Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 6

Бащата грабва телефона в хола и набира някакъв номер. Това става бързо, защото номерът се състои само от три цифри — единица, шестица и нула.

— Ало, пожарната ли е? — крещи той в слушалката. Очевидно не е свикнал да я ползва. — Обаждам се от дома на Арчибалд, по пътя за абатството… Да, благодаря, добре е. Ние обаче не сме. Най-вече аз! — обърква се в собствените си обяснения бащата.

От другата страна на линията пожарникарят се опитва да го успокои.

— Какъв е проблемът? — учтиво пита той.

Арман е доволен, че най-накрая е намерил на кого да се оплаче.

— Бях нападнат от рояк пчели. Искам да дойдете и да ги унищожите, преди тези гадини да си намерят нови жертви.

— Сигурен ли сте? По това време на годината пчелите са твърде заети да събират прашец, за да нападат, когото и да било — отговаря пожарникарят, който явно си разбира от занаята.

— Цялото ми лице е подуто! — ядосва се бащата.

— Намажете се с масло! Един дебел слой ще облекчи болката — съветва го пожарникарят.

Бащата не вярва на ушите си. Мислеше си, че е намерил съюзник, а е попаднал на отстъпник.

— Чуйте, притеснявам се също така и за сина си. Той има остра алергия и…

Пожарникарят внезапно го прекъсва.

— Артур? За Артур ли става въпрос?

— Ами… да — учудва се бащата.

— Той е алергичен към ужилвания от пчели? — продължава пожарникарят.

— Да, от най-ранна възраст — потвърждава бащата.

— Утре по обед ще сме при вас — казва пожарникарят, преди да затвори.

Арман остава да стои зяпнал, със слушалката в ръка. Пожарникарят дори не се заинтересува от случая му, преди да стане въпрос за Артур. Защо едно толкова малко човече да се радва на такава голяма известност?

Нека отбележим, че докато Артур беше зает със спасяването на цели светове, баща му се занимаваше с копаене на дупки[2].

Бащата оставя внимателно телефонната слушалка и се обръща, вероятно за да се насочи към кухнята за бучка масло. Но се оказва лице в лице с Арчибалд.

От изненада чак прави скок назад.

— Извинете, уплашихте ме — признава си Арман с ръка на гърдите.

— По-скоро аз би трябвало да се страхувам! — казва Арчибалд, сочейки с пръст подутото лице на зет си. — Какво пак ви се е случило?

— Една пчела ме ужили — неохотно признава бащата.

— А жилото на тази пчела презареждаше ли се? Защото имам чувството, че сте нажилен на сто места.

— Не, не, ужили ме само веднъж… по задника — заобяснява Арман пред смаяния си тъст.

— А какво е станало с лицето ви? — притеснява се възрастният човек, откривайки една по една всички драми, случили се по време на следобедната му дрямка.

— Това е от дъщеря ви! — гръмко съобщава бащата. — Тя държеше спрея против насекоми и белята стана.

— Но какво, за Бога, е правила тя със спрея? — не издържа вече дядото.

— Опитвахме се да се справим с една упорита пчела, която в края на краищата ни избяга, но това вече няма значение. Аз намерих кошера и утре пожарникарите ще дойдат да премахнат този проблем! — обяснява бащата на един дъх.

Арчибалд го поглежда за момент. Погледът му е толкова студен, че никой не би искал да го срещне.

— Драги ми Арман, позволете ми, без лош умисъл, да ви подсетя, че се намирате в моя имот, които се простира до оградата покрай пътя в долната си част. «Моят дом» очевидно включва всички дървета и други растения, които са имали добрината да пораснат, както и всички животни, включително и пчелите, които ми оказват честта да пребивават тук!

Отправеното послание е достатъчно ясно и бащата, колкото и да се опитва, не успява да отговори нищо.

