Адвокат в леглото

6. Съдебна заповед за делфини

Върнаха се в Делфинариума с патрулката. Ченгетата казаха на Стив всичко, което им бяха предали по радиостанцията. Уейд Гризби беше прострелял някого и той облечен в неопрен. Трети съучастник, каза ченгето. Станало на пътеката до будката на охраната. Племенникът на Стив не бил близо и не видял какво се е случило. Хлапето сега разговаряло с детектива. Нищо му нямало.

Стив въздъхна облекчено. Ако Виктория беше сърцето му, то Боби беше душата му. Преди година и половина Стив беше рискувал всичко, за да спаси момчето — всъщност да го отвлече — от собствената му майка. Джанис Соломон, сестрата на Стив, беше наркоманка, жестока майка и патологична лъжкиня — и това бяха най-добрите й качества.

Когато дойде да живее при Стив, Боби беше изтормозен и безпомощен, сънуваше кошмари и психиката му беше съвсем разклатена. Тогава Стив реши, че ще направи всичко, за да осигури на хлапето по-добър живот. Боби беше отбелязал страхотен напредък, но имаше и периоди на влошаване. Беше обаче толкова мил и невинен, че караше Стив да вярва в добротата на човешкия вид, въпреки всички доказателства за тъкмо обратното.

Още три полицейски коли и една линейка се бяха строили покрай дигата със запалени фарове. Дружинка ченгета в униформи и двама цивилни се щураха наоколо. Пристигна и пожарна кола и от нея изскочиха двама пожарникари. На магистралата се чу воят на още една сирена.

Боби седеше на няколко метра от басейна на косатката, увит в розова плажна кърпа, и пиеше кола от кутийка. Един заместник-шериф от участъка на Маями-Дейд — Стив го познаваше от Съдебната палата — си записваше нещо в бележник.

— После вуйчо Стив се затича след мъжа — каза Боби разпалено. — Да бяхте го видели. Страхотен беше! Тичаше с милиарди мили в час.

— Хей, хлапе. Как си? — Стив вдигна племенника си и го прегърна.

— Хвана ли го? Защото трябва да ти дадат голяма награда, огромно парче чедър.

Заместник-шерифът вдигна ръка.

— Дайте ни една минутка, господин Соломон.

Стив внимателно огледа племенника си.

— Сигурен ли си, че си добре, Боби?

— Абсо-да-лютно. Къде са Спънки и Мисти?

— Някъде в залива.

Лицето на Боби замръзна. Ентусиазмът му секна.

— Къде в залива?

— Не знам, хлапе. Плуваха към южния край на Флорида Кий.

Което значеше, че вече можеше да са в дълбокия син Атлантик, но Стив предпочете да го премълчи.

— Можеш ли да ги намериш, вуйчо Стив? — в гласа на Боби трепна страх. — Можеш ли да ги върнеш?

— Ще се опитам, хлапе.

„Не знам как обаче. Със съдебна заповед?“

— Моля те, вуйчо Стив.

— Ще се постарая максимално.

— Не е достатъчно!

— Моля?

— Не е достатъчно. Не е достатъчно. Не е достатъчно. Искам ги. Сега!

Хленчеше. Полюшваше се. Устата му се изкриви. Старият Боби. Неуверен и уплашен. А беше отбелязал такъв напредък, беше се социализирал толкова много… На Стив му призля, като си спомни за насиненото измъчено хлапе, останало само кожа и кости, заключено в клетка за кучета, с покрити с гноясали рани крака.

Вдигна момчето. То го обви с крака през кръста. Стив го притисна и му прошепна в ухото:

— Спокойно, Боби.

— Да бе — не изглеждаше убеден.

Стив усети сълзите, които се стичаха по лицето му — мокреха бузата му.

— Знам колко много обичаш Спънки и Мисти. Те са ти като братчето и сестричката, които нямаш.

— Това можете да го оправите — изсумтя Боби.

— Как?

— Двамата с Виктория.

