Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 12

За бийтлито на Макс няма опасност да се сблъска с козел на гази височина. То лети в нощта, над земята, която залепените под колата светулки осветяват. Красиво е да гледаш как тревите за кратко изскачат от тъмнината. Приличат на забравени храмове, които случайно откриваме на светлината на фенерчето си. Артур често гледа такива програми по телевизията: за тайните на Голямата пирамида, потъналия свят Атлантида, забравения храм Ангкор. Станалото с тях го кара да мечтае. Но и за миг дори не е допускал, че един ден той самият ще е главен герой в най-невероятното от всички приключения.

Хилядолетният Артур, висок едва два милиметра, прекосява градината на гърба на калинка, седнал до седможенец коломасай. Фараоните от пирамидите пасти да ядат!

Макс дръпва леко юздите и калинката се спуска стремглаво към земята. Преди Артур да има време да изпита страх, бийтлито се мушка между две стръкчета трева и поема по стара разбита канализационна система. Със сигурност трябва добре да познаваш трасето, за да караш по този начин. Калинката напредва с люшкания в тръбата и разпръсква по стените й мека лилава светлина. Макс кара с една ръка, както изисква добрият стил. И дума да не става да се вкопчи напрегнато във волана! По общо правило един коломасай трябва да запази спокойствие във всяка ситуация.

Артур наблюдава пътя по тръбата и разклонението, което Макс хваща, без дори да се замисли.

— Изглежда ми познато — казва детето. — Мисля, че съм минавал оттук с моята кола.

— Каква кола имаш? — интересува се Макс.

— «Ферари». Петстотин коня — леко преиграва Артур.

— Петстотин коня? Това колко калинки са? — пита Макс, който никога не е чувал тази мерна единица.

— Ами… Не знам! — отговаря хлапето.

Наистина не е лесно така изведнъж да сметнеш в движение колко калинки се събират в един кон.

Макс дърпа друга ръчка. Явно това е спирачката, защото животното рязко намалява ход. То кацва на задните си крака, вдига облак прах, прибира крилцата под черупката си и отново тръгва да върви на осем крака.

— Твоето «Ферари» може ли така? — пита Макс, горд до пръсване с калинката си.

— Не, това не го може — любезно отвръща Артур, който не иска да разваля удоволствието на приятеля си.

Превозното средство достига до края на тръбата, където се намира прословутият вход към света на минимоите. Артур си спомня как чукаше като луд по тази порта, докато в тръбата нахлуваше вода. Това беше по време на първото му приключение. През този ден Артур беше успял да избяга от ноктите на прокълнатия М. Ето го сега отново пред същата порта, със свито сърце и като с вързани ръце, тревожен както първия път. Обладан е от мисълта, че пак ще види Селения, и кръвта му бие в слепоочията, сякаш са барабани. Често най-голямото изпитание е завръщането. Луди сме от щастие, че ще се срещнем с любимия, но това вълнение крие в себе си също така някакъв коварно и дълбоко стаен страх. Ами ако другият се е променил? Ако с времето, което всичко разваля, неговото мнение се е променило и любовта му е изчезнала? «Далече от очите, далече от сърцето», се казва в поговорката. Кръвта на Артур се вледенява при тази мисъл и студена тръпка го разтърсва от глава до пети.

— Добре! Аз ще тръгвам! Не искам да оставям момичетата дълго време сами! — казва Макс, без да си дава сметка, че прави ситуацията още по-тежка.

Ако Макс се страхува да се отдели от жените си дори и за час, какво да говорим за Артур, който е изоставил Селения цели десет луни?

«Тя дори няма да ме познае!» — мисли си Артур, обзет от паника.

Макс помахва с ръка, след което прави обръщане и излитане, достойни за военен изтребител. Артур огорчено го гледа как се отдалечава. Момчето би предпочело да не е съвсем само, сблъсквайки се с неизвестното, но така е устроен животът. Както често казва дядо му: «Това е положението!» Независимо дали Селения ще го познае, или не, той е длъжен да отвърне на отчаяния зов за помощ от оризовото зърно.

