Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 10

На другия край, почти на метър под земята, гигантската в сравнение с околния свят бамбукова пръчка се появява на тавана на една голяма, пъстроцветна зала. Съдейки по обзавеждането, става въпрос за спалня — има само едно легло, което заема две трети от пространството. Копринени платове обгръщат стените и цветните възглавнички, огромни гъши пухчета застилат пода като с мокет, по-дебел от мека филийка хляб.

Десетина млади създания са се разположили удобно, преди огромният бамбук неочаквано да разруши тавана с появата си. Това са жени от племето коломасаи, обитаващо Петата земя. Те са една от друга по-красиви и много, много заети. Половината от тях си лакират ноктите, а другата половина си сплитат косите на многобройни плитчици.

Веществото, излято в бамбука, постига предназначението си и напоява края на лианата. Изведнъж се появява невероятен пъстър букет цветя от всички видове и форми. Само едно цвете още не е разцъфнало и стои на огромна червена пъпка, готова да се разтвори. Нещо в нея мърда и напира да излезе. Пъпката се пуква като балон и Артур пада право върху леглото сред красивите момичета.

Момчето се съвзема, изплюва няколко власинки от пухени гъши перца и бързо установява, че преобразяването е преминало успешно. Отново е минимой. На ръцете си има само четири пръста, ушите му са издължени и нежно окосмени и е висок няколко милиметра. По-рано му казваха, че е висок колкото три ябълки, сега трябват поне трима като него, за да стигнат по ръст един такъв плод. След като се разглежда набързо с видимо удовлетворение, Артур се усмихва на младите момичета, зяпнали от смайване при появата му.

— Здравейте, момичета! — вдига ръка Артур, за да успокои обстановката.

Всички те, без изключение, се разпищяват. Навярно не е избрал правилните думи. Все пак опитът му, що се отнася до жените, е все още ограничен. Всъщност единственото момиче, което той познава, е принцеса, което доста изкривява нещата. Артур се опитва да се извини за безпокойството, но гласът му не може да се чуе от писъците, достойни за филм на ужасите.

— Това са просто цветя… — опитва се да обясни той. В този момент вратата на стаята се отваря с гръм и трясък и господарят на мястото влиза, въоръжен с нож с двеста функции. «Натрапникът, позволил си да проникне в харема ми, скъпо ще си плати!» — говорят красноречиво бръчките на лицето на здравеняка. Изведнъж те изчезват, мъжът присвива очи и широка усмивка, показваща едри бели зъби, се разлива по лицето му.

— Артур?! — възторжено извиква коломасаят, разпознавайки приятеля си.

Детето на свой ред присвива очи. Не реагира особено бързо, но след всичко преживяно това е обяснимо. Артур се втренчва в коолоса и го разпознава по шапката му.

— Макс?! — изрича колебливо то.

— Да, аз съм! — отговаря му той и го сграбчва в обятията си. — Колко съм щастлив, че те виждам отново, дърт развратнико!

Удря го по гърба, сякаш тупа стар килим. Това със сигурност е Макс. Същият глас, същите обноски. Артур се запозна с него по време на първото си пътуване. Заедно със Селения се бяха приземили в долнопробния бар, който Макс държеше. Там те се срещнаха с Даркос, сина на М., който благодарение на глупостта си ги заведе до скривалището на прокълнатия си баща.

Артур се усмихва широко, доволен, че е попаднал на приятелски терен.

— Ама ти не си губиш времето! Идваш направо да ми откраднеш всичките жени?! Твоята принцеса не ти ли стига? — шегува се Макс, но Артур е твърде малък, за да разбере шегата му.

— Съвсем не! — обяснява детето — Попаднах тук случайно! Матасалайският воин търсеше мека почва и…

— И е открил най-нежната почва в цялата Пета земя! — довършва изречението му Макс. — Хубавици мои, представям ви Артур, принц от Първата земя! — изрича коломасаят на висок глас.

Казаното в представянето звучи привлекателно и всички млади момичета го поздравяват, една от друга по-чаровно. Истински конкурс по пърхане с мигли.

— Артур, представям ти Лила, Лула, Лейла, Лола, Лиула, Лоила и Лала! — гордо съобщава Макс.

— Олеле! — отвръща Артур в израз на чувствата си.

Макс избухва в смях, а седемте жени се кискат като мишчици.

