Артур и отмъщението на Малтазар

Глава 5

Във всекидневната е спокойно. Най-вероятно, защото бащата го няма. Само компресът му още се въргаля по канапето.

Мъжът се намира в двора, със зачервено от изгарянията лице. Ако беше заврял главата си в кошер, най-вероятно щеше да изглежда по същия начин. Всъщност, като шари из двора, той търси именно това: рояк. Свърши се времето, в което пазеше къщата си чрез прости клопки от конфитюр. Решил е да отиде на по-високо ниво, да търси първоизточника. Вече няма да се бори с пчелите поотделно, макар че благодарение на Артур той така и не успя да хване нито една. Ще ги победи всичките наведнъж. Геноцид. Атомна бомба в страната на пчелите. Бесът е събудил тъмната човешка страна в него. Той вече мисли само за едно — да открие рояка и да го унищожи, ако може по най-жестокия начин, така че страданието на пчелите да се изравни с неговото лично. Унижението бе твърде голямо, за да може да го преглътне.

Ето го, пресича с големи крачки двора, с поглед, вперен в една пчела. Насекомото лети доста тежко, така че най-вероятно отива към кошера си. Само трябва да се проследи.

Мъжът леко се навежда, за да не бие на очи. Честно казано, това не е от голяма полза, защото жълтата му риза е толкова ярка, че дори птичките присвиват очи, когато се разминават с него. Ако слонът си подвие хобота, не става по-незабележим. Пчеличката обаче е толкова опиянена от сиропа, който носи, че не си дава сметка, че е следена. Тя влиза в гората, а след нея върви ловецът, скрит като плашило насред полето.

Зад първия ред дървета има малък просвет, по средата на който господства вековен дъб. Там, под най-ниския клон, пчелата майка е установила царството си. Кошерът е кръгъл и красив, вероятно големият дъбов клон го е пазил дълги зими наред. Нашата пчела набира височина и се присъединява към посестримите си, които жужат около входа. Пчелите не бива да се бъркат със стършелите, издаващи същия звук, защото това много ги засяга. А последното нещо, което трябва да се прави, когато човек се приближава към някой кошер, е да дразни пчелите. Нека тогава вместо «жужене», да използваме думата «пърхане», която не би звучала обидно, защото, както знаем, пчелите се възхищават на грацията на пеперудите. Те от своя страна пък се възхищават на жълто-черните рокли на пчелите. И така, пчелите си пърхат около кошера и поздравяват сдържано завърналата се тяхна дружка.

Няколко метра по-настрани бащата се усмихва сатанински. Само дето лигите не му текат, като на лисицата от баснята на Лафонтен, видяла сиренето. Той се усмихва, но заради подутото си лице прилича на печено прасе, извадено от фурната. Липсва му само лимончето в устата. От седмици мечтае за този момент: най-накрая ще може да си отмъсти за всичките понесени обиди, за всичките жалки случаи, в които е попадал заради тези проклети гадинки.

Но преди «голямото» отмъщение, което ще подготви със старанието на японски генерал, е време за «малкото отмъщение». Това, което избликва от сърцето и изисква незабавно действие.

Той трескаво оглежда земята в търсене на камък, с който да ги замери и да им покаже какво им предстои. Камъни колкото щеш, но той се спира на най-големия. С него най-много ще навреди. Чува се подигравателен смях, който много добре подхожда на безформеното му лице.

Обръща се изведнъж, замахвайки с камъка, горд като маймуна, избягала от клетка. Но извиква от ужас, когато се оказва лице в лице с един бого-матасалай. Изразът не е точен, защото бащата му стига до пъпа. Няма опасност да си сблъскат носовете. Воинът (истинският) стои точно между камъка и кошера, което надали е плод на случайността.

— Дръпнете се оттам. Аз… имам сметки за разчистване! — фъфли бащата, опитващ се да скрие страха си зад привидна увереност.

Воинът го гледа с големите си черни очи достатъчно дълго, за да го накара да се почувства неудобно. В дълбините на погледа му се виждат хилядите долини, които е прекосил, без да изпита и за миг дори страх. Така че едва ли едно плашило с жълта риза, макар и държащо камък, би го уплашило.

— От седмици ме дразнят! Днес е мой ред! — настоява бащата, все по-малко сигурен в себе си.

Воинът посочва с ръка дъба и заговорва със спокоен и налагащ се глас:

— Това дърво е на повече от двеста години. Видяло е как бащата на баща ти се ражда. То е господар на тази гора и е решило да даде подслон на този кошер. Ние не можем да се опълчим на неговата воля и мъдрост.

Бащата онемява. Никога не си е представял подобна йерархия.

— Тук съм си у дома и няма да оставя едно дърво да ми казва какво да правя! — пъчи се той.

— Ако така ще си говорим, ще трябва да ви напомня, че тук вие не сте у дома си, а на гости на Арчибалд, а камъчето, което държите, не е ваше, а мое — спокойно му отговаря воинът.

Бащата гледа камъка, изненадан, че той може да има собственик. Няма нищо по-глупаво и безлично от един камък. Той го обръща и установява, че върху него са издялани африкански фигури.

Воинът протяга ръка, за да си вземе своето. Бащата е объркан. Трудно е да се оспорва произходът на камъка според изображенията по него. Най-накрая го поставя в огромната протегната ръка.

— Те могат и да почакат! — зъби се бащата, сочейки с пръст кошера. — Аз ще се завърна. А отмъщението ми ще е ужасяващо! — чувства се длъжен да добави той.

Воинът го гледа от височината на своите два метра и тридесет, като щъркел над водна бълха. Арман се обръща, изпъва рамене и се отправя към къщата, която никога не би трябвало да напуска.

Матасалаят въздиша дълбоко и се чуди как толкова много глупост е успяла да се побере в такова малко тяло.