Уморените коне ги убиват, нали?

I

Седях в колата й пред къщата, не точно отпред, а малко по-далеч по същата улица, под хлебното дърво, чиито клони излизаха доста над платното, слушах запис на Бериган и я чаках да излезе. Медитацията беше свършила преди около десетина минути и последователите се бяха разотишли, някои пеша, други с коли, но осветлението в къщата и над табелата в двора още не беше изгасено. Куклата с бялото лице и черната коса не се бе показала. Записът на Бериган свърши, започна друг и след изящно осемтактово въведение, което шептеше направо на паметта ми, някакъв идиот говорител се обади, че това било „Намерих си друга любов“ на Мъгси Спаниър, сякаш тези преходи на тромпета и това страхотно вибрато имаха нужда от допълнително представяне. Но защо, глупако, защо, кресливи тъпако, го наричаш хит на Мъгси, колкото и несравним да е той? Не чуваш ли фразите на Теч, които направо се хвърлят върху теб, ами гласа на безподобното банджо на Кондън, извивките на Мецовия тенор саксофон, импулсивни както винаги, и пианото на Съливан, Краля, снизходително отстъпил във фон? И кои други, кои други? Крупа беше единият и още някой, още някой — знаех го някога, но това беше отдавна, през двайсет и осма година. Пинки Лий беше открил тази плоча, Пинки Лий, който обичаше джаз и жокейски обувки от Спалдинг, а неговата стая в студентското общежитие, от задната страна на втория етаж се тресеше и се люлееше в ритъма й, докато един ден, убеден във възбуждащата й магия, я отмъкнах и я дадох на онова момиче, което сервираше в „Мека“, момичето от Моргантаун…

Осветлението в предната стая угасна, табелата на двора се изгуби в тъмнината. Това бях чакал досега, наведох се и спрях радиото по средата на безупречното соло на Съливан, а ехото от богатата хармония на пианото му се задържа още един кратък миг, увиснало над пода на колата. Точно тогава я видях да излиза от предната врата — затова бях дошъл, трябваше да задоволя любопитството си за онзи парфюм. Но в съзнанието ми все още се въртяха спомените за Пинки Лий и за гостите му, и за фонографа, който навивахме подред, и за момичето от Моргантаун — по дяволите това радио, не го бях пуснал, за да изслушам нещо специално, а само да убия времето, и ето какво чух. Ето какво изрови то от миналото. Махайте се от съзнанието ми, привидения. Ще си спомня за вас по-късно… — опитах се да не мисля повече за тия неща. Тя прекоси покрития вход, слезе по стълбите, тръгна по алеята към тротоара и оттук се запъти към колата — гологлава и без връхна дреха. Излязох и застанах до отворената врата. Бледото сияние на небето проникваше през клоните и листата на хлебното дърво и открояваше добре бялото й лице и черната й коса, а после до мен стигна и парфюмът й, мирисът на Huele de noche, който всъщност беше плод на въображението ми, халюцинация, но точно затова беше още по-реален, така че привиденията от студентството ми се сгърчиха и избледняха пред спомена, който беше по-стар и от тях…

— Мога ли да ви повозя донякъде? — чух собствения си глас.

— Не разбрах, че сте дошли — каза тя. — Защо не влязохте?

— Закъснях. Дойдох преди малко.

— Това ли е истинската причина?

— Смятате, че не е много убедителна ли?

— Ами след като имате принципни разногласия с Учителя…

— Това не би ме възпряло да вляза. Мисля, че не съм толкова тесногръд. Някоя вечер ще вляза. Имам желание да бъда убеждаван. Надявам се, че не ви попречих с идването си…

— Не ми попречихте.

— Щях да ви се обадя по телефона, но не знаех къде.

— Щях да ви кажа, но приятелят ви много държеше да ви отведе…

— Затова този път дойдох сам.

Тя се засмя и наклони глава към колата.

— Искате ли да покарате?

— Карайте си вие. — Отстъпих, тя влезе в колата и зае мястото зад кормилото. Качих се и аз, затворих вратата и тя запали двигателя.

— Къде да ви оставя тази вечер?

— Няма значение. Тази вечер няма да ходя никъде. Тази вечер съм сам. Отървах се от оня галфон — кой като мен!

Тя пак ми се усмихна, превключи на скорост и потегли.

— Той като че ли не ме хареса… — каза тя.

— Онази вечер мислеше за други неща. Причината не е у вас. Как премина медитацията ви?

— Добре. Бих искала и вие да дойдете с мен някой път. Може да се получи хубава дискусия, ако обсъдим вашата теория за четвъртото измерение.

Вдигнах очи към нея.

— Май ще трябва да ви призная нещо още отсега. Споменах го само за да става приказка. Не зная нищо за четвъртото измерение…

— Е-е… — измърмори тя, за да ми покаже, че не бива да съм толкова скромен.

— Честна дума — казах. — Просто го бях прочел някъде.

— Да, но прозвуча така, като че ли сте капацитет…

— На дядо си съм се метнал. Неговата специалност беше да бъде капацитет по въпроси, за които не знае нищо. Наследил съм неговия комплекс за малоценност. Говори на едро, дръж се, сякаш знаеш всичко… Просто се опитвах да изглеждам по-различен от средния мъж, когото срещате. Мислех, че като говоря за нещо така езотерично като четвъртото измерение, някак си ще се отлича от средния мъж.

Тя помълча умислена за момент и после попита:

— И за парфюма ли споменахте само за да става приказка?

— Да — засмях се аз. — Споменах за парфюма само за да става приказка. Не бях доловил никакъв парфюм. — Долавях го и сега.

— Вие сте страхотен актьор. Ще трябва да внимавам с вас…

— Само се опитвах да възбудя интереса ви…

— Успяхте, съвсем определено успяхте. Мислех, че всички начини на заговаряне вече са ми известни, но този беше чисто нов…

— Великолепно.

Минахме покрай дрогерията, където миналия път Джинкс пожела да слезе от колата, и едва сега, след едно тройно кръстовище, навлязохме в по-интензивно движение — повечето от колите се движеха към центъра, към пухкавите като памук облаци, чиито долни краища бяха обагрени от цветните светлини на търговската градска част точно под тях.

— Сигурна ли сте, че нямате какво да правите тази вечер?

— Сигурна съм.

— Кога трябва да се приберете?

— Отдавна мина времето, когато давах сметка за излизанията си. Вече ме смятат за голяма, имам си собствена стая и всичко останало. Къде искате да отидем?

— Аз не съм оттук. Оставям на вас.

— Добре, но какво искате да правим? Да идем на кино? Да изядем по един сандвич? Да послушаме музика? Искате ли да послушаме музика и да потанцуваме?

— Аз вече послушах малко музика. От вашето радио. Ето оттук… — посочих с пръст метрите на скалата. Хиляда и сто…

— Това е музикалната станция. Пускат плочи.

— Знам. Пуснаха една, която ми е позната. Някой ден ще отида да си направя презапис.

— Как се казва?

— Не вярвам да сте я слушали.

— Може и да я знам. Често пускам радиото…

— „Намерих си нова любов“, „Чикаго Ридъм Кингс“.

— Не съм я слушала — каза тя и спря на светофара. Погледна ме с подозрение, но й беше забавно. — Това пак ли е, за да става приказка?

— Май първото ви впечатление от мен не е никак хубаво.

— Няма такава плоча, нали?

— Няма.

— И освен това не сте слушали радио, нали?

— Не, не съм го докосвал.

— Знаете ли откъде знам?

— Разбрахте що за човек съм аз.

— По друга логика, далеч по-убедителна. — Тя се засмя. — Радиото ми не е в ред. Не свири. — Тя се протегна и го включи. Клаксоните зад нас й напомниха, че е светнало зелено, и тя натисна съединителя — обута беше в същите мокасини на бос крак. Лампичката от скалата на радиото светеше и се чуваше леко бръмчене, но нищо повече. Тя завъртя копчето, стрелката се плъзна по скалата, но радиото не ловеше. — Виждате ли?

— Виждам. — И аз се засмях. Беше страшно смешно. — Трябва да се погрижите да ви го поправят.

— Ще се погрижа. Вие сте изумителен. Вече не знам на какво да вярвам…

— Ами седим заедно в тази кола. На това можете да вярвате.

— Да. На това мога да вярвам.

— И гюрукът е смъкнат. На това можете да вярвате.

— Да.

— И е чудесно да се повози човек тази вечер. На това също можете да вярвате.

— Да. На това също мога да вярвам.

Свих рамене.

— Ами тогава защо да не оставите за утре всички неща, на които не можете да повярвате, да ги съберете заедно и тогава да се тревожите какво ще правите с тях?

— Това е добра идея. Да се повозим тогава. Къде…

— Не съм оттук. Оставям на вас.

— Тук има четири посоки — един вид местно явление. Изток, запад, север, юг. Имате ли предпочитания?

— Предпочитанията ми са към тази, по която няма движение.

Тя сви към дясното платно. Радиото все още бръмчеше и аз го изключих, преди да гръмне внезапно и тя да ме хване, че казвам истината. На следващия ъгъл зави надясно към тясна уличка с жилищни сгради, от двете страни, на която имаше нагъсто засадени дървета, клоните и листата им се преплитаха и създаваха усещането, че минаваш през тунел. Мяркаха се дискретно припламналите прозорци на някои къщи, а в един от дворовете беше пуснато дъждовално устройство и в светлината от предните фарове можех едва ли не да преброя капките вода, изхвърлени от единия оросител, когато стигаха върха на дъгата и започваха да падат надолу. След тях оставаха власинки влага във въздуха, които едва се усещаха, но ме накараха да си дам сметка, че освен Huele de noche на света има поне още една миризма.

— Хубаво — продумах.

— Да — съгласи се тя, но не знаеше какво имам предвид.

На първото кръстовище отново зави надясно, но тази улица беше широко открита нагоре към небето и през три пресечки напред можех да видя как примигва червеното на светофара и колите тръгват. Погледнах към нея, но не казах нищо.

— Опитвам се да изляза на булеварда, където няма толкова движение.

— Аха.

Стигнахме до булеварда — беше доста просторен и приличаше на булевард, май същият, който бяхме пресекли на тройното кръстовище, но имаше голямо движение. Тя спря колата на червения сигнал, а после бързо направи ляв завой. От двете страни се виждаха магазини и бензиностанции, където можеш да заредиш по-евтино, но след още километър-два рекламните светлини свършваха и започваше неовладяната природа, отвъд нямаше нищо друго — само необятно пространство.

— Още малко, и вече няма да има движение — отново проговори тя. — Това е шосето на запад.

Шосето на запад ли?

— Оттук ли минават автобусите на компанията „Грейхаунд“? Автобусите за Аризона?

— Това е единственият път. За Аризона ли ще пътувате?

— И това ми е минавало през ума, но промених намерението си.

— Сега тук ли живеете?

— Да.

— Къде?

— В центъра.

— В центъра ли? На хотел?

— На квартира.

— С какво се занимавате?

— Ами засега с нищо. Подхванал съм няколко работи…

Тя се обърна рязко, за да ме изгледа.

— От коя част на Юга сте?

— Какво ви кара да мислите, че съм от Юга?

— Акцентът ви.

— Акцентът ми ли? Аз нямам акцент.

— Досега не го бях забелязала. Но изведнъж ми направи впечатление. Когато казахте „няколко“…

Засмях се.

— Това е една от думите, които винаги ме издават. Ще трябва да внимавам повече.

— Срам ли ви е, че сте южняк?

— Не точно…

— Тогава защо се опитвате да го скриете?

— Знам ли…

— Не бива да го криете. Южняшкият акцент е приятен.

— Заради работата. Повечето хора свързват южняшкия акцент с мързел и безотговорност. Струва ми се, че затова се опитвам да се отърва от него.

— О, аз изобщо не мисля, че има нещо вярно в това.

— Според повечето делови хора е така. Искам да преуспея някой ден. Не ми се ще да допускам случайности по пътя си.

— Гледате на нещата по странен начин.

— Да, сигурно е така. Предполагам, че е някаква фобия…

— Но вие трябва да се опитате да го разберете. Фобиите могат да бъдат разгадани. Не го ли знаете?

— Зная, че някои от тях могат — отговорих, погледнах я право в лицето и отново видях дребната старица в ковчега. — Някои могат.

Тя потръпна и погледна на другата страна, аз също извърнах очи. Шосето вървеше право на запад, сребристочерно под пълната луна, почти без никакво движение. Нощта свиреше над предното стъкло и виеше покрай калниците, колата свистеше напред, чух едно тихо „хлоп“, погледнах надолу и видях, че стъпалото й притиска педала на газта към пода. Целта й явно беше да го чуя, натиснала бе педала докрай, за да привлече вниманието ми към това, което прави. Воят на нощта стана по-висок, чувах как цилиндрите всмукват с всички сили, за да поемат нашествието на бензиновите пари. Знаех какво е намислила, но не знаех защо го прави. Освен ако… Но това не беше възможно. Тя не можеше да чете мисли, а по лицето ми не би могла да разбере. Но явно беше видяла или беше усетила нещо, защото продължаваше да натиска газта. Опитваше се да ме стресне. Добре бе, сестро, си помислих, давай, стряскай ме. Доста ще се озориш, докато ме стреснеш. Отпуснах се назад, сведох поглед от предното стъкло към настилката на пода и си избрах една точка, в която да се концентрирам. Номерът да не се стряскаш се състои в това да не гледаш към нищо, чрез което можеш да прецениш скоростта. Единствено воят на нощта и свистенето на цилиндрите ми служеха за мерило, но след минута-две посвиквах със стенанието на мрака, цилиндрите най-сетне успяха да се справят с притока на бензин и си казах, че стига да успея да не поглеждам към спидометъра, ще мога да се овладея. Профучавахме покрай колите срещу нас и пред нас, разнасяше се рев, когато попадахме в тяхната въздушна струя, лимузината потреперваше под напора на вече завихрения въздух, зад нас пропищяваха разярени клаксони. Препускахме като понесени от мълния, но тя управляваше колата сигурно, стиснала кормилото с две ръце, както забелязах с едно бързо преместване на погледа от избраната преди малко точка в настилката към ръцете й, но без да го отклонявам към спидометъра. На три-четири места по предното стъкло се блъснаха насекоми и оставиха лепкави петна.

— Виж ги какви са тлъсти! — извика ми тя. — Тая година реколтата е добра.

Нищо не отговорих, само свърнах очи към точката на пода и си мислех, че се движим поне със сто и петдесет километра в час, а може би със сто и шейсет. Още нещо се размаза в предното стъкло, но този път не погледнах нагоре и тя остана разочарована. Разбрах, че е така, защото пусна чистачките и злобното им метрономно цъкане изпълни колата — правеше всичко, което можеше да измисли, за да ме накара да обърна внимание на скоростта. Все още не вдигах глава, но се борех със себе си, за да не погледна към спидометъра. Стори ми се, че за по-малко от секунда равновесието ми се нарушава и че се хлъзвам по кожената седалка към вратата. Погледнах инстинктивно нагоре. Шосето продължаваше да е абсолютно право, просто колата леко бе поднесла. Господи, помислих си, тая жена е луда. Погледнах навън. Равните угари от дясната ми страна минаваха като непрекъсната вълниста лента. Сигурно се движехме със сто и шейсет километра в час. При тази скорост всичко може да се случи. Извадих си цигара, тя пусна лявата си ръка от кормилото, най-лекомислено натисна запалката на таблото и продължи да я държи. Вледених се. Казах си: Сигурно не си с всичкия си, за да допускаш такова нещо. Вече не си студентче. Не си и изгладнялото музикантче, което беше тръгнало на безумно пътешествие от Роки Маунт до Голдсбъро с форд, модел Т, и се срамуваше да каже на оня наркоман на волана да кара по-бавно. Ти имаш бъдеще. По къде ще остане това бъдеще, ако се намериш в канавката.

Погледнах спидометъра. Стрелката беше на милиметри от сто и шейсет километра. Грабнах цигарата от устата си и я метнах през прозореца. Изкрещях й:

— Много бързо караш!

— Спидометърът не показва вярно — извика ми тя в отговор. — И той е развален.

— Не ме интересува спидометърът. Прекалено бързо караш. По дяволите, наистина е прекалено бързо.

Тя постави и лявата си ръка на кормилото, поотпусна газта и скоростта на лимузината взе да намалява. Стрелката се върна бавно към сто и петдесет, сто и четиресет, сто и трийсет, сто и двайсет, сто и десет, сто, деветдесет, осемдесет километра, свиренето и воят на нощта намаляха, седемдесет…

— Знаеш ли с колко караше? Със сто и шейсет километра в час…

— Спидометърът не показва вярно. Развален е.

— Какъвто и да е спидометърът, двигателят е прекалено мощен.

Тя вдигна крак от газта и скоростта на автомобила намаля още повече.

— Защо спираш? — попитах.

— За да си запалиш цигара — отвърна тя спокойно.

— О, господи, за това не е необходимо да спираш.

— Сега ти покарай — каза тя.

Погледнах я.

— Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш?

— Да докажа ли? — невинно ме попита тя. — Не се опитвам да доказвам нищо. Просто искам ти да покараш.

— Добре, ще покарам. — Пресегнах се през нея и дръпнах ръчната спирачка, колата спря, излязох, заобиколих отпред и застанах до нея. — Премести се. — Тя се плъзна на другата седалка, аз отворих вратата и се настаних зад волана.

— Сега по-добре ли ти е? — попита тя.

— Да — отговорих и затворих вратата. Освободих спирачката, включих на скорост и отново излязохме на шосето.

— Може ли една цигара?

Измъкнах пакета от джоба си и й подадох да си вземе. Запали със запалката от таблото, но усещах, че не ме изпуска от погледа си.

— Май ми е по-приятно, когато караш ти — отбеляза тя.

— И на мен ми е по-приятно.

— Винаги съм неспокойна, когато кара някой друг. Но сега не съм неспокойна.

— И аз не съм.

Изведнъж тя сложи ръка на крака ми и ме погледна с изненада с широко отворените си очи.

— Сега разбирам. Ти си помислил… — Тя не довърши изречението и се разсмя. — О, не, невъзможно! Що за идея. Значи си мислиш, че нарочно съм искала да те изплаша?

— Хубава тема за разговор предлагаш, няма що.

— Глупаво е дори да говорим за това.

