Уморените коне ги убиват, нали?

VIII

Същата вечер за първи път, откакто беше започнало състезанието, залата беше пълна и почти всички места бяха заети. Палмовата градина също беше пълна, на бара говореха и се смееха оживено. „Прав е Роло — си казах. — Каква по-добра реклама за Сокс от арестуването на Марио?“ (И все пак не всички бяха привлечени от написаното във вестниците, по-късно разбрах, че Сокс е разпратил съобщения за нас и до няколко радиостанции.)

Ходехме напред-назад, облечени в спортните екипи, докато треньорите и сестрите подготвят дансинга за дербито. Казах на Глория:

— Имам чувството, че съм гол.

— Ами то си е така. Трябваше да ти дадат бандаж.

— Да, ама не ми дадоха. Много ли личи?

— Това, както и да е, но може да пострадаш. Накарай Роло да ти купи. Има три размера. На теб ти трябва най-малкият.

Огледах и другите младежи.

— Не само аз съм така.

— Те искат да се покажат.

Повечето от състезателите изглеждаха много смешни в екипите си. Никога през живота си не бях виждал такова странно разнообразие от ръце и крака.

Глория ми направи знак с глава към Джеймс и Руби Бейтс.

— Погледни. Това как ти се вижда?

Съвсем ясно си личеше, че Руби е бременна. Все едно че си беше напъхала възглавница под тениската.

— Да, вижда се. Но ти не се бъркай, където не ти е работа.

— Дами и господа — заговори Роки по микрофона, — преди да започне нашето сензационно дерби, искам да ви припомня правилата. Поради големия брой на двойките дербито ще се провежда в две серии, по четиресет двойки във всяка серия. Втората серия ще се провежда само няколко минути след първата, а двойките ще бъдат разпределени по жребий.

Дербито ще се провежда на серии в продължение на една седмица и двойките, които направят най-малко обиколки в серията си, ще бъдат елиминирани. След първата седмица ще остане само една серия. Двойките ще се състезават петнайсет минути, младежите са задължени да обикалят само със спортно ходене, а девойките могат да подтичват или да вървят бързо, както предпочитат. Победителите не получават награди, но ако вие, дами и господа, пожелаете да дадете известни суми, за да окуражите младежите, сигурен съм, че те ще ги приемат с благодарност.

Не може да не сте забелязали леглата в средата на дансинга, както и медицинските сестри и треньорите, застанали там с резенчета портокал, мокри кърпи и амоняк, а също и лекаря, който ще се грижи за това никой от тези младежи да не продължи състезанието, ако не е в добро физическо състояние.

Младото докторче, със стетоскоп на врата, беше застанало по средата на дансинга и се правеше на много важно.

— Момент, дами и господа, още един момент — продължи Роки. — В ръката си държа десетдоларова банкнота, предназначена за победителя в дербито тази вечер от една прекрасна и изящна кинозвезда, самата мис Руби Кийлър. Аплодисменти за мис Кийлър, дами и господа.

Руби Кийлър се изправи и благодари с поклон за аплодисментите.

— Продължавайте в същия дух, дами и господа — не млъкваше Роки. — А сега ни трябват съдии, които да следят колко обиколки прави всяка двойка. — Той спря, за да избърше потта от лицето си. — И така, дами и господа, искам тези съдии да излязат от публиката… четиресет души. Насам, насам, не се бойте…

Известно време никой от публиката не се помръдна, а после мисис Лейдън се промуши под парапета и прекоси дансинга. Когато мина покрай нас с Глория, тя се усмихна и ни смигна.

— Може и да има полза от нея — рече Глория.

Скоро и други последваха мисис Лейдън и накрая местата за съдии бяха попълнени. Роло им даде по един картон и молив и ги настани на столове пред естрадата, на самия дансинг.

— И така, дами и господа, вече имаме достатъчно съдии. Сега ще се тегли жребий за първа серия на дербито. В тази шапка има осемдесет номера, от тях ще изтеглим четиресет. Останалите двойки ще се състезават във втора серия. А сега някой трябва да изтегли номерата. Бихте ли желали вие, мадам? — попита той мисис Лейдън и й подаде шапката. Мисис Лейдън се усмихна и кимна.

— Това ще е незабравим момент в живота й — рече Глория със сарказъм.

— Според мен тя е една симпатична възрастна жена.

— Глупости.

Мисис Лейдън започна да вади номерата, подаваше ги на Роки, а той ги обявяваше по микрофона.

— Първият изтеглен номер е 105. Минете насам, младежи, всички двойки, чиито номера са вече изтеглени, минавайте от тази страна на подиума.

Веднага щом мисис Лейдън извадеше номерчето, Роки го съобщаваше и предаваше двойката на някой от съдиите. Съответно този човек щеше да я следи и да брои обиколките, които прави.

