Уморените коне ги убиват, нали?

I

Единият беше дребен, другите двама бяха средни на ръст и приличаха на боксьори, категория до 75 килограма. Дребният носеше чантата, когато излязоха от козметичния салон и се качиха в черния буик, паркиран през пет сгради на мястото за зареждане на магазините, дребният седна отпред при шофьора — беше ги изчакал зад волана — а двамата боксьори се настаниха отзад. Потеглиха и бавно се отдалечиха надолу по улицата.

Веднъж, два, три, четири, пет, шест пъти това се повтори в различни части на града — в един магазин за тютюн и цигари, една бирария, още четири козметични салона — и процедурата винаги беше една и съща: влизане, престой на всяко място, излизане и винаги дребният носеше чантите. Някои бяха черни, други бежови — спряха седем пъти, очевидно взеха седем чанти.

В колата на Мандън по-напред на същата улица изчакахме буикът да ни подмине, да стигне на половината път до следващото кръстовище и тогава казах на Джинкс да подкара след него.

— Преследваме го вече от два часа — възрази Джинкс, като палеше колата. — Ако продължим още малко, няма начин да не се усетят…

— Нали чу какво каза Чероки? Занимават се с тази работа толкова отдавна и досега всичко е било толкова безопасно, че са се ояли, станали са самоуверени и невнимателни. Вече не треперят за работата си. Няма да се усетят дори да караме непосредствено след тях. Мислят си, че са царе. Оядени, самонадеяни и невнимателни…

— Седем чанти, пълни с пари — обади се Мандън.

— Колко може да са според теб?

— Много. Роумър приема залагания за всички конни състезания в страната. Знаеш какви суми залагат хората на конни състезания…

— Кажи колко може да са според теб…

— Може да са петнайсет хиляди, може да са петдесет. Както виждаш, всички събирачи на облози са в ръцете му.

— И ти си в ръцете му, нали? — попитах го аз. — Колко имаш да му даваш?

— Не му дължа и десет цента. Никой няма дългове към Роумър. Затова тези чанти са толкова пълни с пари.

Знаех, че ме лъже. Дължеше му, и то не малко. Телефонното обаждане в кантората му вчера беше във връзка с това. Когато прочете името на този човек върху бележката, той се разтревожи. Беше угрижен и през цялото време, докато приказваше с него по телефона, поради простата причина че онзи го беше притиснал. Спомних си как лицето му се бе прояснило изведнъж — сигурно тогава бе измислил този вариант. Но не казах нищо. Не откъсвах поглед от черния буик и се опитвах да измисля как да се докопаме до него при такова движение. Май нямаше начин, без да привлечем прекалено много внимание върху себе си. Винаги спираха на оживена улица, никога не излизаха от многолюдните квартали.

— Какво ще кажеш, Джинкс? — попитах.

— Все едно да си сложим главата в торбата.

— И аз така мисля. И ти го разбираш, нали? — обърнах се към Мандън. — Виждаш, че е безнадеждно… но все пак защо да не хвърлим един поглед на мястото, където отиват тези пари. Може пък там да ни излезе късметът.

— Не се надявай — рече Мандън. — Там има дори повече хора, отколкото тук… Естествено, ако беше направил онова, което ти предложих по-рано тази сутрин.

— Но аз не го направих…

— За какво става въпрос? — заинтересува се Джинкс.

— За нищо. Идеята беше по-лоша и от тази — отговорих аз.

На три коли пред нас, навлизайки в търговската част към все по-натовареното движение, буикът зави зад един ъгъл.

— Отказваме ли се? — попита Джинкс.

— Хайде, край — обявих аз. — Пропиляхме, кажи-речи, целия ден, изморих се. Искам да полегна.

Джинкс продължи, подмина кръстовището и спря зад една полицейска кола от пътния контрол, която бе препречила пътя и задницата й беше почти на пешеходната пътека. Някакъв автомобил беше паркиран на забранено място и едно ченге пишеше квитанция за глоба.

И аз, и Мандън забелязахме това едновременно, по усмивката му разбрах, че мислим за едно и също. Но аз го изпреварих. Казах му:

— Няма смисъл да разполагаш с нещо, ако не го използваш. Все забравям, че ченгетата са на наша страна.

— Това е решението, пред нас е.

— Това е решението. Обади се на Уебър…

— Карай към нас, Джинкс — каза той.

— Защо да се връщаме у вас? — попитах. — Отсреща има заведение. Джинкс, закарай колата на първия паркинг и ела при нас. Ще бъдем на щанда за безалкохолни напитки.

Отворих вратата и подканих Мандън.

— Хайде, слизай.

Той излезе и двамата прекосихме улицата.

— На Уебър тази работа няма да му се хареса — рече Мандън.

— Много важно какво му се харесва и какво не.

— Да не стане по-лошо…

Настоях:

— Обади му се. Веднага…

Той отиде до телефона, аз до щанда за безалкохолни напитки.

Барманът приготвяше някакво питие, когато седнах пред апарата за газирана вода. Питието ми изглеждаше познато. Попитах го:

— Какво е това?

— Черешов сок…

— Дай ми една чаша.

Боже мой, черешов сок! Първата безалкохолна напитка, която опитах навремето, беше черешов сок. Беше в Ноксвил. Дядо ми ме заведе на панаир. Пет от неговите шопари бяха допуснати до конкурса за цял Източен Тенеси. Черешов сок…

— Няма го — съобщи Мандън.

— Кога ще се върне?

— Не знаят. Поръчах да му предадат да ми се обади в кантората.

— Не можем да направим нищо, преди да се видим с него.

— Все ще се обади по някое време…

Барманът постави на тезгяха чаша черешов сок за мен.

— Ще пиеш ли нещо? — попитах Мандън.

— Ти какво пиеш?

— Нищо сериозно. Аз съм сантиментален…

— Една кола… — поръча си Мандън.

Джинкс се присъедини към нас.

— Няма го — съобщих му аз. — Чероки е предал да ни се обади.

— Мислиш ли, че ще се обади? — попита Джинкс, а аз казах на Мандън:

— Ти му отговори.

— Ще се обади — заяви Мандън.

— Ще пиеш ли нещо? — попитах Джинкс.

— Ти какво пиеш?

— Нищо сериозно. Аз съм сантиментален…

— Една кола… — поръча Джинкс на бармана.

Допих черешовия си сок. Боже мой, черешов сок!

— Имам да си свърша някои работи — казах. — Ще се върна в квартирата след един час. Ще трябва да обяснявам защо не съм се прибрал снощи. Ще трябва да измисля някаква история за това какво сме правили с теб, Чероки, така че да хване място…

— И Холидей ще трябва да измисли нещо — обади се Джинкс. — И тя не се появи…

— Моля?

— Снощи целият апартамент беше на мое разположение.

— Тя къде беше?

— Не знам. Излезе към единайсет и не се прибра.

— С кого беше?

— Струва ми се, че с Рийс…

— Рийс, ченгето ли?

— Така ми се струва. Каза ми, че излиза да се поразходи. Отидох незабелязано до задния вход и я видях, че се качва в някаква кола на ъгъла. Стори ми се, че Рийс е вътре.

— Само това оставаше!

— Браво на нея — обади се Мандън. — Заради нея ти да си блъскаш главата снощи как да изкараш някой долар като почтен човек, а тя да те мами. Браво на нея…

През цялото време, докато пазарувах, си казвах: Да не би някой да дава пет пари, да не би на някой да му пука? Вече знаех що за мадама е тя — обърнеш ли си гърба за повече от пет минути, тя ще се катурне с някого, знаех го, очаквах го, така че защо трябваше да се правя на изненадан? Да не би някой да дава пет пари? Е, да, по едно време смятах, че тя е нещо много важно за мен, но ако постиш толкова дълго и постите ти свършат, естествено е да си мислиш, че първата жена, която си имал, превъзхожда всички останали, и че ако шепотът ти не може да я достигне, няма живот за теб, или не дай си Боже друг мъж да я погледне. Човек има право да прояви емоционалност в такова положение. Но постепенно потокът на собствената му кръв разтваря този наркотик така, както Мисисипи поглъща Мисури, и той открива, че всички други жени имат същите неща, с които тя го е смайвала, съвсем същите, така че защо трябва да дава пет пари за която и да било от тях?

Наложи се да пусна пакетите си на пода в коридора на стълбището, за да си отключа вратата на квартирата. Отворих и чух гласа й откъм банята.

— Джинкс?

— Аз съм.

„Хубаво се изтрий — щеше ми се да й кажа, — много хубаво се изтрий, защото вонята на полицай не излиза лесно.“

Поздравих:

— Добър ден.

— Какво носиш?

— Разни боклуци…

— Има ли нещо за мен?

— Следващия път…

Отидох до леглото, пуснах пакетите и тъкмо щях да ги отворя, когато тя излезе от банята, без да се е избърсала. Капчици вода по тялото й напомняха пролетна роса по кленов лист. Това тяло беше красиво и аз го загледах открито, без да се притеснявам, зачаках познатия трепет, стенанието на слабините ми, но нямаше никакъв трепет, никакъв стон.

— Гледам, че си се подстригал — време ти беше — каза ми тя.

— И косата ми е измита, но това не се вижда.

— Помирисвам го. Какво има в пакетите?

— Разни боклуци…

— Сигурно струват купища пари — толкова много работи. — Държеше се много дружелюбно. Тя изобщо си беше дружелюбна.

— Това е само началото.

— Откъде намери парите? Да не си направил нещо самостоятелно?

— Не.

Седна на леглото и взе една кутия, в която имаше ризи.

— Ако обичаш, недей да пръскаш вода по новите ми ризи.

Остави кутията и ме погледна.

— Моля те, недей да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. Ще приготвиш ли, ако обичаш, някоя препечена филийка или супа, или каквото и да е. Гладен съм. Мляко има ли?

— Да — отговори ми тя след кратка пауза.

Отидох в кухнята, взех бутилка мляко от съда с натрошен лед и си налях една чаша. Пиех с гръб към вратата и усетих, че е влязла едва когато заговори.

— Нищо ли няма да ме попиташ?

— За кое? — попитах и се обърнах. Облеклото й се състоеше от една хавлиена кърпа, завързана на кръста.

— За снощи…

Намръщих се, като че ли не знаех какво иска да каже.

— Аха, имаш предвид къде си била.

— Да.

Просто не можах да се въздържа и да не си помисля, че това е великолепно — ситуацията беше като вчерашната, но се бе обърнала, при това с такава подробност като хавлиената кърпа. Дали тя си даваше сметка, че е така? По всяка вероятност не.

— Защо да задавам въпроси? Това предполага, че проявявам интерес.

— Щеше да проявиш, ако знаеше с кого съм била…

— Знам.

— С кого?

— С Рийс.

Тя не се изненада.

— Кой ти каза? Джинкс ли?

— Да.

— Издайник на дребно — заяви тя хладно.

— Нищо подобно. Ти си решила да се поразходиш и той решил да се поразходи по същото време. Просто съвпадение. Случайно те е видял. Още едно съвпадение. Ще приготвиш ли, ако обичаш, малко супа или нещо друго?

— Не се сърди, Ралф.

— Пол — поправих я аз.

— Не се сърди, моля ти се.

— Господи, та аз не се сърдя. Как може да се сърдя, след като не давам пет пари? При теб това е нещо като глад, а ти си мадама с голям апетит. То не зависи от теб, все едно че имаш глисти. Но не можа ли да намериш друг, ами трябваше да е ченге? И нямаше ли друго ченге, ами трябваше да е точно това…

— Трябваше да науча нещо повече, наистина трябваше да науча нещо повече — отвърна ми тя — Да разбера онова, за което говорехте вчера. Просто не можех да повярвам, че е толкова добро, колкото ти си мислеше. Че е толкова безопасно…

Как пък щеше да разбере, като излезе с този шопар?

— Че какво знае той? Той е един смотан лакей…

— Грешиш. Той е много по-умен, отколкото ти се струва…

— Знам, знам. Мандън ми разправя колко умен бил Уебър, а сега ти ми разправяш колко умен е този неосъществен клоун. Добре де, колко умен трябва да бъдеш, за да разбереш, че са те хванали натясно?

— Е, сега той го знае, а също и аз. Искам да ти кажа, че съжалявам, задето съм изпитвала съмнения към теб. Повече никога няма да се притеснявам…

— Това е много добре. А сега ще приготвиш ли нещо за ядене, ако обичаш?

— Не искам да си мислиш, че е имало нещо между нас. Нищо нямаше.

— О, разбира се…

— Честна дума. Кълна се в името на баща си, който не е между живите.

— Глупости.

Тя ме изгледа мрачно.

— Сега ми се иска да го бях направила.

— Не би могла да намериш друг мъж, който да ти подхожда повече.

Очите й блеснаха.

— Ще го запомня за следващия път…

— Ще трябва да запомниш и други неща. Той дъвче клечки за зъби. Гледай да не ти извади окото с някоя от тях.

Върнах се в спалнята и разтворих всички пакети. Ризите не бяха от „Брукс Брадърс“, но бяха добра имитация (поне докато се изперат), и вратовръзките не бяха с марка „Шарве“, и саите на обувките не се припокриваха, когато се завържат връзките им (по този начин от няколко чифта се спестява кожа за още един, но повечето американци не забелязват разликата), и късите чорапи не бяха от „Сулка“ или „Соли“, и гащетата бяха долнокачествени, но всичко беше ново и чисто, поне това не можеше да се отрече. Двата готови костюма, които си купих, трябваше малко да се попреправят, но бях дал на продавача една десетдоларова банкнота и той каза, че ще ми ги изпратят следобед в квартирата, ако шивачът успее да приключи навреме, а бях дал на шивача една десетдоларова банкнота и той каза, че ще успее.

— Супата ти е готова — каза Холидей от прага на спалнята. — Тук ли ще ядеш или в кухнята?

— Искаш да кажеш, че имам избор, така ли?

— Точно така. — Тя отново проявяваше дружелюбие. — Не мислиш ли, че ти се полага малко внимание?

— Мисля, че трябваше да го получа по-рано. И точно затова ще ям в кухнята.

— Добре. Така пък ще мога да пооправя леглото, за да си дремнеш. Успя ли да поспиш тази нощ?

— Не много. Да спиш с Джинкс не е най-добрият вариант.

— Е, изяж си супата и ще се погрижа да поспиш.

— Ти си неотразима.

Тя ми направи път и ми се усмихна, когато минавах покрай нея, за да отида в кухнята.

Супата от гъби вече кипеше и по краищата на тенджерата се събираше пяна, разбърках я и загледах как се появяват нови мехурчета на същото място, разбърках я отново, после си сипах в една купичка и седнах до кухненската маса. Холидей беше наредила лъжица и нож, чинийка с няколко филии хляб и ми беше наляла чаша мляко. Започнах да греба супата с лъжицата и се чудех какво може да й е казал Рийс, за да възстанови доверието й в мен, да я убеди, че държа Общинската палата в джоба си…

— … накупил си доста хубави неща — говореше ми тя.

— Чисти са. Купих си и два костюма.

— Наистина ли?

— Кафяв и син. Ще ми ги донесат вкъщи…

— Днес ли?

— Да.

— Много бързо, а…

— Не се налагаше да ги преправят много. Готовите дрехи ми стават като по мярка.

— Сигурно ще ти е много приятно да се отървеш от дрехите, които носиш сега, нали?

— Разбира се. Ако ги захвърля в ъгъла, ще останат прави. Но само още два дни и всички ще можем да си купим каквото поискаме. Можеш да издържиш още два-три дни, нали?

— Изглежда снощи сте измислили нещо с Мандън…

— Снощи беше нещо страхотно. Но преди да се осъществи каквото сме намислили, трябва да говорим с Уебър.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Първо Уебър трябва да одобри идеята ни. А дотогава няма нищо за казване.

— Ако ти поискаш, той ще трябва да я одобри, нали?

— Естествено. Но има някои страни, които трябва да обсъдя с него.

— Изглежда сериозна работа.

— Сериозна е.

— За кога сте я запланували, ако стане?

— Може би утре.

— Още мляко?

— Не, благодаря.

— Тогава гледай да поспиш малко…

— Точно за това си мечтаех — за вана и за сън.

Изправих се и отидох да издърпам стола й, когато става. Приятно беше отново да се държим прилично. Тя ми се усмихна учтиво.

— Сякаш сме отново непознати.

— Надявам се това да продължи и по-нататък.

— През цялото време ли?

— Не през цялото. Известна част.

Отстъпих й, за да влезе в спалнята пред мен.

— Искаш ли да ти приготвя ваната?

— Да, благодаря.

Тя влезе в банята и пусна водата във ваната, а аз започнах да подреждам ризите и гащетата си в едно от чекмеджетата на скрина. Бяха боклук, от тези, които ти грабват окото по цветните реклами в списанията. Както и да е, съвсем скоро…

Обърнах се, за да взема останалите си неща от леглото, и почти я блъснах с лакът; не я бях чул, че взема другите пакети оттам — вратовръзките и чорапите. Постави ги върху скрина, но задържа в ръката си една кутийка.

— Тежи като олово — каза тя.

— Интересно е, че употребяваш точно това сравнение. Наистина е олово. Патрони са. Купих ги от една заложна къща заедно с пет-шест нови пълнителя. С нови пружини.

— Пружини ли? Какви пружини?

— Не трябваше да ми задаваш този въпрос. Сега ми се открива възможност да покажа познанията си по основи на престъпното дело.

Взех пакетчето от нея, отворих го и извадих един нов пълнител.

— Виждаш ли тази издатина тук? Това е подаващата пластинка. Щом празната гилза се изхвърли, тя вкарва нов патрон в патронника на автоматичния пистолет. Сега ще ти покажа нещо. — Заредих пълнителя. — Ето, пружината е свита докрай, повече от това не може. Върху нея се упражнява голям натиск. Това ти е ясно.

— Да.

— Пъхаш този пълнител в пистолета и си готова. Така ли е?

— Да.

— Представи си, че не използваш пистолета две седмици. През цялото това време върху пружината се упражнява постоянен натиск. Така. Изведнъж ти пожелаваш да го използваш. Стреляш два-три пъти и всичко е наред, но откриваш, че два-три пъти е било недостатъчно, и трябва да стреляш още. А след третия изстрел може да се окаже, че не всичко е наред. Може пластинката да не успее да вкара патроните толкова бързо, колкото се изхвърлят гилзите. Тогава си загазила, и то само защото си държала пружината под постоянен натиск. Слаба пружина — това е достатъчно, за да засече един автоматичен пистолет. Ако ще употребяваш непрекъснато пистолета, пружините трябва да се освобождават или пък да си купуваш нови пълнители. На тоя свят няма по-добър пистолет от автоматичния, стига да знаеш как да го използваш. А повечето хора не знаят. — Погледнах я. — Взех ли ти ума?

— Разбира се. Разбира се. Но веднъж ти ми каза, че не разбираш много от пистолети.

— Познаваш ме, аз така си приказвам.

Тя се усмихна.

Наведох се, целунах я по шията и започнах да се събличам, но първо отидох до банята, за да се уверя, че водата е както трябва — беше точно по вкуса ми и спрях крана. Върнах се в спалнята, съблякох се докрай, отидох отново в банята и се потопих във ваната.

Тя дойде при мен с панталоните ми в ръка.

— И това ли е ново? — попита, разперила на пръстите си златна верижка.

— Ново е.

— А също и медальончето.

— Това не е медальонче. Това е отличителен знак.

— Отличителен знак ли?

— Да.

— Това ли?

— Отличителният знак на „Фи Бета Капа“. Купих го от заложния магазин заедно с верижката. Накарах продавача да ми го закрепи на колана.

— Твое ли е?

— Някога имах друг знак. Но всичките са еднакви.

— Охо, значи това е отличителният знак на „Фи Бета Капа“…

— Никога ли не си го виждала?

— Може и да съм го виждала. Но не ми е направил впечатление.

Протегнах се във ваната и скромно и се усмихнах. Нямаше да седна да й разказвам какво се крие зад този знак, колко трябва да си способен, за да го получиш, и че беше невъзможно да не ме приемат във „Фи Бета Капа“ при такова представяне в академичните занимания като моето.

— Значи наистина си бил във „Фи Бета Капа“…

— Наистина. Не съм ти говорил празни приказки.

— Това е много представително, нали?

— Можеш да го наречеш представително, да.

— В Йейл ли си учил?

— Не.

— В Харвард?

— Не. Има членове на „Фи Бета Капа“, които не са учили нито в Йейл, нито в Харвард, но е много трудно да го внушиш на техните възпитаници…

Тя пусна капака на тоалетната чиния и седна отгоре, все още с панталона ми в ръце.

— Все повече се уверявам, че не знам нищо за теб. Къде всъщност си учил?

— Има ли значение?

— Да не би да ти е неудобно да ми кажеш?

— Колежът ми може да изпадне в неудобно положение. Кариерата ми надали ще донесе голям престиж на учебното заведение. Но тя все пак свидетелства за едно нещо — доказва, че съм дошъл в престъпния свят по свой избор, а не защото средата ми ме е принудила. Не съм израснал в бордеите с баща алкохолик и майка уличница, та затова да попадна в престъпния свят. Аз също ненавиждам обществото, но не защото то се е отнесло зле с мен и е изкривило душата ми. Всеки втори от познатите ми престъпници, от тези, които извършват тежки престъпления, е дребен страхливец, готов да обвинява обществото за пътя, по който е поел. На мен не ми трябват извинения, не търся някой кръстоносец на определена идея, който да вдигне безжизнения ми труп пред света и да изкрещи на виновните да дойдат, за да видят какво са сторили. Знаеш ли кое е едно от първите неща, които ще направя, щом се сдобия с малко пари? Ще си поръчам при Картие една плочка от масивно злато като онези за идентифициране, които носят някои военни на ръката си, ще си поръчам и златна верижка за нея и знаеш ли какво ще поискам да гравират отгоре? Само това: „Не ме използвайте, за да морализаторствате във вашата литература и във вашите филми. Всичко съм извършил съвсем сам — аз, аз и никой друг“.

— Ти май много разсъждаваш за себе си — каза тя предпазливо.

— Вярно е.

— Истинското ти име не е Ралф Котър, нали?

— Името ми е Пол Мърфи.

— Това го измисли днес.

— Вчера.

— Питам те за истинското ти име.

— Не ти ли е все едно?

— Ами близките ти? Имаш ли близки?

— Не.

— Каза, че имаш брат в Ню Йорк.

— Имам. И сестра имам.

— В Ню Йорк ли е?

— Не знам къде е. Нямам връзка с нея.

— Странно е, че си изгубил връзката със сестра си, но не и с брат си. Струва ми се, че обратното щеше да бъде по-естествено.

— Не познаваш брат ми.

— Ще ми се да се срещна с него. Да се запозная с най-честния човек на света.

— Това също не бяха празни приказки.

— Би трябвало да бъде такъв, за да му повериш записа. С какво се занимава?

— Защо искаш да знаеш?

— Просто така. От любопитство.

Тя отмести поглед от мен и се вторачи в мивката.

Поизправих се във ваната. Попитах я отново:

— За какво ти е да знаеш?

Тя се изсмя, но гласът й прозвуча неестествено.

— Е, аз също имам интереси, свързани с този запис. И срещу мен могат да предявят обвинение в предумишлено убийство — да не би да си забравил какво стана в стопанството на затвора? Просто исках да знам кой е той и с какво се занимава, така че ако нещо се случи с теб, да мога да се свържа с него…

— Ако нещо се случи с мен, няма да ти се наложи да се свързваш с никого. Всичко ще върви като часовников механизъм…

— Не можеш ли да ми кажеш поне с какво се занимава?

— Много си ми сладка — й казах вместо отговор. Супата в кухнята ли я искаш или в спалнята, ще се погрижа да поспиш малко, ще ти приготвя ваната, ще подредя новите ти дрехи, в кой университет си учил, как е истинското ти име, кажи нещо за близките си, за брат си, на когото изпрати записа, с какво се занимава в Ню Йорк — толкова мила, сговорчива и предразполагаща, така дяволски мило, сговорчиво и предразполагащо, така хитро и дискретно подготвяше почвата — но всички мадами постъпват по същия начин, щом загазят или им потрябва нещо, ето ти я божествената домошарска интимност, така постъпват или навират в лицето ти крайното средство, онова, на което разчитат винаги, за да те докопат, а тя вършеше точно това, откак бях дошъл в квартирата, и кой знае откога ме чакаше във ваната, така че да я сваря случайно в естествена голота, откога? — Имаш още да се учиш, малката — казах. — Много бързаш.

