви, но не мога да си позволя такова нещо. Просто нямам толкова пари, че да поемам рискове.

— Колко смятате, че ще струва първата книжка?

— Нямам представа.

— Съвсем грубо, колко?

— В какъв обем искате да го пуснете?

— Колкото „Ню Йоркър“. Към двайсет и четири страници.

— Чакайте да пресметна. — Лорънс се навъси и заизчислява наум. — Към хиляда и петстотин долара за две хиляди екземпляра.

— Добре, да допуснем, че събера хиляда и петстотин долара, за да платя първата книжка, и тя се посрещне добре. Това ще докаже ли нещо?

— Възможно е…

— Ако първата книжка се посрещне добре, ще проявите ли интерес?

— Възможно е…

— Тогава ще ви се обадя по-късно — рече Долан и си тръгна.

III

Същата вечер, докато репетираха „Метеор“24, в почивката между две сцени той притисна Джони Лъндън в гримьорната. Само две поколения деляха Джони Лъндън от дървените колиби на едновремешното селище, което сега се бе превърнало в могъщия град Колтън, а двайсет и две етажната сграда — негова собственост — се издигаше на същото място, където някога бе стърчала дядовата му къщурка.

— Хайде бе, Джони, какво са за теб хиляда и петстотин долара? — заубеждава го Долан. — Бълха те ухапала.

— Ти не си с всичкия си. Съвсем си изкукуригал. Аз всеки момент ще фалирам, а ти…

— Неудобно ми е да те моля за помощ… за кой ли път вече, но хиляда и петстотин долара са като капка в морето за теб, а за мен са въпрос на живот и смърт.

— Какво ще правиш с толкова пари? За какво са ти?

— Искам да основа списание. Ако ми ги дадеш, ще ти подпиша документ за петдесет на сто от печалбата.

— Хм. Досещам се що за списание ще бъде това. Ами работата ти във вестника?

— Напуснах. Тази сутрин напуснах.

— Виж го ти! Не биваше да го правиш, Майк. Тъкмо взе да ставаш известен. Целият град четеше рубриката ти… Виж, идва твоят приятел Дейвид — сниши той глас.

— Колеги, моля ви, да си нямаме неприятности — заговори Дейвид, който бе влязъл в гримьорната с енергична стъпка. — Време е за последното действие, отдавна трябваше да сте зад завесата и като всички останали да чакате реда си за излизане на сцената.

— Трябваше да поговорим нещо по работа — отвърна му Долан.

— Добре, нали вече свършихте. Ако обичате, заповядайте на сцената.

— Не сме свършили — възрази Долан.

— Идваме — обади се Джони.

— Много ви благодаря — натъртено отвърна Дейвид и излезе със същата енергична стъпка.

Долан изръмжа:

— Тоя взе да забравя, че играем в любителски състав. Забравя, че никой не ни плаща за тази работа.

— Не му обръщай внимание. Какво да прави, такъв си е.

— Това, че е педи, не ме дразни. Ядосвам се на наглостта му.

— Не го прави умишлено. Нещо повече, той се възхищава от теб. Но виж какво, наистина трябва да тръгваш. Нали си звезда, от теб се очаква да даваш пример на тези самодейци.

— А парите? Ще ми ги дадеш ли?

— Ще поговорим след репетицията.

— Това има огромно значение за мен, Джони.

— ДОЛАН! — разнесе се висок глас.

— Това е Майора. Хайде… — подкани го Джони.

— Мога ли да ти кажа нещо. Долан? — извика Майора от залата.

— Разбира се. — Долан прескочи прожекторите на рампата и отиде при Майора, който седеше до Дейвид и още двамина от тия, дето много знаят, но нищо не правят.

— Даваш ли си сметка, че ни остават още само шест дни за репетиции? — попита Майора.

— Да.

— Чака ни огромна работа, без която не можем да минем. Надявам се, че ще поемеш своята част.

— Ще я поема…

— Поставям тази пиеса специално заради теб. От два сезона ме молиш да включим „Метеор“ в репертоара, така че сега най-малкото, което можеш да направиш, е да си готов за всяко вдигане на завесата, за всяко излизане на сцената. Това е въпрос на възпитание.

— Просто трябваше да поговоря с Джони Лъндън за малко…

— Това не е извинение за обидното ти поведение.

— Не съм искал да обидя никого. Съзнанието ми е обременено с много неща.

— Добре, иди си на мястото и гледай да ангажираш съзнанието си с пиесата. — Сега вече Майора се провикна към актьорите: — Хайде. Последно действие!

Репетицията свърши малко преди полунощ.

— И така, не беше добре, но не беше и зле — обобщи Майора. — Можете да играете и по-убедително. Моля, прегледайте още веднъж ролите си. Особено ти, Ейприл. До утре вечер в седем и половина. Лека нощ на всички.

— Особено ти, Ейприл — повтори й Долап, когато всички се пръснаха и започнаха да се разотиват.

— И ти не се беше вживял кой знае колко. Както се очакваше, в едната от сцените беше много добър. Едната от сцените никой не може да ти оспори. В нея си великолепен.

— Вярно е, великолепен съм. Представям се чудесно в ролята на труп. Но предпочитам да ридаеш над гърдите, а не над лицето ми, докато произнасяш сърцераздирателния си монолог. Казвал съм ти и преди, че не обичам вкуса на сълзите ти.

— Този път ще се постарая да го запомня, Майкъл — отвърна весело Ейприл.

— Гледай да не го забравиш на премиерата, защото ще те проваля — заплаши я той сериозно. — Аз ли ще те отведа в бащиния ти дом тази вечер? Искам да кажа, аз ли ще те отведа до отбивката, където можеш да слезеш от колата, без да ме види баща ти?

— Нали ти ме доведе?

— Да, но се срещнахме в дрогерията. Както и да е, не знаех дали годеникът ти със синята кръв няма да дойде да те вземе. Всъщност той приключи ли вече деловото си пътуване? Виж го ти, отрано започва да те оставя самичка. Прав е, дресировката е сигурна работа.