Извих в някакъв страничен път, тесен, но павиран, който водеше на север. Тя изобщо не реагира на това. След минута-две спрях плавно под един дъб и изгасих фаровете. Завъртях ключа и двигателят заглъхна — изведнъж светът притихна. Погледнах я. С цигара в уста, но избутана настрани, за да не й мирише, тя бе вдигнала двете си ръце нагоре и рошеше косата си, за да бухне.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Знаеш кое.

— Че карам бързо ли?

— Да.

— Трябва ли да имам причина?

— За това, да.

— Не. Не е необходимо, ни най-малко. Често ми се иска да карам…

— Толкова бързо ли?

— Понякога и по-бързо.

— Не ми ги разправяй тия. Какво те изплаши?

— Мен да ме е изплашило? Това пък…

Взех цигарата от устата й, метнах я над главата й вън от колата и доближих лице до нейното.

— Какво те изплаши? — попитах отново.

— Не ме гледай така.

Прегърнах я и я целунах по полуразтворените устни — долових горещия й дъх по небцето си. Тя отново потръпна, измърмори нещо в гърлото ми, извъртя глава, но аз бях прилепил устните си към нейните и плувах в балсамово море от Huele de noche. След малко тя престана да се дърпа и да се боричка и аз отпуснах прегръдката си. Казах й:

— Излез.

Тя само ме изгледа, с това нейно бяло лице. Пресегнах се и отворих вратата от нейната страна, измъкнах се покрай нея и стъпих на земята. Повторих й:

— Излез.

Тя не се помръдна.

— По дяволите, излез!

Тя излезе и аз я хванах за ръка. Тръшнах вратата на автомобила и я поведох към подножието на дъба. Корените на дървото бяха оголени откъм тревистия склон, седнах върху тях и я придърпах до себе си. Все още нямаше никакъв отклик от нейна страна, никакво вълнение, никакъв страх, никакво любопитство — нищо.

— Легни по гръб.

Тя се излегна на склона и скръсти ръце на гърдите си. Разтворих ръцете й и ги сложих покрай тялото й.

— Затвори си очите. Не мърдай. Дори недей да дишаш.

Тя престана да диша, гръдният й кош престана да се издига и потъва. Отдалечавах и приближавах глава, опитвах се в мрака да докарам на фокус белотата на лицето й там, където беше най-бяло, и чернотата на косата й там, където беше най-черна. Открих кое е най-подходящото разстояние и задържах главата си неподвижно, втренчил поглед в нея, отдаден напълно на стария спомен, който ме връщаше… Господи, истина беше! Това е било през цялото време. Но то беше невъзможно. Опитах се да си внуша, че това е невъзможно. Тогава не съм ги разбирал тези неща. Бил съм само на четири години…

Изведнъж около нас стана светло, тя се стресна и се изправи, напълно съживена, а аз се извъртях, както бях на колене, и видях, че към нас са насочени два фара. На шосето два мотоциклета, обърнати към нас, бръмчаха на празен ход. Тя се надигна, за да скочи на крака, но аз я хванах и издърпах надолу, шепнейки: „Шшт“. Можеха да бъдат само ченгета от пътната полиция. Лежах по очи на тревистия склон и я придържах до себе си, но усещах, че иска да стане и да избяга. Прекарах леко пръсти по лицето й, за да я накарам да замълчи и да не мърда. Светлината на фаровете вече не кръжеше около нас, а се събра около колата. Чух как изключиха двигателите на мотоциклетите. Настъпи кратко затишие и разбрах, че ченгетата са застанали до колата, прекарах бавно дясната си ръка по земята към задния ми джоб, за да извадя пистолета.

Едното ченге каза:

— Тази е колата, същата е. И номерът е същият.

Второто добави:

— Радиаторът пари като огън.

— И гумите. Току-що е паркирана.

— Мислиш, че…

— Знам ли? Нека да огледаме…

— Имат късмет, че не са си счупили главите.

— Ами, ще вярваш на хорските приказки! Сто и шейсет километра в час!

Чух как се отваря вратата на колата и едното ченге подсвирна.

— Хей, Ник… — чу се гласът на второто ченге. — Виж…

Сега Ник също подсвирна.

Куклата изсумтя, скочи, преди да успея да я задържа, спусна се към колата и се разкрещя:

— Къде се намирате! Да не сте пипнали колата ми.

О, господи, помолих се наум. Извадих пистолета от джоба си, изкатерих се приведен по склона и се свих зад дъба.

— Как смеете! — продължи тя да им вика. Надзърнах иззад дървото и я видях да върви осветена от джобните им фенерчета.

— Махайте тия светлини от очите ми!

— Маргарет Добсън ли се казвате? — попита Ник.

— Покажете шофьорската си книжка — каза второто ченге и отклони лъча на фенерчето от лицето й.

— Нищо няма да ви покажа — сряза ги тя. — Качвайте се на моторите и да ви няма…

— Виж какво — каза Ник, — да не се налага да те прибираме…

— Кой е номерът на служебната ти значка? — попита го тя хладно.

— Ако обичате, не по тоя начин… — Той обърна светлината към значката си. — Вижте го сама.

Тя се наведе и каза:

— Хиляда осемстотин двайсет и две.

— Попитах ви нещо — не се отказваше Ник. — Маргарет Добсън ли се казвате?

— Това вашата кола ли е? — попита второто ченге.

— Да, точно така се казвам. Естествено, че колата е моя. Вие чия мислите, че е?

— Вижте какво, мис Добсън — рече Ник, — нямаме желание да ви прибираме. Просто проверяваме. Пет-шест човека зад вас казаха, че сте карали със сто и шейсет километра в час. Можете да се убиете при такава скорост. Никак не искаме дъщерята на Езра Добсън да се убие на нашия участък. Нали така, Деймън?

— Тъй… — потвърди Деймън.

Едва не припаднах. Ченгетата се извиняваха. Тя беше човек, от когото те се страхуваха. Сега вече разбрах защо се опитваше да стане, когато я притисках надолу да се крие.

— И още нещо, мис Добсън — продължи Ник. — Не бива да идвате на такива места нощно време. Време е да се прибирате…

— Ще се прибера, когато поискам — сопнато отговори тя.

— Добре, но все пак трябва да се приберете… — настоя Ник и размаха фенерчето към дървото, за да види с кого е била. Бързо свих глава между раменете си.

— Всичко е наред, абсолютно всичко. Няма ли да си тръгнете най-после?

— Разбира се, мис Добсън, разбира се — каза Деймън. — Поздравете баща си от мен. Казвам се Стиър. Няма друг със същото име в нашата служба. А пък за номера на колегата, забравете го, ако обичате, мис Добсън.

— Колкото по-бързо се изпарите оттук, толкова по-лесно ще го забравя.

— Тръгваме си. Лека нощ — каза Ник.

Тя не отговори.

Джобните фенерчета изгаснаха, мотоциклетите бяха освободени от подпорите си, ченгетата ги яхнаха и се отдалечиха. Тя остана загледана в тях, докато свиха от павирания път и се върнаха на шосето. Явно превключиха на по-висока скорост, защото ревът от мотоциклетите им стана по-силен. Прибрах пистолета в задния си джоб и се показах иззад дървото, щом тя тръгна към мен. Казах й:

— Ако се случи пак да излизам с теб, ще си взема резервен комплект нерви.

— Извинявай.

— За какво? Беше великолепно. Точно така трябва да се държи човек с тия копелета. И все пак, коя си ти?

— Няма защо да се тревожиш за това.

— Любопитно ми е. Кой е баща ти? Да не е шеф на полицията или нещо друго такова?

— Не… — Тя погледна нагоре към склона и тръгна към старото ни място. Какво става, по дяволите, коя е тази мадама, какво означава всичко това? Обърнах се и я видях седнала отново на земята, на същото място.

Отидох при нея и седнах.

— Коя си ти?

— Не се занимавай с такива неща. Мисли за онова, за което мислеше преди малко. Виж… — Тя прилепи ръце до тялото си, затвори очи и престана да диша, съвсем неподвижна, като статуя, като…

Аз стоях и я гледах.

— Какво има? — попита ме тя тихо.

— Почакай малко, почакай. — Опитвах се да мисля за същото, за което бях мислил преди малко. Но не можех. Главата ми беше пълна с мотоциклети, ченгета от пътната полиция, фенерчета и един голям въпрос. — Почакай още съвсем малко. — С всички сили се стараех да си възстановя онзи най-стар спомен…

II

В секундата, когато започнах да се пробуждам, още преди да съм отворил очи, усетих, че нещо не е наред. Тялото до мен в леглото беше тежко и противно, а стаята беше изпълнена с горчивата утайка на спарен въздух, който е бил вдишван хиляди пъти до изчерпване. Най-сетне се събудих и видях, че прозорецът е затворен, а също и вратата към всекидневната. Надигнах се, погледнах надолу и видях, че до мен в леглото е Джинкс. Станах, отидох до прозореца, завъртях дръжката, за да влезе през мрежата свежото топло утро, съпроводено от басовия тътен на екскаватора, който все още продължаваше да копае надолу по улицата, както и от крещящия контрапункт на уличните шумове. Върнах се до леглото и отвих Джинкс. Той се размърда, но не се събуди — просто се сви в ембрионално положение. Пернах го по лицето с опакото на ръката, надвесих се над него и го разтърсих; стреснат, той повдигна глава и от ъгълчетата на устата му се стече слюнка.

— Какво има… какво… — промърмори той.

— Колко пъти трябва да ти казвам да не затваряш прозорците. — Той седна в леглото и затърка лявото си око, за да отлепи клепача.

— Беше отворен, когато си легнах. Не съм го затварял. Може да се е блъснал от вятъра.

— Може да се с блъснал от вятъра, ама друг път. Дръжката беше завъртяна. Някой го е затворил нарочно.

— И така да е, не съм аз. Сигурно Холидей го е затворила.

— Сигурно. Такива евтини дребнави номера са точно в нейния стил. Такова й е мисленето. Тя ти каза да спиш тук, нали?

— Да. Точно така. Снощи много се ядоса, че никакъв те няма толкова до късно…

— Но сега вече не само тя е ядосана — казах и отидох във всекидневната.

Холидей лежеше по гръб на кушетката, покрита с одеяло, и пушеше; още като я погледнах, се зачудих какво ли я е прихванало и какво ли е намислила. Вече не беше ядосана — може да е била ядосана предната вечер, но не и сега. Усмихваше се ехидно и си личеше, че е будна от доста време (ако изобщо е заспивала) и ме чака да открия затворения прозорец и Джинкс до мене в леглото, чакаше ме да дойда при нея, както и бях направил. Изглеждаше почти нетърпелива, почти като ловец на патици призори, това си личеше отдалеч така ясно, че не можех да не го усетя, а щом го усетих, спрях, защото не бях сигурен къде стъпвам. Такова поведение не беше характерно за нея, а внезапно ми дойде наум, че и снощното й поведение не беше типично — да не ме събуди. Бях излязъл от квартирата, като им казах на двамата е Джинкс, че ще се върна след няколко минути, само ще се поразходя из околните улички, но бях отишъл до къщата на доктор Грийн, за да се срещна с онази кукла, и се появих едва след пет часа. Когато се прибрах, те не бяха тук, но не се разтревожих: легнах да спя с пълното съзнание, че когато дойде, тя ще ме събуди и ще вдигне голяма врява. Това очаквах, за това се бях приготвил и това щеше да бъде в стила й. Но тя не го беше направила. Защо? Защо беше необходим този театър? Не знаех, но едно ми беше ясно, от него не можех да се отърва — тя се опитваше да ме накара да й вдигна скандал. Добре, безсрамнице, казах й мислено, започваме.

— Добро утро… — поздравих приветливо.

— Добро утро… — отвърна тя, но поради приветливостта в гласа ми и колебанието ми, когато бях застанал пред кушетката, тя положи усилие тонът й да прозвучи неопределено, за да разбере дали жизнерадостта ми не е привидна и дали няма да се нахвърля върху нея.

— Как си? — попита ме тя със същия неопределен тон, готова за размяна на реплики.

— Отлично… — отговорих и се запитах защо е необходимо да се включвам в тази невротична игра, защо си губя времето, защо не пазя енергията си за по-важни неща, защо не я засегна там, където най-много ще я заболи, и после се изсмях вътрешно. Не се заблуждавах. Знаех защо. От перверзност. Dégénéré supérieur14, ето защо това беше обяснението. — Мисля да сваря кафе. Ти искаш ли?

По лицето й премина вълна на разочарование, която отнесе ехидната усмивка, тя отметна одеялото, стъпи на земята и скромно придърпа краищата на пеньоара, с който беше спала.

— Нека аз да го направя. Остави на мен.

— Мога да го приготвя. Нищо не ми струва… — Влязох в кухнята, а тя остана права, вторачена в мен и по челото й се появиха бръчици на нерешителност.

Налях вода в чайника и тъкмо насипвах кафето със стъклената лъжичка, когато я чух да влиза. Обърнах се — стоеше на прага, запалила нова цигара. Разпери ръце, изви гръбнак и се протегна лениво на всички страни. Попита ме:

— Добре ли спа?

— Спах чудесно — отговорих, поставих кафеника на печката и запалих газта. — Чудесно си починах… — добавих, докато регулирах пламъка.

— Не си ли понастинал? Не те ли понаболява гърлото?

— Мен?

— Да, теб.

— Не. — Поклатих глава. — Нямам никакви признаци на настинка, никакво възпалено гърло. Трябва ли да ми има нещо?

— Надявах се да ти се размине, изглежда съм затворила прозореца точно навреме. Към два часа задуха доста силен вятър. Страх ме беше да не настинеш.

— Права си, време ми е да настина. Не ми се е случвало от десет-дванайсет години…

— Много лесно можеш да настинеш. Лесно се настива, особено когато си изморен. Снощи ти беше много изморен. Не можеш да си представиш колко изморен беше.

— Мога да си представя. Не съм ви чул, когато сте се прибрали.

Тя се изсмя, но не високо.

— Ти не чу нищо и когато Джинкс дойде при теб в леглото. Не те интересуваше нищо на света.

— Сигурно е било така, щом не съм чул нищо. Ето ти най-категоричното потвърждение до каква степен не ме интересува нищо на света.

— На, виждаш ли, точно в такова състояние човек пипва какво ли не. И ако ти не се грижиш за себе си, някой друг трябва да го направи. Ще вземеш да настинеш, настинката ще се обърне в пневмония… Не искам да се разболееш от пневмония. Какво ще правя аз, ако се разболееш от пневмония?

— О, сигурен съм, че все някак си ще се оправиш…

— Аз не съм толкова сигурна… — Тя метна цигарата си в мивката и ехидната усмивка отново цъфна на лицето й. — Трябва да внимаваш. И що за идея да се разхождаш по улиците пет-шест часа, след като не си свикнал на такова усилие. Изобщо нямаше да те пусна да излезеш оттук, ако знаех какво ще правиш. Каза, че ще се върнеш след няколко минути…

— Забавих се.

— И как беше? — Вече започна да показва зъбите си.

— Много добре. „Големият хотел“. Първият филм, който гледам от три години насам.

— Страшен филм. Чувам, че тя имала кадилак.

Това било! Театърът беше дотук, двусмислените приказки свършиха, глупавите преструвки и фалшивата загриженост се изпариха. Значи затова я беше прихванало — заради другата. Естествено, беше получила информацията си от Джинкс, но какво можеше да й каже той, освен това, че съм се запознал с някаква кукла, която кара кадилак? Ако й беше казал, че снощи съм имал среща с Маргарет Добсън, това е било само догадка. Но аз бях внимавал да не отварям дума за нея, дори не бях споменавал името й пред него, и то точно поради тази причина. Така че те нищо не можеха да докажат.

— Тя ли? Коя тя? И какъв кадилак? За какво говориш?

— За оная смахнатата, с която сте се запознали оная вечер. Нали тя има кадилак?

— Не знам каква марка е колата й. Видях я един-единствен път. Нито името й знам, нито къде живее, нито как да я открия, дори да искам.

— За умник като тебе няма да е кой знае колко трудно да я открие. За голям ум като твоя. Била смахната и шикозна…

— Какво Джинкс смята за смахнато и шикозно и какво смятам аз, са две напълно различни неща, уверявам те. Казах ти, че снощи съм бил на кино. Не съм имал среща с никаква жена. Влязох да гледам един филм. — Устните й бяха свити подигравателно, а очите й щяха да изхвръкнат от злост. — Ако си толкова откачена и не можеш да повярваш на това, вярвай, на каквото си щеш…

— Мръсник, лъжец, негодник! — разфуча се тя, хвърли се срещу мен, замахна и събори кафеника от печката. Той падна на земята и се разля по линолеума, а тя спря газта и без да си дава сметка за сексуалния символ, който се криеше в това действие, угаси пламъка. Когато се обърна с лице към мен, устата й все още беше изкривена подигравателно, а очите й — присвити от злоба. — Ти да излизаш с разни мадами, а аз да седя тука и да умирам от притеснение, мръсник, фукльо, негодник… — Грабна от масата кутията с кафето и я запрати по мен, улучи ме по гърдите и целият се покрих с кафе. Сега вече скочих срещу нея, хванах я за раменете и от силата на сблъсъка тя отстъпи до страничната плоскост на мивката. Загуби равновесие. Политна върху нея, пеньоарът й се разтвори и гърдите й изскочиха навън. Хванах я за гърлото — двата ми палеца се събраха над адамовата й ябълка — и стиснах.

— Ходих на кино, чуваш ли, ходих на кино. — Тя се давеше и се отбраняваше, но аз бях заклещил краката й между моите, адамовата й ябълка все още беше затисната между палците ми и тя почти не можеше да мръдне. — Ходих на кино. Повтори го. Кажи ми, че съм бил на кино. — Поотпуснах малко натиска, за да може да говори.

— Ходил си на кино… — проговори тя.

— Това е вече друго. — Пуснах я и отстъпих назад; тя се изправи, събра полите на пеньоара си, вече без подигравателна усмивка, макар и все още със злост в очите; сега вече излязох…

Джинкс се показа от банята.

— Отсега нататък затваряй голямата си уста. Казал си на Холидей, че имам среща с оная мадама от снощи.

— Нищо подобно.

— Ами откъде тогава знае за кадилака?

— Аз й го казах, но нищо повече. Мандън измисли историята със срещата…

— Мандън ли? — изненадах се аз.

