Уморените коне ги убиват, нали?

IV

Маратонът се провеждаше на увеселителния кей в една стара сграда на брега, която някога е била танцувален салон. Издигаше се на пилони направо от водата и ден и нощ океанът се блъскаше отдолу, под нозете ни. С възглавничките на стъпалата си го усещах като с лекарски слушалки как се надига.

В залата имаше дансинг за състезателите, широк десет метра, дълъг шейсет, от трите страни го обкръжаваха ложи, а зад тях амфитеатрално бяха разположени обикновените места. На четвъртата страна се издигаше естрадата за оркестъра. Оркестърът свиреше само вечер, пък и не беше добър. През деня музиката беше от радиото, но използваха усилватели. През повечето време я пускаха прекалено високо и залата се изпълваше с шум. На естрадата стоеше и конферансието, чието задължение беше да забавлява посетителите; имаше двама съдии, които през цялото време се разхождаха по дансинга сред състезателите, за да следят дали всичко е наред, плюс лекар за спешни случаи, две медицински сестри и двама санитари. Лекарят никак не приличаше на лекар. Беше прекалено млад.

В маратона се включиха сто четиресет и четири двойки, но шейсет и една отпаднаха още през първата седмица. Според регламента се танцуваше час и петдесет минути, после даваха десет минути почивка, през които можеше да поспиш, ако искаш. Но в тези десет минути трябваше и да се изкъпеш, и да се обръснеш, и да ти масажират краката, или каквото друго ти е необходимо.

Първата седмица беше най-трудната. На всички краката и стъпалата се подуха, а отдолу океанът се блъскаше ли, блъскаше в пилоните. Преди да се включа в този танцов маратон, обичах Тихия океан — харесваше ми името му, широтата, цветът, мирисът му; седях с часове да го гледам и да си мисля за корабите, които са плавали по него и никога не са се върнали, за Китай и Южните морета, мислех си за какви ли не неща… Но вече не мисля. Стига ми толкова. Все ми е едно дали ще го видя отново, или не. Вероятно няма. Съдията ще се погрижи за това.

Някои от ветераните бяха споделили с мен и с Глория, че за да успееш в танцов маратон, трябва да усъвършенстваш системата за десетминутните почивки: да се научиш да ядеш сандвич, докато се бръснеш, да се храниш, докато си в клозета или докато ти масажират краката; да се научиш на дансинга да четеш вестник, да спиш на рамото на партньора си, но всичко това бяха професионални тънкости, за които трябваше да се упражняваш. В началото беше много трудно за мен и за Глория.

Разбрах, че почти половината от състезателите са професионалисти. Преживявали от участия в маратони из цялата страна, а някои дори пътували от град на град на автостоп. Останалите бяха просто млади хора като мен и Глория.

Двойка номер 13 бяха най-добрите ни приятели на дансинга. Казваха се Джеймс и Руби Бейтс от някакво градче в Северна Пенсилвания. За осми път участваха в маратон; бяха спечелили награда от 1500 долара в Оклахома след 1253 часа непрекъснато движение. Имаше още няколко двойки, които твърдяха, че са излизали първи един или друг път, но аз бях сигурен, че Джеймс и Руби ще стигнат до финала. При положение че бебето на Руби не се появи преди това. Чакаха го след четири месеца.

— Какво й става на Глория? — ме попита Джеймс един ден, като се връщахме на дансинга след почивката.

— Нищо. Какво имаш предвид? — попитах аз, но знаех какво има предвид. Глория пак беше кисела и си пееше познатата песен.

— Непрекъснато разправя на Руби каква глупачка щяла да бъде, ако роди бебето. Глория я кара да го махне.

— Не мога да разбера защо ще приказва такива неща — опитах се да загладя нещата.

— Кажи й да не закача Руби.

Когато свирката даде сигнал за започването на 216-ия час, предадох на Глория заръката на Джеймс.

— Да си гледа работата. Много ги разбира той тия работи.

— Не виждам защо да си нямат дете, щом искат. То си е тяхна работа. Не искам Джеймс да ни се разсърди. Участвал е в много такива танцови маратони и досега ни е давал полезни съвети. Какво ще правим, ако ни се разсърди?

— Грехота е това момиче да роди — отговори Глория. — Какъв е смисълът да раждаш деца, като нямаш достатъчно пари да се грижиш за тях?

— Откъде знаеш, че те нямат?

— Ако имат, какво търсят тук?… Това е бедата сега. Всички раждат деца…

— Е, не всички.

— Много ги разбираш тия неща. Къде по-добре щеше да ти бъде, ако изобщо не се беше раждал.

— А може би нямаше да ми бъде по-добре. Ти как си? — попитах, за да я отвлека от тия мисли.