— Разполагай се удобно, друже! — нарежда Макс, щраквайки с пръсти.

Лейла веднага се приближава и слага на лицето му топла, влажна кърпичка, докато Лола и Лула го събуват. Лиула и Лила застават зад него и нежно му разтриват раменете — това е тяхна специалност. Лала пък пристъпва срещу Артур и му се усмихва мило. Лала е известна с усмивката си — толкова спокойствие влива в душата, че често я сравняват с лятна месечина. Да ти се усмихне Лала, се равнява на една седмица почивка! А издължените й кафяви очи са толкова красиви, че човек с удоволствие потъва в тях. Но Артур няма една седмица почивка, нито време да се гмурва. Той се поизправя и измърква някакво извинение, но Лала го бутва и момчето отново потъва в гъшия пух.

— «Огнен Джак» за всички! — предлага Макс и се усмихва като за реклама на паста за зъби.

Когато той се усмихне, човек има чувството, че получава не една седмица почивка, а по-скоро една година затвор. Момичетата си казват наздраве и изпиват «Огнения Джак», сякаш е млекце. Артур държи чашата си на разстояние, притеснен от пяната и дима, които излизат от нея. Момчето е обкръжено от седем прекрасни създания, излегнали се на легло от въздушен пух, лек като пяна от телевизионна сапунка. Помисля си, че много от приятелите му биха били щастливи да са на негово място.

Но Артуровата глава е другаде. Най-вероятно склонена върху рамото на Селения, неговата любима принцеса, която е дошъл да спаси. Артур се изправя, дава чашата си на Лейла и се опитва да избегне поглъщащата усмивка на Лала, която очевидно се влюбва в нашия герой. Нека си признаем, че няколко чаровни лунички и титлата на принц правят един мъж неустоим. Но този мъж е още дете, а дете с мисия е по-упорито от магаре подир морков.

— Макс! Благодаря ти за посрещането, но положението е сериозно! Минимоите са в опасност! — злокобно отеква гласът на Артур, който не се шегува.

Подобно изказване леко разваля обстановката и младите момичета се обръщат към Макс, не знаейки какво да правят.

— Минимоите са в опасност? Сигурен ли си? Вчера им доставих стотици цветя за ежегодното им тържество на маргаритката! — изненадва се шефът на околността.

Артур му разказва за паячето и посланието му, за оризовото зрънце, изхвърчало в хола, за настъпилата след това паника и за лудия си бяг по пътя до къщи.

— А после този проклет облак! Лъчът не можа да се образува! Тогава воините направиха така, че да мина през лианите, и ето как стигнах дотук! Съжалявам за тавана! — набързо обяснява Артур.

Макс не успява да разбере всичко, не е свикнал с пътувания през пространствата. Шефът се замисля за момент. Предвид, че прокълнатият М. беше отстранен при последното приключение, той наистина не вижда какво може да заплашва минимойския народ. Няма данни за нито едно наводнение, няма изгледи за разрушения. Дори жаркото лято учтиво отстъпи място на есента.

— Сигурен ли си в това, което казваш? — пита Макс.

— Ще се успокоя само щом видя Селения, Бетамеш и краля живи и здрави! — отговаря Артур, решен да постигне целта си. Можеш ли да ме заведеш до тяхното селище? — моли детето с неустоим глас.

Макс се колебае. Съдейки по изкусителното облекло на младите жени, явно е имал други планове. Но случаят му изглежда достатъчно важен, че да го приеме на сериозно.

— Добре, ще те придружа до селището им, но после те оставям, защото днес имам много работа! — измрънква Макс.

— Каква работа? — пита Артур, който и за миг не си го представя да работи. Макс го прегръща през раменете и го отвежда настрани.

— Днес е Денят на съпруга. Трябва да го прекарам с тези дами. Те ще ми разказват проблемите си, а аз трябва да ги слушам и да поклащам глава, сякаш всичко разбирам, и после да им обещая, че ще оправя всичко. Разбираш ли?

Артур съвсем не е разбрал. Той поглежда момичетата, по-приветливи от букет теменужки, и не може да си представи какви ли проблеми могат да имат те.

— О, всякакви проблеми! Повярвай ми! — отвръща Макс, вдигайки очи към небето. — Освен това после трябва да ги успокоиш, приласкаеш, погалиш… Разбираш ли?

