Уморените коне ги убиват, нали?

VII

Бяха приключили с очертаването на пътеката за дербито. На дансинга дебела бяла линия описваше елипса.

— Фреди си тръгна — казах на Глория, докато вървяхме към масата със сервирани сандвичи и кафе. (На това му казваха закуска. Вечерята беше по-късно — в десет часа.)

— И онова момиче го няма вече. Дойдоха двама души от някаква служба за социална помощ и го отведоха. Обзалагам се, че майката ще му загрее хубавото задниче.

— Неприятно ми е да го призная, но заминаването на Фреди беше най-светлият момент в живота ми.

— Той пък какво ти е направил?

— Не това исках да кажа. Но ако не си беше тръгнал, нямаше да стана и да видя залеза.

— Боже мой! — Глория гледаше сандвича си. — Нищо друго ли няма на тоя свят, само шунка ли?

— Ти и на това да си доволна — обади се Мак Астън, който беше зад мен на опашката. Не говореше сериозно.

— Този е със студено говеждо — предложи й друг сестрата. — Предпочитате ли с говеждо?

Глория взе сандвича с говеждо, но задържа и другия.

— Сложи ми четири бучки — каза тя на Роло, който наливаше кафе. — И много сметана.

— Не знам къде отива толкова храна — пак се обади Мак Астън.

— Без сметана — казах на Роло.

Глория си взе сандвичите и кафето и отиде до естрадата, където, освен конферансието вече се бяха събрали и музикантите и настройваха инструментите си. Щом я видя, Роки Грейво скочи на дансинга и я заговори. Там нямаше място за мен, затова тръгнах към противоположната страна.

— Здравей — рече едно от момичетата. На гърба му пишеше номер 7. Беше с черна коса и с черни очи и доста хубаво. Не знаех как се казва.

— Здравей — отговорих, докато се оглеждах да видя кой е партньорът му. Той говореше с две жени от някаква предна ложа.

— Как се справяте? — попита номер 7. Гласът й звучеше като на девойка с образование. Запитах се: „Тя пък какво търси тук?“

— Горе-долу добре. Само искам всичко вече да е свършило и аз да съм победител.

— Какво ще правите с парите, ако победите? — засмя се тя.

— Ще направя филм.

— С хиляда долара май няма да е кой знае какъв филм, нали? — отвърна ми тя и отхапа от сандвича си.

— Нямам предвид пълнометражен филм. Мисля си за кратко филмче. С тия пари можеш да навъртиш две ролки, най-много три.

— Много си ми интересен. Наблюдавам те от две седмици.

Изненадах се.

— Наистина ли?

— Да, гледах те как стоиш на слънце всеки следобед и всеки път по лицето ти преминаваха хиляди изражения. Понякога ми се струваше, че много те е страх.

— Сигурно се заблуждаваш. От какво да ме е страх?

— Чух какво каза на партньорката си за залеза днес следобед — усмихна ми се тя.

— Това нищо не доказва.

— Слушай… — Тя се огледа наоколо. Хвърли поглед към часовника и се намръщи. — Имаме още четири минути. Би ли направил нещо за мен?

— Ами… разбира се.

Тя ми направи знак с глава и аз я последвах зад естрадата. Подиумът беше висок към метър и двайсет, отпред го прикриваше нагънат и разкрасен брезент, който стигаше до земята. Стояхме сами в нещо като пещера, образувана от задната част на подиума и някакви табла с надписи. Имах чувството, че двамата с нея сме единствените оцелели хора на земята, но шумът ни преследваше. И двамата бяхме развълнувани.

— Ела. — Тя се наведе, повдигна брезента и пропълзя под подиума. Сърцето ми тупкаше бързо, кръвта се дръпна от лицето ми. С възглавничките на стъпалата си усещах как океанът се блъска в пилоните под нас.