— А, това ли? Дай първо да върнем делфините, а после ще решаваме дали светът се нуждае от още Соломоновци.

— Става — отвърна Боби. Май се оправяше. Пусна Стив, избърса си носа с палец и се обърна към заместник-шерифа. — Искате ли да чуете останалото от показанията ми сега, полицай?

Каза го като вещо лице, което дава показания от години. Такъв беше Боби. Веднъж бръщолевещо хлапе, в следващия миг можеше да назове всяка бариера по магистралата от Хомстед до Сейнт Луси.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Стив.

— Върви — отвърна Боби. — Може да събереш някакви улики.

Стив остави Боби със заместник-шерифа и тръгна към застаналите в полукръг ченгета на пътеката, която водеше към къщичката на охраната. Над ниската ограда от фикуси се подаваха два големи крака в неопренови ботуши.

Стив се приближи и огледа тялото. Мъж в черен неопренов костюм, като този, с който беше облечен онзи на джета. Лежеше по гръб в локва кръв. Голяма локва. Повече кръв, отколкото изглеждаше, че може да побере човешко тяло. На гърдите му зееше огромна рана. Изстрел от пушка от близко разстояние. Грозна работа.

Втори изстрел — или по-скоро първият — беше разкъсал дясното му бедро. Близо до крака му имаше ролка с лепенка, опръскана с кръв и месо. До едното коляно имаше намотка въже. Полицейски фотограф се въртеше над трупа и бляскаше със светкавицата.

Двама цивилни детективи стояха отстрани и слушаха Уейд Гризби, който жадно дърпаше от цигарата си. Загрубелите му ръце трепереха.

— Човек има право да се защити, нали така?

Гризби беше минал петдесетте, нисък и жилав, с потъмняла от слънцето кожа и прошарена брада. Вдигна поглед, когато Стив наближи.

— Този човек ме познава. Кажи им, Стив. Не бих застрелял човек, ако не е при самозащита.

Стив се присъедини към кръга.

— Уейд, може да не даваш повече показания, докато не си наемеш адвокат.

— Нямам какво да крия.

— Въпреки това, Уейд, време е за адвокат.

Стив тъкмо се канеше да обяви, че е на разположение, когато чу познат глас:

— Нямаш нужда от глашатай, щом имаш полицай.

„Мелодичен тембър. Бърбън с лед.“

Стив се извърна и видя Рей Пинчър, областния прокурор. Крачеше към тях. Носеше тъмен костюм и официална риза, беше забравил само вратовръзката, вероятно в резултат на ранния час преди развиделяване. Пинчър беше атлетичен афроамериканец около четирийсетте, с тънки мустаци и дразнещия навик да си пука кокалчетата, за да подчертае важността на думите си. Беше израснал в Либърти Сити и беше спечелил няколко аматьорски боксови титли в средна категория, преди да влезе в семинарията в Джаксънвил. Идеята била да се върне у дома като пастор на Първа баптистка църква. Но някъде по пътя изгубил вярата си и открил правото. Бе изпълнявал дълга си на обвинител от съда за пътнотранспортни произшествия до отдел „Убийства“ и сега беше избран за областен прокурор.

— При самоотбрана тръпка няма — Пинчър говореше отчасти като рапър, отчасти като проповедник. Направи знак на Стив да отиде при него. — Ако бързаш да се пласираш, Соломон, забрави. Гризби е бил в правото си. Никога няма да му бъде повдигнато обвинение.

— Така ли? Тук си от няма и минута и вече знаеш какво се е случило?

— Наблюдаваме това място.

— Имало е твои хора тук тази нощ?

— На километър и половина. Пречиствателната станция на Вирджиния Кий.

Точно така. Вирджиния Кий. Място с естествени дюни и красиви плажове. Костенурки и морски крави. Широколистни гори и мангрови дървета. Естествено, точно там падретата на града бяха построили пречиствателна станция. Макар че не се виждаше, когато вятърът духаше оттам, човек можеше да усети вонята.