— Моля?

— Изглежда новият ти приятел се опитва да разбере у кого е записът, нали?

— За какво говориш?

— За Рийс и Уебър. Снощи заедно скроихте този фарс, те двамата и ти, нали?

— Нима мислиш, че…

— Ядец.

— Как можеш да допуснеш, че бих…

— Ще ми оправиш ли леглото, ако обичаш?

— Виж какво, Ралф…

— Пол.

— Кълна ти се, Пол. В името на баща ми…

— Ще ми оправиш ли леглото, ако обичаш?

Тя стана от тоалетната чиния и пристъпи до ваната.

— Ти сериозно ли допускаш, че бих…

Издърпах една хавлиена кърпа от закачалката и я пернах с нея по лицето.

— Помолих те да оправиш леглото.

— Ох, господи, защо си толкова мнителен? — простена тя на излизане.

II

Мандън дойде да вземе мен и Джинкс от ъгъла до квартирата ни малко след осем. Седеше на предната седалка до цветнокожия красавец Хайнес, който шофираше. Колата едва беше спряла до бордюра на тротоара, и Мандън отвори широко вратата, за да се качим. Подхвърли ми:

— Не мога да те позная. С тези нови дрехи…

— Това е само началото — му отвърнах. — Как си, Хайнес? — попитах, но си мислех: Щом си шофьор на бял човек, трябва да научиш занаята. Да излизаш и да отваряш вратата.

Хайнес извърна глава, изгледа ме, сякаш не ме познава, и не ми отговори. И в очите му не се четеше нищо, но отново изпитах чувството, че е готов да ми скочи като хищно животно. Тръпки ме полазваха всеки път, щом го видя. Какво си въобразяваш, нахално копеле такова, да знаеш, че съм си избрал едно място в средата на черния ти корем, само да си се хвърлил срещу мен…

Попитах Мандън:

— Къде ще се срещнем с Уебър?

— В службата му.

— Обясни ли му каква е идеята ни?

— Не съм. Не искаше да го убеждавам по телефона. Не знам дали ще съумееш да го убедиш и когато се видим.

— Ще го убедя.

— Е, може и да склони…

— Може сам да склони, а може и друг да го склони. Както иска.

— Виж какво, недей да тръгваш с рогата напред — предупреди ме Мандън. — Карай по-спокойно. Остави ме аз да движа нещата. Чуваш ли, Джинкс? Това важи и за теб.

— Чувам.

Мандън се извърна целият назад, за да го изгледа.

— Какво ти става? — попита той.

Джинкс замълча. Намесих се:

— Нали чуваш. Питат те какво ти става.

— Нищо — отвърна Джинкс на Мандън.

— Никога не съм виждал толкова кисели физиономии на едно място — каза Мандън и ме попита: — Какво го е прихванало?

— Нали чуваш. Питат те какво те е прихванало.

Джинкс погледна навън, а аз обясних:

— Завижда за подновения ми гардероб.

— Какво му пречи и той да поднови гардероба си? — рече Мандън. — Не може ли да почака? Точно тази вечер ли трябва да го направи?

— Питат те дали не можеш да почакаш.

— По дяволите. Да си купува колкото ката дрехи иска, но със собствени средства. Парите, с които заложи капана за Уебър и оня тип, бяха мои. Искам си моя дял, щом има пари.

Наведох се напред към Мандън.

— Опитах се да му обясня, че парите, с които съм купил тези дрехи, не са част от общата печалба. Взех ги назаем. Не са от моите.

— Точно така е, Джинкс — потвърди Мандън.

— Джоузеф — поправих го аз.

— Аз му дадох парите назаем, Джоузеф… — Мандън погледна към мен и веднага ми стана ясно, че все още не се е досетил колко струват покупките ми, а това беше повече от четиресетте долара, които ми беше дал. Купих дрехите с двестата долара, взети от Вик Мейсън, двестата долара, които си бях осигурил, за да отида на среща с Маргарет Добсън, но щеше да е чиста загуба на време да се опитвам да им го обясня. От това на Джинкс нямаше да му олекне, а пък и на мен ми беше все едно какво е настроението му. Да върви по дяволите… Нямаше да го мъкна на гърба си още дълго…

— Това ли е пътят за Общинската палата? — попитах.

— Няма да ходим в Общинската палата — отвърна Мандън.

— Нали каза, че отиваме в службата му.

— Така и правим, отиваме към една от службите му.

— А колко служби има той?

— Няколко — отвърна Мандън.

Кабинетът му се намираше на третия етаж на осеметажна сграда. Качихме се, без да използваме асансьора, по съвета на Мандън, но бях сигурен, че всъщност той само се съобразява с предупреждението на Уебър. Сградата беше стара, стълбището — захабено и мръсно. Няколко кантори бяха осветени, Мандън ни поведе по един коридор и накрая ни посочи с палец някаква врата, на която пишеше „Кооперативно кредитно дружество. Заеми“, смигна ни, дебелите му вежди се вдигнаха нагоре и всичко това явно трябваше да ни подскаже къде отиваме. Спря пред следващата врата, на която пишеше „Кооперативно кредитно дружество. Заеми. Служебен вход. Стая 306“. Почука съвсем нормално, без никакъв код, по най-простия начин, Рийс отвори и ние влязохме.

Рийс се усмихна, но не проговори, само затвори вратата. Беше облечен в бял костюм с петна от пот под мишниците и в устата му нямаше клечка за зъби. Уебър седеше зад обикновено бюро. Носеше раиран летен костюм и пушеше цигара. Около бюрото имаше няколко стола, на тавана бавно се въртеше вентилатор.

— Дано да не съм ви затруднил — каза той.

— Не, никак — отвърна Мандън.

Рийс се отдалечи от вратата и дойде при нас до бюрото. Покани ни:

— Сядайте.

Самият той се разположи на един обикновен канцеларски стол, а аз се настаних на някакъв стол с дръжки.

— Сядай — рекох на Джинкс.

Той седна до мен.

— Мисля, че е по-добре да разговаряме тук — подхвана Уебър.

— Каква е тази страхотна идея, Чероки, за която не можеше да ми кажеш по телефона?

— Аз можех да ти я кажа по телефона — кротко му отговори Мандън. — Ти не искаше да разговаряме по този въпрос.

— Добре де, какво имаше предвид?

— Преди да ти обясня, Чарли, искам да те уверя, че ние не сме се захванали да правим нещо, без да го обмислим. Опасно е, но можем да се справим.

— Ако се кооперираме с инспектора — обадих се аз.

Той ме изгледа, но не разбра играта на думи. Обърна се към Мандън и попита:

— Обир ли е?

— Да — отвърна Мандън.

— На какво?

— На автомобила, който събира парите на Роумър.

— На автомобила на Роумър ли? — Той потърси погледа на Рийс. — Защо се спряхте на него?

Мандън вдигна рамене.

— С него пренасят много пари…

— С него пренасят адски много пари… — уточних аз.

— С него пренасят адски много пари — съгласи се Уебър, — но досега никога не са ги обирали. Нима не знаете защо е така? Не можете да ги вземете, без да играе оръжие, а дори и да играе, пак не съм сигурен в изгледите за успех.

— Вие да не си мислите, че сте първите, които са се сетили за това? — попита Рийс.

— Ние сме първите, които ще го направят — заявих аз.

— Откажете се от тази мисъл — посъветва ни Уебър. — Само се опитайте да ги нападнете, и целият град ще гръмне от пукотевицата.

Усмихнах се на Мандън.

— Май ще трябва да кажеш на господина как смятаме да избегнем това.

— Ти му кажи.

— Пукотевица няма да има… в смисъл на престрелка. Гарантирам ти.

— И как ще стане тази работа… ще ги хипнотизираш ли?

— Ето в кое трябва да се кооперираме, инспекторе. С ваша помощ можем да ги хипнотизираме.

— Каква помощ?

— С помощта на полицейски униформи и полицейска кола, кола от пътния патрул…

Уебър издуха пепелта от цигарата си на пода.

— Ще се преоблечете като ченгета, така ли?

— Да.

Той погледна към Мандън.

— Тоя е голям симпатяга.

— Гарантирам ти, че няма да има престрелка — уверих го още веднъж. — По този начин ще ги пипнем без съпротива.

— Виж ти. Наистина е голям симпатяга — продължи Уебър.

— Трябва ни кола от пътния патрул, няколко униформи и две ченгета да ни помагат, истински ченгета — заявих с равен глас.

— За бога, Чероки, стига, знаеш, че имам споразумение с Роумър — сърдито каза Уебър.

Намесих се:

— Ако ще поставяш нещата на такава основа, инспекторе, ще видим зор, докато намерим обект. Не искаш да припарваме до банка или федерална институция, а с всички останали ти имаш споразумения. На какво да се спрем?

— С Роумър имам споразумение — повтори Уебър. — Какво ще стане, когато неговите хора му кажат, че са ги нападнали ченгета? До кого ще се отнесе той според вас? Няма да миряса, докато не му строя за разпознаване и последния полицай на служба тук. Господи, Чероки, може би очаквам прекалено много, като се надявам новият да мисли с главата си, но за теб няма никакво извинение, че не употребяваш твоята…

— Инспекторе, какво те кара да смяташ, че неговите хора ще му кажат нещо? — попитах аз.

Той и това не можа да схване.

— Естествено, че ще му кажат. Все ще трябва да му обяснят нещо. Можеш да подкупиш един човек, можеш да заплашиш двама, но не и четирима.

— Има начин да млъкнат и без да ги заплашваме.

Сега вече всички проумяха за какво става дума. Уебър и Рийс се спогледаха и за момент настъпи тишина.

— А това как може да се уреди? — заинтересува се Уебър.

— Много просто. Трудното е друго — да се измисли какво да направим, за да не намерят и идентифицират четирите трупа и колата. Това ще трябва да се обмисли, но до утре ще дам отговор и на този въпрос. — Чух Рийс да въздиша тежко, но наблюдавах Уебър. На устата му се появи нещо бяло. — Обещавам ти, инспекторе, ако не може да стане чисто, така че дори ехо да не се чуе, ще се откажа на минутата.

— Четирима души да изчезнат просто ей така. Според мен не може да не се чуе.

— Ехото — обади се Мандън — не е доказателство.

Рийс каза:

— Ако наистина е така чисто, инспекторе, никой не може да докаже нищо.

Погледнах го и му кимнах одобрително, макар и изненадан. Бях започнал да мисля, че няма собствено мнение. Уебър беше забил поглед в бюрото.

— Напълно ми е ясно, инспекторе, че в този случай подозрение към теб с равнозначно на доказателство срещу теб. Но никой нищо няма да заподозре. Те просто ще изчезнат. Що се отнася до Роумър, пред него ще поддържаш версията, че са отмъкнали парите и са избягали.

— Той никога няма да повярва на такава версия…

— Защо да не повярва? И друг път се е случвало, а вероятно и на него самия. Кой е той, че да не му отмъкнат парите? Свети Франциск Асизки ли?

— Според теб колко пари пренасят?

— Мандън знае повече от мен по този въпрос.

— Не по-малко от петнайсет бона.

— Боже мой — възкликна Уебър, — четирима души за петнайсет бона…

— Ако така ще оценяваш нещата, не пропускай буика — казах малко раздразнено. — И той трябва да изчезне. Дори един употребяван буик в днешно време струва повече от тия четири мутри. — Уебър погледна към Мандън, доста разтреперан. — Ти за каква работа мислиш, че сме дошли да говорим с теб? За кварталната дрогерия ли? Или за бензиностанцията? Или как да отмъкнем дамската чантичка на някоя баба?

— Това повече ще подхожда на теб — сряза ме той. — Самонадеян непрокопсаник, само за убиване на хора знаеш да приказваш…

— Ти пък откога имаш толкова много скрупули?

Джинкс ни зауспокоява:

— По-кротко…

— Е, хайде, хайде — обади се и Мандън.

— Вие да мълчите! Бил съм самонадеян непрокопсаник, така ли? — обърнах се към Уебър. — Ти май на нищо не щеш да се научиш, а? От самото начало в това ти е грешката — че ме взе за такъв. И затова се хвана в канапа. Аз не съм смотан дилетант, който си играе в покрайнините на престъпния свят и събира емоции, като гледа какво правят другите; и аз съм професионалист като тебе. Какво значат тези мутри за мен? Нямам скрупули спрямо тях, както и ти не се смущаваш да изнудваш, а после да стреляш в гръб, за да не би някой да пропее…

Уебър побесня — личеше си по целия му вид и по израза на лицето му. Рийс също го забеляза, отстъпи назад и посегна към задния си джоб.

Джинкс се измъкна от стола, на който седеше, и се сниши встрани от бюрото, а Мандън се втрещи от изненада.

Обърнах се към Рийс и се изсмях.

— Стига си разигравал театър, глупак такъв. Шефът ти те видя. Ти си герой…

— Разкарай тоя дивак оттука, Чероки — проговори Уебър. — Вразуми го.

Мандън ме подкани нервно:

— Хайде, Ралф.

— Пол — поправих го аз.

— Добре. Пол. Хайде, по дяволите…

— Чакай малко. Вече можеш да се покажеш, Джоузеф — обърнах се към Джинкс. Той се върна крадешком на стола си. — Седни, Чероки, и ти, инспекторе, се успокой. Защо е необходимо да се крещи, да се вика и да се нанасят обиди всеки път, когато се срещнем? Ясно е, че ме ненавиждаш от все сърце, но не бива да се държиш така…

— Засега така ще я караме — отговори той.

— Е, и аз не мога да те гледам — защитих самолюбието си, — но това не би следвало да представлява кой знае какъв товар за когото и да било от нас, защото нашите приятелски взаимоотношения не са светски, а професионални. Съвсем спокойно можем да се понасяме един друг, при положение че става дума за печалба. Естествено, при твоите разнообразни интереси печалбата не е толкова силен подтик, колкото при мен. Вследствие на това за мен тя е по-важна, отколкото за теб. Ако се опиташ да разбереш това, ще ти стане ясно и поведението ми, за което се извинявам. — Зяпаше ме, без да мигне. Ръката на Рийс вече не стоеше на кръста му. Продължих: — Не искам да подлагам на риск споразумението ти с Роумър. Знам приказката за гъската, която снасяла златни яйца, не по-зле от теб. Тази работа беше предложена, при положение че се осигури безследно и безвъзвратно изчезване…

— В нашия град цари доволство. Всички се разбираме: прокурорът, моите хора, всички. Вестниците не ни тормозят, нямаме подбудители към реформи и искаме положението да не се променя. Не искаме никой да предизвиква подозрения. Не искате нашите хора да започнат да си прерязват гърлата…

— Моля ти се, инспекторе — прекъснах го аз. — Подобна лоялност е много трогателна, но ти всъщност се тревожиш за друго — как да изчезнат безследно хората на Роумър и автомобилът му. Не е ли така?

— Все някой някога ще ги намери. Все нещо ще се намери.

— Ако има и най-малката вероятност за това, няма да предприемаме нищо. Дори най-малката вероятност. Ти сам ще прецениш и никой няма да ти се меси.

— Как ще го направиш? — попита Рийс.

— Още не съм го измислил. Дайте ми време до утре. Полага ми се, нали? — Погледнах към Уебър. — Полага ми се, нали?

— Така да е. И гледай да не пропуснеш да ми се обадиш по-напред.

— Ще ти се обадя.

— Ти имаш грижата за това, Чероки — обърна се той към Мандън.

— Ще се погрижа.

Станах и си запалих цигара. Пожелах им лека нощ.

Рийс се запъти към изхода, за да ни изпрати.

— Снощи добре ли прекарахте с Холидей? — попитах на вратата. Той не отговори. — Трябва да й се обадиш. Иска да ти съобщи нещо. Имена, адреси, такива работи…

Излязохме и тръгнахме по коридора. Мандън като че ли искаше да ме заговори на няколко пъти, но не го направи. Слязохме пеша по стълбите, минахме през фоайето и излязохме на улицата.

Хайнес ни чакаше в колата, видя ни, че приближаваме, но не се и помръдна, за да отвори, макар и отвътре.

— Защо не научиш това момче да излиза и да отваря вратата? — подхвърлих на Мандън.

— Ох, за бога, защо не спреш да ораторстваш? — отвърна ми той. Отвори сам вратата, при което ние с Джинкс се настанихме на задната седалка, а този път и той седна при нас. Хайнес се обърна към него, за да получи нареждания. Мандън ме попита:

— Къде искаш да отидем?

— Да се върнем до квартирата, за да вземем Холидей.

— Холидей ли? За какво ти е?

— За да отпразнуваме. С музика. Да почетем нейната вярност. Нейната голяма вярност…

— Карай обратно там, откъдето ги взехме — нареди Мандън на Хайнес.

Черният му шофьор запали колата и потеглихме.

— Не би следвало да губиш времето си във веселби — провокира ме със сарказъм Мандън. — Имаш да мислиш.

— Студена пот ме облива, като се сетя за това. Лошо ми стана от притеснение. Какво, какво, какво да направя?

— Искаш ли да ти кажа нещо, приятелю! Уебър не е от хората, с които можеш да се разпореждаш…

— Кастрираният колос.

— Някой ден съвсем ще прекалиш.

— Така ли? Не се умърлушвай — обърнах се към Джинкс, който гледаше през прозореца. — Нямаше как да знаеш, че оня няма да стреля.

— Кучи син… — процеди той в отговор.

Засмях се. Казах му:

— Някой ден съвсем ще прекалиш.

— Така ли?

Свиреше оркестърът на Хенри Холстед. Изпълняваха сладникава музика, не по вкуса ми, но ритъмът беше подходящ за танцуване. Беше танцов ресторантски оркестър, но след като изслушах осем такта, разбрах, че е по-добър от повечето подобни състави. Хармонираше добре и следваше подходящ за движението на тялото ритъм. Когато влизахме, свиреше „Танцувам със сълзи в очите“, дансингът беше препълнен, залата — полутъмна. Салонният управител ни заведе на една маса до естрадата. Беше прекалено близо. Попитах:

— Нямате ли друга маса, по-далеч от оркестъра?

— Не, сър — отвърна той. — Много се извинявам. Може би по-късно…

— А в сепаретата там горе? Няма ли маса в галерията?

— Съжалявам, сър.

— И тук е добре — обади се Мандън.

Салонният управител издърпа стола на Холидей, за да седне, ние с Мандън също се настанихме, управителят постави пред всеки от нас по един огромен лист с менюто, а помощник-сервитьорът незабележимо започна да подрежда масата.

— Вечеряли сме — казах на салонния управител.

Помощник-сервитьорът започна да прибира салфетките.

— Оставете салфетките — казах аз.

Той погледна към салонния управител, който му кимна, помощник-сервитьорът ги постави на мястото им и започна да налива вода. Салонният управител повика със знак един сервитьор и се оттегли.

— Аз искам сандвич на етажи — каза Холидей.

— За дамата сандвич на етажи — поръчах на сервитьора.

— … и уиски с кока-кола — добави тя.

— Уиски с кока-кола ли? — попитах. — Няма по-извратено питие от това…

— Аз това искам.

— Тази вечер ще го получиш. Уиски с кока-кола за дамата — поръчах на сервитьора.

— А за вас, сър? — попита ме той.

— Коняк. Искаш ли нещо за ядене? — обърнах се към Мандън.

— Кафе.

Сервитьорът кимна.

— Гледайте конякът да е „Деламен“ — обадих се аз.

— Да, сър, „Деламен“.

Мандън се огледа.

— Музиката е добра — отбеляза той.

— И Чероки е музикант — казах на Холидей.

— Наистина ли? — попита го тя.

— Не съвсем…

Аз продължих:

— Музикант е, музикант е. Барабанист. Само да видиш какъв комплект барабани има в стаята си.

— Това беше хонорар — засмя се Мандън. — Един човек ми ги даде вместо хонорар…

Погледнах Холидей. В сиянието на малката настолна лампа лицето й изглеждаше приятно по особен начин, приятно в смисъла, който свързваме с карираните памучни престилки, кошниците за пазаруване, универсалните магазини, улиците с брястове по тротоарите; лице на душичка, на момиче, което се влюбва веднъж в живота си. Е… Маргарет Добсън се намираше вече далеч в миналото — рана в паметта ми — и само Холидей беше останала, Холидей Вярната, най-малкото, когато не я изпускаш от погледа си…

Попитах я:

— Искаш ли да потанцуваме?

Тя кимна.

— Ще ни извиниш ли, Чероки?

— Отивайте.

Станах, издърпах стола й и я последвах към дансинга. Започнахме да танцуваме в края, близо до първите маси. Тя умееше да танцува. Усещаше движенията ми. Казах й:

— Много добре танцуваш.

— Благодаря за комплимента — отвърна тя доволно. — И ти танцуваш добре.

— Някога и аз… — Изпуснах се, но се усетих и млъкнах.

Тя отдръпна глава от рамото ми и ме погледна.

— Какво си правил някога?

— Някога и аз ходех често на танцови забави.

— Нима? Аз също.

Танцувахме все в края на пълния дансинг. Тя беше повече от добра. Беше отлична танцьорка.

— Много е гот — каза тя.

— Това е само началото.

— Жалко, че Джинкс не дойде.

— Защо да е жалко?

— Ами остана в онази квартира. Знам какво значи…

— Сам си е виновен. Недей да хабиш съчувствието си за него.

— Не го хабя.

— Добре де, не се тревожи за него.

— Не се тревожа.

Но аз се тревожа за него, мина ми през ума. И за теб се тревожа. Реших да й обясня:

— Още е кисел заради парите, които похарчих за дрехи. Мисли, че съм ги скрил от него. Той е киселяк. Не разваляй вечерта с приказки за него…

— Какво стана с Уебър? Всичко наред ли е?

— След като аз съм се заел с него ли? Не ставай глупава.

„Танцувам със сълзи в очите“ свърши с неколкократно повторение на една фраза, последваха ръкопляскания, оркестърът приключи за момента и танцуващите се разотидоха към масите си.

Хванах Холидей и я преведох между хората. Беше весела и щастлива. Смееше се мило и ме галеше по ръката, с която я придържах. Усмихнах й се, погладих рамото й. Но този път не можеше да ме излъже…

Питиетата бяха на масата. Мандън вече бе отпил от кафето си. Казах му:

— Радвам се, че не си оставил кафето ти да изстине. Студеното кафе нищо не струва…

— Не знаех колко ще се забавите — отговори ми той и не си направи труда да стане и да дръпне стола на Холидей, дори през ум не му мина. Как можех да очаквам черният му прислужник да има прилични обноски, след като работодателят не можеше да се похвали с такова нещо.

Помогнах на Холидей да седне на мястото си, аз също се настаних и вдигнах чашата си с коняк.

— За успеха…

Мандън само кимна кисело, но Холидей се чукна с мен. Отпих от коняка, огледах се къде е сервитьорът и му направих знак да дойде.

— Не е ли от желаната година? — попита Мандън.

— Дори не е желаният коняк.

— Заповядайте, сър — застана до мен сервитьорът.

— Поръчах коняк „Деламен“.

— Това е „Деламен“, сър…

— Това е „Мартел“. Донесете ми „Деламен“.

— Моля за извинение, сър, но…

— Ако обичате, да не спорим…

— Добре, сър, ще го сменя… — каза той тихо и се отдалечи с чашата.

Мандън ме изгледа подигравателно и с чувство на превъзходство. Вече не се дразнеше, забавляваше се.

— Виж ги ти… — възмутих се аз. — Лъснал съм се, дошъл съм в първокласно заведение. Защо не ми сервират това, за което си плащам?

— Ти сигурен ли си, че знаеш какво искаш?

— Да, съвсем съм сигурен. Как е твоето фантастично питие? — запитах Холидей.

— Хубаво е. Опитай го…

Опитах го. Приличаше на петмез, направо да ти се повдигне.

— Кошмарно е. Къде си се научила да го пиеш?

— В Тексас. Живях там две години. Пиехме го, като ходехме да гледаме бейзбол. Изливахме бутилки кока-кола до половината, допълвахме ги с уиски и ги носехме със себе си на състезанията. На шестата част вече не знаехме къде се намираме…

— Нищо чудно. Как си се намерила в Тексас?

— Влюбих се в един спортен журналист. Заминах при него, за да се оженим.

— Не знаех, че си била женена.

— Не съм била женена. От работа и от сваляне с всяка жена в града не му остана време да се ожени за мен. Използваше ме, за да попива с мен сълзите си, сякаш бях носна кърпичка. Особен тип беше, но… чудесен. Гений.