Майката разгъва кърпата, която е поставила върху радиатора по-скоро по навик, тъй като отоплението е спряно още в края на април и въобще не топли. Трябва да признаем, че мама не мисли съвсем трезво в момента. Всички случки от деня, мостовете, влаковете, мравките, пчелите са я разстроили. Артур затваря кранчето на душа и скача в голямата кърпа, която майката държи широко разтворена. Тя го гушва в дълбока прегръдка, както само майките могат, и започва ласкаво да го избърсва.

— Виж се само! — въздъхва майката при вида на шарките на войната, които още личат по лицето на сина й.

— Това не са шарки на войната, а природни кодове за гонене на злите духове, преди да се присъединиш към минимоите — ентусиазирано обяснява Артур.

Майката слага малко крем върху парченце памук и се заема с разгримирането.

— Каква е тази история с минимоите? Пак ли нещо фантазираш? — пита тя, като очевидно не вярва и дума от щурите разкази на сина си.

— Тази вечер е пълнолуние. Десетото подред. Лъчът ще отвори прохода за една минута и аз ще мога да отида при Селения — шепне момчето с поверителен тон в ухото на майка си. — Моля те, не казвай нищо на татко… Знам, че той иска да си тръгнем утре, не се притеснявай, ще се прибера навреме за закуска — уточнява то.

Майка му го гледа, сякаш й говори на тибетски.

— Къде имаш намерение да ходиш? — държи да разбере тя.

— Ами, при минимоите, в градината — отговаря Артур с убедителна простота.

— Аха… — облекчено въздъхва майката. Явно става въпрос за поредната детска игра, в която мило е била въведена.

Детето може да ходи, където пожелае, при условие че не излиза от двора.

— Обещавам, че нищо няма да казвам на баща ти — съзаклятнически отговаря майката.

— Благодаря ти, мамо! — Артур скача с чистосърдечна радост и прегръща милата си майка.

Родителите винаги се изненадват от поривите на нежност, на които само децата са способни. Майката нежно притиска сина си и го залюлява, както когато е бил малък.

— Днес баща ти го ужили една пчела — разказва тя, за да продължи разговора.

— Той се е опитал да я убие. Тя само се е защитавала — отвръща Артур, без да показва каквато и да е загриженост за баща си.

Майка му се замисля за момент. Сега вече явно разбира фокуса на пчелата, излязла през стъклото на чашата без помощта на Светия Дух.

— Ти ли я освободи? — пита жената.

Артур няма смелостта да излъже майка си, която показва такова разбиране от няколко минути насам.

— Ако някой нападне теб, ще те защитя по същия начин — хитро отговаря детето.

— Много мило, скъпи, но в случая ти си освободил една свирепа гадинка! — майката е толкова убедителна, колкото когато ти казват, че няма да боли, преди да ти изтръгнат зъб.

— Пчелата? Свирепа гадинка?! Мамо! — засяга се Артур от подобно несериозно изказване.

— Да, свирепа е! Защото може да те нарани повече от лъв или носорог! Едно нищожно ужилване и край на приключенията ти! — наставлява сина си жената, която поне веднъж не е далеч от истината.

Артур обаче не го е страх. Макар и малък, той вече знае, че най-опасното същество е човекът. Ужасното двуного печели всички конкурси в това отношение именно от момента, в който се е изправило на два крака. И най-свирепото животно не може да му стъпи на малкия пръст. Не се е чуло и видяло някое животно да одере свой събрат, за да си направи палто например. Както и да е, Артур разбира тревогата на майка си, която се страхува за своето малко. Всъщност е полезно да виждаш майка си да се притеснява. Така се чувстваш по-силен.

— Не се притеснявай, мамо, ще внимавам — казва й Артур. — Знаеш ли, аз съм доста известен сред минимоите. Посрещат ме с отворени обятия. Мислят, че съм бъдещият им крал.

Майка му само се усмихва.

— Знам, че още съм само едно малко момче, но когато съм там, се чувствам толкова силен, почти непобедим! — признава той на майка си, която го гледа любвеобилно. — Мисля, че Селения ме прави толкова силен. Тя е толкова умна и красива. Никога не се отказва от целта си, толкова е смела! — погледът на Артур е зареян някъде, тялото му се е отпуснало. Това са знаци, при които една майка не може да се заблуди.