— Къде ще ходим тази вечер? — попита Джони, който току-що се бе присъединил към тях.

— Вкъщи — отвърна Долан. — Ейприл я боли глава.

— Така ли? — невинно се изненада Ейприл.

— Не те ли боли? — смигна й Долан зад гърба на Джони.

— Да…

— Това никак не е хубаво — обърна се Джони към нея. — Да ти се случи такова нещо точно когато са ти дали свободна вечер.

— Ще ме почакаш ли малко? — помоли я Долан. — Искам да поговоря с Джони.

— Добре…

Двамата се отдалечиха към кулисите.

— Джони, какво ще ми отговориш за парите?

— Твоето приятелче идва — забеляза Джони.

— Извинявайте — прекъсна ги Дейвид. — Мога ли да ти кажа две думи, Майк?

— Разбира се, кажи му — измъкна се Джони.

— Ъъъ… Майк, разбрах, че търсиш пари — подхвана Дейвид. — Разбрах, че ти трябват хиляда и петстотин долара.

— Ехей — изненада се Долан. — Значи Джони само дето по радиото не го е съобщил, така ли?

— Каза само на мен. Все още ли ти трябват?

— Да, но…

— В такъв случай смятай, че си намерил. Сутринта ще ги имаш.

— Благодаря ти, Дейвид, но ме караш да се чувствам неудобно…

— Защо?

— Ние с теб не сме чак такива приятели.

— Вината е само твоя. Аз не съм лош човек, макар че някои са на друго мнение.

— Сигурно е така. Знаеш ли за какво ми трябват парите?

— Джони ми каза.

— Ще получиш половината от моята печалба.

— Не е необходимо.

— Но… виж, предпочитам да е така. Искам да имаш насреща нещо като договор. Разбира се, списанието може да се провали, но все пак съществува някакъв шанс това да не се случи.

— Ще поема същия риск, който поемаш и ти. Мини сутринта през театъра, за да ти дам чек. А може би предпочиташ сумата в брой?

— Няма значение. — Долан не можеше да преодолее изненадата си. — Виж какво, нищо на тоя свят не съм искал така, както тези пари. И все пак мисля, че е редно да знаеш с каква слава се ползвам…

— Допускаш ли, че не ми е известно? Има ли някой в града, на когото да не дължиш пари? А сигурно няма да събереш и десет долара от всичките си приятели, взети заедно. Надали е останал магазин в града, който да ти отпусне кредит и за пет цента. И още нещо ще ти кажа. Джони не ме е молил да ти дам парите назаем. Сподели само, че си поискал от него. Беше му много смешно, че го смяташ за толкова глупав и си въобразяваш, че ще ти услужи.

— Откъде знаеш толкова работи за мен?

— Кой не ги знае? Затова срещаш толкова трудности, когато започваш любовни романи из Уестън Парк. Богатите бащи на прекрасните тамошни дебютантки в обществото категорично им забраняват да излизат с теб. Това беше ли ти известно?

— За двама знаех…

— Ти си едновременно прочут и прословут. Ти си enfant terrible25. Имаш мания да се навираш между шамарите. Непрекъснато се бунтуваш срещу нещо. И това е така, защото си амбициозен, защото искаш да надраснеш средата си.

— Я чакай малко — продума Долан слисан.

— Така е — продължи Дейвид спокойно. — А досега си успявал да изплуваш, благодарение на това че имаш индивидуалност. Колоритен тип си. Ловиш окото. Имаш тяло като на гръцки бог. Отговори ми на един въпрос: защо си започнал да играеш в нашия театър?

— Не знам…

— Аз ще ти кажа. Защото оттук има какво да вземеш. Усетил си го инстинктивно.

— Майк! — извика му Ейприл.

— Идвам! — отговори веднага Долан. — Виж какво, Дейвид, това, което ми каза, ми направи голямо впечатление…

— Може да ти е направило впечатление, но няма да му обърнеш внимание — усмихна се Дейвид. — Върви при Ейприл. Сутринта мини през театъра, за да си вземеш парите.

— Благодаря ти — протегна ръка Долан. — Много ти благодаря.

— Ще ме намериш тук по всяко време след десет часа…

— Благодаря ти. Много ти благодаря…

— Почувствах се като ментърджия, когато приех той да ми даде парите — сподели Долан в колата, когато отвеждаше Ейприл към Уестън Парк.

— Не виждам защо. Това е най-обикновен заем.

— Все пак ми е неудобно. Никога не ми е бил симпатичен. Неприятно ми е да съм му задължен.

— Защото е педи ли? Какво да прави, нещастник. Не в това е причината. Не знам как да ти го обясня. Сигурно е от изненадата, когато ми ги предложи. Той е последният човек на света, от когото бих поискал.

— Разправят, че бил много богат. Семейството му е от Роуд Айланд26. Защо не поиска парите от мен?

— И без това съм ти длъжник.

— Е, все пак май аз съм единствената, която получава нещо в замяна — засмя се Ейприл.

— Май че и сега това искаш — засмя се и Долан. — Ако не ми беше дала парите за вноската на колата, кредитната компания щеше да ми я прибере. Искаш ли да хапнем по един сандвич? — изви той глава към „Хот Слот“ — павилиончето, където сервираха, без да слизаш от колата, мястото за срещи на хлапетиите в малките часове.

— Защо не — съгласи се Ейприл.

Долан изключи двигателя и попита:

— С всички възможни добавки ли?

— С всички, освен ако…

— Два хамбургера и две коли — поръча Долан на сервитьорката.

— С всички добавки ли?

— По-добре не — засмя се Долап. — Спестете лука и в двата.

— Знаеш ли — заговори Ейприл, когато сервитьорката се отдалечи, — понякога се питам защо не се ожених за теб.

— Господ ми е свидетел, че положих всички усилия, но баща ти имаше други планове. Мислех, че ще получи кръвоизлив, когато ме повика в кабинета си, за да ми чете конско. Той ли ти избра Менефи?

— Защо се заяждаш? Рой е много приятен.