— Двойка номер 22 — обяви Роки и подаде картончето на едни млад човек с очила.

— Хайде — подканих Глория. Това беше нашият номер.

— Аз искам да съм съдия на тази двойка — чух мисис Лейдън да казва на Роки. — Те са ми любимците.

— Съжалявам, мадам. Редът трябва да се спазва.

Тегленето на жребия приключи и всички застанахме до старта. Роки пак заговори:

— И така, да започваме, дами и господа. Вие, състезатели, не забравяйте — спортно ходене. Ако на някого му се наложи да мине зад очертаната линия и да прекрати временно участието си по каквато и да било причина, партньорът му трябва да прави по две обиколки, които ще се броят за една. Ще бъдете ли така добра да дадете старт, мис Кийлър?

Тя кимна, Роки подаде пистолета на Роло. Той го занесе в ложата — мис Кийлър беше заела една от предните ложи с някакво момиче, което не можах да позная. Джолсън не беше с тях.

— И така, дами и господа, не дишайте. Хайде, мис Кийлър… — Той й направи знак с ръка.

Ние с Глория се промъкнахме покрай естрадата, за да сме по-напред до стартовата линия — щом мис Кийлър натисна спусъка, отскочихме настрани и си пробихме път с блъскане и бутане. Глория ме държеше над лакътя.

— Хвани се за колана — изкрещях, докато се мъчех да изляза от блъсканицата. Всички се препъваха един в друг, за да излязат напред, но след минута вече се бяхме разгърнали и се носехме по пътеката. Правех такива големи крачки, че Глория трябваше да подтичва, за да не изостане.

— Хей, ти, нали казахме спортно ходене! — извика ми Роло. — Какво си се разтичал?

— Така мога.

— Спортно ходене. Ей така…

Той мина пред мен, за да ми покаже. Не ми беше трудно да се науча. Трябваше да налучкаш ритъма на ръцете и раменете, това беше номерът. Лесно го усетих. Получи се естествено. Беше съвсем просто. За миг ми се стори, че и преди трябва да съм се занимавал със спортно ходене. Не си спомнях такова нещо, значи явно не е било тъй. Имам страхотна памет.

Бяха минали към пет минути и заемахме доста предна позиция, когато усетих, че Глория вече не се движи сама, тоест не се премества със собствени сили. Аз я влачех. Имах чувството, че коланът ще ми пререже стомаха. Позабавих темпото и попитах:

— Много ли ти е бързо?

— Да. — Тя едва си поемаше дъх.

Една от сестрите ми метна мокра хавлиена кърпа около врата и за малко да изгубя равновесие.

— Намокри си лицето — казах на Глория. Точно в този миг двойка номер 35 мина пред нас, за да се опита да ни изпревари на завоя. Спринтът се оказа не по силите на момичето. То започна да залита и отпусна ръка от колана.

— Идете при двойка номер 35 — изкрещя Роки Грейво, но преди сестра или треньор да стигне до нас, момичето падна по очи, а краката му препречиха пътя. Ако бях сам, щях да го заобиколя, но Глория беше увиснала на мен и се уплаших, че като свия рязко встрани, тя ще изгуби равновесие. (Никак не беше лесно да правиш завой с увиснало на теб момиче.)

Извиках: „Внимавай!“ — но предупреждението дойде много късно за Глория. Тя се препъна и ме повлече със себе си, а докато се усетя, четири-пет двойки се бяха строполили една върху друга на земята и се опитваха да станат. Роки каза нещо по микрофона и публиката затаи дъх.

Изправих се. Нищо ми нямаше, но коленете ме смъдяха и разбрах, че са обелени. Сестрите и треньорите се спуснаха, започнаха да дърпат момичетата и отнесоха Глория и Руби на леглата в средата на залата.

— Нищо сериозно не се е случило, дами и господа — каза Роки. — Паднал — станал, няма страшно… Когато има дерби, всеки миг носи изненади… Докато състезателките останат зад чертата, партньорите им ще трябва да правят по две обиколки, които ще се броят като една за двойката. И така, състезатели, отстъпете вътрешната страна на пътеката на младежите, които продължават състезанието соло.

Започнах да ходя много бързо, за да не изгубим позицията си. След като Глория вече не висеше на колана ми, стори ми се, че съм лек като перце. Една сестра и треньорът се занимаваха с нея, а докторчето прослушваше сърцето й. Сестрата й даде амоняк, а треньорът масажира краката й. Друга сестра и друг треньор се грижеха за Руби. Направих сам четири обиколки, преди Глория да се върне. Беше много бледа.

— Ще издържиш ли? — попитах и забавих темпото. Тя кимна утвърдително. Публиката ръкопляскаше, тропаше с крака, а Роки бръщолевеше по микрофона. Руби също се върна, но и тя не изглеждаше по-добре.

— Спокойно — чух гласа на Роло зад себе си. — За вас няма нищо страшно.