— Дали случайно не си малко влюбен в нея? — пита го мило тя.

— Мамо! Тя е много по-възрастна от мен! Тя е на хиляда години! — бунтува се Артур.

— Така ли? — пита майка му, вече объркана в сметките. Трябва й таблица за преобръщане на мерните единици.

— Странна работа — тук съм висок метър и десет и се чувствам малък, а когато съм там, съм два милиметра и се чувствам много голям! — честно обяснява Артур.

На майка му й е все по-трудно да проследи мисълта му, липсват й доста параметри.

— Толкова голям, че не се страхувам от никого и от нищо. Дори и от Малтазар! — увлича се детето, преди да осъзнае, че е изрекло забранената дума, всяваща ужас. Трите срички, прокудени завинаги от Голямата книга на минимоите. Осем букви, които носят нещастие на мига, щом ги произнесеш.

— Опа! — Артур вече съжалява за грешката си.

Но злата прокоба влиза, без да чука. Срещу светлината изниква странен силует, едно лице, изкривено от болка. Това можеше да е Малтазар, но всъщност е просто Арман. Нарамил е раница, а лицето му е все така подпухнало, като картоф, който сме забравили във фурната.

— Събирайте си багажа, тръгваме си тази вечер! — разпорежда бащата.

И Артур, и майка му са много изненадани.

— Нали щяхме да си ходим утре? — изрича Артур, обхванат от паника.

— Да, но в последния момент настъпи промяна! Така или иначе, сега пътищата няма да са толкова натоварени, освен това няма да ни е горещо.

— Не е възможно, татко! Не тази вечер! — моли се Артур, готов да се разплаче.

— От два месеца си във ваканция, Артур! Всяко хубаво нещо има край! Напомням ти, че след три дена си пак на училище! — отсича бащата категорично като махало.

— Не и тази вечер — пелтечи отчаяно детето.

Майката се разчувства от неговата скръб и макар и за миг да не е вярвала на историята с минимоите или пък за хилядолетната принцеса Селения, решава да се притече на помощ на сина си.

— Скъпи, това тръгване е малко прибързано. Не можем така да оставим баща ми. Арчибалд е щастлив, че вижда внука си през ваканцията и…

Бесен, Арман я прекъсва:

— Като става въпрос за Арчибалд, той почти ме изгони от тази къща! Аз съм нажилен навсякъде, а на него не му пука! Бях нападнат от някакъв туземец, който той укрива в дъното на двора — пак му е все тая! Сигурен съм, че ако си тръгнем веднага, окото му няма да мигне!

Майката търси думи, за да успокои мъжа си, но нищо не помага.

— Хайде, обличай се и идвай при нас на масата! — заповядва бащата с толкова твърд тон, че би уплашил дори и свещеник. После хваща жена си за ръкава и я завлича в коридора.

Артур остава сам и отчаян. Две сълзи, толкова едри, че могат да се търкалят до земята, се стичат по бузите му. Няма да види Селения. В това се състои цялото му нещастие. Всичко останало няма никакво значение. Десет седмици на примерно търпение. Десет седмици в чакане на тези няколко часа, през които щеше да може отново да я прегърне, да потъне в уханието на кралското цвете, да пие до безкрай усмивката й и да събере от нея всичката сила, която ще му е нужна през новата учебна година. Нищо от това няма да се случи. Нито ухание, нито усмивка, нито сила. Безкрайна пустота. Артур се чувства като повехнало цвете с окапали около вазата листа.

На масата настроението изобщо не е приятно и затова приборите вземат думата. Вилиците разговарят с ножовете, от време на време се включва и някоя и друга лъжица. Маргарит и Арчибалд са заболи носове в чиниите си и не желаят да показват своето смущение. Бащата се бори с парченцата хляб, които непрекъснато хвърля в чинията си със супа. Опитва се да скрие нервността си зад резките жестове. Разяжда го чувството за вина.