Артур разбира все по-малко, ще му трябват още няколко години, за да го постигне.

— Ще ти обяснявам по пътя! — приключва засега разговора Макс.

Той облича разноцветна жилетка, сякаш иначе не бие достатъчно на очи, и изтласква Артур към изхода.

— Бъдете послушни, момичета. Ще придружа донякъде приятеля си Артур и веднага се връщам.

Лала изпраща с поглед принца си, тъжна като роза, която губи първото си листо. Сърцето на Артур се разтапя, ръката му се колебае.

— Остави тази работа! Не я гледай в очите, хипнотизира те! Веднъж видях как накара една кобра да се самоубие! — обяснява му Макс, докато го извежда. Артур с мъка откъсва погледа си от Лала и установява какво влияние е имала тя над него.

— Гледаш я в продължение на пет минути да се усмихва и забравяш как се казваш… Всъщност как се казваш? — притеснено проверява Макс.

— Ъ… Артур, Артур Бигантол!

— Добре! — отвръща Макс, доволен от отговора. — А сега… да се качваме в колата!

Колата с овнешката глава прекосява все така бавно нощта. Добрата новина е, че на майката вече не й се гади, благодарение на съпруга й, който се е съгласил да кара още по-бавно. Лошата новина е, че с тази скорост спокойно можеха да се приберат пеша. Моторът мърка безупречно, както и пътникът на задната седалка, все така покрит със завивката.

— Малко ми е студено — признава си майката.

И дума да не става обаче съпругът й да пуска отоплението! То дърпа от акумулатора, пречи на връзките, харчи излишно и следователно излиза цяло състояние. Мъжът може до безкрай да изрежда причини, за да не включи парното.

— Вземи завивката на малкия! Спи като бебе, няма да усети разлика — отговаря й Арман.

Младата жена изпитва угризения да отвие сина си, но той наистина спи така дълбоко! Пък и тя също има право на малко удобство след това кошмарно начало на пътуването. Тя дръпва завивката и изпищява от ужас.

Арман се вцепенява и завърта волана, за да избегне злополуката, без да му е ясно с какво ще се сблъска, тъй като пътят е напълно пуст.

— Какво ти става, че пищиш така? — кара й се бащата, идвайки на себе си.

— Артур… той… се е превърнал в куче!! — извиква тя ужасена.

Арман рязко настъпва педала на спирачките. Толкова по-зле за тях. Бащата се изправя и вижда Алфред, който предпочита да размаха опашка, вместо да каже каквото и да е. По-добре да се преструва, че се радва да ги види, още повече, след като те видимо не споделят радостни чувства.

— Но… Това не е Артур… Това е Алфред!! — раздразнено отговаря бащата.

— О, извинявай! Не съм го видяла добре в тъмното! — оправдава се майката, докато намества очилата си, притеснена, че е объркала сина си с куче.

«Ако кучето е тук, къде, за Бога, е Артур?», питат се вече родителите. Арман оглежда под седалката, в багажника, обикаля три пъти колата. Нищо и най-вече никого.

— Не може да се е изпарил?! — ядосва се бащата на поредния фокус.

Той със сигурност не обича загадките. Нито изненадите. Още по-малко тези на жена си. Спомня си деня, в който жена му му съобщи, че има радостна вест. Той й заповяда веднага да му каже за какво става въпрос. Когато жена му призна, че чака бебе, той поиска да разбере дали е момче, или момиче.

— Не зная! — в онези далечни години не можеше да се отговори на този въпрос.

Бащата не й вярваше. «Как може да носи в себе си нещо, без да знае какво е?», питаше се той по цял ден. Досаждаше и на родителите й, убеден, че са забъркани в заговора. Всички си отдъхнаха, когато Артур се появи на бял свят.

— Може би се е върнал при дядо си? — предполага майката.

Арман премисля това предположение и го приема, предвид, че няма друго.

— Разбира се, че се е върнал при Арчибалд! — отговаря той, все едно е напълно ясно. Единственият възникващ въпрос е: «Как е успял да слезе в движение?» — допълва той, сигурен в себе си.

С партньор като Арман, на детектив Жозеф Рултабий[3] щяха да са му нужни сто години, за да разгадае мистерията на жълтата стая.

Както и да е, Арман поема нещата, и най-вече волана, в ръце. Посоката е къщата, която напуснаха едва преди час.