Адвокат в леглото

40. Делфинска любов

Спънки повлече Боби в басейна, размяташе го като парцалена кукла. Ризата на момчето се скъса, шортите му се смъкнаха до коленете. Спънки ускори. Боби се въртеше толкова бързо, че му се зави свят. Нагълта се с вода.

Ако беше Ханука, той щеше да е човекът пумпал.

Господин Гризби наду свирката и Спънки го пусна. Гредите продължаваха да се въртят над главата на Боби, също като дървени кончета от въртележка. Той се задави и повърна.

— Кой е този, дявол да го вземе? — изръмжа Каубойските ботуши.

— Робърт Соломон — отвърна господин Гризби. — Вече познавате вуйчо му.

— Адвокатът? Мамка му!

— Какво чу, Робърт?

— Нищо — Боби се мъчеше да се задържи на повърхността, риташе с крака. — Абсолютно нищо.

— Лъже — отвърна едрият. — Тук е като в барабан.

— И да не лъже — рече Гризби, — видя делфините. И вас двамата.

— Загубих си очилата, нищо не виждам. Наистина, господин Гризби.

Трябваше да се моли, знаеше го. Да се моли за живота си. Нищо друго не му идваше наум.

— Какво ще правиш, Гризби? — попита големият.

Господин Гризби взе двете пръчки.

— Още една демонстрация, за да разказвате пред шефовете си. Демонстрация, която ще докаже, че дресировката ми налага пълна дисциплина.

— И как ще стане?

— Делфините познават Робърт. Харесват го. Но правилно дресираните делфини се подчиняват сто процента. Лишени са от свободна воля.

— Манджурският делфин? — попита едрият. — Това ли искаш да кажеш?

— Просто гледайте. Ще направят с момчето същото, което направиха с чучелото.

— Не, господин Гризби! — Боби си представи как го разкъсват на две и как вътрешностите му изскачат във водата като нанизани наденици.

Мисти обикаляше около Боби, перката й докосваше ръката му. Спънки издаде звук. Същите ритмични свиркания като преди. „Чужд“. Но този път делфинът обърна носа си към платформата. Сочеше към господин Гризби. На Боби му трябваше секунда, за да разбере съобщението. Одеве се беше объркал.

„Не аз съм чуждият. Господин Гризби се е превърнал в чужд човек за тях.“

Те са ме предупреждавали!

„Благодаря, но вече е малко късно.“

Боби вдигна ръка и изсвири с два пръста: „Обичам ви.“

Господин Гризби заудря пръчките. Това беше сигналът за делфините да го сграбчат за глезените и да започнат да го разкъсват.

Но те не се подчиниха. Вместо това Мисти нежно хвана Боби за рамото с уста, без дори да го одраска със зъби. Придържаше го над водата, за да може да си почине. Нямаше нужда да рита, за да не потъне.

Гризби отново заудря с пръчките, този път по-силно, и се разфуча:

— По дяволите! Изпълнете заповедта! — наду свирката. Остър, пронизителен звук.

Спънки се гмурна и остави Мисти да държи Боби за рамото.

— Какво ви става на двамата, мамка му? — изкрещя Гризби.

Боби погледна Мисти. Чу нейното цвик-цвик. Думата „дишай“.

„Чака ме. Чака ме да си поема дълбоко въздух“.

Боби издиша. И си пое въздух колкото се може по-дълбоко. Мисти се гмурна и го повлече право към дъното на петметровия басейн.

Докато изчезваше под водата, Боби чу ругатните на Гризби.

Спънки вече беше там, опитваше се да вдигне с муцуна резето на металната врата, която водеше към преливника. Резето не помръдваше. Може би беше ръждясало. Може би налягането на водата беше прекалено голямо. Въпреки че беше много силен, Спънки не можеше да го помръдне.

На Боби му свършваше въздуха.

Издиша наведнъж, усети как дробовете му се свиват.

Спънки се дръпна назад, засили се, извъртя се странично, стовари тялото си върху стоманената врата и изби резето. Бутна вратата с глава и тя се отвори.

Боби се давеше.

Мисти го стисна по-здраво за рамото и го пренесе в преливника. Спънки ги следваше и подбутваше краката му. Тримата набраха скорост заедно с водната струя, стигнаха края на преливника и излязоха в канала. Мисти издърпа Боби на повърхността и момчето усети нощния въздух. Пое си жадно въздух и се хвана за перката на гърба на Мисти. Някъде зад тях господин Гризби не спираше да надува свирката си.

Стив запъхтяно спря под една палма на няколкостотин метра от канала. Виктория също спря. Дишаше си нормално. Беше ли се изпотила изобщо? По един час на пътеката всеки ден и тенис под слънцето на Флорида май те правеха много издръжлив.

— Дори не си се уморила — рече Стив раздразнено.

— Трябва да си научиш темпото.

— Какво искаш да кажеш?

— Животът е маратон. Не можеш да се изсилваш.

Стив се огледа. Каналът беше тих. Половината луна светеше с мека светлина, палмовите листа шумоляха от топлия бриз. Погледна покрай извивката на канала към постройката от нагъната ламарина. През пролуката на покрива се виждаше светлина.

— Вътре има някой — рече той и посочи.

Преди да направи и две крачки, от постройката се чу пронизителен звук. Изсвирване. Едно дълго, последвано от безброй къси.