Адвокат в леглото

38. Стъпка по стъпка

— По дяволите!

Стив удари с ръка по волана.

От върха на моста не се виждаше друго, освен два реда червени задни светлини. Най-горе две полицейски коли и голям влекач бяха блокирали източното платно. Един хамър стоеше диагонално на шосето, на асфалта се търкаляше платноходката, която бе изпаднала от ремаркето.

— Ами сега? — попита Виктория.

— Ще вървим. Или ще тичаме. Хайде!

Стив дръпна колата колкото можа встрани от пътя и продължиха пеш. Първо тичаха. И двамата се бяха преоблекли. Виктория беше със спортния си екип: клин „Найк“, маратонки и прилепнало горнище. Стив носеше шорти и стара фланелка на „Хърикан“.

Слязоха от моста и продължиха през местата за пикник покрай водната магистрала, на няколко метра от бреговата линия. Пътеката беше осветена от стотиците фарове в задръстването. Бели гларуси се разхождаха по брега и ровеха за рачета.

— Аз съм виновен за всичко — рече Стив, докато тичаха един до друг.

— За кое?

— За Боби. Бях прекалено зает със себе си. Не му обърнах достатъчно внимание.

— За него ти си чудесен баща, Стив. Боби те обожава.

— Не съм последователен. Първо, заради всичко, което изстрада с лудата ми сестра, не исках да му отказвам нищо. После реших, че може би прекалено много го покровителствам, затова се дръпнах. Сега вече просто не знам. Загубих чувството си за равновесие.

— Всички родители се учат в движение. Ти се справяш чудесно.

— Ако се справях толкова чудесно, сега той щеше да си е у дома — Стив хвърли поглед през залива към Делфинариума. — Ако нещо се случи с него…

Думите му увиснаха във влажния въздух. Двамата продължиха да тичат мълчаливо…

Щом тръгнаха от къщи, Стив отново се обади на мобилния на агент Шепърсън. Този път тя бе дори още по-ядосана:

— Дванайсетгодишният ти племенник е избягал от къщи с велосипед и ти смяташ това за федерален случай? Така ли, Соломон?

И му затвори.

После Стив се обади на полицията в Маями и се свърза с дежурния. Когато стана ясно, че Боби не е отвлечен и че го няма от по-малко от два часа, усети как интересът на полицая видимо намаля. Сержантът го посъветва да се обади утре сутринта, ако момчето не се е върнало — такава била процедурата.

— Знаеш ли кое е първото, което ме привлече в теб, Стив? — попита Виктория, когато стигнаха до обърнатото ремарке и платноходката.

— Одеколонът с мирис на мускус?

— Любовта ти към Боби. Рискът, който си поел, за да го спасиш. Това, че го поставяш на първо място. Въпреки всичките си недостатъци ти си оставаш мъж, който една жена би желала за баща на децата си.

— Какви недостатъци?

— Хайде, Стив. Дай да ускорим темпото.

Затичаха се здраво, Стив леко скъсяваше крачката си, за да е в синхрон с нейната. Виктория тичаше гладко като атлет. Бяха в съвършен ритъм, съвършен синхрон и се движеха бързо.

Минаваха покрай коли, паркирани по края на магистралата, в алеята за влюбени. Вътре имаше двойки. Пиеха. Целуваха се. Извиваха се. Един бездомник с мършаво куче ровеше в кофа за боклук.

Магистралата завиваше надясно и топлият югоизточен бриз ги удари право в лицата. Зад тях свиреха клаксони и движението не помръдваше. Вече виждаха светлините на Делфинариума — беше на по-малко от километър и половина пред тях.

Стив махна към чантата на Виктория, черна кожена „Долче и Габана“.

— Това не те ли забавя?

— Една жена никога не оставя чантата си в колата.

— Искаш ли да ти я нося?

— Не. Нямаш разрешително.

Прочете въпрос в погледа на Стив. За втори път тази вечер я питаше.

— Да — отвърна Виктория. — Пистолетът, който ми даде Пинчър, е у мен.