— А освен това има хубава работа, от добро семейство е и е председател на хайлайфния клуб „Ааър“. А когато следвал в Йейл, благодарение на високия си успех станал член на почетното общество „Фи Бета Капа“. Всичко това го знам. Но кой го избра?

— Запознах се с него, когато учех в Ню Йорк.

— Ъъъ… между нас да си остане, бива ли го колкото мен?

— Какво искаш да кажеш?

— Ха сега де. Знаеш какво искам да кажа.

— Майк, ти си един ужасен негодник. Между нас да си остане — не.

— Звучи насърчително. И така, след две седмици ти ще се омъжиш, Менефи ще прегръща красивото ти тяло, а аз ще си стоя вкъщи и ще го наричам с всички мръсни думи, които успея да измисля.

— Започваш да театралничиш.

— Нищо подобно. Говоря сериозно. Щеше ми се ние двамата с теб да се бяхме разбрали някак си. Не съм влюбен в теб, Ейприл, но честна дума, мисля, че си страхотна. Жалко, че съм роден по на юг, отколкото трябва.

— Стига, Майк, това нямаше никакво значение.

— Така ли мислиш? Аз съм голтак. Баща ми е продавач в галантериен магазин. Кой, по дяволите, съм аз, че да искам богатата Ейприл Коглин? Когато баща ти ми изтърси това изречение, за малко не му забих един.

— Драматизираш нещата. Не ми е приятно, когато се държиш така. Виж — Джес и Лита!

— Къде са?

— Точно до нас… Здравейте — провикна се Ейприл.

— Как си, Лин? Как си, Алфред? — подкачи ги Лита за сценичните им изяви. Слезе от колата, а след нея и Джес. — Познавате се с мис Фонтане и мистър Лънт, нали, мистър Алън?

— Здрасти — поздрави Джес.

— Здрасти, мой човек — отвърна му Долан.

— Как вървят репетициите? — попита Лита.

— Добре — отговори й Ейприл.

— Само да беше видяла Ейприл как плаче.

— Хей, Майк. — Джес направи знак на Долан да излезе от автомобила.

— Извинявай за малко. — Долан се измъкна изпод волана и отиде при Джес, който бе застанал до задницата на своята кола. Джес заговори почти шепнешком и много сериозно.

— Майк, заседанието се проведе тази вечер…

— Тази вечер ли? — изненада се Долан. — Мислех, че е утре…

— Не, тази вечер беше — бавно рече Джес.

— Е, щом клатиш така глава, няма защо да питам какво сте решили. Стегни се, Джес, стари приятелю. — В думите на Долан прозвуча сарказъм. — Не се вживявай много.

— Съжалявам, Майк…

— Няма нищо. Не ми се случва за пръв път. — Долан заговори, като че ли се обръща само към себе си. — Значи в изискания клуб „Астър“ не искат да ми видят очите!

— Трябва да ти кажа, Майк, че аз гласувах за теб. Но само един глас против е достатъчен…

— Няма нищо, Джес. Изобщо не биваше да правя опит да вляза, глупаво постъпих.

Лита се бе качила в колата и подаде глава.

— Джес, ела да поръчаш…

— Все пак благодаря ти, Джес — приключи разговора Долан.

— Ейприл ми каза, че си напуснал вестника — подхвърли Лита на Долан, когато той се върна на мястото си зад волана.

— Така е.

— Означава ли това, че вече няма да коментираш по радиото срещите по борба?

— По всяка вероятност.

— Много жалко, стоях си вкъщи само заради твоето предаване.

— Пардон. — Сервитьорката със сандвичите мина точно пред Лита.

— Какво ти пука дали ще те приемат, или няма да те приемат в този загубен клуб „Астър“? — попита Ейприл, когато минаваха под голямата каменна арка на Уестън Парк, входа към Обетованата земя. — Повечето от членовете са сноби, които дължат своя успех на бащините си постове.

— Това ми е известно. И все пак…

— Не мисли повече за това. — Ейприл хвана дясната му ръка, сложи я между коленете си и я притисна. — Не мисли повече за това.

— Добре — охотно се съгласи Долан и погали крака й, — сега вече се чувствам чудесно. Просто не знам какво ще правя, когато се омъжиш.

Ейприл се засмя доволно:

— Забравяш, че съм нимфоманка.

Лежаха един до друг на брега на малка река върху старото карирано одеяло, което Долан винаги държеше в колата. Бяха разсъблечени, отпуснати, слушаха бълбукането на водата и приглушените от десеткилометровото разстояние звуци на градското движение, мълчаха и гледаха нагоре към звездите.

— Майк.

— Какво?

— За какво си мислиш?

— За нищо…

— Не може за нищо…

— Добре, ама няма да ми се смееш.

— Няма.

— Мислех си за Езра Паунд.

— Кой е той?

— Поет. Поет, който слуша как се лее водата, а после се опитва да превърне плискането й в думи.

— Оо…

Отново се умълчаха. Ейприл вдигна глава, целуна го по гърдите и замърка блажено.

— Майк…

— Какво?

— Обичаш ли ме?

— Не знам, но знам, че страшно ми харесваш.

— Добре де, не обичаш ли да се любиш с мен?

— Да…

— Не ни остават още много срещи.

— Знам.

— Какво ще стане с нас?

— Нищо няма да стане…

— Искам да кажа в бъдеще. След много години.

— Е, ти ще се омъжиш за този прекрасен човек, който е завършил Харвард, ще се устроите, ще си имаш деца. А после, когато твоите двама прекрасни синове пораснат, ще избухне война и твоите двама прекрасни синове ще загинат, отровени от бойните газове или затрупани от бомбите на врага. А аз ще лежа, както и сега на някое бойно поле в чужбина, но коремът ми ще е разкъсан от шрапнел и лешоядите ще ме ръфат.

— В действителност нали не вярваш на такива неща?

— Напротив. Точно това се готви. Една сюрия долни глупаци са ни повлекли нататък и ще ни хвърлят с главата надолу. Всичко започна от Мусолини, после се появи и Хитлер. Мусолини каза на англичаните да си гледат работата и те преглътнаха хапа. Обществото на народите си прави пас. А пък японците дебнат иззад ъгъла с ония техните боздугани…

— Аз не мисля, че ще влезем във война. Хората не го искат.

