Уморените коне ги убиват, нали?

XIII

Двамата с Глория прекосихме дансинга — токовете на обувките ми тропаха така силно, като че ли стъпвах с чужди крака. Роки стоеше на предната врата с един полицай:

— Накъде сте тръгнали, младежи? — попита Роки.

— Малко на чист въздух — отвърна Глория.

— Ще се върнете ли?

— Да, ще се приберем — обадих се и аз. — Отиваме да глътнем малко въздух. Отдавна не сме били навън…

— Не се бавете — предупреди Роки, вперил поглед в Глория, и многозначително се облиза.

— Върви на… — изстреля Глория, преди да излезе.

Минаваше два след полунощ. Въздухът беше влажен, плътен и чист. Беше толкова плътен и чист, че усещах как дробовете ми отхапват грамадни залъци.

„Никак няма да е зле да глътнете малко такъв въздух, нали?“ — казах на дробовете си.

Обърнах се и огледах сградата.

— Значи тук сме били през цялото време — проговорих на висок глас. — Сега вече знам как се е чувствал Йона, като е гледал кита.

— Стига си приказвал — извика ми Глория.

Заобиколихме едната страна на сградата и излязохме на кея. Той излизаше напред над океана, докъдето ми стигаше погледът, повдигаше се и потъваше надолу, скърцаше и стенеше под напора на вълните. Казах на Глория:

— Истинско чудо е, че вълните не са отнесли този кей.

— Ти си се побъркал на тема вълни.

— Не съм се побъркал.

— От един месец само за това говориш…

— Добре де, стой неподвижно една минута и ще разбереш какво ти говоря. Ще усетиш как се надига и спада…

— Усещам го и без да стоя неподвижно, но това не е причина да се пениш толкова. Няма да се развълнувам дори ако никога вече не го видя. Толкова океан ми е предостатъчен до края на живота ми.

Седнахме на една пейка — беше мокра от пръските. Към края на кейчето няколко души ловяха риба през парапета. Нощта беше тъмна, нямаше нито луна, нито звезди. Неравна ивица бяла пяна очертаваше брега. Отново проговорих:

— Въздухът е чудесен.

Глория замълча, вторачена в безкрая. Далеч по брега на един нос светеха лампи.

— Там е Малибу — продължих, — където живеят кинозвездите.

— Какво ще правиш сега? — попита ме тя най-сетне.

— Не знам точно. Мисля си утре да отида при мистър Максуел. Може би ще успея да го убедя да ми помогне. Според мен прояви голям интерес…

— Винаги утре. Големият шанс е винаги утре.

Край нас минаха двама мъже с въдици за дълбоководен риболов. Единият влачеше акула чук, дълга към метър и двайсет, и в момента казваше на другия: „Тая малката няма да прави повече поразии“.

— Ами ти какво ще правиш? — попитах Глория.

— Аз ще сляза от въртележката. Приключих с тази гадна история.

— Коя история?

— Живота.

— Защо не се опиташ да си помогнеш? Към всичко се отнасяш неправилно.

— Не ме поучавай.

— Не те поучавам, но ти трябва да промениш отношението си към всичко. Сериозно ти говоря. Заразяваш всички, с които имаш работа. Ето, вземи мене. Преди да се запозная с теб, през ум не ми е минавало, че мога да не успея. Никога не съм мислил, че ще се проваля. А сега…

— Кой ти внуши тези приказки? Сам не можеш да ги измислиш.

— Мога.

Тя погледна към океана и Малибу.

— О, какъв смисъл има да се заблуждавам — проговори след малко. — Знам какво представлявам.

Не казах нищо, гледах към океана, мислех за Холивуд и се чудех дали някога съм бил там, или след миг ще се събудя отново в Арканзас и ще трябва да побързам, за да разнеса вестниците, преди да се развидели.

— … По дяволите — промърмори Глория на себе си. — Не ме гледай така — обърна се към мен. — Знам, че от мен нищо няма да излезе.

„Права е — казах си наум, — напълно е права. От нея нищо няма да излезе.“

— Защо не умрях оня път в Далас! Все си мисля, че лекарят ми спаси живота само за едно…

Не добавих нищо, гледах океана и си мислех, че Глория е съвсем права — от нея нищо нямаше да излезе, поне да беше умряла онзи път в Далас. Наистина щеше да й е по-добре, ако не беше жива.

