Адвокат в леглото

28. Разбивачи

Треньорът Крейндлър каза на Боби, че може да подава. Но само на тренировка. И само на два батсмана.

И това беше нещо. Каквото и да беше казал вуйчо Стив на треньора — или с каквото и да го беше заплашил — явно вършеше работа.

„Но къде е вуйчо Стив сега?“

Лепкава вечер. Комари и мушици бръмчаха под блясъка на прожекторите. Боби беше целият плувнал в пот и очилата му се бяха замъглили.

Нервно пристъпваше в прахта на игрището, както беше виждал, че правят питчърите по телевизията. С една разлика. Те никога не си закачаха шпайковете и не се препъваха. Вече на два пъти за малко да падне, а още така и не беше подал.

Вуйчо Стив закъсняваше. Беше му се обадил от колата и беше казал, че има задръстване на „Дикси Хайуей“. Боби искаше да го попита за хващането при права топка, но вуйчо му се беше съсредоточил върху процеса.

— Боби, какво знаеш за Военноморския бозайнически спецотряд?

— Не много. Повечето е засекретено.

— Но си чувал за него.

— Пишат разни неща в интернет, но няма как да се разбере дали е истина.

— Какви неща?

— Делфините били дресирани да изстрелват токсични стрели по вражески плувци или да ги дърпат надолу и да ги давят, такива неща.

— Боже, това придава ново значение на израза „мокри поръчки“.

— Самоубийствени мисии също. Делфини, натоварени с експлозиви, атакуват лодки на терористи. Побъркана работа.

— Истина ли е?

— Не знам. Трябва наистина да си ненормален, за да направиш нещо такова на делфин.

Сега Боби се чудеше доколко ще може да подава без вуйчо си.

— Давай, Робърт — извика му треньорът от другата страна. Носеше тениска с надпис „Крейндлър означава кашер“ и се беше надвесил над кетчъра, заел позиция.

Бари Рот стоеше на мястото на батсмана. Слаб, жилест, водещ играч на „Рисовете“. Бърз замах, биваше го с единичните удари. Не беше лошо момче, поне в сравнение с Чарли Ноавоно Лайното.

Кетчър беше Мигел Хуарес. Семейството му не беше от Бет Ам, но бащата на Мигел работеше като охрана в синагогата, а нито едно еврейче не искаше да хваща. Мигел имаше къси яки крака и можеше да разкара рънър от втора база, без да се напряга кой знае колко. Боби чакаше знак. Мигел размаха един пръст.

Фастбол.

Боби завъртя топката в ръка, прокара показалеца и средния си пръст по шевовете. Усука се целият. Изглеждаше така сякаш не може да си координира движенията. Но ръката му беше като камшик.

Метна.

Топката полетя право към главата на Бари Рот.

Краката на Бари изхвърчаха във въздуха, когато се стовари в прахоляка; топката профуча чак до бек стопа.

— Бол!23 — извика треньор Крейндлър. — Робърт, внимавай, без брашбек24.

Но вуйчо Стив му беше казал да не се страхува да хвърля вътре.

„Вътрешността на плочата е твоя. Трябва да я отнемеш от батсмана.“

Побиха го тръпки. Ами ако улучеше Бари? Ами ако го наранеше?

— Какво чакаш, Соломон? Ханука ли? — крещеше Чарли Ноавоно и жонглираше с три бухалки, за да покаже мускули тоя кретен.

Мигел Хуарес му направи знак за още една бърза топка. Боби се усука и метна пак. Високо и широко. Мигел не можа да я хване. Втори бол.

Бари Рот се запъна още повече. Още едно подаване. Боби се беше напрегнал от дългото висене. Топката се зарови в прахта, преди да стигне до плочата. Трети бол.

„Къде си, вуйчо Стив?“

Боби опита да се успокои, но не можа. Стисна още повече топката и тя се изстреля като семка от диня. Издигна се право нагоре и падна на десет крачки от плочата.

— Бол! — извика Крейндлър. — Още веднъж, Робърт.

Треньорът изглеждаше недоволен, сякаш да позволи на Боби да мята беше едновременно и досадно, и загуба на време.

— Чарли, върви и се развърти няколко пъти — рече Крейндлър и се усмихна на любимеца си.

Чарли важно се запъти към плочата, без да изпуска от поглед Боби, който дишаше учестено и си оправяше ръкавицата.

Протакаше.

Боби се стегна от напрежение, сто гълъба пърхаха в гърдите му. Опита се да си спомни всичко, на което го беше учил вуйчо Стив.