— Няма да го искат, докато се включим. Щом засвирят химна и развеят байрака, всички изпадат в истерия.

Тя се пресегна, за да хване ръката му, и главата й се приближи още малко към неговата, така че той долови мириса на балсама й за коса. Долан се подпря на единия си лакът и я погледна отгоре. Тялото й представляваше дълга бяла извивка върху червеното каре на тъмносин фон. Ейприл простена от пламнало наново желание. Той се наведе и я прегърна.

— Майк, ако се наложи да отидеш на фронта, има едно нещо, което никога не бива да ти се случва. Боже мой, само това не…

IV

В десет часа на следващата сутрин Долан беше в театъра и чакаше Дейвид — седеше в приемната на горния етаж, вперил очи в едно списание и дори разгръщаше страниците, но не виждаше нищо, защото си мислеше за хиляда и петстотинте долара.

— Здрасти, здрасти — забеляза го Майора, който излезе от кабинета си. — Каква изненада. Да не би да ти има нещо, Долан?

— Чувствам се чудесно. Защо питаш?

— Ей така. Просто отдавна не си идвал насам толкова рано сутрин.

— Никой от старата компания не идва вече тук — рече Долан и остави списанието. — Знаеш защо.

— Ето каква била работата. Значи такива бръмбари са влезли в главата ти.

— Влезли са в главата и на всички останали. Прекалено гладко взеха да вървят нещата тук. Погледни тази приемна. Погледни този килим. Боже мой, та театърът е заприличал на палат. Няма нищо общо с оня хамбар, в който играехме преди.

— Това е най-добрият любителски театър в страната — заяви Майора с гордост.

— Нали точно за това говоря. Най-добрият — и в това е неговата беда. Защото не е любителски в истинския смисъл на думата. Стана професионален.

— Полупрофесионален.

— То е все едно. Знаеш ли, Майоре, нищо по-лошо не можеше да ни се случи от това, че излязохме първи на онези прегледи в Ню Йорк.

— Как така? Защо говориш такива неща? Не те ли е срам? Ти си един от организаторите на нашия любителски театър.

— Точно затова не ме е срам. Играехме в хамбар, нали? В един нищо и никакъв хамбар с пейки, вместо кресла, и без гримьорни. Поставяхме не само Достоевски и Ибсен, но и пиеси от момчета, които работят по фермите наоколо…

— Тези пиеси от местни автори бяха много слаби…

— И какво от това? Но пък какви постановки им правехме! Тогава поощрявахме авторите. Откъде знаеш, че нямаше да открием някой нов О’Нийл или Шоу? Не ни се налагаше да плащаме за поддръжка и можехме да включваме в състава обикновени хора без опит. Сред тях може би имаше нова Сара Бернар или Елеонора Дузе, или нов Хенри Ървинг.

— И сега има обикновени хора, нали?

— Има, но трупата е повече или по-малко постоянна. За да те включат в разпределението, трябва да имаш опит, а пиесите да разчитат на касов успех, защото изплащаме ипотека. И какво, по дяволите, правим, за да насърчим местните таланти? Нищо.

— Изненадан съм, че говориш така, Долан. Мислех, че поне ти ще бъдеш благодарен на Търговската камара за това, което направи.

— Благодарен ли! — Долан се изправи и закрачи из стаята. — Ни най-малко не съм им благодарен. Ненавиждам ги всичките, мръсници такива. Докато играехме в хамбара, колко пъти ходих да ги моля за средства. Не ни дадоха пукната пара. Мислеха ме за луд. Знаеш как събрах парите, за да отидем на първия преглед в Ню Йорк, нали?

— Знам, но…

— Точно така, знаеш. Обиколих целия град от Уестън Парк до реката да се моля за подкрепа: един ми даваше долар, друг — два или шепа монети. Но ние излязохме първи на тоя загубен преглед. Ходихме още два пъти и все излизахме първи. И какво стана тогава? Търговската камара реши да вложи парите си в нас. Хванаха ротарианците и останалите богаташки клубове и докато се обърнеш: ето ти театър за сто и петдесет хиляди долара, играй в него — в този величествен гръко-византийско-готическо-ацтекско-марокански храм на изкуството. Но сега това е истинска институция, която има своите разходи и те трябва да се посрещат, така през задната врата излиза всичко онова, за което се трудеше някогашната трупа, а през парадния вход нахлуват разните клубни активистки с евтините си политиканствания плюс всички сбъркани типове в града. Ето тези бръмбари са влезли в главата ми. Търговската камара!

— Съжалявам, че си се настроил така, Долан, наистина съжалявам — каза Майора и го хвана за рамото — Ти си една от водещите фигури тук. Разчитах на теб да ми помогнеш.

— Лично теб за нищо не те упреквам, Майоре. Ти нищо не можеше да направиш. Като режисьор нямаш грешка. Когато построиха този грандиозен театър, трябваше да му намерят и щатен режисьор, някой с популярно из цялата страна име. А такава длъжност не беше като за нас. Не се сърдя на теб.

— Искам да знаеш, че изпитвам най-приятелски чувства към теб…

— И аз съм ти приятел, Майоре. Ти нямаш никаква вина за това как съм настроен. Вълнувам се заради театъра. Вълнувам се заради тази Търговска камара. Защо не ни оставиха на мира?

— Недей да ги виниш, всеки постъпва както смята, че е правилно. Съжалявам, че си се настроил така, Долап, наистина съжалявам — повтори Майора. — Можеш да направиш чудеса за нас, стига да искаш. Ти си добро момче, нищо, че се правиш на толкова нахакан.

— Не започвай отново със старите приказки, Майоре. Няма смисъл!

— Добре, Долан. — В гласа му явно прозвуча обида. — Надявах се, че ще се поуспокоиш, като ти обясня някои неща.

— Добрутро — обади се Дейвид, който се качваше по стълбите. — Извинявай, че закъснях.