— Какво стана с него?

— Замина за Холивуд. Станал е статист или нещо подобно.

— Това досажда ли ти? — попитах Мандън.

— Слушам с голям интерес.

Сервитьорът дойде с нова чаша коняк.

— Извинявам се, сър. Предишната чаша наистина беше „Мартел“. — Сега се държеше по-почтително. Промяната в поведението му беше очебийна. — Това е „Деламен“, сър.

Погледнах към Мандън и се усмихнах, вдъхвайки аромата на коняка. Отпих. Беше „Деламен“.

— Сега добре ли е, сър? — попита сервитьорът.

— Повече от добре. Превъзходно е. Благодаря.

— Аз ви благодаря, сър — каза той и се отдалечи.

— Прощавай за тази проява на самолюбие — рекох на Мандън.

— Тъй… Значи освен всичко друго ти си и познавач…

— Моля те, Чероки. Старая се с всички сили да се държа скромно. Не започвай да ме ласкаеш. Ще разцъфна като майска роза.

Той изсумтя и отпи от кафето си, аз също отпих от коняка си и се усмихнах на Холидей, която отпиваше от уискито с кока-кола, и точно в този миг идеята се пръкна в главата ми, появи се от нищото, прелетя над главите на хората по масите, удари ме по челото и изведнъж осъзнах, че въпросът какво да направим с четирите трупа и буика е решен. Казах:

— Моля да ме извините. — Оставих чашата си и станах.

Холидей и Мандън толкова се изненадаха, че не проговориха.

Излязох във фоайето и попитах пиколото къде е телефонът. Той ми посочи, взех пет монети по пет цента от администратора, влязох в кабината и потърсих в указателя номера на сервиза на Мейсън.

— Няма го — отговориха ми от другия край на линията. Попитах:

— Знаете ли къде е?

— Не. Кой се обажда?

— На телефона е Пол Мърфи. Кой е там? Ти ли си, Нелс?

— Да, тук е Нелс.

— Нелс, аз бях взел зефира, спомняш ли си?

— Спомням си.

— Нямаш ли представа къде може да бъде Мейсън?

— Не…

— Можеш ли да ми дадеш домашния му телефон?

— Да. АР 6–1812.

— АР 6–1812.

— Точно така…

— Благодаря ти, Нелс…

Затворих и набрах АР 6–1812. Никой не се обади. Изчаках да звънне седем-осем пъти, но пак не ми отговориха.

Затворих и отново се обадих в сервиза. Нелс вдигна слушалката.

— Нелс, у Мейсън никой не отговаря. Нямаш ли представа къде може да бъде.

— Не, нямам.

— Вечер не ти ли се обажда понякога?

— Не. Много рядко. Можеш да го потърсиш в едно заведение. „Персийската котка“. Може да е там…

— Благодаря.

Затворих, намерих в указателя номера на „Персийската котка“ и го набрах. Веднага вдигнаха слушалката, чу се женски глас, музика, говор.

— Вик Мейсън там ли е?

— Кой?

— Мистър Вик Мейсън. Не го ли познавате? Накуцва…

— Да, познавам го, но не мога да ви кажа дали е тук, или не…

— Бихте ли попитали управителя?

— Нямаме управител…

— Имате ли портиер?

— Да.

— Бихте ли го попитали?

— Почакайте малко така… — каза жената отегчено. Чух я, че говори с някого, и след минута се обади мъжки глас:

— Ало, да? Портиерът е на телефона…

— Опитвам се да открия Вик Мейсън. Познавате ли го?

— Да, познавам го.

— Там ли е?

— Не съм го виждал днес…

— Обикновено там ли прекарва вечерта?

— Да, доста често…

— Мислите ли, че ще дойде тази вечер?

— Не знам…

— Е, благодаря.

Затворих и се върнах на масата. Холидей и Чероки ги нямаше. Оркестърът се беше върнал на естрадата и изпълняваше „Душа и тяло“, дансингът отново се беше изпълнил. Казах си, че сигурно и те танцуват, и изобщо не се замислих повече, седнах, взех коняка си и ги зачаках да се върнат, за да тръгнем към „Персийската котка“.

Сервитьорът протегна ръка над рамото ми и постави сметката на масата пред мен.

— Дамата и господинът казаха да я дам на вас, сър…

— Те къде са?

— Отидоха си, сър.

— Къде отидоха?

— Не ми казаха, сър…

— Искаш да кажеш, че няма да се върнат?

— С такова впечатление останах. Тръгнаха си доста набързо…

— Да вървят на…

— Казаха, че за вас ще е удоволствие да платите сметката…

— Няма да е удоволствие, но ще я платя.

Извадих десетдоларова банкнота от джоба си и я поставих върху сметката.

— Достатъчно ли е?

— О, да, сър. Благодаря ви много.

Изпих наведнъж останалия коняк, станах и напуснах заведението, минах през фоайето на хотела, излязох на тротоара и отидох при портиера, облечен в ливрея — човека, който си изкарваше хляба, като отваряше врати.

— Излязоха ли току-що мъж на средна възраст и хубаво момиче? Мъжът е нисък, с дебели вежди. Колата им е зелен крайслер с цветнокож шофьор.

— Компанията, с която дойдохте ли?

— Да.

— Тръгнаха си преди няколко минути.

— Разбра ли накъде отиват?

— Не, сър.

— Повикай ми такси.

Той наду свирка, която наистина свиреше, размаха облечената си в бяла ръкавица китка — едно такси бавно приближи и спря пред сенника на входа.

Портиерът ми отвори вратата и след като се качих в таксито, му подадох четвърт долар. Мислех си: Да вървят по дяволите и Холидей, и Чероки…

— Накъде, сър? — попита ме шофьорът на таксито.

— Към „Персийската котка“.

Той се обърна и ме изгледа. Стори ми се, че не ме е разбрал. Попитах го:

— Знаеш ли къде се намира „Персийската котка“?

— Да.

Оказа се, че „Персийската котка“ се намира близо до складовете за продажба на едро (на няколко пресечки от сервиза на Мейсън, както щях да разбера по-късно), притисната между халетата и големите неизмазани сгради, потънали в мрак. Съвсем пуста, улицата също тънеше в мрак и когато шумът от далечното автомобилно движение на няколко пъти успяваше най-сетне да стигне дотук и да се промъкне през отворените прозорци на таксито, той прозвучаваше самотно, вяло и немощно, сякаш бе преминал през огромни пространства.

Шофьорът на таксито отвори широко вратата, излязох, минах отпред, платих му и след малко единствените шумове, които долавях, бяха от веселбата в „Персийската котка“; прекосих тротоара и влязох в малко фоайе, което приличаше на театрална ложа с моравочервени завеси и цветни фотографии на две голи жени в естествена големина — едната права, другата полегнала. Сега ми стана ясно защо шофьорът ме беше изгледал така — „Персийската котка“ беше свърталище на хомосексуалисти. Прекосих фоайето към входа на самото заведение, където беше прехвърлена верига, покрита донякъде с моравочервено кадифе.

Вътре беше тъмно, задушно, носеше се воня, сякаш е пълно с пълзящи насекоми и влечуги. Някъде в сумрака оркестър от три-четири инструмента произвеждаше музика, помещението беше препълнено и шумно. Постоях така за миг, за да реша дали да вляза, но Мейсън ми беше много нужен и накрая си казах, че ако не вляза и не уредя въпроса, ще се притеснявам цялата нощ, затова се пресегнах да откача кадифения шнур; в същото време някакъв мъж, облечен в шалвари и със силно гримирани очи, протегна ръка към веригата и проговори иззад яшмака си:

— Сам ли сте?

Познах гласа. Беше портиерът, с когото бях говорил по телефона преди малко, но тогава гласът му не ми се стори като на сбъркан.

— Сам ли сте?

И сега отново ми прозвуча нормално.

— Сам съм.

Той вдигна веригата, за да вляза.

— Чакайте да си помисля… — рече той и подпря брадичка върху пръстите на дясната си ръка, като че ли разсъждаваше къде да ми намери място, но аз знаех, че ме преценява — приятел или враг, случаен гастрольор или местен талант, чешит или изследовател…

— Мисля, че с вас говорих по телефона преди малко. Търсех Вик Мейсън. Той дойде ли вече?

— А, значи вие бяхте. Приятел ли сте на Вик?

— Познаваме се покрай работата. Той тук ли е?

— Да, тук е — усмихна ми се той и откачи кадифената верига. — Последвайте ме…

Последвах го. Никога не бях виждал накуп толкова много сбъркани от двата пола. Това си беше тяхно свърталище и те изпълваха всяко кътче — надвесени над масите, облегнати на масите, насядали по масите, препречили пътеката между тях, завзели тесния дансинг; от тях се разнасяха различни парфюми и се събираха в една лъстива сладникава топка, която отскачаше ту от стените, ту от тавана, ту от пода. Това си беше тяхно свърталище и тук те можеха да се отпуснат без задръжки. Тук не ги преследваха враждебните лица на света денем, нямаше ги презрителните погледи на света денем, нямаше го безмилостното неразбиране на света денем… Това си беше тяхно свърталище и чрез него вътре в него те си бяха изградили естествената защита, която природата дава на своите слаби създания — откъснатост и непроницаемост. Пробивах си път през тази смееща се, викаща тълпа, в която сега бях единственият човек със задръжки, нещастното съставче продължаваше да се старае да надвие над шума с музиката си, портиерът в шалвари продължаваше да ме води напред и изведнъж направих едно необикновено откритие. Преди малко почувствах някаква погнуса, някаква отврат, но сега те бяха изчезнали, собствената ми сила и мъжественост, с които бях толкова горд на влизане, с които можех да докажа отликата си от тях, сега подчертаваха единствено приликата между нас. Всеки има в душата си по някое сумрачно петънце, у всеки мъж има хомосексуални наклонности, това е неизбежно, не може да се промени, единственото, което се променя, е силата на тези наклонности, но у мен те не бяха възбудени, нито дори лекичко, съществуваха и все пак нищо тук не ги подклаждаше. Не. Приликата произлизаше от общочовешкото, от душата, от… Те също бяха бунтари, но насочваха бунта си навътре, а моят изригваше навън; тяхната сила не беше разрушителна, а моята убиваше…

— Я виж ти — разпознах гласа на Мейсън. — Кой бил тука…

Беше се настанил в едно ъглово сепаре заедно с още пет човека, а мястото беше само за четири. От гърлото на бутилка за вино в плетена кошничка стърчеше запалена свещ, а на голата маса забелязах пълни чаши.

— Мога ли да те видя за малко, Вик?

— Mais oui, mais oui — засмя се той, вдигна глава и се провикна с „Хей, Лорейн!“ към портиера в шалварите, който ме беше превел до неговата маса.

— Седни да пийнеш едно — покани ме той и се попремести на седалката, като се опита да избута другите, за да ми направи място.

— Важно е, Вик — казах.

— Хайде де, седни, за бога! — зафъфли той престорено. — Хей — обърна се той към другите на масата, — това е Пол Мърфи.

— Приятно ми е — казах, те се усмихнаха и ми кимнаха доста въздържано. Тримата младежи, които седяха заедно от едната страна на сепарето, бяха просташки женствени, носеха крещящи вратовръзки с големи двойни възли, яките на ризите им бяха с четири номера по-широки, отколкото трябваше, лицата им бяха излети по сладникавия, приповдигнат естетически калъп, налаган от снизходителните любещи майки, ще речеш, че са взели занаята на Челини. От страната на Мейсън до него седеше жена — около трийсетгодишна, с изсечени, мъжки черти, а в ъгъла — един мъж. Мъжът беше Рей Прат — агентът, едното от ченгетата, които съвсем наскоро причакваха Джинкс в сервиза на Мейсън.

— Какво искаш? — попита Лорейн.

— Искаме чаша за моя приятел — отвърна Мейсън.

— Какви са тия викове… — замърмори портиерът. — Аз да не съм келнер, моята работа не е да сервирам. Като искаш чаша, повикай келнер.

— Тогава бъди така добър да изпратиш някой келнер.

Лорейн изфуча навън.

— Недей, Вик, благодаря ти. Неприятно ми е, че ти се натрапвам по този начин, но става въпрос за нещо важно. Нека да поговорим за минутка, ако обичаш.

— Добре… — надигна се той от мястото си.

— Довиждане… — обърнах се към компанията около масата.

Пробих си обратно път към фоайето и се спрях пред едната от фотографиите — тази с полегналата гола жена.

Мейсън дойде при мен. Заговорих тихичко:

— Вик, захванали сме се с една работа. Нещо голямо.

— Кои сте вие?

— Знаеш кои. Искам да разбера едно нещо. Мислиш ли, че ще можеш да наемеш един автомобиловоз за ден-два?

— Автомобиловоз ли? За какво ти е автомобиловоз?

— Трябва ми. Можеш ли да наемеш отнякъде един автомобиловоз?

— Вероятно ще…

— Но без шофьор. Само автомобиловоз. Шофьор не ни трябва. Сами ще си го караме.

— Ще се захванете с пренос-превоз на автомобили, така ли?

— На един автомобил. Само на един. Твоето не се губи, аз съм насреща. Мислиш ли, че ще можеш да го уредиш?

— Предполагам, че ще мога.

— Каква е вероятността?

— Предполагам, че ще го уредя. Но ще разбера утре сутрин.

— По кое време сутринта? Кога най-рано ще можеш да разбереш?

— Много си се разпъргавил за тази работа, а?

— Да, разпъргавил съм се. Ще спя по-добре, ако знам, че можеш да уредиш нещо.

— Сигурно ще успея да уредя. Но не мога да се обадя преди осем и половина сутринта.

— Значи си сигурен, че ще ти го дадат, а?

— Да.

Потупах го по гърба.

— Благодаря, Вик. Много ти благодаря. Олекна ми.

— Ела да изпием по едно.

— Трябва да поспя малко, Вик. Не знам откога не съм спал, не знам откога не съм се отпускал и дано тази вечер да ми се отдаде такава възможност. Ще ти се обадя сутринта.

Потупах го отново по гърба и излязох на тъмната улица; тръгнах към отразените в небето светлини, които сочеха центъра на града, а пипалата на веселието от „Персийската котка“ все още се протягаха към мен…

В хотел „Сейнт Чолет“, където все още свиреше оркестърът на Холстед, си наех стая, платих предварително и бях поведен по коридорите от пиколо с много младежки вид.

Той отключи вратата, запали осветлението, отиде до банята, запали осветлението и там, върна се, притвори прозореца, издърпа хубаво транспаранта, а после разгърна завивките на леглото. Опъна ги и застана мирно.

— Това ли е всичко, сър?

— Да, благодаря. — Извадих половин долар.

Той пристъпи напред и взе парите.

— Наистина ли сте сигурен, че това е всичко? — попита ме отново.

— Да, сигурен съм.

Сега вече ми смигна недвусмислено. Рекох му:

— Не тази вечер, синко.

Пиколото си излезе. Не знаеше, че за пръв път от години имах пълната свобода да спя в самостоятелна стая, че точно тази нощ нямам нужда от никаква мадама.

Влязох в банята, пуснах водата във ваната, излязох и вдигнах слушалката на телефона.

— Моля да ме събудите в седем и половина.

— В седем и половина. Добре, сър.

Затворих телефона и започнах да се събличам. Не мислех нито за Холидей, нито за Чероки. Да вървят по дяволите. Мислех си за утрешния ден.

III

Малко преди осем вече бях в сервиза на Мейсън.

— Провери ли за автомобиловоза?

— Свързах се, но не го дават под наем само за един ден. Можеш да го задържиш и един ден, но ще трябва да платиш наема за три.

— Ами шофьорът? Ще трябва ли да наемем и шофьора?

— Без шофьор.

— Това е чудесно. Господи, чудесно е.

Той ме изгледа с много сериозен вид.

— Искате да задигнете нещо ли?

— Ти за какъв ме мислиш — аз с такива глупости ли ще се занимавам? Кога можем да го вземем?

— Не съм ги питал кога. Питах ги дали изобщо можем да го вземем.

— Боже мой. Вик, нали ти казах, че е важно.

— Изобщо не си ми казвал кога. Попита ме мога ли…

— Добре. Сега можеш ли да се обадиш отново? Ще го наема от днес. Още сега.

Той взе слушалката и набра някакъв номер.

— Ало. Може ли да ме свържете с Рафърти? — Почака половин минута и отново заговори: — Рафърти, пак се обажда Вик Мейсън. За автомобиловоза. Кога можеш да ми го дадеш? — Послуша за миг, после попита:

— Тази сутрин ли? Много добре. Докарай го тук. — Отново послуша и рече: — Да, разбрах за цената. Седемдесет и пет за три дни, три дни минимум. — Каза „дочуване“ и затвори.

— Това ме устройва — обадих се веднага.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Първо трябва да се уточнят някои подробности и тогава ще ти кажа.

— И от мен можеш да наемеш някои неща, знаеш го, нали?

— Знам го. Искам да наема зефира. Тук ли е?

— А къде искаш да е? Да измъква някого от стопанството на затвора ли?

Засмях се. Казах му:

— Приготви ми го.

Той излезе.

Намерих в указателя домашния телефонен номер на Мандън — ВА 1–9055, и го набрах. Иззвъня няколко пъти, преди да се обади дрезгав глас.

— Ало! Чероки?

— Кой е?

— Пол се обажда.

— Пол… Пол… — несигурно повтори той.

— Същият, когото зарязахте снощи. Същият, който плати сметката…

— Аха, познавачът. Ти къде се изгуби?

— Това е дълга и омайваща история. Сега слушай. Чероки. Започваме. Всичко е обсъдено, но трябва да действаме бързо. Искам да се срещнем в кабинета на Уебър в девет и половина.

— Чакай малко — прекъсна ме той. — Не знам Уебър по кое време ходи на работа. Може да не е там в девет и половина…

— Твоята задача е да уредиш да бъде там.

— Да, добре — съгласи се той с нежелание. — Ще направя каквото мога.

Проверих какъв е номераторът на жилищния блок „Маракийш“ — УЕ 4–6247, набрах го и поисках да ме свържат с апартамент 114. Обади се Джинкс.

— Как си, синко?

— Откъде, по дяволите, се обаждаш?

— От центъра. Холидей там ли е?

— Спи.

— Остави я да спи. Чакай ме пред блока след петнайсет минути.

— Какво става?

— Ще ти обясня като дойда. И да се пооблечеш. Опитай се да излезеш, без да будиш Холидей — добавих, преди да сложа слушалката на мястото й.

Влязох в самия сервиз. Мейсън беше застанал до зефира.

— Колата е наред — рече той и ме изгледа. — Снощи ти пожъна голям успех. Две от момчетата много те харесаха.

— Много са млади за мен.

— Млади да са, че да ги научиш, това е моят девиз.

Недей да му се ядосваш сега, си казах. Не забравяй, че и той е бунтар. От една порода сте, психиката ви е една и съща. Сега това ти е ясно. Отговорих му само:

— Ще се видим тия дни.

Бях тръгнал да заобиколя зефира, за да се кача, когато от съседната кола излезе някакъв човек и тръгна към Мейсън:

— Само това беше, Вик. Запушила се захранващата тръба.

Познах единия от полицаите на Езра Добсън, едното от ченгетата, които ме бяха сгащили в онази спалня.

Той се вторачи в мен. Изтръпнах, макар и не много силно. Мейсън забеляза, че сме се втренчили един в друг.

— Пол, ръкувай се с моя зет — Тео Зъмбро. Запознай се с Пол Мърфи, Тео… — представи ни той един на друг.

— Приятно ми е — рече Зъмбро.

— На мен също. — Стиснахме си ръцете.

— И да му кажеш „мерси“. Че ако не беше той, сега нямаше да си тука.

Започнах да включвам за какво говори. Зетят, Зъмбро беше дал автомата, който послужи на Холидей в стопанството на затвора.

— Това е Ралф Котър — обясни му Мейсън.

— Аха! — изненада се Зъмбро.

Запитах се защо, по дяволите, продължавам да треперя. Пред мен стоеше просто поредното продажно ченге. Зъмбро се опитваше да направи връзка между затворническото стопанство, онази спалня, Маргарет Добсън и мен, но не успяваше. Опита се да завърже разговор:

— Е… значи вече си тук, а?

— Появявам се там, където най-малко ме очакват. Ще се видим пак.

Качих се в зефира, запалих и тръгнах на заден ход. Когато се приближих до изхода, смених скоростите и им махнах.

Те също ми махнаха. Зъмбро не сваляше поглед от мен.

Почудих се: докъде, по дяволите, ще доведе това.

Джинкс ме чакаше пред жилищния блок, пременен в най-хубавите си дрехи.

Прехвърлих се на другата седалка.

— Ти карай.

— Какво става? — попита ме той, докато се настаняваше зад волана.

— Започваме. Приключихме с подготовката. — Затворих вратата и той подкара бавно зефира. — Успя ли да се измъкнеш, без да те усети Холидей?

— Да.

— Това е добре. Още една разправия с нея, и ще ми сложат усмирителна риза. Снощи разбрах какво не й е наред.

— Какво е то?

— Бяла е влюбена в спортен журналист.

— Какво общо имат двете неща?

— Една мадама никога не може да превъзмогне любовта си към спортен журналист. Не може да се освободи от спомена. Остава й белег за цял живот. Карай към Общинската палата, ако обичаш.

— Към Общинската палата ли?

— Към кабинета на Уебър. Към неприкосновената килия на самия Далай Лама.

— Значи най-сетне си измислил нещо?

— Познаваш ме, Джинкс.

— Какво си измислил?

— Ще научиш след малко. Ще ти подскажа едно нещо, за което можеш да помислиш и ти. Опитай се да се сетиш за някое място тук наблизо, където да скрием буика за шест-седем часа, така че да няма риск някой да го види, да няма абсолютно никакъв риск някой да го види.

IV

Не спрях пред вратата с надпис „Отдел «Убийства»“. Продължих по коридора към следващата — вратата към личния кабинет на инспектор Уебър — и почуках.

— Влез — чух гласа му.

Отворих и влязохме заедно с Джинкс.

Уебър седеше зад бюрото си, кисел както винаги. Мандън беше заел стола встрани от него. Рийс стоеше прав с гръб към прозореца и със скръстени ръце.

— Добро утро — поздравих тихо, за да не прозвучи нахално или предизвикателно — защо, по дяволите, да ги дразня, но от това Далай Лама като че ли стана още по-кисел.

Погледнах към Мандън и по очите му разбрах, че вече са го смъмрили и сега се опитва да ми каже безмълвно: „Надявам се, че сме на прав път“. Усмихнах му се окуражително и прекосих стаята до бюрото.

— Сега вече успокои ли се, инспекторе?

— Май ти съвсем си се успокоил. — За миг той не успя да сдържи грубостта си.

— Да. — Надвесих се над бюрото. — Намерих му цаката. Накарах Мейсън да наеме автомобиловоз. Ще го имаме още днес — тази сутрин.

— Какво е това автомобиловоз? — попита Уебър.

— Автомобиловоз е камион, който вози леки автомобили. Виждал си ги. На самия камион могат да се натоварят три автомобила, а има и платформа, която излиза малко над кабината на шофьора и върху нея се товарят още коли. Подкарват се нагоре по една желязна рампа, а накрая платформата се отделя от рампата и си готов за тръгване. Виждал си ги.

Той погледна към Рийс, а Мандън се наведе целият напред и ми стана ясно, че са разбрали идеята ми.

— Взимаме буика и го скриваме някъде до вечерта, а после към полунощ, когато няма много движение, го качваме на автомобиловоза и тръгваме.

— Тръгваме, ама накъде? — попита Рийс и се приближи.

— Към някой от мостовете на реката, този, който е най-вероятно да е безлюден. Може да се наложи да го блокираме от двете страни за няколко минути, но това е подробност. Обръщаме автомобиловоза със задницата към перилата и катурваме буика насред реката. Чисто и съвършено…

Уебър сведе поглед към бюрото, после отново вдигна очи.

— Ами ония четиримата? — попита той.

— Мислех, че снощи приключихме с този въпрос.

— И все пак…

— За равновесието в природата няма място за чувства — казах аз. — Не си ли виждал например как кръжи ястреб и как се спуска над яребица?

Те се спогледаха, но никой не проговори. Уебър се извърна, но не напусна мястото си зад бюрото. Заявих им:

— Не искам да излезе, че се изтъквам, но според мен това е страхотна идея.

Уебър каза дълбокомъдрено:

— Това означава, че ще трябва да застреляте ония четиримата веднага след обира.