— Ела — прошепна тя и ме дръпна за глезена. Изведнъж разбрах какво е намислила В живота не се случва нищо ново. Може да стане нещо, за което си мислиш, че никога не е било, а се оказва, че грешиш. Само след като видиш или помиришеш нещо, като го чуеш или докоснеш, откриваш, че новото се е случвало и преди. Когато тя ме дръпна за глезена, за да ме накара да се пъхна под подиума, си спомних, че едно друго момиче беше направило съвсем същото. Само че тогава нямаше естрада, а веранда. Бях тринайсет-четиринайсетгодишен и момичето беше колкото мен. Казваше се Мейбъл и живееше в съседната къща. След училище често играехме под верандата — представяхме си, че сме разбойници и пленници. По-късно играехме на майка и баща и си представяхме, че това е къща. Но през онзи ден, за който разказвам, стоях пред верандата и не си мислех нито за Мейбъл, нито за някакви игри — изведнъж нещо ме дръпна за глезена. Погледнах надолу и видях Мейбъл. „Ела“ — каза тя.

Под подиума беше много тъмно, стоях на четири крака и се опитвах да се огледам, когато номер 7 изведнъж ме прегърна силно през врата.

— По-бързо… — прошепна тя.

— Какво става там? — изръмжа мъжки глас. Беше толкова наблизо, че усетих дъха му в косата си. — Кой е тук?

Познах гласа. Беше Роки Грейво. Стомахът ми се сви. Номер 7 ме пусна и се измъкна. Боях се, че ако се опитам да се извиня или да кажа нещо, Роки ще ме познае по гласа, затова бързо се промуших през брезента. Номер 7 вече се беше изправила и се отдалечаваше, но ме погледна през рамо. Лицето й беше бяло като платно. Никой от нас не проговори. Върнахме се на дансинга и се опитахме да изглеждаме много невинни. Една от сестрите събираше мръсните чаши в кошче за смет. В този момент видях, че ръцете и дрехите ми са целите в прах. Оставаха още две минути до сирената, затова побързах да вляза в съблекалнята да се измия. След това се почувствувах по-добре. Помислих си: „Размина ни се на косъм. Никога вече няма да правя такива неща“.

Върнах се на дансинга точно когато се разнесе сирената и оркестърът засвири. Не беше много добър оркестър, но беше по-приятно да слушаш него, отколкото радиото с рекламите и разните говорители, които все молеха или настояваха да купиш нещо. Откакто дойдох тук, се наслушах на радио за цял живот. И сега някъде е пуснато радио, в някоя от сградите срещу съдебната палата. Чува се съвсем ясно. „Имате ли нужда от пари? Имате ли проблеми?…“

— Къде беше? — попита Глория и ме хвана като за танц.

— Никъде не съм бил. Танцува ли ти се?

— Ами добре. — Завъртяхме се веднъж по дансинга и спряхме. Глория рече: — Все пак е по задължение.

Като си дръпнах ръката от кръста й, забелязах, че пръстите ми отново са мръсни. Помислих си: „Чудна работа. Нали си измих ръцете преди малко“. Казах на Глория:

— Обърни се.

— Какво има?

— Обърни се.

Тя се поколеба, прехапа устни, но аз минах зад гърба й. Носеше бяла вълнена пола и тънък бял пуловер. Гърбът й беше покрит с дебел слой прах и аз знаех откъде е попаднал там.

— Какво има?

— Стой мирно — казах. С ръка изтупах праха от пуловера и полата й. Известно време тя изобщо не проговори, а накрая взе да обяснява:

— Сигурно съм се изцапала, като се сборичкахме с Лилиан в съблекалнята.

Помислих си: „Не съм чак толкова загубен, колкото тя ме мисли“, но казах:

— Може и от това да е.

Роло Питърс се изравни с нас, докато вървяхме по дансинга. Посочих към двойка номер 7 и попитах:

— Кое е това момиче?

— Партньорката на Гай Дюк. Казва се Розмари Лофтъс.

— Нямаш никакъв вкус — заяви Глория.

— Просто попитах коя е. Не съм си загубил ума по нея.

— Само това оставаше. Обясни му бе, Роло.

— Мен не ме забърквай — поклати глава Роло. — Аз нищо не знам за нея.

— Какво има да се знае за нея? — попитах Глория, след като Роло се отдалечи и отиде при Джеймс и Руби Бейтс.

— Наистина ли си толкова зелен? Ама наистина ли? — Тя разтърси глава и се разсмя. — Голям чудак си ти.

— Е, добре, не ми казвай.