— Здрасти — отвърна Долан след кратка пауза, през която се питаше каква ли част от разговора е дочул Дейвид.

— Ще се видим довечера, Долан — каза в този момент Майора и веднага се прибра в кабинета си.

— Какво му става? — попита Дейвид.

— Нищо. Нали го знаеш. Пак взе да ми чете конско.

— И аз би трябвало да направя същото. — Дейвид го изгледа лукаво. — Търсих те към три часа посред нощ, а Лари ми каза, че още не си се прибрал.

— Аха. Така беше.

— Заповядай вътре.

Дейвид отвори една врата, влезе в стаята и свали шапката си.

— Твоят кабинет ми хареса повече от този на Майора.

— Много по-малък е. — Дейвид метна шапката си на канапето, отиде до бюрото си и седна.

— Точно затова ми и харесва. Боже мой, само като си помисля за оня хамбар, канцеларийката ни беше малко по-голяма от сандъците в манифактурния магазин, пък вечер я използвахме и за гримьорна.

— Много съм слушал за някогашния хамбар. Сигурно е било весело.

— Весело беше. Хей, тия работи са нещо ново, нали? — попита Долан без никаква връзка и посочи към стената.

— Да, мои са.

— Твои ли? — Долан се приближи, за да ги разгледа. — Добри са. Не знаех, че рисуваш акварели.

— И аз не знаех, че разбираш от изкуство — усмихна се Дейвид.

— Налага се, за самозащита — засмя се и Долан. — Съжителствам с четирима художници, начинаещ млад писател и един германец — пилот от войната. По цяла нощ говорят за изкуство.

— Интересна групичка.

— Не знам колко е интересна, но има доста неща, които ни свързват. Виж какво, Дейвид, не искам да ти прозвучи невъзпитано, но…

— Но си искаш чека, а?

— Ами.

— Седни, Майк…

— Надявам се, че не си променил решението си — рече Долан, седна и се зачуди какво ли ще последва.

— Не съм се отметнал. Любопитно ми е да разбера дали си даваш сметка в какво се забъркваш.

— В какво се забърквам ли?

— Снощи, докато ти репетираше, Джони ми разказа всичко. Ще ми бъде крайно неприятно, ако допуснеш фал.

— Ще ти върна парите…

— Не за това става дума. Имам предвид списанието ти. Не бих искал да науча, че си имаш неприятности.

— Няма да си имам неприятности — отряза го Долан.

— Ще се опитваш да извадиш истината на бял свят, нали това е намерението ти?

— Няма да се опитвам, ще я изваждам.

— Ясно ли ти е какво може да се случи, ако настъпиш някои хора по мазола? Намираш се в едно отскоро замогнато провинциално градче с тесногръди, ограничени, фанатични жители, които ще се противопоставят на всеки опит да се променят нещата. Знам много добре какво представляват подобни градчета.

— Аз също знам. Тук съм роден.

— Ще те разпънат на кръст…

— За бога, Дейвид, недей да ми четеш проповеди. Всички само това правите. Знам с какво съм се захванал — ще получа ли парите, или не? — попита той и се изправи, хапейки устни.

— Добре — съгласи се Дейвид накрая, отвори чекмеджето и извади чековата си книжка.

V

Лорънс го пресрещна от вратата на печатницата и го отведе на втория етаж в една свободна канцелария.

— Мисля, че тази стая ще те задоволи. Ще наредя да я опразнят до утре сутринта. Досега тук държахме стари оформления и авторски оригинали.

— Напълно ме устройва — каза Долан. — Трябва ми само едно бюро и пишеща машина, но ще ми дадете ли ключ от входната врата?

— Ще поръчам да ти извадят един. Искам да поговориш с мистър Екман по въпроса за рекламите. Той урежда поръчките за няколко ведомствени издания, които се печатат тук. Ще се заеме и с твоите. Чувствай се като у дома си — рече Лорънс и излезе.

— Кога мислиш да пуснеш първата книжка, Долан? — попита Екман.

— След около седмица…

— Набелязал ли си откъде може да ни падне някоя поръчка?

— Засега не. Не съм обмислил тази страна.

— А тя никак не е маловажна. Трябва да има поръчки за реклами, за да се посрещат разходите, нали знаеш…

— Знам.

— А не можеш ли да използваш приятелите си? Все ще имаш някакви връзки в по-големите магазини, та да си осигурим редовни клиенти.

— Нямам — каза Долан. — Съжалявам. Липсва ми опит в тази област, но ще се постарая да измисля нещо, за да подпомогна твоята работа.

— Добре. Междувременно аз ще започна както си знам. Решил ли си вече как ще се казва списанието ти?

— Мисля да го нарека „Космополит“.

— „Космополит“! Не е зле. Никак не е зле.

— Мислиш ли, че ще успееш да набереш поръчки за първия брой?

— Не виждам защо да не уредим поне няколко — каза Екман и тръгна към вратата. — В рекламата играта винаги е груба, това ти е известно, но нали ще е ново издание, би трябвало да падне нещо.

— Ще бъде от голяма полза.

— Ще се постарая — усмихна се Екман. — Е, довиждане…

— Довиждане — отговори му Долан и се загледа през прозореца към улицата.

— Добър ден — разнесе се гласът на Майра.

— Здрасти. — Долан се обърна изненадан, че не я е чул да влиза.

— Как сте?

— Добре съм… нормално.

Тя се усмихна.

— Е, няма ли да ме поканите да седна?

— Разбира се, извинявайте. — Долан се отърси от изненадата си и й подаде стол. — Заповядайте…

— Благодаря… Какво ви е на лицето?

Той потърка наболата си брада.

— Ами днес сутринта нямах настроение да се бръсна…

— Не това имам предвид — поклати глава Майра. — За друго говоря… — Тя се наведе напред и го докосна с пръст по бузата. — За това тук.

— Синина ли имам? Сигурно съм се блъснал някъде.

— Прилича на ухапано. Да не би да ходите с жени, които ви хапят?

Долан пламна и му стана неудобно… Майра се огледа и каза:

— Добре сте се настанили тук. Това бюро за мен ли е?