— Негова идея беше, не моя.

— Къде се срещнахте с Мандън?

— Тук. В квартирата.

— Какво правеше той тук?

— Тя го извика…

— Защо?

— Притесняваше се. Тревожеше се да не са те хванали…

— От това ще разбереш колко с глупава. Сега ченгетата няма да посмеят да ме пипнат.

— Да, но и Мандън се притесни. Отидохме да хапнем нещо към дванайсет часа и той каза, че ако не се появиш, преди да сме се върнали, ще тръгне да те търси. Но ти се появи…

— Естествено, че се появих. — Какво очаквахте, дявол да го вземе. — Само да си обърна гърба, и ви обзема паника. Знам какво правя, боже мой!

— Разбира се, че знаеш — каза той и излезе.

Пуснах крана за студената вода на мивката и в огледалото видях Холидей да влиза и да прави знак на Джинкс. Държеше сакото, което предната вечер бях опънал на облегалката на един стол във всекидневната, а тя го беше свалила и показваше нещо на Джинкс, без да си дава сметка, че пантомимата й се вижда в огледалото. Спрях крана и отидох при тях.

— Виж… — обърна тя сакото, за да видя няколко стръка класица и суха трева, полепнали по гърба. — Страшен филм… повтори иронично.

Върнах се в банята и затръшнах вратата… Пуснах докрай двата крана на ваната и двата крана на мивката, дръпнах и сифона на тоалетната, но дори целият този шум в тясното затворено помещение не можеше да заглуши смеха й — тих, но тържествуващ.

III

Когато казах, че съм дошъл да се срещна с мистър Мандън, по-младата от двете блондинки ме попита как се казвам, а не дали имам уговорка или по каква работа, само как се казвам, и записа името ми в някаква папка, а до него и часа, след като погледна часовника на стената. После каза:

— Той ви очаква, мистър Мърфи. От тази врата направо.

По всичко личеше, че и тук, както в апартамента му, подредбата трябваше да създава впечатление за ексцентричност. По средата на стаята беше разположена голяма кръгла пейка от тези, които се монтират около някой стълб или колона в музей или друго обществено място, само че тази беше без стълб — по средата оставаше дупка. Към стената, която делеше стаята от преддверието, бяха долепени махагонов шкаф и етажерка встрани от него, върху нея стояха порцеланов леген и голяма порцеланова кана, украсени с цветни мотиви, а отстрани висяха хавлиени кърпи. По нашия край наричаха това приспособление тоалетна конзола — то беше задължително и нито една спалня не беше напълно обзаведена без него, а си спомням, че дядо ми го смяташе за нещо много досадно. В съседство беше изправена остъклена библиотека, пълна е всякакви боклуци и тук-там някоя юридическа книга. Отсрещната стена беше покрита с фотографии, някои с рамка, други без, но всички заедно ограждаха голяма цветна репродукция на именитата „Последна битка на Къстър“ от Анехойзер-Буш. Те заемаха цялата горна половина от стената, а долната беше закрита от дълго старовремско наклонено писалище, пред което седеше Мандън, покачен на висок стол без облегалки — стъпалата му едва стигаха да се прехвърлят през пречките.

— Тъй… — започна той, освободи краката си, извъртя се на стола и се наклони назад, така че подпря лакти на бюрото, а след това кръстоса нозе — цялата операция трябваше да изглежда рискована като номер на въже в цирка. — Последния път, когато те видях, спеше като младенец.

— Ако знаех, че ще дойдеш с тях, щях да те изчакам.

— Не ставай заядлив.

— Ти какво искаш да чуеш — пойни птички ли? Хубаво ме насади снощи. Откъде знаеше, че имам среща с друга мадама?

— Имаше ли наистина?

— Да.

Той закима енергично:

— След като изслушах фактите, приех, че това е логично умозаключение…

— Оттук нататък, ако нямаш нещо против, прави умозаключенията си в моя полза, а не против мен.

Той опъна крака и скочи от стола.

— Само се опитвах да успокоя Холидей, че нищо лошо не ти се е случило. Тя се опасяваше, че може да те е прибрала полицията. Прецених, че ще е по-безопасно, ако ти се ядоса, отколкото ако се тревожи и се страхува. Не си ли съгласен?

— Съгласен съм. — Трябваше да се съглася. В доводите му имаше толкова логика, колкото да прозвучат основателно. Но той не можеше да ме излъже. Накарай ги да се дърлят, накарай ги да се бият, накарай ги да се ревнуват, блъскай буталката, нагоре-надолу, имай търпение, постоянствай и много скоро ще се събере масло, толкова гъсто, че и с парализирана ръка ще можеш да го изгребеш… Гледаше ме и по лицето му играеше лукава усмивка. Дали се досещаше какво си мисля? Вероятно да. Биваше си го негодника, в това нямаше съмнение. — … Но аз не съм дошъл за това. Дойдох, защото стана по-късно.

— По-късно ли? — намръщи се той.

— Уебър взе три хиляди и двеста долара мои пари. Опитах се да си ги прибера от него вчера, но ти каза: по-късно. Ето, сега вече е по-късно…

— Бъди така добър и ме остави аз да движа тази работа — каза той с леко огорчение в гласа.

— Давай, движи я. Аз искам едно — парите си. Трябват ми, за да се издържаме, докато организирам нещо друго.

— Помолих те да бъдеш така добър и да ме оставиш аз да движа тази работа — повтори той, но този път в тона му се прокрадна нотка на доброжелателство. Повдигна дебелите си вежди до най-високата им възможна точка и ме изгледа с наклонена настрани глава. — Бъди така добър…

— Казах ти: давай, движи я — отвърнах и се почудих защо изведнъж стана толкова учтив.

Той изправи глава, като не преставаше да ме гледа, сви устни, измърмори нещо, за да ми покаже, че мисли, взема решение. После се обърна към бюрото, вдигна капака с една ръка, бръкна отдолу с другата и извади широк кафяв плик.

— За един млад човек в твоето положение има неща, които са по-важни от парите, макар че ти не си даваш сметка за това. Тук е едно от тях. — Той ми подаде плика.

Изглеждаше празен, по него нямаше нищо написано, никакъв знак. Какво толкова важно би могъл да съдържа, а да не ми напомня на нищо. Издърпах тънкото кламерче, което затваряше обърнатата част, отворих плика и го видях още преди да съм го извадил. Беше картонът с пръстовите ми отпечатъци, моят картон с грозните, но традиционни фотографии в профил и анфас, размерите на главата ми, разположението на белезите ми и всички други дребни физически несъвършенства, които полицейските архиви събират с любов. Това беше оригиналният картон на полицейското досие от града, където ме бяха арестували. Много бях изненадан. Как беше попаднал тук?

— Как е попаднал тук? — попитах Мандън.

— Така е, когато аз движа нещата — каза той тържествуващо.

— Ти си магьосник. Свалям ти шапка — признах и бях напълно искрен. Без този картон в полицията нямаше нищо срещу мен. Миналото ми ставаше чисто. Вече нямах минало. Е, не съвсем — съществуваше копието от този картон, потънало заедно с други пет милиона копия в картотеката на ФБР във Вашингтон, но сега не можеха да го изровят, ако не разполагат с отпечатъци от пръстите ми, а аз бях много сигурен, че вече няма да ги оставям наляво и надясно. И този картон във Вашингтон ще прибера някой ден, но това ще стане, когато порасна, когато порасна голям. — Аз все още не знам как този картон се е намерил тук. Оня град е на хиляда и петстотин километра оттук. Бързо работиш.

— Всъщност инспектор Уебър го получи още снощи. Позволих си да му кажа да забрави за трите хиляди и двеста долара, които ти спомена, и му предложих да ни снабди с този картон в замяна. За него това не представляваше проблем — само трябваше да се обади по телефона. Може да се каже обикновена колегиална услуга. Да извършим ли ритуала?

Той извади евтина тенекиена запалка от джоба си, щракна я, запали фитила, който гореше и пушеше, като че ли ще осветява строителна площадка нощем. Поднесе пламъка към мен и аз протегнах картона с отпечатъците ми над него. Дебелият картон се изви, почерня и най-сетне се запали, огънят запълзя нагоре към „ако бъда задържан, моля да се съобщи“, към „… постъпил в щатския затвор“, към „Ралф Котър“, към фотографията ми в профил, към подредените отпечатъци, към номера по класификатора „9М 3 000 12“, после обърнах долния край нагоре — улових обгореното в дланта на лявата си ръка и насочих пламъка към описанието на външния ми вид и когато беше останало само ъгълчето, стиснато между пръстите ми, стрих набързо пепелта с двете си ръце и я пуснах в месинговия плювалник. Мандън не каза нищо. Отидох до тоалетната конзола, налях вода в легена и започнах да си мия ръцете.

— Мисля, че ще трябва да забравиш за трите хиляди и двеста долара — подхвърли той.

— И аз мисля така. — Доизмих ръцете си, взех кърпа от закачалката, а Мандън дойде при мен, отвори шкафа и извади отвътре едно нощно гърне с капак, украсено със същите цветни мотиви като част от комплекта, но събори на земята руло тоалетна хартия, което се търкулна и се разви, а пък аз гледах това нощно гърне и тоалетната хартия и, боже мой, изведнъж си спомних, че дядо ми наричаше досадни не шкафовете и тоалетните конзоли. Бях сгрешил. Това, което не можеше да приеме, беше нощното гърне; наричаше го дяволско изтезание и казваше, че предпочита да излезе навън и да заголи задник в пряспа сняг, отколкото да клекне над такова нещо. И никога не го използваше. Сега си спомних всичко това… Сега Мандън слагаше капака, за да прибере гърнето в шкафа. Взе от земята рулото тоалетна хартия, откъсна онази част, която се беше развила, и в парчето избърса легена, ще речеш, че подсушаваше салатиера. Процедурата изискваше внимание и той я извърши с изключителна прецизност. Постави каната в легена, както си беше преди, взе кърпата от мен и я окачи на мястото й. Попита ме:

— Е, как се чувстваш сега?

— Чудесно. Чувствам се чудесно.

— Би трябвало да е така. Не всеки може да се ползва от привилегията да се прероди. Отсега нататък няма за какво да се тревожиш, стига да ме оставиш аз да движа нещата.

— Чероки, всеобземащото презрение, което блика от моята крехка плът, се отнася до целия свят, с изключение на теб. Поздравявам те като човек, който се е показал достоен да сподели моя неистов гений. Отсега нататък с уважение и преданост ще ти позволя да движиш нещата.

— Естествено, на теб ти е ясно — усмихна се той, — че всички тези приказки са куп плява.

— Естествено… — отвърнах му аз.

Общинската палата се намираше в старата част на града, на три пресечки от кантората на Мандън, но го разбрах едва когато тръгнахме да обядваме. Из тези улички се намираха шумни заложни къщи, оказионни магазини, игрални домове, съмнителни посреднически кантори, пивници, открити сергии за сандвичи, нощни приюти, бензиностанции и тесни мръсни паркинги, грозни мръсни здания, пълни с грозни мръсни хора, каквито обикновено се срещат в районите около общинските сгради във всички населени места, особено когато и затворът се намира на същото място. Но тази Общинска палата не беше нито грозна, нито мръсна. Ослепително бяла, симетрична и величествена, разположена в квадрата, образуван от четири улички, тя се издигаше на трийсет етажа над мизерията и низостта на обкръжението си, внушителна и неопетнена, мълния в небето, символ на могъщество, по-могъщо от това на господ бог Йехова, създател на мира сего, в който се разнасяше напевен хленч из отворените порти на една близка смърдяща църквица.

— Неспокоен ли си? — попита Мандън.

— Неспокоен ли? Защо да съм неспокоен?

— Я се огледай…

Огледах се и открих, че навлизаме в оживена пешеходна зона — наоколо вървяха униформени полицаи, помощник-шерифи в сиво-кафяви униформи, служители из разните канцеларии само по ризи, но с различни по големина и форма значки; всички носеха на кръста си пистолети и ги поклащаха демонстративно, представляваха олицетворение на дързост и сред тях само тук-там се мяркаше по някой обикновен гражданин за разнообразие. За това ми беше подхвърлил Мандън преди малко. А защо трябваше да съм неспокоен според тоя дребосък? Засмях се:

— Защо трябва да съм неспокоен? Току-що се родих за втори път. Забрави ли?

— Може би неспокоен не беше най-точната дума. Рефлексите на човека се приспособяват към определени неща — като появата на полицаи например. Там, където отиваме, ще има доста ченгета.

— Когато се преродих, получих и нов комплект рефлекси. Последица от това, че те оставих да движиш нещата.

— Можеш да ме пързаляш, но само по малко.

— Изобщо не те пързалям.

Спряхме на светофара. Той ме изгледа недоверчиво, изсмя се и в същия миг светна зелено.

Като пресичахме, той ме хвана за рамото. Повечето от ченгетата се бяха събрали на улицата точно пред общината, стояха на малки групички, влизаха и излизаха от една закусвалня и едно кафене, които се намираха непосредствено едно до друго. Мандън познаваше много от тях и те също го познаваха, но от осем-девет души, които го заговориха, нито един не го нарече Мандън или Кийт, и само веднъж се чу обръщение Чероки. Останалите му викаха Шайс. Полюбопитствах:

— Какво е това Шайс?

— Прякор — рече той, но за мен това не беше достатъчно и го изгледах. Явно изразът на лицето ми беше достатъчно красноречив, защото той добави: — Съкратено от Шайстър — адвокат мошеник. — Усмихна се вяло, очевидно само за да покаже, че те не са имали предвид нищо обидно и дори не са проявили неуважение. Но това ми беше станало ясно от тона им.

— Много ченгета познаваш.

— Ами въртя се из тоя район от толкова години. Спомням си времето, когато на мястото на общината се намираха конюшни и обори. Боже, това е било деветстотин и втора, деветстотин и трета. — Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че е било толкова отдавна, и все още с ръка на рамото ми ме поведе покрай група ченгета към една закусвалня. Заведението не беше добре осветено, а ние влязохме направо от слънчевата улица, така че в началото не можех да видя нищо, но чух преплитащи се гласове и ми замириса на храна, на прясна апетитна храна и това ухание беше прекрасно…

Закусвалнята беше претъпкана — вече можех да я разгледам — представляваше тясно дълго помещение и като надникнах над главите на хората към дъното й, стори ми се, че няма край. В левия ъгъл беше касата и до нея — щанд за разни дреболии, сместени колкото е възможно по-натясно, а пред стената отдясно тезгяхът заемаше половината разстояние от витрината до дъното. Закусвалнята беше на самообслужване — взимаш си чиния от купчината в единия край на тезгяха (Не, не взимай, само ще ти пречи — предупреди ме Мандън!) и се нареждаш на опашката, минаваш покрай осем души с престилки и шапки като на готвачи от кафяви хартиени кесии, които режат печено, осолено или пушено говеждо, езици, наденици, туршия с копър, самуни ръжен хляб, приемат иззад тезгяха поръчките, изпълняват ги повече или по-малко точно (но май никой не се дразнеше от това) и накрая ти подават нещо, ти се отделяш от опашката, спираш пред нисък извит бюфет за напитки, където също се самообслужваш и ето те готов да се нахраниш, стига да намериш къде да седнеш; около масите бяха наредени в два реда хора и ченгета — чакаха, смееха се, говореха, викаха, тупаха се един друг по раменете. Ще речеш, че са дошли специално като на събрание. Почти всички тук също познаваха Мандън и го наричаха Шайс.

Най-накрая той намери едно свободно местенце до стената между две маси, промъкна се натам заднешком, а аз подир него, като всеки държеше сандвича в едната ръка и бутилка бира в другата.

— Сега разбирам защо ме предупреди да не взимам чиния.

— Това е положението. Има смисъл да си вземеш чиния само ако дойдеш много рано… или пък много късно.

— А защо трябва да идваш изобщо?

— Моля?

— Питам: защо трябва да идваш изобщо? Не е необходимо да правиш впечатление на такива като мен с това колко много ченгета познаваш.

Той ме стрелна с поглед.

— Ако това те притеснява, да си вървим.

— Никак дори. Сандвичът ти хубав ли е?

— Бива го. А твоят?

— Бива го. Ако съумея да не гледам как се хранят тия лапачи, може и да си го изям…

Нещо ме докосна по тила и аз извърнах глава. До мен беше застанал белокос мъж по риза, с черни сатенени ръкавели, който ми намигаше и ми правеше знаци да мълча. Опитваше се зад гърба ми да стигне Мандън с ръка и в същото време продължаваше да дояжда последните парчета от храната си, жвакаше с отворена уста, така че се виждаше как езикът му омесва от сдъвканото една лигава топка. Мислено си казах: да го запомня, да го запомня и да го отбележа в съзнанието си със звездичка, за да не го забравя, защото някой ден ще подмамя тази мърша, този кучи син, този дървеняк, ще го подмамя в някое закътано местенце, където никой нямаше да чуе изстрела… Значката на ризата му не беше сребърна като на останалите в закусвалнята, а златна, от което разбрах, че не е обикновено ченге. Наведох се малко напред, за да може свободно да размаха ръка, той перна Мандън по темето и бързо прибра ръката си, като се приведе зад мен, за да се скрие. Мандън се обърна, помисли си, че аз съм го пернал, но му смигнах и му дадох да разбере, че е онзи зад гърба ми. Той наведе глава, присви очи и след малко явно разбра кой си прави майтап с него. Взе да души наоколо и каза:

— Мирише ми на надзирател.

Надзирателят се изправи, показа се иззад гърба ми и се изсмя, сякаш това бе най-забавното нещо, което някога е чувал.

— Хей, Чероки, къде се губиш? — подаде му той ръка. Мандън захапа сандвича, за да освободи едната си ръка и да се здрависа. — Как я караш напоследък? — продължи надзирателят. — Да не би твоите хора да не харесват вече хотела ми?

Мандън освободи устата си от сандвича.

— Как си, Бу? Запознай се с моя помощник, Пол Мърфи. Бу Бедфорд, главен надзирател на затвора отсреща…

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Бедфорд — казах, а в същото време си мислех: Здравей и прав ти път…

— В какво му помагаш?

— Ще се захване с правото — обясни веднага Мандън.

— Ще се захвана с правото — потвърдих аз.

— С баща му сме стари приятели — добави Мандън, — изпрати го при мен, за да набере практически опит.