— Естествено.

— Кога ще стане това? По кое време?

— Към три и половина, четири часа. Трябва да ги оставя да си свършат работата. Инак няма смисъл.

— И смяташ да се отървеш от буика към полунощ, така ли?

— Да.

— Значи цели осем или девет часа ще имаме на главата си автомобил, пълен с трупове. Къде ще скриеш колата?

— Ще решим с Джинкс, след като си тръгнем оттук. Той познава района, нали го познаваш? — Джинкс кимна. Продължих: — Не е проблем да се намери къде да скрием колата. Проблемът е да се намерят полицейски униформи, които да са ни по мярка, на мен и на Джинкс. Това е проблемът.

— Идеята ти не ми харесва. Не можеш да закараш автомобил, пълен с трупове, на някой паркинг и да си спокоен след това — каза Уебър. — Четиримата ще изчезнат към четири часа, значи до пет вече ще се е вдигнала тревога, дявол да го вземе.

— Защо ще се е вдигнала? Роумър ще дойде най-напред при теб. Кой те кара да вдигаш тревога, дявол да го вземе.

Това не му беше минало през ума, боже мой, не му беше минало през ума. По тъпия израз на лицето му разбрах, че не му беше минало през ума. О, господи, докога ще трябва да мисля вместо всички?

— Хей, чакайте! — обади се Рийс. — Защо трябва да се притесняваме къде ще скрием колата или да я обръщаме през моста? На стария път към горичката има една изоставена кариера, дълбока е сто метра. Защо да не я използваме?

— Какво да я правим тази стара изоставена кариера?

— Ами вътре има вода, както и в реката — отвърна ми той. — При това е по-дълбоко. Къде по-безопасно е, отколкото да разкарваме из града автомобил, пълен с трупове, и после да го прекатурваме през моста.

Май Холидей беше права, може би той беше по-хитър, отколкото го мислех. Това беше хубаво. Ухилих му се. Направеше ли още едно подобно предложение, щях да го сложа на мястото на Уебър.

Погледнах към Уебър. За пръв път, откакто го познавах, го видях да пуска усмивка.

V

В три и двайсет и пет Прат бавно вмъкна синьо-бялата кола на пътния патрул — форд лимузина с двигател „Мъркюри“ — между паркираните по улицата автомобили преди козметичния салон „Харолдс“. Дауни се беше настанил до него на предната седалка, а Джинкс и аз седяхме отзад. Всички носехме полицейски униформи. От долната страна на покрива над главата на Дауни беше закрепен автомат „Томпсън“, а над нашите глави се намираха още един автомат „Томпсън“ и автоматична пушка. На пода между моите крака и краката на Джинкс беше закрепен куфар с цивилните ни дрехи. Щяхме да ги облечем, след като свършим работата си, и тогава куфарът щеше да влезе в употреба, за да поеме съдържанието на кожените чанти — не по-малко от петнайсет хиляди долара. Щяхме да потопим кожените чанти заедно с преносителите им и буика.

Никой не говореше. Прат запали цигара и ме погледна един-два пъти, явно все още озадачен от срещата ни предната вечер. Още от гаража на полицията, щом влязох в колата, той се бе почувствал неудобно пред мен, но аз внимавах да не кажа или да не направя нещо, с което да му дам нов повод за неудобство. Дауни се извърна от предната седалка, за да ме погледне.

— Ами ако решат да променят маршрута си? Ами ако не спрат тук, когато свършат на другите места?

— Тогава не мога да направя нищо и ще трябва да опитаме втори път. Но според мен няма да го изменят. Защо да го изменят? Те не очакват да ги нападнат, ни най-малко не очакват да ти нападнат. От толкова дълго време всичко им е вървяло по мед и масло, че са се ояли, станали са самонадеяни и невнимателни. На това разчитаме, за да се изпълни планът ни без грешка — на това, че са се ояли, станали са самонадеяни и невнимателни. Хайде сега да видим дали сме запомнили всичко. Аз и Джинкс отиваме да им наложим глоба за неправилно паркиране. Ако не паркират на мястото за зареждане на магазини, ще измисля някакво друго нарушение. Ще последва кратък спор и ще трябва да им смачкаме фасона.

— Те не са тръгнали да крадат ябълки — каза Прат. — Може да налетят на бой.

— Говориш като Уебър. Знам колко налитат на бой такива като тях. Когато се качим с Джинкс в колата им и потеглим, вие ще ни следвате. Ще ги накарам да тръгнат към кариерата, по същия път, по който минахме сега.

— Веднага ще разберат, че нещо не е наред, щом им кажеш да карат в посока, която ги отдалечава от Общинската палата.

— Аз ще се справя с това. Вие само карайте непосредствено след нас. Ако нещо се обърка, най-напред ще оправя шофьора. Буикът ще стане неуправляем, ние ще скочим в суматохата, а вие ще ни настигнете и ще вкарате в употреба автоматите. Ясно ли е?

Те кимнаха.

— Чухте какво ви нареди Уебър. Всичко трябва да бъде абсолютно чисто. Ако се наложи да стреляте, трябва да очистите всички.

Погледнах към Джинкс. Лицето му беше напрегнато. Смигнах му и му предложих цигара.

— Не се притеснявай — му казах, докато я палех. — Отпусни се. Така е в групата на професионалистите…

Не се тревожех особено за него, защото не очаквах играта да загрубее от тяхна страна, от страна на хората на Роумър. Той щеше да дойде с мен за представителност и за да се създаде необходимата атмосфера.

Джинкс дръпна няколко пъти от цигарата, после ме докосна по коляното. Погледнах през прозореца. Черният буик минаваше покрай нас, четиримата бяха вътре, колата вече намаляваше, но аз не откъснах очи от нея, докато не спря на мястото за зареждане на магазините, малко по-надолу от „Харолдс“. Същите трима мъже, дребният и двамата средни на ръст, слязоха и се върнаха назад към козметичния салон.

Дауни се пресегна, свали автомата и го сложи на земята между краката си. Това ми хареса. Започваше да се съсредоточава. Прат запали двигателя.

— Хайде, тръгваме — казах на Джинкс.

Слязох от колата подир него, а Дауни затвори вратата. Предупредих Джинкс:

— И не забравяй: трябва да се държиш като че ли си ченге отскоро, съвсем зелен.

— Аха. Той пусна цигарата си на земята.

Хвърлих още един бърз поглед към него. Той също ме наблюдаваше. На лицето му беше изписано напрежение, но инак всичко беше наред.

Стигнахме до буика. Джинкс остана назад, а аз се приближих до прозореца на шофьора. Шофьорът беше около четиресетте, с деформирано от бой ухо, счупен нос и подпухнали бузи. Погледът му се блъсна в мен, но в него нямаше подозрение. Попитах го:

— Не знаете ли, че това е място за товарене и разтоварване?

— Е, та…

— Паркирането в зоната за товарене и разтоварване е нарушение на правилника за движение.

— Е, та…

Направих още една крачка, за да видя какво има в колата. Отпред на пода бяха оставени шест кожени чанти. Сърцето ми прескочи един-два удара, като ги видях — това бяха не по-малко от петнайсет хилядарки, но се зачудих що за мислене има този Роумър — да създаде подобна организация, а да остави само един мърляв шофьор, дето кой знае колко са го блъскали по главата, да пази шест чанти, при положение че в същото време двамина пазят човека, който носи само една чанта. Ояли са се, станали са самонадеяни и невнимателни…

Извадих от джоба си кочана с квитанциите за глоби и молив.

— Покажете ми шофьорската си книжка.

— Нямам книжка.

— Още едно нарушение. И това ли не знаете?

Другите трима се върнаха при буика. Дребният с чантата влезе през предната врата, но ме забеляза едва когато седна. Беше трийсетинагодишен, с черни очи, които веднага заискриха от раздразнение.

— Какво искаш?

— Искам тоя човек да си каже името, за да му напиша квитанцията за глобата.

— Я изчезвай, ченге такова.

Другите двама бяха заели местата си на задната седалка. Единият смъкна прозореца надолу.

— Какво се разправяте?

— Паркирал е в зоната за зареждане на магазините, няма шофьорска книжка…

— Стига глупости, бе — каза дребният.

— Ние паркираме тук всеки божи ден — каза онзи, който беше смъкнал прозореца.

— Това е нарушение на наредбата за движението по пътищата.

— Добре де, разбрахме — обади се пак дребният.

— На служба сме при Роумър, мой човек — каза вторият от задната седалка с помирителен тон.

— Не го знам тоя Роумър. Отскоро съм на тази работа. Но и да го знам, и да не го знам, все тая.

— Виж какво бе, човек — подхвана помирителят от задната седалка, — ти харесваш ли си работата? Не искаш ли да си я запазиш? Тогава да те няма…

Джинкс се приближи бавно до мен. Казах му:

— Тия момчета нещо се опъват.

— Ами нали си спомняш какво каза Шефа? Опъва ли се някой, окошарваш го, и толкова…

— Слушай, дяволите да те вземат — заговори този от предната седалка, — недей да се правиш на глупак. Хайде, омитайте се…

— Давай да ги приберем — предложих аз.

— Готово — съгласи се Джинкс.

— Майната му! — изруга онзи от предната седалка.

— Дръж си езика, Сид — рече помирителят. — Слушай бе, приятел — обърна се той към мен, — за какво ти е да го правиш? Веднага ще ни пуснат, а пък на тебе ще ти трият сол…

Засмях се към Джинкс:

— И Шефа ни предупреди, че всички казват така, нали? Мини да седнеш отпред — изкомандвах на помирителя. — Ако Шефа реши да ви пусне, то си е негова работа.

— Само си усложняваш живота — каза помирителят.

— Само си гледам работата — му отвърнах. — Мини отпред.

— Боже мой! — рече той. — Новоизлюпено ченге…

— Мамка им… — не се въздържа Сид. — Тръгвай, Ръши.

Ръши завъртя ключа. Това беше първата проява на интерес от негова страна, откакто тримата бяха влезли в колата.

— Я спри! — показах си зъбите. — Минавай отпред, да, ти, ти…

Сид излая нещо, което не можах да разбера, но помирителят не му позволи да се изкаже:

— Сид, не си търси белята заради някаква глоба…

После излезе от колата и седна отпред.

Ние с Джинкс се настанихме отзад от двете страни на останалия боксьор средна категория, като аз му се падах отляво. Беше побойник средна ръка, към трийсет и пет годишен.

— Знаеш ли къде се намира полицейското управление? — попитах аз.

— Върви по дяволите, знаем — отвърна ми Сид.

— Там отиваме.

— Тръгвай, Ръши — каза помирителят.

Ръши запали двигателя, включи на скорост и потеглихме. Поех риска да хвърля един поглед назад. Колата на Прат и Дауни се бе отделила от бордюра на тротоара…

— Вие, момчета, много се вживявате във вашата работа — рече помирителят.

— Заповедта си е заповед, господине.

— Друга заповед ще получиш ти — излая ми Сид.

— Ако сте приятели на Шефа, много хубаво.

— Ако сте приятели на Шефа! Ще пукна от смях — не млъкваше Сид. — Ние не си губим времето с дребни началници като твоя шеф. Роумър строява и самия Уебър…

— Затваряй си устата, Сид — каза помирителят.

— Заповедта си е заповед — повторих аз.

Ръши караше колата по същата улица както обикновено и зави на същото място. И тук движението беше много оживено. Стигнахме до следващото кръстовище и завихме наляво. По средата на разстоянието до следващата пресечка на другото платно между линията на трамвая и бордюра на тротоара бяха поставени големи табели с надпис:

И зад тях работници разкъртваха настилката с пневматични чукове, които вдигаха такъв шум, че нищо друго не се чуваше. Погледнах мълчаливеца, който седеше до мен, мълчаливеца, който проговори само веднъж в началото. Очите му се бяха разширили, устата му беше полуотворена и по гръбнака ми запълзяха мравки, като си помислих какво означава това. Не беше сигурен, но вече си задаваше въпроси… Поизвъртях се, извадих пистолета от джоба си, допрях го до стомаха му и стрелях. Устните му трепнаха и той се свлече към мен, стрелях още веднъж в стомаха му, но малко по-нагоре.

Пневматичните чукове вдигаха толкова шум, че за момент тримата на предната седалка не можаха да отделят техните звуци от гърма на пистолета.

После Сид се обърна. Беше слисан, като човек, който е примигнал и при отварянето на очите си е открил, че планината пред него е изчезнала.

— Това е, копелета. Вдигнете ръцете си отзад на врата.

Помирителят бавно вдигна ръце зад врата си, но Сид се опита да се размърда и разбрах, че посяга към оръжието си.

Ударих го с пистолета си по темето.

— Вдигни ръцете си на врата.

Той простена и вдигна ръце.

— Не пускай волана — нареди Джинкс на шофьора.

С лявата си ръка избутах този, когото бях застрелял. Той се плъзна от коленете ми и се прекатури на пода. Пневматичните чукове продължаваха да вдигат шум до бога. Прострелях го още веднъж, този път в лявото слепоочие, и го извъртях с крак, така че да е с лице към предната седалка, за да не ми се изцапат обувките с кръв.

— Такова нещо не може да ви се размине — заплашваше ни в това време Сид.

— Знам я тази песен. — Извадих пълнителя от пистолета си и заредих нов.

Бутнахме буика с труповете и празните кожени чанти над ръба на изсечените шисти, бронята му отпред се удари в някакъв издатък и той се преобърна, така че стигна до водата с горната си част надолу и под него се образува гладка вдлъбнатина, като в отгребано с лъжица желе. Няколко секунди колата се задържа в тази вдлъбнатина — обърнато по гръб чудовище с четири въртящи се, обезсилени лапи — колела, с оголен уродлив търбух, търбух и вътрешности, изработени с точност до една стохилядна от сантиметъра; после вдлъбнатината се запълни, колата се прекатури бавно на една страна и потъна.

Не останаха ни следи от гуми, ни петна от кръв, ни свидетели, освен нас.

Чиста работа като снеговете на Еверест, абсолютно съвършена като окръжност.

Отвъд тополовата горичка, в другия край на равнината, беше градът, където, бяла и озарена от слънцето, се въздигаше Общинската палата като величествен символ.

Единственият шум на този свят беше предизвикан от повръщането на Прат…

VI

Бяхме взели 51304 долара. Преброихме ги зад заключените врати на кабинета на Уебър в Общинската палата: Уебър, Рийс, Прат, Дауни, Джинкс и аз — всички брояхме. Петдесет и една хиляди триста и четири долара.

Разделихме ги на три части — една за Уебър, който щеше да се погрижи за неговите си хора, една за мен, а аз щях да се погрижа за моите си хора, и една за Мандън, по седемнайсет хиляди и сто долара всяка част.

— Е, момчета — обърнах се към Прат и Дауни, — май най-сетне и за вас дойде ред да се облажите.

От моя пай отделих пет стодоларови банкноти за Мейсън и ги подадох на Джинкс, който ги прибра в куфара ми, после завих във вестник дела на Мандън и го взех под мишница.

— Закарай ме до кантората на Мандън и отнеси останалото вкъщи — казах на Джинкс.

Той взе куфара, а аз се приготвих да си тръгна.

— Господа — обърнах се към останалите, — не си мислете, че за мен не беше удоволствие…

Само едната от блондинките — по-младата — беше в кантората на Мандън.

— Той ви очаква, мистър Мърфи — каза ми тя. — Влизайте направо…

Преминах в служебната част на приемната, застанах пред вратата на личния му кабинет и почуках.

Той ми отвори. Дъвчеше незапалена дълга тънка пура. Видя пакета под мишницата ми и хвърли нервно поглед към блондинката, която не ни обръщаше внимание, а аз минах покрай него навътре. Казах му:

— Успокой се.

Той затвори и дойде при мен.

— Добре ли мина всичко?

— Разбира се. Чудесно. — Потупах пакета. — Опитай се да познаеш…

— Не мога. Двайсет хиляди.

Засмях се.

— Само твоят дял е горе-долу толкова. Малко повече от петдесет хилядарки.

— Боже мой! — възкликна той.

— Седемнайсет хиляди плюс няколко дребни банкноти, за да имаш за бакшиш — обявих аз и му подадох пакета.

— Това е невероятно!

— Това е само началото.

Той разтвори пакета и погледна парите.

— За твое сведение разпределянето на парите беше проведено под много добър надзор. Уебър, Рийс, Джинкс и аз, всички участвахме в преброяването.

— Имам ти доверие — потупа ме той по рамото.

— Знам…

— И никакви фалове, а? — засмя се той. Беше се успокоил.

— Беше добре планирано, добре проведено, а освен това имахме късмет. — Имах предвид пневматичните чукове и мълчаливеца на задната седалка. Нямаше начин той да не направи нещо. Спрях го тъкмо навреме. — Обади ли се на Мейсън за автомобиловоза?

— Да. Накарах го да откаже поръчката.

— Ядоса ли се?

— Не, след като му казах, че ще си платим. Но щеше да се пръсне от любопитство.

— Той е голяма клюкарка. Но пък идеята на Рийс за кариерата никак не беше лоша. Може да съм го подценил. Май ще трябва да го сложа на мястото на Уебър, за да ми е мирна главата.

— Защо не изчакаш известно време? Тази работа мина успешно…

— О, аз не разсъждавам за близкото бъдеще. Просто не искам да се разправям с Уебър, да споря с него всеки път, когато замислям нещо. Видя го как се държи.

— Е, сега, след като му показа на какво си способен, сигурен съм, че ще бъде по-сговорчив.

— Ще видим. Искаш ли да дойдеш до квартирата ни? Като известна компенсация за снощи. Обещах на Холидей да отпразнуваме, ако всичко мине добре. Ще отворим бутилка „Лакрима Кристи“.

— Шампанско ли?

— Шампанско. Виното, с което се полива успехът.

— Заслужил си го, напълно си го заслужил — каза ми той сърдечно. — Но тази вечер не ме търсете. Ще се видим утре.

— За утре не знам. Утре трябва да отида да ми вземат мярка, за да си ушия някои дрехи, трябва да потърся и апартамент, хубав апартамент, където да имам свобода и да не се съобразявам с никого, пък и да се подредя по мой вкус.

— Още два такива удара и ще можеш да си купиш собствен апартамент.

— И това имам предвид, но за по-нататък.

Той закима енергично.

— Добър екип сме ние двамата с тебе.

— Макар че ти се дърпаше и трябваше да те убеждавам с пистолет.

Той се разсмя, потупа ме по рамото и тръгна с мен към вратата. Казах му:

— Ще се видим тия дни, Шайс.

Май му стана много приятно, че употребявам прякора му. Просто засия.

Усмихнах му се и си тръгнах.

Мейсън ме видя още като слизах от таксито пред входа на сервиза и преди да стигна до канцеларията му, той докуцука чак от задния двор. Носеше ръкавици, а на врата му висяха тъмни очила — явно беше използвал горелката.

— Какво стана, че не се наложи да използвате автомобиловоза?

— Възникна една дребна пречка. Отложихме работата.

— Отложихте ли я? Мандън ми каза, че сте се отказали.

— Е, така да е, отказали сме се. Временно. Някой ден ще използваме автомобиловоза…

— Тук има нещо, което не мога да разбера. Ти толкова се беше запалил да ти намеря автомобиловоз, че направо се изненадах. После изведнъж не го искаш.

— Един от симптомите, характерни за суперегото на психопата, е непредсказуемото поведение. Казах ти. Възникна дребна пречка…

Той ме изгледа многозначително.

— Абе я ми кажи какво стана в действителност.

Извадих петстотинте долара.

— Заповядай. Връщам дълга си и ти плащам наема за автомобиловоза, за който толкова се бях запалил, а после не използвах, понеже възникна една дребна пречка, за автомобиловоза, от който се отказах, но все пак някой ден ще го използвам. Ако дължим по-малко за наема, прехвърли остатъка по сметката за зефира. Ще го използвам още няколко дни…

Той свали ръкавиците, взе парите и ми смигна.

— Значи все пак сте направили удара.

— Уф, стига! Взех парите назаем. Да не мислиш, че си единственият ми приятел, който може да ми даде пари назаем?

— Назаем, ама да не вярваш. Какъв беше ударът?

Захилих се.

— Същинска клюкарка си. Тази вечер ще ходиш ли в „Персийската котка“?

— Вероятно…

— Ще изведа Холидей някъде. Може да се видим там.

Имаше много „Лакрима Кристи“ в магазините за спиртни напитки — половинлитрови малки бутилки, обикновени бутилки, бутилки от два литра и половина, но нямаше от шестлитровите. Аз исках шестлитрова бутилка.

В третия магазин за спиртни напитки — „Епигурмей“ открих една. Накарах продавача да ми я увие в бяла хартия и да я завърже с червена панделка, купих три чаши със столче и поисках да ми ги увият по същия начин; когато се върнах в таксито, на шофьора му стана забавно. Доста се бях награбил.

— Какво си помъкнал?

— Купих си подарък. Жена ми роди току-що.

— Подарък за тебе ли? Тя е родила, а купуваш подарък за себе си, тъй ли?

— Всеки път, когато жена ми ражда, си купувам подарък.

— Виж ти, май не си глупав.

Никак не бях глупав, но той не го знаеше. Бях щастлив. Почти сияех в очакване да се срещна с Холидей. Призраците бяха изчезнали веднъж завинаги, далечните спомени бяха върнати в клетката, живата рана заздравяваше, представата за бяло-бялото лице и черно-черната коса сега вече беше само една частица от скрит кошмар, прокуден отвъд нечестивите идоли към безкрайната бездна на вчера… Бях щастлив човек.

Прибрах се в квартирата със същото такси в приятен топъл здрач. Лампите в някои магазини бяха запалени рано, по логиката на този тип хора, които ходят на гарата един час преди влака, понеже не могат да се доверят изцяло на разписанието. Трамваите и автобусите бяха пълни с дребни хорица, които след работа се прибираха вкъщи. Някои от тях също носеха пакети. Какво ли празнуваха те?

Когато отворих вратата и влязох, Холидей и Джинкс бяха седнали на кушетката, а парите бяха натрупани помежду им. Тя скочи на крака и дойде при мен, широко усмихната.

— Какво има в пакета?

— Шампанско.

— Никога не съм виждала толкова голяма бутилка.

— Шестлитрова е. Има и по-големи.

Оставих бутилката на масата, сложих и чашите до нея.

— Ами това какво е?

— Чаши със столче. Чаши. За виното…

— Не беше необходимо да купуваш специални чаши. В кухнята имаме чаши за вода.

Това е то Холидей. Не беше естет. Животно, и нищо повече, слава богу.

— Шампанско не се пие с водни чаши. Не познавам по-нецивилизован пияч от теб — отвърнах й аз, без да развалям доброто си настроение. Това е то Холидей. Нямаше стремеж към метафизиката. Животно, и нищо повече, слава богу.

Прегърнах я и я целунах по устата, тя ми отвърна, притисната плътно до сакото ми. Джинкс ме наблюдаваше с унил, мътен поглед. Зад ухото си беше затъкнал молив, а на коляното му имаше лист хартия.

— Нямам нищо против да седя в квартирата и да ви чакам, щом ми носите такива неща с Джинкс — каза тя. — Разпределихме банкнотите…

Все още прегърнати, отидохме до кушетката. Парите бяха наредени на купчинки по 100, 50, 20, 10, 5 и 1 долара. На листа върху коляното на Джинкс беше записана общата сума на банкнотите от всяка стойност. Попитах:

— Излязоха ли ти сметките?

— Не можеш ли веднъж да си отвориш устата, без да се заяждаш?

— Да се заяждам ли? Аз ли се заяждам?

— Непрекъснато се заяждаш и се чудиш как да раздухваш разправии.

— Божичко, чуй само кой го казва — обърнах се към Холидей, а после попитах Джинкс: — Какво ти става?

— Имам право да си преброя парите.

— Разбира се, че имаш право да си преброиш парите. Само те попитах дали са излезли сметките.

— Знам аз какво имаш предвид.

— Ха сега де. Прибирам се вкъщи щастлив като птичка, за да отпразнуваме случая, и какво виждам — някакъв киселяк, който ми се зъби и се заяжда… Вдигам ръце от теб.

Холидей ме хвана за раменете, накара ме да се обърна и ме прегърна.

— Знаеш ли колко имаме?

— Приблизително.

— Приблизително ли? Ехе! Знае ги до последния цент.

— Пет хиляди и седемстотин на човек — каза Холидей.

