Адвокат в леглото

20. Улица „Стив Соломон“

Стив паркира мустанга си близо до подвижния мост на река Маями, мръсна и миризлива вода, която се виеше по пътя си от центъра на града до Залива. Никога не използваше паркинга на Съдебната палата, тъй като там имаше вероятност петдесет на петдесет да му я разбият, като се имаха предвид всичките невинни — до доказване на противното — обвиняеми наоколо.

Сега имаше да върви три пресечки пеш до съда, където съдия Гридли щеше да изслуша иска му за прикриването на доказателства. Закъсняваше за изслушването, но нямаше значение. Беше четвъртък и съдия Гридли винаги се обаждаше на брокера си по залаганията след обяд, за да провери университетските футболни мачове. Заседанието в два нямаше да започне по-рано от два и половина.

Виктория, разбира се, вече щеше да е там. Планираше, готвеше се, репетираше. Стив обичаше да импровизира, първо, защото беше по-добър, когато го караше спонтанно, и второ, защото беше престъпно мързелив.

Чуваше свистенето на гуми по подвижния мост на „12-то авеню“. На няколко пресечки авенюто беше прекръстено на „Роналд У. Рейгън Авеню“, защото бившият президент веднъж обядвал в кубинския ресторант там. Много улици в Маями бяха прекръстени от градските и общинските падрета. Човек можеше да се загуби, ако не знаеше, че югоизточната „Осма улица“, така и така наричана вече от всички в Малка Хавана „Кале Очо“, е прекръстена на „Педро Луис Боател Авеню“, на името на един дисидент, противник на Кастро. През няколко пресечки същата улица се казваше „Селия Круз Уей“, на името на една певица, а пък трета отсечка беше кръстена „Карлос Арболея Булевард“, на един местен банкер.

Герои от войната или творци, това би го разбрал. Но банкер?

Единственото, което му идваше наум, бе, че местните политици са измъкнали цял куп пари от финансовата общност. Което можеше да обясни „Абел Холц Булевард“, кръстен на банкер, влязъл в затвора за лъжесвидетелство.

Любимата улица на Стив обаче беше югоизточна 16-та, която общината беше прекръстила на „Хосе Канеско Стрийт“ в чест на един напомпан със стероиди лъжец и лентяй. Стив щеше да е даже още по-щастлив, ако Канеско го беше наел за някое от делата си за домашно насилие, но уви.

Докато вървеше покрай реката, Стив наблюдаваше как един кран пренася бял шевролет „Събърбан“ на палубата на ръждясал товарен кораб. Возилото се присъедини към останалите десетина. Нова партида, предназначена за островите. Разрастващ се бизнес в Маями, кражби на (специални) автомобили. Да кажем, че сте от Доминиканската република и искате бял шевролет „Събърбан“ с кафяви кожени седалки, навигационна система и нисък разход на гориво. Направете си поръчката и някой от Маями ще ви го открадне.

След като загуби колкото се може повече време в жегата на следобедното слънце, Стив се запъти към Съдебната палата.

Мина по „13-то авеню“, което още не беше преименувано на „Стив Соломон Стрийт“, но, хей, той все още се надяваше. На триста метра от стъпалата на Съдебната палата един черен линкълн отби до бордюра. Тъмното стъкло на шофьора избръмча и се отвори и един мъж попита:

— Ти ли си Стив Соломон?

— Не и ако ще ми връчваш призовки.

— Мога да ти помогна за делото на Наш. Качи се.

Шофьорът свали прозореца и показа усмивката на човек, който не се усмихва много. Розово лице, сякаш току-що се беше обръснал. Къса руса коса, вече прошарена. Потник на „Голдс Джим“, огромни бицепси и раменни мускули, сякаш имаха общ треньор с Бари Бондс.

— Не. Мама ми е казвала никога да не се качвам в коли с натъпкани със стероиди непознати.

Задната врата се отвори със замах и оттам изскочи друг мъж. Много по-дребен от шофьора. Джинси. Протрити каубойски ботуши и черна тениска. Къса коса, счупен нос. Приличаше на боксьор, вероятно средна категория. Махна към вратата.

— Ще ви отнемем само една минутка, господин Соломон.

„Мога да избягам. Каубойските ботуши никога не могат да ме стигнат. Но не е никак мъжествено.“

— Обадете се на секретарката ми Сеси и си запишете час за среща. Тя ще забрави да ми каже, но вие се отбийте утре до кантората, когато пожелаете.

— Стига дрънка, влизай вътре, Соломон — каубойските ботуши се опитваха да говорят строго. И успяваха.