— Е, момче, ти наистина си попаднал на подходящ човек. — Той сложи ръка на рамото ми. — Обади ми се някой път и ще ти разкрия спатиите на стария дявол. — Мислех си: Първо се научи да дъвчеш със затворена уста, прасе такова. — А пък ти, Мандън, недей да се плашиш толкова. Няма да те сложа при ония с петгодишните присъди, макар че там ти е мястото…

— Ще ти цъфна, когато най-малко ме очакваш, Бу — обеща Мандън.

— Направи го и доведи Пол със себе си. Ще му покажа какво представлява затворът отвътре…

Той ме потупа по рамото и излезе. Мандън го изпрати с поглед.

— Заради контактите, ето затова идвам тук — рече той тихичко. — Полезно е за работата. Това беше главният надзирател. Важна клечка е. Виждаш ли оня човек на средната маса? С лененото сако? Този с черните рогови рамки на очилата…

Ставаше въпрос за леко олисял мъж по риза, седнал с още трима цивилни. Всички превъзхождаха с нещичко останалите в помещението, макар че не беше необходимо да си кой знае какво, за да ги превъзхождаш.

— Виждам го — казах.

— Това е съдията Бърдсонг. Много добър мой приятел. Запознахме се тук… — Той ми подаде празната си бирена бутилка и се промъкна към масата им. Наведе се, съдията го забеляза, усмихна се широко и му каза нещо, което не успях да доловя. При целия този шум би трябвало да вися над главите им, за да го чуя. Мандън познаваше и другите двама от компанията и се здрависа с тях, но по ръкостискането с третия разбрах, че сега се виждат за пръв път. Никой не стана и не му предложи да седне, никой не потърси с поглед келнер, за да му донесе стол. Те просто си седяха, приказваха, дъвчеха, пиеха, докато приказваха, дъвчеха и пиеха, а въображението ми виждаше във всички уста противната топка, която бях забелязал преди това в устата на надзирателя на затвора — свини, същинска измет и заради тях не можех да си изям сандвича. Полуизвърнат към стената, се опитах да не гледам към тях и си представих колко хубаво би било да заредя малко тротил по стените и по пода на тая закусвалня и да го възпламеня някой ден по обед, какво благодеяние би било това за обществото…

— Какво става с твоя сандвич? — попита Мандън, който бе застанал до мен.

— Аа! Нищо. — Не го бях видял да се връща. — Абсолютно нищо. Просто не съм гладен.

Той ме изгледа изпитателно.

— Не се притеснявай. Давай, изяж си го.

— По дяволите, казах ти вече. Не съм гладен.

— Искаш ли да си тръгваме?

— Да.

— Хайде тогава…

Оставих сандвича и двете бутилки върху една маса наблизо точно под носа на няколко изненадани ченгета и го последвах към изхода, но не се сдържах и блъснах силно две от тия копелета, макар и да се извиних, сякаш съм го направил, без да искам. Мандън плати сметката, излязохме на слънчевата улица и тръгнахме към кръстовището. Тълпите от ченгета бяха оредели, част от тях бяха потънали из разни заведения, за да си тъпчат муцуните.

— Господи… — погледнах през рамо към закусвалнята, която току-що бяхме напуснали. — Никога не бях виждал такова нещо. Никога сред хората. Нито в ареста, нито сред черноработниците по пътищата, нито дори в затвора. Не съм виждал такова нещо от детските си години. От детските си години, когато живеех далеч оттук, в планината.

— Е, това са ченгетата. Обичат да вдигат много шум, за да се разтоварят. Няма друго време през деня, когато да могат да се отпуснат.

— Мен шумът не ме дразнеше.

— Ами кое тогава?

— Навремето нашите правеха шунка и затова отглеждахме прасета. Виждал ли си хиляда прасета да ядат едновременно?

Той не отговори, обърнах се и видях, че ме гледа намусено, а дебелите му вежди се бяха свъсили.

— Значи това било, това било то — бавно продума той, престана да ме гледа така недоверчиво и като че ли започна нещо да разбира. Казах му:

— Много съм те изпреварил, Чероки. Не се и опитвай да ми правиш психоанализа. Мога да се справя по-добре от теб в тая област…

На кръстовището спряхме.

— Извинявай, че те подложих на такова изпитание — отговори ми той. — Но трябваше да разбера…

— Да разбереш ли? Какво да разбереш?

— Просто исках да разбера дали си хапльо с голяма уста или си човек, на когото му стиска да доведе нещата докрай.

— Как можеше да прецениш по това, което стана в закусвалнята?

— Чрез натрупване на свежи и ярки реакции. Ще се справиш, Пол…

— Това е добре. Сега вече само единият от нас таи съмнения — отговорих студено.

Той ми се усмихна невъзмутимо.

— Що се отнася до мен, ще се наложи да приемеш, че не съм страхливец и може да се разчита на думата ми.

— Така ли?

— Опасявам се, че е така — рече той приятелски. Кимна към Общинската палата от другата страна на улицата и ме попита:

— Да отидем ли да видим какво е положението?

— Защо не?

Във фоайето Мандън спря пред сергията за разни дреболии на ъгъла срещу асансьора. Продавачът беше в далечния й край — връщаше пари на някаква жена, но щом се обърна и забеляза Мандън, възкликна: „Чероки!“ — и тръгна към него, за да се здрависа. Беше много мургав, с отрязана до рамото дясна ръка. „Чероки!“ — повтори той и се протегна над ментовите бонбони, цигарите и списанията.

— Здрасти, Оги — отговори Мандън и топло му стисна ръката.

— Къде се губиш? — каза Оги с лек акцент. — Извън града ли беше?

— Тук си бях. Много съм зает, Оги. Ти как си? Семейството ти добре ли е?

— Аз добре. Семейство добре. Работа — той се ухили — и тя добре. А ти добре ли?

— Добре съм. — Мандън посочи към мен. — Запознай се с помощника ми. Пол Мърфи…

Оги протегна ръката си и аз я поех.

— Здрасти, Оги.

— Тъй, тъй — закима той. — Значи работа върви много, добре, на Чероки му трябва помощник. Много години, много прави той всичко сам.

— Вече не, Оги, вече не — каза Мандън и лениво помръдна пръсти, за да му посочи нещо на задната полица.

— Знам, знам… — Оги свали кръгла картонена кутия, каквато вече бях виждал в жилището на Мандън, и вдигна капака. Мандън се пресегна, за да си вземе няколко тънки пури, а Оги обясни: — Тези най обича… — На Мандън му стана приятно, засмя се, пъхна една шепа пури във вътрешния си джоб и даде на Оги еднодоларова банкнота, като с жест отклони рестото. На тръгване му каза:

— Пак ще се видим, Оги…

— Дано скоро — отговори Оги и се обърна към мен: — Драго ми, че се запознали.

Кимнах му и последвах Мандън.

— Мислиш ли, че е разумно да ме представяш като свой помощник?

— Какво лошо има в това? Мога да наемам, когото си искам. Хората все пак трябва да знаят нещо за теб. А това ни дава възможност да се срещаме, когато си поискаме. Оттук… — кимна ми той.

Той се отби към голяма врата от матово стъкло с надпис МЪЖЕ, извади връзка ключове, намери необходимия и я отключи. В това се криеше очарователна ирония: Общинската палата беше отворена за обществеността, но не и тоалетните. Трябваше да имаш ключ, за да влезеш в някоя от тях.

Тръгнах подир него и го последвах през празния коридор към самата тоалетна. Беше излъскана, чиста, с шест кабинки, шест блестящи писоара и цял ред умивалници, в които водата се пускаше с крак, а над тях бяха поставени куп ленени кърпи — същинска операционна. Вратите на всички кабинки бяха отворени, а пред един от писоарите стоеше човек по риза с гръб към нас. Мандън се запъти нататък и след миг другият сви рамене, потръпна и се извърна на другата страна, за да вдигне ципа на панталона си. Пренебрегна хубавите, блестящи от чистота умивалници и купа ленени кърпи и излезе навън.

Мандън се обърна бързо към мен и каза:

— Дай ми пистолета!

— Гледай си работата.

— Докато стояхме пред сергията, те видях как го прехвърляш от задния джоб в джоба на сакото си. Глупак, дай ми го, чуваш ли!

Свих рамене, извадих пистолета от джоба на сакото си и му го подадох. Той отиде бързо до купа кърпи на полицата над умивалниците и пъхна пистолета между тях, някъде по средата.

— Какво правиш, дявол да го вземе? — Тръгнах да прибера обратно пистолета си. Той ме хвана за рамото — явно беше ядосан. Не ми се щеше да го удрям, затова го блъснах назад, но преди да стигна до купчината кърпи, чух, че се отваря вратата към коридора. Хвърлих се към една от кабинките и докато затварях вратата, видях, че Мандън се връща към писоарите. Придържах вратата затворена с ръка, но не я оставях да се заключи и гледах през процепа от страната на пантите: човекът влезе в тоалетната и отиде до един от писоарите. Пуснах сифона и го заизчаквах да свърши с надеждата, че той също ще излезе направо и ще пренебрегне умивалниците и кърпите, защото не исках да рискувам да открие пистолета. Знаех си, че късметът ми ще бъде такъв — човекът щеше да има затвърдени навици за лична хигиена, така се и оказа. Когато най-сетне се обърна и тръгна към умивалниците, излязох и застанах до него. Беше набит човек, цивилен. Огледа лицето си в огледалото с почти научен интерес, като бърчеше кожата си в различни посоки, после изследва в подробности очите си и когато приключи с това, извади гребенче от задния си джоб и започна да се реши. Побързай бе, копеле, подканих го наум, но трябва да призная, че изпитвах известно възхищение пред неговата самоувереност. Създаваше впечатление на човек, който не усеща присъствието на другия до него. Как може един мъж да влезе в тоалетна и изобщо да не усеща, че има и други хора, да бъде неподатлив към въздействието на близостта им, напълно спокоен, безметежен, това не мога да го разбера, но този човек се държеше точно така. Не можех да се размотавам повече и започнах да мия ръцете си, след мен и той се зае със същото. Свърших и взех да бърша бавно ръцете си с една кърпа. Той насапуниса ръцете си, разтърка ги няколко пъти, почисти ноктите на всичките си пръсти с ноктите на другата ръка, после отново насапуниса ръцете си и ги изплакна.

Когато ги изтръска, за да не капе много вода от тях, аз се пресегнах и му подадох кърпа най-любезно.

— Благодаря… — рече той.

Усмихнах му се.

Той избърса грижливо ръце, пусна кърпата в белия метален съд с капак и излезе.

Зарових ръце под купа кърпи, извадих пистолета и в това време Мандън се приближи до мен.

— Дяволите да те вземат! — изруга той и протегна ръка за пистолета. Дадох му го, той го пусна в джоба си и ме изгледа сърдито. Попита ме възбудено: — Този ли използва, когато избягахте от стопанството?

— Не.

— Убил ли си някого с него?

— Не…

— Не ме лъжи за такива работи!

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Убил ли си?

— Не!

— Добре тогава. Ще го задържа временно. Не искам да разнасям пистолет, с който е извършено убийство. Не си в някое затънтено провинциално градче. Тук има лаборатория по балистика.

— Майната й на лабораторията по балистика.

Той ме изгледа сърдито и излезе в коридора.

Спря от външната страна на стъклената врата с надпис МЪЖЕ и каза тихо:

— Дотук с бабаитските истории. Ще ти осигуря разрешително да носиш това желязо и тогава няма да представлява никаква опасност.

— Ще бъде ново усещане за мен.

Той ме огледа съвсем неприкрито.

— Знаеш ли какво каза за теб Холидей снощи?

— Мога да си представя…

— Каза, че не си с всичкия си. И започвам да й вярвам. Да помъкнеш пистолет на такова място…

— Забравяш една подробност, Чероки. Когато излизах, не знаех къде отивам.

— А ако знаеше?

— Пак щях да го взема.

— Така си и мислех — отговори той и тръгна напред.

По целия коридор, където вървяхме, бяха разположени канцелариите на разните отдели на полицията: администрация, транспортна полиция, дивизионна моторизирана команда, личен състав, отдел „Кражби“, отдел „Убийства“. Близо до тази врата Мандън забави ход.

— Пак ли ще ме изпитваш? — попитах.

— Не. Защо? Разтрепериха ли ти се коленете?

— Докато инспектор Уебър е на тази служба — никога.

Без да спира, той отвори вратата и влязохме вътре.

Канцеларията беше малка, но светла и проветрена, а от тавана висеше толкова грамаден месингов полилей, че краищата му почти опираха стените. Беше съвсем неподходящ за това помещение — сигурно е бил предназначен за някоя голяма зала. Вътре имаше двама служители, единият цивилен, другият в униформа, седнали на две срещуположни бюра, а две други бюра бяха свободни за момента. Зад преградата за посетители беше застанал един шкембелия с нашивки на старши полицай.

— Боже мой! Чероки Мандън! — възкликна той.

— Здрасти, Трък… — рече Мандън, отиде до преградата и му стисна ръка. — Мислех, че вече си зарязал униформата и си се прехвърлил на по-блага служба.

— И на мене ми се ще. Всеки месец подавам молба да ме преместят на детективско място и в края на всеки месец се оказвам пак тук. Смятат, че ние, старата служба, не ги усещаме новите техники.

— Няма по-добра техника от парче гумен маркуч — заяви Мандън.

— Аха. Какво те носи насам в тази горещина?

— Просто минавах оттук. Уебър в кабинета си ли е?

— Отиде да обядва. Мога ли да ти услужа с нещо?

— Не е спешно. Пак ще намина.

Старши полицаят се облегна на преградата. Изглеждаше разочарован, че Мандън не му се доверява.

— Искам да ти представя Пол Мърфи — подхвърли Мандън. — Работи при мен. Запознай се със старши полицая Сатърфийлд…

Поех лапата на старши полицая и я стиснах, а той ми хвърли един поглед. После каза на Мандън:

— Мислиш да се пенсионираш ли?

Реших да се включа в разговора:

— Приятно ми е, старши Сатърфийлд.

— Никак не е зле да се познаваш със старшията. На практика той движи нещата… — заобяснява ми Мандън.

— Де да беше така — мрачно каза полицаят. — Къде се беше изгубил?

— Ами, знаеш…

— Всичките ти клиенти са станали почтени граждани, така ли?

— Май че е така. — Той се обърна към вратата. — Ще намина по-късно, Трък.

— Добре. Радвам се, че се запознахме, Пол…

— Благодаря, старши — отговорих и излязох с Мандън.

— Приятен човек, от старите — ми каза Мандън в коридора. — В полицията е от четиресет години. Бил е от ония ченгета с велосипедите едно време… — Върнахме се по същия коридор към изхода. Оги ни махна, когато минавахме край неговата сергия, ние също му махнахме… Тръгнахме по широкото стълбище към улицата, но изведнъж Мандън ме смушка и спря. Инспектор Уебър и Рийс се изкачваха към нас. Ние се отдръпнахме до каменните перила, за да ги изчакаме.

— Чарли… Оливър… — извика Мандън, но не много високо.

Те спряха. Рийс погледна крадешком към инспектора, който не гледаше Мандън, а мен. Очите му бяха присвити сърдито.

— Да се видим за малко, а, Чарли? — попита Мандън.

— Добре.

Усмихнах се и си казах, че точно сега е моментът да взема нещата в свои ръце. Не бях забравил какво се случи в квартирата първия път, когато се срещнах с него, онзи кървав спазъм в стомаха ми, страха, че ще ме убие, никога нямаше да го забравя, нито пък на него щях да му позволя да забрави. Отсега нататък аз щях да давам заповедите.

— В твоя кабинет — казах аз.

Стисна зъби, долната му устна щръкна войнствено, но тръгна, господи, без да каже дума, тръгна нагоре по стълбите. Рийс не се отделяше от него, а Мандън и аз ги следвахме, като Мандън ми правеше знаци с очи да карам по-полека, пък аз се правех, че не го виждам; подминахме канцеларията на отдел „Убийства“ и инспекторът спря пред една обикновена остъклена врата. Отключи я и отстъпи настрани, за да влезем първи ние с Мандън. Казах му:

— Благодаря, инспекторе.

Това беше личният му кабинет. Имаше малко бюро с чекмеджета от двете страни, четири стола и излъскана от употреба скамейка. На пода беше проснат килим, а на стената висяха четири шарени календара от тия, полупорнографските, каквито можеш да видиш по някои гаражи. Инспекторът свали сакото си и го пусна на един стол, нито го сгъна, нито го опъна на закачалка, сложи шапката си върху него и отиде да седне зад бюрото си. Взе някакви документи и им хвърли един поглед, поел ролята на голям началник. Пусна листовете и натисна копчето на секретарската уредба.

— Моля, господин инспекторе. — Познах гласа на старши полицая Сатърфийлд.

— Имаш ли нещо да ми предадеш?

— Съпругата ви се обади. Идва Чероки Мандън. Каза, че ще намине пак. Това е…

„Какво?“ — изненадах се наум. Толкова ли няма един началник на полицията, който да ги свие за неразкритото убийство на стария млекар. Толкова ли няма един вестник, който да разтръби за нова вълна от престъпления? Толкова ли няма една важна клечка, която да се развика, че трябва да се изчисти престъпността от градовете? Това не е възможно.

Инспекторът изключи секретарската уредба, Рийс се придвижи до бюрото му и застана до него. Едва тогава Великият мъж благоволи да ме погледне. Заговорих му:

— До този момент нямах възможност да ти благодаря за плика, който си предал на Чероки тази сутрин. Много съм признателен за…

— Няма защо — рязко каза той.

— Как е ръката ти? — попитах. — Надявам се, че си се погрижил да не се инфектира. По иглите на фонографите се събират толкова много боклуци…

— Нищо й няма на ръката ми. Какво си намислил?

Кимнах на Мандън да му каже.

— Искам разрешително за носене на оръжие на името Пол Мърфи.

— Кой е Пол Мърфи?

— Той — отговори Мандън и посочи с глава към мен. — Мислех, че ще е от полза, ако му променим името.

— Много услужлив си станал — каза Уебър. — Но знаеш, че нямам право да издавам разрешителни за носене на оръжие…

— Само началникът на полицията има право — обади се Рийс.

— Надявахме се, че инспекторът ще поговори с началника на полицията, за да ни услужи. — Мандън не се отказваше лесно.

— На името Пол Мърфи — добавих аз.