— Не ме закачай, ако обичаш — отговорих на Джинкс и се обърнах към Холидей: — Това е само началото. — Отново я целунах много демонстративно специално заради Джинкс. Това му беше проблемът. Когато аз я целувах, правех го открито. Когато той я целуваше, трябваше да се крие. — Какво ще правим шампанското? Джинкс, знаеш ли къде наблизо продават лед?

— Знам къде има хладилник. Това решава ли въпроса?

— Не, хладилник не ни върши работа. Трябва ни много лед. Да напълним цялата мивка. Поне двайсет кила. Ще започнем празненството тук, но не се знае къде ще приключим.

— Аз мога да ти кажа къде ще го приключа — заяви Джинкс. — У дома.

— Ще донесеш ли лед преди това, ако обичаш? — помоли го Холидей.

Той я изгледа с израз на отегчение. Обадих се:

— Да върви по дяволите. Аз ще намеря лед.

Освободих се от прегръдката на Холидей и вдигнах слушалката на телефона.

— Ало — свързах се с телефонистката. — Можете ли да ми кажете дали някъде наблизо продават лед?

— Можем да ви изпратим малко лед, сър.

— Двайсет кила?

Тя се засмя.

— О, не, сър, не толкова много. Но лед на блокове се продава до пресечката на Труъкс стрийт и Уидърс.

— Далече ли е?

— През две-три пресечки, сър.

— Благодаря — казах и затворих телефона.

През цялото това време Джинкс беше броил парите си. Видя, че съм спрял поглед върху него, и каза:

— Взимам си моя дял още сега.

— Виждам.

— Имаш ли нещо против?

— Действай.

Застанах срещу него, за да го наблюдавам. Зад мен Холидей разкъсваше хартията, с която беше увита шестлитровата бутилка. Джинкс нареди парите си на три купчета — банкноти от по 100, 50 и 20 долара, преброяваше ги и поглеждаше листчето хартия, където по-рано бе записал общите суми. Взе купчето стотачки в лявата си ръка и ми каза:

— Трийсет парчета. — После взе купчето петдесетачки в дясната: — Четиресет парчета. — Остави двете купчета и взе двайсетачките: — Трийсет и пет парчета. Пет хиляди и седемстотин долара. Искаш ли да ги преброиш?

— А, не, не, за бога… Не искам да ги броя.

Той се изправи и с две ръце напъха парите в джобовете си.

— Сега отивам да донеса лед.

— Не си прави труд.

Холидей се беше разтопила от удоволствие — мина покрай мен, понесла шестлитровата бутилка, и я подпря в ъгъла на кушетката като кукла.

— Имаме шампанско за цял месец.

— Ще се изненадаш колко бързо върви, само да почнем веднъж.

— Двайсет килограма, така ли? — попита ме Джинкс.

— Не си прави труд — му отговорих и продължих да обяснявам на Холидей: — Това шампанско не е сухо. Малко сладни, но е подходящо за теб. Повечето жени не обичат съвсем сухото шампанско.

Тръгнах към вратата. Джинкс ме хвана за рамото, за да ме задържи.

— Аз ще отида.

Ако не беше такъв случаят, щях да му дам да разбере. Сега не исках да го удрям. Не исках да се разправяме. Исках всичко да е хубаво и приятно. Беше празненство не само в чест на великолепно направения удар, но и на още нещо — нещо, далеч по-важно за мен.

— Махни си ръката.

Той пусна рамото ми.

— Е, добре, щом си се настроил така.

— Точно така съм се настроил, копеле — му отговорих и излязох.

Пуснах в отворчето една монета от десет цента и една от пет и по улея веднага се плъзна блок лед, увит стегнато в пергаментова хартия. Пуснах още една монета от десет цента и още една от пет, получих втори блок лед, после и двата ги натоварих на зефира.

Вече беше привечер, стъмваше се, всички светлини бяха запалени. Трамваите и автобусите вече не бяха толкова препълнени. Повечето от хората, които работеха дневно време, се бяха прибрали вкъщи. Но на мен ми беше известно, че четирима души, които работеха дневно време, не се бяха прибрали. Роумър — кой ли беше и къде ли се намираше? — сега се чудеше какво им се е случило. Дали вече беше отишъл при Уебър? Надявам се, че Уебър ще съумее да се справи с него…

Ритнах по вратата на апартамента и Холидей ми отвори.

— Дай да ти помогна.

— Аз съм го хванал хубаво. Джинкс отиде ли си?

— Да.

— Чудесно. Великолепно. Фантастично. Само аз и ти.

Отнесох леда в кухнята и го пуснах в мивката. Разкъсах хартията, запуших дупката и едва тогава се сетих, че съм забравил да взема още нещо.

— Боже мой, за всичко се погрижих, само това забравих — няма с какво да начупя леда.

— Вземи нож.

— Така ще се наложи.

Започнах да троша леда с кухненския нож. Оказа се пипкава работа. Този проклет нож непрекъснато се огъваше. Опитвах се да го държа така, че да не се счупи.

— За колко време ще се изстуди шампанското? — попита Холидей.

— Може би за около час… Но има ли значение? Нека да направим всичко както трябва. — Прекъснах работата си, изтърсих парченцата лед, които се бяха полепили по ръцете ми, и я прегърнах. — Точно тази вечер всичко трябва да бъде без грешка. Бавно, спокойно, с удоволствие, без да се пропуска и най-прозаичната подробност — например ако ще се къса парче тоалетна хартия, да се отдели така точно по перфорацията, че да не липсва и да не се издава нито една нишка. Съвършено, дори това трябва да бъде съвършено.

Целунах я леко, едва-едва, само да усети, че съм докоснал устните й, усмихнах се и продължих да разтрошавам бавно леда с кухненския нож. Продължих да й говоря:

— Ето това ми дай на мене. Лошо ли ще ни бъде да започваме всяка вечер с бутилка шампанско и да приключваме с бутилка коняк?

— Защо не, може пък и да стане.

— Сигурен съм, че ще успеем. Вече ни провървя. Утре ще купим по една каса и от едното, и от другото. Утре ще си купим нови дрехи и ще си потърсим нови жилища… може би ще успеем да наемем апартаменти в една и съща сграда. Нещо по-хубаво.

— Отделни апартаменти, това ли имаш предвид?

— Да.

Лицето й помръкна, тя се нацупи.

— Значи това било. А пък аз се чудех защо се държиш така странно…

— Странно ли?

— Цуни-гуни и какво ли не още. Искал всичко да е съвършено. Трябваше да се досетя, че това е старият номер, когато някой се готви да те зареже.

— Защо говориш такива неща?

— Нали искаш отделни апартаменти…

— Боже мой, какво толкова е станало, че да се мусиш? Съществува понятието самостоятелност, това ще ти кажа аз.

— Че тук не си ли самостоятелен?

— Ох, хайде, недей. Не ставай докачлива.

— Не съм докачлива.

— Добре, не си. Не съм искал да те засегна. Но имаме само едно легло, само една баня. Ще ми се, когато поискам, да вляза в банята, без да заключвам вратата, това е.

— Не е необходимо да заключваш вратата. Случвало ли се е да ти преча, когато си бил в банята?

— Не става въпрос за това. И ти се намираш в същия апартамент. Това ми стига.

— Искаш да ме разкараш, така ли?

— О, боже…

— Измъквам те от стопанството на затвора, ти докопваш някоя пара и ме разкарваш на минутата.

— Съжалявам, че изобщо споменах за това. Забрави го. Все едно че никога не съм го казвал.

— Ти вече си каза какво искаш и ще си го получиш.

Холидей изхвърча от кухнята.

Хвърлих ножа в мивката и тръгнах след нея. Тя отиде до кушетката, застана с гръб към мен, взе един куп пари и започна да брои банкнотите.

— Какво правиш, по дяволите?

Изобщо не ме погледна.

— Пет хиляди и седемстотин долара от тези пари са мои. Толкова взимам.

Минах пред нея и сложих ръце на раменете й.

— Какво ти става?

— Взимам това, което ми принадлежи, и си отивам.

— Ох, не ставай толкова докачлива. Аз се мислех за невротичен тип, но като ви гледам двамата с Джинкс, аз съм повече от нормален. Тази вечер имаме празненство, забрави ли? Хей! Сега се сетих и за още нещо…

Отидох до телефона и вдигнах слушалката.

— Пак съм аз — казах на телефонистката. — Можете ли да ме свържете с хотел „Сейнт Чолет“.

Холидей продължаваше да брои парите си с гръб към мен. Закрих слушалката с ръка и й казах:

— Няма да ти потрябват такива суми за тази вечер. Обещавам да не ям и да не пия много.

Чу се женски глас:

— Хотел „Сейнт Чолет“.

— В кой салон свири оркестърът на Холстед?

— В „Цветната зала“, сър.

— Свържете ме, ако обичате.

Чу се мъжки глас:

— „Цветната зала“.

— Искам да говоря със салонния управител.

— Салонният управител на телефона, сър…

— Как се казваш?

— Джордж, сър.

— Джордж, името ми е Пол Мърфи. Можеш ли да ми запазиш маса за двама за вечеря, към осем и половина?

— Да, сър, мистър Мърфи.

— В онова сепаре там горе… над дансинга.

— Да, сър, мистър Мърфи. Маса за двама в галерията за осем и половина.

— И още нещо — нека поставят цветя на масата, няколко стръка.

— Да, сър, мистър Мърфи.

— Благодаря ти, Джордж. Ще те видя по-късно…

Холидей продължаваше да брои парите. Чистопробното ми изображение на светски мъж не я беше развълнувало ни най-малко. Попитах я:

— Имаш ли нещо против аз да ти избера какво да облечеш тази вечер?

Не отговори.

Започнах да си свиркам, отидох в спалнята и отворих вградения гардероб. Дрехите й бяха закачени в средното крило. Никак не бяха много. Повиках я:

— Холидей!

Отговор не последва.

— Холидей!

Пак не получих отговор.

Отидох до вратата на спалнята.

— Холидей!

Тя мръдна малко, така че да бъде изцяло с гръб към мен.

Отидох при нея. Тя продължаваше да брои банкнотите. Не погледна нагоре. Казах й:

— Я слушай.

— Затваряй си устата!

Хванах я за китките на двете ръце. Шепите й бяха пълни с пари.

— Майната ти! — кресна тя с изкривено лице и се опита да се освободи.

Разтърсих я за китките, забих ноктите на палците си в дланите й, банкнотите се изплъзнаха от пръстите й и полетяха към пода.

— Я слушай. Щях да си счупя краката от бързане да се прибера вкъщи при теб тази вечер. Бях един много щастлив човек. Бях си припомнил онова, което бях забравил, но сега забравих припомненото. Едип е мъртъв, гробницата е заключена. Пътят към утробата е затворен завинаги. Трябва да изгориш отгласа от тези спомени, трябва да ме пречистиш в огнището на твоята сласт…

Всичко пред мен стана бяло, лакирано, нямаше дори движение на мисълта: не си спомням да съм я вдигал и не си спомням да съм се премествал, всичко ставаше без усилие, както се придвижва слънчевата сянка, но изведнъж тя се намери в ръцете ми, изведнъж тя се оказа над леглото.

Пуснах я върху постелята. Тя погледна нагоре към мен с лъснали очи и изведнъж като по чудо настъпи тишина; усетих, че пот се стича на струйка по корема ми и впива нокти в мене, простенах, коленичих до нея, а някъде отдалече, много отдалече, дочух безметежния звън на камбани…

— Холидей!

Отговор не последва.

— Холидей! — извиках отново.

Пак не получих отговор. Дявол да го вземе, значи цялата история започва отначало. Отидох до вратата към дневната.

Холидей беше коленичила на земята и събираше парите. Казах й:

— Ела при мен.

Тя стана, пъхна парите си под мишница, взе също и моя дял — това, което беше останало на вестника върху кушетката. Попита ме:

— Какво смяташ да правиш с тях?

— Ще ги прибера.

Отидох до скрина и поставих парите в чекмеджето, където държах гащетата си, върнах се до вратата на спалнята и я видях, че слага парите си в пътна чанта.

— Както ти казах преди трийсет минути, искам да избера коя рокля да облечеш довечера. Тук не разполагаш кой знае с какво…

— Нямам нужда — прекъсна ме тя и затвори пътната чанта. Изправи се и я избута с крак навътре в гардероба.

— Утре ще ти помогна да си избереш тоалет. Нещо по̀ фантазе. След като ще ставаме habitués15 на „Цветната зала“, налага се да си купиш нещо по̀ фантазе. Коя от тези рокли ще облечеш тази вечер?

— Ей тази. — Тя влезе цялата в гардероба и ми показа една рокля на цветя. — Подходяща ли е?

— Заслужаваш нещо по-хубаво. Но утре по това време гардеробът ти ще се напълни.

Някой почука на външната врата. Предположих:

— Джинкс. Как няма да се върне…

— Ще се отървем от него. Не се ядосвай. Не започвай кавга.

— Кавга… тази вечер? Тази вечер, когато за пръв път съм напълно, всецяло свободен?

Пак се почука и аз минах през всекидневната, за да отворя. Не беше Джинкс. Беше Мандън.

— Влизай, влизай. Тъкмо щяхме да отворим бутилка.

Той влезе и аз затворих вратата.

— Защо не вдигаш телефона?

— Какъв телефон? Телефонът не е звънял.

— Не ми ги разправяй такива. Звънял е. Какво толкова правехте, че не го чувахте?

Онези камбани…

— Стига си се заяждал.

— Вземи си сакото. Искам да поговоря с теб…

— Говорете тука — обади се Холидей.

Мандън се обърна. Тя тъкмо влизаше откъм спалнята.

— Ти не се бъркай — каза й той. — Тази работа не те засяга.

— Щом засяга него, засяга и мен.

— Изчезвай. Донеси му сакото.

Тя скръсти ръце и очите й засвяткаха.

— Виж се каква си скарида, мошеник такъв, да не си посмял да ми говориш така.

Намесих се:

— Успокой се. За бога, недейте да проваляте тази вечер. Точно тази вечер…

— Прави каквото ти казах. Донеси му сакото — повтори й той. В гласа му имаше напрежение, изразът на лицето му беше мрачен и тревожен. — Нямаме много време — обърна се той към мен. — Предупреждавам те, че нямаме много време.

— Какво се е случило?

— Много работи.

Той имаше здрави нерви, почти беше лишен от въображение и не се тревожеше за дреболии, но сега беше разтревожен. Изведнъж неговото безпокойство обезпокои и мен. Сигурно имаше връзка или с обира, или с Роумър, или с Уебър. Бяхме направили фал.

Влязох бързо в спалнята и грабнах сакото си.

— Ще се върна след малко — казах на Холидей.

Мандън отвори вратата и двамата тръгнахме да излизаме заедно, но изведнъж Холидей го сграбчи и го задържа с думите:

— Аз също идвам. Омръзна ми да вършите всичко зад гърба ми…

Мандън се освободи раздразнено от нея, блъсна я и тя падна назад, при което цялата й уста се раздвижи — явно събираше слюнка, за да го заплюе.

Хвърлих се между двамата.

— Направи го и ще ти счупя врата, само го направи, за да имам повод да счупя проклетия ти врат. Няма да ти позволя да плюеш така. — Тя затвори уста, но ме прониза с убийствен поглед. — Оставаш тук. Ще се върна след няколко минути.

Излязох след Мандън и едва не подтичвах, за да го настигна. Вратата на апартамента се затръшна. Целият етаж се разтърси.

Мандън прекоси фоайето и излезе пред колата си. Отвори рязко вратата и ми каза:

— Качвай се.

Качих се. Вмъкна се и той, след което затвори вратата. Хайнес погледна назад през рамо.

— Карай до някоя бензиностанция — нареди му Мандън и после се обърна към мен: — Ама че мръсница. Трябва да се отървеш от нея. В най-скоро време ще ми дойде до гуша.

Колата тръгна.

— Не й обръщай внимание. Ти защо си се разтревожил? Какво е станало?

Той се сви в единия ъгъл на седалката, вдигна нагоре глава, за да ме вижда, и сви дебелите си вежди.

— Значи ти беше големият умник. Ти си членувал във „Фи Бета Капа“. Ти си многознайкото…

— Какво има? Какво се е случило?

— Ще ти кажа какво се случи. Куклата дойде при мен.

— Кукла ли? Каква кукла?

— Маргарет Добсън.

— Маргарет Добсън? Това ли е всичко?

— А малко ли е?

— Искаш да кажеш, че вдигна всичкия този шум само защото Маргарет Добсън е идвала при теб, така ли? Боже мой! Помислих си, че става въпрос за обира. Помислих си, че някъде сме направили фал. Предизвикваш кавга между мен и Холидей само защото тази мадама е идвала да те търси? Е, ще трябва да си променя мнението за теб.

— Тя търсеше теб.

— Ами нека ме търси. Пред нея съм чист. Не съм взел парите. Всичко беше напълно културно. Никакви обиди, никакви съжаления…

— Всичко с било напълно културно. Но и за двама ни щеше да се окаже къде по-добре, ако не е било така. Къде по-добре щеше да бъде, ако беше взел парите, както те карах аз. Но не. Ти умееш да разсъждаваш. Ти знаеш повече от всички. Нека да не се занимаваме с тази работа. Не искаш копоите му да тръгнат след тебе. Всичко да е тихо и мирно. Всичко стана мирно и тихо, вярно. Но сега се случи точно това, което искаше да избегнеш, като не вземеш парите, сега се случи и самият ти го предизвика. Копоите сега преследват и двама ни.

Копоите ли? Това не го разбирах. Попитах:

— Защо?

— Тя те търси, ето защо.

— Но аз съм чист пред нея. Защо ще ме търси?

— Търси те, за да ти предложи работа. Намерила ти е работа. Нещо много добро — с бъдеще. Нали това си й казал, че търсиш? Търговска фирма с бъдеще. Не си ли й го казвал?

— Сигурно съм го казал. Звучи достатъчно мелодраматично, за да съм го казал. Но това беше най-обикновен разговор. Току-що се бяхме запознали. Трябваше да говоря нещо.

— И ти избра подходяща тема — себе си, естествено.

— Естествено…

— А сега правиш печалното откритие, което рано или късно прави всеки мъж, щом тръгне да сваля къде що види мадама — в крайна сметка някоя ще се залепи за него.

— Да се залепи за мен? Тя?

— Доколкото схванах.

— Ооох. Да ме домъкнеш дотук, за да ми говориш такива глупости? Разваляш празненството, заради тебе Холидей ми се сърди, водиш ме чак дотук, за да ми кажеш такова нещо? Защо се опитваш да изкараш всичко толкова зловещо?

Той извади малка хавлиена кърпа от джоба си и шумно издуха носа си. После я прибра, кръстоса късите си крака и се начумери, вдигна ръка пред лицето си, така че дланта закри устата му, а с палец и показалец потри ноздрите си с вид на човек, който едва се сдържа от гняв.

— Ако престанеш да се занимаваш с твоето его поне за малко, ще ти обясня не защо се опитвам да изкарам нещата толкова зловещи, а защо наистина са зловещи.

— Добре де, давай! Чакат ме мадама и шестлитрова бутилка шампанско. И шампанското ще се преохлади, и мадамата съвсем ще охладнее към мен. Извини ме за несполучливия каламбур. Направих го съвсем спонтанно.

— Боя се, че мадамата и бутилката ще трябва да почакат — каза той и ме изгледа. Помислих си: Но не за дълго, драги, не за дълго, и отговорих на погледа му. — След като не си взел от Езра Добсън чека за трийсет и пет хиляди долара, той бил слисан. Никога преди не му се било случвало подобно нещо. Цял живот хората все искали от него — пари, политически услуги, други неща, но това той не можел да проумее — да се откажеш от трийсет и пет хиляди долара, предложени просто като подарък. Но ето че се случило. Отказал си се. От това, което ми каза куклата, заключих, че му били необходими няколко минути, за да дойде на себе си, а когато се опитали да те върнат, ти вече си бил изчезнал. Те обсъдили случилото се — куклата изобщо не била изненадана, че си отказал да вземеш чека. Тя ли! Тя през цялото време знаела, че си много горд човек с почтен и благороден характер. Непрекъснато му го повтаряла. Нямала избор. Нямало да остави магарето си в калта — колкото по-благороден те изкара, толкова по-незначително ставало нейното опущение. Охо, хитра е тя, и още как… Както и да е, убедила го. Наприказвала му каквото трябва. И така, сега и на двамата не им е чиста съвестта и искат да оправят сметките си с теб. Планирали са цялото ти бъдеще. Хубава, блага работа…

— Това е много мило от тяхна страна. Но на мен работа не ми трябва. Не й ли го каза?

— Казах й, че имаш няколко великолепни възможности, повече от това не можех да й кажа. Тя и без туй ми няма доверие. Не може да ме понася. Знае какво се говори за мен. Ами нали точно нейните адвокати се опитват да ме разпнат от години насам. Колкото по-малко се забърквам аз в тази история, толкова по-добре за всички. Сега ти трябва да се оправяш.

— Какво точно се иска от мен?

— Много е просто. Да се видиш с нея и да й кажеш, че не искаш тази работа.

— Не.

— Трябва.

— Няма да го направя.

— Естествено, че ще го направиш. Обещах й, че ще се обадиш до един час. И този час вече изтича, дявол да го вземе.

— Ти си полудял.

— Трябва само да се видиш с нея. Да й кажеш „мерси“ и „не“.

— Не.

— Какво толкова трудно има в това?

— Не мога да го направя.

— Какво искаш да кажеш — не си можел да го направиш?

— Не искам да го направя.

— Нямаш избор. — Той се наведе напред, все още вторачен в мен. — Какво ти става? Защо си се разтреперил?

— Нищо ми няма.

— Лошо ли ти е?

— Не.

— Тогава какво ти има? Целият си се разтреперил. Какво се е случило между теб и тази кукла?

— Нищо.

— Колкото пъти ти заговоря за нея, тръпки те побиват. От какво те е страх?

Как можех да му обясня? Как можеш да говориш за подобни неща? Повече не исках да я виждам. Пътят обратно към утробата се беше затворил завинаги. Исках да остане затворен. Той не можеше да го разбере.

— Не ща да имам нищо общо с нея.

Той изправи гръб, свъси дебелите си вежди и зениците му почти изчезнаха под тях.

— Я слушай, дявол да те вземе — разгорещи се той. — Обещал съм на тази кукла, че ще те намеря до един час. Или сам ще отидеш, или копоите на баща й ще те закарат. А копоите на баща й включват и цялото полицейско управление. Само да щракне с пръсти, и ченгетата застават мирно…

— Аз ще се справя.

— Не се и опитвай. Само със самочувствието си няма да успееш. Ще получиш такъв сюрприз, какъвто изобщо не си очаквал. Знаеш ли какво се канеше да направи тя, ако не й бях обещал да те намеря до един час. Щеше да разпрати ченгетата да претърсят всички апартаменти, които се дават под наем в центъра, а също и мебелираните стаи. Толкова знае за теб: живеел си някъде в центъра.

Колата навлезе в бензиностанция и спря под навеса. Продавачът се отлепи от една колона и застана пред прозореца на Хайнес.

— Догоре ли?

— Догоре — нареди Мандън. — Вдигни прозореца си, Хайнес.

Хайнес вдигна прозореца, затвори го напълно.

Мандън го изчака и отново се обърна към мен.

— Няма ли най-сетне да го проумееш? Тя си е наумила да те намери. А което е по-страшно, и Стария си е наумил същото. При това той ще успее, дори да се опиташ да избягаш. Защо трябва да подлагаш на риск чудесната ни организация, при положение че единственото, което се иска от теб, е да й кажеш едно „не“. Толкова ли не можеш да се срещнеш с нея за една минута? Боже мой, нима това е въпрос на живот и смърт? — Той извади лист хартия от джоба си и ми го подаде. — Това е номерът на личния й телефон. Иска да й се обадиш, за да ти обясни какво точно е казала на Стария. Хайде. Обади й се оттук…

Господи! Точно тази вечер, тази вечер на вечерите, както си бях въобразявал… Защо треперех? Гробницата беше затворена. Защо тогава треперех?

Грабнах листа от ръката му, слязох от колата и отидох до телефона.

VII

Таксито спря до бронзовите порти и шофьорът се протегна, за да ми отвори вратата. Казах му:

— Почакай малко.

Трябваше да се върви ужасно дълго по нанагорнището към къщата.

Една врата в каменната къщичка до входа се отвори и оттам се показа пазач в униформа. Носеше пистолет.