— Движение за освобождение на животните — рече Пинчър. — Банда кретени и левичари. След като удариха лабораторията с примати в Кийс, решихме, че Делфинариумът ще е следващият.

— Кой е умрелият?

— Още не знам самоличността му.

— Защо е дошъл на брега?

— Изглежда е искал да върже пазача, но вместо това се е натъкнал на Гризби и пушката му дванайсети калибър.

— Бил ли е въоръжен?

— Четирийсет и пети калибър. Пистолетът е отхвръкнал във фикусите, когато е бил прострелян.

— Времето не пасва. Делфините вече ги нямаше, когато бяха произведени изстрелите.

— Гризби го държал и ни чакал да дойдем. Мъжът понечил да извади пистолета си.

— Кой би направил подобно нещо? Ако някой държи пушка срещу теб, ще тръгнеш ли да му вадиш пистолет?

— Да съм казал, че е бил умен? Казах само, че е мъртъв.

— И защо два изстрела? На човека е щяла да му изтече кръвта и от един.

— Какво ти става бе, Соломон? Искаш Гризби да бъде подведен под отговорност, за да си създадеш работа ли?

— Просто се чудя защо толкова бързаш да приключиш случая. Не разполагаш с независими свидетели. Но слагаш край на разследването, докато трупът още не е изстинал.

— Теб това какво те засяга?

Добър въпрос. Стив не беше сигурен защо цялата тази работа го притеснява. Беше адвокат на защитата до мозъка на костите си, така че инстинктивно трябваше да вярва, че Гризби е действал при самоотбрана. Но Пинчър беше прокурор до дъното на душата си и никога не вярваше на никого. Защо толкова бързаше да оправдае мъж при толкова брутална стрелба?

Какво пък толкова, по дяволите! Това не го засягаше.

„За мен е важно единствено Боби да е невредим.“

— Нищо не ме засяга, Рей. Нищичко.

Пинчър го поведе към патрулката, където двете мускулести ченгета още държаха първия престъпник на задната седалка.

— Този кретен каза ли нещо, което може да искам да узная? — попита Пинчър.

— Както казах и на Тъбс и Крокет, само ме обиждаше.

Латиноамериканецът кимна на Пинчър, после отвори задната врата на колата. Мъжът се подаде, лампата на тавана огря грубите му черти.

Пинчър спря като парализиран.

— Мамка му!

Явно доволен от себе си, мъжът се ухили.

— Здрасти, вуйчо Рей. Мама ти праща много поздрави.

Пинчър толкова здраво стискаше зъби, че Стив ги чу как скърцат.

— Соломон, запознай се с Джералд Наш, откачения син на сестра ми.

— Вече се запознахме — отвърна Стив.

Пинчър размаха пръст пред лицето на Наш.

— Майка ти трябваше да те спука от бой, вместо да се излагаш тук.

— Ти си просто маша на държавата, вуйчо Рей. Малък зъбец в колелото на корумпирани корпорации и войнствени политици.

— Все едно чувам баща ти. Всичките тези левичарски тъпотии.

— Татко винаги е бил прав за теб, вуйчо Рей. Ти си просто кукла на конци.

— Ако беше мой син, Джералд, щях да те науча на ред и дисциплина.

— Научил съм много от теб, вуйчо Рей — както беше с приковани отзад ръце, Джералд Наш се извъртя на седалката, сключи пръсти и изпука кокалчета. После се заля от смях.

— Колко ли ще ти е смешно, докато излежаваш доживотна присъда в Рейфорд? — попита вуйчо му.

— Доживотна ли? За нарушаване на частна собственост? Влизане с взлом? Съмнявам се.

Пинчър му обърна гръб.

— Соломон, кажи на този кретен новините.

Стив не беше възхитен от това да изпълнява нарежданията на стария си съперник. Но нощта се бе оказала дълга и той нямаше нищо против да навре носа на Наш в калта.

— Нарича се „убийство при извършване на углавно престъпление“. Уейд Гризби можеше теб да те застреля, приятелче, но сега ти ще си този, който ще го отнесе.