— Добре… Ще поговоря с него. — Инспекторът отвори средното чекмедже на бюрото си и извади напечатан формуляр. — Попълни тази молба, изпрати ми я и ще видя какво мога да направя.

— Тъй и тъй съм дошъл, защо да не почакам тук?

Той погледна към Рийс, който започна да разнищва клечката за зъби с резците си. Тоя номер беше великолепен. Поех бланката за молба, приближих стола си и се настаних пред бюрото. Взех перодръжката от поставката и попълних бланката, като използвах името Пол Мърфи, а за адрес написах хотел „Монтисело“, затова пък описанието на отличителните ми белези беше много точно. Стигнах до последната точка с три празни реда отдолу и спрях.

— Какво да посоча срещу въпроса: Причини за подаването на молба за разрешително?

— Посочи какви са причините да подадеш молба, това трябва да се напише — отговори ми Рийс.

— Аз точно това питам. Може да има какви ли не причини. Изберете една, която да напиша. — Никой не проговори. — Какво ще кажете за „Постоянно нося големи суми пари у себе си“?

— Ще свърши работа — каза Мандън.

— Да… — обади се Уебър.

Попълних и това, подписах молбата и му я подадох.

— Трябваше да напиша: „Постоянно нося много големи суми пари у себе си“. Но в крайна сметка това се подразбира, нали?

— Кога мислиш, че ще започнеш да носиш у себе си много големи суми пари? — попита Уебър.

— Скоро. Ще те предупредя по-отрано. Не ми ли каза, че мога да те изчакам да поговориш с началника?

Той направи гримаса и отвори отново средното чекмедже, извади кочан с дълги бланки и общински печат — не от онези големите печати, които стоят по бюрата, а малък, какъвто можеш да носиш в джоба си. Откъсна едно от разрешителните, седна и започна да преписва от молбата. Подпечата разрешителното и ми го подаде.

Видях, че е било предварително подписано от началника на полицията С. Е. Толгейт.

— Поблагодари на началника от мое име — казах, сгънах разрешителното и го сложих в джоба си. — Извини ме, че отнех от ценното му време…

През цялото време Мандън бе стоял като в небрано лозе и щом приключихме, веднага тръгна да си ходи.

— Ще поддържам връзка с теб, Чарли.

— Почакай малко, Чероки — каза Уебър, Мандън се обърна. Уебър ме попита: — Имаш ли нещо против да го почакаш отвън?

— Ни най-малко.

Рийс се размърда, за да ме изпрати, застана до вратата и задъвка разцепената клечка за зъби.

— Виждам, че все още предпочиташ клечките пред макаричката за почистване на зъби.

Той ме изгледа сърдито, но не каза нищо. Излязох в коридора и се разтъпках до големия прозорец в дъното. Постоях там и погледах как полицейските коли заминават и се връщат на рампата, погледах движението долу на улицата, а после Мандън ме извика. Отидох при него и тръгнахме да излизаме. Когато наближихме вратата с надпис МЪЖЕ, му направих знак с глава и казах:

— Да влезем…

Мандън отключи и отидохме до вътрешното помещение.

Беше празно. Попитах:

— Какво иска?

— Нищо…

— Кажи.

— Беше за нещо съвсем друго…

Раздразних се.

— Прекалихте с толкова двулични приказки за един ден. Първо той, сега ти. Какво ти каза?

— Каза, че си луд да идваш тук…

— Аз не съм дошъл тук сам. Ти ме доведе. Призна ли му го?

— Каза ми, че съм луд да се занимавам с тази работа, а също така ме предупреди да те държа здраво, за да не се забъркаш в нещо, което засяга федералните власти, някоя банка или нещо подобно, защото тогава ще довлекат правителствените агенти…

— Естествено, това е направо смешно. Няма да повтаряме грешките на другите.

— Доколкото зависи от мен. Той настоява, щом намислим нещо, да му съобщим на минутата, още преди да сме предприели каквато и да е стъпка. Това е всичко.

— Достатъчно е. Сега ми дай пистолета.

Той ми го върна, сложих го в джоба си и излязохме.

Върнахме се в кантората на Мандън по същия път, по който бяхме дошли — покрай същите мръсни, грозни сгради, а там ни чакаше Хайнес — цветнокожият красавец. Седеше на един стол в приемната на канцеларията от външната страна на преградата, която делеше посетителите от служителите, и беше разгърнал вестник на спортната страница, но не стана ясно дали чете, или само я гледа. Беше облечен спретнато, във всеки случай много по-добре от хората, които виждах напоследък, а на коленете му беше положена шапка. Мандън го видя като влизахме, но никой от двамата не показа с нищо, че се познават. Едната блондинка — по-младата — отсъстваше, но другата стана и подаде на Мандън едно листче.

— Няма нищо друго, мистър Мандън.

Той се спря, погледна листчето и вдигна дебелите си вежди. Попита:

— Кога се обади?

— Скоро след като излязохте. Малко преди дванайсет…

— Каза ли да ми предадете нещо?

— Каза само името си, сър.

— Опитайте се да се свържете с него по телефона.

Той й подаде листчето и влезе в кабинета си. Нещо го бе разтревожило. Не го показваше нито с вида си, нито с държането си, но аз разбрах, че нещо го е разтревожило. Усетих го. Почувствах го. Попитах:

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Уебър ли се е обаждал?

— Не.

Разнесе се телефонен звън. Той отиде до дългото наклонено писалище и вдигна слушалката на голям старомоден апарат.

— Здрасти, Роумър… — каза той. Послуша за миг, после рече: — Няма смисъл да си прави човек труда. — Пак послуша и отново проговори: — Не, не съм забравил. Ти ще ходиш ли днес? — Замълча, сетне каза: — Добре, тогава ще се видим. Тъй. На бара ли? Да. — Пак послуша и рече: — Не, няма да е необходимо. Момчето е тук. То ще ме закара. — Затвори слушалката, вдигна капака на писалището си и извади дебела чекова книжка, от която откъсна два непопълнени чека. Сгъна ги и ги сложи в портфейла си. Попита ме: — Искаш ли да отидем на състезанията?

— По какво? — поисках да знам, но все още се чудех защо се бе разтревожил.

— На конните състезания.

— Казвали са ми, че не е кой знае колко интересно, когато нямаш пари.

— Ще ти дам за няколко залагания…

— Благодаря ти, но няма нужда. Ще ми се да поразуча къде мога да направя един малък удар.

Изведнъж веждите му се спуснаха надолу, той се вторачи в мен, сериозно замислен, сетне се усмихна, лицето му светна и тревогата му се стопи. Съвсем ясно можеше да се проследи как се успокоява. Представа си нямах каква беше причината за тревогата му, но и аз се почувствах по-добре. Дойде до мен и сложи ръка на рамото ми.

— До утре няма да правиш никакъв удар. Щом станеш, идваш веднага тук.

— Нямам пари — казах. — За тази вечер ще ми трябва някой и друг долар. Ще си набележа малко магазинче с един продавач. Ще внимавам…

— Ти ли ще внимаваш! — саркастично възкликна той. — Боже мой, при положение че сме организирали нещата толкова добре, почти съвършено, ти си готов да изложиш всичко на риск за няколко пикливи долара! Какво ще правиш тази вечер, че са ти притрябвали пари?

— Не е твоя работа. Ти гледай Холидей да не те хване на телефона втори път. Ще й кажа, че съм с теб…

— Значи такава била работата. Снощи не ти ли стигна?

— Никога няма да ми стигне.

— Добре, няма да отговарям на телефонните обаждания, при условие че ти няма да се захващаш с нищо.

— Така да е. Ти само недей да говориш с Холидей, друго не искам.

Той извади портфейла от джоба си и ми даде всичките банкноти.

— Ето ти четиресет долара. Трябва да ти стигнат до утре. А утре нещата ще стоят по-различно.

Взех четиресетте долага и попитах:

— Как по-различно?

— Чакай и ще видиш. Ела рано сутринта. — Потупа ме по гърба. Беше доволен. Видях, че се усмихва. Свих рамене и излязох, след като прибрах четиресетте долара в джоба си.

Още бях гладен, но вече картината на плюскащите прасета беше избледняла в съзнанието ми, та влязох в една закусвалня и си взех сандвич и чаша мляко. После реших да свърша онова, което цял ден се канех да направя, но не ми се бе открила възможност: да разбера кой е Езра Добсън. Не можех да забравя страхопочитанието и благоговението, което бяха показали двете ченгета с мотоциклетите предната вечер, щом разбраха, че Маргарет Добсън е дъщеря на Езра Добсън.

От указателя на ведомствените телефони в кабинката се спрях на вестника с най-едър шрифт, набрах номератора и поисках да ме свържат с редактора, който отговаря за местните новини.

— Препираме се с един приятел, ама вие сигурно ще можете да разрешите спора ни. Бихте ли ми казали, ако обичате, какъв е Езра Добсън?

— Заемал е много длъжности — отговори човекът, с когото ме свързаха. — Бил е кмет, губернатор, сенатор, но най-добре е да проверите в справочника „Кой, кой е“.

— Аз тия длъжности ги знам — казах с надеждата, че изненадата ми не може да се усети по телефона. — Питам какъв е в момента…

— Ами председател е на „Уатко Стийл“. За това ли питахте?

Не знаех за какво съм питал, но това ми стигаше.

— Благодаря ви.

Окачих слушалката и останах загледан в шайбата. Боже мой! Нищо чудно, че тези ченгета с мотоциклетите… Отворих указателя на „Уатко Стийл“. Половината страница беше запълнена с номерата на разните стоманолеярски цехове и административни сгради. Отворих на името Езра Добсън. Имаше два телефона, но мен ме интересуваше само този, който беше отбелязан с малко д, което означаваше домашен. Адресът беше Уилоу Крийк Драйв 4100.

Излязох, махнах на едно такси и скочих вътре.

— Знаеш ли къде се намира Уилоу Крийк Драйв?

— Естествено… — отвърна шофьорът и ме изгледа в огледалцето. — Там ли искате да отидете?

— Да. Ще ми се да се повозя, да видя някои от тия хубави къщи, за които говорят хората. Споменаха ми за Уилоу Крийк Драйв. Има ли хубави къщи там?

— Там всички къщи са хубави. Особено в северната част. За там ли сте?

— Да. Просто да се повозя.

Шофьорът беше прав, всички къщи бяха хубави в този район. Издигнати на полегати хълмчета покрай широки, чисти улици, зад стени и метални огради, различни по стил, но с богаташки вид, с поддържани зелени морави, ярки цветя и грижливо подкастрени дървета. От днешна гледна точка това беше съответствието на едно средновековно херцогство. Уилоу Крийк Драйв 4100 — перлата на това владение — се въздигаше над всичко. Тази сива сграда в стил ренесанс с много, много стаи беше построена от дялан камък на най-високия хълм в околността и беше оградена от всички страни с триметрова стена също от дялан камък — толкова дебела, че можеше да устои на цяла армия. Близо до единия ъгъл на оградата беше входът, но големите му бронзови врати бяха затворени. Встрани от него от вътрешната страна на стената се виждаше и малка къщичка от дялан камък, предназначена за частния пазач.

— Тая къща е страхотна — казах на шофьора. — Кой живее тук?

— Не знам, но ми се ще да ми паднат парите, които дават само за поддържането й.

— И аз викам същото. — Помислих си: Обзалагам се, че мога да те изненадам. Обзалагам се, че ще изскочиш през предното стъкло, ако ти кажа, че тази вечер имам среща с куклата, която живее тук. И тогава се сетих за четиресетте долара. Каква работа могат да ти свършат четиресет долара при подобна среща? Колко шампанско и черен хайвер можеш да купиш с четиресет долара? — Да тръгваме, ако си рекъл…

— Нагледахте ли се?

— Видях каквото исках. Сега съм готов да се върна при простите хора.

— Там, откъдето ви взех ли?

— В центъра. Сервизът на Мейсън…

— Къде се намира?

— В центъра. Близо до зеленчуковата борса. Ще ти покажа.

Отпуснах се назад и запалих цигара, обзет от ентусиазъм и нетърпение.

Мейсън стоеше в задната част на сервиза и говореше с един от техниците. Движението на тялото и на сянката ми, когато минах през входа, огрян от яркото слънце, наруши равновесието между осветените и тъмните места и привлече вниманието му — той погледна към мен, но видя само силует на човек и по реакцията му разбрах, че не ме е познал. Влязох в канцеларията, седнах върху бюрото му и след малко го чух да идва с характерната си поклащаща се походка. Позна ме, преди да влезе, затова остана отвън! Премигна от страх, преглътна и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу. Хвърли бърз поглед през рамо към дъното на сервиза и ми мина през ума, че ще се развика. Извадих трийсет и осемкалибровия автоматичен пистолет от задния си джоб и го насочих в стомаха му.

— Влизай — казах.

— Виж какво, Ралф… — заекна той.

— Влизай.

Той влезе, очичките му примигваха.

— Виж какво, Ралф… Нека да ти обясня.

— Стига си треперил. Нищо няма да ти направя. — Прибрах пистолета в джоба си. — Виждаш ли? Нищо няма да ти направя…

Той поотвори уста, чу се въздишка и очите му престанаха да примигват.

— Знам какво си мислиш, Ралф. Опитвах се да се свържа с теб по телефона. Питай Холидей, Ралф…

— Бъркаш ме с някого другиго. Аз не се казвам Ралф. Името ми е Пол Мърфи. Я погледни това… — Подадох му полицейското разрешително да нося пистолет. — Пол Мърфи — това съм аз.

Той погледна разрешителното, но все още по лицето му беше изписано съмнение. Попита ме:

— Истинско ли е?

— Разбира се. Мастилото още не е изсъхнало. От приятеля ми Чарли Уебър, инспектора от „Убийства“. Знаеш го.

Не каза нищо. Издърпах разрешителното от ръката му и го прибрах в джоба си.

— Добре постъпи. Вик, като ме свърза с инспектора. Между нас има много общи неща и чувствам, че ще станем отлични приятели. Естествено, ти не си знаел това, но след като всичко се подреди…

— Доволен съм, че стана така, Ралф. Наистина. — Вече изглеждаше къде по-спокоен. — Много любезно е от твоя страна да дойдеш дотук, за да ми го кажеш…

— Пол — прекъснах го аз.

— Пол. Извинявай за оня номер, дето ти го погодих, но като те натиснат, какво друго ти остава, освен…

— Знам, Вик. Забрави за това. В крайна сметка всичко се оправи. Аз не гоня гарез. Мир?

— Разбира се.

Подадохме си ръце. Той се засмя, явно се развесели.

— Да отидем да го полеем някъде наблизо?

— За мене е малко рано, Вик. Бил съм на сух режим прекалено дълго. Но ще ти кажа какво можеш да направиш за мен…

— Каквото поискаш, Ралф. Зефира ли искаш?

— Пол.

— Исках да кажа Пол…

— Останал съм без пари до утре. Не знам дали…

— Колко искаш?

— Ами два стотака. До утре. Имаме нещо предвид за тогава…

— О, разбира се, разбира се — рече той хрисимо, макар и да не му беше много приятно, и извади куп банкноти. Отброи четирите, които бяха най-отгоре, и ми ги подаде.

— Благодаря, Вик. Тия пари тъкмо ще ни стигнат, за да си купим едно друго от бакалницата…

— На твое разположение съм, Пол. Мислиш ли, че зефирът ще ти потрябва утре?

— Не знам отсега — отвърнах и прибрах четирите банкноти от по петдесет долара в джоба си. — Не зная как ще се развият нещата. Възможно е. Ще ти се обадя.

— Аз ще приготвя колата за всеки случай.

— Добре. Вик, нямаш представа колко съм ти задължен за заема.

— Е! — скромно ми отвърна той и ме прегърна през рамото. — Изобщо недей да се притесняваш. При мен винаги имаш сигурен кредит.

— Благодаря… — рекох и тръгнах към вратата, а той все още не ме пускаше.

— Ако ти доскучае да стоиш в оная квартира довечера, обади ми се. Ще остана тук до късно. Може да ти намеря нещо, за да се поразнообразиш.

Довечера няма да ми доскучае, драги, довечера няма да стоя в оная квартира, това ми се прииска да му отговоря. Точно тази вечер няма да ми доскучае.

— Добре, ще гледам да ти се обадя. — Измъкнах се изпод ръката му и тръгнах към улицата.

Щом отворих вратата на квартирата, Холидей стана от кушетката и тръгна към мен с ръце на кръста, а лицето й беше почервеняло от гняв, явно насъбран от доста време.

— Значи се прибра най-сетне!

— По-спокойно.

Тя сграбчи раменете ми, стисна подплънките на сакото ми и направо завря лицето си в моето.

— Защо идваш? Нямаше ли къде другаде да отидеш?

— Моля ти се… За един ден толкова мелодрама ми стига.

— Аз да седя в тая загубена квартира цял ден…

— Моля ти се. Капнал съм.

— Охо, той бил капнал. А от какво си капнал? Защото си се въргалял в леглото с оная мръсница целия следобед, от това ли?

— Моля ти се. Горещо ми е, вир-вода съм и нямам никакво желание да се разправям. — Опитах се да смъкна ръцете й от раменете си, но тя ме държеше здраво. Стискаше зъби, а очите й се бяха разширили от бяс. — Не съм бил с никаква мръсница. Излязохме с Мандън. Ти си единствената мръсница, с която съм се виждал днес. Честна дума.

Тя изсумтя и без предупреждение замахна да ми издере лицето. Хванах я за китката, издърпах и другата й ръка от рамото си и я ударих по лицето. Но тя продължи да налита на бой. Разфуча се, заплю ме и вдигна нагоре двете си ръце, за да ме докопа за врата, но аз я цапнах по слепоочието и я смъкнах на земята. Наведох се, вдигнах роклята й и я задърпах с две ръце, докато накрая успях да откъсна едно парче. Тя лежеше по гръб и ме гледаше — не беше изгубила съзнание — гледаше ме със злоба в очите. С парчето от роклята избърсах слюнките й от лицето си, хвърлих парцала по нея, влязох в спалнята и затворих вратата.