— Аз винаги съм скапана. Боже мой, стрелката на часовника се движи толкова бавно.

На естрадата имаше голямо парче брезент, върху което бе нарисуван часовник с означени часове до 2500. Над него бе изписано:

— Как си с краката?

— Още се чувствам слаб. Тоя грип ме съсипа.

— Според някои от момичетата ще трябва да се издържи до две хиляди часа за победа.

— Надявам се да не е така. Не мисля, че ще мога да издържа толкова време.

— Обувките ми започнаха да се изтъркват — оплака се Глория. — Ако скоро не се намери някой да ни вземе под опеката си, ще тръгна боса. — Имаше различни компании и фирми, които поемаха известни грижи към някои от състезателите: даваха ти да носиш фланелки с надписи на гърба за реклама на фирмата или на някоя тяхна стока, но пък те снабдяваха с необходими неща.

Джеймс и Руби се приближиха. Той погледна към мен. Попита:

— Каза ли й?

Кимнах му.

— Я чакай малко — усети се Глория, щом те започнаха да се отдалечават. — Какво си въобразяваш, като разговаряш зад гърба ми?

— Кажи на тая смахнатата да не ме предизвиква. — Джеймс продължи да говори само на мен.

Глория щеше да каже нещо, но докато си отвори устата, я отдалечих с танцова стъпка. Не ми се искаше да стават сцени.

— Копелето му с копеле — не се стърпя тя.

— Той се разсърди. Сега какво ще правим?

— Ще види той, ще му кажа аз на него как се предизвиква, да го…

— Глория, ако обичаш, недей да се бъркаш.

— Вие тук, я по-леко с ругатните — разнесе се глас. Обърнах се. Беше Роло Питърс, съдията на дансинга.

— Гледай си работата — сопна му се Глория. С пръстите си усещах как потръпват мускулите на гърба й, също както усещах надигането на океана с възглавничките на стъпалата си.

— По-тихо. Чуват ви от ложите. Къде се намирате, да не сте на пазара?

— А това да не би да не е пазар? — отговори му Глория.

— Добре, добре — обадих се аз.

— Вече съм ви направил една забележка за ругатните — продължи Роло. — Предупреждавам ви да не се повтаря повече. Такива работи не се харесват на публиката.

— На публиката ли? Че къде е тази публика?

— Ти не бери грижа за това, то е наша работа — отвърна й Роло, но впи ядосания си поглед в мен.

— Добре, добре.

Той свирна и всички спряха да се движат. Някои всъщност едва-едва се поместваха, колкото да не ги дисквалифицират.

— Хайде сега, младежи — подкани Роло, — един малък спринт.

— Един малък спринт — обяви по микрофона и конферансието Роки Грейво. През усилвателите гласът му изпълни залата и заглуши плискането на океана. — Хайде по-живо, един малък спринт. Почвайте — даде той знак на оркестъра и оркестърът засвири. Състезателите затанцуваха малко по-живо.

Спринтът продължи към две минути, накрая Роки даде тон за аплодисменти и заговори по микрофона:

— Погледнете тези младежи, дами и господа, след 216 часа в танцовия маратон за световния шампионат — състезание на издръжливост и майсторство — те са свежи като кукуряк. Те се хранят по седем пъти на ден — освен блюда за трите основни хранения получават и четири леки закуски. Някои дори са напълнели по време на състезанието, а тук сме осигурили постоянните грижи на лекари и медицински сестри, за да бъдат те в най-добро физическо състояние. Сега ще поканя двойка номер 4 — Марио Петроне и Джаки Милър, които ще ни покажат своя специален номер. Заповядайте, двойка номер 4, ето вижте ги, дами и господа, те са си лика-прилика.

Марио Петроне — здравеняк италианец — и Джаки Милър — дребничка блондинка — се качиха на естрадата. Изръкопляскаха им вяло. Размениха няколко думи с Роки и затанцуваха степ. Бяха много слаби. Май нито Марио, нито Джаки си даваха сметка, че са толкова зле. Накрая някои хора от публиката хвърлиха монети на дансинга.

— Давайте, давайте — извика Роки. — Да завали сребърен дъжд. Давайте.

Още монети заваляха по пода. Марио и Джаки ги засъбираха и така стигнаха до нас.

— Колко? — попита ги Глория.

— Има-няма един долар — отвърна Джаки.

— Откъде си, малката?

— От Алабама.

— Така си и мислех.

— И ние двамата ще трябва да научим някой специален номер — подхвърлих на Глория.

— Така сте си по-добре — обади се Марио. — Инак само се потиш и краката ти стават на нищо.

— Вие чухте ли за дербито? — попита Джаки.

— Какво значи това?

— Някакво състезание. Сигурно ще ни обяснят през следващата почивка.

— Работата се запича — каза Глория.