Адвокат в леглото

19. Облечи се като жена, удряй като тигър

„Стив знае, че защитата му е слаба — мислеше си Виктория. — Защо иначе ще подава такъв несериозен иск за санкции срещу обвинението за укриване на доказателства?“ Тя беше представила всичките си доказателства. Беше завела списъците си със свидетели и веществени доказателства, както и пълните полицейски доклади, а не само откъсите, съдържащи признанията на Наш, както беше по закон. Беше осигурила свидетелите да дадат показания. Беше внесла и отделна преписка с „подобно доказателство“, която възнамеряваше да представи с оглед участието на Наш в други подобни набези за освобождаване на животни.

Но Стив, в типичния си гангстерски стил, беше подал пълен с хули иск. Обвиняваше я в „обвинение от засада“, „укриване на важни оневиняващи доказателства“, „своеволно нарушаване на правилото на Брейди“15 и други подобни глупости. Искаше сваляне на обвиненията заради „цялостно нарушаване на буквата и духа на Постановление 3.22“16

Поне беше написал номера на постановлението правилно.

Сега Виктория крачеше бързо по коридора на четвъртия етаж на Съдебната палата, токчетата на кафявите й велурени обувки чаткаха по изподрасканите плочки. Носеше делова чанта — куфарче от мека кожа и бързите й стъпки създаваха впечатлението, че закъснява за заседанието. Вместо това беше подранила с двайсет минути.

„Целеустремена крачка. Горе брадичката.“

Любимата й преподавателка по право, жена, надхвърлила седемдесетте, й беше казала следното:

„Върви като мъж, мисли като жена и удряй като тигър.“

Много преди да стане преподавател, Силвия Мейси се беше издигнала до водещ съдружник в тузарска правна кантора в Ню Йорк. Пътят не беше лесен. Когато Силвия била младши съдружник, шефът на отдела й викал скъпа и най-лошото било, че по същия начин се обръщали и секретарките, които негодували срещу нея.

„Обличай се така, както се ходи в съд, а не в дискотека.“

Виктория се усмихна сама на себе си, когато мина покрай две обществени защитнички, които се носеха с танцова стъпка по коридора с къси поли и блузи, разкопчани две копчета повече. Едната беше с мрежест чорапогащник, а другата — с боси крака.

„Ако искаш да си хванеш мъж, върви в някой бар. Ако искаш да спечелиш в съда, изглеждай, действай и говори като професионалист.“

Стара школа. Имаше смисъл за Виктория. Днес беше облечена с кафява спортна риза „Коели“, с колан на кръста и разкроена пола в тон, която стигаше до коленете й. Краката й бяха достатъчно дълги за разкроена пола, а кръстът достатъчно тънък за колан.

Тя се обърна да погледне отново двете обществени защитнички. Едната дъвчеше дъвка с отворена уста. Махагонената линия, очертана около устата на другата, беше широка колкото тази на магистралата.

Какво следваше? Голи пъпове?

О, Боже! Към нея вървеше една от асистентките в отдела за пробация. Копие на Бритни Спиърс с червена блуза с тънки презрамки, която свършваше на десет сантиметра от пъпа. Черни ластични панталони и джапанки, които шляпаха по плочките, докато тя бързаше към офиса си.

Виктория влезе в съдебната зала на съдия Гридли. Празна, ако се изключеше съдебният пристав. Елууд Рийд дремеше на тапицирания стол до съдийската банка. Беше прегърбен слаб флегматичен човек, който се изправяше на крака само два пъти на ден — веднъж, когато обявяваше влизането на Негова чест, и веднъж при излизането му — и щеше да е безработен, ако не се падаше братовчед на жената на съдията.

Виктория се настани на масата на обвинението и отвори разделеното на части куфарче. Извади папките с пледоарии, с доказателства, разследвания, жълт бележник, издание с меки корици на „Наказателно процесуален кодекс на Флорида“ и пет химикалки с различни цветове.

Зачака. Единствените звуци бяха хъркането на пристава и жуженето на климатика. Стив щеше да закъснее, разбира се. Щеше да си върже връзката на излизане от асансьора. Щеше да се обръсне, докато се провира по коридора. Щеше да поздравява познати, да обсъжда университетски футбол с униформените ченгета, да направи комплимент на секретарката на съдията за новата й прическа, да провери коридорите и тоалетните за престъпници без адвокат, които изглеждат достатъчно заможни, за да платят малък аванс, и в общи линии да си бъде… Стив.

Вратата към коридора се отвори.

„Това се случва за пръв път. Стив е подранил?“

Но не беше нейният любим, съдружник… и противник. Беше областният прокурор Рей Пинчър, който изръмжа:

— Трябва да поговорим, госпожице Лорд — стрелна с поглед спящия пристав, после махна към затворената врата на стаята на съдебните заседатели. — Елате тук.

— Не е уместно двамата да коментираме делото — дори и на самата нея й прозвуча малко прекалено, но беше вярно. След като веднъж Пинчър беше изключен заради конфликт на интереси, признавайки, че има роднинска връзка с обвиняемия, трябваше да стои настрана. Адвокатите му викаха „Китайската стена“ — бариера, която държи човека с конфликт на интереси далече от случая.

— Знам правилата, но не съм си загубил главата — Пинчър влезе в стаята на съдебните заседатели и с лек поклон задържа вратата отворена.

Виктория влезе. Обзе я странно чувство. Мястото беше спартанско, имаше дванайсет стола, маса и прозорец. За миг й се прииска да чуе всички дебати, които се бяха водили тук. Колко полезно би било това за всеки адвокат!