— За мен никъде няма място. На никого нищо не мога да дам — говореше тя. — Не ме гледай така.

— Изобщо не те гледам. Нито пък ти можеш да видиш лицето ми.

— Виждам го.

Лъжеше. Това беше невъзможно. Беше съвсем тъмно.

— Не е ли време да се приберем вътре? Роки искаше да говори с теб…

— Тоя… — отвърна Глория. — Друго иска той, но повече няма да го получи. Нито пък някой друг.

— Какво?

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Какво иска Роки.

— Аха… Разбира се, че знам. Сега проумях.

— Всички мъже искат едно и също, не че имам нещо против. Не отказах на Роки и не съжалявам. В крайна сметка услуга за услуга… но представи си, че бях забременяла.

— Да не би само за това да си мислиш?

— Да, точно така. Винаги съм взимала мерки, с изключение на онзи път. Представяш ли си да имам дете? Знаеш какво ще стане, като порасне, нали? Като нас. Не искам това да се случи. Както и да е, аз свършвам. Според мен светът е отвратителен и аз съм дотук. Ще ми бъде по-добре, ако не съм жива, както и на всички останали. Аз развалям всичко, до което се приближа. И ти го каза.

— Кога съм казвал такова нещо?

— Преди няколко минути. Преди да се запознаеш с мен никога не си се страхувал, че можеш да се провалиш; така каза… Е, не е моя вината. Това не зависи от мен. Веднъж вече се опитах да се убия, но не умрях, а после не успях да събера смелост да го направя отново… Искаш ли да направиш едно добро за света?

Нищо не отговорих, слушах океана как се плиска в пилоните, усещах издигането и потъването на кея и си мислех, че всяка нейна дума е чиста истина.

Глория взе да рови в дамската си чантичка. Когато извади ръката си оттам, пръстите й стискаха малък пистолет. Дотогава не го бях виждал, но не се изненадах. Ни най-малко не се изненадах.

— Дръж… — подаде ми го тя.

— Не го искам. Махни го. Хайде да се прибираме вътре. Студено ми е…

— Вземи го и замести дядо господ. — Тя напъха пистолета в ръката ми. — Застреляй ме. Това е единственият начин да сложиш край на мъките ми.

Помислих си: „Права е. Това е единственият начин да се сложи край на мъките й“. Когато бях дете, прекарвах летата във фермата на дядо ми в Арканзас. Един ден стоях до навеса, където опушваха месото, и гледах как баба ми вари сапун от луга в голям железен котел — изведнъж дядо ми прекоси двора и дойде при нас много възбуден. „Нели си счупи крака“ — каза ни той. С баба ми излязохме от двора и изтичахме в зеленчуковата градина, която дядо ми ореше. Старата Нели лежеше на земята и скимтеше, все още запрегната в ралото. Застанахме до нея и я загледахме, не откъсвахме очи от нея. Дядо ми се върна с пушката, която беше носил на Чикамога Ридж. „Стъпи в дупка“ — обясни ни той и погали Нели по главата. Баба ми ме обърна с лице на другата страна. Разплаках се. Чух изстрел. Този изстрел още го чувам. Спуснах се, хвърлих се на земята и прегърнах Нели през шията. Обичах я тази кобила. Изпълних се с омраза към дядо ми. Изправих се, втурнах се към него и го заблъсках с юмруци… по коленете… По-късно през деня той ми обясни, че също обичал Нели, но трябвало да я застреля. „Нищо друго не можеше да се направи за нея. Вече не ставаше за нищо. Така поне й спестих мъките…“

Държах пистолета в ръка.

— Добре. — Не можех да откажа на Глория. — Ти кажи кога.

— Готова съм.

— Къде…

— Тук, в слепоочието.

Кеят подскочи от удара на една голяма вълна.

— Сега ли?

— Сега.

Застрелях я.

Кеят отново се разтресе и водата отново зашумя, сякаш океанът я всмукваше обратно.

Хвърлих пистолета през перилата.

Единият от полицаите седна отзад при мен, а другият шофираше. Караше много бързо и сирената виеше. Такава сирена използваха и на танцовия маратон, за да ни будят.

— Защо я уби? — попита полицаят, който беше седнал отзад.

— Тя ме помоли.

— Чу ли го, Бен?

— Ама че е услужлив тоя синковец — рече Бен през рамо. Полицаят от задната седалка ме попита:

— И това ли беше единствената причина?

— Уморените коне ги убиват, нали?