— Ами че голям зор ще видиш, за да намериш друга като нея в целия район на запад от Мисисипи. Уличница е, ама с образование, та когато попаднеш на такава уличница, значи си се насадил на уличница от най-долните. Те, жените, се чудят къде да се дянат, щом се появи, пък той…

— Хей, Глория, здравей — извика мисис Лейдън. Седеше на обичайното си място в ложата в дъното на залата, по-далеч от естрадата. Приближихме се до парапета… — Как се чувства любимата ми двойка?

— Добре — отвърнах, — а вие как сте, мисис Лейдън?

— И аз съм добре. Тази вечер ще остана до късно. Виждате ли ги? — Тя посочи към одеялото и кошничката със закуски на стола до нея. — Ще остана тук, за да ви окуражавам.

— Ще имаме нужда — обади се Глория.

Попитах:

— Защо не си запазите ложа в другия край на залата, по-далеч от Палмовата градина? Какви ли не типове се събират по-късно на бара и като започнат да пият, вдигат толкова шум…

— Тук ми е добре — усмихна се тя. — Предпочитам да седя тук заради дербито. Искам да гледам как вземат завоя. Искате ли да хвърлите едно око на следобедния вестник? — Тя го измъкна изпод одеялото.

— Благодаря. Ще ми се да науча какво става по света. Какво е времето навън. Светът много ли се е променил?

— Вие май се подигравате с мен.

— Не ви се подигравам… просто имам чувството, че съм в тази зала от милион години… Благодаря ви за вестника, мисис Лейдън…

Разгърнах вестника, докато се отдалечавахме. Едро, черно заглавие грабна погледа ми.

Вчера двама детективи са арестували убиец, състезател от танцовия маратон на увеселителния кей в Санта Моника. Той се казва Джузепе Лоди, двадесет и шест годишен италианец, избягал преди осем месеца от Илинойския щатски затвор в Джолиет, след като излежал четири години от петдесетгодишната си присъда за убийството на един възрастен собственик на дрогерия при обир в Чикаго.

Лоди се записал за участие в танцовия маратон под името Марио Петроне и не оказал съпротива при ареста от детективите Блис и Войт от отдел „Обири“. Двамата посетили маратона, за да се поразвлекат в свободното си от задължения време, както споделиха с нас, и разпознали Лоди по снимка от рубриката „Търси се“ на едно популярно детективско списание, където се поместват снимки и физически данни за опасни престъпници…

— Можеш ли да проумееш това? Точно до него бях, когато стана. Сега ми е жал за Марио.

— Защо? — попита Глория. — Каква е разликата между него и нас?

Педро Ортега, Мак Астън и още няколко души се събраха наоколо и заговориха оживено. Дадох вестника на Глория и се отдалечих.

„Това е ужасно — си помислих. — Петдесет години! Горкият Марио…“

А когото Марио научи новината за мен, ако изобщо някога я научи, и той ще си помисли за мен: „Горкият, мен съжаляваше, а сега него ще окачат на въжето…“.

За следващата почивка Сокс Доналд ни бе приготвил изненада. Раздаде екипите, които трябваше да носим на дербито: кецове, бели шорти, бели тениски. На мъжете се полагаха дебели кожени колани с по две дръжки от двете страни, подобни на тези в някои автобуси или на куфарите, които се влачат. Партньорките ни щяха да се държат за тях на завоите. Тогава ми се стори много глупаво, но после си дадох сметка, че Сокс Доналд си знае работата.

— Слушайте, младежи — рече Сокс, — тази вечер ще има много хора. За дербито ще дойдат един куп кинозвезди, а тълпите ще се помъкнат подир тях. Тази вечер ще отпадне една двойка — всяка вечер ще отпада по някоя двойка. Не искам да се хленчи по този въпрос, защото всичко е честно и почтено. Всички имат еднакви шансове. Ще ви дадем допълнително време, за да си облечете и съблечете екипите. И нещо друго, днес следобед разговарях с Марио Петроне. Каза ми да предам много поздрави на всичките му приятели. И така, публиката си плаща, не го забравяйте, дайте каквото можете за дербито, младежи.

Изненадах се, че спомена Марио, защото предната вечер, когато го арестуваха, той щеше да се нахвърли да го бие. Казах на Роло:

— Мислех, че е много сърдит на Марио.

Вече не е. Това беше най-доброто, което можеше да се случи. Ако не беше станало така, никой нямаше да разбере, че има танцов маратон. Рекламата във вестниците ни дойде точно като по поръчка. Цял следобед не са спрели да правят резервации.