Дойде до таксито. Попита ме:

— Мистър Мърфи?

— Точно така.

— Имате ли някакъв документ, с който да се идентифицирате, моля?

— Мис Добсън ме очаква. Това не е ли достатъчно?

— Нямате ли шофьорска книжка или нещо друго?

— Ами… — Не знаех какво да му отговоря, но после се сетих за разрешителното за пистолета и му го показах.

Той запали джобното си фенерче, разгледа разрешителното, кимна ми и се обърна с лице към каменната къщичка.

— Давай, Крис — извика той и едва сега видях, че на вратата стои още един униформен пазач, който натисна някакво копче в стената.

Този, който ме беше проверил, се качи в таксито при мен и бронзовите порти започнаха да се разтварят бавно.

— Карай направо — каза той на шофьора. — После завиваш надясно.

Преминахме плавно през парадния вход. Алеята беше широка и от двете й страни бяха насадени кипариси. Попитах:

— Всички гости на Добсънови ли проверявате?

— Които не познаваме, да. Обикновено не ги придружаваме в колата до самата къща — тази заповед е от днес.

— Нима? Защо от днес?

— Неприятности в завода. С профсъюзите. Надясно.

Завихме надясно. Сега вече се видя и къщата на височината, цялата в светлини.

— Какви неприятности?

— Не знам нищо повече, сър.

Спряхме пред самата сграда, излязох и платих на шофьора. Пазачът остана в таксито.

— Довиждане — каза ми той.

— Довиждане.

Обърнах се и погледнах към къщата. Като архитектура тя представляваше връщане към средновековието, мрачна и потискаща, навръх хълмчето, импозантна и солидна, но повече не се замислих за нея, защото си представих с какво ще се срещна вътре. С нещо много официално и сковано, в това бях сигурен. По телефона се бях опитал да я убедя да се срещнем насаме, някъде другаде, където и да е, само не тук. Но тя беше непреклонна. Баща й искал да ме види, щял да отдели време въпреки напрегнатите заседания, които бил свикал поради извънредното положение в завода. Налагало се аз да дойда тук. Е, добре, ето ме, си помислих, докато крачех под свода към входната врата. Нямаше къде да се бяга и ето — бях дошъл. Щях да проявя голямо разбиране, щях да покажа голяма признателност и да приключа с цялата история кол кого е възможно по-скоро. Това беше последната вноска по тази сметка, ей богу, последната.

Натиснах бронзовото копче на звънеца и голямата врата се разтвори. Зад нея стоеше традиционният иконом. Този беше около шейсетгодишен.

— Мистър Мърфи? — Съгласно традицията имаше английски акцент.

— Да.

— Мис Добсън ви очаква, сър.

Влязох. Салонът беше широк, в пастелни тонове, с огледала, гоблени, полилеи, а черно-белият мрамор на пода беше покрит с персийски килими. Вдясно имаше вита стълба, а срещу нея вляво се намираха няколко скупчени портрета, всеки от които се осветяваше отделно. Икономът бе затворил вратата и вече стоеше до мен, полупротегнал напред ръка.

— Не нося шапка — му казах.

— Оттук, сър — отвърна ми той невъзмутимо и тръгна към дъното на салона.

Минахме покрай приемната и изведнъж една врата в стената срещу мен се отвори и Маргарет излезе от малък асансьор. Облечена беше в пола и пуловер, а този път носеше и чорапи, и нови мокасини. Но цветът на бялото й лице не се беше променил, както и цветът на черната й коса…

— Пол! Толкова се радвам, че те виждам!

Казах си: дръж здраво юздите, недей да трепериш, след тази вечер кошмарният силует ще изчезне; ако трябва да се плати последната вноска, ще се плати, но това е краят.

— Здравей, Маргарет.

В присъствието на иконома само си стиснахме ръцете, а той се поклони леко и тръгна към дъното на салона.

— Ръшинг, кажи на татко, че мистър Мърфи е тук. Ще бъдем в бара.

— Да, мис Маргарет — отговори Ръшинг, върна се към нас и ни подмина.

— Добре направи, че дойде — ми каза Маргарет, хвана ме под ръка и ме поведе към дъното на салона. — Оценявам жеста ти… Нямаш представа колко време ми трябваше, за да те открия. — Вече беше промушила едната си ръка под лакътя ми, сега положи другата си длан върху нея и се усмихна, сякаш ме виждаше за пръв път от дълги години, от хиляда години, накрая ме завъртя, за да вляза в някаква много голяма стая, пълна с кръчмарски маси и пейки, но и с други мебели, тапицирани в червена и зелена кожа. Огромен тезгях с размери като за пивница беше изправен пред едната стена, а зад него в бяло сако и с широка усмивка стоеше младо филипинче. Лампите тук бяха приспособени бутилки от уиски и стари мелнички за кафе, пурите се съхраняваха в тенекиени кутии от бисквити, за пепелници служеха стари черпаци и месингови тенджерки с крачета. В тази стая нищо не предизвикваше мрачно настроение или лоши предчувствия. Беше уютна и весела, миришеше на хубаво и беше напълно естествено да си помисля, че принадлежи на някое друго място, на някой друг дом; че не си е стояла вкъщи, попаднала е тук по погрешка и са я задържали.

— „Къти Сарк“ със сода, Рафаел. — Това поръча Маргарет за себе си на филипинчето. — А за теб?

— Коктейл с водка.

— Водка ли? — смръщи се тя. Погледна към филипинчето. — Имаме ли водка, Рафаел?

— Да, мис.

Тя обърна поглед към мен.

— Как точно го искаш? Знам, че имаш големи изисквания по отношение на питиетата.

— Пет към едно. Без лимон, без маслинка, без каквото и да било.

— Рафаел, мистър Мърфи желае коктейл с водка и вермут. Пет към едно. Без лимон, без маслинка, без каквото и да било…

Това не беше необходимо. Филипинчето ме бе чуло и по погледа му личеше, че е разбрало отлично как искам да приготви питието ми. Просто тя се държеше като злобна мръсница. Помислих си — злобарка такава, но й отправих такава усмивка, каквато човек поднася на преливаща от любезност домакиня.

— Добре, мис — каза Рафаел.

— Заповядай, Пол, седни — покани ме тя. — Ще запалиш ли?

— Не, благодаря — отвърнах най-учтиво.

Тя седна върху ръба на малка масичка с горна част от мед, след като избута няколко списания, табакера и два пепелника, за да си направи място.

Аз се настаних на диван, тапициран със зелена кожа.

— Радвам се, че не си вече бесен — подхвана тя разговор. — По телефона се държеше много свирено. Сгреших ли, като отидох при Мандън?

— Не, естествено, че не. — Реших да проявя благоразположение.

— Не знаех какво да направя, нито къде да те намеря. Къде живееш всъщност?

— Не съм останал без покрив над главата си.

— Необходима ли е цялата тази мистериозност? Доктор Грийн не искаше да ми каже за Мандън, Мандън не искаше да ми каже за теб, ти не искаш да ми кажеш къде живееш…

— Все пак ме откри, нали? — казах примирително аз, за да я успокоя.

— Но какво ми костваше всичко това. Бях обезумяла. Мислех си, че може да си напуснал града.

— Това е едно от нещата, за които можеш да бъдеш съвсем сигурна. Няма да напусна града.

Появи се прислужница със сребърен поднос, върху който бяха наредени сандвичи и куп ленени салфетки като за коктейл. Поднесе сандвичите на Маргарет, тя си избра един и си взе салфетка. После ги поднесе на мен и аз също си взех сандвич и салфетка. Прислужницата остави подноса на масичката и излезе; дойде филипинчето с питиетата. Маргарет ми каза:

— Опитай го.

Отпих от коктейла си.

— Чудесен е. Браво, Рафаел.

Той се усмихна и се отдалечи.

Чу се лек шум откъм салона и в бара влезе един мъж. Беше на моя възраст, слаб, с хубав тен, с приятна външност и отведнъж забелязах, че има чертите на фамилията Добсън. Тръгна към нас усмихнат.

— Ела, Джона — покани го Маргарет. — Запознай се с Пол Мърфи. Това е брат ми Джона…

Изправих се.

— Здравейте — каза ми той и протегна сърдечно ръка.

— Приятно ми е. — Ръкувах се с него.

— Рафаел — извика той и направи знак с ръка. — Седнете, седнете — обърна се към мен и като ми махаше да седна, подхвърли: — Оставете това, в тази къща единствено прислугата има добро възпитание…

— Кога най-после ще пораснеш? — обади се Маргарет.

— Не се заяждай, мила. — В тона му се почувства лека хапливост. Той предложи подноса със сандвичите на Маргарет, която си взе още два, залепи ги един за друг и ги налапа. После го подаде към мен. Аз си взех само един, той остави подноса и също си взе само един.

Седнах и плъзнах поглед към него. Беше облечен с отличен вкус. Косата му беше късо подстригана, носеше сиво-бежово лятно сако от тънка шотландска вълна с три копчета и трикотажна риза от „Брукс Брадърс“, с кърпа около врата, сив панталон от фланела, сиво-бежови кашмирени чорапи и бели обувки от еленова кожа, марка „Пийл“, с червени каучукови подметки на грайфери — англичаните им казват тениски, а един чифт струва петдесет долара. В момента беше разперил нагоре длани, сякаш се страхуваше, да не би да се докосне до нещо; Рафаел дойде веднага от бара с една кърпа и му я държа, докато се избърше. После му донесе питието и се оттегли.

Джона вдигна чашата си, каза „наздраве“ и всички отпихме. Докато той пиеше, забелязах, че има истински илици на ръкавите на сакото му и че едно копче — точно колкото трябва — е разкопчано. Никога не бях виждал по-добре облечен тип. Познах и къде е учил. Личеше си. Винаги може да се отгатне. Попитах го:

— Принстън ли?

— Да.

Той не изглеждаше изненадан, че съм познал, но Маргарет се учуди.

— Откъде знаеш?

— Опитах се да отгатна.

— Седни де, Джона — подкани го тя.

— Ще седна, наистина ще седна — каза той, докато се настаняваше, — въпреки че вече съм закъснял. Но това е един от редките за нас случаи, мистър Мърфи…

— Пол — прекъснах го аз.

— Казвайте ми Джона — отговори ми той. Кимнах му с благодарност, той отпи от питието си и продължи: — Точно така е. Един от много редките случаи, когато сестра ми води вкъщи свой приятел и той може да говори на английски…

— Джона! — прекъсна го рязко тя.

Той се засмя и дори не я погледна.

— Или ще е йога, или ще е някой безбрад малаец, или ще е някой шарлатанин в бурнус, или… — Той я погледна. — Каква беше последната ти мания? Космическа философия ли се казваше?

— Космическо съзнание — отвърнах му аз с усмивка. Щом всички играеха на заяждане, защо да не се включа и аз. При това имах повече основания и от двамата, взети заедно.

— Така беше — припомни си той. После очите му се разшириха. — Боже мой! Не ми казвайте, че и вие…

— Не, нямам нищо общо с това. Просто го прочетох на един надпис, докато чаках Маргарет. И трябва да ви кажа, че споделям отношението ви по този въпрос.

Той кимна енергично и се обърна към Маргарет.

— Знаеш ли, този човек може да ти бъде от полза. — След това се обърна към мен: — Опитвам се да й внуша, че от тази загубена мистика накрая съвсем ще оглупее. Така става, когато една жена има прекалено много свободно време. — Отново се обърна към нея: — Защо не излезеш сред природата, защо не се заемеш с нещо здравословно? Малко слънце да те види. Ще добиеш тен. Заприличала си на призрак.

— Имаш предвид да живея така, както живееш ти. Да се заема с нещо здравословно като тебе? Много те бива да приказваш. Страхотен режим имаш. От десет до дванайсет — голф — самостоятелна подготовка, от дванайсет до един — обяд, от един до пет — голф — самостоятелна подготовка, от пет до шест — тренировка с партньор, от шест до осем — аперитив, от осем нататък — още алкохол, гости…

— Продължавам да твърдя, че е здравословно и че съм на слънце. Пол сам да прецени. А този месец ще участвам в голям турнир.

— Това означава само, че ще похарчиш още пари — рече тя.

— Е, по-добре за това да ги давам, отколкото да ги пилея по разни смахнати организации. Аз поне имам някакъв шанс да си ги възвърна…

Ако думите му не бяха така хапливи, човек можеше да си помисли, че си разменят духовитости. Тя също го почувства. Започна да се върти на масичката и малко се поизчерви. На него май му стана приятно, че я е засегнал. Реших да се обадя:

— Ъъ, значи си много добър.

— Е, малко хора разполагат с толкова време за тренировки. Аз се занимавам сериозно, съвсем сериозно. Това се иска. Дал съм си още пет години и ако дотогава не успея да направя нещо, ще се откажа и ще отида да лея стомана…

— Той иска да спечели националното първенство за аматьори — обясни ми тя.

— Че кой не иска? — рекох аз. — Ще получи чудесно отличие. Ако не мога да спечеля Британското първенство, и аз бих искал да спечеля националното за аматьори…

— Не е лесна работа — каза той. — Тъкмо се оттегли Боб Джоунс и ето, появи се Лосън Литъл. Винаги на върха има някой страхотен играч. Ти играеш ли?

— Не съм играл от години. Пък и когато играех, не бях кой знае колко добър. На игрището главно носех стиковете — носил съм стиковете на Джак Хъчинсън.

— Така ли? — възкликна той. — Бил е добър, нали?

— Един от най-добрите.

— Отскоро ли си в града?

— От около седмица.

— С какво се занимаваш?

— Ами още не съм се установил. Флиртувам със застрахователното дело.

Той стрелна Маргарет с поглед.

— Не взимай прибързани решения. Има и други добри възможности…

— Всяка възможност може да стане добра, стига да се постараеш — опита се да го уязви тя. Той само се подсмихна. Тя се надигна, за да направи знак на Рафаел, че всички ще искат още по едно.

— За мен не — предупреди я Джона. — За мен не — извика той и на Рафаел. Стана и допи чашата си на крак. — Обещах да взема Марта рано. Е — обърна се към мен любезно, — аз да тръгвам, преди сценката между брат и сестра да загрубее. Трябва да се преоблека, за да отида да взема Марта… Всъщност вие няма да вечеряте тук, нали? — попита я той.

— Не.

— Така и предполагах. Защо не дойдете с нас в клуба? Сигурно ще ти е от полза да се видиш с нормални хора.

— Ти нормални хора ли наричаш твоите пияници?

— Ела да ги видиш, преди да се напият. Пък и те веднъж да те видят с човек, който говори английски и си подстригва косата… — Той ми подаде ръка. — Нямам повече време, но се радвам, че се запознахме, Пол, и сигурно ще се видим по-късно. Заповядай да обядваме заедно някой път.

— Дори ако се заема със застрахователно дело?

— Дори да се заемеш със застрахователно дело.

— Благодаря, Джона.

Той отстъпи и спря до Маргарет.

— Няма да е зле наистина да дойдете.

Той й отправи усмивка с почти хипнотично въздействие и излезе.

— Не знаех, че имаш брат.

— Няма да тръгна да се хваля точно с него.

— Изглежда много симпатичен.

— Да, симпатичен е. Малко едноизмерен, но е симпатичен.

— Не бих имал нищо против и аз да съм едноизмерен, стига да умея да се нося така добре.

Тя ме огледа, огледа дрехите ми.

— И така си добре. — Стана от масичката, заобиколи я и седна на зеленото канапе. Потърси погледа ми. — Разкажи ми за Мандън. Откога се познавате с него?

— С Мандън ли? Не много отдавна…

— Откакто си тук ли?

— Точно така.

— Той ти е адвокат, нали?

Не знаех какво й е казал — вероятно, че ми е адвокат, но след като обстоятелствата показваха, че между нас съществува някаква връзка, нямаше смисъл да се отрича.

— Да.

— Значи затова дойде при доктор Грийн онази вечер. Него си търсел, нали?

— Да.

— Знаеш ли какво се говори за него?

— Какво?

— Много, много лоши неща.

Отпих от коктейла си.

— Не знам какво имаш предвид под лоши. Лоши в какъв смисъл?

— Занимава се със сделки с престъпния свят…

— Кой ти го каза?

— Така е. Когато един адвокат започне да говори срещу друг адвокат, значи има нещо…

— Имаш предвид Голайти ли?

— Казвам ти го съвсем поверително…

— Естествено.

— Той самият бил едва ли не престъпен тип.

— Ти ме изненадваш!

— Истина е. Нямаше да ти го кажа, ако не бях сигурна, че е истина. И още нещо. Днес следобед, като отидох при него с молба да те намери, преди да си тръгна, му предложих да си платя, ей така, за да не разправя, че не съм го направила — имах само двайсет долара у себе си, но той ги взе. Представяш ли си!

Не ми беше казал за това. Десет долара от тези пари бяха мои. Виж го ти мошеника, си помислих.

— Ами сигурно ги е възприел като хонорар. Нали ги знаеш какви са адвокатите, когато става въпрос за хонорари…

— Не искам да имаш вземане-даване с него отсега нататък. Ако се наложи да уреждаш някакви юридически въпроси, отнеси се до Фред Голайти. Вече така трябва да постъпваш.

— Вече ли?

— След като ще работиш при баща ми.

— Казах ти съвсем ясно по телефона, че не искам да работя за него.

Тя се понацупи.

— Не ни лишавай от възможността да ти се отблагодарим.

— Няма за какво да ми се отблагодарявате.

Тя продължи да се цупи.

— Не са много хората, които ще откажат работа при баща ми.

— Знам.

— А в твоя случай не става въпрос за каква да е работа. Той те харесва. Направил си му силно впечатление…

— Напълно естествено.

— Той проявява личен интерес към теб. Постъпиш ли веднъж в компанията, много бързо ще те повиши.

— Виж какво, Маргарет. Знам, че го правиш от добро чувство, и съм ти благодарен, но защо не се откажеш от това? Не искам да работя в тази компания. Не искам неговата помощ. Имам си други планове…

— Но каквото и да си започнал, татко може да ти помогне. Самият факт, че той проявява личен интерес към теб, ти стига. Той е много влиятелна личност тук. В целия щат. И не само в щата…

О, да, естествено. Титанът.

— Знам…

— Защо толкова се дразниш, като ти спомена за него? И защо да не се държиш прилично с него и да го изслушаш? Защо да не се опиташ да овладееш комплексите си за няколко минути? И той има не по-малко комплекси от твоите и е много лесно да се счепкате, а сега е може би още по-опасно при това напрежение за него, което продължава цял следобед. Моля те, бъди по-внимателен…

Естествено, прииска ми се да й отговоря. След като човекът е бил под напрежение, ще бъда извънредно внимателен. Той е единственият човек на този свят, който е бил под напрежение днес следобед. Аз не съм бил под никакво напрежение. Аз съм прекарал един приятен, освежителен следобед, ял съм сандвич с фазаново месо и съм слушал записи на Кросби и Кълъмбо. Едва се сдържах да не се разсмея.

— Искам да се държиш добре с него — продължи тя. — Искам да се държиш много добре с него. Така добре, както аз знам, че можеш. Ще го направиш, нали? Моля те!

Ръшинг влезе, застана мирно до вратата и обяви:

— Мистър Добсън ви чака, мис Маргарет.

— Благодаря, Ръшинг. Вземи чашата си — обърна се тя към мен.

Ръшинг се поклони и излезе.

Ние взехме чашите си.

— И не забравяй — предупреди ме тя, — казала съм му, че си чудесен човек. Моля те, недей да се заяждаш с него.

— Аз не искам да се заяждам с него. Искам да ме оставите на мира.

— Добре де, поне го изслушай. Може да ти е приготвил някаква изненада.

Излязохме и тръгнахме по коридора. Когато минавахме покрай голямата трапезария, успях да й хвърля един поглед. Ръшинг тъкмо затваряше вратата. Аплиците по стените бяха запалени, видях още двама лакеи, които подреждаха масата. Върху нея имаше фруктиера колкото леген, украсена с най-малко една дузина свещи. Столовете бяха тапицирани с гоблени. Помислих си колко е далеч всичко това от родните планини Смоуки… а може би не е?

Маргарет почука на една голяма дъбова врата, отвори я и влязохме. Това беше библиотека — голяма стая, пълна с книги от двете страни. В дъното зад тежко бюро с внушителни размери седеше Езра Добсън. Той стана и тръгна към нас. Носеше измачкан двуреден син костюм, бяла риза и папийонка на сини и жълти фигурки.

— Е, виждам, че си го открила — каза той на Маргарет. Протегна ми ръката си. — И така, Мърфи, ето че се виждаме отново…

— Не е моя заслугата — отвърнах и стиснах ръката му небрежно.

Маргарет ме стрелна веднага с поглед, но Езра Добсън не обърна внимание на забележката.

— И при далеч по-приятни обстоятелства — продължи той. — Извинявайте, че ви накарах да ме чакате. Мидж, скъпа, предпочитам да разговарям с Мърфи насаме.

— Но, татко — капризно възрази тя, — аз не съм малка.

— Миличка — в гласа му прозвуча известна умора, — искам да поговоря с Пол.

Значи сега вече бях Пол…

— Татко.

— Мила — почти й се примоли той.

Ето, с това „мила“ си изпуснал дъщеря си, помислих си аз, затова ти се изплъзва… Тя ме изгледа печално. Не искаше да ме остави насаме с него. Тревожеше се за моите комплекси.

— Не настоявай — казах й доста рязко, за да се покажа пред него. — Направи каквото иска баща ти. Всичко е наред.

— Добре, Пол — подчини се тя. — Ще се преоблека и ще те изчакам в бара.

Точно така направи, й казах наум. Вземи си и спален чувал, за да ти е по-удобно в бара. Ще има да ме чакаш дълго време…

Тя тръгна към вратата.

— Скъпа, кажи на момчето да приготви един шейкър с питието на Пол и да го донесе.

— Добре, татко.

Тя излезе и затвори вратата.

— Умееш да се справяш с Мидж — каза ми той.

— Моля?

— Аз й казвам да излезе, а тя спори. Ти й казваш да излезе и тя излиза.

— Ами…

— Сядай, сядай. Извинявай, че те накарах да чакаш, но днес си имам неприятности. Мръсниците в моето предприятие са започнали стачка.

— Това е много лошо.

— Много е лошо, но за тях. След една седмица ще се редят на опашка за помощи. Имам на разположение един цял отдел в полицията, специално обучен да разпръсква стачниците, и националната гвардия, обучена да се справя с останалите. А също и няколко патриотични организации, за да развяват байраци, докато те се занимават с тези неща…

Гръм и мълнии. О, да, велики хане, усещам как земята трепери под нозете ти. Щом разкриеш сърцето си, о, владетелю на Поднебесната империя, дъжд започва да ридае по покривите на десет хиляди къщи. От твоята копринена шатра сред персийските равнини, о, Великолепни, със сокол на китката и обсипан със скъпоценни камъни двуостър нож на кръста, ти съзерцаваш сините палати на Самарканд, който скоро ще падне…

— Ти имаш ли опит с профсъюзите? — попита ме той.

— Не.

— На колко си години?

— На трийсет.

— Колкото Джона. Той също няма опит с профсъюзите. Запознахте ли се с него?

— Пихме по едно питие.

— Това не е никак трудно, поне що се отнася до Джона… — изсмя се рязко той.

Остави чашата си на сребърния поднос върху бюрото и си наля още уиски от кристална гарафа.

— Извинете, мога ли да я погледна?

— Разбира се — отвърна ми той.

Гарафата беше от прозрачен кристал, тежка, с петнайсетсантиметрова запушалка и когато я завъртях в ръката си, канелюрите и по-плитките резки пречупиха светлината и тя заблестя като купчина диаманти. Една от най-красивите вещи, които бях виждал някога.

— Това е една от най-красивите вещи, които съм виждал някога — казах и я върнах върху подноса.

— Наистина ли? Не всеки ще я забележи.

— Великолепна е. Прилича ми на направа от Стайгел.

Той ме изгледа със зяпнала уста и питието му увисна във въздуха, преди да стигне до нея.

— Откъде знаеш? Досега никой не е познавал. Имаш ли нещо общо със стъкларската промишленост?

— Не. Някога имахме подобна вкъщи. На нея също личеше такъв дълбок белег от понтила… О, не, за бога, нашата съвсем не беше такава — сепнах се изведнъж. — Нашето беше шишенце за оцет. В къщата на баба ми го слагаха на масата в подносче с останалите подправки. Един ден го изпуснах и го счупих…

— … и се намери затворен в бараката за дърва.