Жена му си е сложила салфетката на врата, без да има особена нужда, предвид, че не е докоснала яденето си. Тя отчаяно се опитва да срещне някой поглед, който да сложи край на тази абсурдна ситуация. Никой обаче не й се притичва на помощ. Тя въздиша, с което изразява красноречиво тъгата си, и продължава да разхожда погледа си из трапезарията.

Стаята е подредена скромно. По стените висят няколко африкански маски, а тиктакането на стенния часовник допълнително утежнява атмосферата. Камината е загаснала, черна и тъмна. «Има ли по-тъжно нещо от угаснала камина?», пита се майката, въздъхвайки отново.

В камината може и да няма никакво движение, но върху нея нещата не стоят по същия начин. Весел строй мравки прекосява стаята. Двайсетина от тях се въртят много оживено около камиона цистерна. Той е чисто нов, запазена марка, производство на Артур, и е теглен от впряг от осем мравки доброволци. Около това парченце сламка има повече живот и щастие, отколкото в цялата трапезария. Тази мисъл кара майката да се усмихне. Явно тя не е чак толкова изненадана да види мравките в камион. Щом си строят мостове, следователно, за да се придвижват, логично е да си правят и превозни средства. Като се замисли по-добре обаче, тя май вече е виждала някъде тази пътуваща сламка. Сега се сеща. Влакчето на Артур. Значи синът й е съучастник и най-вероятно съзидател на тази мрежа, която тя малко по малко разкрива. Жената тъкмо се готви да сподели случая с мъжа си, когато той взема думата в желанието да разчупи леда:

— Вие познавате природата много добре, Арчибалд. Смятате ли, че мравките биха могли да са толкова умни, че да изграждат миниатюрни конструкции като… мост, например?

Арчибалд се замисля за момент. Очевидно той знае отговора. Знае също така, че по много показатели мравките са по-умни от автора на този въпрос. Спомня си изречението, което прочете преди време в една интересна книга и която говореше точно за мъдростта: «Колкото по-малко умно е Бялото, толкова по-глупаво му се струва Черното.» При положение че мравките са по-черни от въгленчета, а бащата е по-бял от розово прасенце, тази фраза сякаш е написана тъкмо за нашия случай.

— Абсолютно невъзможно! — отговаря най-накрая Арчибалд, категоричен като речник.

Той предпочита да излъже, защото знае колко неправилно би употребил бащата верния отговор. За сметка на това поривът на майката е прекъснат. Тя се готвеше да говори за мравките, които, след като са прекосили първия етаж с влак, в момента пресичат гостната с камион.

— Виждаш ли, невъзможно е! — отсъжда бащата, като се обръща към жена си, сякаш през цялото време не е бил напълно сигурен.

Жената поклаща глава, наблюдавайки камиона и мравешкия му впряг, които се насочват към плочата в основата на колоната.

— Когато на ръст сме два милиметра, ние сме… само два милиметра! — казва бащата, убеден, че е направил изказването на века. В определен смисъл то е очевидно.

Артур е разтворил Голямата книга на дядо си. Естествено, спрял се е на рисунката, изобразяваща Селения. Тази малка женичка е висока само няколко милиметра, но има повече ум и смелост от много от нас. Момчето не може да откъсне очи от скицата. Принцесата, запечатана за вечността, сякаш гледа Артур с безкрайна нежност. В продължение на месеци той мечта за момента, в който ще може най-накрая да я прегърне, а сега трябва да се задоволи само с погледа от рисунката.

Чувство за абсолютна несправедливост се надига в него. Изкопчил е дядо си от ноктите на М., спасил е къщата от ръцете на Давидо, а какво получава в замяна? Държат се с него като с десетгодишно дете, което е истина, но при това положение той би предпочел да е на хиляда години, като Селения, и нищо да не може да му попречи да отиде при любимата си.