— За вас ли?

— Да. Ще дойда да ви помагам, нали ви казах…

— Нямам нужда от помощ.

— Ще имате голяма нужда от помощ, за да направите каквото сте намислили — възрази тя много убедено. — Мисля, че не си давате сметка срещу какво се изправяте.

— Положението не е чак толкова страшно — усмихна й се той. — Но както и да е, аз не съм в състояние да дам работа на друг човек. Казах ви го и вчера. Нямам пари. Смятам да го списвам сам.

— И да разчитате единствено на издръжливостта си?

— В известен смисъл…

— И на омразата си?

— Защо пък, аз никого не мразя…

— Това е най-хубавото нещо у вас — засмя се тя и тези нейни червени, червени устни се разтвориха. — У вас има ненавист. Пазете я. Подхранвайте я. Тя ще ви бъде от голяма полза.

— Вие коя сте? — попита Долан рязко, след като отново му се стори, че се разтреперва.

— Как коя? Аз съм Майра…

— Знам, че сте Майра. Откъде сте?

— От Ню Йорк. Тук съм от два месеца.

— Откъде се познавате с Бишъп?

— Тук се срещнахме за пръв път. Един негов приятел от Ню Йорк ми даде писмо до него. Така се запознахме. Защо проявявате такова любопитство?

— И аз не знам — отвърна Долан, все така загледан през прозореца. — Никога не съм проявявал любопитство към жени. Обикновено ги приемам каквито са и не задавам въпроси. Но сега е по-друго. Много странно се получи между нас двамата — обърна се той, за да я погледне. — Ужасно странно.

— Значи най-сетне то проумяхте.

— Разбрах го вчера, когато ви срещнах за пръв път. Знаете какво ми се върти непрекъснато из главата оттогава, нали?

— Знам, разбира се. Разсъждавали сте за кафето, което вчера не изпих, и какво отношение има този факт към нашето бъдеще.

— Познахте. — Долан вече не се изненадваше, че тя изразява с думи собствените му мисли.

— И аз си мислех нещо подобно — призна Майра. — Вчера ми се стори, че е много необикновено, но това беше, защото под първоначалното въздействие от срещата ми с вас не се задълбочих. Приемаме, че нещо е необикновено, когато не го разбираме. Вижте сега. Човек се спира, за да си купи вестник от фоайето на сградата, в която работи. Този човек никога не си е купувал вестник от това място. На път към кантората си е подминал десетки хлапета, които продават същия вестник. Тогава не си го е купил. Но във фоайето на сградата той се спира по необяснима причина. За тази една секунда изпуска асансьора. В същия асансьор се вози жената, която би могла да му стане съпруга или пък делови партньор, който би могъл да му отвори очите за сделка на стойност един милион долара. Или пък — асансьорът се сгромолясва и всички в него загиват. Но този човек се е спрял да си купи вестник, въпреки че никога не е постъпвал така. Разбирате ли защо го е направил?

— Не — отвърна Долан. — Не съвсем.

— И все пак точно това ни се случи. Аз не отидох да пия кафе както обикновено…

— Чудя се дали това ще бъде зле за вас, добре за мен, или зле за мен, добре за вас…

— И аз се чудя… При всяко положение оставам с вас. По кое време да дойда утре сутринта?

— Но…

— По кое време ще дойдете вие?

— Към девет, но…

— И аз ще дойда тогава, Майкъл Долан — заяви тя, изправи се и излезе, без да се обръща…

VI

Долан остана да работи до късно следобед, за да планира новото си списание — да измисли заглавия на различните рубрики, да напише нещо като програмен материал, който да бъде почти еднакъв по стил със „За какво се говори в града“ на „Ню Йоркър“, но мисълта за Майра Барновски непрекъснато изникваше в съзнанието му и той не успя да прояви изобретателност, макар че се постара; току се сещаше за тия нейни червени, червени устни и допускаше някоя грешка, хвърляше се отново на пишещата машина, но после изругаваше, защото не можеше да понася нечист ръкопис, така че за една поправка изваждаше листа и започваше отначало; най-сетне късно следобед се отказа, реши да се върне на другата сутрин и да продължи работата си на отпочинала глава — щеше да се прибере вкъщи, за да дремне, защото двамата с Ейприл, разсъблечени под лъчите на луната, бяха прекарали една страхотна нощ на брега на рекичката и той не си беше доспал.

— И това ще мине — успокои се той на път към колата си. Имаше предвид Майра. — До утре вече ще съм свикнал с тази жена и ще мога да се захвана за работа.

Той се прибра вкъщи — в големия триетажен дом, където съжителстваше с четиримата млади художници, бъдещия писател и германеца — пилот от войната, качи се на горния етаж и поспа един час. Един спокоен час, през който не сънува абсолютно нищо. Когато се събуди, беше тъмно. Запали осветлението и влезе в банята, но излезе бързо и се развика:

— Хей, Юлисис, Юлисис! Какви са тия работи!

— Да, сър, мистър Майк — обади се Юлисис и тръгна да се качва по задното стълбище. Това беше негърът, майордом на къщата.

— Какво, по дяволите, ще кажеш за това? — попита Долан и посочи тоалетната чиния — отгоре беше подпряна малка картина в рамка с надпис на опаката страна: „Повреда“.

— Мистър Елбърт го постави тук — обясни Юлисис. — Стара работа било.

— Не ме интересува платното. Имам предвид тоалетната. Защо, по дяволите, не е поправена? Защо не си се обадил на мисис Ратклиф?

— Обадих се, мистър Майк. Каза, че нямала нищо против всички ние да живеем тук и като хора на изкуството да не плащаме наем, но нямала намерение да поправя каквото и да било по канализацията, преди да й издължим поне част от парите.

— Ама че работа. Ще сляза долу. Свали ми всичко необходимо за бръснене, ако обичаш.

— Да, сър, мистър Майк, а може ли да ми дадеш една от твоите вратовръзки за довечера?