— Така щеше да стане, ако не беше баба.

Той се засмя, като че ли тази представа беше предизвикала у него приятна носталгия.

— Ами каква им е работата на бабите — да си защитават внуците. Аз моята не я помня. Късметлия си — помниш баба си…

Отместих поглед от гарафата и от безбройните отражения, които пронизваха паметта ми.

— Ще се погрижа да ти я изпратят. Искам да ти я подаря.

— Не! — извиках и когато той изведнъж обърна глава към мен, за да ме погледне с явна изненада, си дадох сметка, че съм проговорил неволно. Съжалих, че бях забелязал гарафата, съжалих, че го споменах, съжалих, че я бях взел в ръцете си. Не се бях усетил. Заради тази кукла беше, тази проклета кукла с бялото лице и черната коса, тя бе нахлула отново в моето убежище и бе извадила на бял свят и други фетиши. На това трябваше да се сложи край. Не ми беше нужна проклетата гарафа. Съжалих, че изобщо съм я забелязал. Трябваше да се махна оттук на всяка цена. — Благодаря. Не мога да я взема.

На вратата се почука само веднъж, след което тя се отвори без покана от Езра Добсън и в стаята влезе Ръшинг с чаша и съд за коктейл върху нов сребърен поднос.

— Остави го тук — рече Езра Добсън.

Ръшинг постави подноса на бюрото и разбърка коктейла със стъклена лъжичка, а в това време Езра Добсън ме изучаваше внимателно, после Ръшинг ми наля и аз се пресегнах за питието си. Той прибра полупразната ми чаша и излезе.

Вдигнах пълната си чаша към Езра Добсън, той също вдигна чашата си към мен, отпихме и той продължи:

— Не беше никак лесно да те открием…

— С удоволствие щях да ви помогна, стига да знаех, че ме търсите. Мислех, че всичко с приключено.

— Аз също. Почти не се надявах вече, че Мидж някога ще намери мъж, който да я заинтересува.

— Уверявам ви, че не съм направил нищо, за да я насърча.

Той отпи от питието си и отправи към мен бащински поглед.

— Дори да се беше опитал, надали щеше да измислиш по-добър начин от това — да покажеш пълното си пренебрежение към парите. До този момент, честно казано, не мислех, че тя е много увлечена по теб.

— И двамата не сте ме разбрали — процедих тихичко. — Аз не показвам пренебрежение към парите изобщо. Показвам пренебрежение към вашите пари.

— Добра тактика — кимна той. — Много добра…

Ама че мръсник…

— Това е очевидната тактика по отношение на дъщерята на човек с вашето богатство. — Глътнах още малко от коктейла си и се изправих. — За нещастие, изглежда, не мога да ви убедя, че не притежавате нищо, което да желая — дъщеря, пари, служба. Имам много работа, мистър Добсън. Затова, ако ме извините…

Оставих чашата си на подноса, кимнах за довиждане и се обърнах, за да напусна стаята.

— Недей да припираш толкова. Имам не по-малко работа от теб.

— Сигурно имате повече. А вие сте и много по-важен. Когато вие накарате някого да ви чака, той се чувства поласкан. Когато аз накарам някого да ме чака, той изпада в гняв. И в този момент мене ме чакат.

— Обясни, че си бил при мен.

Що за надменност, що за царствено високомерие доказваше този мръсник.

— И мислите ли, че това ще уреди въпроса?

— Сигурен съм. Виж какво, Мърфи, накарах те да дойдеш тук, защото исках да поговоря с теб за Мидж. Не искам да ти се налагам, но бих желал да ме изслушаш. Това са единствените ми свободни минути един господ знае докога… пък и сега нямам много време. Чакам хора, които вече са тръгнали насам. Затънал съм до гуша заради тази стачка — голяма стачка… — Той си доля, постави чашата си върху голям кафяв търговски тефтер и седна. Опря длани върху солидните облегалки на креслото си и се отпусна бавно, като че ли полага тежък товар и ръцете му поеха цялата тежест на тялото. Сега вече бе изоставил ролята на Завоевателя. Бе изключил гърма и мълнията, двуострият нож със скъпоценните камъни и соколът бяха прибрани. Вече беше само един изморен възрастен човек… — И освен това имам дъщеря, която държа да спася. Мислех си, че не аз ще нося отговорността за нея и досега, мислех си, че някой от десетките мъже, които познава, ще я поеме. Но те искат да поемат отговорността единствено за парите, а не и за жената. Това ги прави раболепни. А с Мидж не можеш да се държиш така. В мига, в който ти се наложи, си свършен. Тя трябва да си намери мъж, когото да уважава…

— Млада е, не е късно.

Той отпи и поклати бавно глава, облегна се назад и продължи да държи чашата си с две ръце.

— Аз не мога да чакам. Не мога да поема този риск. Тя вече не е много добре психически. Това трябва да ти е известно.

— Кое да ми е известно?

— Ти си се срещал с нея всяка вечер в продължение на две седмици. Знаеш за какво става въпрос. За манията й да се занимава с факири, особняци, нови форми на религиозната мисъл и откровение и всички останали подобни глупости. Това ще й опропасти живота, ако вече не го е опропастило. Продължи ли да живее така, ще стигне до лудницата. Мислиш ли, че ще го допусна? Аз не съм в състояние да я откъсна от тези работи, психиатрите не успяват, защото тя не желае да им съдейства… но според мен ти би могъл. Мисля, че ти би могъл да й вдъхнеш живец…

Боже господи, си помислих, боже господи… Все пак успях да попитам:

— Предлагате да предадете Маргарет в моите ръце, така ли?

— Да. Точно така.

— Не мислите ли, че и тя може да поиска думата по този въпрос?

— Тя каза каквото имаше за казване. И затова си тук сега…

— Но вие не знаете нищо за мен. Аз съм един напълно непознат човек за вас. Може вече да съм женен. Може да съм крадец. Може да съм измамник. Може да съм престъпник. Може да съм убиец…

— Когато един удавник посегне към някое плаващо дърво, той не се замисля дали няма да му се забият тресчици в ръката. Не ме интересува нито кой си, нито какъв си бил. Това мога да го проверя и по-късно. И освен това не се интересувам особено какви са чувствата ти към Мидж. Интересува ме единствено какви са нейните чувства към теб…

— Поласкан съм. Но не мисля, че мога да ви помогна.

Той отпи.

— Не обичам да си придавам важности, Мърфи, но нека ти кажа, че семейна връзка с мен може да създаде известни предимства за един човек с амбиции.

— Убеден съм, че е така…

— В такъв случай трябва също да знаеш, че аз мога не само да помагам, но и да преча…

— И в това съм убеден. — Опитах се да не дам израз на обзелия ме гняв нито с мимиката си, нито с гласа си, но беше безпредметно. Този мръсник… — По дяволите, с какво право се вмъквате в личната ми съдба? От вас искам само едно — да ме оставите на мира!

— Ти се ожени веднъж за нея.

— Бяхме пияни. Дори не знаех коя е.

— Е, сега знаеш…

— Не притежавате нищо, което да ме интересува. Оставете ме на мира.

Той запремята чашата в дланта си, без да се усеща, че го прави.

— Докъде точно стига пренебрежението ти към моите пари? Стига ли до един милион долара?

Подпрях ръце на гърба на креслото и го изгледах с невярващи очи. Бях го чул, но не можех да повярвам.

— Един милион долара като начало — каза той. — На минутата. Един милион долара. Никакви условия, никакви сметки, никакви въпроси. Искам само да ми дадеш мъжката си дума, че ще направиш всичко, което е по силите ти, за да върнеш Маргарет към нормален, здрав психически и физически живот. И ако успееш…

Това не беше реално. Това не можеше да бъде реално. Това беше гласно четене на новооткрит ръкопис на комична опера от Гилбърт и Съливан.

— Един милион долара в брой… — повтори той.

Чувствах се като зашеметен. Един милион долара!

Какво не бих могъл да направя с един милион долара и неговото влияние… но трябваше да взема и Маргарет, Маргарет — символа, моста към миналото, Маргарет, която непрекъснато щеше да разпалва онези спомени, щях да се връщам все по-назад и по-назад, докато, докато…

— Не — отвърнах. — Много ви благодаря, но моят отговор е „не“. А сега трябва да ви пожелая лека нощ…

Кимнах му най-възпитано и го изчаках да отговори или да каже „лека нощ“, но той продължи да ме гледа мълчешком, така че се обърнах и тръгнах към вратата.

— Преди да си тръгнеш — проговори ми той, — мисля, че трябва да видиш това…

Спрях и се обърнах. Той изваждаше нещо от чекмеджето на бюрото си. Помислих, че е чек, но после видях, че е някакъв документ. Върнах се. Той ми го подаде.

Беше молбата за анулиране на брака, която бях подписал.

— Когато разбрах какви са чувствата на Мидж към теб, реших, че е по-добре да не й давам ход. Така че, както виждаш, още си женен.

Бърз порив на студен нощен вятър премина през лицето ми, лъхна ме уханието на Huele de noche, отново видях разветите завеси над леко притворените прозорци в онази стара гостна и изпуснах молбата, облегнах се на бюрото, за да не падна, със смътното усещане, че той ме гледа, и с доста по-ясното съзнание, че показвам пред него фатална слабост, но не бях в състояние да я скрия…

— Премисли още веднъж — говореше ми той. — Съобщи ми решението си утре.

Цветните отражения от гарафата ме бомбардираха, връщаха ме назад… краката ми започнаха да се местят като чужди.

По коридора откъм входната врата идваха трима души. Когато се приближиха, видях, че Ръшинг придружава двама мъже в сини униформи — после забелязах, че униформите са полицейски, и едва тогава познах мъжете в тях. Бяха Уебър и Рийс.

Дръпнах се встрани от вратата на библиотеката, за да им отстъпя място да влязат. Единственият признак, че Уебър ме е познал, беше присвиването на очите му, но Рийс много се изненада. Не реагирах на появата им, както не бях реагирал и на униформите им, макар че не ги бях виждал в униформа по-рано.

— Мистър Джона би искал да ви види, сър — предаде ми Ръшинг. — Ако обичате, изчакайте един миг…

Той почука на вратата на библиотеката, отвори я и каза на Езра Добсън:

— Наредихте веднага щом дойдат от полицията, сър…

— Покани ги да влязат — чу се гласът на Езра Добсън.

Все още, без да откъсват поглед от мен, Уебър и Рийс влязоха в библиотеката и дочух гласа на Езра Добсън: „Здрасти, Чарли“, после Ръшинг затвори тежката врата и ме подкани: „Оттук, сър“.

Всичко това, неговите думи към мен, неговите думи към Езра Добсън, думите на Езра Добсън, движението, униформите се наслагваха пред погледа и слуха ми като барелеф; чувах, виждах и разбирах, но рефлексите ми бяха все още затормозени — изкачих стълбите подир високия, надут иконом, последвах го по коридора с толкова усилие на волята, колкото влага едно конче от детска въртележка, за да не изостава от предното, и накрая стигнахме до една врата, която той отвори, за да вляза.

— Ръшинг? — попита гласът на Джона.

— Да, сър.

— Мистър Мърфи дойде ли?

— Да, сър.

— Пол… ела насам…

Съжалявам, че избягах от стопанството на затвора, помислих си аз. Онова също беше изтезание, но изтезание от друг вид, по-леко, можеше да се изтърпи. Докато бях в стопанството на затвора, поне спомените от някогашния ми живот бяха приятни, не както сега. Никога ли нямаше да бъде изкупено това коварно минало?

— Пол!

Не трябва да допусна той да ме види в това състояние. Трябва да дойда на себе си. Отидох пред отворения прозорец в другия край на стаята, опрях нос на мрежата и вдишах дълбоко тежкия нощен въздух. Беше свеж и чист и не носеше дъх на смърт, а само ухаеше на листа:

— Да?

Огледах се и разбрах, че съм попаднал във всекидневната му, пълна с книги, фотографии, десетки сребърни и златни купи и други трофеи — виждах ги реални, а не разкривени. Вдишах още веднъж нощния въздух и се отдръпнах от прозореца. Започнах да чувствам краката си, макар и не съвсем като свои.

— Ела насам… — извика ми той.

— Възхищавам се на трофеите ти.

— О! Е, чувствай се като у дома си…

Боже мой, мина ми през ума, сега, когато можех да освободя съзнанието си от всички фантасмагории, сега, когато действително можех да използвам разума си, що за идиотщина беше това — да съм принуден да взема дъщерята на това чудовище? Сигурно ми се е счуло. Отраженията от тази проклета гарафа бяха върнали паметта ми назад и докато спомените ми се рееха над Пролома, той беше подметнал нещо за един милион долара, но мисловните ми процеси бяха така объркани в онзи миг от виденията, които не исках да виждам, борех се така отчаяно да не видя онова, което щеше да ме погълне и унищожи, че не можех да си възстановя точните му думи…

— Ела насам при мен — каза ми Джона.

Стоеше на прага по гащета и кашмирени чорапи в лимонов цвят.

— Да, да, разбира се…

Той протегна врат напред, за да ме види по-хубаво.

— Добре ли си?

— Разбира се, добре съм.

— Защо трепериш тогава? Искаш ли едно питие?

— Не, благодаря.

— Родни — извика той. — Донеси бензедрин.

Отведе ме до спалнята си — огромна стая с камина и легло с необичайни размери, а Родни се появи откъм банята с шишенце таблетки и чаша вода.

— Вземи две — рече Джона. — Ще се дооблека сам, Родни.

Родни се поклони и излезе.

— Тези хапчета ще те оправят — каза Джона.

Глътнах две таблетки бензедрин с половината вода, той взе шишенцето и чашата и се засмя.

— Седни.

Седнах на тапицираното с брокат кресло.

— Страхотен шок, а? — подхвърли ми той. Отново се засмя. — Един милион долара в брой.

Пак чувах същите думи. Само от споменаването им онези отразени светлини отново пламнаха и заиграха в главата ми. Проклетата гарафа. Попитах го:

— Значи правилно съм чул?

— Да.

— Ти знаеше ли за това?

— Дали съм знаел ли? Аз го предложих…

Той влезе в тоалетната си стая и донесе синя трикотажна риза от „Брукс Брадърс“ и чифт черни обувки. Пусна обувките на килима и намъкна ризата през главата си.

— Ти ли си го предложил?

— Милдред настояваше за половин милион, а аз за един.

— Милдред ли?

— Маргарет. Мидж. Името й всъщност е Милдред. Тя си го смени. Заради нумерологията. Една от ранните фази на мистичния й живот.

— Това не го знаех.

— Нашето семейство винаги ще има с какво да те изненада. Той седна на леглото и извади калъпите от обувките си. Бяха марка „Пийл“ с дупчици отпред на върховете. — Но сигурно не е необходимо да ти го казвам.

— Не мога да го проумея — казах. — Не мога да го проумея.

— Защо? Какво е за него един милион? Та той има сто милиона, че и повече, а тя му е най-скъпа на сърцето. — Той остави обувките си незавързани и черните връзки от китова кожа увиснаха, погледна към мен и със сериозен тон заяви: — Това се отнася и до мен, макар че понякога се джафкаме. На нея трябва да й се помогне, и то веднага. Може би ти ще успееш да го направиш. Поне се надявам.

Поклатих глава.

— Никога не съм чувал нищо по-безумно. Що за хора сте вие? Не знаете нищичко за мен и въпреки това ми предлагате един милион долара, за да се погрижа за нея. Как да го разбирам? Подобни неща просто не се случват…

— Е, оказа се, че може да се случат. Мидж те иска. По дяволите… опитали сме всичко друго. — Той завърза обувките си, взе от леглото син панталон от фланела и го обу. — Колкото и да е странно, имам чувството, че вие двамата ще се разберете. Но когато обсъждахме въпроса днес следобед, аз естествено приказвах наслуки. Дори не те бях виждал. Но сега, след като се запознахме, мисля, че тя сигурно е права. Ти не можа да поговориш дълго със Стария, нали?

— И това ми стигна. После дойдоха едни полицейски шефове.

— Да. Заради стачката. Е, той ще ти обясни. Тя не знае, че от теб се иска да я откъснеш от тези истории. Трябва да приложиш хитрост — да я отведеш някъде на пътешествие. Но тя не бива да знае…

— Цялата тази история е шантава. Идиотска.

— Няма нищо идиотско в един милион долара…

— Аз съм като зашеметен.

— Има още нещо, което е много по-важно. Ти създаваш у Маргарет физическо равновесие, каквото тя не е изпитвала с никой друг мъж.

Изгледах го.

— Трябва ли да обяснявам по-картинно? — попита ме той.

— Не. Но това откъде го знаеш?

— Тя го каза. Каза го на Стария. Той не е знаел как да ти го поднесе. Сега разбра ли какво е това нещо, което ти имаш и ние искаме да получим от теб?

Да. Сега разбрах. Станах.

— Предполагам, че ще мога да получа нещо за пиене.

— Според мен имаш нужда. От същото ли?

— Този път чисто.

Той се ухили.

— Заповядай в кабинета ми.

Тръгнах подир него и влязох в банята. Беше почти толкова голяма, колкото и спалнята. Лампи за ултравиолетово и инфрачервено осветление висяха над маса за масаж, облицована с плочки, а в една ниша срещу стъклената кабинка на душа се намираше барчето с напитки. Той взе бутилка джин „Хаус ъф Лордс“ и понечи да ми налее една доза.

— Джин не — казах аз.

— Мислех, че пиеш коктейл…

— Коктейл пия, но с водка.

— Водка! Ей богу, тук се изложих. — Той остави бутилката. — Ще трябва да позвъня на бара…

— И така е добре. Ще пия джин…

— Ще поръчам водка. Ще отнеме само минутка.

— Не. И джин може. — Е…

— Наистина.

Той наля джин в мярката, наля вода от сребърна кана в една чаша и ми ги подаде.

Гаврътнах и двете.

— Водка, а? Това май добре ти дойде.

Джинът премина през вътрешностите ми като жив въглен.

— Много странно нещо — рекох. — Досега никой не ме е питал какво мисля за Маргарет. Или това няма значение?

— Ти какво мислиш?

— Сигурно не…

— Още едно?

— Не, благодаря.

— Тогава ще се дооблека.

Той се върна в тоалетната си стая. Отидох с него. От дълга закачалка с много вратовръзки, марка „Шарве“ и „Сулка“, избра плетена вратовръзка с лимонов цвят, завърза я на голям, стегнат двоен възел и закопча яката си. Вратата на шкафа му за обувки стоеше отворена и се виждаха не по-малко от петдесет чифта обувки, наредени върху полици от пода до тавана, а на отделни рафтове с вградена стълбичка се намираха боти, високи ботуши, ниски ботуши — всичките от качествена английска кожа, всичките намазани с вакса, но не излъскани. На тоалетката му беше отворена бижутиера, пълна със златни копчета за яка и щипки за закрепване на банкноти, а в друга държеше половин дузина златни часовници, джобни и ръчни.

— Имаш страхотен гардероб — казах му аз.

— Рай за молците, така му викам.

Свали от една закачалка синьо сако от фланела и го облече; едва сега видях, че на панталона му липсват гайките за колан, но пък има капачета на задните джобове. Той закопча сакото си и от чекмеджето за носни кърпи извади една от най-тънък лен с монограм Д. Д. от най-обикновени печатни букви, едната синя, другата жълта, разгъна кърпата, заби показалец, за да я хване по средата, размаха я, събра я в дланта на другата си ръка и я напъха в горното си джобче. После отвори голяма златна кутия с принадлежности за пушене, подплатена с мораво кадифе, и избра една от седем или осем златни запалки, щракна я, за да види дали пали — палеше, — взе също и златна табакера, кажи-речи, колкото дипломатическо куфарче. Отвори я. Побираше шейсет цигари и беше пълна.

— Много пуша — заобяснява той почти с неудобство.

— Виждам.

Никога в живота си не бях виждал нещо, което да може да се мери е неговия гардероб. Не бях и сънувал подобно изобилие. Тук беше насъбрано най-доброто от съответния вид, онова, което е nec plus ultra16, и всичко му подхождаше идеално. Той, разбира се, знаеше, че го наблюдавам и не мога да откъсна очи, сигурно е разбрал колко съм се прехласнал, но не се фукаше, не се държеше неестествено, а съвсем нормално, дори с известно стеснение, но и това беше напълно в реда на нещата…

Извиних му се:

— Зазяпах се несъзнателно.

— Няма нищо…

— Много са хубави, всичките.

Стана му приятно. Попита ме:

— Държиш ли на хубавите дрехи?

— Да. Но никога не съм имал възможност да си позволя нещо от такава класа.

— Е, сега вече можеш. Разполагаш с един милион долара.

Един милион долара… Превъзбуден, разгонвах спомените и се питах: ще мога ли? Ще мога ли? Ще мога ли да се измъкна от този капан? Поднасят ми всичко, за което винаги съм мечтал, а сега то е специално създадено за мен и се предлага на мен и само на мен, никога не би могло да бъде предложено на другиго, това вече ще е прекалено нереалистично, предложено е на мен — целият този свят — защото оста, на която се крепи, е символ на моята вина и божеството — изкусител ме предизвиква да го приема, а това ще бъде най-краткият път към унищожението ми. Но защо да бъде така? Мит и памет отстъпват пред разсъдъка…

— Знаеш ли — продължи той, — едва сега забелязвам, че сме почти еднакви на ръст. Ако косата ми беше малко по-тъмна, щяхме да си приличаме като близнаци…

— И на мен ми направи впечатление.

— Утре, ако искаш, ще те заведа при Пигът. Пристигнал е.

— Пигът ли?

— Представителят на „Пийл“ от Лондон.

— О! Имаш предвид фирмата за обувки…

— Да. Той идва тук един-два пъти в годината.

— Ще ми се да дойда.

— Добре тогава. Нека да видим дали Мидж се е приготвила. Ще излезем заедно.

— Къде ще ходим?

— В клуба. Мидж каза, че иска да дойде. За нея ще е полезно. А и ти можеш да се запознаеш с някои от приятелите ми. Той свъси вежди: — Бил си свободен тази вечер, поне така ми каза тя…

— Свободен съм. Свободен като птичка…

VIII

Клубът беше само на няколко пресечки от къщата на Добсънови — почти никъде ненакърнен правоъгълник от светлина се открояваше в тъмното на гъстите борове. Жуженето от триенето на гумите премина в друга тоналност, щом колата на Джона сви от павираната улица по алеята към клуба — път с чакълена настилка и пирамидални тополи от двете страни, през които отразената светлина очертаваше игрището за голф и призрачните фонтани от дъждовалните апарати по моравите; пръските им имаха своеобразен мирис — оня дъх на шума и влажна трева, който се долавя след вечерното поливане; а после през смъкнатите прозорци откъм моята страна на колата долетя глъчка, събрана от фунията на тополите: говор и музика, най-различни звуци, весели, прекрасни, празнични… Такава глъчка се разнасяше някога от стария ни клуб събота вечер есенно време след победа на отбора ни по ръгби, всъщност след всеки мач, а една година — последната за мен в колежа, когато вече нямаше победи за отпразнуване, пирувахме за всяка отбелязана точка, а веднъж и за един пас. Това беше най-хубавото от всички празненства, да, това… Душата ми литна с въздигащата се музика на въодушевлението, духът ми се въззе почти до висините, където човек изпада в екстаз, докосна се в тях леко, в полет, както крилцата на синьото рибарче бръсват водата на някое далечно езеро — едно мигновено, мимолетно извисяване, оцветено в небесносиньо. Това е само за мен — мина ми през ума, — дявол да го вземе, това е само за мен. Ще се възползвам от положението, може да съм в ръцете му, но ще се възползвам от положението. Мит и памет отстъпват пред разсъдъка. Едип е мъртъв…

Спряхме пред фасадата до бял сенник, върху който изпъкваше червеното на клубния герб (спомних си, че вече съм го виждал на много от трофеите на Джона), и веднага един прислужник в бяла ливрея с червени галони и със същия червен герб над сърцето дойде да поеме колата, а един възрастен портиер в подобна ливрея отвори със замах леката врата.

— Добър вечер, мис Добсън, добър вечер, мистър Добсън. Мис Уест ви чака в салона с грила.

— Благодаря, Уилям — отвърна Джона. — По всичко личи, че кръчмата е пълна…

— Има доста хора, сър. Никога не съм чувал такава веселба. Радвам се, че ви виждам отново, мис Добсън…

— Благодаря, Уилям — отвърна му тя едва ли не с упрек.