Никак не ми се занимаваше с такива неща, дявол да го вземе, но опитите да ме издере трябваше да престанат, а това беше единственият начин да я отуча, единственият. Тая мадама си е дивачка, абсолютно първобитна, как иначе можеш да я научиш на нещо, ако не й зашиеш такъв плесник, че да се просне. Абе тя си намери майстора… Разделих парите, оставих върху скрина трийсетината долара, които бяха останали от парите на Мандън, но четирите банкноти по петдесет от Мейсън нагънах и напъхах в джобчето за часовник на панталона си. Извадих пистолета и щях да го сложа върху скрина, когато си помислих: Не, ще бъде крайно неразумно от моя страна да я изкушавам по този начин, ако отново я хванат бесовете и види пистолет подръка, но после се сетих, че такива разсъждения са глупави, защото не можех непрекъснато да крия пистолета си от нея; щом й се прииска да има пистолет на всяка цена, тя ще си намери, така че промених решението си и оставих пистолета върху скрина до парите — на видно място. Съблякох се, отидох в банята и започнах да пълня ваната. Разбълниках водата и се потопих. Трябваше да се изкъпя и да се лъсна за Маргарет Добсън, дъщеря на Езра Добсън, живеещ на Уилоу Крийк Драйв номер 4100, бивш кмет, бивш губернатор, бивш сенатор, председател на управителния съвет на „Уатко Стийл“, от чието име дребните хорица се попикаваха, а може би и едрите риби, но дребните хорица със сигурност напълваха гащите.

Бях се излегнал във ваната, когато Холидей дойде при мен. Беше само по копринени гащички, с чорапи и обувки и носеше в ръка разкъсаната си рокля. Застана на вратата и ме изгледа почти спокойно. Най-свирепият пристъп на урагана беше отминал, сигурно вече беше достигнал бреговете на Северна Каролина и в очите й нямаше злоба. Надвеси се над мен, пусна роклята във ваната и каза:

— Ето ти, старче.

— Следващия път, когато се изплюеш в лицето ми, ще ти откъсна ръката, та да можеш и нея да я пуснеш във ваната. Не го казвам просто така. Това плюене не ми харесва. Сега каквото било — било, простил съм ти. Забрави за тази рокля. Ще ти купим още десетина. Още двайсетина. Колкото искаш.

Тя отстъпи назад и затвори вратата след себе си, без да каже нищо. Изстисках роклята, сложих я върху полицата на ваната зад гърба ми и си довърших къпането. Увих се с хавлиена кърпа и отидох в спалнята.

Тя се беше изправила пред скрина и гледаше парите и пистолета. Трябваше само да вземе пистолета в ръка, за да стане неин, но не изпитвах страх, защото, напук на всичките ми опасения, тя го гледаше, сякаш е акварел. Попитах я:

— Къде е Джинкс?

— Излезе.

— Къде?

— Не каза…

— И ти трябваше да направиш същото — да излезеш.

— Все трябва да остане някой нормален. Това какво е?

— На какво ти прилича? Пистолет.

— Нямам предвид пистолета, а парите. Откъде дойдоха?

Приготвих се да й кажа, че по времето, когато според нея съм се въргалял в леглото с някаква друга мадама, аз съм се трепал за нея, за да спечеля колкото за насъщния и така да я подкарам, че тя да се почувства виновна, задето ме е обвинявала неоснователно, но после реших — да върви по дяволите.

— Взех назаем от Мандън. До утре ще ни стигнат.

— Защо до утре? Какво ще стане утре?

— Не знам точно. Намислил е нещо, нещо голямо. — Отметнах чаршафа и одеялото и се опънах на леглото. — Има няколко възможности. Тази вечер ще се спрем на една от тях.

— С кого?

— С Мандън…

— Къде?

— Не знам. Нали досега това ти говоря.

— Той нищо ли не ти подхвърли?

— Каза да обмислим нещата, и толкова. Повече не знам.

— Да обмислите нещата! Че това нищо не означава.

— Да, но той каза така. Да обмислим нещата.

— Кога ще дойде да те вземе?

Въпросите й не свършваха. Е, в края на краищата цял следобед бе седяла тук да си гризе ноктите и да си въобразява какво ли не, затова сега трябваше да зададе всичките си въпроси. Беше напълно естествено и тъй като исках довечера да се разделя с нея мирно и тихо, а това щеше да е невъзможно, ако един от двама ни избухне отново, роших да се държа малко по-мило, всъщност доста по-мило. Казах й:

— Ела да седнеш при мен.

Тя се приближи и приседна на ръба на леглото.

— Той няма да дойде да ме вземе. Аз ще отида да се срещна с него…

Стрелна ме с поглед и усетих как подозрителността нахлува в очите й, а в същото време видях на слепоочието й подутина колкото яйце, на мястото, където я бях ударил. За малко да се изправя, да огледам отока, да я целуна, да й се извиня, да я накарам да полегне, да донеса мокра кърпа, за да й сложа компрес, но после се усетих, че това би било преиграване, че подозрителността на тази мадама не може да се приспи чрез покаяние.

— Виж какво, Холидей, това е делови въпрос — казах с нормален тон. Точно така трябваше да се държа, открито и вежливо. — Ще изляза да се видя с Мандън по работа. Трябва да се сдобием с някакви пари. Ти имаш нужда от дрехи, аз имам нужда от дрехи, трябва да намерим по-голямо жилище. Ако ми имаш доверие и проявиш малко търпение, няма и да разбереш как ще си заживеем царски. Няма начин да не стане. Работата е опечена. Дилинджър, Нелсън, Ъндърхил, Флойд и Баркър ще изглеждат като прощъпалничета в сравнение с нас. Досега в световната история никога не е имало такъв план…

Погледът й се отмести от мен, тя стана и се запъти бавно към всекидневната. О, господи, си помислих, няма да успея да се отърва от нея, без да се караме. Говоря й напълно приемливи неща, а тя…

— Цял следобед съм разсъждавала — обърна се тя. — Разправяш ми какъв страхотен план сте намислили. Не си ли си задавал въпроса колко лесно стана всичко?

— Лесно ли? Не те разбирам.

— Беше прекалено лесно. Всичко. По дяволите. Всичко беше прекалено лесно.

Разсмях се вътрешно и се почувствах по-добре. Значи за това се беше загрижила, а не че има друга жена, съмняваше се дали планът ни е добър. Станах от леглото и отидох при нея. Сега всичко ставаше по-просто, по-просто бе, защото тя грешеше, аз бях сигурен в това и можех да го докажа — веднъж завинаги. Вчера може би се бях поизсилил малко, но не и днес. Днес вече знаех нещата с факти, бях ги научил от лични наблюдения и опит, вече не се съмнявах и във фактите, които подкрепяха безпогрешността на инстинктите ми.

— Какво според теб е било прекалено лесно?

— Всичко. Начинът, по който се случи. Не разбираш ли?

— Не, не разбирам. Тръгваш от грешна предпоставка, това те обърква. Нищо не се е случило просто ей така. Случи се, защото ние го предизвикахме. И се потихме като хамали, за да го предизвикаме. — Тя поклати глава не за да спори, а защото първоначалното съмнение не я беше напуснало. Как можех да й обясня, че това не е непредвидена случайност, не е съвпадение, а проява на целенасочената воля и използването на някои златни възможности на тази целенасочена воля. — Боже мой, знаеш го много добре. Знаеш какъв риск поехме, за да се случи всичко това…

— Цял следобед стоях тук и разсъждавах. Цял следобед…

— Ако ще се занимаваш с това всеки път, щом си обърна гърба, ако ще продължаваш да стоиш така и да се притесняваш, ще стигнеш до лудницата. Опасното беше дотук. Опасното беше, когато ченгетата ни изнудваха и когато им пусках въдицата, за да се върнат и да чуят записа. Сега вече няма страшно. Разбери го. Няма защо да седиш тук като в клетка. Не се страхувай. Излез, иди някъде. Знаеш ли къде бях днес? В полицейското управление. Да, да, в полицейското управление, право в кабинета на инспектор Уебър. Отидохме двамата с Мандън. А какво ще кажеш за Мандън? Той глупак ли е? Тръгна ли с нас, или не? Ето ти отговора. Той си знае интереса. Може ли и през ум да ти мине, че той би се захванал с тази работа, ако беше опасно? За нищо на света. Има какво да загуби, и то немалко. Преди да се присъедини към нас, той провери всички варианти, всички…

— Този мръсник ли? Ще ни предаде и няма да му мигне окото…

Права беше, разбира се, но в този момент тя не мислеше за неговата етичност. Мислеше за първия път, когато го видя, когато му бе показала тялото си по женски — кокетно и със стръв, а той я беше пренебрегнал, не беше проявил никакъв интерес към издатините, вдлъбнатините и извивките му… Това я беше жегнало, щеше да я пари винаги и дори да го превърнеше някой ден в роб на сексуалните си желания, то пак щеше да я преследва.

— Ох, стига вече, естествено, че ще ни предаде и няма да му мигне окото, но само ако има полза от това. Лоялността е въпрос на удобство и изгода и докато му подсигуряваме тези две неща, той ще е на наша страна. Той ни е полезен, ние сме му полезни, следователно този град е в ръцете ни. Повярвай, че е така.

Тя престана да поклаща глава, но по съмнението, което личеше на лицето й, ми стана ясно, че не се е почувствала по-уверена от моите приказки. Не знаех какво още да добавя. Тя стоеше изправена…

Да, ето я, стои изправена…

Отидох при нея, прегърнах я, тя отвори уста и между зъбите й рязко просвири вдишваният въздух.

IV

Отпред на радиатора пишеше „Делаж“, автомобилът беше дълъг, нисък, черен, с червени дискове на колелата, тапициран с червена кожа на баклавички и беше паркиран пред къщата на доктор Дариус Грийн в редицата стари и евтини невзрачни коли, така че елегантността и достойнствата му изпъкваха дори на мъждивата светлина от уличните лампи. Знаех, че е неин, още преди да прочета регистрационното удостоверение, закрепено на кормилото: Маргарет Добсън, Уилоу Крийк Драйв 4100. Боже господи, си помислих, тая мадама е тъпкана с пари, направо тъпкана. Машината беше страхотна. Беше с десен волан, с две отделни седалки, отпред толкова ниски, че почти се сливаха с пода, а таблото беше цялото в скали, стрелки и лостчета, обозначени на френски. Ключът беше оставен на таблото.

Прехвърлих се отпред, като се промуших между двете седалки, настаних се зад волана и извадих ключа. Доста хора не прибират ключовете от колите си. Повечето просто забравят, но има и други, които го правят от чиста наглост — в нейния случай беше от чиста наглост. Майната му, си мислят, и хич не им пука: колата е застрахована и ако им я откраднат, няма да имат никакви неприятности, просто ще изпратят момчето да извади друга от гаража и да им я докара. Широкият край на ключа беше от злато, с дълбоко изрязани инициали М. Д. и заедно с други ключове, пак златни, беше захванат на голяма златна безопасна игла като ключодържател. На този ключодържател имаше и два предмета, които не бяха ключове. Единият беше златен медальон с образа на свети Христофор и името на собственицата, гравирано от обратната страна, а вторият беше някаква дрънкулка, каквато още не бях виждал. Беше малко по-голяма от еднодоларова монета и в крайна сметка разбрах, че е сгъваемо увеличително стъкло. Разтворих го и погледнах с него ключовете: злато, 14 карата. Бяха солидна изработка, както и голямата безопасна игла: на долното й лостче с много дребни буквички беше поставена Марката: Картие. Да, да, всичко беше издържано…

Мушнах ключа, завъртях го и се чу леко щракване. Врътнах го обратно и погледнах към къщата на доктор Грийн. Последователите му бяха още вътре и се опитваха слепешком да достигнат космическото съзнание. Трябваше вече да излизат, минаваше девет и половина по часовника на таблото, а тя ми беше казала да дойда по това време. Но по нищо не личеше, че сбирката е към края си. Не се чуваше никакъв шум, вътре всичко беше притихнало тайнствено. Може би имаше време да направя едно кръгче из квартала. Защо не, дявол да го вземе, си помислих и завъртях ключа. Проверих скоростите, издърпах смукача и натиснах газта. Двигателят веднага запали, толкова бързо, че ауспухът изрева и затрещя, преди да съм се опомнил. Стреснат, разтреперан, изгасих бързо двигателя, изскочих от колата и тръгнах по улицата. Повървях трийсетина метра и се ослушах внимателно, за да доловя признаците на тревога и суматоха, които очаквах да последват предизвикания от мен шум, но не се чу никакъв звук, като изключим собствените ми стъпки. Спрях, прикрих се зад едно дърво и погледнах назад. Всичко беше мирно и тихо, опустяло и изведнъж си дадох сметка, че Мандън беше прав: рефлексите на човека се нагаждат към условията. Моите бяха изострени от почти идентична ситуация, която се бе случила много отдавна — само че тогава автомобилът не беше делаж и ме бяха заловили (това се случи, преди да се усъвършенствам в тайните на моето изкуство). Глупаво беше да се реагира така, подобна реакция е характерна за нисшите животни, а след като го знаех и можех да си го обясня, се зарекох никога вече да не се държа по същия начин.

Тръгнах към колата, решен да я покарам малко из квартала, колкото и шум да вдига, сега дори ми се искаше да реве десет пъти по-силно.

Тъкмо стигнах до нея, когато вратата на къщата на доктор Грийн се отвори и последователите му започнаха да излизат. Е, нямаше значение, не беше необходимо да доказвам каквото и да било… Някои от последователите влязоха в скромните си автомобили и потеглиха, други тръгнаха пеш и улицата се изпълни със звуците на меланхолично или с тежест произнесено „лека нощ“ и превключване на скорости, след което утихна отново, и тогава Маргарет Добсън се появи на вратата и тръгна към мен по моравата, полюляващият й се силует се открои върху светлия фон на къщата, но едва когато се изправи пред мен и видях бялото й лице, все още така бяло, и черната й коса, все още така черна, болката в гърдите ми ме накара да осъзная, че съм затаил дъх.

— Е, какво има? Пак ли долови оня парфюм? — попита ме тя.

— Жестоко е от твоя страна — казах и вдишах дълбоко.

Тя се засмя:

— Или пък те е страх колата ми да не те ухапе? Защо изключи двигателя толкова бързо?

— Чула си…

— Дали съм го чула? Няма човек на километри оттук, който да не го е чул. Поначало доста шум вдига. Да си кажа правичката, никога не я използвам нощно време, освен ако искам да подразня някои хора, които не са ми симпатични. Карам по тяхната улица нагоре-надолу и давам газ…

— Тази вечер това ли ще правиш — ще дразниш приятелите си, така ли?

Вече го направих.

— Това е страхотна кола — продължих да говоря на същата тема, докато й помагах да седне на предната седалка. — Много ли вдига?

— Много…

— Няма да я имаш дълго, ако не внимаваш къде си оставяш ключа. — Затворих вратата й. Заобиколих отзад, влязох, седнах до нея, затворих и моята врата. — Точно хора като теб създават работа на крадците на коли…

— Аз нищо не заключвам…

— А как я караш — сменяш колите всеки ден, така ли?

— Горе-долу… — Завъртя ключа, запали мотора и ауспухът отново изрева. Тя ме погледна усмихната, превключи на скорост и потеглихме. Никога не бях чувал такъв ауспух — в движение вдигаше такъв грохот, какъвто и при потеглянето. Напрано от цилиндрите да излизаше, пак нямаше да е по-силен.

— Как мина сбирката ви?

— Както обикновено. А твоята среща?

— Беше много полезна. Не се каза нищо определено, но има големи перспективи.

— Радвам се за теб.

— Благодаря ти — отговорих и се наведох към нея — опитах се да доловя Huele de noche, но този път не успях. Вгледах се в профила на бялото й лице, в черната й коса и се опитах да накарам познатия аромат да се появи, но той просто не идваше. Не можех да си обясня защо е така…

Тя извъртя глава, хвана ме, че съм я зяпнал, и се позасмя.

— Не мога да си обясня… Защо не носиш грим?

— Защото не обичам. Всъщност ти имаш ли някакви планове за тази вечер?

— Само да съм с теб.

— Искам да отидем някъде и просто да си поговорим. Има много неща, за които искам да си поговорим. Много. Къде да отидем?

— Където и да е. Само да не е извън града.

— Мислех си, че обичаш природата.

— Така беше до снощи, когато погледнах дрехите си. Доста време изгубих, докато ги изчистя…

Тя намали скоростта, спря на светофар и ме погледна дяволито.

— Следващия път ще нося одеяло…

Всичко стана толкова бързо, че нямаше време да задам и един въпрос. Както покрай богаташките къщи на улица със сравнително по-слабо движение, и аз се бях отпуснал върху червената седалка на баклавички и си мислех колко далеч назад са останали планините Смоуки и колко по-далеч щях да стигна, преди да спра, изведнъж колата зави и през тротоара се спусна надолу към някакъв подземен гараж. Сърцето ми се преобърна. Помислих си, че това е пътят към подземието на Общинската палата, където бях видял полицейските коли, и че тя ми е скроила някакъв номер, но предницата на делажа се наклони още повече и се видяха две редици скъпи коли, от което разбрах, че това не може да бъде гараж на полицията, невъзможно е, след като вътре има такива големи, луксозни автомобили. Двама униформени служители се спуснаха да ни посрещнат и тя спря колата помежду им.

— Добър вечер, сър — каза този отляво. — Добър вечер, мис Добсън — поздрави другият отдясно.

— Добър вечер — отговори мис Добсън с подобаващо безразличие в гласа.

Служителят откъм нейната страна й отвори вратата, тя излезе и той бързо се придвижи да извика асансьора, но този откъм моята, чието задължение явно беше да прибере колата на мястото й, остана неподвижен, с ръка на отворената врата, и се опули срещу мен, а след като се изправих в цял ръст, така че да може да ме огледа добре, на лицето му се изписа почуда. Стори ми се, че ме е познал и затова се изненадва, но после проследих погледа му, вторачен в дрехите ми, сетих се изведнъж колко са евтини и компрометиращи (защо и точно с какво не си спомнях, но бяха евтини и компрометиращи) и едва тогава проумях, че на лицето му не се бе изписала почуда, а шок при вида на дрипльо като мен на такова място с такова момиче. Целият пламнах, изтръпнах и тръгнах към асансьора, като внимавах да не срещна очите на момчето, което го обслужваше, но знаех, че то не сваля поглед от мен. Външните врати на асансьора се отвориха, после се разделиха и вътрешните и ние влязохме.

— Лека нощ, мис Добсън — пожела й момчето от гаража.

