Адвокат в леглото

32. Събота в моргата

Стив извъртя китката си и вдигна тигана на трийсет сантиметра от котлона. Гордееше се, че може да прави напълно симетрични омлети с ябълки и чедър — сиренето се разтопяваше до самия край, без да потича навън.

— Мирише супер — каза Виктория като провери какво има на кухненската маса. Препечени английски хлебчета, прясно сварено кафе и нарязана папая. — Някой иска нещо.

— Не бъди толкова цинична, Вик. Знаеш, че обичам да ти приготвям закуска събота сутрин.

— Само когато си бил лош петък вечер.

Боби влезе, бос, с фланелка на „Маями Хийт“, която му стигаше до коленете.

— Вкусно. Ще се сдобрявате ли, вуйчо Стив?

— Хей, престанете и двамата — Стив сервира омлета на Виктория и започна следващия. — Не може ли човек да направи нещо хубаво за хората, които обича?

— Повечето хора могат. Боби, защо според теб вуйчо ти е толкова внимателен?

— Нямам представа, но ми харесва — момчето излапа едно парче папая. — Може ли да ти подавам днес, вуйчо Стив?

— Веднага щом се върнем от моргата.

— Супер! Мога ли да гледам аутопсия?

— Не. Само ще се срещнем с доктор Линг.

— Това било значи — каза Виктория. — Ще се опитваш да подкупваш свидетели.

— Виж, имам право да разговарям със свидетелите ти.

— Не искаш да кажа на доктор Линг да те отсвири, нали?

— Доктор Линг така и така няма да говори с вуйчо Стив — заяви Боби. — Доктор Линг го мрази.

Стив обърна втория омлет. Този път ръката му потрепери и сиренето се разтече върху тигана.

— Не, не ме мрази, хлапе.

— Чух я да казва, че иска да ти изтръгне сърцето.

— Тя е патоанатом. Това беше професионално изказване.

Малко преди да срещне Виктория, Стив беше имал кратка връзка с доктор Мей Линг. Познаваше я от години от съда, но се бяха сближили след една маратонска нощ на покер с шумна група детективи от отдел „Убийства“, доктори от Спешното и заместник патоанатоми. Стив се беше възхитил на способността на Мей да стои с непроницаемо изражение, докато блъфира, прегръща или вади парче от куршум от някой далак. Беше отдадена на работата си и често след някоя престрелка от кола в Либърти Сити отменяше среща за вечеря.

И беше абсолютно на страната на обвинението. Непрекъснато се дразнеше от съдебните маймунджилъци на Стив в полза на обвиняемите. Чашата преля, когато той я подложи на кръстосан разпит по време на процес за убийство и изтъкна, че е извършила аутопсията на сутринта, след като е изпила две бутилки „Совиньон Блан“ и е прекарала нощта в чуждо легло. Нямаше нужда от частен детектив, за да се сдобие с информацията, тъй като сам беше доставил и виното, и леглото. На излизане от съдебната зала Мей наистина беше заявила, че с радост би направила аутопсия на Стив, докато още диша.

— Винаги знаех кога доктор Линг е останала да преспи — продължи Боби. — Къщата миришеше на формалдехид.

— Наричаше го „парфюмът на смъртта“ — додаде Стив, — но на нея й миришеше на рози.

— Вуйчо Стив, с бая откачалки се срещаше пр. В.

Което значеше „преди Виктория“, Стив го знаеше.

Виктория си наля кафе.

— Не очакваш доктор Линг да опровергае доклада от аутопсията си, нали, Стив?

— Искам да ми уточни едно-две неща.

— Ако държи скалпел — намеси се Боби, — знам какво ще иска да ти уточни.

Окръжната морга бе червена и тухлена и приличаше на училище. Намираше се на „Боб Хоуп Роуд“. Обикновено събота сутрин доктор Мей Линг се оправяше с бумагите, натрупали се през седмицата заедно с труповете. Но днес беше кацнала на един висок стол в безупречно чистата лаборатория и внимателно почистваше петънца по някакъв череп.

— Здрасти, Мей! — провикна се Стив.

Тя се извърна и го погледна със същото непроницаемо изражение, което използваше и когато залагаше всичко на последната карта. Мей беше дребна жена с къса тъмна коса и лице с остри скули и дребни черти. Това, плюс тъмните очи, й придаваше вид на миеща се мечка. Бялата й лабораторна престилка направо хрускаше.