Хванах я под ръка и тръгнах на половин крачка след Джона, който ни поведе покрай гардероба и надолу по каменните стъпала към салона с грила, откъдето шум и музика се издигаха нагоре като вихрушка.

Салонът с грила беше като във всеки извънградски клуб, е, може би по-голям, по стените му имаше накачени шаржове на някои членове, препарирани риби, рога и други ловни трофеи. Беше пълно, хората изглеждаха прекрасно, бяха весели, а още преди да стигнем най-долното стъпало, едно момиче ни забеляза и тръгна през навалицата към нас, като ни махаше с ръка. Беше високо, с дълги крака, не носеше шапка и русата му коса, пусната свободно, падаше до раменете. Явно бе ни очаквало, затова ни забеляза още от входа. В ръката си държеше чаша с коктейл.

— Здравей, Маргарет — проговори момичето.

— Здравей, Марта.

— Браво на теб — рече Джона. — Аз отивам у вас да те взема, както се полага, а теб никаква те няма. Я ела тук… — Той я подхвана нежно за рамото и ми каза: — Искам да те запозная с Марта Уест…

— Приятно ми е — обърна се тя към мен.

— На мен също.

Тя се усмихна към Джона.

— Дано не съм те ядосала. Изобщо не съм се прибирала, дори не съм се преоблякла. Хванахме се да играем бридж и уж да изравня резултата…

— Успя ли?

— Не.

— При това положение ще ти се ядосам. — Той докосна чашата с коктейла. — Колко ще ни трябват, за да те настигнем?

— Два… само два.

— На бара ли ще я настигаме, или ще седнем? — попита Джона.

— Запазих маса. Или поне бях запазила маса…

Джона не пусна рамото й, но ни поведе през навалицата, която се разбиваше в бара като вълни в скалист нос. Мъже и жени, всички го познаваха и го поздравяваха сърдечно, без официалности, много от тях познаваха и Маргарет и също я поздравяваха, но не така сърдечно, всъщност без каквато и да е сърдечност, а с известна студенина, така че едва сега разбрах думите на Джона, когато ми обясни, че тя рядко идвала в клуба. От начина, по който я гледаха и се държаха с нея, личеше, че я възприемат не само като външен човек, но и като особнячка. Тя показа раздразнението си с гримаса към мен. Попитах я:

— Толкова ли ти е неприятно?

— Неприятно е меко казано — отвърна ми тя на доста висок глас.

Усмихнах й се окуражително и си казах, че ще имам много работа с нея, но ще си я свърша, да, по дяволите, това беше само за мен. Исках да си мисля за единия милион долара, но не смеех, пък после си казах: че какво толкова, дяволите да го вземат, мога да подхвана нещата още отсега, изисква се такава наглост, че ми харесва, съзнанието ми бавно се придвижи към мисълта за един милион долара, прокрадна се предпазливо, колкото да обхване едно крайче от нея, а когато видях едното крайче, нещо ме преряза, но не ме заболя много и си казах: Видя ли? Мит и памет отстъпват пред разсъдъка…

Марта ни покани на кръгла масичка в ъгъла, седнахме и всички, освен Маргарет си поръчахме коктейли. Тя поиска лимонада с джинджифил. Тук се чуваше повече музика, отколкото шум, тъй като седяхме до задната стена, а срещу нас се намираше широкият коридор към балната зала с оркестъра, където се танцуваше. За провинциален оркестър този не беше лош, но му липсваше истински талант.

— Е, Маргарет — заговори Марта, — добре е, че пак се видяхме.

Маргарет се приготви да й отговори, думите бяха на върха на езика й, а по очите й познах, че ще каже нещо язвително, затова я стрелнах с ледена усмивка и тя промени решението си:

— Трябва да призная, че тук всичко е постарому.

И Марта, и Джона забелязаха как я погледнах и сега Джона ми кимна в знак на благодарност. Марта сигурно беше усетила, че хапливата забележка й се бе разминала на косъм, макар че в думите й нямаше предизвикателство, сигурен съм в това, защото тя се обърна към Джона и каза малко смутено:

— Като се заговори за положението в клуба, да те попитам, що за петиция се опитваш да прокараш?

— Е, нищо особено.

— Клубът не се ли ръководи добре?

— Според мен досегашният управителен съвет не е единственият, който може да върши тази работа. Омръзна ми да идвам тук на годишните събрания и всеки път да ми дават листче с девет имена и да ми казват да гласувам за девет души. Защо да не напишем двайсет и едно имена, или пък четиринайсет и да гласуваме за девет? Знаеш ли откога е този управителен съвет? От десет години. Допотопни изкопаеми, които само пъшкат и охкат, но никога не стъпват на игрището за голф. Да се оттеглят някъде и да си измрат. Тук трябва да се влее млада кръв.

Един сервитьор донесе питиетата ни. Не поглеждах към Маргарет. Знаех какво ще видя изписано на лицето й. Но и Джона знаеше, че ако спре да говори, Маргарет може да оплеска всичко.

— Аз няма да се кандидатирам, имайте го предвид — засмя се той. Вдигна чашата си без официалности. — Наздраве…

— И за нов управителен съвет — пожела Марта.

— И за нов управителен съвет — повтори Джона.

Всички пихме за това, а после някакъв човек в ленено сако и сив панталон от фланела, около трийсет и пет годишен, загорял, тупна Джона по гърба, протегна ръка към него и каза с веселяшки тон:

— Давай! Пусни една петдесетарка и не се помайвай…

— Здрасти, Джак. Познаваш се с всички, с…

— Разбира се. Здрасти.

— Запознай се и с Пол Мърфи. А това е Джак Кейси. Опасен е на билярд.

— Приятно ми е — обърна се Кейси към мен, за да се ръкуваме. После продължи да говори на Джона. — Петдесетарка. Днес никакъв те нямаше. — На нас обясни: — Оставям вие да прецените. Поел съм го срещу петдесетарка на ден. Днес никакъв го нямаше. Дължи ли ми я, или не?

Джона пак се засмя.

— Днес бях много зает. Имах разговор със Стария…

— Боже мой — извика Кейси. — Да не би да постъпваш на работа?

— За друго ставаше въпрос…

— Слава богу… На теб разчитам, за да плащам на бавачката и на градинаря. И още нещо, за да докажа, че не те обичам само заради парите ти. — Той извади циклостилно копие от петицията: — Дотук шейсет подписа…

— Това е чудесно, Джак. — Джона взе листа и го погледна. — Надявам се, че си обяснявал на всички тези хора какво означава подписът им тук — автоматично влизат в черния списък.

— И само това ли? Един от нашите ревматични управители мина покрай мен в съблекалнята. Беше поел по единствения маршрут, който предприемат нашите директори — от игралната зала до… ъъъ, онова място, клозета. Изобщо не ми проговори.

— Разтревожихме ги…

— Така е. Казаха ми, че Рейвънсуд щял да си подаде оставката.

— Недей да разчиташ на това. Когато някое нищожество получи власт, никога не я отстъпва, докато не му я вземат. — Джона сгъна листа и му го подаде. — Не изоставяй доброто дело…

Кейси прибра листа в джоба си и каза на Джона:

— Пак ще се видим. — После повтори и към нас: — Пак ще се видим.

— Дано да не е много скоро — тихо си пожела Марта.

— Точно така — присъедини се към нея Маргарет. — Това ли е най-подходящото време и място да си провеждате сбирките на комисията, Джона.

— Извинявайте. Затова и не го поканих да пийне с нас. Опитах се да го разкарам…

— Видях колко се опита — продължи Маргарет. Измърмори още нещо, за да покаже раздразнението си, а Джона впери неподвижно очи в нея, после погледна Марта: — Защо не отидете да потанцувате с Пол?

Марта схвана какво се иска от нея и му кимна. Попита ме:

— Искаш ли?

— С най-голямо удоволствие.

Станах веднага, издърпах стола й и тръгнахме по коридора.

— Съученик ли си на Джона?

— Не, приятел съм на Маргарет.

— О!

— Знам. Но ти направи каквото можа…

— Благодаря!

Започнахме да танцуваме. Свиреха „Обгърни в мечти своите тревоги“. Припевът се изпълняваше от някакъв тенор, който се стараеше да имитира Мортън Дауни. Марта не танцуваше добре, като всички спортистки не можеше да се отпусне на дансинга, но беше мила и приятна, дрехите й стояха чудесно, познаваше всички танцуващи, а това също допринасяше за моето спокойствие.

— Танцуваш прекрасно — каза ми тя.

— Едно време беше. Занимавах се с танци, както Джона се занимава с голф.

— А ти знаеш ли как Джона се занимава с голф?

Усмихнах се:

— Е, може би аз не бях така упорит, но се занимавах.

— Личи си. Маргарет те е поканила да отседнеш у тях ли?

— Нещо такова. Моят баща и нейният баща са били приятели… навремето.

— Тук или във Вашингтон?

— Във Вашингтон.

Рано или късно трябваше да си измисля някаква нова биография.

— Дълго ли ще останеш?

— Завинаги, бих казал…

Тя вдигна поглед нагоре и се засмя. Беше пийнала, колкото да й се зачервят бузите и да има самочувствие, че гърдите й наистина са хубави.

— Това е добре. Значи ще се виждаме отсега нататък. Във Вашингтон ли живееше досега?

— В Мериленд.

— Разбрах, че си някъде от Юга…

— Този мой акцент…

— Много е приятен.

— Наистина ли мислиш така?

— Да.

Ето, това е за теб, негоднико, си помислих. Весели хора, възпитани, приятелски настроени, очарователни — този свят е за мен. Едип е мъртъв. Като зет на Езра Добсън ще се сдобия мигновено с престиж, без да водя отегчителна борба, за да се издигна над посредствеността, изведнъж ще стана някой. Какво от това, че хората смятат Маргарет за особнячка? На това може да се намери лек. В какво се състоеше рискът тогава? Като неин съпруг, щяха да ме снимат по вестниците, да пишат за мен, но с едни мустаци и Езра Добсън за тъст, нямаше никаква опасност да ме разпознаят. Какъв скок щеше да бъде това! О, никой в историята на човечеството не е правил такъв скок…

— … стига си мислил — чух гласа на Марта.

— Извинявай. Тази песен ми напомни за…

— Една жена, която ти е разбила сърцето, така ли?

— Нямах предвид нищо чак толкова романтично. Напомня ми за Мисисипи.

— За Мисисипи ли? Че къде се намира Мисисипи?

Много добре знам къде се намира. Мога да намеря тази река и насън да ме бутнат. Прекарах цяло едно лято там на строителството на…

Някой ме докосна по рамото. Беше Джона. Спряхме да танцуваме.

— Мислех, че ще мога да я вразумя. Най-добре ти иди да поговориш с нея.

— Нещо сериозно ли е?

— Отегчава се, това е. Иска да си върви.

— Но нали ми каза, че тя е поискала да дойдем тук.

— Така беше, но сега иска да си ходи. Поговори с нея.

— Може би е по-добре аз да отида — предложи Марта.

— Не — настоя Джона. — Остави на Пол.

— Разбира се… — съгласих се аз.

Върнах се на масата. Маргарет не ме погледна. Седнах до нея. Предложих:

— Да пийнем по нещо.

— Не се опитвай да ме баламосваш.

— Не се опитвам да те баламосвам. Искам да ти предложа антидот, тъй като явно тук ти е скучно. Защо не пийнеш нещо…

— Не.

— Добре, тогава да потанцуваме. Тук не е лошо, отпусни се. Я чуй… — Оркестърът тъкмо беше подхванал „Предавам се, любов моя“. — „Предавам се, любов моя“. Хубава песен. Ела…

Станах и лекичко издърпах стола й, съвсем лекичко, колкото да я накарам да се надигне и накрая тя стана, хванах я за ръката и отидохме да танцуваме.

— Даваш ли си сметка, че не сме оставали насаме нито за миг, откакто излязохме от къщи? — попита ме тя.

— Знам, че е така. Но нямаме бърза работа. Отсега нататък пред нас са всички мигове до свършека на света…

Тя ме погледна с очакване.

— Точно за това искам да говорим. Какво ти каза баща ми?

— Сега не можем да проведем подобен разговор. По-късно…

Прегърнах я, завъртяхме се и останах много изненадан, тази изненада можех да я сложа най-отгоре в дългия списък от изненади, които ми бе поднесъл животът. Тя танцуваше великолепно, никога не съм имал по-добра партньорка. Усещах как ритъмът се излъчва от нея, дори този ритъм на музика, свирена без вдъхновение; бях слисан от деликатната й пластичност. Никога не бях допускал, че тя може да има някакво отношение към танца… Попитах я:

— Играла ли си някога балет?

— Малко…

— Личи си. Сега занимаваш ли се?

— Не.

— Трябва да започнеш отново.

Не казах нищо повече. Не исках да й призная, че е толкова добра, а и тя нямаше да повярва в искреността ми.

— Какво ти каза баща ми?

— Не тук.

Пред една отворена стъклена врата тя забави темпото и съвсем изостави ритъма.

— О, нека да потанцуваме. Беше толкова хубаво…

— Искам да поговорим.

— Но ти танцуваш толкова хубаво. Не ти говоря глупости. Умееш да танцуваш.

— Оркестърът ще свири цялата вечер.

Бутнах мрежестата врата и зад нея се видя небето. Някъде далеч се мержелееха светлините на града, далеч, далеч… и още по-далеч, и за миг се сетих, че Холидей и другите ме чакат… Щях да се възползвам от положението. Щеше да се наложи да убия Холидей и Джинкс, за да не се изложа на опасността да ме изнудват, а може би и Мейсън, и зет му. С Мандън щях да се оправя. Уебър и Рийс бяха в ръцете ми. Ако пък някой от тях поискаше да се прави на палав, онази омайваща ацетиленова горелка винаги можеше да влезе в действие със синия си две хиляди и триста градусов пламък, който можеше да те стопи на малко мазно петно. Така е, винаги остава смет, когато се местиш в нова къща…

Слязохме по каменни стъпала, прекосихме осветената с прожектори тренировъчна площадка за голф, където няколко души упражняваха различни удари, минахме по посипана с камъчета алея с насадени от двете й страни цинии, прекосихме и площадката за първия тур. Там имаше пейка. Показах й я:

— Там има пейка. Можем да седнем и да поговорим.

— Знам едно по-подходящо място.

— Преди вечеря ли?

— Студен бюфет е. И храната ще остане сервирана цялата вечер…

Алеята свиваше надолу веднага след площадката, там свършваха циниите и започваше жив плет от саркофай, така надвиснал над пътеката, че трябваше да повдигаме ластарите. Живият плет очевидно се нуждаеше от подрязване, но в тукашния клуб заместник-председателят по озеленяването, подобно на колегите си от почти всички останали голф клубове, сигурно разбираше повече от продажбата на цимент, отколкото от поддръжката на игрището за голф.

— Къде е това по-подходящо място?

— Ей там. Няма защо да бързаме…

Помислих си: Е…

Тя ме прегърна през кръста и продължихме, пресякохме един тревист склон, който бързо се изравняваше, оттам ме поведе през тясно мостче към друга алея, успоредна на първата, но отделена от нея с малък пресъхнал ров. Помислих си: Значи това е водното препятствие. Можеш да се справиш с един наказателен удар. Колкото повече се отдалечавахме от сиянието, от музиката, от веселата глъчка, толкова по-тъмно ставаше и до нас достигаше по-малко шум.

Продължихме да вървим.

Сега вече не беше останало почти нищо от сиянието и дочувах глъчката само когато звуковата вълна се пречупваше поради някаква причина. Доста се бяхме отдалечили. Каква ли категория играч се изискваше за нашето състезание? Може би едно време… Долових шума на дъждовално устройство някъде пред нас, проточеното „бъззз“ на струята под налягане и рязкото пляскане на месинговия фланец, който перкаше струята и я разбиваше на ситни капчици — много хитроумно приспособление — но после бавно ме обзе смътното усещане, че нещо не е наред, а след още няколко крачки разбрах каква е причината: не миришеше на влага. Трябваше да мирише на мокро, а аз не долавях нищо. Казах си, че това е невъзможно, че противоречи на естествените закони, как няма да мирише на мокро, по-скоро аз — избирателно — не съм обърнал внимание. Казах си, че май само търся от какво да се изплаша, за да се върнем, и съм намерил тази причина. Но защо беше необходимо да се плаша, за да се върна? Що за разсъдък беше този, на който разчитах?

Но тук не миришеше на мокро. Не се поддавах на самовнушение. Не се опитвах сам себе си да плаша, дявол да го вземе, просто никак не миришеше на мокро.

Спрях.

— Хайде да се върнем.

— Точно пред нас има езеро… и един голям дъб.

— Нека да не изпадаме в мрачни настроения тази вечер.

— Страх ли те е?

— Да ме е страх ли? Не.

— Ами тогава защо носиш този пистолет? Това е пистолет, нали?

Тя докосна с ръка пистолета в задния ми джоб.

— Да. Пистолет е.

— Защо го носиш?

— Не е незаконно. Имам разрешително.

— Но защо?

— За защита.

— От какво?

— Да не ме ограбят. Обикновено нося много пари у себе си.

— Това не е единствената причина, нали?

— Естествено, че е единствената причина.

— Откога носиш пистолет със себе си?

— От няколко дни само.

Това беше лъжа… и ме разтърси. Не лъжата, а смисълът й. Не смисълът й, а фактът. Носех пистолети от най-различен вид още от ученик и сега за пръв път осъзнах защо. Значи… ето защо било. Лесно се стигаше до това умозаключение, но то вече не означаваше нищо. Беше се изпарило при горенето и сега оставаше само шлаката.

Тя се обърна към мен и аз видях очите и устните й, белотата на лицето й, чернотата на косите й, всичко това, което не бях забелязал вътре на светлото, но сега тук, на тъмното, ги виждах ясно, и не само тях, а и други неща. Още откакто се срещнах с нея за пръв път, виждах не само това, а и други неща, откривах ги едно по едно всеки път, когато се замислех за нея; отново ме лъхна на Huele de noche и сега разбрах защо не ми е замирисало на мокро, след като беше мокро… защо не ми миришеше на нищо: къщата се подготвяше за нови обитатели… дълбаех, дълбаех, непрекъснато дълбаех, докъде можеш да дълбаеш, преди да се наложи да спреш? Какво още щях да разкрия?

Тя ме хвана за ръката, поведе ме към тъмното, към сомнамбулно тъмното и навлязохме в букова горичка; и друг път бях вървял така, дребната старица ме държеше за ръката, пък аз треперех на всяка стъпка от смешните страхове на всяко малко дете, минахме покрай ябълката, която във вихрушката на зимната нощ се поклащаше като движещ се слон, а зад нея се виждаше жълто-зеленото бурно небе; минахме покрай пристройката, където опушваха месото, от нейния покрив брат ми се подхлъзна, падна и се уби (дали се подхлъзна, сега и това не си спомням много добре, играехме на наклонения покрив, играехме…); минахме покрай курника, откъдето се разнасяше страховито пляскане с крила, и накрая стигнахме до малкия нужник със зейналата врата, в която бяха изрязани три звезди, и точно в този миг го видях, изникна зловещо пред мен посред тази букова горичка — нужникът с отворената врата и трите звездички, сърцето ми се люшна като копринено платно по време на ураган, така че дробовете ми щяха да се пръснат от изгонения въздух, но разсъдъкът и логиката ми ме убеждаваха, че такова нещо е невъзможно, че прилича на водата преди малко, която се плискаше, а не миришеше на мокро, че той не съществува, а аз го виждам. Беше халюцинация, зародишът на една голяма заблуда, чувствителността ми се бе изострила прекалено много тази вечер, съзнателното и безсъзнателното вървяха прекалено успоредно, също като двете алеи, но нищо не ги пресичаше, нищо не се врязваше едновременно и в двете; това беше символ, фантазии, съновидения — протегнах ръка, за да го докосна, и пипнах дърво, ето откъде бе започнало всичко, от нужника. Бях на година и половина, най-много на две, и бяхме отишли там с баба ми, само че тогава си мислех, че ми е майка, още не знаех какво се е случило с майка ми и баща ми. Баба ми винаги носеше дълга, надиплена черна пола и подгъвът й се влачеше по земята (пола е най-ранният ми спомен), а онази нощ, докато я чаках пред нужника, от конюшните се разнесе тропот, цвилене и рев, после се чу как се разцепва дърво и аз изпищях, хвърлих се на земята и следващото, което си спомням, е как дългата надиплена пола ме е покрила изцяло — баба ми ме бе затулила с нея… Всичко започна най-невинно, но после стана наша игра и започнах да разчитам на нея, за да се крия от дядо ми, когато искаше да ме напердаши, защото той никога не би ме потърсил там, никога не би допуснал, че тя може да ме прикрива, а аз непрекъснато растях и вече започвах да си задавам някои въпроси, но не бях разбрал как стават нещата, защо понякога животните цвилят, реват и разбиват оградите, докато веднъж — бях на шест или седем години — не видях как дядо ми и ветеринарният лекар кастрират един овен… тогава започнах да забелязвам и други неща, а после дойде онзи ден, онзи ужасен ден, когато баба ми ме качи на коня си от другата страна на дамското седло и ме заведе на пикник, а после, подир закуската, щом тя стана и отиде до извора, аз се престорих, че съм се уплашил, и започнах да пищя. Залазих към нея на четири крака и не спирах да пищя, тя се спусна назад, а аз се мушнах под полата й, скрих се и най-сетне успях да пипна краката й, тя издърпа бързо полата си и ме заплаши разярено: „Дядо ти ще те накаже, ще те напердаши и ще ти направи същото, каквото направи на овена“. Сега вече се ужасих наистина и когато тя продължи да сипе, аз я блъснах и тя падна, а когото ми изкрещя, че ще си получа заслуженото, грабнах един голям камък и го хвърлих по нея, не исках да я убия, само исках да я спра, исках да не каже на дядо, да не го накара да ми направи каквото беше направил на овена… Тичах по целия път до вкъщи. „Тя умря, казах, тя умря. Падна от коня, казах, падна от коня. Конят се стресна и тя падна“. Това казах и го повтарях всеки път, когато ме питаха. Никой никога не разбра, само аз знаех, прокарах ръка, уверих се, че е дърво и е съвсем истинско.

И нужникът беше истински, така и трябваше да бъде, както неизбежно трябваше да има αναγκη17, нищо повече не ми оставаше да разкрия, тази млада жена, този призрак Алекто18, неумолимата преследвачка, родена от една-единствена капка божествена кръв, пролята от Уран върху земята, бе оголила паметта ми от всичките й обвивки, свалила ги бе една след друга, бавно, една след друга и сега нямаше нищо, абсолютно нищо между очите ми и въртопа на ужаса, който се завихряше все по-бързо и по-бързо, заля стените на черепа ми и ме погълна; извиках от страх, причерня ми и паднах на земята, запълзях към нея и се опитах да се промъкна под роклята й…

— … е се плаши — дочух гласа й.

— Бях близо до конюшнята. Конете. Подивели са. Разбиха оградата. Уплаших се, че ще ме прегазят.

— Каква конюшня? Какви коне?

Едва сега видях, че до мен е коленичила Маргарет и придържа главата ми. Обърнах се, за да погледна към нужника, и сега ми стана ясно, че не е нужник, а барака за градинските сечива.

Маргарет ми обясни:

— Беше изгубил съзнание, уплаши се от нещо.

— Да.

Тя ми помогна да се изправя.

— Сега съм добре. Извинявай за виковете.

— Какви викове?

— Нали изкрещях? Не е много мъжествено да крещиш. Поднасям извиненията си.

— Не си крещял. Само протегна ръка към онази колибка и падна…

Тя ме държеше здраво за ръката.

— Пейката е ей там. До езерцето. Виждаш ли я?

— Да. Виждам я.

— Можеш ли да вървиш? Добре ли си?

— Мога. Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Чувствам се нормално.

— Значи това няма да ти трябва повече.

Тя запрати нещо надалеч от себе си и след миг чух плисък във водата на езерото.

Беше моят автоматичен пистолет. Да, повече нямаше да ми трябва…

Погледнах към нея.

— Тръгвам си — казах. — Тръгвам си.

— Идвам с теб.

— Не.

— Да.

— Пусни ми ръката.

Тя стисна пръстите ми по-силно. Каза ми:

— Моля те, позволи ми да ти помогна.

— Веднъж вече те убих. Не ме карай да те убивам отново… Тя пусна ръката ми.

Аз се отдалечих и потънах в мрака…