— Добър вечер, мис Добсън — поздрави пиколото от асансьора и когато вратите се затваряха, аз се осмелих да вдигна очи, за да зърна лицето и на второто момче от гаража — уверих се, че и на него е изписана почуда.

Минах напред и се опитах да застана зад гърба на пиколото, да се скрия от погледа му, защото усетих, че се набивам в очи. Всъщност той беше на средна възраст и носеше бяла униформа; стори ми се, че и подовата настилка е бяла, че и стените на асансьора също са бели… Тя не му каза нищо, но той натисна копчето на петия етаж, отвори вратите и когато тя тръгна да излиза, каза:

— Лека нощ, мис Добсън.

— Лека нощ — отвърна тя, а аз излязох подир нея бързо, за да не му дам възможност да изживее същия шок, чух как вратите се затвориха, асансьорът тръгна надолу към гаража, където тримата лакеи щяха да клюкарстват за дрипльото, домъкнат от щерката на Добсънови…

Вече беше излишно да задавам въпроси. Знаех къде сме дошли — тя живееше тук. Казах й:

— Мислех, че живееш на Уилоу Крийк Драйв 4100.

— Какво те кара да мислиш така?

— Регистрационното удостоверение на колата ти. Прочетох го, докато те чаках.

— Аа… Ами понякога живея там, понякога живея тук.

— Тук е хубаво. Много е изискано. Винаги мога да преценя дали едно място е изискано по степента на изненада по лицата на лакеите, когато ме видят да влизам. Колкото по-изискано е мястото, толкова са по-изненадани.

Тя се засмя весело и спря пред една врата.

Завъртя топката и влязохме. Попаднахме в антре с боядисани в тъмнозелено стени.

— Остави шапката си тук…

Положих шапката си на масичката под пищно орнаментираното огледало, което висеше на стената, и се огледах, за да се убедя с какво точно и до каква степен дрехите ми изглеждаха евтини и компрометиращи — костюмът ми беше от оказионен магазин, негладен и не по мярка, бялата ми памучна риза беше почти мръсна, краищата на яката й се подвиваха неколосани, евтината вратовръзка, на която не можеше да се направи приличен възел, вече се бе изпомачкала от няколко връзвания. Трябваше да се подстрижа, лицето ми беше измършавяло като на човек, който не си дояжда. Нищо чудно, че лакеите се бяха учудили. Аз самият бях потресен. Изглеждах като дрипльо, а на това място, на това изискано място, изглеждах десет пъти по-жалък. Не можех да повярвам, че момиче, израснало в такава среда, няма да го забележи. Какво ставаше, дявол да го вземе?

На пода във всекидневната имаше бял килим от шенил, стените бяха в зелено, завесите бяха бели с червени ресни и бяха спуснати. Слава богу, съседите не можеха да ме видят. Всички мебели бяха покрити с памучна дамаска в червено и зелено, върху полицата над камината имаше медна съдина, от която пропълзяваше някакъв вид бръшлян, по масичките стояха зелени вази, приспособени за лампиони с големи абажури. Всичко беше луксозно и в приглушени тонове, блестеше от чистота и се връзваше добре с коли като делаж и кадилак, със златни ключове и ключодържатели от Картие и лакейско раболепие. Единственото, което не се връзваше с тях, бях аз…

— За мен най-хубавото на този апартамент е това, че е много удобен. В центъра е. Другата къща е извън града.

— Хубав е. Много изискан.

— Мис Добсън… — чу се женски глас.

Тя се обърна, аз също се обърнах малко стреснат. Една жена на около трийсет и пет, четиресет години беше застанала пред вратата, която водеше към останалите помещения, симпатична на вид жена, в черна рокля и бяла престилка като на прислужница.

— Обади се баща ви.

— Благодаря, Джулия. Има ли приготвен лед на бара?

— Да, мис Добсън. Поръча вие да му позвъните, ако обичате.

— Добре, Джулия. За тази вечер няма нищо друго…

— Добре, мис Добсън. Лека нощ — пожела Джулия и сега, когато нямаше какво повече да предава, можеше да ме огледа, и тя го направи. Нямаше къде да се скрия и се бях подготвил за това. Изразът, който се появи на лицето й, беше точно такъв, какъвто бях очаквал; тя се обърна и излезе.

— Искаш ли нещо за пиене?

— А ти?

— Да, ще ми се. Нека да отидем на бара.

Барът беше до дневната — малко помещение със стени в същия зелен цвят. Мебелите, високите столчета и самият бар бяха тапицирани с червена кожа. Зад плота имаше четири полици с бутилки, отразяващи се в огледала. Тя ми обясни:

— Това беше килер. Аз го направих на барче. — Вдигна подвижния плот и мина зад него. Засмя се: — Остава само да подновя разрешителното си за продажба на алкохол. Уиски?

— Коняк…

— Имаш ли предпочитания?

— Ами…

— Разполагам с пет-шест вида. Кой е любимият ти?

— Обикновено пия „Деламен“.

— „Деламен“ ли? — Тя огледа полиците. — Няма „Деламен“.

— Тогава „Реми Мартен“.

Тя пак огледа полиците.

— И „Реми Мартен“ няма…

— Тогава какъвто и да е. Без значение — казах с безразличие.

— „Отар“?

— „Отар“ ли? Чудесно.

Тя остави бутилка „Отар“ и чаша за коняк на бара и аз си налях, докато тя приготвяше питие за себе си.

— Аз пък обичам „Къти Сарк“. — Тя пусна кубчета лед в чашата си и я вдигна. — За какво да пием?

— За лакеите.

— Добре, за лакеите — съгласи се тя.

Отпихме, тя излезе иззад бара и отиде да седне в срещуположния край на стаята, а аз се извъртях така, че да я гледам. Пиеше на малки глътчици и ме изучаваше с поглед над ръба на чашата си. Направо се беше вторачила в мен. Зазяпах се в стените и отпих отново от коняка си, за да й дам възможност да отмести вперения си в мен поглед и да го замени с по-възпитан, но когато очите ми се спряха отново върху нея, опуленият й израз не се бе променил. Подхвърлих й:

— Е, струва ми се, че това място ще ти липсва.

— Ще ми липсва ли?

— Когато се изнесеш…

— Че аз няма да се изнасям…

— Още не го знаеш, миличка, но ще се изнесеш. Може да не е за дълго, но ще се изнесеш. Тя ще ти го съобщи утре.

— Тя ли? Коя „тя“ ще ми съобщи?

— Онази жена, прислужницата, Джулия. Не забеляза ли израза на лицето й, когато ме видя. Първата й работа утре сутринта ще бъде да дезинфекцира апартамента. Може да изгори и всичките ти дрехи.

Тя се разсмя и пак отпи.

— Имаш странно чувство за хумор.

— Нали? — Глътнах малко коняк и я погледнах. — Това какво беше — социален експеримент ли? Или нещо, свързано с космическото съзнание?

— За какво говориш?

— За нас двамата говоря. Защо трябваше да водиш такъв смачкан тип като мен на такова място?

— Аз живея тук. Исках да дойдеш при мен — отвърна разпалено тя.

— Не те ли интересува какво ще си помислят твоите лакси за гостите, които водиш?

— Разбира се, че не. Гостите са мои…

— Е, предполагам, че съм спечелил първото място. Убеден съм, че не си канила гост с по-дискредитираща външност.

— Какво ти има на външността?

— Би трябвало да знаеш. Седиш насреща ми и си ме зяпнала…

— Зяпнала ли бях?

— Спокойно можеш да продължиш. Давай, зяпай. И учените наблюдават така своите опитни зверчета. Нали са за това. Не се смята за невъзпитано.

Тя стана и се приближи до мен.

— Не съм искала да те притеснявам. Извинявай, ако съм те обидила. Просто те гледах. Не разбираш ли, че сега за пръв път имам възможност да те видя като хората. След всичко, което се случи между нас, не смяташ ли, че имам право да зная как изглеждаш?

— Боже мой, досега трябваше да сте го узнали — и ти, и твоите лакеи. Само под микроскоп не сте ме сложили.

Тя стисна устни.

— Прекалено много мислиш за впечатлението, което оставяш у другите.

— Снощи ти го обясних. Това е комплекс за малоценност. Виждаш го в действие. — Отпих от коняка. — Ужасно нещо…

— След като знаеш каква е причината, би трябвало да го преодолееш.

— Ще го преодолея, когато махна тези дрипи. Евтини долнокачествени дрехи за евтини долнокачествени хора. Типични за Америка. Обувки за два долара и деветдесет и осем цента и костюми фабрично производство. Ще го преодолея, когато започна да пазарувам от „Пийл“, „Айзодс“, „Милбанк“ и „Хаус“. Когато си купя пардесю от „Мийд“, летен костюм от „Джон Харди“, бельо от „Годшо“.

— И коняк „Деламен“… — тихичко се обади тя.

— И коняк „Деламен“. И знаеш ли какво ще ти кажа — вече бях ядосан, но се овладях, — можеш да събереш всички големи познавачи, за които си чувала, които уважаваш, но познавачи не е най-точната дума, липсва един малък нюанс, по-правилно е да се каже дегустатори, събери ги всичките някоя вечер, завържи ни очите и сложи пред нас десет вида коняк, тогава ще разбереш кой се изхвърля…

— Не съм казала, че се изхвърляш.

— На мадами като теб не им стиска да казват каквото мислят. Мадами като теб се задоволяват с по-малко — само дават да се разбере какво мислят.

— Започваш да се държиш по доста неприятен начин. — Тя се отдръпна малко от мен. — Не можем ли просто да си поговорим и да се държим като приятели? Искам да разговарям с теб за толкова много неща. Трябва да разговарям с теб. Ако престанеш да се държиш така грубо, можем да си изясним защо ти харесва да предизвикваш неприязън у хората.

— Глупости. — Обърнах се на другата страна, за да не я гледам, и пак отпих от коняка.

— Неудобно ли се чувстваш? — попита тя.

— Аха.

— Искаш ли да си отидеш веднага?

— Да, искам да си отида веднага. — Оставих чашата и слязох от столчето.

— Извинявай…

— Няма защо…

— Съжалявам, че не се получи като снощи.

— И аз…

— Всъщност пределно ясно е, че не би могло да бъде като снощи — каза тя тихо. — Такъв екстаз може да дойде само от Браманада, Браманада зависи от Съдбата. Снощи Съдбата направи всичко. Тази вечер аз — едно нищожество — се опитах да направя същото. — Тя са засмя невесело. — Обред като този не може да се извършва от нищожества, от любители, от дилетанти. Ето това съм аз — една дилетантка. — Тя вдигна чашата си. — Последният тост е за мен. За чирака на магьосника…

Когато заговори така, най-напред си помислих, че декламира същите глупости като другите кукли със свободно време в излишък, които висяха преди и след репетиции по полуосветените сцени на любителските театри, пиеха долнопробен джин и размишляваха що е късмет и що е съдба, и още какъв е истинският смисъл на Леопардовия живот без любов, какво е значението на Карл Ван Вехтен и какво е заслуженото място на Е. Петит в американската литература; кукли, които не представляваха проблем за отракани момчета като мен — изобщо прозвуча ми много познато. Но преди да свърши, си дадох сметка, че това няма нищо общо с познатия номер. Беше неподправено. Тя беше съвършено искрена. Предната вечер на тревистия склон под дъба ми се бе подчинила не от страст, а защото в очевидно странното ми поведение бе видяла някакво тотемно значение. Онова, което последва, за нея не беше физическо, а интелектуално изживяване, кабалистично приключение. Тя беше дилетантка, дилетантка в езотеричната философия на доктор Грийн и един господ знае чия още, а такива хора веднъж топнат ли се в дълбокото, колко му е да преплуват (ако изобщо могат да плуват) до окултното, до черната магия и диаболизма… Изчезвай оттук, нещастнико, си казах, изчезвай бързо, и точно в този миг си дадох сметка за нещо друго — бях се разтреперил. Треперех, но не от страх, треперех, защото внезапно бях проумял, че снощното преживяване и за мен се бе оказало интелектуално, и за мен то бе представлявало ритуал, бе приело формата на обред…

Отидох до стената, изключих осветлението и се върнах на мястото си. От дневната се отразяваше достатъчно светлина, така че виждах очертанията на тялото й и чашата с уиски, която бе поставила на бара. Приближих се. Очите й бяха затворени, тя стоеше неподвижно почти като в каталепсия, със стиснати юмруци и без да диша — точно в позата, която я бях помолил да заеме предния път, и отчаяно се опитваше да извика отново от своя собствен безкрай онова, което се бе появило снощи и я бе подготвило за екстаз.

Бяло-бялото й лице и черно-черната й коса изпълваха очите ми, после ме обляха талазите на Huele de noche.

Завладяваше ме едно старо усещане, останало от миоцена, онова безпогрешно усещане, което служи за оцеляването на човека, и започнах бързо да се разбуждам. Долових враждебна миризма, движение на тела и още преди да отворя очи, вече блъсках главата си, за да се ориентирам къде в чуждата тъмна стая се намира столът с моето сако, метнато върху облегалката — в джоба на сакото беше пистолетът ми; лампата на по-далечното нощно шкафче светна и до нея видях изправен един мъж. Беше едър, плешив, с аристократичен вид, около шейсетгодишен, носеше син костюм с папийонка и разтърсваше Маргарет, за да я събуди, а на мен не ми обръщаше никакво внимание. Сърцето ми прескочи, червеният пламък ме блъсна в стомаха, съзрях сакото си, метнато на гърба на един стол, и измъкнах крака изпод чаршафа, за да взема пистолета от джоба му.

— Чакай, синко — чух някакъв глас, но това не беше гласът на едрия мъж, не идеше от същото място.

Други двама мъже стояха до вратата — и двамата не бяха свалили шапките си и не прекрачваха по-навътре. Във вида им нямаше нищо аристократично. Бяха ченгета. Носеха цивилно облекло, но познах, че са ченгета. Стояха почти неподвижни.

— Мидж, мила, Мидж, мила… — повтаряше плешивият и изведнъж се досетих, че това може да бъде само баща й. — Мидж, мила…

Маргарет промърмори нещо неразбираемо в просъница, после очите й се отвориха и тя го видя. Изправи се бързо в леглото, като крепеше чаршафа под мишниците си, за да прикрие голотата си, и ме изгледа като полудяла. Но умопомрачението, което прозираше на лицето й, трая само миг, после тя дойде на себе си.

— Не бива да правиш такива неща, татко… — рече тя.

— Помислих си, че това може да е причината да не се обадиш, след като те потърсих — заговори той напрегнато. Вдигна пеньоара й от земята с намерението да й го подаде, но остана да го държи като параван пред нея.

Каза й: — Облечи го. — После нареди на ченгетата: — Изведете този човек оттук.

Те тръгнаха към мен.

— Недей, татко — обади се тя спокойно.

Те продължиха да се приближават, но предпазливо погледнаха към възрастния мъж.

— Изведете този човек оттук — повтори той.

Те спряха до мен. Започнах да се измъквам от леглото.

— Чакайте малко! — каза Маргарет на ченгетата. — Това е смешно! Татко — обърна се тя към възрастния мъж, — запознай се със съпруга ми, Пол Мърфи. Това е баща ми, Пол…

Боже мой, помислих си, свети боже!

Челюстта на Езра Добсън увисна и той ме изгледа с присвити очи.

— Съпруг ли? Омъжила ли си се? Омъжила ли си се! Кога? — попита той възмутен.

— Тази вечер, по-рано… — отговори му тя. — Щяхме да ти кажем на закуска, но…

— О, господи. Господи — измърмори унило възрастният мъж, явно сломен и отчаян, а на мен ми стана ясно, че тя го е възпряла. Почувствах се по-добре. Оттук нататък не знаех как ще се оправяме, но поне ми беше дала време да помисля.

— Ще бъдеш ли така добър да кажеш на частните си полицаи да си вървят? — попита го тя.

Той погледна към тях и им махна да излязат. Ченгетата свиха рамене и тръгнаха към вратата.

— Ех, и ти, татко — продължи Маргарет. — Понякога създаваш толкова неудобни положения. Пол има да се чуди що за семейство е това, в което е попаднал…

Тя ми се усмихна със съзнанието, че той я гледа, сякаш това беше един вид извинение за поведението му. Страхотна беше. Тази мадама не се предаваше току-тъй, мислеше бързо, а освен това знаеше къде да нанесе удар, за да заболи. Беше го нанесла точно навреме. Ченгетата имаха вид на здравеняци и макар да не знаех какво точно са ми намислили, бях много доволен, че ми се размина, не защото се страхувах какво могат да ми направят, а защото се опасявах какво мога аз да им направя. Сега не беше моментът да се убиват ченгета — мястото беше пренаселено, а общинската палата така хубаво се бе побрала в джоба ми.

— Знам, че не постъпихме правилно — говореше в това време Маргарет. — Трябваше да изчакаме. Постъпихме, без да мислим, под влияние на първия подтик и аз много съжалявам, но колкото и да крещиш, нещата няма да се променят.

Езра Добсън бавно отпусна пеньоара, с който я закриваше, и го остави да падне на леглото.

— Не мога да те разбера, не мога да те разбера. — Прегърбен, той се отдалечи към долния край на леглото и се вторачи в мен.

— Пол не е виновен. Вината с моя.

— И аз съм виновен.

— Кой друг знае какво сте направили? — попита възрастният мъж.

— Чиновникът, мировият съдия… — отвърна му тя.

— И жената на мировия съдия — включих се и аз. — Тя беше свидетелка.

— И никой друг ли?

— Никой — потвърди тя.

— Кога стана?

— Преди няколко часа.

— Къде?

— Веднага след като минеш границата на щата.

— Там разбраха ли коя си?

— Май не.

— Значи затова се подписа „М. Добсън“ — престорено се изненадах. — Не си искала да разберат коя си.

— Да…

— Позачудих се… — И аз бях страхотен, да…

Възрастният мъж отмести очи от нас, погледна към тавана и в същия миг тя ме смушка да продължа да говоря, за да й помогна да се справи. Но какво още можех да кажа, по дяволите? Единственото, което можех да направя, беше да седя като глупак, да играя по нейната свирка и да се чудя за какво ми трябваше да се забърквам в тази история и да мъдрувам как да се измъкна.

— Защо беше необходимо да отивате в друг щат, за да се ожените?

— Защото не искахме да чакаме три дни, както изискват тук.