Артур затваря книгата и тъкмо се готви да я пъхне на мястото й, между два тома за Африка, когато забелязва един малък предмет, блестящ в дъното на библиотеката. Протяга ръка и го взема. Оказва се малко, стъклено, фино гравирано шишенце. Върху него има изписан с перо етикет: «Малко — Голямо». Над надписа се вижда рисунка, на която млад човек ходи и в четири скици става много голям. Достатъчно красноречиво е. «Да можеше Селения да изпие това и да дойде в моя свят!», помисля си Артур, преди да върне шишенцето на тайното му място зад Голямата книга, където го намери.

И дума да не става да кара Селения да пие това. Ако иска да я види, той трябва да положи всички усилия и да наруши забраните.

Както и да разглежда Артур всички доводи, колкото и да ги прехвърля в главата си, все стига до едно и също заключение: би направил всичко, за да види отново Селения.

Момчето се сблъсква с този неоспорим факт. Тогава взема решението си. Издува малките си дробчета, изправя се и хваща големия сандък. Оттам изважда далекогледа — необходим предмет, за да отиде човек при минимоите. Артур отваря широко прозореца и за няколко секунди оплита въже от многобройните платове от Изтока, скупчени на пода. Хвърля въжето си навън и се покатерва на ръба на прозореца, когато изведнъж вратата се отваря. Арчибалд се появява насреща и вижда внука си обкрачил прозореца, държащ в ръка възела на въжето. Намерението е безпощадно ясно и Артур дори не се опитва да се защити.

— Дали ще може да поговорим няколко минутки, преди да избягаш в нощта? — пита дядото спокойно и умно.

Артур се зачудва за миг, после прехвърля крака си от вътрешната страна на прозореца и сяда на перваза.

Арчибалд поглежда внука си. Толкова любов струи от погледа му! Любов и уважение. Артур за него е като огледало. Дядото си спомня за времето, когато той самият е бил малко момче, вечно неразбрано, във вечна борба с родителите, които виждат истината само право напред, без да допускат дори какво има наоколо, над и дори зад нея. Тази вечер истината на Артур е също толкова вярна, колкото и тази на баща му. Това малко момче е влюбено и ще извърши невъзможното, за да бъде с любимата си. Светът принадлежи на мечтателите и Артур тръгва на завоевание.

Арчибалд прави няколко крачки в стаята и сяда във фотьойла си.

— Знам какво чувстваш, Артур. Несправедливост. Неразбиране. Но вече си голям и е време да разбереш, че не може да правим винаги каквото искаме — спокойно обяснява дядото.

— Ако това означава да си голям, искам цял живот да си остана малък! — убедено отвръща детето.

Арчибалд се усмихва, разнежен от пъргавия ум и способността за вземане на решения.

— Изпитания като това те карат да пораснеш, Артур. Бъди благодарен на небето, че ти праща такива послания.

— Какви послания? За какво ми говориш, дядо? Знам само, че баща ми нищо не разбира — отговаря Артур, който започва да губи търпение.

— Баща ти се ръководи от неговата си логика, а ти — от своята. Трябва да се научиш да живееш с тези различия. Ако искаш той да уважава и разбира твоите особености, трябва ти да уважаваш и разбираш неговите — мъдро обяснява Арчибалд.

Сълзи напират в очите на Артур.

— Дядо, Селения така ми липсва! Имам чувството, че ще умра, ако не я видя! — изхлипва Артур, без да може повече да крие чувствата си.

Арчибалд се изправя и отива да приседне до внука си на перваза. Прегръща го през раменете.

— Времето няма значение за любовта, Артур. Аз прекарах три години в затвора на прокълнатия М. и единственото, което ме крепеше, беше баба ти. Красивата й усмивка, която никой не можеше да ми забрани да си представям, и любовта, която тя ми изпращаше и която никоя решетка не можеше да спре. Селения е в теб завинаги и никой не може да ти я отнеме. Дори и времето.

Артур не може повече да сдържа сълзите си. Те рукват по бузките му. Красиви сълзи, толкова големи, че като текат, действат като лупи, уголемявайки всички лунички по лицето на момчето. Една носна кърпичка не би била излишна.