— Не мога да ти откажа, Юлисис. След като не ти плащаме полагащите се двайсет долара на месец, най-малкото, което можем да направим, е да ти позволим да носиш вратовръзките ни. Жалко, че си такъв дребничък и не можеш да носиш дрехите ни.

— Няма нищо, мистър Майк. Мистър Елбърт ми даде един от костюмите си, а мистър Уолтър ми позволи да взема колата му…

— Резервоарът му пак ли се е изпразнил?

— Да, сър. Обещах му да налея двайсет литра.

— Юлисис, той се възползва от славата ти на голям любовник. Вързал си нещо за довечера, нали?

— Да, сър — ухили се Юлисис и извади принадлежностите му за бръснене от шкафчето над мивката.

— Вземи си, която връзка ти харесва, Казанова. И ми донеси чисти чорапи, моля ти се. Ще се изкъпя в банята на долния етаж. — Долан излезе и тръгна по стълбите.

— Юлисис горе ли е? — попита Томи Торнтън — единият от художниците — когато Долан минаваше през всекидневната.

— Да, ще слезе след малко.

— Това е то, негърска работа. Наблъскал чиниите в мивката и ги оставил така.

— Има среща.

— Той кога няма среща? По цял ден ломоти по телефона с ония негови мулатки и нищо не пипва. Вече ми е дошло до гуша да го гледам.

— Нека говори, докато не са го прекъснали. Надали ще разполагаме с телефон още дълго — рече Долан и тръгна към банята.

— Заповядай. — Уолтър го бе забелязал, докато си бършеше ръцете, и го покани.

— Банята на горния етаж е все още неизползваема — обясни му Долан. — Ратклиф не искала да я поправи, докато не платим наема.

— Юлисис ми каза.

— Не мога да се сърдя на бабето. Дотук се държа много добре.

— Може би утре ще успея да направя нещо по този въпрос. Мисля, че са продали една моя работа.

— Дано да е така, Уолтър. Прибереш ли парите за две картини, ще се превърнеш в нов човек. Остави всичко тук, Юлисис.

— Добре, сър. — Юлисис остави чорапите и принадлежностите за бръснене на един стол. — Искаш ли още нещо?

— Това е всичко…

— Лека нощ — пожела Юлисис, отстъпвайки.

— Тоя негър много си разбира от работата — отбеляза Уолтър.

— Повече от това няма накъде. В огъня ще влезе за всеки един от нас. Освен за Томи. Томи е сноб. Всъщност бива ли го като художник?

— Щеше да е добър, ако рисуваше. Но той не ще да рисува.

— Мисли си, че е гений, затова. Иска да си седи на задника, а славата да дойде и да положи глава в скута му — разфилософства се Долан, докато се събличаше.

— Ти пък се радваш на успех сред твоите мадами — подхвърли Уолтър. — Сутринта те чух да се прибираш по същото време, когато идва и млекарят.

— Така беше — потвърди Долан. — Но днес следобед се видях с най-интересната жена, която съм срещал някога…

— Къде ли бях чувал подобно изказване? — изсмя се Уолтър.

— Казвам го сериозно. Мургава, с матова кожа, черни коси, черни очи и най-червените устни, които си виждал. От онзи тип — жестоки жени. Прилича на садистка.

— Звучи загадъчно.

— Наистина е загадъчно. — Долан насапуниса лицето си. — Винаги съм си падал по тайнствените истории. Лошото е, че превръщам всичко в драма. Всичко, което се случва с мен, непременно трябва да е особено.

— Може и да си гений. Няма ли да е забавно, ако всички тук се окажем гении?

— Според мен вече сме на път. Банята тече и нямаме пари за наема. Обикновено това е една от необходимите предпоставки.

— Майк — показа глава през вратата Томи, — една дама иска да те види.

— Дама ли? — обърна се Долан. — Коя?

— Казвала се Марсдън…

— Мери Маргарет ли?

— Майка й.

— Нямам време за разговори с нея — намръщи се Долан. — Трябва да се обръсна, да се изкъпя и да отида на репетиция.

— И аз така й казах, но според нея „не“ изобщо не било отговор.

— Добре — съгласи се Долан с нежелание, остави четката си за бръснене и избърса пяната от лицето си.

— Мислех, че си скъсал с Мери Маргарет — отбеляза Уолтър.

— Скъсал съм. Не съм я виждал от две седмици. Като изключим онова преди няколко дни.

— Хубав пример за недоизказаност — „онова“. Нали се тръшна пред външната врата в три часа посред нощ, започна да крещи и да те вика по име.

— Пияна беше — заобяснява Долан, докато обличаше ризата си.

— Такава врява вдигна, че се чуваше чак до Уестън Парк. Какво им правиш на тия момичета бе, Майк?

— Знам ли? По-скоро на мен са ми направили някаква магия. Щом някоя жена ме хареса, значи е нимфоманка. Е, приятелю, бъди наблизо в случай на нужда — предупреди Долан и тръгна да излиза от банята.

— Майк, имаш ли да ми дадеш една петарка?

— Бих искал да ти услужа, Уолтър, но всичките ми пари са по-малко от това.

— Нищо. Нямаше да ти искам, но си помислих, че си получил заплата, преди да напуснеш.

— Имах да получавам заплата само за един ден. Казах на касиера да купи на Брандън чифт нови обувки с тези пари.

— Брандън? Кой Брандън?

— Нима не познаваш Брандън? Ръководи Обществения фонд за подпомагане на благотворителните организации. И така, ако започна да викам, тичай веднага — предупреди го Долан от вратата. — Къде се намира тя? — попита той Томи.

— На горния етаж. Желая ти успех, Казанова.

— Бъркаш ме с Юлисис — каза Майк и тръгна нагоре.

Когато Долан се яви пред мисис Марсдън, тя седеше на канапето, без да се обляга, и изучаваше с поглед фетишите от Африканския златен бряг27, подредени върху полицата на камината.

— Здравейте, мисис Марсдън.

— Добър вечер, мистър Долан — поздрави мисис Марсдън сдържано. — Искам да поговоря с вас за Мери Маргарет.

— Какво… за Мери Маргарет? — попита Долан и седна на канапето.