В този миг остра болка прониза левия ми крак, премина през цялото ми тяло и ме блъсна в главата, сякаш щеше да я спука. Помислих си: „Боже мой, парализирах се“.

— Разтърси си крака, разтърси го — посъветва ме Роло.

Изобщо не можех да го сгъна. Беше като вдървен. Не ми се подчиняваше. На всяка стъпка главата ми се цепеше от болка.

— Двойка номер 22 пострада, състезателят е получил схващане на крака — съобщи Роки по микрофона. — Треньори, бъдете готови…

— Разтърси си крака, разтърси го — повтаряше Роло.

Забих пета в пода, но ме заболя дори повече.

— Разтърси си крака, разтърси го…

— Боли ме, бе… садист такъв.

Двама от треньорите ме грабнаха под мишниците и ми помогнаха да се добера до леглото.

— Вижте храбрата състезателка от двойка номер 22 — поде Роки, — крехката девойка Глория Бийти. Забележете колко е упорита. Продължава състезанието соло, докато партньорът й е извън играта поради схващане на крака… забележете с какво темпо преодолява обиколките. Отстъпете й вътрешната страна на пътеката, състезатели…

Единият от треньорите ме държеше за раменете, а другият започна да удря мускулите на крака ми с ръба на дланта си.

— Боли — изпъшках.

— Спокойно — рече треньорът, който ме държеше за раменете, — никога ли не ти е ставало така?

Изведнъж ми се стори, че нещо в крака ми се скъса и болката изчезна.

— Това беше — заяви треньорът.

Станах, вече ми нямаше нищо и се върнах до чертата, за да изчакам Глория. Тя тичаше от другата страна и главата й се мяташе нагоре-надолу на всяка стъпка. Трябваше да я изчакам да дойде при мен. (Такова беше правилото — влизаш от същото място, откъдето си излязъл.) Тръгнах веднага щом Глория се приближи и след миг тя се хвана за колана ми.

— Още две минути — съобщи Роки. — Да окуражим състезателите, дами и господа. Гръмнаха аплодисменти и се разнесе тропане с крака, много по-високо от преди.

Други двойки започнаха да спринтират покрай нас и аз позасилих темпото. Почти бях уверен, че не сме последни, но и двамата бяхме излизали временно от състезанието, така че не исках да допусна риска да ни елиминират. Когато пистолетът гръмна за финал, половината от двойките се строполиха на земята. Обърнах се към Глория и забелязах, че погледът й блуждае. Разбрах, че ще припадне.

— Хей… — извиках към една от сестрите, но в този момент Глория започна да се свлича, така че трябваше да я подхвана. Единственото, което можех да направя за нея, беше да я пренеса на леглото. Хей — извиках на един от треньорите. — Докторе!

Никой не ми обърна внимание. Имаха си достатъчно работа да вдигат падналите. Публиката беше станала на крака и ревеше от възторг.

Взех да бърша лицето на Глория с мокра кърпа. Изведнъж мисис Лейдън се появи до мен и взе шишенце с амоняк от масичката до леглото.

— Ти си отивай в съблекалнята — каза ми тя. — Глория ще се оправи веднага. Просто не е свикнала на физическо напрежение.

Пътувах с кораб за Порт Саид. Бях на път за Сахара, за да снимам онзи филм. Бях известен и имах много пари. Бях най-авторитетният режисьор на света. По-авторитетен от Сергей Айзенщайн. Кинокритиците от водещите списания единодушно твърдяха, че съм гений. Вървях по палубата и си мислех за танцовия маратон, в който някога бях участвал, чудех се какво ли е станало с всичките онези девойки и младежи, но изведнъж нещо ме удари по главата и изгубих съзнание. Имах чувството, че падам.

Щом цопнах във водата, започнах да размахвам ръце и крака, защото се страхувах от акули. Тялото ми се докосна до нещо и изкрещях от уплаха.

Дойдох на себе си в леденостудена вода. Веднага разбрах къде се намирам. Казах си: „Сънувал съм кошмар“. Онова, до което се бях докоснал, беше петдесеткилограмов леден блок. Плувах в голям съд с вода в съблекалнята. Все още бях облечен в спортния екип. Измъкнах се разтреперан, а един от треньорите ми подаде хавлиена кърпа.

Дойдоха двама други треньори, понесли един състезател, който беше изгубил съзнание. Беше Педро Ортега. Вдигнаха го и го потопиха във водата. Попитах:

— И с мен ли беше същото?

— Съвсем — отвърна треньорът. — Изгуби съзнание в момента, когато слезе от дансинга… — Педро простена, каза нещо на испански, взе да се мъчи да излезе и разплиска вода наоколо. Треньорът се разсмя: — Този Сокс си знае работата — добре, че донесоха водата. Студеното ги оправя на минутата. А ти сваляй тия мокри гащета и кецове.