— Как е любимата ми майсторка на канута? — попита Стив.

Нито усмивка. Нито нищо.

— Боби — продължи той, — казвал ли съм ти, че доктор Линг никога не е имала жив пациент?

Боби извъртя очи.

Без да обръща внимание на Стив, Мей се усмихна на момчето и вдигна черепа.

— Боби, знаеш ли какво правя сега?

— Черепът има две различни мрежовидни фрактури. Искаш да разбереш коя е причината за смъртта, защото — само предполагам — двама души са ударили мъртвеца.

— Ти си много умно момче — Мей постави черепа върху плота и се обърна към Стив. — Какво те води тук в събота сутринта, адвокате?

— Същото, което и теб. Търся справедливост.

— Ако е делото на Наш, в доклада ми от аутопсията е описано всичко. Нямам какво да добавя.

— Ще те подложа на кръстосан разпит другата седмица. Не искаш ли да поговорим предварително?

— Разбира се. За предпочитане без вино.

За няколко минути Стив й обясни какво желае. Илюстрациите в доклада от аутопсията показваха къде се намират раните на Сандърс. Сачмите от първия изстрел бяха пръснали седалищния мускул на бедрото и се бяха забили в костта. Но феморалната артерия не беше засегната. Въпросът на Стив беше прост и директен.

— Първият изстрел щял ли е да убие Сандърс?

— Знам какво целиш — отвърна Мей. — Искаш да кажа, че първият изстрел е осакатил Сандърс, но е нямало да го убие. После ще се опиташ да убедиш съдебните заседатели, че Гризби е виновен за смъртта на Сандърс, като е стрелял без нужда втория път.

— Искам истината, Мей. Нито повече, нито по-малко.

— Ха!

— Хайде де! Би трябвало да си безпристрастна. Ти заемаш обществена длъжност, а моят клиент е член на обществото.

— Искаш безпристрастност? Добре тогава. Не мога да ти кажа със сигурност дали от медицинска гледна точка първият изстрел е щял да го убие.

— Не ти вярвам. Помагаш на твоя отбор, Мей, както винаги.

— И както винаги ти си пълно лайно.

— Моля те. Без простотии пред детето — рече Стив строго.

Боби избухна в смях.

— Това е изтъркано, вуйчо Стив.

— Мей, ще атакувам показанията ти заради предубеденост и пристрастие.

Очите на Мей проблеснаха под лилавите сенки.

— По дяволите, казвам ти същото, което казах и на агента от ФБР. Няма начин да се разбере със сигурност дали…

— Какъв агент от ФБР? Това е щатско дело.

— Много важно. Върви го кажи във Вашингтон.

— Хайде, Мей, кой е дошъл да те види?

— Агентка. Не си спомням името й.

— Имам нужда да знам кой се меси в делото ми.

— О, имаш нужди? Знаеш ли какво, Стив? И аз имам нужди.

— Боже, не го взимай лично. Виж какво, Мей, наясно съм. Всеки път, когато говориш с някого, си длъжна да го отбелязваш. Архивът е публично достояние. Ако трябва да си извадя съдебна заповед, ще го направя.

— Боби — рече Мей, — ще ми обещаеш ли, когато пораснеш, да не ставаш адвокат?

— Ще стана питчър от Висшата лига — обеща момчето.

Шест минути по-късно доктор Мей Линг бръкна в шкафа с папките и подаде на Стив неговата. Не му отне много време да намери това, което търсеше. От вътрешната страна на папката беше защипана визитка.

Констанс Шепърсън. Специален агент. Федерално бюро за разследване.

— Сега доволен ли си? — попита Мей.

— Каза ли ти защо ФБР се намесва в щатско дело за убийство?

— Каза ми, че разследва. Нищо повече.

— Констанс Шепърсън — каза Стив, сякаш името можеше да му подскаже нещо. — Какво друго можеш да ми кажеш за нея?

— От младите е. Знаеш ги какви са. Пълни с ентусиазъм, докато не ги преместят в Мисула или Рапид Сити.

— Кони Шепърсън — повтори Боби.

Стив го погледна.

— Констанс. Кони. Какво значение има, хлапе?

— Никакво. Вероятно приятелите й я наричат Кони.

— Да, вероятно. И какво от това?

— „Кони Шепърсън“ е анаграма на „Пешън Конърси“.