„Хващането. Завъртането. Хвърлянето. Забравих всичко.“

— Хайде, Робърт — подкани го треньор Крейндлър. — Имаме само един час на терена.

— Който свършва само след две минути — чу се друг глас. Як мъж с раирана бейзболна фланелка стоеше при оградата до първа база, шкембето му висеше над металния парапет. Шъг Мое. Треньор на „Нападателите“ от Първа баптистка църква.

Десетина деца в екипи на „Нападателите“ се бяха облегнали на оградата покрай Мое. Повечето изглеждаха по-големи от Чарли Ноавоно. Тези, които не бяха, на вид приличаха на високи и слаби спринтьори или на резервни играчи от Доминиканската република.

— Размърдай се, Крейндлър! — извика Шъг Мое. — Не можеш да бавиш игрището. Не е кашер.

Момчетата се разсмяха на южняшкото чувство за хумор на треньора си. Крейндлър го отмина с махване на ръка.

Мое беше бивша спортна звезда в колежа „Хоумстед“ — отпреди трийсет години. След като така и не се веснал в час през втората година, загубил цял куп университетски стипендии и накрая подписал договор с Низшата бейзболна лига. Имаше страшен удар, топките му бяха правили на трески оградите в Дюндън, Лейкланд и други градчета от девета глуха. Беше се пробвал четири години в „Балтимор Ориолис“. След което отново го бяха пратили в Низшата лига. Както не беше научил граматиката в колежа, така и не се беше научил да удря нещо друго, освен права топка.

Когато се наквасеше с джин, все още се хвалеше как бил стигнал до Финала. Любимата му история беше да си спомня за удар на стадион „Янки“. За съжаление, било на тренировка и топката била фал с трийсет фута.

Сега Мое продаваше застраховки за нетрудоспособност, но най-важната му цел в живота беше да спечели шампионата на Бейзболната лига на неделните училища в Кендал. Беше успял четири години поред с отбор, който се състоеше не само от членове на Първа баптистка църква, но и от нелегални хаитяни, които изглеждаха достатъчно големи, за да гласуват, и двама играчи, които бяха усъвършенствали уменията си в Окръжния изправителен дом за малолетни. Истината беше, че Мое би пуснал и бомбаджия камикадзе от Ал Кайда, стига с това да си осигури победата.

На игрището Боби нервно поглеждаше към насъбралите се играчи на „Нападателите“, нетърпеливи да излязат на игрището за тренировката си.

— Давай да приключваме, Робърт — подкани го Крейндлър.

Боби замахна, имаше чувството, че ръцете и краката му принадлежат на някой друг. Хвърли прекалено рано и топката прелетя над бек стопа.

Свиркания и дюдюкания откъм оградата.

— Бол! — обяви Крейндлър.

Боби опита пак. Този път стигна на десет крачки зад Ноавоно.

— Бол!

— Това новият ти питчър ли е? — подигравателно каза Шъг Мое. — Стиви Уондър би се справил по-добре.

Боби изтри потта от очилата си, после хвърли още една права топка; този път мина ниско над плочата.

— Бол! — провикна се Крейндлър.

Шъг Мое се хилеше самодоволно. Играчите му се смееха и вдигаха палци.

Ноавоно са махна от мястото си.

— Излагаме се, треньоре. Тия ни мислят за слабаци.

Аз се излагам, помисли си Боби; мразеше всички тези очи, които се бяха впили в него.

— Робърт, просто се успокой — провикна се треньор Крейндлър. — Давай сега точно.

Ноавоно застана на мястото си.

Боби завъртя леко топката и тя полетя високо над средата на игрището.

Ноавоно яростно замахна към нея. Топовен изстрел, пукот на метал, който удря кожата. Топката се издигна като ракета към лявата част на полето, набираше височина и скорост, сякаш никога нямаше да стигне до апогея си. Все още се издигаше, когато мина над дървената ограда и прелетя над редицата дъбове.

„Мили боже!“

Веднъж на стадион „Про Плейър“, по време на мач между „Джайънтс“ и „Марлинс“, беше видял Бари Бондс да запраща топката толкова високо, че изглеждаше така, сякаш тя прелетя през оградата, преди да е завършил замаха си. Като изключим това, никога не беше виждал толкова силен удар.

Ноавоно още стоеше на мястото си като играч на голф, който се възхищава на удара си.

Крейндлър се надигна от реферското си място и погледна към небето.

— Господ да ми е на помощ!

Шъг Мое се ухили на Ноавоно.

— Хубав удар, хлапе. Жалко, че не си улучил отбора — после се обърна към Боби, който се тътреше към изхода. — Хей, ти! Цайса. Що не идеш да играеш шах?