— Какво са три дни, ако ще се жените? Какво са три дни? Откога познаваш този човек?

— Моля те, татко. Поставяш Пол в неудобно положение. Казах ти, че постъпихме, без да мислим, под влияние на първия подтик, и че съжалявам. Не можем ли да говорим за това утре сутринта? Тогава ще ти обясним всичко.

Той кимна мрачно.

— Да, можем да поговорим за това сутринта. А сега-засега ти идваш вкъщи с мен. Хайде, обличай се.

— Не си познал. Няма да дойда с теб.

— Идваш с мен, та ако ще Зъмбро и Скот насила да те изнесат. Не ме карай да ги викам обратно. Хайде, обличай се!

— Съветвам те да не ги викаш. Повярвай ми, по-добре е да не ги викаш.

Погледнах я изненадан. Това беше най-лесният начин за измъкване. Не го ли разбираше? Сега ли намери да се инати? Ако сега подхванеше разправия, не се знаеше как може да свърши.

— Мисля, че баща ти е прав — казах. — Иди си вкъщи с него. Можем да обсъдим всичко утре.

Тя ме изгледа с презрение. Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен, отговорих й наум. Аз попаднах в този капан и затова искам само едно — да се измъкна. Върви по дяволите.

— Става въпрос за няколко часа, а животът е пред нас — продължих аз. — Можем да поговорим за всичко утре.

— Маргарет, ще се облечеш ли?

— Не! — почти му изкрещя тя. — Виж какво, татко, и друг път си искал да ми се налагаш, така че няма смисъл да се опитваш отново. Казах ти всичко, което смятах да ти кажа. Или прибери тия хора и си тръгни, или ги накарай да ме изнесат, но ще съжаляваш за това докато си жив. Мразиш сцените, нали, татко? Ще вдигна цялата сграда на главата си…

Очите му лъснаха, бузите му се издуха от гняв.

— Ще те чакам утре сутринта — каза той отсечено. Обърна се, тръгна към вратата, но после се спря и отново застана с лице към нас. — Ще бъдеш ли така добра да изпълниш едно дребно мое желание — да не споменаваш нищо за това, преди да сме го обсъдили? — попита той с леден тон.

— Да, татко.

Той излезе. Тя скочи от леглото, облече пеньоара си и се втурна след него. Не можах да разбера защо го прави, но не се и опитах… Станах, грабнах дрехите си, влязох в банята и заключих вратата. Започнах да се обличам светкавично и си обещах, че измъкна ли се веднъж от тази бъркотия, никога вече няма да дръзна да се заплитам с мъртвите, никога вече; след минута на вратата леко се почука.

— Вътре ли си? Всичко е наред. Тръгнаха си.

Взех останалите си дрехи, преметнах сакото през лявата си ръка, така че джобът с пистолета да е отгоре, и отворих вратата. Тя се разсмя. Бях по гащета, с два чорапа и една обувка.

— Какво си се разбързал?

— Ще се махна оттук.

— И двамата ще се махнем.

— Слава богу. По едно време стана доста напечено.

— Напечено стана само когато ти зае неговата страна. Когато предложи да се прибера с него. Това за малко да обърка всичко.

— Това ли щеше да го обърка? Откъде го измисли? Аз исках да изляза оттук без разправии, нищо повече. Не очаквах, че ще му се наложиш.

— Аз го знаех. Не си мисли, че не умея да се оправям с баща си…

— Сега ми е ясно.

— В, започвам да се обличам. Трябва да тръгваме.

— Трябва да тръгваме ли? — Номерата й дотук ми стигаха. — Къде ще ходим?

— Да се оженим. Казах на татко, че сме се оженили. Помниш, нали?

— Да, помня. На момента го измисли.

— А сега ще се наложи да го направим.

— Какво да направим?

— Да се оженим.

Изгледах я. Беше сериозна. Съвсем сериозно го казваше.

— Ще се оженим — друг път. Единственото, което искам, е да изляза оттук. Отсега нататък гимнастиката — на чист въздух. Много обичам природата. Повече няма да се оплаквам, че дрехите ми са се изцапали.

— А какво ще стане с мен, когато се появя пред баща ми без съпруг?

— Ти му мисли. Имаш цяла нощ да прецениш положението. Пък и както бързо ги съчиняваш, ще ти остане време и да поспиш.

— Трябва да се оженим.

Засмях се.

— Извинявай — рекох, като минавах покрай нея, за да вляза в спалнята. Пуснах дрехите си на земята и седнах на един стол, за да обуя и втората си обувка.

Тя дойде при мен.

— Поне няма ли да се опиташ да разбереш за какво става въпрос?

— Говориш като побъркана. Не знаеш нищо за мен — кой съм, откъде съм, накъде съм тръгнал, с какво се занимавам, изобщо не знаеш нищо.

— Сега това не е важно за мен.

— Ще се окаже много важно за баща ти. Богатите хора са особено придирчиви към тези неща… Какво можех да отговоря на въпросите му? Не можех да му кажа истината, трябваше да си служа с лъжи. Колко време щяха да издържат лъжите? Само докато копоите му не разкрият, че са лъжи. А какво щеше да стане, когато пусне копоите си? Пак трябваше да бягам…

— Налага се — каза тя. — В противен случай той ще си помисли, че съм някаква обикновена уличница, която спи, с когото зърне. По някои въпроси на морала при него няма прошка.

— Кое прощава той и кое не прощава, не е моя грижа.

— Ще стане, ако му кажа, че си ме прелъстил, като си ми обещал да се ожениш за мен, а после си се отказал… и си ме изоставил. Току-виж откриеш, че последствията могат да се окажат далеч по-неприятни от това да се ожениш за мен, особено ако имаш намерение да останеш в този град…

Засмях се вътрешно. Защо трябваше да се изненадвам толкова? Защо бях очаквал нещо по-различно от нея? Кадилаци, делажи, златни дрънкулки от Картие — това не променяше нищо, всичко си оставаше както обикновено. Хванат ли те натясно, това е, хванат си натясно.

— Да — казах. — Предполагам, че в този град баща ти може да направи доста труден живота на човек, когото не обича.

— И твърде много хора са го изпитали на гърба си.

И така, тя ме държеше в ръцете си, независимо дали щяхме да сключим брак, или не, тя ме държеше в ръцете си — при всяко положение щяха да пуснат копоите. Стомахът ме заболя, заболя ме само при мисълта да побягна отново, но си знаех, че така ми се пада, падаше ми се, по дяволите, задето бях толкова любопитен… Ето, сега трябваше да извадя Общинската палата от джоба си, да я върна в мизерното й обкръжение и да отправя прощален поглед към този блестящ небостъргач. Имаше и други градове с общински палати, всички градове имаха общински палати, които човек може да сложи в джоба си, стига да им хване цаката. Какво толкова, по дяволите, хванах цаката на един град, ще се оправя и на друго място. Млад съм, животът е пред мен. Призори щях да бъда на път за Аризона. Дилинджър, Кларк и Макли се намираха някъде там, макар че вече го нямаше оня размах. Защо пък да не се присъединя към тях, ако успея, докато подхвана самостоятелна работа отново. Или пък да отида до Калифорния. Нелсън и Ван Мечър бяха там — отрепки, но все пак можеха да ми помогнат да установя контакт с ченгетата. Можех да използвам Холидей като примамка, тя беше чудесна примамка, всичко си имаше…

— Защо трябва да рискуваш баща ми да се настрои срещу теб? — говореше ми Маргарет. — Един брак ще реши въпроса за всички ни: и за теб, и за мен, и за татко. Той смята, че сме извършили една глупава прибързана постъпка — пийнали сме си и двамата, и толкова. Тук няма нищо неморално, просто не съм преценила правилно нещата. Това той може да прости. Ще уреди да обявят брака за недействителен, и край.

— Недействителен ли…

Тя ме изгледа.

— Ами да. За него не е проблем.

— Не ми се занимава с такива работи.

— Не си въобразявай, ако обичаш, че ще трябва да живееш с мен. Няма да ти се наложи. Татко ще уреди да обявят брака за недействителен за няколко секунди. А и ти ще имаш полза от това. Баща ми е много богат човек. Какво ли не би могъл да си купиш… Малко пари няма да ти се отразят зле, нали?

Не ми беше известно, че един брак може да се обяви за недействителен. Никога не бях обмислял възможността да се спечелят пари по този начин.

— Парите никога не са ми излишни.

— Пък и аз имам малко свои пари. Малко…

— Какво значи „малко“ за теб?

— Е, десет хиляди. Двайсет и пет хиляди от татко…

— Трийсет и пет хиляди — казах. — Можеш ли да си го позволяваш всяка вечер от седмицата?

Изведнъж тя ми зашлеви една плесница. Причерня ми, мускулите на дясната ми ръка се свиха и почти замахнах да я ударя. Но не я ударих. Забелязах бяло-бялото й лице навреме и се възпрях.

— Къде ходиш да се жениш? Далече ли е?

Тя прехапа устни.

— На около сто и двайсет километра.

— Обличай се.

V

Мандън вдигна поглед от брачното свидетелство.

— Защо се е подписала „М. Добсън“?

— Трябваше да отговаря на онова, което бях казал на баща й.

Той сгъна свидетелството, както беше първоначално, и ми го подаде.

— Защо не ме оставиш да се занимавам с този въпрос? Аз съм ти адвокат. Защо не се съветваш с мен?

— Какво имаше да се съветвам? Нали досега това ти разправях — единственото, което исках, беше да се махна, да се отърва от нея.

— Бързането ти струва шейсет и пет хиляди долара. Шейсет и пет бона — точно толкова си загубил. Срещу този документ щях да получа сто хиляди долара. А ти си се съгласил на трийсет и пет. Господи. Трийсет и пет…

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, мога да ти кажа, че и тези пари няма да ги взема.

— Моля?

— Казах, че и трийсет и петте бона няма да взема. Нека баща й да си обяви брака за недействителен.

— Да си го обяви просто ей така?

— Да, без пари. Няма да взема нито един цент от него.

— Стига си ме пързалял — изръмжа той.

— Не те пързалям. Казвам го съвсем сериозно. Няма да взема нито един цент, нито един, дявол да го вземе. И ще смятам, че съм имал голям късмет, ако се измъкна така евтино.

— Евтино ли? — Дебелите му вежди бавно се издигнаха нагоре и също така бавно гняв изкриви чертите на лицето му. — Глупак! Абсолютен глупак! Ти знаеш ли кой е Езра Добсън? Та той има милиони… Хората цял живот търсят случай толкова пари да им се изпречат на пътя, а на теб ти паднаха право в ръцете, пък сега не искаш да ги вземеш. Ами че това е цяло състояние!

— Я помисли още малко — казах. — Хайде, аз ще почакам. Имам време.

— Няма какво повече да мисля. Ти имаш нещо, което той иска. Трийсет и пет хиляди долара той дава само за цигари…

— И аз си помислих същото в началото — пари, паднали от небето. Но това е, като мислиш само пет минути, колкото ти отдели за разсъждения. А аз си блъсках главата цяла нощ, по целия път до това загубено градче, където хората ходят, за да се женят, и по целия път на връщане. Разсъждавах. И ти, като помислиш повече от пет минути, ще разбереш, че тия пари съвсем не са паднали от небето.

Той разпери ръце и бавно поклати глава.

— Боже мой, ти наистина не си с всичкия си. Холидей беше права. И Уебър беше прав. Ти наистина не си с всичкия си.

— Не съм с всичкия си, откакто един път ме ужилиха здравата. Добсън е прекалено голяма риба, за да се захващам с него, това е.

— Какво има да се захващаш? Ти имаш нещо за продан, той иска да го купи. За цената сте се споразумели, при това тя е смешно ниска.

— Тя се е споразумяла, не той…

— Е, добре, каква разлика има?

— Може да няма, а може и да е голяма. Не съм в състояние да поема този риск, при положение че зад гърба си имам неща, които могат десет пъти да ме закарат на електрическия стол. Спират ме и други причини, но те са толкова абстрактни, че дори аз не мога да си ги изясня все още. Размърдай мозъка си, Чероки. Към мен не са проявили несправедливост, не съм жертва на безчовечно отношение, не се боря срещу богаташа, за да възтържествува правдата, аз съм главно действащо лице в изнудване. Той го знае, той не може да не го знае.

— Казвам ти, че ще плати.

— И какво от това? Какво ще стане после? Дотук ли ще свърши всичко? Допускаш ли, че такава едра риба като него ще се остави един нищо и никакъв дрипльо да го прави на глупак? Много добре ти е известно, че това няма да стане. Ще пусне копоите си и аз отново ще трябва да бягам. Прекарал съм по-голямата част от живота си в бягане. Омръзнало ми е да спя в пресъхнали речни корита, да пия мръсна вода, да мия зъбите си с пръст, да се обличам в дрипи, да се храня с остатъци от кофите за смет и всеки път, когато видя ченге, сърцето ми да изстива от ужас. Не, драги ми господине, това няма да го бъде в никакъв случай. Отказвам се от всичко, ще си кротувам и няма да пипна и един цент от големите му пари. Захапал съм един кокал. Няма да се подведа по някакво си отражение във водата.

Той стана от бюрото си и отиде до скрина, до тоалетната конзола, за да пие вода направо от чучура на голямата кана с цветните мотиви. Сигурен бях, че ме смята за побъркан, но повече нямаше да споря с него. Той беше адвокат и търсеше едно — пари. За него това щеше да бъде фасулска работа, но моите уши щяха да гръмнат от лая на копоите…

— Ти си същинско торнадо — каза той. — Ти си циклон. Ти си пожар. Как в името на добрия дядо Господ си успял да се забъркаш в такава история? Нямаше ли в този град достатъчно мадами за теб, та се захвана точно с тази?

— И аз това се чудя. От доста време се чудя.

— Е, добре, отивай и се оправяй, за да не мислиш повече за тази история, и да се хващаме на работа — изръмжа той. После изведнъж ме попита: — Какво ти става? Какво си се разтреперил?

— Аз да треперя?

Наистина треперех. Не се бях усетил, но целият се тресях. Той ми подхвърли:

— Боже мой, ти май се страхуваш от Стария, а?

Стария ли?

Как можех да му обясня, как да му го представя с познати за него думи…

Голямата приемна в кантората на „Голайти и Гаскел“ беше снабдена със специална секретарска уредба. Чиновничката съобщи на някого, че съм дошъл, една врата от дебело стъкло се отвори, появи се благопристойна на вид около четиресет и пет годишна жена и ме поведе по тесния непристъпен коридор към кабинета на мистър Голайти…

Кабинетът приличаше повече на библиотека, отколкото на кантора. Мистър Голайти беше висок и слаб, носеше ленена риза с висока права якичка и имаше много антисептичен вид.

— Заповядайте, мистър Мърфи — покани ме той бодро. — Мистър Добсън и дъщеря му ще дойдат всеки момент. Пушите ли?

Той посегна към кристалната табакера на бюрото, отвори я и ми я поднесе.

— Благодаря — казах и си взех цигара.

Вдигна кристална запалка, щракна няколко пъти, но фитилът й не се палеше от искрата, той се позасмя нервно, остави я и извади от джоба си златна запалка „Дънхил“, с която запали цигарата ми. В този момент вътрешната врата се отвори и влязоха Езра Добсън и Маргарет.

Езра Добсън изглеждаше много строг. Беше облечен в сив костюм със синя папийонка. Маргарет носеше костюмче, явно шито по поръчка, и ниски обувки с дупчици. Той не каза нищо. Тя ме поздрави с: „Добро утро, Пол“.

— Добро утро — отговорих стегнато и си заповтарях, че всичко ще свърши за миг, ковчегът отново ще се затвори и най-сетне ще бъда свободен.

— Ще запалите ли? — попита ги мистър Голайти.

Никой от двамата не си взе цигара. Мистър Голайти остави кристалната табакера на мястото й и се обърна към мен.

— Доколкото разбрах, мистър Мърфи, вие сте изразили желание да поправите това злощастно положение.

— Да.

— И сте се съгласили да подпишете молба за обявяване на този брак за недействителен.

— Да.

— И сте готов да се закълнете, че ъ-ъ-ъ — покашля се той, — че вие и мис Добсън не сте живели заедно като мъж и жена?

Вдигнах очи към нея. Гледаше право към мен и не се опитваше да избегне погледа ми.

— Да.

Той кимна и натисна едно копче. Отвори се друга вътрешна врата и влезе благопристойната чиновничка, стиснала нещо в ръката си.

— Подпишете тук, ако обичате — продължи той работата си с мен. Побутна някакъв лист, оставен на бюрото, и ми подаде писалка. — Ето тук… — показа ми на кой ред. Подписах. Благопристойната чиновничка постави на писалището му онова, което бе държала, и сега видях, че е печат за нотариална заверка. — А сега вие, Маргарет… — подкани я той.

Маргарет дойде до бюрото, подписа се и той подаде листа на чиновничката, която се дръпна в единия край на писалището, за да не пречи, подпечата документа с гумения щемпел и също го подписа. Мистър Голайти взе един чек от бюрото си и ми го подаде.

— Мисля, че сте се споразумели за такава сума — каза той.

Беше личен чек от Езра Добсън за 35000 долара. Разгънах го. Вляво от перфорацията беше написано:

Мистър Голайти ми връчи чисто напечатан документ в светлосиня папка.

— Това е документът за отказ, с който заявявате, че сега и в бъдеще не предявявате и няма да предявите никакви претенции към собствеността на Езра и Маргарет Добсън. Искате ли да ви го прочета?

— Не.

— Преди да подпишете, имате законното право да се запознаете със съдържанието на този документ.

Преместих поглед от мистър Голайти към Езра Добсън. Лицето му беше помръкнало от изпитанието. Погледнах към Маргарет. Лицето й не издаваше вълнение.

— Ще го подпиша.

Подписах го. Попитах:

— Това ли е всичко, което трябваше да уредим?

— Да… — отвърна мистър Голайти.

Поставих чека на бюрото и се обърнах към Езра Добсън.

— Не искам тези пари, мистър Добсън. Съжалявам не по-малко от вас и не по-малко от Маргарет. Беше неразумно и детинско от страна и на двама ни. За себе си мога да ви кажа, че много съжалявам, и съм сигурен, че Маргарет изпитва същите чувства. Моите почитания, сър, сбогом. Маргарет.

Извадих брачното свидетелство от джоба си, сложих го върху чека и си тръгнах.