— Накарах я да замине оттук и дойдох при вас, за да ви помоля да не отговаряте на никакви нейни писма.

На Долан му олекна.

— О, да, няма да отговарям. Дори не знаех, че е заминала.

— Миналата седмица. Реших, че в крайна сметка така е най-добре. Откакто почина мистър Марсдън, единствено аз нося отговорност за Мери Маргарет, така че в крайна сметка реших да я изпратя при сестра си в Мексико Сити. Толкова е млада и невинна, нали знаете…

— Да, знам. Е, мисис Марсдън, можехте да си спестите идването дотук. Обещавам ви, че няма да отговарям на никакви нейни писма. Защо мислите, че би могла да ми пише след всичко, което се случи?

— Не подценявайте интелигентността ми. Знам, че дъщеря ми беше привързана към вас…

— Вече не е. Вие се справихте с това чувство. Бих искал да ви задам един въпрос, мисис Марсдън. Какво имате против мен?

— Първо, мистър Долан, не обичам мъже, които взимат пари от млади момичета…

— Кое ви кара да смятате, че съм взимал пари от нея?

— Видях отрязъците в чековата й книжка. На стойност неколкостотин долара.

— Така е. Мислех, че не ви е известно. Но аз й върнах сто долара. Ще й изплатя и останалите веднага щом получа пари.

— Браво, браво. — Мисис Марсдън се понаведе към него и поклати глава. — Ах, тези млади момичета! Насъбрахте си цял букет, нали?

— Досега не ми беше минавала подобна мисъл — отвърна той и погледна към часовника си. — Е, мисис Марсдън…

— Нищо чудно, че им се завъртат главите — продължи мисис Марсдън, без да обръща внимание на намека. — Тази бохемска къща с тези стари мебели и стари картини.

— Да. Е… — Долан се изправи.

— И с тези изкусителни книги. — Тя взе от малката масичка едно томче и му го показа. — Попрелистих тази книга, докато ви чаках. Вие ли сте я написали?

— Не. — Долан не успя да възпре червенината, която плъзна по лицето му. — Не зная как е попаднала тук.

— А какви илюстрации! От години не ми е попадало еротично четиво.

— Не зная как е попаднала тук. Обикновено я държа в библиотеката в моята стая.

— Къде е вашата стая? — попита мисис Марсдън, изправи се и вдигна книгата.

— Ето там — посочи Долан. — Моята стая е там.

Мисис Марсдън тръгна нататък.

— Ще я върна обратно със собствените си ръце. Опасно е да се оставят така подобни книги.

— Извинявайте, но трябва да изляза веднага, мисис Марсдън. — Долан я последва в стаята си. — Вече съм закъснял за репетиция. — Той посегна към ключа за осветлението.

— Недей да палиш — прошепна мисис Марсдън и Долан почувства топлия й дъх в ухото си. — Недей…

„Дяволите да ме вземат“ — каза си Долан.

VII

Вече минаваше осем, когато смогна да се добере до театъра и по централната пътека се запъти към сцената.

— Стоп! Изчакайте малко! — извика Майора към актьорите на сцената, прекъсна репетицията, обърна се гневно към Долан и изрева:

— Докога ще я караш по този начин?

— Съжалявам, Майоре, не успях да дойда по-рано — заизвинява се Долан.

— Да не мислиш, че ще правиш каквото си искаш в този театър?… Така ли мислиш? Отговори.

— Казах ти, че съжалявам — повтори нервно Долан с ясното съзнание, че целият състав го наблюдава от сцената.

— Това да ти е за последен път! — Майора се обърна към Дейвид и други двама от техническите лица, които седяха с него в залата: — Направо ми се иска да не бяхме обявявали тази постановка. Ако не го бяхме направили, щях да се откажа от нея. Извини се на целия състав, Долан.

— Но, Майоре…

— Изобщо не се съобразяваш с другите, държиш се грубо, неучтиво и арогантно, като че ли ти си продуцент, сценарист, режисьор и звезда на всяка постановка. Казвал съм ти го и друг път, че никой в този театър не е по-важен от останалите.

— Не съм го направил нарочно, Майоре — каза Долан сдържано. — Съжалявам, че непрекъснато идвам със закъснение. Изглежда, не съм способен да го избегна.

— Извини се!

— … Извинявайте — обърна се най-сетне Долан и към актьорите на сцената. — Това повече няма да се повтори. Сега доволен ли си? — попита той Майора.

— Да. Тимоти беше поел твоите реплики. Достатъчно, Тимоти. Слез от сцената. Долан ще продължи.

— Стой си на мястото, Тимоти — обади се Долан. — Прекалено дълго си бил дубльор. Аз напускам — заяви той на Майора, мина по цялата дължина на пътеката, прекоси фоайето и потъна в нощта.

— Долан! Долан! — Майора започна да го вика от площадката на стълбището и бързо слезе до колата, паркирана до тротоара. — Чакай малко…

— Няма нищо, Майоре. — Долан изключи двигателя. — Няма да се гледаме накриво…

— Но премиерата е следващата седмица…

— Възложи ролята на Тимоти. Години наред се скъсва от старание. Дай му шанс.

— Долан, не можеш да ме оставиш в такова положение…

— Ще изпаднеш в още по-лошо положение, ако остана. Нямаш полза от мен, Майоре… така е по-добре. И без това, след като започнахме репетициите, настъпиха големи промени в живота ми и няма да имам време за размотаване в театъра.

— Преди малко не исках да те злепоставя…

— Да не изпадаме и двамата в смешно положение, Майоре — каза тихо Долан. — И без друго щях да напусна. Сигурно наистина съм се държал невъзпитано. Просто никога не съм се замислял над тази страна.

— Но… ти имаш голяма нужда от театъра. Имаш нужда от това, което той може да ти даде. Моля те… заради мен, а? — Майора се наведе и провря глава в колата.

— Внимавай, Майоре, тръгвам — прозвуча дрезгаво гласът на Долан, той завъртя ключа и запали. — Ако не си тръгна сега, никога няма да го направя — добави той, отпусна съединителя и потегли.