Трябва да се действа бързо и решително, няма място за самосъжаление. Артур бясно чука на вратата. Всеки удар отеква в огромната тръба, но не последва никакъв отговор. Вратата си остава безмълвна. Артур потреперва отново. Дано само да не идва твърде късно. Да не го познае Селения, е едно, а да я загуби — съвсем друго. Мисълта за подобна катастрофа му дава сили да тропа още по-здраво по тази проклета порта, която не ще и да знае.

Паниката започва да се надига в него и той полага всички усилия, за да не се остави да го завладее.

«Мисли, Артур! Мисли! Трябва да има решение!» — повтаря си детето безспир, докато обикаля пред вратата като лъв в клетка.

Изведнъж му просветва.

— Шпионката! Отворът за перископа! — казва си той.

Спомня си за тази дупчица, която позволява на обитателите да наблюдават тунела на тръбата, без да им се налага да излизат от селото. Артур полага дланите си върху вратата и започва да опипва за някое удебеление или пукнатина, които да издадат мястото на отвора.

— Тук е! — извиква Артур, когато пръстите му попадат на цепнатина.

Момчето с всички сили дърпа встрани и капакът най-накрая се предава. Отзад има синкаво стъкло, Артур го е забравил. През него, за жалост, не може да се премине, но пък поне се вижда какво става от другата му страна. Гледката ужасява Артур. Пълно мъртвило е. Нищо не помръдва. Няма жива душа. Селото, което обикновено е така оживено, шарено и весело, днес е изпълнено със смъртна тъга. Артур прилепва към стъклото дланите си на козирка, за да вижда по-добре, без отражения. Колкото и да се взира, не се мярка нито един минимой. Нито един мюл-мюл дори. Момчето още не знае на какво се дължи проблемът, но вижда тежките му последици. Не става въпрос за драма или заплаха, а за национално бедствие, тъй като цялото население е изчезнало. Кой може да го е сторил? Дали са били пленени? Хвърлени целокупно в затвора или изтребени до крак? Толкова много въпроси, на които Артур не може да си отговори. Безсилието му го побърква. Гневът се надига в него и се излива в силен удар с юмрук по синкавото стъкло, което нищо не му е направило. То пада назад като зле закрепен кепенк. Някой кралски пазач пак не си е свършил добре работата. Артур е изумен от откритието си: за първи път гневът му служи за нещо. Момчето долепва личицето си до отвора и оглежда навсякъде. Нищо ново и при по-добрата видимост. Селото е все така пусто, все така мъртво.

— Има ли някой? — престрашава се да извика той, но както и преди, няма никакъв ответ.

Пробва още веднъж, този път по-силно, но резултатът е същият. Тежка мъка се опитва да го завладее. Но Артур поглежда отново към отвора, който не е чак толкова малък. Пита се дали едно десетгодишно момче, временно високо два милиметра, не би могло да се промъкне през него.

«Който нищо не опитва, нищо не постига!», казва си детето, за да си вдъхне смелост. Така или иначе, няма избор. Друго не му идва на ум. Това е единственият му шанс. Обикновено казваме, че ако главата се провре през теснина, и всичко останало ще мине. Само дето, когато става въпрос за малко момче, преобразено в минимой, главата е най-голямата част от тялото. Той решава, легнал по корем, първо да провре и спусне краката си. Ду пето му се промушва също лесно, но когато стига до главата, ушите му се заклещват и не могат да минат, все едно, че му ги дърпат нагоре, защото момчето прави беля, а не геройство. Артур пада на земята като пакет мръсни дрехи на дъното на кош. Бързо се изправя и се поизтупва, за да добие приличен вид, макар и наоколо да няма кой да го посрещне. Момчето се завърта, оглежда всички ъгълчета, но мястото си остава все така пусто.