— Хектор Диас се отби при мен тази сутрин — рече Пинчър.

Щатският прокурор. Виктория никога не се беше срещала с него, но знаеше, че Диас има репутация на политически нагаждач.

Пинчър се разхождаше пред дългата маса.

— Тече федерално разследване на Движението за освобождение на животните. Диас иска това лайно, племенникът ми, да сътрудничи, да издаде водачите на групата, за да могат евентуално да разкрият извършителите на нападението над туристически кораб.

Виктория знаеше за инцидента. От десетилетия туристически корабчета оставяха пътници на отдалечен остров за еднодневни екскурзии. „Корабокрушенци. Вашият собствен необитаем остров“, така поне пишеше по брошурите. Брошурата не споменаваше гнездата на костенурки по брега, които туристите редовно стъпкваха.

Един ден половин дузина мъже и жени, облечени като командоси и въоръжени с пушки за пейнтбол, акостирали с моторница. С крясъци „Смърт на тираните!“ и „Да живеят костенурките“, те напръскали десетината туристи на средна възраст от Средния запад. Тъй като вероятно червеният цвят преобладавал, много хора решили, че наистина са простреляни.

Хаос, разбира се. Шестима от уплашените пътници опитали да стигнат с плуване обратно до кораба. Една жена за малко да се удави. Мъж получил инфаркт. „Командосите“ така и не били заловени.

— Диас иска да предложиш сделка — продължи Пинчър. — Убийство по невнимание. Шест години. Седем години. Присъдата няма значение. Пък и убитият, как му беше името…?

— Сандърс.

— Да. Сандърс е бил отрепка.

— Пенсиониран морски офицер е — поправи го Виктория. — Има медал от Пустинна буря.

— Някой от семейството му свързал ли се е с теб? Някой поискал ли е тялото?

— Не.

— Значи никой не го е грижа за него. Защо ние да се грижим?

— Убийството е при извършване на углавно престъпление. Не може да се откачи, сам го каза, Рей — за пръв път се обръщаше към него по име. Но той за пръв път се държеше с нея като с равна и това изглеждаше съвсем в реда на нещата. — По-добре първо да го осъдим, а после да се споразумяваме за сътрудничеството му.

— Вече го предложих на федералните. Диас казва, че не можел да рискува да загубиш.

— Няма да загубя, по дяволите!

— Не го взимай лично. Не става дума за теб.

— Тогава какво?

— Никога не знаеш как ще постъпят съдебните заседатели. О’Джей Симпсън ли видях на игрището за голф в Мел Рийс онзи ден?

Виктория не искаше да се споразумява. Искаше да спечели по старомодния начин, да се прочете присъдата, обвиняемият да се свие, адвокатът му да изглежда така, сякаш някой го е джаснал с лакът в адамовата ябълка.

„Неговият адвокат. Стив.“

„По дяволите, как е правилно да се постъпи?“

Анализира чувствата си. Обикновено подхождаше към всеки правен казус с безстрастна логика. Но дали сега мисленето й не беше забулено от амбицията й, от желанието й да победи Стив в собствената му игра?

— Добре — каза с въздишка. — Ако предложа сделка, племенникът ти ще сътрудничи ли?

Пинчър се усмихна.

— Ще е глупак да не го направи, но пък къщата на сестра ми е пълна с глупаци.

— Мислиш ли, че Наш разполага с информацията, от която се нуждаят федералните?

— Нямам представа. Движението не е единна група. Изградено е от неорганизирани клетки. Кретени, които се хващат и свършват някаква простотия и после продължават да си пушат тревичка. Обзалагам се, че Джералд не знае нищо.

— Каза ли го на федералния прокурор?

— Разбира се. Но той иска вътрешен човек от групата. За добро или за зло иска Наш.

— Той ли го иска? Или ти?

— Имаме четири или пет съвместни операции с федералните. Те разполагат с повече хора и оборудване от нас. Нуждая се от помощта им, така че, да, аз те моля да го направиш. Но не мога да те насилвам, Виктория. И ти го знаеш.

И той за пръв път се обърна към нея на малко име. Никога не беше виждала Пинчър толкова смирен. Толкова човечен. Имаше и още нещо. Нотка на примирение.

— Имаш ли вяра на щатския прокурор, Рей?

Пинчър повдигна рамене.

— Диас е кариерист. Иска да оглави Криминалния отдел на Министерство на правосъдието. Не предприема нищо, освен ако някой от Вашингтон не му нареди.

— Значи това идва от Вашингтон? Защо се вдига толкова шум за двама похитители на делфини?

— Точно това попитах и аз. Диас спомена само за някакво „паралелно разследване“. Смята, че племенникът ми е замесен в нещо по-голямо от правата на животните. Но каквото и да е то, не пожела да ми каже.

Виктория прецени ситуацията. Ако делото отидеше на съд, тя щеше да спечели и Джералд Наш щеше да получи от двайсет и пет години до доживотна. Жестоко. Особено след като не беше дръпнал спусъка и не беше възнамерявал да навреди на никого. Той в общи линии беше наивно хлапе, което са подвели. Ако му позволеше да пледира убийство по невнимание, нямаше да удари точно като тигър. Но в това може би щеше да има известна справедливост. И естествено известна доза състрадание. После идваше дългът й към щатската прокуратура и фактът, че Пинчър се нуждаеше от сътрудничеството на федералните.

— Ще направя предложението — каза тя. — Но се съмнявам, че Стив ще го приеме.

— Защо? Ще е луд, ако не го направи.

— Защото му е много забавно да се опитва да ме победи.