— Да не сте луди? Огледайте се. Съдебна палата. Общински затвор. Полицейски участък. Хиляда ченгета на една плюнка разстояние. Само да извикам…

Така и не видя юмрука. Къс десен, право в корема. Изкара му въздуха. Коленете му се подкосиха. Щеше да падне на земята, но Каубойските ботуши го сграбчиха здраво за яката на велуреното сако и го натикаха на задната седалка, след което се навряха до него. Докато Стив се мъчеше да си поеме въздух, колата потегли. Нямаше свирене на гуми, нито дивашки завои. Само бавно ускори покрай Съдебната палата, където появата на Стив беше очаквана, макар и не особено желана.

Шофьорът проговори пръв:

— Както казах, Соломон, можем да ти помогнем за делото на Наш.

— Не, каза: „Аз мога да ти помогна.“ Изобщо не спомена за тоя Оскар де ла Оя17.

— Но първо ти трябва да ни помогнеш. Знаеш ли кои сме?

— Не, но знам къде отивате. Има килия с имената ви на една пресечка оттук.

— Не е смешно — каубойските ботуши плеснаха Стив по главата с отворена длан.

И точно тогава Стив го видя. Червен белег. Все едно присадено месо. Точно както го беше описал Наш. Но не беше рана от куршум. Стив беше виждал почти същия белег на ръката на друг човек. Капитан Дан, един от най-добрите водачи за риболов в Исламорада. Беше ухапване от акула.

— Вие сте двамата от лодката — рече Стив. — Трябвало е да качите делфините. Но сте духнали, когато са се появили ченгетата.

Линкълнът мина под надлеза над I–95 на „20-та улица“.

— Какво още ти е казал Наш за нас? — попита шофьорът.

— Нищо. Дори не знае как се казвате.

— Сигурен ли си?

— Не знае дали ти си Мистър Син, а приятелят ти Мистър Розов — отвърна Стив.

Каубойските ботуши го плесна по главата още веднъж.

— Какво значи това, по дяволите?

— „Глутница кучета“18 — обясни шофьорът на недосетливия си приятел. — Момчетата, дето правеха обира, използваха цветове вместо имена.

— Защо аз да съм Мистър Розов?

— Няма значение — шофьорът се обърна към Стив, който вече усещаше как главата започва да го боли. — Знаеш защо те питаме това, нали, Соломон?

— Защото сте работили за Сандърс. И защото ви е страх, че Наш може да доведе ченгетата до вас.

Каубойските ботуши се ухилиха. По-добре, отколкото да го млати.

— Мисли, че Сандърс ни е бил шеф.

Явно шегата си я биваше, защото и двамата се разсмяха.

— Хей, Соломон — каза шофьорът, — ако дадеш на Наш един цент за мислите му, ще ти върне ресто.

Пак хихо-хахо. Двамата изглеждаха доста весели за похитители. И явно не бяха покрусени от смъртта на Сандърс, което обърка Стив още повече. И тогава си спомни нещо, което Наш му беше казал в затвора. Нощта на нападението. Сандърс беше питал за Гълфстрийм, разтревожен за големината на вълните. Един от тези двамата му беше отговорил: „Ти си гледай твоята работа, ние ще си гледаме нашата.“

Заповед. Така не се говори на шефа.

„Тези момчета не се работили за Сандърс.“

„Сандърс е работил за тях.“

„Но какво е правил? И какво са щели да правят те с делфините?“

— Е, и какво искате от мен? — попита Стив.

— Важни хора искат да разберат какво е казал Сандърс на Наш.

— За кое?

— Най-вече къде сме възнамерявали да ходим.

Стив се сепна. Тези момчета нямаха нищо общо с Движението за освобождение на животните. И щом Сандърс бе работил за тях, и той също не беше имал нищо общо с движението. „Тук не става дума за правата на животните. Изобщо не е ставало. За какво тогава е всичко това, по дяволите?“

— Дори и Наш да е споделял, не мога да ви кажа…

Още една длан по тила.

— Със сигурност можеш — рекоха Каубойските ботуши. — Или ти ще си Мистър Кафяв. Като лайната в гащите ти.

— Но Наш не знае нищо. Сами го казахте. Трябват му две ръце, за да си намери оная работа.

Главоболието в черепа му задълба. Някога в университета един питчър от Тулейн го беше праснал по главата. Шлемът му се беше сцепил и той беше започнал да вижда двойно. Сега започваше да се чувства така, сякаш отново го бяха цапардосали с бухалка.

Колата спря пред Съдебната палата. Стив не беше разбрал, но се бяха движили в кръг.

— Той казва истината — заяви шофьорът на приятеля си, преди да се обърне към Стив. — Слизай.

Щом краката на Стив стъпиха на паважа, вратата се затвори с трясък и черният линкълн отпраши с регистрационния си номер от Хилсбъроу Каунти.

S-3-J-1.

Успя да види само това, преди колата да завие зад ъгъла. Прокара ръка през разрошената си коса, натъпка ризата си в панталона и си оправи вратовръзката. После заизкачва стъпалата по две наведнъж. Беше закъснял за заседанието.