Адвокат в леглото

25. Делфинът отива на война

Стив реши през следващите два часа да не се показва пред очите на Виктория. Взе топката и ръкавицата и изведе Боби в задния двор, където го научи на основните хватки на хвърлянето със завъртане. После, когато се върнаха в кухнята, поля няколко филета от жълтоопашатка със сос от лимон и пипер и забърка салата с всички любими съставки на Виктория, включително печени борови семки, които според него имаха вкус на дървесина.

След това отново излезе навън и се зае с мъжкото задължение да разпали грила, без да подпали калистемона до него, опече рибата и я покри с прясна салца, която беше направил с пасатора. Накрая метна една покривка върху масата за пикник и наля обилно количество шардоне за своята любима, партньорка и противникова страна по делото.

По време на вечерята Виктория беше необичайно мълчалива. Стив не я притискаше, не насилваше разговора. Даваше й малко време, малко пространство и много вино.

След като ометоха крем карамела, който Стив беше купил от една сладкарница в „Корал Уей“, Боби влезе да си сложи лакътя в една кофа с лед, защото така правел Сенди Кофакс, най-добрият питчър евреин на всички времена, след всяка игра.

Стив реши, че виното може да е поразмекнало Виктория и беше готов да се сдобрят, но тя се вмъкна вкъщи само с едно „чао“. След няколко минути той я завари в коридора да слага на вратата на кабинета жълта полицейска лента.

— Какво става? За „Войната на семейство Роуз“ ли се готвиш?

— Местя се в кабинета, докато трае процесът.

— Местиш се? Искаш да кажеш, че ще работиш тук?

— Ще работя. Ще мисля. Ще спя. Достъпът ти вътре е напълно ограничен.

— Както кажеш — не искаше да прозвучи сприхаво, но точно така излезе.

— Спалнята е твоя, Стив. Можеш да си държиш папките там, няма да ги пипна.

— Какви папки?

— Обикновено адвокатите си носят работа у дома по време на процесите.

— Сериозно? На мен защо никой не ми е казал?

— Ако решиш да се държиш като истински съдебен защитник, бъди сигурен, че няма да те шпионирам какво правиш.

Дори не се усмихна. Просто се пъхна под лентата, с която се ограждаха местопрестъпленията, и влезе в кабинета. Стив остана в коридора като нещастен зяпач.

— Пъдиш ли ме?

— Имам работа — тя започна да изпразва деловата си чанта и да подрежда папките на бюрото. С различни цветове, по азбучен ред, надписани с етикети.

Беше му на устата да й каже, че прекалява, но си замълча.

След секунда Боби, със сладолед на клечка в ръка, се провря под лентата и мина от страната на Виктория.

— Хей! — запротестира Стив. — Как така Боби може да влиза?

— Не се дръж детински, Стив — скара му се тя. — Боби, можеш да ми помагаш, ако искаш.

— Супер! — момчето отвори една папка. — Мога ли да видя снимките от аутопсията?

— Не! — отвърнаха Виктория и Стив в един глас.

Но Боби вече прелистваше лъскавите фотоси осем на десет.

— Леле! Здравата са го подредили.

— Остави ги, хлапе — нареди му Стив от прага.

— Боби, слушай вуйчо си — рече Виктория.

— Добре, но няма да ви кажа на кой кораб е служил убитият във флота.

Това ги накара да спрат. Архивите на флота бяха засекретени.

— За какво говориш, Боби? — попита Стив.

— Снимка от аутопсия В-18. На ръката му е татуирана думата „Мисури“.

— Е, може да харесва отбора на Мисури.

— Не е университетът. Под татуировката пише „Големият Мо“. Това е „Мисури“, стар боен кораб. Последната му мисия е била в Пустинна буря през 1991 година.

Стив се провря през жълтата лента, сякаш се провираше през паяжина.

— Продължавай да говориш, хлапе. Обзалагам се, че знаеш какво е правил „Мисури“ по време на войната.

— Изстрелял е цял куп крилати ракети „Томахок“ по иракската армия.

— Нещо друго?

— Обстрелвал е бреговата линия за заблуда на Саддам, че се каним да нападнем откъм морето.

— Продължавай, Боби. Не крий нищо от вуйчо Стив.

— О, имаш предвид делфините.

Невинен като всеки малък умник на дванайсет години.

Виктория грабна снимките от аутопсията от хлапето.

— Какво за делфините, Боби?

— Те са от ДРМ — той се ухили. Това беше неговият миг и той щеше да го издои докрай.

— Ако не ни кажеш веднага, никога няма да те науча да хвърляш със завъртане — заплаши го Стив.

— Делфинската разузнавателна мисия. „Мисури“ превозвал делфините. Заедно с дресьорите им. После по-малки кораби ги откарали в пристанищата на Залива за операции.

— Какви операции? — попита Виктория.

— Прочистване на морски коридори в Ум Ал Каср. Делфините забелязвали мините и тюлените ги обезвреждали.

— Делфините отиват на война — измърмори Стив. — Удивително.

— Делфините са кучетата бомботърсачи в океана. Използват ехолокация и работят в пълен мрак. Могат да се гмурнат сто пъти без почивка.

— Къде е бил ръководният център на тази Делфинска разузнавателна идиотия?

— Военноморският системен център в Сан Диего.

— Бинго! Последната спирка на Сандърс, преди да се пенсионира. И този медал, който е получил, за обезвреждането на мините в Залива…

— Сигурно е работил с делфините — отвърна Боби с увереността на подрастващ гений.

Стив се извърна към Виктория с победоносен вид.

— Виждаш ли? Какво ти казах?

— Каза ми, че си бил отвлечен от двама здравеняци. Какво общо има това с делфините в Персийския залив?

— Доказва, че Сандърс никога не се е борил за правата на животните. Рискувал е живота на делфините при всяка мисия. Истинските привърженици като Наш никога не биха направили подобно нещо. За тях е неетично да яздят коне. Противници са на идеята немските овчарки да работят с полицаите, канарчетата да бъдат използвани в мини. Никой в Движението за освобождение на животните никога няма да рискува негов приятел да бъде превърнат в делфински бургер.

— Браво, вуйчо Стив — похвали го Боби.

— Съжалявам. Не го ли виждаш, Вик? Сандърс е знаел всичко за делфините, включително и как да избере най-умните.

— Спънки и Мисти — додаде Боби.

— Звездите на шоуто — продължи Стив. — Най-добре дресираните делфини в парка. Може би най-добрите на Източното крайбрежие.

— И какво е щял да прави Сандърс с тях? — попита Виктория. — И какво общо има това с мъжете, които са те отвлекли?

— Все още мисля върху това. Но се обзалагам, че когато го измисля, всички парченца от загадката ще си паснат.

— Предлагам ти да побързаш с мисленето — отвърна тя. — Утре избираме съдебните заседатели.